Джоел Розенберг
Пурпурно небе (23)

Глава 21
Преценка

Ториан дел Ториан огледа жълтата ограничителна полицейска лента около мръсния кървав сняг на мястото на убийството.

„Получихме съобщението ти, помисли си той. Който и да си ти, каквито и да са намеренията ти, съобщението е получено.“

Тялото бе отнесено отдавна от мъже с бели престилки, които го натовариха в линейка — нещо, което силно изненада Ториан дел Ториан; не бяха ли линейките предназначени да превозват ранени до място, където да ги лекуват? — и огромен брой мъже и жени прекараха цялата нощ и голяма част от деня да оглеждат земята, първоначално под светлината на фенерите, които бяха донесли, а после, под насочените прожектори и камерите на разни телевизионни станции с непроизносими имена.

Наемодателят на Маги вече бе поправил задната врата, а Ториан побърза да му възстанови разходите и да му плати за труда.

Ториан дел Ториан поклати глава. Тези градски люде не притежаваха дори елементарна гордост. Синът му бе разбил вратата в опит да спаси един от собствения си вид, а вместо да получи почести за геройството си, го бяха оковали, хвърлили в тъмницата, а сега дължеше и глоба.

Е, поне не остана окован в тъмницата дълго, а пък наложената му глоба съвсем не представляваше проблем за Ториан дел Ториан.

Карин сигурно щеше да негодува за цената, но пък тя беше жена, следователно всички проблеми, свързани с финансите на семейството, си бяха нейна грижа. Ториан дел Ториан просто бръкна във вътрешния си джоб и измъкна, без дори да поглежда, три пачки с двайсетачки и ги подаде с жеста, на който тя го бе научила. Беше неизказано горд със себе си, задето се сети първо да прехвърли с пръст пет от банкнотите и да подаде останалото, въпреки че подобни прояви съвсем не му бяха по вкуса.

Наемодателят прие пачката с нещо като ръмжене и усмивка. Направо невероятно, та той се усмихваше, когато приемаше парите! Нима бе възможно тези градски люде да нямат капчица гордост?

Не. Не беше прав. Те си имаха своята гордост. Просто тук ставаше въпрос за една различна, макар и низша проява на гордост, която Ториан дел Ториан бе научен да отминава с безразличие още по времето, когато бе прощъпалник в краката на баща си.

Докато Ториан наблюдаваше жълтата лента, някакъв градски чиновник, който не можеше да спре треперенето си в студа, се измъкна от колата си, на която двигателят все още работеше, тресна вратата с всички сили и бързо се отправи към Ториан.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна, господине? — Той бе наполовина на възрастта на Ториан с редки мустачки, под които прозираше горната му устна. Въпреки това бе употребил уважителното обръщение „господине“ и бе предложил на Ториан помощ, макар и по онзи необичайно високомерен начин, в който не се долавяше нито уважение, нито искрено желание да се притече на помощ.

В Градищата, всеки жител, който проявяваше подобна арогантност, трябваше добре да умее да върти меча и да обича болката — защото щеше много бързо да научи, че проявите на арогантност трябва да са добре контролирани и да не излизат наяве. Истината бе, че винаги имаше по-добър мечоносец от теб, защото ти никога не си единствен и незаменим.

Само че Ториан дел Ториан не живееше в Градищата от вече колко, повече от половината си живот и май беше крайно време да свикне и приеме тази често срещана, макар и евтина проява на грубост. Добре че не му се налагаше често да напуска района на Хардуд.

Поне отдавна не му се беше налагало. Направо бе невероятно, че хората могат да свикнат да живеят в такива странни места.

— Господине? — Гласът на служителя прозвуча прекалено високо и държанието му очевидно ставаше по-агресивно.

— Да ми помогнете ли? Не. — Ториан дел Ториан се усмихна и поклати глава. — Благодаря ви, че попитахте, но не. Аз… всичко е наред.

Искаше му се да огледа по-отблизо окървавената земя. Но ако решеше да го направи, трябваше да изчака по-подходящ момент, за да се прехвърли от другата страна на жълтото полицейско ограждение. Въпреки това знаеше със сигурност какво ще намери, тъй като Чедото не бе извършило нападението във вълчи облик, въпреки че по снега личаха отпечатъци, оставени от някое Чедо — властите така или иначе нямаше да разберат какво означават оставените следи.

