Джоел Розенберг
Пурпурно небе (12)

Глава 10
Езерото Калхун

Джеф Бйерке се отпусна под струите на горещия душ и започна да се разтрива, докато усети болка. В банята се усещаше лек аромат на пачули, но слава богу, едва доловим.

Някой почука на вратата.

— Дрехите ти са чисти и сухи, Джеф — долетя гласът на Били откъм вратата. — Оставих ги на стола точно пред банята.

Джеф погледна часовника си. Беше 11:23. Той разтърка с всички сили китката, а сетне премина на гърдите.

У дома Джеф обичаше различните приятни миризми — според него дезодорантът се слагаше, след като се изкъпеш, но дискретно, не биваше човек да се полива с него. През ловния сезон, разбира се, това не се практикуваше — миризмата, на който и да е по-силно ароматизиран сапун веднага предупреждаваше, че приближава човек, затова той винаги използваше меки, но неароматизирани сапуни.

Само че тук, в града, човек, който не миришеше на нищо, щяха да го приемат твърде подозрително. Най-добре да не рискува.

Да работиш като сервитьор тук, в града, очевидно бе значително по-добре платена работа, отколкото във „Взрив-о-вкусно“ в Хардуд, очевидно значително по-добре — Били имаше най-пухкавите кърпи, които Джеф някога бе виждал. Той попи бързо водата, но без да пропуска и капчица, защото през зимата едно от най-глупавите неща бе да излезеш навън недостатъчно сух; след това завърза здраво кърпата на кръста си и едва тогава отключи вратата и я отвори.

Дрехите му бяха внимателно сгънати и подредени на стола, дори и чорапите, и бяха все още топли от гладенето. Облече се бързо и изпита истинско удоволствие, когато топлата материя прилепна към кожата му.

От кухнята се носеше необичайно шумно тракане на съдове.

— Резервният ключ се намира на дъното на буркана с бонбоните на масичката за кафе — каза Били. Показа се от кухнята, все още не избърсал добре ръцете си в кърпата за чинии.

Беше сменил бялата си риза с нова, а по страничния ръб на панталоните му се виждаше лъскав кант, които сигурно щеше да отива безупречно, ако си бе обул лъскавите черни обувки, оставени под закачалката за палта до вратата. Косата на Били бе зализана назад и изглеждаше мокра, а той, както обикновено, бе гладко избръснат.

— Благодаря — каза Джеф. Беше оставил пистолета и белезниците върху барчето. Взе ги, а белезниците отключи от дръжката на вратата и пистолета.

— Я ми кажи, Джеф — долетя характерният смях на Били, по-скоро приличен на скърцане, отколкото на смях. — Има ли някаква причина, та закопча белезниците за ъъъ, оная работа?

Джеф прецени, че е най-добре да му отговори направо.

— Това са обичайните предпазни мерки. Щом не са до теб, трябва да са на сигурно място.

Но Били много добре знаеше това, Джеф не бе сигурен дали семейство Улсън имат пушка, може би дори две, въпреки че и бащата на Били, и по-големият му брат бяха ловци, а Греш Улсън се грижеше за пушката си също толкова грижливо, колкото и останалите. Отваряш цилиндъра и защипваш там белезниците или пък притискаш спусъка и така човек разполага с парче ненужен метал, а не пушка.

Той пъхна отново шестте патрона в цилиндъра и върна обратно в джоба двата резервни.

— Сребровръхи, а? — каза Били.

— Разбира се — излъга веднага Джеф.

Не, това не бяха сребровръхите на „Уинчестър“. Сребровръхите на „Уинчестър“ бяха великолепни и доста от познатите ловци на Джеф, дори и да не си ги купуваха редовно, ги предпочитаха, но в Нощта на Чедата Джеф стана свидетел как нито един обикновен куршум, колкото и качествен да бе, не успя да порази Чедата, а само ги бавеше за секунда-две.

Сегашните му куршуми бяха сребърни. Беше ги отлял Ториан Торсен на новата матрица в мазето си.

„Я чакай малко“.

— Мислех, че не разбираш нищо от оръжия.

— Ами… — Били сви рамене. — Налага се да проявиш достатъчно здрав разум и далновидност и да научиш от всичко по малко. — Усмивката му бе широка, но в никакъв случай, подигравателна или обидна. — Виж, аз съм много внимателен, но въпреки това ми се иска да знам от всичко по малко.

— И винаги си искал да си на една крачка пред приятелите си.

