Дж. М. Кутси
В очакване на варварите (6)

VI

Понякога сутрин в нивите се виждат пресни следи от копита. Сред пръснатите тук-там храсти, които бележат докъде е разорана земята, пазачът забелязва нещо; и се кълне, че предишния ден там не е имало нищо. Рибарите не смеят да излязат преди изгрев-слънце. Уловът им е толкова беден, че едва преживяват.

В продължение на два дни с общи усилия, без да се отделяме от оръжията си, ожънахме по-отдалечените ниви, останали незасегнати от наводнението. Добивът е по-малко от четири чаши зърно дневно на семейство, но по-добре толкова, отколкото нищо.

Слепият кон все така върти колелото и резервоарът се пълни с вода от езерото, която отива за напояване на градините в града, но всички знаем, че всеки момент някой може да пререже тръбата, и затова вече сме започнали да копаем нови кладенци в пределите на града.

Увещавам съгражданите си да обработват градините зад къщите си, да засаждат кореноплодни растения, които ще устоят на зимните слани. „Най-важното сега е да преживеем зимата, казвам им аз. През пролетта те ще изпратят подкрепление, в това няма съмнение. След първото размразяване можем да засеем просо.“

Училището е затворено, а на децата е възложено да търсят из солените южни разклонения на езерото дребнички червени раковидни животни, с каквито изобилстват плитчините. Опушваме ги и ги разпределяме на пакети от половин килограм. На вкус са противно мазни, обикновено само рибарите ги ядат, но аз подозирам, че преди да си е отишла зимата, ще се наложи да ядем плъхове и насекоми и ще бъдем щастливи, стига да ги има.

По северния отбранителен насип сме наредили един до друг шлемове с изправени до тях копия. През половин час едно дете отива да раздвижи леко всеки шлем. Така се надяваме да заблудим проницателните очи на варварите.

Гарнизонът, който Мандъл ни завеща, се състои от трима души. Редуват се да стоят на пост пред заключената врата на съда; жителите на града не им обръщат внимание и те общуват само помежду си.

Инициативата по всички предприети мерки за нашето оцеляване е моя. Никой не ми я оспорва. Сега брадата ми е подрязана, нося чисти дрехи, на практика отново съм оглавил гражданското управление, което преди една година беше прекъснато с пристигането на гражданската гвардия.

Би трябвало да сечем и да събираме дърва за горене, но никой не смее да отиде в обгорените гори покрай реката, където рибарите се кълнат, че са забелязали пресни следи от лагери на варварите.

 

 

Събуждат ме удари по вратата на жилището ми. Един мъж с фенер, с обрулено от вятъра лице, изпит, задъхан, с войнишки шинел, който му е прекалено голям, ме гледа изумено.

— Кой си ти? — питам аз.

— Къде е административният офицер? — казва задъхано той вместо отговор и наднича през рамото ми.

Два часът сутринта е. Вратите са отворени, за да мине двуколката на полковник Джол, която стои сега заедно с коня в центъра на площада. Няколко души се гушат на завет до нея и се крият от хапещия вятър. Мъжете от наблюдателната кула надничат отгоре.

— Трябва ни храна, отпочинали коне и фураж — нарежда моят посетител. Изтичва пред мен, отваря вратата на двуколката и заявява: — Административният офицер не е тук, заминал е.

През прозореца, огрян от лунната светлина, зървам и самия Джол. Той също ме вижда: вратата се затваря с трясък, чувам как ключалката се превърта отвътре. Взирам се през прозореца и успявам да го различа — седнал в най-отдалечения тъмен ъгъл, решително извърнал от мен лице. Чукам на стъклото, но той не ми обръща внимание. Подчинените му ме избутват.

Камък, запратен от тъмнината, пада върху покрива на двуколката.

Още един от придружителите на Джол пристига тичешком.

— Няма нищо — казва задъхано той. — Конюшните са празни, взели са всичко. — Мъжът, който е разпрегнал потните коне, започва да псува. Още един камък префучава над колата и за малко не ме улучва. Камъните излитат от стената.

— Слушайте — казвам. — Измръзнали сте, уморили сте се. Заведете конете в конюшнята, елате при нас, хапнете нещо, разкажете ни какво ви се е случило. Откакто заминахте, не сме получавали никакви новини. Ако онзи луд иска да седи цяла нощ в каруцата си, нека си седи.

