Людмила Улицка
Медея и нейните деца (16)

16

Медея получи телеграмата ден по-късно. Раздавачката Катя я донесе сутринта. Телеграми се пращаха в три случая: за рождения ден на Медея, за пристигането на родата и за смърт.

Медея влезе в стаята си с телеграмата в ръка и седна на фотьойла, който сега беше сложен на същото място, където по-рано заставаше тя — срещу иконите.

Доста дълго остана там, мърдайки устни, после стана, изми си чашката и се стегна за път. От есенното боледуване й остана неприятно стягане в лявото коляно, но тя беше свикнала вече с него и се движеше малко по-бавно от обичайното.

После заключи къщата и занесе ключа у семейство Кравчук.

Автобусната спирка беше съвсем близо. Маршрутът бе същият, по който обикновено пътуваха гостите й — от Посьолок до Судак, от Судак до симферополската автогара и оттам до летището.

Тя хвана последния полет и късно вечерта звънна на вратата на Сандрочка на „Успенски“, където никога не беше идвала.

Отвори сестра й. Не бяха се виждали от петдесет и втора — двайсет и пет години. Прегърнаха се, обляни в сълзи. Лида и Вера току-що си бяха отишли. Ника, подута от плач, излезе в антрето и прегърна Медея.

Иван Исаевич отиде да сложи чайника — той се досети, че от Крим е пристигнала по-голямата сестра на жена му. Смътно си спомни за някаква тяхна отдавнашна разпра. Медея свали от главата си вързаната по селски вълнена кърпа, под нея носеше черната си забрадка и Иван Исаевич се изуми от иконописното й лице. Той откри голяма прилика между сестрите.

Медея седна на масата, огледа непознатата къща и я одобри: тук беше хубаво.

Смъртта на Маша, огромно нещастие, донесе и голяма радост на Александра Георгиевна и сега тя недоумяваше как човек може да вмества толкова крайни неща.

А Медея, седнала от лявата й страна, не можеше да осъзнае как стана така, че не беше виждала това най-скъпо за нея същество четвърт век — и се ужасяваше. Като че нямаше нито причини, нито обяснения.

— Било е болест, Медея, тежка болест, и никой нищо не разбра. Един приятел на Алик, психиатър, я прегледал, оказва се, преди седмица. Казал, че незабавно трябва да влезе в болница: маниакално-депресивна психоза в остра форма. Предписал й лекарство… Разбираш ли, те всеки момент чакаха разрешението да заминат… И така. Но аз виждах, че не е добре… Не я държах за ръка, както тогава… Никога няма да си го простя… — говореше като на себе си Александра Георгиевна.

— Престани, за Бога, майко! Поне за това не се обвинявай. Специално това е моя вина… Медея, Медея, как да живея сега? Не мога да повярвам… — плачеше Ника, но устните й, природно извити за смях, сякаш се усмихваха…

Погребението стана не на третия ден, както е прието обикновено, а на петия. Направиха й аутопсия. Алик отиде в съдебномедицинската морга някъде при „Фрунзенска“ с двама приятели и Георгий.

Ника вече беше там. Тя обви подстриганата глава на Маша и шията й, на която личеше грубият шев от аутопсията, с къс бял крепдешин и го завърза с плосък възел на слепоочието й, както правеше Медея. Лицето й беше останало недокоснато, восъчно, и красотата му ненакърнена.

Свещеникът на „Преображенка“, при когото Маша ходеше от време на време през последните години, много се опечали за нея, но отказа опело — самоубийца.

Медея помоли да я заведат в гръцка черква. Най-гръцка от московските черкви беше Антиохийският метох. Там в храма „Теодор Стратилат“ потърси игумена, но служителката я разпита най-подробно и докато тя с половин уста и свела очи й обясняваше, че е понтийска гъркиня и от години не е влизала в гръцка черква, се появи стар йеромонах и каза на гръцки:

— Отдалеч надушвам гъркиня… Как се казваш?

— Медея Синопли.

— Синопли? Имаш ли брат монах? — бързо попита той.

