Джоел Розенберг
Пурпурно небе (25)

Глава 23
Арни и Фрея

Не само Арни бе променен, но и къщата. Рамката за легло в единия ъгъл бе заменена от грубо сковано истинско легло с високи табли, по които личаха нечии опити да издяла нещо като орнаменти, макар и твърде неуспешно. Импровизираният матрак бе привързан с плетени кожени каиши. Богатите пухкави кожи ги нямаше, заменени от нещо като обемни кресла, които спокойно биха могли да влязат в каталога на някой скъп магазин, ако не бяха зашити малко грубо и ако цветът не бе прекалено избелял.

В кухненската част, близо до стоманената печка, се виждаше нещо като семпла ръчна помпа, монтирана на стената точно над варела за вода.

— Бас държа, че Валин ще донесе вода от реката и да има, и да няма нужда — каза Иън.

— Щом иска. Нямам нищо против. Тя никак не се притеснява от това да пренася вода чак от там, но на мен ми писна да я гледам как крепи огромния варел ту на едната, ту на другата ръка нагоре по пътеката.

 

 

На стената, на мястото над вратата, където трите метални ръце бяха поддържали Гунгнир, бе закачен дълъг дървен лък — сигурно на Арни. А кукичките, на които обикновено висяха лъкът и колчанът на Фрея, бяха празни.

Най-голямата промяна бе в липсващите неща. От десетината ковчежета с различна големина, пръснати из цялата къща, винаги поставени така, че да пречат, бяха останали само три.

Стените бяха необичайно празни; от полиците, наредени на всяко свободно местенце на стената, не бе останало почти нищо, нямаше ги и странните дребни предмети, останали като спомени, които напомняха на Иън за колекцията от кристални фигурки и дребни звънчета на Зайда Сол. Тук никога не бе приличало особено много на хола на Ефи Селмо, но сега всяка случайна прилика бе изличена.

Стените бяха прясно боядисани и единствено на места личеше, само по вълнообразните неравности, че тук строителният материал са били пънове, подредени плътно и сигурно.

Овалното огледало си беше на мястото, закачено високо на стената, леко кривнато на една страна. Почти незабележимо изкривено.

Арни се намръщи, щом забеляза, че котлето ври прекалено силно, и затова нахлузи дебела кожена ръкавица, за да го измести. Опита вареното с дървена лъжица с дълга дръжка.

— Ммм… малко е безвкусно, още нещо му трябва… Иън, би ли ми нарязал малко лук? — попита той и посочи ракитовата кошница, закачена на стената.

— Няма проблем.

— Горе-долу две чаши.

— Дадено.

Дъската за рязане представляваше резен от дънера на някакво дърво с диаметър шейсет сантиметра, закрепен на четири дървени крачета, вклинени в самата дъска. Кухненският нож не би направил впечатление на никого в един обикновен дом, освен че бе по-дебел и значително по-тежък, отколкото бе свикнал Иън.

— На дребно ли да го накълцам?

— Ако искаш.

Лукът бе на дребни глави, почти бял, и когато Иън приключи с беленето и започна да реже, носът му вече бе потекъл, а от очите му се стичаха сълзи. Не след дълго и от очите на Арни потекоха сълзи, а след като Арни изсипа нарязания лук от дъската в гърнето, двамата плачеха и се смееха едновременно, затова изскочиха от къщата навън, на чист въздух.

— По дяволите, момче, не биваше да го кълцаш чак толкова ситно — каза Арни, докато махаше дървения капак от варела за вода на верандата. Загреба първо за лицето на Иън, а след това и за себе си.

— Приемам забележката — отвърна Иън. Тръсна глава, за да паднат капките вода от очите му, и ги разтърка с ръцете, с които бе рязал лука. Все едно че се опитваше да потуши огън с масло. Най-сетне започна да примигва по-спокойно.

Сега вече беше по-добре.

— А пък ти — каза Иън, — можеше да ме предупредиш, че дивият лук, дето се въди тук, е такъв убиец.

Арни отново си плисна вода от варела и се отпусна тежко върху единия от грубо издяланите дървени столове, а след това посочи на Иън другия.

— Къде ти е джуджето?

