Джоел Розенберг
Пурпурно небе (32)

Глава 30
Пурпурно небе

Утринното слънце заля с ярка весела светлина мястото на клането, станало само преди няколко часа. От ужасяващата гледка на смазани тела бяха останали единствено тъмни петна по тревата и натрапчивата гадна миризма на вълчи изпражнения, която бавно започваше да се разнася.

Къде ли беше преместил Локи труповете и частите от телата? Имаше неща, които бе най-добре да останат тайна.

Иън се отпусна на грубо скования стол. С Капишона за възглавница той се чувстваше доста удобно, до него димеше чаша кафе и той никак не бързаше да тръгва. Нека Фрея поспи.

— Искаш ли да я погледна?

Арни Селмо се усмихна от другия грубо скован дървен стол, поставен до Иън. Мьолнир бе оставен напряко на коленете му, сякаш възрастният човек имаше нужда да го докосва от време на време, за да се чувства сигурен, че му е подръка.

— Разбира се, Иън. Тя е добре, но ти, ако искаш, погледни.

Иън пъхна Капишона под мишница и влезе в къщата; свали фенера от стената, за да не изчаква очите му да привикват с полумрака вътре.

Отпусната като труп, Фрея лежеше неподвижно на леглото, което обикновено делеше с Арни, завита само с тънък чаршаф. Гърдите й се надигаха и отпускаха невъзможно бавно. Ако не беше лекото трепкане на перцето, което някой — по всяка вероятност Арни — бе закачил на тънък конец на една от полиците над главата й, Иън щеше да се изкуши да постави огледало до носа й, за да е сигурен, че диша.

Чаршафът бе поел извивките на съвършеното й тяло, но в тази картина нямаше абсолютно нищо еротично.

Да не би да му бе минало увлечението по нея?

Неее. Май човек никога не успява да притъпи увлечението си по първата богиня на плодородието.

Само че тя изглеждаше толкова безжизнена, така бездиханна, че ако се бе почувствал възбуден, когато я видя, сигурно щеше да заподозре, че страда от някоя особено извратена форма на некрофилия.

Резките от нокти отстрани на шията и лицето вече представляваха стари, почти напълно излекувани рани. Само след ден или два, от тях щяха да останат белези като от отдавна забравени рани, а след седмица, всичко щеше да бъде само един тежък спомен. А тя пазеше толкова много спомени.

Арни се оказа прав; тя наистина беше добре.

Иън духна във фенера, за да угаси пламъка, закачи го до вратата и се върна на верандата, примигвайки в първия момент на светлината. Високо над тях се рееше Мунин, готов, на пост, сигурно оглеждаше дали няма да се появят други Чеда, въпреки че Иън бе напълно убеден, че глутниците щяха да заобикалят този хълм още дълго.

Освен, разбира се, ако Локи не ги изпратеше, за да потърсят диаманта.

Е, след като нямаше да вземе от нея диаманта, това означаваше, че не се налага да се връща, за да й го остави отново, което пък означаваше, че скъпоценният камък си е неин проблем.

Или проблем на всички.

— По дяволите! — каза той.

Арни изви едната си вежда.

— Това по принцип ли го каза, или имаше нещо конкретно наум?

— По принцип.

— Тогава да, прав си. По дяволите! — Арни направи жест с бутилката. — Той наистина е почистил, точно както обеща да направи.

Локи наистина бе почистил двора, но това бе всичко. Вечният Наследник все още умираше заради проклятието, което Локи бе стоварил върху него, а и Иън, и Арни, и Фрея си оставаха лошо ранени. Само след няколко дни тя щеше да е отново на крака, все едно че нищо не се бе случило.

— Не стана така, както очаквах — каза Арни. — Винаги съм си мислил, че той е нещо като дявол, не като един от ония мазни политици. — Той се намръщи и надигна отново сребърното шише на Иън. — Всъщност намирам, че е доста очарователен, ти не мислиш ли така?

— Очарователен ли каза?

— Ами да — кимна Арни. — Можеш да изглеждаш очарователен пред хората, но това не значи, че си такъв. На мен ми се стори доста приличен и сравнително приятен като цяло. — След това поклати глава. — Само че, когато небето стане червено като обляно в кръв, а след това потъмнее, не си ли мислиш, че именно Локи е седнал в тъмното и се хили доволно, повтаряйки: „Нека има светлина“.

— Не.

— И аз казвам „не“. — Отново се обърна към Иън. — Искаш ли да поостанеш още някой и друг ден?

— Разбира се. Защо питаш?

— Мисля — каза Арни, оглеждайки шишето, — че ми се ще да се напоркам като казак, да пия, да пия, докато падна в несвяст, а ако това тук не ми стигне, тя е скрила в онези нейни ковчежета няколко бутилки с една огнена течност и смятам и тях да ги опразня. Не че съм някой заклет пияндурник, но сега имам желание да се натряскам — ти какво ще кажеш?

— Давай.

Той погледна Иън право в очите.

— Не, сериозно, ще ме изтърпиш ли? — Той стисна устни в плътна черта. — Мога да изчакам, докато тя се оправи, знам, че няма да има нищо против. Просто ми се ще алкохолът да е излязъл от кръвта ми, преди тя да се събуди.

— Добре, Арни.

Щеше да е толкова хубаво да си остави няколко дни, за да измисли какво да прави сетне, а и точно сега не беше в състояние да пътува. Когато се оправеше и подготвеше, Арни също щеше да бъде готов. Щяха да се върнат във Вечното светилище, задължително, да предадат лошите новини на Вечния Наследник и да отведат Хоузи у дома, на сигурно място.

А след това какво щеше да стане?

Той много добре знаеше какво. Нямаше смисъл да се самобичува заради миналото, но му се искаше да намери още от скъпоценните камъни и да ги предаде на съхранение на Фрея. Това, което го притесняваше, бе да не остави камъните от Брисингамен на такива като Локи, които да си ги присвоят.

Дали смарагда и сапфира ги пазеха добре? Сигурно много добре. Дали бе възможно Локи да се добере до тях?

Не. Не това бе въпросът — въпросът не бе дали, а как можеше да го направи.

Ето, над този въпрос трябваше да помисли.

Иън се отпусна назад и затвори очи. Първо трябваше малко да поспи, а след това да се заеме с лечението си. Щеше да е толкова хубаво, ако можеше да поспи, без да сънува, при това, когато пожелае, да се почувства затоплен, на удобно и сигурно място, а по-късно да се събуди отпочинал, свеж и бодър…

Пръстенът на Харбард запулсира един — единствен път на пръста му.