Людмила Улицка
Медея и нейните деца (1)

1

Медея Мендес, по баща Синопли, остана последната — без да се брои по-малката й сестра Александра, която се премести в Москва в края на двайсетте години — чистокръвна гъркиня от семейството, заселило се още преди векове на сродния с Елада Таврически бряг. Беше и последната от семейството, запазила един приблизителен гръцки език, отстоящ от новогръцкия на същото хилядолетно разстояние, което дели и старогръцкия от този средновековен понтийски диалект, запазен само в колониите в Таврия. И отдавна вече нямаше с кого да говори този овехтял пълнозвучен език, родил повечето философски и религиозни термини и запазил изумителната буквалност и първоначалния смисъл на думите: и досега на този език перачница е катаризма, превоз е метафорисис и масата е трапеза.

Таврическите гърци, връстници на Медея, или бяха измрели, или бяха изселени, а тя самата бе останала в Крим по Божията милост, както винаги бе смятала, но отчасти и заради вдовишкото си испанско презиме, което й бе оставил покойният й мъж, весел евреин дентист, човек с дребни, но явни недостатъци и големи, но дълбоко скрити качества.

Отдавна беше овдовяла, но повече не се омъжи и остана вярна на вдовишкия образ в черни одежди, които много й отиваха.

Първите десет години носеше само черно, после смекчи траура до леки бели пръски или точици, обаче пак на черен фон. Носеше черна кърпа на главата, но не по руски и не по селски, а завързана на два дълги възела, един от които се падаше на дясното й слепоочие. Дългият й край падаше на раменете й на антични дипли и закриваше сбръчканата шия.

Очите й бяха светлокафяви и сухи, тъмната кожа на лицето й също беше изпъстрена от сухи бръчици.

Когато с бялата хирургическа престилка, закопчана отзад, седеше на гишето на регистрацията в местната малка болница, приличаше досущ на ненарисуван от Гоя портрет.

С едър разлат почерк попълваше регистрационните книги, с едри бързи крачки обикаляше околностите и нищо не й костваше да стане в неделя по тъмно, да отпердаши двайсет километра до Феодосия, за да стигне за обедната служба и да се прибере чак вечерта.

За местните жители Медея Мендес отдавна вече беше част от пейзажа. Ако не седеше на столчето си зад бялата рамка на регистрационното гише, тъмната й фигура непременно се мяркаше или по източните хълмове, или по каменистите склонове на запад от Посьолок.

Не се мотаеше без работа, а береше конски босилек, чубрица, планинска мента, кисел трън, гъби, шипка, не пропускаше да събира сардоникси и многослойни източени планински кристали и старинни тъмни монети, каквито дал Господ из каменистите земи на тази скромна сценична площадка на световната история.

Всички околности, близки и далечни, й бяха познати като съдържанието на собствения й бюфет. Тя не само помнеше къде и кога може да набере от нужното растение, но и забелязваше как през десетилетията бавно се променя зеленото одеяние: ментата се спуска край пролетните подмоли на източния склон на планината Киян, киселият трън измира от люта болест, която изяжда долните стъбла, а цикорията, напротив, шества в подземно настъпление и корените й задушават нежните пролетни цветя.

Кримската земя беше винаги щедра към Медея, даряваше й най-редките си съкровища. Но пък и Медея с благодарност помнеше всяка своя находка, наред с най-незначителните подробности за време, място и всички отсенки на изпитаното някога усещане — като се започне от първи юли деветстотин и шеста година, когато, още малко момиченце, откри насред изоставения път към Ак Мечет „самодивско хоро“ — кръг от деветнайсет малки съвсем еднакви гъби с бледозелени гугли, местна разновидност на манатарката. А върхът в находките й от неядлив вид беше плосък златен пръстен с потъмнял аквамарин, който хвърли в краката й утихващото след буря море на малък плаж близо до Коктебел на двайсети август шестнайсета година, в деня на шестнайсетгодишнината й. И до днес носеше този пръстен, той вече беше враснал дълбоко в пръста й и от трийсетина години не можеше да се свали.

Тя усещаше с ходилата си благосклонността на тукашните места. С никое друго кътче не би сменила този западащ край и само два пъти през живота си беше напускала Крим общо за шест седмици.

Родом беше от Феодосия, по-точно бе родена в огромна, някога кокетна къща в гръцката колония, която отдавна се беше сляла с феодосийските покрайнини. По времето, когато се бе родила, къщата вече беше загубила някогашната си грация, ширнала пристройки, тераси и веранди в стремеж да се пригоди към бурното увеличение на семейството през първото десетилетие на така весело започналия век.