Те едва ме чуват — изгладнели, изтощени мъже, изпълнили задължението си да опазят този полицай от лапите на варварите, направили много повече, отколкото трябва, те си шепнат нещо и впрягат отново два от изтощените си коне.

Взирам се през прозореца в тъмното — знам, че неясното петно, което виждам, е полковник Джол. Наметалото ми се развява, треперя от студ и от усилието да потискам гнева си. Обхваща ме желание да разбия стъклото, да се пресегна и да измъкна този човек през счупения прозорец, да усетя как острите краища се забиват в плътта му и я разкъсват, да го захвърля на земята и да го ритам, докато стане на пихтия.

Сякаш доловил тези смъртоносни намерения, той неохотно обръща лице към мен. После се премества на седалката и поглежда през стъклото право в очите ми. Лицето му е оголено, сякаш измито от синята лунна светлина или може би от физическо изтощение. Взирам се в неговите бледи, високи слепоочия. В тях като в пчелен кошер са подслонени спомени за топлата гръд на майка му, за потръпването на ръката му, когато е пуснал първото си хвърчило, и за всички онези скрити тайни жестокости, заради които аз го презирам.

Той ме гледа, очите му опипват лицето ми. Тъмните очила ги няма. Дали и той не трябва да потиска желанието си да протегне ръка, да впие пръсти в мен и да ме разкъса на парчета?

Искам да му предам един урок, който отдавна съм научил. Изговарям бавно думите и гледам как ги чете по устните ми.

— Нашата скрита склонност към престъпност трябва да се излее върху самите нас — казвам аз. Кимам с глава, после пак кимам, за да му внуша това послание. — Не върху други хора — добавям и повтарям думите, като посочвам себе си, а след това него. Той следи движението на устните ми, неговите тънки устни се раздвижват — може би повтарят след мен, може би ми се подиграват, не знам. Още един камък, по-тежък, може би тухла, се разбива в колата му с оглушителен трясък. Той се сепва, конете подскачат.

Някой дотичва при нас.

— Тръгвайте! — крещи той. Изблъсква ме и започва да удря по вратата. Ръцете му са пълни с хляб. — Трябва да тръгваме! — изкрещява отново той. Полковник Джол вдига резето и мъжът изсипва вътре хляба? Вратата се затръшва. — Бързо! — чува се нов крясък. Двуколката се раздрусва, пружините й изскърцват. Сграбчвам мъжа за лакътя и извиквам:

— Слушай! Няма да те пусна, докато не разбера какво е станало.

— Не виждаш ли? — вика той, мъчейки се да се отскубне. Ръцете ми са още слаби, за да го задържа, трябва да го притисна в прегръдките си.

— Кажи ми и тогава ще те пусна! — задъхвам се аз.

Двуколката наближава вратите на града. Двамата конници вече са извън стените; останалите мъже тичат след тях. От тъмнината върху двуколката се изсипват камъни, порои от викове и псувни.

— Какво искаш да знаеш? — пита той и напразно се съпротивява.

— Къде са другите?

— Няма ги. Разпръснаха се. Кой където види. Не знам къде са. Трябваше сами да търсим пътя. Беше невъзможно да останем всички заедно. — Като вижда, че другарите му вече изчезват в тъмнината, той започва да се дърпа още по-силно и да хълца: — Пусни ме! — Силите му са колкото на едно дете.

— Ей сега. Как стана така, че варварите ви докараха дотам?

— Замръзнахме в планините! Умряхме от глад в пустинята! Защо никой не ни каза, че ще бъде така? Не са се били с нас — подмамиха ни в пустинята, после изчезнаха!

— Кой ви подмами?

— Те — варварите! Примамваха ни все по-навътре и по-навътре, а ние все не можехме да ги хванем. Пленяваха изоставащите, нощем отвързваха конете ни, нито веднъж не се показаха!

— И вие затова се отказахте и се върнахте?

— Да!

— И очакваш да ти повярвам?

Той ми хвърля отчаян поглед и се разкрещява:

— Защо ще те лъжа? Не искам да остана тук, това е всичко! — Отскубва се и като закрива главата си с ръце, се втурва през вратата и изчезва в тъмнината.