— Приятели ли? — Усмивката на Били не се промени. — Обичам да съм на крачка пред всички. Поне преди беше така. След време, това ти става навик — каза той с приятен и весел глас. — Хич не си въобразявай, че можеш да ме промениш. — Той сведе поглед към ролекса на китката си. Как бе възможно Били да си позволи „Ролекс“? — Ако обаче продължавам да си бъбря с теб, въпреки че ми е особено приятно, скоро ще се появи дупка във въздуха на мястото, където трябва да се яви най-добрият сервитьор в града и много от хората, на много от масите, ще се чудят на висок глас каква точно е тази сурова маринована риба; няма да им е ясно какво представляват мидите в лимонов сос и защо са поръсени точно с черен пипер; как така арпаджикът е задушен в карамел, защо мексиканският сос е с чесън и зехтин без холестерол, но с кориандър и на какво точно се добавя кимион. Но ти, разбира се, знаеш всичко това — каза той, свали сивото вълнено палто от закачалката и се облече.

Потупа забързано джоба и чу подрънкването на ключовете, отвори входната врата, но се поколеба, затвори я и се обърна към Джеф.

— Не е нужно да знам повече от това, което ми каза — започна той, а небрежните весели нотки в гласа му изчезнаха на мига и той се наведе да се обуе. — Ако обаче има нещо, което би искал да ми кажеш, или което се налага да ми кажеш, тогава… — Усмивката му отново се върна. — Знаеш къде живея, нали?

Този път излезе и затвори вратата.

 

 

Джеф се зачуди защо ли той му бе казал всичко това, но сигурно това си бяха номерата на Били, и макар и много неща на този свят да можеха да се променят, Били не беше едно от тях.

Зачуди се защо ли всичко казано не го притеснява както едно време, но след това реши да не мисли по този въпрос. Нали нямаше кой знае какво значение?

На масичката до канапето имаше телефон. Той вдигна слушалката и набра някакъв номер.

Торсен се обади още при първото позвъняване.

— Да.

— Аз съм. Ще бъда пред апартамента след около петнайсет минути — обясни Джеф.

В първия момент Торсен замълча.

— Трябваше да бъда аз.

Бяха обсъждали този въпрос поне хиляда пъти, но все едно че за пръв път го подхващаха.

— А ти какво правиш в Минеаполис? Ако те подуши, ще бъде много повече нащрек, а ти сам знаеш, че…

— Разбирам. — Торсен замълча за момент, а след това затвори, без да каже „дочуване“.

Джеф поклати глава. Торсен знаеше не по-зле от него, че дори и изненадата да бе на тяхна страна, да ликвидират един от Чедата, съвсем не бе проста задача със сигурен край. Какво да правят — да се обадят на полицейското управление в Минеаполис за подкрепление може би?

Не. Единият Торсен бе нужен за примамка, а този път Тори бе подходящият избор. Тъй като си имаха работа с Чедо, а нямаха ясна представа какво точно цели Чедото, освен че иска кръвта на Торсен, ако оставеха Маги сама, бе все едно да я хвърлят на вълците. А Ториан Торсен щеше да е точно толкова полезен, колкото и всеки друг от тях.

Джеф Бйерке пое в нощта, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, стиснал в дясната длан пистолета, показалецът — на спусъка, палецът му — в готовност да вдигне предпазителя. Така, ако се подхлъзнеше на леда, пистолетът нямаше начин случайно да гръмне. Защото за подобен инцидент щеше да му бъде доста трудно да даде правдоподобно обяснение.

Трудно щеше да обясни и защо е застанал с димящ пистолет над нещо, което очевидно бе мъртъв вълк, но в този случай значката му щеше да го измъкне от кашата, без да се вдига прекалено много шум.

Ако и значката не помогнеше, то тогава да застреляш див вълк в самия град Минеаполис, едва ли щеше да бъде наказано прекалено строго. По-скоро нещата щяха да бъдат потулени. Хората се паникьосваха, когато ставаше въпрос за вълци.

Джеф никак не ги винеше.

Разбира се, половината Чеда бяха хора, които можеха да се превръщат във вълци, а другата половина бяха вълци, които спокойно добиваха човешки облик, което на свой ред означаваше, че има петдесет процента вероятност убитото Чедо да се превърне в изключително изобличаващ гол човешки труп, но пък ако Джеф не го хванеха, нямаше да се налага да дава каквито и да е обяснения.