Същият бурен растеж на семейството бе съпроводен от постепенното разоряване на дядо й Харалампий Синопли, богат търговец, собственик на четири кораба с местодомуване в новото тогава феодосийско пристанище. Старият Харалампий, на стари години надживял ненаситноогнената си алчност, не спираше да се чуди защо съдбата, която го беше изтормозила с дълги години очакване да се роди наследник, с шест мъртвородени деца и безброй помятания на двете му жени, така щедро награждаваше с потомство единствения му син Георгий, когото беше добил след трийсетгодишни усилия. Но може това да беше заслуга на втората му жена — Антонида, която бе дала обет и стигна пеша до Киев, а след като роди и откърми сина им, до края на живота си не наруши благодарствения пост. А може плодовитостта на сина му да се дължеше на рижата кльощава снаха Матилда, която той бе докарал от Батуми и която бе влязла в дома им срамно непразна, а оттогава не спираше да ражда на всеки две години в края на лятото с космически мистериозна точност по едно кръглоглаво дете.

Старият Харалампий губеше сили с раждането на всяко внуче, пълнееше и към края на живота си заедно с богатството загуби и самия си образ на властен, жесток и способен търговец. Но кръвта му се оказа силна, не се разтвори в другите потоци и потомците му, които кръвожадното време не помля, запазиха наследената здрава физика и таланта, а всеизвестната му ненаситност се проявяваше по мъжка линия в огромна енергия и страст към градеж, докато при жените, както в случая с Медея, се изразяваше в грижовност, повишено внимание към всяка вещ и хитроумна практичност.

Семейството беше тъй благословено голямо, че би представлявало прекрасен обект за генетик с интереси в областта на разпределението на наследствените белези. Генетик не се появи, но самата Медея с присъщия й стремеж да подреди, да систематизира всичко — от чайните чашки на масата до облаците в небето, неведнъж се беше забавлявала да строява братята и сестрите си в редица според усилването на рижавината — естествено само мислено, защото дори не си спомняше семейството да се е събирало заедно. Винаги отсъстваше някой от по-големите й братя… Майчиният бакърен цвят се беше проявил, така или иначе, у всеки, но само Медея и най-малкият й брат бяха същински рижи. Косата на Александра, по домашному Сандрочка, беше по-скоро с цвят махагон и огнено сияние.

Тук-там се появяваше дядовото им късо кутре, което се падаше незнайно защо само на момчетата, а и бабината им срасната висулка на ухото и изключителната й дарба за нощни видения, каквато впрочем имаше и Медея. Всички тези родови особености и още няколко не толкова ярки играеха в потомството на Харалампий.

Дори семейната плодовитост се беше разделила в две линии: едни като Харалампий с години не можеха да изкарат на бял свят никакво отроче, други, напротив — безгрижно бълваха червеноглави маляци. Самият Харалампий от деветстотин и десета бе намерил покой във феодосийското гръцко гробище, в най-високата му точка с изглед към залива, където току до втората война пърпореха последните му два кораба, все така зачислени към феодосийското пристанище.

Много години по-късно бездетната Медея събираше в дома си в Крим безбройните племенници и техните наследници и продължаваше сред тях кроткото си ненанучно изследване. Смяташе се, че много ги обича. Каква е любовта на бездетните жени към децата, е трудно да се каже, но тя изпитваше към тях жив интерес, който с възрастта дори се засилваше.

Не й тежаха сезонните струпвания на родата, както не й тежеше и есенно-зимната самота. Първите племенници идваха обикновено в края на април, когато след февруарските дъждове и мартенските ветрове се пръкваше изпод земята кримската пролет с лилавия цъфтеж на глициниите, розовите тамариски и китайската жълтуга.

Първото гостуване най-често биваше кратко, за няколкото празнични дни по първи май, някои оставаха и до девети^[1]. Следваше кратка пауза и около двайсети май пристигаха момичетата — младите майки с деца в предучилищна възраст.

Тъй като племенниците бяха трийсетина души, графикът се подготвяше още през зимата — четиристайната къща не можеше да побере повече от двайсет души.

Феодосийските и симферополските шофьори, които обслужваха курортистите, прекрасно знаеха дома на Медея и понякога правеха лек отбив от цената, но уточняваха изрично, че в дъждовно време няма да карат нагоре и ще свалят пътниците в Нижни посьолок.