При третия кладенец хората спират да копаят. Някои вече са си отишли у дома, други стоят и чакат да им се каже какво да правят.

— Какво има? — питам аз.

Те сочат костите върху купчина изровена пръст: кости на дете.

— Тук сигурно е имало гроб — казвам аз. — Необичайно място за гроб. — Намираме се на празното място зад казармата, по-точно между казармата и южната стена. Костите са стари, попили са цвета на червената глина. — Какво искате да правим? Ако желаете, може да копаем по-близо до стената.

Помагат ми да сляза в дупката. В изкопания до гърдите ми трап започвам да разравям пръстта около една челюст, прилепнала към стената.

— Ето го черепа — казвам аз. Но не, черепът вече е изровен и те ми го показват.

— Виж под краката си — казва пазачът.

Долу е много тъмно и не се вижда, но когато удрям леко с кирката, усещам нещо твърдо; опипвам с пръсти и разбирам, че е кост.

— Не са погребани както трябва — казва той и кляка до ръба на трапа. — Нахвърлени са просто така, един връз друг.

— Да. Тук не можем да копаем, нали? — питам аз.

— Не — отговаря той.

— Трябва да запълним дупката и да започнем да копаем по-близо до стената.

Той мълчи. Протяга ръка и ми помага да изляза. Хората наоколо също не казват нищо. Трябва да хвърля обратно костите и да метна отгоре им първата лопата пръст, за да се захванат останалите за работа.

В съня си стоя отново в дупката. Пръстта е влажна, през нея се просмуква черна вода, краката ми затъват, повдигам ги с голямо усилие.

Разравям пръстта и търся кости. Ръката ми изважда парче от чувал, направен от юта, почернял, изгнил, който се разпада между пръстите ми. Пак бъркам в тинята. Изваждам една изкривена и потъмняла вилица. После една мъртва птица, папагал: държа го за опашката, мръсните му пера увисват, прогизналите му криле клюмват, вместо очи има дупки. Когато го пускам, потъва безшумно. „Отровна вода, мисля си аз. Трябва да внимавам да не пия от нея. Не бива да пипам устата си с дясната ръка.“

 

 

Откакто съм се върнал от пустинята, не съм спал с жена. Сега в този най-неподходящ момент половият инстинкт започва пак да напомня за себе си. Спя лошо, а сутрин, като се събудя, се намирам в мрачно възбудено състояние, което сякаш напира да се излее от слабините ми. Това няма нищо общо с любовното желание. Лежа в разхвърляното легло и чакам напразно възбудата да премине. Опитвам се да си представя момичето, което нощ след нощ спеше тук с мен. Виждам я как стои боса, само по риза, потопила единия си крак в легена — чака да я измия и с една ръка се подпира на рамото ми. Насапунисвам якия глезен. Тя съблича ризата през главата си. Насапунисвам бедрата й; после оставям сапуна, прегръщам я и заравям лице в корема й. Усещам миризмата на сапуна, топлината на водата, допира на ръцете й. Протягам ръка от дълбините на този спомен и докосвам себе си. Няма никакви последствия. Все едно че докосвам китката си: част от себе си, но твърда, безчувствена, като крайник без собствен живот. Опитвам се да приключа с всичко това, но напразно, защото липсва всякакво чувство. „Уморен съм“, си казвам.

В продължение на един час седя в креслото и чакам да се успокоя. Накрая се успокоявам. Обличам се и излизам.

През нощта всичко се повтаря: от мен сякаш излита една стрела без посока. И отново призовавам спомените, но те не оживяват.

— Опитай с квас и млечно коренче — казва билкарят. — Може да помогне. Ако не помогне, ела пак при мен. Ето ти малко млечно коренче. Стриваш го, смесваш го с кваса да стане на каша и добавяш малко топла вода. Вземай по две лъжици след всяко ядене. Много е неприятно, много горчиво, но бъди сигурен, че няма да ти навреди.

Плащам му в сребро. Вече само децата приемат медни петачета.

— Кажи ми все пак — казва той — защо един нормален мъж като теб иска да потисне желанията си.

— Това няма нищо общо с желанието, дядо. Става дума за болка. За схващане на тялото. Като ревматизъм.

