Джоел Розенберг
Пурпурно небе (18)

Глава 16
Китката

— Всичко е въпрос на стратегия — бе обяснил Ториан Торсен на Джеф, докато кучетата джафкаха и се дърлеха.

Това му се струваше напълно смислено по онова време.

— На берсмолски за понятията „дуелиране“, „стратегия“ и „фехтуване“ се използва само една-единствена дума.

Торсен протегна напред ръка, за да може огромното черно куче да я подуши през оградата.

— Някои моменти са по-лесно осъществими от други.

— Като например да се срещнем тук.

Торсен кимна и взе малка кучешка бисквита от ракитовото кошче, оставено отстрани на клетката, постави я на дланта си и я поднесе на кучето. Двама работници в гащеризони се промъкваха между редиците клетки в кучкарника, изкарваха кучетата от постоянните клетки във временни, за да могат да почистят. Само че дори миризмата на боров ароматизатор и белина не бе в състояние да заличи вонята на кучешка пикня и фекалии.

— Можем да сме абсолютно сигурни, че тук няма Чеда, иначе кучетата щяха да ни известят. — Ториан Торсен се усмихна подигравателно. — Най-вероятно щяха да се опикаят, без звук да издадат.

Джеф кимна.

— И какво сега, ще купиш ли куче?

Ториан Торсен поклати глава.

— Това само ще забави неизбежното. — Той стисна устни. — Представи си, че това е дуел сред мъглите на… сред мъглата. А кое е най-важното, което мъглата скрива?

— Кои са играчите — отвърна бавно Джеф. — Каква е целта им. Какво възнамеряват да направят.

Ториан Торсен кимна.

— Той или те — може да е повече от един, въпреки че много се съмнявам — се крие от нас. Нямаме абсолютно никаква представа какво иска.

— Ама…

Ториан Торсен поклати глава.

— Знаем какво вестрито си мислеше, че е искал Чедото. Но той е бил тук достатъчно дълго не само за да открие сина ми, но и за да… за да се вмести в живота и обстановката, може би по същия начин, по който го направих и аз. — Той сви рамене. — Ако е искал да пролее кръвта на сина ми, щеше да го е сторил вече. Ториан е също толкова бърз, колкото бях и аз на неговата възраст, но значително по-умен, да не кажа по-хитър и изобретателен, но е без значение колко бърз, умен, хитър и изобретателен си, когато една тъмна сянка изскочи ненадейно от някоя алея или вход в момент, когато изобщо не очакваш, за да те разкъса на парчета. — Той вдигна поглед. — Знаеш ли как да се фехтуваш? Не? А шах не играеш ли, ами на дама? Жалко наистина. Те са почти същите, там се използват едни и същи похвати, трябва да владееш едни и същи тънкости: ако искаш да нанесеш удар, трябва да се придвижиш напред; само че, щом започнеш да настъпваш, се излагаш на ударите на противника.

Щом стиснеш меча, китката се превръща в центъра на вселената, в точката, около която се завърта цялата битка. Ако уцелиш противниковата китка, независимо дали става въпрос за дуел до първа кръв, или за двубой до смърт, ти печелиш. Вие имате поговорка за най-бързия начин, по който да стигнеш до сърцето на човек; а пък мен са ме учили, че най-бързият начин да се добереш до чуждото сърце е, като поразиш китката. Щом китката е извадена от строя, можеш да пронижеш сърцето в момента, когато на теб ти е угодно.

Затова от тази истина произлиза класическото действие: излагаш китката си на ударите на противника и се надяваш той да се подлъже и да насочи ударите си към нея, като защитата му се оголи за твоя рипост. В повечето случаи, ако си добър, този номер минава. — Торсен подръпна ръкава си нагоре. Яката му китка беше грозно набраздена с поне шест плътни бели линии, които говореха за стари рани. Пръстите му потриха внимателно белезите. — Но това не се получава винаги, просто не можеш да разчиташ, че ще стане винаги.

Точно това бяха направили двамата с Тори снощи. Ако Чедото се бе подлъгал и нападнал Тори, щеше да се разкрие, а Джеф веднага да го забележи. Нещата щяха да се подредят по същия начин, по който се получаваха, когато нападащият фехтовчик оставяше незащитено място, когато се впускаше напред.

— Защо тогава той не се подведе? Наблюдавал ни е.

— Има още един класически ход, който… ами той превръща тактиката в стратегия. Вместо да се опитваш да нанесеш удар, полагаш необходимото старание, за да манипулираш противника си да… загуби равновесие. Щом загуби равновесие, ти вече контролираш както времето, в което ще нанася удари, така и посоката, в която насочва същите тези удари, така че ти успяваш да спечелиш по индиректен начин битка, която трудно би успял да спечелиш, по какъвто и да е друг начин.