Медея не вярваше в случайността, макар животът й да бе пълен с многозначителни срещи, странни съвпадения и точно напаснати изненади. Веднъж срещнат човек се връщаше след много години, за да преобърне съдбата, нишките се изтегляха, съединяваха се, нижеха примки и правеха плетка, която постепенно очертаваше все по-ясна шарка.

В средата на април, когато времето като че ли вече се беше оправило, се случи мрачен ден, застудя, заваля тъмен дъжд, който скоро можеше да обърне на сняг.

Медея дръпна пердето и доста рано запали лампата, хвърли в умната си печица, която харчеше малко гориво, а даваше много топлина, малко съчки и две цепеници, разстла на масата захабен чаршаф и взе да обмисля дали да го нареже на кухненски кърпи или да махне раздраната среда и да го съшие за детски чаршаф.

В това време на вратата силно се почука. Тя отвори. Отвън стоеше млад мъж с мокър шлифер и мъхеста шапка.

Медея го помисли за един от по-рядко идващите си племенници и го пусна вътре.

— Вие ли сте Медея Георгиевна Синопли? — попита човекът и Медея разбра, че не е от родата.

— Да, аз съм, макар че от четирийсет години съм с друго презиме — усмихна се Медея. Мъжът беше приятен на вид, със светли очи и черни рехави мустачки, обърнати надолу. — Съблечете се…

— Извинете, нахлувам изневиделица… — той заизтръсква снежинките от мократа си шапка. — Равил Юсупов от Караганда…

Всичко останало, което се случи този ден, бе изложено от Медея в писмо, написано вероятно на другия ден, но останало неизпратено.

След години го откри племенникът Юрий и то му обясни тайната на абсолютно неочакваното завещание с дата единайсети април седемдесет и шеста година, което намери в същия куп книжа. Писмото гласеше следното:

„Скъпа Еленочка! Макар да ти писах само преди седмица, се случи едно наистина изключително събитие, за което бързам да ти разкажа. Това е една от тия истории, които са започнали много-много отдавна. Нали помниш кочияша Юсим, който ви докара с Армик Тиграновна във Феодосия през декември осемнайсета година? Представи си, чрез феодосийски познати ме издири внукът му. Невероятно е, че в наши дни може да се открие някой човек в големия град без никакви адресни книги. Историята му е доста обичайна за тукашния край: изселили ги от Алуща след войната, когато Юсим не бил вече жив. Майката на Равил я пратили в Караганда — и то при положение че бащата на дечицата е загинал на фронта. Младежът от дете знае този случай — имам предвид евакуацията ви — и помни дори сапфирения пръстен, който ти тогава подари на Юсим в знак на благодарност… Майката на Равил дълги години го носила, а по време на най-големия глад го дала за чувал брашно. Но това беше само предварителната част от разговора, който, да ти призная, дълбоко ме покърти. В паметта ми изплуваха неща, за които не обичаме да си спомняме — митарствата през ония години. После Равил сподели, че участва в движението за връщане на татарите в Крим и че отдавна са задействали и официално, и неофициално нещата.

Разпиташе ме ненаситно за стария татарски Крим, дори извади магнетофон и ме записа, та и неговите узбекски и казахски татари да чуят разказите ми. Разказах му каквото помнех за бившите си съседи в Посьолок, за Галия, за Мустафа, за дядо Ахмет каналджията, който от сутрин до вечер чистеше тукашната напоителна система, вадеше всяко боклуче, все едно прашинка от око, и как изселиха тукашните татари за два часа^[2], не ги оставиха дори да си вземат багажа, и как Шура Городовикова, партийната началничка, лично ги вадеше от домовете им, помагаше им да си съберат нещата и лееше реки от сълзи, а на другия ден я удари дамла, та приключи с началстването и още десетина години куцукаше из чифлика си с изкривено лице и неразбираем говор. В нашия край такова нещо не беше се случвало дори по време на немците, впрочем тук нямаше немци, а румънци. Знам, че имаше гонения срещу евреите, но не в нашия край.

Разказах му също как през четирийсет и седма, в средата на август, се получи нареждане за сеч на тукашните орехови градини, засадени от татарите. Колкото и да се молехме, дойдоха едни кретени и изсякоха чудесните дървета още преди да са обрани плодовете. Така останаха да лежат убитите дървета в шпалир край пътя, клоните им целите в недозрели орехи. А после дойде заповед да бъдат изгорени. Таша Лавинска от Керч ми гостуваше тогава, двете седяхме и плачехме, като гледахме тази варварска клада.