— Значи просто гледате? — попита полицейският служител.

— Тъжна работа — отвърна Ториан. — Млада жена да бъде убита по такъв жесток начин, при това, без да има причина.

— Да, така е. — Младият мъж видимо се отпусна и кимна. — Така е, наистина. Тъжно е, прав сте. Много бихме искали да запазим мястото такова, каквото е оставено след произшествието.

Торсен погледна ограждението и му се прииска да попита защо не са оградили по-широк кръг, но се сети, че младият полицай едва ли знае. Единственото, което му бе станало ясно, бе, че едрият мъж с белега, който оглеждаше местопрестъплението, поверено за охрана на младия полицай, изнервя служителя на реда, въпреки че Ториан така и не можа да си обясни защо. Беше очевидно, че ще се почувства значително по-спокоен, ако едрият непознат се отдръпне и си отиде.

Затова Ториан дел Ториан реши да се махне.

— Съжалявам, че ви притесних — каза Ториан и едва се сдържа да не се поклони в знак на извинение, преди да се отдалечи. Обичаите в тази страна не допускаха подобни прояви на уважение, а той не искаше да се откроява като различен и да бъде запомнен от младия полицай.

Потегли бавно, с равномерна крачка. Този ден нямаше защо да бърза.

 

 

Гръцкият ресторант бе на диагоналния ъгъл на улицата. Помещението до вратата, която непрекъснато се отваряше, бе студено и неуютно, но ароматът на чесън и печено месо го заля като животворна вълна.

Вътре бяха монтирани две огромни… пещи? Не, не бе правилно да се казва така. Онова нещо там, каквото и да му беше името — два огромни метални шиша с набучени на тях части от някакво огромно животно — се въртяха бавно и пръскаха наоколо, дори отвъд нажежените метални решетки, и на всеки няколко минути един от яките мургави мъжаги в бели престилки, които толкова много приличаха на южняци, грабваше остър дълъг нож и двузъба вилица с удобна дръжка и отрязваше няколко парчета, които политаха с обигран замах в едно плато.

Ресторантът бе много популярен, което според разбиранията на Ториан дел Ториан означаваше, че ще бъде претъпкан. Беше му приятно да среща непознати — едно рядко срещано удоволствие в дома, наречен Хардуд — но по един или двама, не му допадаха шумни зали с прекалено много посетители, които се радваха на усамотението си сред анонимната гълчава.

Прекалено кльощава млада сервитьорка с конско лице, с коса, боядисана в абсурден ален цвят, се приближи до него и му подаде менютата, които досега бе стискала до гърдите си, сякаш бяха някакви безценни предмети, които някой можеше да й отнеме.

— За колко? — попита тя.

Трябваше му част от секундата, за да разбере въпроса й.

— Ами аз… аз трябва да се срещна с едни приятели.

Ставаше хубава, когато се усмихнеше.

— А, да, бас държа, че сте с четворката. Казаха ми, че чакат още някого, и поръчаха саганаки.

Преведе го покрай двата шиша към стаята отстрани.

Помещението, в което се влизаше от улицата, бе пълно с хора, но задната част на заведението, също толкова голямо, бе пълно с празни маси, с изключение на четиримата, заели места в дъното. Погледът на Ториан се спря на свободния стол край стената.

И четиримата бяха мрачни и унили, дори младият Ториан. Знаеше, че всички, дори Били Улсън, са се срещали със смъртта преди, но ето че им се бе случило отново.

— И последният телевизионен екип си замина — каза той. — Екипът беше от Уайко.

Така и не можа да разбере тази работа. Защо им трябваше да измислят имена като Кюбюс или Юбук, или Ейбюк, Уайко или Кимстап?

— Съкращение — отговори младият Ториан на озадачената Маги. Много го биваше в четенето и писането. Беше така открай време. Може би бе прекалено запознат с въпросите на аритметиката и знаеше всичко за парите, но нека това да му бъде недостатъкът.

За разлика от някои други. Били Улсън изпружваше малкия си пръст, докато надигаше чашата с какао и отпиваше прекалено изискано.