— Накратко казано, той ни е приложил тъкмо този похват.

— Искаш да кажеш, че сме загубили равновесие, нали така? Просто сме загубили изгодната си позиция.

— Не ние. Ти.

Ториан Торсен кимна.

— Аз. Това е единственото, което има някакъв смисъл. Аз съм едновременно и китката, и сърцето, аз съм истинският център, сърцевината. Иън е сбъркал. Чедото е тръгнал след мен. Единствената причина да се разкрие пред младия Ториан е била да ме изкара от равновесие, и то тук, на място, където нямам усет към обстановката, където той ще може да определи и времето, и следващите сблъсъци.

Джеф кимна.

— Значи трябва веднага да се приберем. Освен това в семействата и на Тори, и на Маги е имало смъртни случаи и затова трябва да си подадат молба за отсъствие.

Ториан Торсен поклати глава.

— Трябва да предвиждаш една крачка напред. Какво, според теб, ще направи той след това? Смяташ ли, че ще се откаже?

— Може би ще ни последва и ще ни нападне на наша територия, вкъщи.

— Може и да си прав. Или просто ще опита нещо значително по-простичко: ще започне да убива тук. Ще убие един, друг ще обезобрази, за да ни покаже, че ще продължи. А след това отново и отново. — Той протегна ръка през решетката, за да може кучето да му оближе пръстите. — Колко кръв, според теб, ще трябва да пролее, за да ме изкара на открито, за да ме накара да се изправя срещу него?

Джеф си пое шумно въздух през зъбите. Не е възможно да защитиш целия свят, а само една малка и незначителна част, понякога дори и това е невъзможно. Естествено. Можеха да се приберат у дома и да чакат, докато Чедото започнеше с убийствата, и да се надяват, че ще убива единствено хора, които не познават и не са им близки; можеха да оставят окървавените мъртви тела да се трупат, докато купчината стане толкова голяма, че се прекатури към тях и ги принуди да се върнат на мястото, избрано от убиеца.

Колко висока щеше да стане купчината?

— Добре — съгласи се Джеф. — Значи ти си китката и ние му предлагаме китката. Ще те използваме за примамка и щом той тръгне след теб, аз ще го пипна. По същия начин, по който опитахме двамата с Тори.

— Само че не бива да ме следиш от толкова късо разстояние, нали? Той вече те е подушил и ще те познае по миризмата.

— Искаш да ми кажеш, че съм разкрит?

Ториан Торсен поклати глава.

— Не е точно така. Само че ще бъдеш… както сам казваш, „разкрит“… той ще те разкрие, ако ме следваш прекалено близо. Той има преднина от няколко крачки, значи не е чак толкова глупав. Снощи просто е изчаквал и е наблюдавал, за да знае какво да очаква. Бил е във вълчи облик, защото тогава и обонянието, и зрението, и инстинктите му са най-остри. Притаил се е някъде и е душил зимния вятър, за да е сигурен, че след това ще успее да идентифицира всички хора, които снощи са били някъде наблизо около Тори. Ако случайно усети същата миризма, веднага ще я разпознае. Ако случайно попадне на същата миризма някъде около мен, веднага ще те познае.

Тогава единствената му задача ще бъде да ме елиминира, за да няма нищо, което да му пречи на пътя към Ториан.

„Дори нямаше да бъде нужно да убива Джеф, въпреки че ако му се прииска ще го стори. Просто трябва да го поразсее за няколко минути, а това ще му бъде повече от достатъчно, за да разчита на изненадата при нападението над Ториан.“

Ториан Торсен кимна.

— Затова стоиш на разстояние, достатъчно далече, за да не може нито да те подуши, нито да те види, нито да предположи, че ти…

— Освен — започна Джеф, а всяка дума горчеше в устата му, — ако не ти влезеш в ролята на китката, а аз. — Чедото се страхуваше от Ториан Торсен не толкова като стратег, колкото като боец. Все още не можеше да се каже, че Торсен е стар, но не беше и млад, краката му бяха бързи и здрави, а очите — остри като на сокол — може би Чедото бе преценил, че истинската заплаха ще се окаже този, който пази гърба на Ториан, а не самият Ториан.

Не можеш да играеш шах с човек, който предвижда два хода преди тези, които си успял да предвидиш ти.

Всъщност можеш, но ще загубиш играта. При това загубата ти ще бъде значителна.

Торсен не погледна Джеф, докато подаваше нова бисквита на кучето.

— Чудех се дали ще кажеш това.

„Наистина ли? — каза си Джеф. — Или просто се чудеше кога ще го кажа.“