С паметта, слава Богу, още съм добре, всичко е съхранила, та разговаряхме до малките часове, дори пихме. Старите татари, както си спомняш, не пиеха. Разбрахме се, че утре ще го разведа наоколо, всичко ще му покажа. И тогава той ми съобщи тайната си молба — да му купя къща в Крим, но на мое име, защото на татарите не продавали къщи, имало специален указ по въпроса още от сталински времена.

Помниш ли, Еленочка, какво нещо беше източният бряг в Крим по време на татарите? Ами вътрешността? Какви градини имаше в Бахчи сарай! А сега по пътя за Бахчи сарай няма нито едно дръвче — всичко е съсипано, всичко е унищожено… Тъкмо постлах на Равил да спи в Самонината стая, чувам — пред къщи спира кола. След минутка се чука. Той ме погледна тъжно: «Дошли са за мен, Медея Георгиевна.»

Лицето му стана безкрайно уморено и аз установих, че не е чак толкова млад, сигурно е прехвърлил трийсетте. Той измъкна лентата от магнетофона и я хвърли в печката: «Ще си имате неприятности, простете ми. Ще им кажа, че просто съм се отбил да пренощувам, и толкова…» Лентата, целият ми дълъг разказ, само изсъска.

Отидох да отворя, стоят двама. Единият беше Петка Шевчук, син на тукашния рибар Иван Гаврилович. И този нахалник ми казва: «Паспортна проверка. Да не пускате наематели?»

Та го направих на мат и маскара: как смееш да ми нахълтваш в къщата по нощите?! Не, нямам наематели, но сега имам гостенин у дома и те да вървят по дяволите и да не ме безпокоят до сутринта. Свиня такава, ще си позволява да ми идва вкъщи. Ако си спомняш, цялата война крепих болницата, тук изобщо нямаше, освен мен никакви медицински лица. Колко цирея съм му излекувала, а един му беше излязъл дори в ухото, наложи се да го режа. Само дето не умрях от страх: ужас, петгодишно дете с всички симптоми на мозъчно заболяване, а аз каква съм, проста фелдшерка! Каква отговорност… Те се врътнаха и си тръгнаха, но колата не потегли, остана да стои горе над къщата, спряха двигателя.

А татарчето ми Равил се усмихва спокойно: «Благодаря ви, Медея Георгиевна, вие сте невероятно смел човек, такива рядко се срещат. Жалко, че няма да ми покажете утре нито долината, нито източните хълмове. Но аз пак ще дойда, времената ще се променят, сигурен съм.»

Извадих още една бутилка вино, не спахме, говорихме си. После пихме кафе, а когато съмна, той се изми, аз му опекох питка, дадох му московски консерви, които ми бяха останали от лятото, но той ми отказа: все едно щели да му ги вземат. Изпратих го до портата, чак до върха. Дъждът беше спрял, беше толкова хубаво. Петка стои до колата и вторият — до него. Сбогувахме се с Равил, а те вече отворили вратата. Ето какво се случи, Еленочка. А, и си забрави шапката. Е, викам си, още по-добре. Може нещата да се обърнат, татарите да се приберат тук и тогава да му върна шапката. Така ще е най-справедливо. Но както е рекъл Бог. Ала ти пиша спешно виж защо: макар никога да не съм се замесвала в никакви политически истории, Самоня беше спецът на подобни приключения, но представи си, че изведнъж на стари години в по-спокойни времена вземат да се заядат със старата жена, а? Та да знаеш къде да ме търсиш. А, и в миналото писмо забравих да те питам върши ли ти работа слуховият апарат. Макар, да си призная, лично аз смятам, че повечето, което се говори наоколо, не заслужава да се чуе, така че нищо не губиш. Целувам те. Медея.“

 

 

… Беше краят на април. Медеиното лозе беше прекопано, бахчата вече се бе наперила с всичките си лехи, а в хладилника й от два дни чакаше нарязан на парчета гигантски калкан, който й бяха донесли познати рибари.

Пръв се появи племенникът й Георгий с тринайсетгодишния си син Артьом. Георгий хвърли раницата на земята, спря насред двора и примижал от силното слънце, вдишваше сладкия гъст мирис.

— Режи-яж — каза на сина си, но онзи не разбра за какво става дума.

— Ето я Медея, простира пране — посочи Артьом.