Той се усмихва. И аз му се усмихвам.

— Това сигурно е единственият магазин в града, който не е обран — казвам аз. Не е никакъв магазин, а просто една ниша с тезгях и навес, с наредени на лавиците прашни бурканчета, с куки по стената, на които висят корени и китки изсушени листа — лекарствата, с които той тъпче целия град от петдесет години насам.

— Да, на мен не ми създадоха неприятности. Предложиха ми да замина за мое добро. „Варварите ще те опържат и ще те изядат“, така ми казаха, това им бяха думите. А аз им рекох: „Тук съм роден, тук ще умра, никъде няма да отивам.“ Сега, като ги няма, е по-добре, аз така мисля.

— Да.

— Опитай млечното коренче. Ако не помогне, ела пак.

Пия горчивата отвара и ям зелена салата, колкото мога, защото хората разправят, че салатата отнема мъжката сила. Но правя всичко това неохотно, тъй като съзнавам, че неправилно тълкувам проявите.

Отбивам се и при Маи. Хотелът е затворен, тъй като има много малко клиентела; сега тя ходи да помага на майка си в казармата. Намирам я в кухнята, където приспива бебето си в люлка до печката.

— Харесва ми тази голяма стара печка тук — казва тя. — Задържа дълго топлината. Става много приятно. — Запарва чай; сядаме на масата и гледаме пламтящите въглени зад решетката. — Жалко, че не мога да ти предложа нищо хубаво — продължава тя, но войниците опразниха килера и сега не е останало почти нищо.

— Искам да дойдеш горе с мен — казвам аз. — Можеш ли да оставиш детето тук?

Ние с нея сме стари приятели. Преди години, преди да се омъжи втори път, тя идваше в квартирата ми в следобедните часове.

— По-добре да не го оставям тук, защото може да се събуди — отговаря Маи.

Изчаквам я да повие детето и тръгвам след нея нагоре по стълбите; тя е все още млада, с тежко тяло и безформени, широки бедра. Опитвам се да си припомня как съм се чувствал с нея, но не мога. Едно време всички жени ми доставяха удоволствие.

Тя слага детето в ъгъла върху няколко възглавници и му приказва тихичко, докато то отново заспи.

— Една-две нощи само — казвам аз. — Всичко се разпада. Трябва да живеем, както можем. — Тя събува гащите си, тъпчейки ги като кон, и идва при мен, облечена с ризата си. Духам лампата. От думите ми ме обхваща отчаяние.

Маи въздиша. Потърквам бузата си в нейната буза. Ръката ми се отпуска върху гърдата й. Нейната ръка се отпуска върху моята, гали я, после я отблъсква.

— Боли ме — обяснява тя. — От бебето.

Все още търся думите, които искам да кажа, когато усещам, че ме разтърсва крайната тръпка — далечна, лека, като земетресение в друга част на света.

— Това е четвъртото ти дете, нали? — Лежим един до друг под завивките.

— Да, четвъртото. Едното умря.

— А бащата? Той помага ли?

— Остави малко пари. Беше в армията.

— Сигурен съм, че ще се върне.

Чувствах как спокойно е отпуснала тежкото си тяло до мен.

— Много съм се привързал към най-големия ти син — казвам аз. — Носеше ми храната, докато ме държаха затворен. — Известно време лежим мълчаливо. После главата ми започва да се върти. Събуждам се бавно и успявам да доловя ехото на хриптящ звук от гърлото ми — това е хъркането на стар човек.

Тя сяда на леглото и казва:

— Трябва да вървя. Не мога да заспя в такава гола стая, цяла нощ чувам, че нещо скърца. — Наблюдавам неясната фигура, която се облича и взема детето. — Може ли да запаля лампата? — пита тя. — Страх ме е да не падна по стълбите. Ти спи. Утре сутринта ще ти донеса закуска, стига да обичаш каша от просо. Аз много я обичах — казва тя. — Всички я обичахме. Никога не се оплакваше, винаги правеше каквото й кажат, макар че краката я боляха, знам това. Държеше се добре. Като дойдеше, винаги имаше за какво да се смеем.

Аз пак съм безчувствен като дърво. Тя се старае: големите й ръце галят гърба ми, вкопчват се в бутовете ми. Тръпката, която ме разтърсва, е като искра, светнала далеч над морето и веднага угаснала.

