Един мъж седи на бюрото ми в кабинета зад съдебната зала. Не съм го виждал никога досега, но по отличителните знаци на синьо-лилавата му куртка се разбира, че служи в Трети отдел на гражданската гвардия. На бюрото има купчина кафяви папки, вързани с розови ленти; една от тях лежи отворена пред него. Познавам папките: те съдържат сведения за събирани данъци и такси отпреди петдесет години. Да не би наистина да ги проверява? Какво търси в тях? Питам го:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Той не ми обръща внимание, а двамата войници, които ме пазят, стоят вцепенени, сякаш наистина са издялани от дърво. Нямам никакво намерение да се оплаквам. След прекараните в пустинята седмици съвсем не ми е трудно да стоя без работа. Освен това долавям далечна тръпка на ликуване при възможността да сложа край на фалшивото приятелство между мен и Отдела.

— Може ли да говоря с полковник Джол? — Въпросът ми прозвучава като изстрел в мрака: кой е казал, че Джол се е върнал?

Мъжът не отговаря и продължава да се преструва, че чете документите. Има приятна външност, равни бели зъби и хубави сини очи. Но е суетен, мисля си. Представям си го как седи в леглото до някое момиче и демонстрира мускулите си, как се опиянява от нейното възхищение. Такъв човек използва тялото си като машина, разсъждавам аз, без да подозира, че тялото му си има собствени нужди. Когато след миг ме погледне с красивото си, неподвижно лице и ясните си очи, все едно че ще ме погледне актьор, скрит зад маска.

Той вдига поглед от страницата. Точно както си мислех.

— Къде бяхте? — пита той.

— Бях на далечен път. Съжалявам, че ме е нямало, когато сте пристигнали, за да ви окажа гостоприемство. Но сега съм вече тук и всичко мое е и ваше.

Отличителните му знаци показват, че е административен офицер. Административен офицер в Трети отдел: какво ли значи това? Предполагам, че означава пет години да се бият и ритат хора, означава презрение към редовната полиция и приетото законодателство; означава ненавист към спокойния, културен начин на говорене, какъвто е моят. Но може би не съм справедлив към него — от толкова време не съм бил в столицата.

— Влезли сте в предателски взаимоотношения с врага — заявява той. Ето какво било. „Предателски взаимоотношения“ — книжна фраза.

— Тук цари мир, нямаме врагове — казвам аз. Но отговор не следва. — Освен ако греша — добавям. — Освен ако самите ние сме враговете.

Не съм сигурен дали ме разбира.

— Местните хора воюват с нас — казва той. А аз се съмнявам дали изобщо е виждал варварин. — Защо сте се свързали с тях? Кой ви даде право да напускате поста си?

Отминавам предизвикателството му и казвам:

— Бях по частна работа. Трябва просто да ми повярвате. Нямам намерение да обсъждам това. Ще кажа само, че съдийството не е служба, която може да се напуска, както часовият поста си.

Тръгвам пъргаво към ареста, подкаран от двамата войници.

— Надявам се, че ще ми разрешите да се измия — казвам аз, но те не ми обръщат внимание. Няма значение.

Давам си сметка коя е причината за въодушевлението ми: съюзничеството ми с пазителите на Империята е приключило, намирам се в опозиция, връзката е разтрогната, аз съм свободен човек. Кой не би се радвал? Но колко опасна е тази радост? Няма да е лесно да получа опрощение. А дали зад опозицията ми стоят някакви принципи? Да не би реакцията ми да е провокирана само от този нов варварин, узурпирал бюрото ми, сложил ръка върху книжата ми? И каква стойност има за мен тази свобода, която се готвя да отхвърля? Наслаждавал ли съм се истински на неограничената свобода през последната година, когато повече от всякога съм разполагал с живота си, както намеря за добре? Например свободата ми да направя от момичето каквото си поискам — съпруга, държанка, дъщеря, робиня, всичко заедно или нещо, каквото ми хрумне, защото нямах никакво задължение към нея, освен че от време на време ме обземаха разни чувства: кой не би се радвал да смени бремето на такава свобода със свободата на затвора? В моята опозиция няма нищо героично — нека не забравям това дори за миг.