Къщата на Медея се издигаше на най-горната част на Посьолок, но теренът беше стъпаловиден, на тераси и с кладенец в най-ниското. Там между големия орех и стария айлант^[3] беше опънато въже и Медея, която обикновено прекарваше обедната си почивка в домакински грижи, простираше изплакнатото със синка пране. Тъмносини сенки се шареха по синкавите платнища на кърпените чаршафи, чаршафите бавно се издуваха като ветрила на платноходи, сякаш щяха да отплават в грубосиньото небе.

„Защо не зарежа всичко по дяволите и да си купя къща тук — помисли си Георгий и се заспуска към леля си, която още не беше го забелязала. — А Зойка както иска. Ще взема Тьомка, Сашка…“

През последните десет години точно това му хрумваше в първите мигове в кримската къща на Медея…

Медея най-накрая забеляза Георгий и сина му, хвърли в празния леген последния изстискан и усукан на връв чаршаф и изправи гръб:

— А, пристигнахте ли… От вчера ви чакам… Сега, сега ще дойда, Георгиу.

Само Медея го наричаше така по гръцки маниер. Той целуна старата жена, тя прекара длан по черната коса с бакърен блясък, погали и малкия:

— Пораснал си.

— Може ли да погледна там на вратата? — попита момчето.

Касата на вратата отстрани беше цялата изпъстрена с многобройни резки — децата отбелязваха ръста си.

Медея защипа последния чаршаф и той полетя, закри половината бебе облаче, случайно цъфнало в голото небе.

Георгий вдигна празните легени и те се заизкачваха нагоре: черната Медея, Георгий с омачкана бяла риза и Артьом с червена фланелка.

А от съседния имот през хилавите посърнали лозници ги наблюдаваха Ада Кравчук, мъжът й Михаил и квартирантката им от Ленинград — бялата мишка Нора.

— Тук що народ се събира — ужас! Родата на Мендесовица. Ей на, Георгий е пристигнал, той все е пръв — обясни на наемателката Ада неясно дали с одобрение или яд.

Георгий беше само няколко години по-млад от Ада, в детските години бяха играли заедно и сега Ада го недолюбваше, задето тя самата е остаряла, затлъстяла, а той е още млад и едва-едва започва да му се прошарва косата.

Нора като омагьосана гледаше натам, където се събираха дерето и хълмът и се диплеше някаква продълговата земна гънка — там, в лоното, беше скътана къщата с керемиден покрив и звънтеше с измитите си прозорци, посрещайки трите стройни фигури — черна, бяла и червена… Тя се любуваше на така подредения пейзаж и си мислеше с благородна тъга: „Това да го нарисувам… Не, няма да мога…“

Тя беше художничка, завърши следването не съвсем бляскаво, но докарваше добре някои акварели — въздушни цветя: флоксове, люляци, леки пролетни букети. Ето и сега, току-що пристигнала тук на почивка, тя се заглеждаше в глициниите и предвкусваше как ще натопи само лиани, без листа, в стъклен буркан върху розовата покривка и докато дъщеря й спи през деня, ще седне да рисува в задното дворче… Но тази извивка в пространството, тази съкровена чупка я вълнуваше, подтикваше я към работа, която същевременно веднага й се струваше непосилна. А трите фигури се изкачиха до къщата и изчезнаха от полезрението й…

На малката площадка точно между външната врата и лятната кухня Георгий разопакова донесените кашони, а Медея нареждаше кое къде да се носи. Моментът беше ритуален. Всеки новопристигнал носеше подаръци и Медея ги приемаше все едно не лично, а от името на къщата.

Четири калъфки за възглавници, две вносни опаковки с течен препарат за миене на чинии, сапун за пране — миналата година беше ненамираем, сега се появи, консерви, кафе — всичко това приятно вълнуваше старицата. Тя подреди всяко нещо по бюфети и ракли, изкомандва без нея да не се отваря вторият кашон и хукна на работа. Обедната почивка вече беше свършила, а тя обикновено не си позволяваше закъснения.