Бебето се разплаква. Тя се отмества от мен и става. Крачи напред-назад в осветеното от лунната светлина петно, едра и гола, сложила на рамото си детето, което потупва и приспива с песен.

— Ей сега ще заспи — шепне тя. Унесъл съм се, когато усещам, че хладното й тяло се настанява до мен, а устните й галят ръката ми.

 

 

— Не искам да мисля за варварите — казва тя. — Животът е твърде кратък, човек няма време да се тревожи за бъдещето.

Нищо не мога да й кажа.

— Не си щастлив с мен — добавя тя. — Знам, че с мен не ти е хубаво. Винаги си някъде другаде.

Чакам следващите й думи.

— И тя ми казваше същото. Казваше ми, че си някъде другаде. Не можеше да те разбере. Не знаеше какво искаш от нея.

— Не знаех, че двете сте били близки.

— Идвах често тук. Говорехме си какво ни тежи на душата. Понякога тя плачеше, плачеше, плачеше. Беше много нещастна заради теб. Знаеш ли това?

— Ти не разбираш — казвам дрезгаво. Тя свива рамене, а аз продължавам: — Има нещо, което ти не знаеш, което тя не е могла да ти каже, защото самата тя не го знаеше. А аз не искам да говоря за това сега. — Не ме интересува.

Мълчим и мислим поотделно за момичето, което тази нощ спи някъде далеч под звездите.

— Може би, когато варварите дойдат — казвам аз, — и тя ще дойде с тях. — Представям си я как влиза с коня си през отворената врата начело на групата конници, изправена на седлото си, със святкащи очи, като предводител, като водач, който сочи на другарите си къде е разположен чуждият град, в който някога е живяла. — Тогава всичко ще започне поновому.

Лежим в тъмното и мислим.

— Страх ме е — казва тя. — Страх ме е да си помисля какво ще стане с нас. Искам да се надявам, че всичко ще се оправи, и живея от ден за ден. Но понякога съвсем неочаквано започвам да си представям какво би могло да се случи и изтръпвам от страх. Вече не знам какво да правя. Мога да мисля само за децата. Какво ще стане с децата? — изправя се тя в леглото. — Какво ще стане с децата? — пита развълнувано.

— На децата няма да направят нищо лошо — отговарям й аз. — На никого няма да направят нищо лошо. — Галя я по косата, успокоявам я, прегръщам я силно, докато стане време да храни бебето.

 

 

Казва, че й е по-удобно да спи долу в кухнята. Чувства се по-сигурна, когато се събуди и види горящите въглени зад решетката. Освен това иска детето да е при нея в леглото. А и не е хубаво майка й да разбере къде прекарва нощите.

Аз също смятам, че направих грешка, и повече не ходя при нея. Спя сам, липсва ми миризмата на мащерка и лук по пръстите на ръцете й. Една-две вечери изпитвам тиха, неопределена тъга и след това започвам да я забравям.

 

 

Стоя навън и наблюдавам идването на бурята. Небето започва да избледнява и сега вече е жълтеникавобяло, набраздено на север с розови ивици. Кафеникаво-червените керемиди на покривите блестят, въздухът става прозрачен, градът е осветен, незасенчен, тайнствено красив в тези последни мигове.

Качвам се на стената. Сред въоръжените чучела стоят хора, вперили погледи към хоризонта, където вече бушува огромен облак от прах и пясък. Никой не говори.

Слънцето е с цвят на бакър. Всички лодки са изтеглени от езерото, птиците са спрели да пеят. Настъпва миг на пълна тишина. И след това нахлува вятърът.

Седим скрити в къщите си, със спуснати капаци на прозорците и залостени врати; сивата, фина прах вече прониква през покривите и таваните и пада върху всичко, което е останало непокрито, размътва водата за пиене, скърца между зъбите ни, а през това време ние мислим за нашите събратя на открито, които в такива моменти нямат друг избор, освен да обърнат гърбовете си срещу вятъра и да издържат на напора му.

Един-два часа вечер, преди да е изгоряла дневната дажба дърва, преди да се мушна в леглото, аз се посвещавам на старите си занимания — възстановявам, доколкото мога, кутиите с камъни, които намерих счупени и захвърлени в градината зад съда, опитвам се отново да разчета архаичните писмени знаци върху тополовите дъсчици.