Същата стая в казармата, където миналата година се водеха разпитите. Изчаквам войниците, които спят в стаята, да изнесат рогозките и навитите си одеяла и да ги струпат до вратата. От кухнята се появяват моите трима другари, все още мръсни и парцаливи, и започват да зяпат.

— Какво ядете? — изкрещявам аз. — Донесете ми нещо, преди да ме заключат! — Един от тях притичва с паница топла просена каша.

— Вземи я — казва той.

Войниците ми дават знак да вляза.

— Един момент — извиквам аз, — нека ми донесат завивките и повече няма да ви безпокоя. — Те изчакват, а аз, застанал под слънцето, лапам кашата като огладнял човек. Момчето с инфектирания крак застава до мен с канче чай и се усмихва. — Благодаря — казвам аз. — Не се тревожете, на вас нищо лошо няма да направят, вие само сте изпълнявали заповеди.

Влизам в килията със завивките си и старата мечешка кожа под мишница. На стената все още личат петната от сажди, където е стоял мангалът. Вратата се затваря и пада мрак.

Спя цял ден и цяла нощ, без да се смущавам от равномерните удари на брадва при стената зад главата ми, нито от далечното тракане на колички, нито от виковете на строителните работници. Сънувам, че съм пак в пустинята, че се придвижвам с мъка през безкрайно пространство към някаква неясна цел. Въздишам и облизвам устни.

— Какъв е този шум? — питам войника, който ми носи храна.

— Събарят къщите, построени откъм южната страна на казармата — обяснява той. — Ще разширяват казармата и ще строят истински килии.

— Е, да, време е вече черното цвете на цивилизацията да разцъфне — казвам аз. Той не ме разбира.

Прозорец няма, има само една дупка високо на стената. Но след ден-два очите ми свикват с мрака. Сутрин и вечер, когато вратата се отваря, за да ми донесат храна, трябва да присвивам очи срещу светлината. Най-хубавите часове са рано сутрин; тогава се събуждам и лежа, заслушан в първите песни на птиците вън, а след това наблюдавам квадратната дупка, през която в един миг тъмнината отстъпва пред утринната гълъбовосива светлина.

Получавам същите дажби, каквито получават обикновените войници. Всеки втори ден порталът на казармата се заключва за един час и ме извеждат навън, за да се измия и разтъпча. Между решетките на портала постоянно се виждат притиснати лица, които зяпат падението на онзи, който някога е бил на власт. Разпознавам много от тези лица, но нито едно от тях не ме поздравява.

Нощем, когато всичко утихне, хлебарките тръгват на разузнаване. Чувам или може би си въобразявам, че чувам как потракват твърдите им криле, как препускат краката им по каменния под. Примамва ги миризмата на кофата в ъгъла, остатъците от храна по пода, а без съмнение и тази моя грамада от плът с нейните разнообразни миризми на живот и разложение. Една нощ се събуждам от лекия допир на крилете на една хлебарка, която пълзи по шията ми. След този случай често се стряскам нощем, отърсвам се, отупвам се, но продължавам да усещам призрачните пипала по устните си, по очите си. Така се раждат натрапчивите мисли: това е предупреждение към мен.

Цял ден се взирам в голите стени и все се надявам, че следите от всички болки и унижения, просмукали се в тях, ще се материализират пред изпитателния ми поглед; или стоя със затворени очи и се опитвам да настроя слуха си към онези безкрайно тихи звуци, които все още отекват от стените като ехо от виковете на всички, изпитали страдания тук. Моля се да дойде ден, когато тези стени ще бъдат изравнени със земята и неспокойното ехо завинаги ще отлети; но ми е трудно да си запуша ушите за звуците, които идват от близкия строеж, където работниците нареждат тухла върху тухла.

Чакам с копнеж часовете, когато ме извеждат навън, когато мога да усетя вятъра с лицето си и земята под краката си, да видя други лица и да чуя човешка реч. След два дни, прекарани в самота, чувствам устните си отпуснати и ненужни, а собствената ми реч звучи странно. Вярно е, че човек не е създаден да живее сам! Дните ми се въртят безсмислено около часовете, когато ми носят храна. Тъпча се с нея като куче. Скотският начин на живот ме превръща в животно.