Нощите в града никога не му бяха особено приятни. Дори и където беше тъмно, проникваше светлина, усещаше се замърсяването. Човек можеше да забележи само най-ярките звезди, а от Млечния път нямаше и следа, не се забелязваше далечната млечнобяла резка в небето. Звездите губеха цвета и яркостта си, а алените отблясъци и тихото бръмчене на неоновите светлини над залата за билярд срещу апартамента на Маги хвърляха ярка светлина по цялата улица, но в никакъв случай не можеха да заместят звездите. Тори пристъпваше бързо, но предпазливо по стълбите на къщата и погледна през Джеф така, сякаш не го виждаше. Палтото му бе хлабаво стегнато на кръста и ако човек не знаеше за какво да гледа, дори нямаше да забележи издутината на ефеса, който трудно се отличаваше в тъмното от плата.

Джеф искрено се надяваше никой да не забележи. Най-вече служителите от полицейското управление на Минеаполис. Не беше добре запознат с подробностите на законодателството тук по отношение на необявените оръжия, но бе готов да се хване на бас, че едва ли е позволено да се разхождаш по улиците с препасан на кръста меч.

Точно както бяха решили, Тори зави по „Лейк“ и се насочи към покрайнините, а Джеф го последва от другата страна на улицата, като се постара да изостане.

Щеше да се получи много удобно, ако някоя тъмна сянка се бе отделила от къщите или оградите, за да последва Тори, но тъй като животът обикновено отказваше да протича така, че на човек да му е удобно, Джеф разбра, че и той няма да има особен късмет тази вечер.

 

 

Отсечката, която бяха избрали, бе мястото, където юпитата предпочитаха да си приказват, без да обръщат внимание на шума от уличното движение, и да пийват по чаша. Във „Филиос“ кафето се приготвяше така, че да задоволи дори най-невероятните вкусове, докато облечени в кожени дрехи подозрителни групи висяха по уличните ъгли и край бордюра, преструвайки се, че не е прекалено студено, други пък бяха в кожени якета и прокъсани дънки, но пък може би пробитите ноздри и долни устни сигурно излъчваха някаква топлина.

Джеф бе доста скептичен по този въпрос, въпреки че някои от норвежките му прадеди бяха вършили значително по-глупави дела.

Сигурно.

Градските люде имаха доста странно отношение към мъничките си езера: все подтичваха или ходеха бързо, или караха колело, или се пързаляха на леда през зимата.

Боже господи, ако сложиш едно пробито ведро с вода някъде в полето, сигурно щяха да се намерят поне десетина граждани, които да започнат да се въртят около него, преди още водата да е изтекла.

Сигурно причината бе, че нямаха достатъчно сериозна работа. Дори в студените вечери бяха навън: някои — в дрехите, с които ходят на работа, други — в спортни екипи — все от онези изкуствени материи, които напомняха гума; нямаше ги приятните, но излезли от мода памучни анцузи — всички тръгнали да обикалят около езерото.

Не че Джеф се оплакваше. Но истината бе, че не спираше да мрънка.

Тори забърза, когато пресече „Паркуей“ и се присъедини към десетината смели, но глупави ентусиасти, които все още не бяха привършили разходката си. Джеф изруга приглушено, но си наложи да не подтичва след Тори, за да го настигне. Ако дадеше вид, че се опитва да го следва на сравнително късо разстояние, тогава щеше да бъде забелязан много лесно.

Дали Чедото ще очаква капан?

Добър въпрос, на който Джеф не можеше да отговори.

Беше изпуснал Тори. Той бе доста по-напред, затова се огледа внимателно и също забърза предпазливо. Щом скъсеше разстоянието, всичко щеше да е наред, въпреки че започваше да се задъхва и това веднага му напомни, че Тори е прекарал доста време в салона, докато Джеф се бе возил в патрулната кола, удобно седнал.

Едно време можеше да ходи повече и по-бързо от всичките си познати, при това, без да полага особено усилие, но това време бе отдавна отминало.

Когато Тори бе направил вече половин обиколка на езерото, Джеф бе успял да намали наполовина разстоянието помежду им. Вече се потеше под палтото, а потта му замръзваше. Задължително трябваше да вземе горещ душ, щом се върнеше в апартамента на Били. Трябваше да се сети да сложи хавлиената си кърпа на радиатора. Мисълта за топлата пухкава кърпа му се стори почти еротична.

По асфалта зад него задраскаха нокти.