Георгий се изкачи чак до края на лелиния си имот, където като стражева кула се издигаше скован от покойния Мендес дървен клозет, влезе в него и без да е на зор, се настани на чисто остърганата дървена седалка. Озърна се. Видя кофичка със сгур и счупена лопатка до нея, на стената висеше избеляла картонена инструкция за ползването на нужника, написана още от Мендес с характерното му простодушно остроумие. Завършваше с думите: „На излизане се огледай чиста ли ти е съвестта…“

Георгий замислено се взираше над ниската врата, закриваща само долната част на клозета, и през образуваното горе правоъгълно прозорче гледаше двойната планинска верига, която се спускаше доста стръмно надолу към далечния морски бряг и руините на старата крепост, видими само за остър поглед, и то в ясно време. Той се любуваше на тази земя, на ерозиралите планини и изгладените от ветровете предпланини — тя беше скитска, гръцка, татарска и макар че сега беше станала кооперативна и отдавна тъгуваше без човешка обич, бавно умираше от бездарието на стопаните, историята все пак не я напускаше, витаеше в пролетното блаженство и напомняше за себе си с всеки камък, всяко дърво… Сред племенниците отдавна вече беше уточнено: най-красивата гледка се разкрива от Медеиния нужник.

А пред вратата пристъпваше от крак на крак Артьом, за да зададе на баща си въпрос, който — знаеше си — не бива да задава сега, но той изчака баща му да излезе и все пак попита:

— Тате, кога ще идем на морето?

Морето беше доста далеч, затова истинските летовници не наемаха стаи нито в Нижни посьолок, нито пък във Верхни. Оттук се ходеше с автобуса или в Судак на градския плаж, или на по-далечните лимани, на дванайсет километра, но това си беше цяла експедиция, обикновено за няколко дни и с палатки.

— Като малко дете си, да му се не види! — кипна Георгий. — Какво море сега? Приготви се, ще идем на гробището.

На Артьом хич не му се ходеше на гробището, но сега вече нямаше избор и той отиде да си обуе кецовете. А Георгий взе еднодневката, сложи в нея немската сапьорна лопатка, позамисли се за кутия сребърна боя, но реши тази задачка да остане за следващия път. От закачалката в плевника свали избеляла шапка от войнишки средноазиатски комплект, който беше донесъл тук навремето, шляпна я о коляното си, та изхвърча облак фин прах, заключи къщата, пъхна ключа под нужния камък, мимиходом му се порадва — триъгълен камък с един раздвоен ъгъл — помнеше го от дете.

Георгий, бивш геолог, крачеше леко с професионален дълъг разкрач, зад него ситнеше Артьом. Георгий не се обръщаше, но усещаше как Артьом забързва и от време на време подтичва.

„Не се източи, ще прилича на Зойка“ — помисли си с обичайната горчивина.

По-малкият син Саша му беше много по-голям любимец с инатливото си безстрашие и непоклатимата упоритост, те обещаваха нещо безспорно по-мъжко от този неуверен и приказлив като момиче първороден син. Артьом пък боготвореше баща си, гордееше се с толкова явното му мъжество и разбираше вече, че никога няма да стане толкова силен, толкова спокоен и решителен, та синовната му обич беше горчиво-сладка.

Но сега настроението му прекрасно се подобри, сякаш беше навил баща си да идат на морето. Той самият не си даваше ясна сметка, че не морето му е важно, а така да тръгне с баща си по пътя, когато още не е прашен, а е свеж и млад, и да върви с него накъдето и да било, ако ще и на гробището.

Гробището беше на възвишение встрани от пътя. Горе имаше разрушена татарска част с останки от джамия — източният склон беше християнски, но след изселването на татарите християнските погребения плъпнаха и по татарския скат, сякаш мъртвите продължаваха несправедливото прокуждане.

Предните Синопли бяха погребвани главно в старото феодосийско гробище, но по това време то вече беше закрито и отчасти опустошено, та Медея с чиста съвест погреба тук мъжа си евреин, далеч от гроба на майка си. Рижата Матилда, добра християнка във всяко отношение, православна до мозъка на костите, странеше от мюсюлманите, боеше се от евреите и се стряскаше от католиците. Не се знае какво й е било отношението към разните будисти и даосисти, ако е чувала за такива.

Над гроба на Медеиния мъж стърчеше обелиск със звезда на върха и разтеглен надпис на цокъла: „Самуил Мендес, боец от ЧОН^[4], партиен член от 1914 година. 1890–1952.“

С надписа беше спазена волята на покойника, изказана много преди смъртта му, наскоро след войната, а звездата беше донякъде преосмислена от Медея, тя боядиса със сребърна боя и острието, върху което беше втъкната, така звездата се сдоби с шести лъч в посока надолу и приличаше на коледна, както ги рисуваха на някогашните картички, а също така пораждаше и други асоциации.

Отляво на обелиска имаше малка стела с овална снимка на Павлик Ким, кръглолик и усмихнат с умните си дръпнати очи, той се падаше племенник на Георгий и се беше удавил през петдесет и четвърта на градския плаж в Судак пред очите на майка си, баща си и дядо си — по-големия брат на Медея Фьодор.