— То не е мое — отвърна Иън. — От някакво селце на южната граница е. Там се занимавали със земеделие. Семейството му научило, че са изпратили Чеда по следите на семейство Торсен…

— Как по-точно?

Иън сви рамене.

— Кой знае? Чедата имат слуги вестри, а ти сам знаеш, че вестрите предпочитат да слушат, отколкото да говорят. Само че този път новината се е разнесла, стигнала до неговото село и там се разчуло, че приятелят на Бащата на всички вестри е в опасност и очевидно някой там е знаел за Скрит Проход, който отвежда във Фалиас…

Арни кимна.

— А пък вестрите там познават Скрития Проход, който отвежда право в Хардуд и си стои отворен от Нощта на Чедата, така ли?

— Май е така. Той твърди, че са му помогнали да премине тайно. — Иън кимна. — Хванали са го и за малко някакъв пазач да го убие, но той все пак успял да се шмугне в Скрития Проход, преди да изгуби съзнание. Следващото, което си спомня, е как се събудил на операционната маса, докато Док Шърв се опитвал да го закърпи…

Арни се намръщи.

— И ти не знаеш кой е изпратил онези помияри. — Устните му бяха стиснати и годините личаха по лицето му. Арни бе лошо ранен през Нощта на Чедата, когато се бе опитал да попречи на изчадията да завлекат Маги и Карин в нощта. После двамата с Уле бяха успели да повалят тримата, които бяха преследвали семейство Торсен и Маги чак до Хардуд.

И той не понасяше помиярите, също както и Иън.

Иън поклати глава.

— Не са същите. Херолф твърди, че не били от Северната глутница.

— Да, и ти му повярва, защото Чедата никога не лъжат.

— Разбира се, че лъжат. Само че Вечният Наследник каза, че не бил чул…

— И владетелите никога не лъжат.

— Арни… — На Иън му идваше да го напсува. Майка му стара, не беше там работата. Важното бе да разберат кой е отговорен за всичко, което ставаше, но това щеше да почака. Трябваше да се справи първо с най-важните неща, а най-важното в момента бе да обвърже Вечния Наследник да защитава семейство Торсен, като преди това помогне на Вечния Наследник да остане жив. Ако Чедата отново са били изпратени от Пламенния Род, то Вечният Наследник щеше да се справи с поръчителя най-успешно.

А ако по-късно се окажеше, че Вечният Наследник, или неговият пазител на ключовете стоят зад тази работа, той щеше да се разправи с тях допълнително.

Ако пък се окажеше, че Вечният Наследник си е поиграл с чувството на завист на Иън и нарочно го е пробудил, като му е показал какво е бащина обич и привързаност, ами тогава… и с това щеше да се справи по-късно.

Иън разказа на Арни в каква насока се въртят мислите му.

— Затова най-добре е да предположим, че двамата Торсен ще успеят да се справят с Чедото, но…

— Но може да се появят и други. — Арни поклати глава. — Не, ако те действително искат да пролеят кръвта на Торсен, значи ще има и други. Може би влиянието на Вечния Наследник ще успее да пречупи онзи, който изпраща помиярите… — Арни засия при тази мисъл.

 

 

— Добре — каза Арни след известно време. — Ами ако се окаже, че всичко е само един хитър капан? Ами ако Чедата и Владенията планират да се докопат до един от скъпоценните камъни на Брисингамен? Искам да кажа, че дори и това проклятие да е истинско, дори и те да нямат абсолютно нищо общо с Чедата, изпратени да ликвидират двамата Торсен, още щом ти занесеш скъпоценния камък във Вечното светилище, те ще преценят, че нямат никакво намерение да се отказват от него. Какво от това, че са ти обещали? — Той направи недоволна физиономия. — Та това тук е Тир На Ног, Иън, няма нищо общо с Хардуд. Никога ли не си чувал за политик, който е нарушил дадената дума?

— Мен не са ме лъгали — отвърна Иън. — Не и тук. Не и сега.

— И какво те прави чак толкова специален? — попита Арни. — Тук и сега?

— Имам си приятел — каза Иън, — който би могъл, ако се ядоса достатъчно, да срути стените на Вечното светилище и да го остави да се разпилее като колода карти — обясни младежът.

Арни се усмихна.