Джеф Бйерке полагаше всички усилия да не го гледа лошо и бе очевидно, че се чувства неловко в компанията му.

Да, Ториан Торсен го разбираше в това отношение. Само че Били Улсън се бе държал достойно и компетентно според Маги, а Маги си оставаше кръвен брат на Ториан и нито един мъж не биваше да я подценява! — затова Ториан Торсен бе склонен да прости на младежа и да преглътне непростимия му недостатък.

— Тори беше… — Били Улсън замълча, когато сервитьорката, петдесетинагодишна южнячка с щръкнали черни мустаци, която би се вписала много по-успешно в обстановката на някое полицейско управление; пристигна с димящ тиган на едната ръка, а в другата — стиснала метална чаша и евтина пластмасова запалка.

Били остави чашата на масата — малкият му пръст вече не бе изпружен, не и този път — и зачака.

Тя сипа някаква бистра течност върху тигана и с уморено „Опа“ запали жълтата палачинка вътре, изцеди отгоре прясно разрязан лимон и остави готовото вече ястие на масата с чиния тънки резени хляб.

След цялата тази показност се оказа, че палачинката е някакво сирене, панирано в нещо като тънък пласт тесто. Беше доста вкусно, каза си той, а тръпчивият възкисел вкус на пресен лимон много вървеше с горещото сирене. Ториан дел Ториан бе ял и по-неприятни неща през живота си, докато това тук всъщност не бе никак лошо.

Ториан дел Ториан трябваше да… не. Не се налагаше да запомни какво е, за да поръча следващия път.

— Имат агнешко, татко — обади се младият Ториан. — Поръчах ти агнешка пържола с допълнително чеснов сос, не препечена.

— Обичам агнешко. — Той кимна. — А какво е онова животно, което се пече на шишовете в предната част?

— Не можеш ли…

— Шишове ли? — Маги изви едната си вежда.

— Това са дюнери, татко. А пък месото е смесица от различни видове — сложени са заедно на пластове телешко, главно телешко, агнешко и подправки. Казват му или „гирос“, или „хирос“ и затова много хора го наричат „гирозавър“…

Ториан дел Ториан въздъхна. Не биваше да пита. Отново се оказа, че истината съвсем не е толкова интересна, колкото му се искаше и колкото бе в представите му, както ставаше с повечето неща на този свят.

— Агнешко е добре.

Били Улсън остави чашата какао на масата. Този път не я държеше по онзи странен и много женствен начин. Но пък този път Джеф Бйерке не гледаше към него.

Ториан дел Ториан се зачуди защо е цялата тази работа, но не можа да измисли любезен начин, по който да попита. Въпреки това, щеше да е хубаво да разбере…

— Та исках да кажа — започна отново Били Улсън, — чух някои неща, на които нямаше да повярвам, но пък Джеф не е от хората, които дрънкат небивалици.

Колко от личните проблеми бяха разкрити пред това момче, отхвърлено от съгражданите му? Ториан Торсен понечи да каже нещо, но се спря. В бъдеще семейните проблеми щяха да се решават от младия Ториан, а той винаги си бе подбирал добре приятелите, много по-добре, отколкото си даваше сметка баща му. Иън Сребърния камък и Маги дел Албърт бяха изключителни.

Затова той само кимна.

— Да, напоследък ставаха някои странни работи.

— Всъщност, знаех, че си някъде отдалече, но все си мислех, че си незаконен германски емигрант, може би датчанин, нещо такова, но… — той се огледа. — Чак от Оз, или както там го нарекоха…

— Нарича се Тир На Ног — рече Ториан дел Ториан. — Това му е името. — Той сви рамене. — Въпреки че аз винаги съм се смятал, че съм от Стоманения Род, защото така е било.

— Моля?

Ториан дел Ториан бе готов да свие рамене и да приключи с този въпрос, но сега не можеше да постъпи така.

— Когато някой те попита откъде си, да не би да им казваш, че си от планетата Земя?

— Ами… не. — Били повдигна чашата и отпи, кимна и се намръщи в знак на съгласие, което си бе същият начин, по който реагираха и в Градищата.