Придирчивото око на Георгий не откри никакви нередности — Медея както винаги го беше изпреварила: оградката беше боядисана, лехата — прекопана и засадена с минзухари, донесени от източния хълм.

Георгий, колкото да не е без хич, поизправи ръба на лехата, обърса щика на лопатката, сгъна я и я хвърли в еднодневката. Баща и син мълчаливо поседяха на ниската пейчица, Георгий изпуши една цигара. Артьом не наруши бащиното си мълчание и Георгий благодарно сложи ръка на рамото му.

Слънцето клонеше към западния рид, целеше като билярдна топка падинката между двете заоблени планини Близнаците. През април слънцето залязваше между Близнаците, през септември се спускаш зад хоризонта, нанизваше се върху капелата на планината Киян.

С годините пресъхваха изворите, линееха лозята, умираше земята, която беше обиколил надлъж и нашир още в детските години, и само профилите на планините запазваха облика на местността, Георгий ги обичаше, както човек обича лицето на майка си или тялото на жена си — наизуст, със затворени очи и завинаги.

— Тръгваме — рече на сина си и се заспуска напреки към пътя през отломките на плочи с арабски надписи.

На Артьом отгоре му се стори, че сивият път сякаш се движи като ескалаторите в метрото, той чак се спря от учудване:

— Тате! — и веднага се засмя: това бяха овце, сивкавото стадо беше запълнило целия път и преливаше отстрани. — Мислех, че пътят се движи.

Георгий се усмихна с разбиране…

Те гледаха бавното течение на овчата река и не бяха единствените, които наблюдаваха пътя — на петдесетина метра на склона седяха две момиченца, по-голямко и съвсем малко.

— Давай да заобиколим стадото — предложи Артьом. Георгий кимна.

Когато минаваха край момиченцата, видяха, че те не гледат овцете, а се взират в някаква находка на земята. Артьом опъна шия: между две сухи стъбла на каперсов храст стърчеше змийска кожа с цвят на старчески нокът, полупрозрачна, на места усукана, тук-там нацепена; малкото момиченце не смееше да я докосне с ръка и я побутваше с пръчица. А второто момиче се оказа жена, това беше Нора. Двете бяха светлокоси, и двете с леки кърпи на главите, с дълги пъстри поли и еднакви елечета с джобове.

Артьом също клекна до змийската кожа:

— Тате, отровна ли е била?

— Смок е — взря се Георгий. — Тук ги има много.

— Ние никога не сме ги виждали — усмихна се Нора. Тя позна одевешния мъж с бялата риза.

— Като бях дете, намерих тук веднъж змиярник — Георгий взе шумолящата кожа и я разпъна. — Още е влажна.

— Неприятна гледка — потръпна Нора.

— Страх ме е — пошепна момиченцето и Георгий забеляза, че майката и дъщерята ужасно забавно приличат с кръглите си очи и острите брадички на котенца.

„Какви симпатяжки“ — помисли си Георгий и остави стресналата ги находка на земята.

— Вие при кого живеете?

— У леля Ада — отговори жената, без да откъсва очи от змийската кожа.

— А — кимна той, — значи ще се видим. Елате ни на гости, ние сме ей там… — махна в посока към Медеината къща и се сурна надолу, без да погледне никого.

Артьом се понесе с подскоци подире му.

Междувременно стадото беше отминало и само вълчакът в ариергарда с пълно равнодушие към минувачите подтичваше по пътя, омазан с овчи изпражнения.

— Краката му са грамадни като на слон — осъдително рече детето.

— Изобщо не прилича на слон — възрази Нора.

— И аз не казвам, че той, а само краката му — настоя момиченцето.

— Ако искаш да знаеш, той прилича на римски легионер — Нора решително настъпи змийската кожа.

— На какво?

Нора се засмя на глупавия си навик да говори с петгодишната си дъщеря като с голям човек и се поправи:

— Не прилича, не прилича на римски легионер, те са се бръснели, а той е с брада!

— Ама краката му са като на слон…

* * *

Късно същата вечер, когато Нора с Таня вече спяха в бунгалото, а Артьом се беше свил като коте в стаята на Мендес, Медея и Георгий седяха в лятната кухня. Обикновено се настаняваха там в началото на май, но тази година пролетта дойде рано, в края на април стана съвсем топло и тя отвори и изми кухнята още преди пристигането на първите гости. Вечерта обаче захладня и Медея си сложи износено кожено елече, надплатено със старо кадифе, а Георгий си наметна татарския халат, който от много години се ползваше от цялата Медеина рода.