Но въпреки всичко точно в тези дни, когато няма какво да правя и когато оставам сам със себе си, мога съзнателно да възкреся затворените между тези стени призраци на мъже и жени, които след престоя си тук не са искали да ядат и не са могли да се движат без чужда помощ.

И винаги някъде бият дете. Мисля си за едно момиче, което въпреки годините си е било дете; довели са го тук и са го измъчвали пред очите на баща му, а после момичето е гледало как унижават баща му и е разбрало, че той знае какво е видяло детето му.

А може би тогава момичето вече не е виждало, но е използвало слуха си — разбирало е всичко по тона на гласа му, с който ги е молил да спрат.

Винаги настъпва момент, когато гледам да отбягна подробностите за случилото се тук.

След това тя вече нямала баща. Баща й се е самоунищожил, умрял е. Сигурно в мига, когато са я отделили от него, той се е нахвърлил върху онези, които са го разпитвали (ако в тази история има нещо вярно), и е забил ноктите си в тях като диво животно, докато накрая са го пребили.

Часове наред седя със затворени очи по средата на пода, където се процежда бледата дневна светлина, и се опитвам да възкреся образа на онзи човек, оставил толкова мъчителни спомени. Но виждам само една фигура, наречена баща — тя би могла да бъде фигурата на всеки баща, който знае, че бият детето му и че той не може да го защити. Не може да изпълни задължението си към онзи, когото обича. И знае, че никога няма да му простят за това. Не може да понесе истината, която е прозрял — истината за всеки баща и за неговия позор. Нищо чудно, че е искал да умре.

Предложих на момичето своята закрила, като се опитах по доста съмнителен начин да й бъда баща… Но се появих твърде късно, тя повече не вярваше в бащите. Исках да постъпя справедливо, да предложа някаква компенсация: няма да отричам съществуването на тези почтени подбуди, независимо че в тях се вмъкваха подозрителни мотиви: винаги трябва да има място за покаяние и възмездие. Въпреки всичко не трябваше да допускам в града хора, които твърдят, че съществуват съображения, по-висши от почтеността. Те са изправили баща й гол пред нея и са го накарали да скимти от болка като бебе; причинили са болки и на нея, а той не е могъл да им попречи (в деня, когато аз съм се занимавал с папките в кабинета си). Оттогава тя вече не е пълноценен човек, не е сестра на всички нас. Била е лишена от способността да изпитва състрадание, отнети са й били трепетите на сърцето. Аз също, ако продължавам да живея в тази килия с призраците не само на бащата и на дъщерята, но и на мъжа, който не сваляше черните стъкла от очите си дори и на светлината на лампа, и на помощника му, чиято задача е била да пали мангала, ще се поддам на тази зараза и ще се превърна в същество, което не вярва в нищо.

Затова продължавам да се въртя и да кръжа около недостъпната фигура на момичето и като паяк все се мъча да уловя в мрежата си някакъв смисъл. Тя се подпира на тояжките и отправя неясен поглед нагоре. Какво ли вижда? Разперените криле на ангел-хранител или черната сянка на страхлива врана, която не смее да нападне жертвата си, преди да е секнал последният й дъх.

Макар че на войниците е заповядано да не разговарят с мен, не е трудно да разбера какво става по откъслечните думи, които дочувам по време на разходките си из двора. Всички приказват за пожара край реката. Преди пет дни сред маранята на северозапад се виждаше само едно по-тъмно петно. Оттогава то се мести бавно по течението на реката, понякога изчезва, но винаги се появява отново и сега се вижда ясно от града като кафяв воал над делтата, където реката се влива в езерото.

Досещам се какво се е случило. Някой е решил, че бреговете на реката са много удобно прикритие за варварите и че отбранителната линия ще бъде много по-добра, ако бреговете се оголят. И затова опожаряват храсталаците. Тъй като вятърът духа от север, пожарът се разпростира из цялата плитка долина. Виждал съм и друг път горски пожари. Огънят се втурва през тръстиките, тополите пламват като факли. Бързоногите животни — антилопи, диви зайци и всички от семейство котки, се спасяват; цели ята птици излитат ужасени; всички останали загиват. Но тъй като покрай реката има много голи места, пожарите обикновено замират. Следователно сега някой нарочно поддържа огъня. И не го е грижа, че оголи ли се веднъж земята, вятърът започва да подкопава почвата и да улеснява настъплението на пустинята. Така експедиционният корпус срещу варварите подготвя кампанията, като опустошава земята и унищожава наследството ни.