Градищата липсваха на Ториан дел Ториан много повече, отколкото си бе давал сметка до този момент.

Но не би разменил и хиляда години живот във Фалиас дори за един ден с Карин. „Мин алсклинг, помисли си той, надявам се да не чакаш дълго, преди да допуснеш друг мъж да топли леглото ти.“

— Добре — прекъсна мислите му младият Ториан. — Какъв ще бъде следващият ни ход? Трябва да…

— Не. Изобщо не може да става и дума за „ние“. — Ториан дел Ториан поклати глава. — Ние няма да предприемаме никакъв следващ ход. Следващият ход е само мой, както и по-следващият и по-по-следващият, а ако след това остава още нещо, то това ще бъде последният етап от играта.

Джеф Бйерке поклати глава.

— Тая работа никак не ми харесва.

— Не ти ли харесва, наистина? — Ториан дел Ториан си взе ново парче от сиренето с лимон. — И на мен никак не ми харесва. Само че ти май не си успял да разбереш съобщението, което ни оставиха снощи. — Той постави два пръста на масата и с тях се отдалечи от чинията си. — Двамата с теб заложихме втори капан и този път ти беше примамката. Делта ни бе да го измъкнем наяве с надеждата, че аз, истинската цел, ще успее да те защити теб, предполагаемия ми защитник, когато той те нападнеше.

Само че не се получи. Той не ни обърна никакво внимание. Нападнал е невинен човек, някой случаен минувач наблизо, за да не сбъркаме кой е бил, така че Ториан и Маги да изскочат на улицата и той да може да нападне този, за когото е изпратен.

— Което е могъл спокойно да направи.

Как ли изглеждаше изпратеното Чедо? Повечето бяха доста грозни и космати и изглеждаха необичайно в човешки облик, но затова пък през зимата, когато всички бяха така нагугушени в дрехи и омотани с шалове, козината по лицето нямаше да бие на очи. Може би щеше да изглежда доста глупаво, когато се преобразеше, но нищо не му пречеше да се обръсне, при това, когато пожелаеше и стига да не оголваше зъби и да не демонстрираше обраслите си длани, едва ли някой щеше да го заподозре.

— А кой ще бъде следващият? Маги, съквартирантката ти се връща утре… може да се окаже тъкмо тя. Били Улсън вече се разкри, че е един от нас; трябва ли да чакаме, докато той бъде набелязан за следващата жертва. Както вече казах на Джеф, не можем да си позволим да си играем, защото имаме прекалено много слаби места, които той спокойно ще атакува, и то с единствената цел да ме изкара от скривалището ми. Не знам каква точно е причината, но той иска мен.

Защо ли? Ториан дел Ториан дълбоко се съмняваше, че всичко това имаше нещо общо с Маестрото по дуелите, или със Стоманения Род, въпреки че той на практика си бе предател, но подобни въпроси се разрешаваха от шампионите, а и Ториан дел Орвалд спокойно можеше да остави въпроса да заглъхне.

Лицето на младия Ториан беше мрачно, въпреки това той кимна.

— Това не е заплаха. Трябва да приемем нещата като предложение. Той се държи изключително прилично, доколкото това е възможно за неговия вид. От действията му става ясно какво е предложението му. Ако се изправя срещу него, ако изляза в двубой срещу него, лице в лице, той ще остави всички вас намира, което е желанието ми. — Той сви рамене. — Можеше да бъде и много по-зле. Можеше да убие теб, Ториан, и да ми направи същото предложение, но цената щеше да бъде животът на майка ти. Може би. Или пък да убие Маги…

Тя го стисна силно за ръката, а силата й го учуди. Не бе истински силна, а силата невинаги се измерваше по издутите мускули.

— Можеше да я убие — продължи той — и да тръгне по петите ти, за да ми покаже, че има нещо, което не съм успял да разбера — точно както постъпи снощи, когато уби онази невинна жена.