— И още нещо — обади се възрастният човек.

— Какво?

— Прав си, Иън. — Той плесна с длан рамото на Иън. — Я върви до реката и довлечи онова джудже. Вечерята е готова и можем да сядаме, щом кажеш, че си огладнял.

 

 

Бяха се нахранили. Яхнията се оказа изненадващо вкусна, а ябълките от мазето под къщата, както Иън очакваше, имаха превъзходен аромат — обелката бе хрупкава, а жълтеникавата среда на плода отдолу бе сладка, леко тръпчива и също хрупкава.

Ботушите на Иън се проветряваха на верандата отпред. Колко бе хубаво да имаш възможност да свалиш тези тежки обувки, да си измиеш краката и да си сложиш гуменки, които му се сториха истински лукс след цял един ден, прекаран по пътищата.

Храна, почивка, сухи крака… и кафе.

Арни импровизира начин за правене на кафе. Беше смачкал зърната в хаванче, а Иън се разсмя и му каза, че сигурно не е използвал хаванче от времето, когато е учил фармация. След това едро смачканото кафе бе прехвърлено в метално казанче, което постави на печката и заля с вряла вода, след което го остави да покисне няколко минути и най-сетне го прецеди през двойно сплетена марля, която Валин пое и веднага хукна да пере на реката.

Арни отпи първата си глътка и веднага се усмихна, при което поне десет години се стопиха от лицето му.

— Боже, колко е хубаво! — каза той. — Направо…

Отвън се чуха тежки стъпки. Три, а след тях още две.

— Тя е — обясни Арни, остави чашата кафе и се изправи.

Иън го последва навън и внимателно и тихо затвори вратата.

Единствената светлина в къщата идваше от три фенера и пламъците в огнището и на Иън му се бе сторило тъмно по стандартите, на които бе свикнал — и наистина беше прекалено тъмно, за да се чете — затова пък нощта навън бе черна като рог, тъмна и тиха, точно както е на безлюдни места сред природата посред нощ. Първия път, когато Иън попадна на такова място, се уплаши дотолкова, че дори и сега усети как по гърба му полазиха тръпки, които съвсем не бяха предизвикани от студения бриз, който повяваше от запад.

Подобна чернота те караше да разбереш защо хората винаги са изпитвали страх от нощта, защо са си я представяли като черно чудовище, което трябва да бъде прогонено с огън, от което можеш да се спасиш, като се сгушиш до някого, и за момент Иън едва успя да се удържи да не хукне назад към светлината в топлата къща.

Блесна светлина, ослепителна и ярка. Арни се бе отдалечил от къщата и леснозапалимия й покрив и се бе погрижил за една факла — как точно го бе направил, Иън не успя да види.

Пламъкът на факлата трепкаше и пращеше, а Фрея излезе от тъмното и пристъпи в светлия кръг, на раменете й бе увиснала малка сърна.

— Здравей, мой Сребърни камъко — каза тя. Гласът й бе съхранил онази напевна интонация, която бе типично скандинавска. — Чудех се кой е донесъл кафето.

Тя махна с ръка и не позволи на Иън да й помогне със сърната и я провеси на кука на верандата за двата вързани задни крака. Животното бе изкормено и одрано, обвито във вече готовата кожа, но въпреки това кръвта бе потекла по рамото, докато се бе връщала; лявото рамо и цялата лява страна блестяха от кръв и полъскваха в полумрака.

Фрея имаше здрави и леко изпъкнали мускули, но в това нямаше нищо мъжко. Краката й бяха дълги, силни и чудесно оформени, но не издути грозно — истинска Рейчъл Маклиш, нямаше нищо общо с един женски вариант на Арни Шварценегер.

Само като я погледнеше, той се задъхваше, въпреки че около очите и устата й се виждаха бръчици от смях, а брадичката вече не бе толкова стегната, колкото преди, а пък кръстът й, все още тънък, се бе поналял и макар и да нямаше коремче, вече се виждаше, че мускулите не са толкова стегнати като на културистите, а приятно закръглени.

Вече не можеше да мине за младо момиче на двайсет, но пък на Иън тя се стори невероятно привлекателна. В цялостния й вид имаше някаква честност, въпреки че тя си бе придала този нов облик единствено за да се чувства Арни по-спокоен, а не защото бе искала.