Лавиците са опразнени, изчистени и лъснати. Бюрото, върху което няма нищо, освен малка чинийка с разноцветни стъклени топчета, блести като огледало. Стаята е безукорно чиста. Върху масата в ъгъла една ваза с хибискус изпълва въздуха с аромат. На пода има нов килим. Кабинетът ми никога не е бил толкова привлекателен.

Стоя до войника и чакам, облечен със същите дрехи, с които пътувах — прал съм бельото си веднъж или два пъти, но палтото ми все още мирише на пушек. Гледам през прозореца играта на слънчевите лъчи в цъфналите бадемови дървета и изпитвам задоволство.

Най-сетне той влиза, хвърля на бюрото куп документи и сяда. Гледа ме втренчено, без да говори. Опитва се, макар и твърде театрално, да ми направи някакво впечатление. Старателно направената промяна в моя кабинет — вместо безпорядъка и мръсотията цари безсмислена чистота, — бавната, поклащаща се походка, с която се разхожда из стаята, премерената наглост, с която ме оглежда, имат за цел да ми кажат нещо: не само че сега на власт е той (как бих могъл да оспоря това?), но също, че знае как да се държи като началник в моя кабинет, знае дори как да придаде на държането си елемент на делова изисканост. Защо смята, че трябва да си прави такъв труд пред мен? Защото въпреки миризливите ми дрехи и обраслата брада аз произхождам от старо семейство, макар че съм изпаднал в такова унизително положение тук, на края на света. Да не би да се страхува, че ще му се изсмея, ако предварително не е подготвил този декор, който без съмнение е разучавал внимателно в кабинетите на началниците си от Отдела? Няма да ми повярва, ако му кажа, че всичко това е без значение. Трябва да внимавам да не се засмея.

Той кашля и започва:

— Господин съдия, ще ви прочета някои от показанията под клетва, които сме събрали, за да добиете представа колко сериозни са отправените към вас обвинения. — Дава знак на войника да излезе от стаята. — Ето едно от тях: „Изпълнението на служебните му задължения е незадоволително. Взема произволни решения; в някои случаи просителите трябва да чакат с месеци, за да бъдат изслушани; не поддържа редовна система на финансова отчетност.“ — Оставя документа на бюрото и продължава: — Искам да добавя, че при проверката на счетоводните книги се установиха някои нередности. „Макар че е управител на района, той влезе в любовна връзка с една уличница, на която отдаваше цялата си енергия за сметка на служебните си задължения. Любовната връзка подрони авторитета на административните служители на Империята, тъй като въпросната жена беше издържана от обикновените войници и бе замесена в много неприлични истории.“ Няма да чета какви са историите. А сега чуйте друго обвинение. „На първи март, две седмици преди пристигането на експедиционния корпус, той нареди на мен и на още двама души (имената им се посочват) да се приготвим веднага за дълъг път. Тогава не ни каза къде отиваме. Изненадахме се, като разбрахме, че с нас ще пътува и момичето от варварското племе, но не попитахме нищо. Изненадахме се също, че трябва да тръгнем толкова спешно. Не разбрахме защо да не изчакаме пролетното размразяване на езерото. Едва след като се върнахме, схванахме, че целта е била да предупредим варварите за предстоящата кампания… С варварите се свързахме около осемнадесети март. Той води дълги разговори с тях, на които не присъствахме. Размениха си подаръци. Тогава ние тримата обсъдихме какво ще правим, ако той ни заповяда да се присъединим към варварите. Решихме, че ще откажем и ще се върнем сами по някакъв начин… Момичето остана при хората от своето племе. Той си беше загубил ума по нея, но тя не държеше на него.“ Така. — Той слага внимателно документите на бюрото и оправя подвитите ъгли. Аз продължавам да мълча. — Това са само извадки. Чета ги, за да имате представа за положението. Много е лошо, че трябва да се занимаваме с местни служители. Това изобщо не е наша работа.