— Единият ми брат отиде в манастир в България през двайсетте години, но не знам нищо за него.

— Агафон ли?

— Афанасий…

— Слава на Господа! — възкликна йеромонахът. — Той е в Атон.

— Слава Тебе, Господи! — поклони се Медея.

Двамата се разбираха малко трудно. Старецът не беше грък, а сириец. Неговият гръцки и Медеиният много се различаваха. Над час си говориха, седнали на пейка до кутията със свещи. Той нареди да докарат момичето, щял лично да отслужи опелото…

Когато автобусът с ковчега спря пред черквата, вече се беше събрала тълпа. Семейство Синопли беше представено от всичките си разклонения — ташкентско, тбилиско, вилнюско, сибирско… Към разноцветното злато на иконите, свещниците, одеянията се примеси и многоцветният бакър на рижите им глави.

Между Медея и Александра стоеше Иван Исаевич, широк, с бяло като вар лице и асиметрична бръчка напряко през челото. Старите сестри пред ковчега, украсен с бели и лилави зюмбюли, единодушно си мислеха едно и също: аз трябваше да съм в този ковчег сред красивите цветя, подредени от ръката на Ника, а не горката Маша…

През дългия си живот бяха свикнали със смъртта, бяха се сродили с нея, научиха се да я посрещат у дома, да слагат черно на огледалата, безшумно и строго да живеят по два дни край мъртвото тяло с молитвени псалми, на светлината на свещи… Познаваха и кротката смърт, безболезнена и прилична, познаваха и бандитското незаконно нахлуване на смъртта, когато млади хора загиваха преди родителите си…

Но самоубийството бе непоносимо. Невъзможно беше да се помирят с онзи отлитнал миг, когато абсолютно живото момиче самоволно бе прекрачило в звънтящия водовъртеж на бавните снежинки — вън от живота…

Йеромонахът се появи до ковчега и хорът запя най-красивите думи за земната раздяла… разлъка…

Службата беше на гръцки, дори Медея долавяше само отделни думи. Но всички ясно чувстваха, че в това печално и неясно пеене има повече смисъл, отколкото може да побере и най-мъдрият измежду хората.

Който плачеше, плачеше мълчаливо. Алдона бършеше сълзите си с мъжка карирана кърпа. Гвидас Бияча нервно прокара ръка с кожена ръкавица под очите си. Дебора Лвовна, свекървата, понечи да вие на глас, но Алик кимна на колегите си доктори и те я изведоха от черквата.

Погребаха я на немското гробище в гроба на родителите й, а после отидоха на „Успенски“ — Александра Георгиевна настоя да направят помена там. Събра се много народ, сложиха да седнат на масата само старците и новопристигналите. Младите останаха на крак с чашите и бутилките.

Алик младши уцели удобен момент и шепнешком попита баща си:

— Тате, как мислиш, завинаги ли е умряла?

— Скоро всичко ще се промени и всичко ще е наред — педагогично отговори баща му.

Алик младши го изгледа с дълъг студен поглед:

— Аз не вярвам в Бог…

Същия ден сутринта дойде разрешителното за заминаване. Даваха им се двайсет дни за подготовката, което дори беше много. В спомените на приятелите изпращането се сливаше с помена, макар че Алик направи прощалната вечеринка в „Черьомушки“.

Дебора Лвовна остана при сестра си и Алик заминаваше със сина си и средно голям кариран български куфар.

Митничарите му иззеха едно листче хартия — последното стихотворение на Маша, написано малко преди самоубийството. Естествено, той го знаеше наизуст:

Изследването тегли познавача

да се вглъби докрай във дълбината

на принципа, по който птица грачи,

или във каталози на вината.

 

 

И ето, както с чувството си фино

незримите отсенки именува,

ще се превърне в птица, в глътка вино,

във всичко, за което е бленувал.

 

 

А въплътени в помисли чудати,

безгрижни в глутницата хорска най-накрая,

смирено ние ще сведем челата

пред онзи, дето чезне във безкрая.