Струва ми се, че е редно, като израз на уважение към хората, които са живеели сред развалините в пустинята, и ние да оставим на бъдещите поколения летопис на селището, погребано под стените на сегашния ни град; а за написването на такъв документ не виждам по-подходящ човек от последния съдия. Но когато сядам на масата, увит в този студ с голямата стара мечешка кожа, с една-единствена свещ (за лойта също има ограничена дажба) и купчина пожълтели писания до лакътя ми, разбирам, че всъщност не пиша хроника за един отдалечен военен пост на Империята, нито дневник за последната година от живота на местните хора, постигнали успокоение на душите си, докато чакали да дойдат варварите.

Вместо това пиша:

„Всеки посетител на този оазис е бил поразен от очарованието на тукашния живот. Живеехме със сезоните, с жътвите, с миграцията на птиците. Между нас и звездите нямаше преграда. Бяхме готови на всякаква отстъпка, стига да знаехме каква е тя, само и само да продължим да живеем тук. Тук беше раят на земята.“

Дълго съзерцавам жалбата, която съм написал. Разочарован съм, като разбирам, че тополовите дъсчици, над които съм прекарал толкова време, съдържат такова непряко, двусмислено, осъдително послание.

„Може би към края на зимата, мисля си аз, когато гладът започне истински да ни мъчи, когато сме премръзнали и прегладнели или когато варварите наистина застанат пред вратите на града, може би тогава ще се откажа от тези писания на чиновник с литературни амбиции и ще започна да казвам истината.“

Мисля си: „Исках да живея извън историята. Исках да живея извън историята, която Империята налага на своите поданици, дори на онези, които е прежалила. Никога не съм искал Империята да наложи историята си върху варварите. Как мога да повярвам, че това е причина да се срамувам?“

Мисля си: „Преживях година, богата на събития, и въпреки това разбирам не повече от едно пеленаче. От всички хора в този град аз съм най-неподходящият да напиша хроника. По-добре тази работа да я свърши ковачът, който може да крещи от гняв и от мъка.“

Мисля си: „Но когато варварите опитат хляба, опитат пресен хляб и сладко от черници или хляб и сладко от цариградско грозде, тогава ще ги спечелим на наша страна. Те ще разберат, че не е възможно да живеят без уменията на мъжете, които знаят как да засеят семената на миролюбието, без сръчностите на жените, които знаят как да използват благите плодове.“

Мисля си: „Един ден, като започнат да ровят из развалините, на хората ще им бъдат по-интересни останките от миналото, отколкото каквото и да е, оставено от мен. И това ще бъде правилно.“ (Затова една вечер намазвам дъсчиците една по една с ленено масло и ги увивам в мушама. Заричам се, че като стихне вятърът, ще изляза и ще ги заровя там, където ги намерих.)

Мисля си: „Има нещо, което се взира в лицето ми, а аз все не мога да видя какво е.“

 

 

Вятърът е спрял и сега снежинките се стелят, първите снежинки тази година, които остават като бели точки по керемидите на покрива. Цяла сутрин стоя пред прозореца и гледам как вали снегът. Когато пресичам двора на казармата, снегът е дълбок няколко сантиметра и скрипти под краката ми неестествено тихо.

В центъра на площада деца правят снежен човек. Тръгвам към тях през снега — страхувам се да не ги стресна, но в същото време изпитвам необяснима радост.

Те не се стряскат, толкова са заети, че не ме поглеждат. Направили са голямо кръгло тяло и сега правят топка за главата.

— Някой да донесе нещо да му сложим уста, нос и очи — казва детето, което им е водач.

Идва ми наум, че на снежния човек ще му трябват и ръце, но не искам да се намесвам.

Закрепват главата на раменете и я украсяват с камъчета на мястото на очите, ушите, носа и устата. Едно дете я увенчава с шапката си.

Хубав снежен човек.

Това не е сцената от съня, който сънувах. Отминавам, както отминавам много неща напоследък, и се чувствам глупав, като човек, който отдавна е загубил пътя си, но продължава упорито да върви в една посока, която може би няма да го изведе никъде.