— Ще се защитавам пред съда.

— Така ли?

Не съм изненадан от това, което правят. Знам много добре как един въпрос може да се зададе така, че да предопредели отговора. Те ще използват закона срещу мен, доколкото могат, а след това ще прибягнат към други средства. Така действа Отделът. Съдебното дело е само едно средство от многото други, прилагано срещу хора, които не се придържат към установените правила.

— Някой няма да посмее да каже всичко това пред мен — заявявам аз. — Кой е дал първото показание?

Той махва с ръка и сяда.

— Няма значение. Ще имате възможност да отговорите.

Съзерцаваме се един друг сред тишината на утринта и накрая той решава, че е време да плесне с ръце и да повика войника да ме изведе.

Мисля си много за него в моята самотна килия и се опитвам да разбера ненавистта му, опитвам се да се видя такъв, какъвто ме вижда той. Мисля си колко труд е вложил в кабинета ми. Не е изхвърлил книжата ми, нито си слага краката на бюрото ми, а се старае да ми покаже какво значи според него добър вкус. Защо? Мъж, тънък в кръста като момче, с мускулести ръце като уличен побойник, натъпкал тялото си в синьо-лилавата униформа, измислена от Отдела. Сигурен съм, че е суетен, жаден за похвали. Ловец на жени, неудовлетворен и неудовлетворяващ, на когото е казано, че може да стигне до върха, като се изкачи до пирамидата от човешки тела, мечтаещ да стъпи един ден на шията ми и да ме смачка. А аз? На мен ми е трудно да го намразя. Пътят към върха сигурно е труден за млади мъже без пари, без покровители, без достатъчно образование, мъже, които с еднаква лекота биха могли да водят престъпен живот и да служат на Империята (а има ли по-добра служба от службата в Отдела!).

Въпреки всичко никак не ми е лесно да свикна с униженията на затворническия живот. Понякога, като седя на рогозката и се взирам в трите петънца на стената, се улавям как за хиляден път си задавам въпроса: Защо са едно до друго? Кой ги е сложил там? Означават ли нещо? Или крача из килията и броя едно-две-три-четири-пет-шест-едно-две-три…; или размахвам безсмислено ръка пред лицето си и тогава разбирам колко много съм им позволил да ограничат моя свят, как с всеки изминал ден се превръщам все повече в животно или в проста играчка, като например детски чекрък с осем малки фигурки, въртящи се в кръг: баща, любовник, конник, крадец… Започвам да се държа като обезумял от ужас — фуча из килията, размахвам ръце, скубя си брадата, тропам с крака и правя какво ли не, за да се стресна, за да си припомня, че има и друг свят — разнообразен и богат.

Но с това униженията не свършват. Молбите ми да получа чисти дрехи остават без отговор. Освен дрехите на гърба си друго нямам. Всеки път, когато излизам да се разтъпча, изпирам пред очите на войника по една риза или чифт долни гащи; пера ги с пепел и студена вода и ги прибирам в килията да съхнат (ризата, която оставих да изсъхне в двора, изчезна два дни след това). Непрекъснато усещам миризмата на спарени дрехи, които не виждат слънце.

А има и нещо още по-лошо. При еднообразната диета от чорба, каша и чай стомахът ми се е стегнал болезнено. Чувствам се схванат и подут и дни наред се колебая, преди да се реша да клекна над кофата и да понеса пронизващите болки от разкъсваща се плът, които съпътстват изпразването на червата ми.

Никой не ме бие, нито ме оставя да гладувам, нито плюе по мен. Мога ли тогава да се смятам за жертва на преследвания заради толкова дребни страдания? Но точно защото са дребни, те са толкова унизителни. Спомням си как се усмихнах първия път, когато вратата се затвори зад гърба ми и ключът щракна в ключалката. Струваше ми се, че не е кой знае колко тежко да пристъпя от самотата на ежедневието към уединението на килията при положение че носех със себе си цял един свят от мисли и спомени. Сега започвам да схващам колко първична е свободата. С каква свобода разполагам аз? Със свободата да ям или да гладувам; да мълча или да си мърморя нещо, да удрям по вратата или да крещя. Ако в момента на арестуването ми съм бил обект на несправедливост, на дребна несправедливост, сега съм само един нещастен вързоп от месо, кости и кръв и нищо повече.