— Най-добре първо да се измия, преди да вляза в къщата — каза тя и разкопча тежкия колан. Пусна го на верандата, а след това бръкна в изкормената сърна и извади ловджийския нож, с който сигурно бе ловувала. Вероятно не искаше да го прибира в калъфа му, преди да го е почистила добре.

Пръстите й попипаха края на туниката, сякаш се канеше да я съблече през главата.

След това се втурна към мрака, а усмивката, отправена през рамо, разкри, че туниката не е било единственото, което е пипала.

Арни вече оглеждаше сърната на светлината на факлата.

— Хубаво сърне — каза той. — Няколко пържолки добре ще ти дойдат за из път, нали? Утре сутрин можем бързо да резнем, стига тя тази вечер да донесе скъпоценния камък, за да можем да тръгнем. — Той вдигна поглед. — Нали става така?

— Ей, недей да мислиш, че аз съм този, който дава заповедите! — Иън почука с пръстена на Харбард по ефеса на Убиеца на гиганти. — Аз имам пръстен и меч, а пък ти си с Мьолнир.

— Което означава, че мога да удрям, по каквото ми попадне с все сили, но нищо повече от това, Иън. Щом ти не даваш заповедите, тогава не знам кой ще ги дава. Аз съм наемен бияч. — Усмивката му бе като вълча на светлината на пламъка. — По дяволите, момче, едно време бях от наемните убийци на Хари Труман, но никога преди не съм изпълнявал длъжността наемен бияч — каза той. — А да знаеш само колко лесно се свиква. Можеш да разчиташ да ти дам съвет, но заповеди — няма начин.

— Ще го запомня.

— Така и трябва — каза остро Арни. — Прекалено стар съм, за да отговарям за важни неща. — Усмивката му се стопи и годините изведнъж натежаха на раменете му. — Все ми повтаряш колко добре съм бил изглеждал, но нещо не ми се вярва. Фрея беше много добра с мен — каза тихо той. — А и ми се отрази много добре да бъда с нея. Но тя не е моята Ефи. Готов съм да разменя всичко, което съм имал на този свят, само за един-единствен час с нея и отлично съзнавам, че съдбата е била благосклонна към мен. Само че не минава и ден без… — Той поклати глава. — Някои неща просто не можеш да ги преодолееш, нали?

— На мен ли ми го казваш?

— Знам, че знаеш. — Гласът му трепна. — Дай ми минутка-две.

— Дадено.

Когато Арни заговори отново, гласът му звучеше спокоен и естествен, без следа от сдържаните издайнически сълзи, които напираха преди малко.

— Я подръж малко — каза той и подаде факлата на Иън. — Трябва да вляза да донеса на Фрея някакви дрехи. — Докато се отдалечаваше, цъкаше с език, клатеше глава и се кискаше сам. — Никога не спират да подклаждат желанието на мъжа, никога, докато са живи.

 

 

Косата й бе потъмняла от водата и висеше на кичури по гърба и раменете.

Фрея се наведе, за да нагласи една цепеница в огъня, и към комина полетяха искри. Стар ръжен бе подпрян на стената до огнището, но тя не си направи труд да го използва. Нещо много по-силно от обикновения домашен огън можеше да я нарани, както не я притесняваха и ледените води на река Гилфи.

Сигурно топлината й бе приятна, защото подви крака под себе си и се настани на дебелото чердже, постлано пред огъня.

— Къде ти е вестрито? — попита тя. — Бих искала да поговоря с него, стига ти да не възразяваш.

— Няма проблем. — Този път Иън не оспори принадлежността на вестрито. — При обора е, настанява конете за през нощта.

Среброчел нямаше нищо против кобилата и понито да бъдат настанени при него, което беше добре. Иън никога не би се осмелил да затвори при него жребец, но освен Среброчел, самият Иън не би яхнал некастриран жребец. Баща на Среброчел бе Слейпнир, което го правеше една четвърт аезирец, което означаваше, че никой не е в състояние да излезе наглава с него.

— Чудесно. — Тя вдигна поглед към Иън. — Разбирам какво искаш и защо. — Поклати глава. — Само че много съжалявам, но се налага да ти откажа.