Кухнята беше иззидана от див камънак като планинска колиба, едната й стена опираше в подкопания склон на хълма, а отстрани бяха оставени ниски криви прозорчета. Окачена газена лампа осветяваше мъждиво масата, в светлото петно стояха отворени последната бутилка вино, запазена от Медея за случая, и начената ябълкова водка, която й беше любима.

В къщата се спазваше чудноват режим: вечеряха обикновено към седем-осем заедно с децата, рано ги слагаха да спят, а по нощите пак се събираха на късна трапеза, толкова вредна за храносмилането и приятна за душата. И сега, в късния час, след като свършиха безброй домашни задължения, Медея и Георгий седяха на светлината на газената лампа и се радваха един на друг. Имаха много общи черти: и двамата бяха динамични, подвижни, ценяха приятните дреболии и не понасяха намеса в личния си живот. Медея сложи на масата чиния с пържен калкан. Широко скроена като характер, тя същевременно по смешен начин беше свидлива: порциите й бяха винаги малко недостатъчни и тя спокойно можеше да откаже на дете да му сипе допълнително с думите: „Стига ти толкова. За дояждане си вземи още хляб.“

Децата бързо свикваха със строгата уравниловка на масата, а племенниците, които не харесваха реда в къщата, просто не идваха тук.

Подпряла с ръка главата си, тя наблюдаваше как Георгий подклажда в откритото огнище — примитивно подобие на камина — малка цепеница.

По горния път мина кола, спря и два пъти хрипкаво избибипка. Нощна поща. Телеграма. Георгий се изкачи нагоре. Позна раздавачката, шофьорът беше нов. Поздравиха се. Тя му подаде телеграмата.

— Какво става, събирате ли се родата?

— Да, време е. Как е Костя?

— Как да е? Ту пие, ту боледува. Чудничко.

На светлината на фаровете прочете телеграмата: „пристигаме трийсети ника маша децата“.

Остави телеграмата пред Медея. Тя я прочете, кимна.

— Да пийнем, лельо? — и наля от наченатата бутилка в чашките.

„Колко жалко — помисли си, — че толкова скоро пристигат. Добре щяхме да си прекараме насаме с Медея.“

Всеки от племенниците обичаше да прекарва насаме с Медея.

— Утре сутринта ще тегля жица — каза Георгий.

— Какво? — не разбра Медея.

— Ще прокарам ток в кухнята — обясни той.

— А, да, отдавна се канеше — спомни си Медея.

— Майка поръча да говоря с теб — подхвана Георгий, но Медея отклони отдавна известния й разговор.

— Добре си ми дошъл, Георгиу — и надигна чашката.

— Само тук се чувствам у дома си — сякаш се оплака той.

— Затова всяка година ми досаждаш с този глупав разговор — подсмихна се Медея.

— Майка помоли…

— Да, получих писмото й. Глупости, разбира се. Зимата мина, идва лято. В Ташкент няма да живея нито през зимата, нито през лятото. Не каня и Елена при мен. На нашите години човек вече не се мести.

— През февруари бях там. Майка е остаряла. По телефона вече не може да се говори с нея. Не чува. Чете много. Дори вестници. Гледа телевизия.

— Прадядо ти също изчиташе всички вестници. Но тогава не бяха толкова много.

И двамата се умълчаха.

Георгий хвърли в огъня малко подпалки, те сухо запукаха, в кухнята стана по-светло.

Колко хубаво можеше да си живее тук, в Крим, ако се престрашеше да плюе на пропилените десет години, на несъстоялото се откритие, недописаната дисертация, която го всмукваше като гадно блато, щом припареше до нея, но затова пък, щом се махнеше от научната общност, от прашния топ хартия, тя почти преставаше да го интересува и се свиваше на малка тъмна купчинка, за която той забравяше… Да си построи тук къща… Феодосийските шефове са все познати, деца на Медеините приятели. Може в Агузи или по пътя за Новия свят, там мярна някаква полурухнала вила, трябва да попита чия е…

Медея си мислеше за същото. Искаше й се точно той, Георгий, да се върне тук, та пак в тези земи да заживеят Синопли…

Двамата бавно пиеха водка, старицата придрямваше, а Георгий си представяше как да направи артезиански кладенец, добре е да намери професионална сонда…