Малкият внук на готвачката ми носи вечерята. Сигурен съм, че не може да си обясни защо старият съдия е затворен сам в тъмна стая, но не задава въпроси. Носи храната изправен и горд, а войникът държи вратата отворена.

— Благодаря — казвам аз, — толкова се радвам, че дойде, толкова съм огладнял вече… — Слагам ръка на рамото му и изпълвам пространството между нас с човешки думи, а той чака тържествено да опитам храната и да я похваля. — Как е баба ти днес?

— Добре е, господине.

— А кучето? Кучето върна ли се? (През двора долита гласът на баба му, която го вика.)

— Не, господине.

— Сега е пролет, нали знаеш, кучетата се събират по двойки: отиват някъде, стоят по няколко дни, после се връщат, но не казват къде са били. Няма защо да се тревожиш, то ще се върне.

— Да, господине.

Опитвам чорбата, както той иска, и облизвам устни.

— Да благодариш на баба ти за вечерята и да й кажеш, че е много вкусна.

— Добре, господине. — Баба му отново го вика. Той взема чашата и чинията от закуска и се приготвя да тръгне.

— А я ми кажи, войниците върнаха ли се вече? — питам го бързо.

— Не, господине.

Държа вратата отворена, докато излезе, и оставам за малко на прага да послушам вечерното чуруликане на птиците в дърветата под прекрасното виолетово небе, а през това време детето прекосява двора със своя поднос. Нямам какво да му дам, нямам дори и копче; нямам дори време да го науча как да щрака с кокалчетата на пръстите си или как да си мърда ушите.

Забравям за момичето. В просъница до съзнанието ми достигна кристално ясната мисъл, че цял ден не съм мислил за нея. Още по-лошо е, че не мога да си припомня как точно изглежда. Безжизнените й очи сякаш винаги излъчваха някаква мъглявина, някаква пустота, която просто я поглъщаше цялата. Взирам се в тъмнината и чакам образът й да изплува пред мен; но единственият оцелял спомен е споменът за покритите ми с масло ръце, които се хлъзгат по коленете й, прасците й, глезените й. Опитвам се да си възкреся няколкото интимни мига, но ги обърквам със спомените за други топли тела, приютявали ме през всичките години на моя живот. Забравям я и знам, че правя това съзнателно. Още когато я видях пред портала на казармата и я предпочетох пред всички други, разбрах защо ми е нужна; и сега упорито се мъча да я отправя в забвение. Студени ръце, студено сърце: спомням си пословицата — далеч от очите, далеч от сърцето.

В съня ми някой коленичи на завет до стената. Площадът е съвсем безлюден; вятърът гони облаци прах; тя се свива в яката на палтото си и крие лице в шапката си.

Изправям се пред нея и питам: „Къде те боли?“ Усещам как думите се оформят в устата ми, но след това прозвучават тихо и безжизнено като думи, изречени от друг човек.

Тя протяга тромаво краката си и докосва глезените си. Толкова е дребна, че почти се губи в мъжкото палто, което носи. Заставам на колене, събувам широките вълнени чорапи, развивам превръзките. Краката лежат пред мен в прахта, безплътни, чудовищни, като две риби на сухо, като два огромни картофа.

Повдигам единия крак в скута си и започвам да го разтривам. От очите й бликват сълзи и се стичат по бузите й. „Боли!“, стене тя с тъничко гласче. „Шшт, сега ще те стопля“, казвам аз. Повдигам и другия крак и притискам плътно и двата. Вятърът навява прах върху нас; между зъбите ми скърцат песъчинки. Събуждам се, венците ме болят; в устата ми има кръв. Нощта е тиха, луната е тъмна. Лежа с отворени очи в мрака, после отново потъвам в съня.

Минавам през портала на казармата и излизам сред някакъв двор, безкраен като пустинята. Няма надежда да стигна до другия край, но продължавам да вървя с мъка, понесъл момичето — единствения ключ към този лабиринт; главата й подскача на рамото ми, а безжизнените й крака висят от другата ми страна.