— Как? — Младият Ториан бе ядосан. — Бяхме трима, а аз носех меча си и…

— Ти си изскочил навън в нощта и си натоварил другите двама да ти пазят гърба, но не е имало кой да пази техните гърбове. Това е стар номер, Ториан — не се цели в първия от враговете си, а в последния и след това си пробивай път напред. — Той се усмихна. — Веднъж спечелих бас с капитан от Древната Церулийска компания, като използвах точно такъв метод. — Усмихна се отново — Така че не ни остава кой знае какъв избор. Можем да го оставим да убива отново и отново, докато накрая се задъха от убийства, или пък да му дадем това, което иска. — Той вдигна предупредително пръст. — Не съм нито толкова слаб, нито толкова немощен, колкото си мислите. Има голяма вероятност да спечеля…

— Татко, ако те убие, ще отмъстя…

— Няма да правиш нищо подобно! — Ториан дел Ториан разпери ръце. — Не ти ли е хрумвало, че да те накара да тръгнеш по пътя на отмъщението е скритата му цел? — Той поклати глава. — Тук си имаме работа със Старей, Ториан. А тях трудно може да ги разбере човек. Те са изключително хитри и невероятно търпеливи.

Нали знаеш историята за бягството на Хонир. Ние с теб не бихме и помислили да засадим една малка семка, от която да поникне дърво, след което да подхранваме фиданката и да насочваме развитието й, като внимателно кастрим тук или пробуждаме растеж малко по-настрани, така че да сме сигурни, че в случай на нужда, ако някой поведе конен отряд, да те преследва точно към това дърво, ти ще можеш да се покачиш на него, като използваш за подпора ниските клонки, а с ножа си освободиш място, за да изтеглиш меча, който отдавна си скрил под кората. Ние не бихме замислили подобно нещо, но дългокракият Хонир веднъж направил тъкмо това.

Той замълча за момент.

— Единственото, в което съм сигурен, е, че той не иска да си седим просто така, вие с Иън да следвате предначертаните си планове да завършите колежа и да хукнете да дирите скъпоценните камъни от Брисингамен, защото той не би ви позволил.

Така че, Ториан дел Ториан младши, тъкмо това имах предвид, когато споменах отмъщението. Ти… — Той замълча отново. Сервитьорката пристигна с огромен поднос, отрупан с чинии, храната в тях бе подредена великолепно, а пък ароматът й — прекрасен.

Първата чиния жената постави пред него. Вътре имаше шест малки агнешки пържолки — скарата бе отбелязана отвън, но когато заби ножа, отвътре се оказаха сочни и кървави.

Агнешкото имаше вкус на кръв и чесън и един удивително приятен привкус на лимон, който още преди много му бе допадал, но сега се усещаше в комбинация с великолепния вкус на непознати подправки. С истинска наслада сдъвка първата хапка. Много бавно. Имаше доста неща, които трябваше да каже, и много малко време, за да ги каже, но нямаше никаква полза да бърза с последното си ядене.

Заведението нямаше да се нареди нито на първо, нито на петнайсето място в предпочитаните му, а една от причините щеше да бъде, защото никога преди не бе влизал.

Определено би си избрал, ако това бе възможно, последното му ядене да бъде вечерята в Деня на благодарността, защото това винаги бе любимото му хранене у дома — не, не у дома, в Хардуд.

Не, не, първия път го каза правилно — у дома. Това бе любимото му ядене у дома.

Преглътна с усилие.

— Ти, млади Ториан — каза той, — ще постъпиш, както ти кажа, без да се опъваш и спориш. Да помниш кой си и какво си. Ти си Ториан дел Ториан, син на Ториан дел Ториан и Карин Рьолке Торсен, и ще се държиш подобаващо.

Младият Ториан сведе глава, нещо като поклон в знак на примирение, но и известно несъгласие, поклон, който определено изразяваше готовност да противоречи, но той щеше да я преглътне.

— А сега, приятели мои — каза Ториан и се обърна от Били Улсън към Джеф Бйерке, докато най-сетне погледът му се спря на неговия брат по оръжие, на кръвния му брат, Маги дел Албърт, — предлагам да се насладим на храната.

Другите ровеха в чиниите си — за младия Ториан бе очевидно защо — беше си поръчал най-обикновено телешко, залято с ужасен на цвят зеленикав сос от някакво сирене, от което всеки би загубил апетит, дори и да не носеше такова грозно име.

Ториан дел Ториан лапна нова хапка агнешко.

Беше превъзходно.