Точно така! Пръстите му бяха почти замръзнали на спусъка и предпазителя; едва успя да ги раздвижи, за да…

Извъртя се назад и се озова срещу красиво русо момиче в анцуг, което дори не проявяваше елементарното приличие да се задъха, докато настигаше с равномерна крачка немската си овчарка; подмина го небрежно и се усмихна в знак на извинение за притеснението.

Анцугът й бе плътно прилепнал по тялото, а приятно закръглените бедра — дрехата подчертаваше красивите извивки на краката — бяха стегнати.

Доста хора се поддържаха в добра форма.

Джеф забърза отново, за да скъси разстоянието. Трябва да се движиш достатъчно бързо, когато се налага, дори и сърцето ти да е готово да изхвръкне. Същото бе и когато отидеш на лов, както правеха Джеф и баща му. Няма начин да надбягаш сърна, а си бе пълна глупост да опитваш, но ако искаш да я настигнеш, трябва да я следваш, докато и тя напредва, не докъдето на теб ти хрумне. Когато се получеше, беше наистина чудесно. Когато не ставаше, изпитваше завист към тези, избрали си наблюдателен пост на някое дърво, качили се на него, замръзнали хубаво, но дочакали сърната да спре под скривалището им, убедена, че вече се е спасила от врага, тръгнал по петите й — който и да е враг.

Разбира се, единственият път, когато Джеф пренебрегна съвета на баща си и реши да ловува от скривалище на дърво, беше останал на мястото си неподвижен и премръзнал, проклинайки се многократно, че не е на земята, за да следи сърните пеша, а когато повали първия си огромен елен, установи, че никога не бе вкусвал по-апетитно месо.

Тори му бе казал, че обиколката на езерото Калхун е шест километра, но на Джеф му се стори значително по-дълга. Според часовника на Джеф цялата обиколка им бе отнела малко повече от час бърз ход.

Това бе един безкраен, студен и много отегчителен час… а цялата работа бе да си непрекъснато нащрек — налагаше се — и да очакваш опасността да те връхлети във всеки един момент.

Тори забави крачка, когато стигнаха до алеята, по която бяха дошли, за да започнат обиколката, а Джеф се изравни с него. Тори изчака да премине кола и попита приглушено, използвайки шума на двигателя й.

— Нищо?

— Не.

— По дяволите.

— На мен ли ми казваш?

Джеф последва приятеля си към апартамента на Маги, заобиколи няколко пресечки и се завъртя, за да се върне в жилището на Били.

Едва затворил входната врата, и телефонът иззвъня. Първата му мисъл бе, че последното, което имаше желание да направи, бе да записва съобщенията на някого от приятелите на Били — а още по-лошо бе някой да го сметне за приятел на Били — но след това се сети, че на телефона в кухнята се отбелязваше от кой номер е повикването и на петото позвъняване видя, че се е изписал номерът на Маги. Обади се.

— Ало — каза той.

— Забеляза ли нещо? — попита Торсен. Той не бе от хората, които си губят времето с празни приказки. Джеф се надяваше, единствено заради Карин, че това не се отнася за интимния им живот.

— Нищо. — Не, това не бе съвсем така. — Една жена с немска овчарка мина покрай нас и аз за малко не излязох от кожата си. Иначе нищо, което да ни е от полза.

Торсен се изсмя.

— Май трябва да поспиш. Ще ти се обадя утре, след като премислим нещата отново.

— Става.

Първо — душ. Водата в банята бе гореща и струята на душа бе силна и приятна, затова той остана дълго. Когато усети, че започва да става хладка, кожата му бе набъбнала.

 

 

Отпусна се на твърдия матрак и подложи длани под бузата си. На всеки няколко минути далечният рев на самолетен двигател му напомняше, че не си е у дома, както и гъргоренето на старите тръби, и звуците на града, с които не бе свикнал. В този град никога ли нямаше и минута тишина?

Горещият душ би трябвало да го успокои и да му помогне да заспи по-лесно. Май трябваше да се накисне във ваната, вместо да взима душ.

По дяволите. Наметна халат и влезе бос в хола на Били. В барчето откри колекция от ликьори и коняци, каквато не бе виждал никога през живота си, някои от които му бяха съвършено непознати. На един от рафтовете видя бутилка „Четири рози“, неотворена, сложена до осемнайсетгодишен „Макалън“ и преполовен „Глендронах“ с цвят на шери.

Разчупи печата на бутилката и си сипа четири пръста във висока водна чаша, а след това го изгълта на един дъх. Острото уиски прогори пътя си надолу към стомаха му и го накара да се почувства доста по-добре.

Не беше чак толкова зле.