Сънувам и други сънища, където фигурата, която наричам момиче, се изменя по форма, пол и големина. Веднъж се появяват два силуета и ме ужасяват: масивни и непроницаеми, те нарастват, докато изпълнят цялото пространство, в което спя. Събуждам се с вик, задушен, със стегнато гърло.

От друга страна, дните са еднообразни като кашата, която ям. Никога досега не съм затъвал в толкова обикновени неща. Загубил съм всякакъв интерес към хода на събитията извън затвора, към моралния аспект на тежкото положение, в което се намирам, ако то изобщо може да се нарече тежко положение, загубил съм интерес дори и към възможността да се защитавам в съда, защото надделяват други нужди — апетитът, физиологическите функции и мъката да броиш всеки изминал час. Настинал съм и цялото ми същество подсмърча и киха, нещастно, че е просто едно тяло, което се чувства зле, а иска да е добре.

Един следобед слабото неравномерно стържене и дрънчене на зидарските мистрии от другата страна на стената изведнъж спира. Лежа на рогозката си, наострил уши: във въздуха се долавя някакво далечно трептене като слаб електрически ток, който преминава през тихия следобед, но не прераства в отделни разбираеми звуци, а те кара да се чувстваш напрегнат и неспокоен. Буря ли идва? Макар че долепвам уши до вратата, не мога да разбера нищо. Дворът на казармата е празен.

След известно време мистриите започват пак да подрънкват.

Привечер вратата се отваря, носи вечерята ми моят малък приятел. Виждам, че изгаря от нетърпение да ми каже нещо, но войникът е влязъл с него и е сложил ръка на рамото му. Така че само очите му говорят, святкат от възбуда и аз мога да се закълна какво ми казват: войниците са се върнали. Но в такъв случай защо не се чуват тръби и одобрителни възгласи, защо по площада не трополят коне, защо никой не се готви за пиршество? Защо войникът държи толкова здраво момчето и го изгонва, преди да успея да го целуна по бръснатата глава? Очевидно е, че войниците са се върнали, но не с победа. Ако е така, трябва да внимавам.

Късно вечерта дворът се изпълва с шум и глъч. Блъскат се врати, тропат крака. Чувам ясно някои думи: говори се не за стратегия и армия на варварите, а за болки в краката и за умора, води се спор за болни хора, на които трябва да се осигурят легла. След около час настава отново тишина. Дворът е празен. Следователно арестувани няма. Поне това ми дава основание да се радвам. Наближава обяд, а аз още не съм закусвал. Крача из килията и стомахът ми стърже от глад. При мисълта за солената каша и черния чай устата ми се изпълва със слюнка.

Освен това няма никакви изгледи да ме изведат навън, макар че днес е ден за разходка. Зидарите са подновили работата си; от двора долитат ежедневните шумове; чувам дори как готвачката вика внука си. Блъскам по вратата, но никой не ми обръща внимание.

Следобед ключът изщраква в ключалката и вратата се отваря.

— Какво искаш? — пита моят пазач. — Защо тропаш по вратата?

Кой знае колко ме мрази! Да прекараш толкова дни от живота си пред една заключена врата и да надзираваш животинските потребности на друг човек! Той също е лишен от свобода и си мисли, че аз съм го лишил от нея…

— Днес няма ли да ме изведеш навън? Цял ден нищо не съм ял.

— Затова ли ме викаше? Ще си получиш храната. Научи се да бъдеш търпелив. И без това си дебел.

— Чакай. Трябва да изпразня кофата. Тук мирише ужасно. Искам да измия пода. Искам и дрехите си да изпера. Не мога да се явя пред полковника с такива вонящи дрехи. Това само ще злепостави пазачите ми. Трябва ми гореща вода, сапун и парцал. Пусни ме бързо да изпразня кофата и да донеса вода от кухнята.

Предположението ми за полковника сигурно е вярно, защото войникът не ми противоречи. Отваря вратата по-широко, дръпва се встрани и казва:

— Побързай!

В кухнята е само една от миячките. Когато влизаме двамата, тя се изплашва, дори се втурва да бяга. Кой ли знае какви неща говорят хората за мен?

— Дай му малко топла вода — нарежда войникът. Тя навежда глава и тръгва към печката, където винаги има голям казан с вряла вода.

— Една кофа, ей сега ще донеса една кофа — казвам през рамо на войника. Минавам бързо през кухнята и се озовавам в тъмната ниша, където до чувалите с брашно и сол, просо и сушен грах и боб стоят парцалите и метлите. На пирон, забит в стената на височина един човешки ръст, виси ключът от килера, където държат бутовете говеждо месо. Светкавично пускам ключа в джоба си. Обръщам се и вземам една дървена кофа. Повдигам я, за да може момичето да я напълни с вряла вода.

— Как си? — питам аз. Ръката й трепери толкова силно, че трябва да взема от нея черпака. — Може ли да ми дадеш малко сапун и един стар парцал?

Връщам се в килията, събличам се и се измивам с благодатната топла вода. Изпирам единствения резервен чифт гащи, които миришат на развалени яйца, изстисквам ги, окачвам ги на пирона зад вратата и изливам кофата на пода. После лягам и чакам да падне нощта.

Ключът се превърта леко в ключалката. Колко души, освен мен знаят, че той отключва вратата на моята килия, както и големия шкаф в централното казармено помещение; че ключът от жилището над кухнята е същият като ключа за склада на оръжие; а с ключа за стълбата на северозападната кула може да се отвори вратата за стълбата на североизточната кула, както и по-малкият шкаф в централното помещение, и капакът на водопроводната шахта във вътрешния двор? Ненапразно съм посветил тридесет години на най-дребните подробности от живота на това малко селище.

Звездите примигват на ясното черно небе. През решетките на портала проблясва огънят, запален на площада. Ако напрегна очи, ще мога да различа до самия портал тъмната фигура на мъж, облегнат на стената или заспал, свит на кълбо. Дали ме вижда, че стоя на вратата на килията си? Няколко минути съм нащрек. Той не помръдва. Започвам да се промъквам край стената и пясъкът тихо скърца под босите ми крака.

Завивам зад ъгъла и подминавам вратата на кухнята. Следващата врата води към старото ми жилище на горния етаж. Тя е заключена. Третата, последна врата е отворена. Това е вратата на малката стаичка, използвана понякога като лазарет, а друг път като обикновено помещение за войници. Навеждам се, за да опипам с ръка пътя си, и започвам да пълзя към бледосиния квадрат на прозореца с решетки; страхувам се да не се блъсна в телата, чието дишане се разнася от всички страни.

От общия хор се отделя един глас: човекът, който спи точно пред краката ми, диша учестено и при всяко издишване изпуска лека въздишка. Сънува ли? Спирам за малко на няколко сантиметра от него, а той не престава да се задъхва и да въздиша в тъмното като мотор. Продължавам да пълзя.

Изправям се пред прозореца, за да видя какво става на площада — очаквам да съзра лагерни огньове, вързани коне, пирамиди от пушки, палатки, опънати една до друга. Но няма почти нищо за гледане: само жаравата от един-единствен догарящ огън и две палатки, които се белеят далеч под дърветата. Значи експедиционният корпус не се е върнал! А да не би тези няколко души тук да са единствените оцелели? При тази мисъл сърцето ми замира. Но това не е възможно! Та нали войниците не са ходили на война: в най-лошия случай са скитосвали нагоре по реката, гонили са невъоръжени овчари, изнасилвали са жените им, плячкосвали са домовете им, разпръсвали са стадата им; в най-добрия случай не са срещнали никого по пътя си — никакви съюзени варварски племена, от чийто бяс Трети отдел се е заел да ни опази.

Пръсти, леки като криле на пеперуди, ме докосват по глезена. Веднага коленича на пода.

— Жаден съм — моли един глас. Това е мъжът, който дишаше тежко. Значи не е бил заспал.

— Тихо, синко — шепна аз. Взирам се и виждам бялото на очите му, обърнати към мен. Докосвам челото му: гори. Ръката му се протяга и хваща здраво моята.

— Много съм жаден! — казва той.

— Ще ти донеса вода — шепна в ухото му, — но трябва да ми обещаеш, че ще пазиш тишина. Тук има болни хора, трябва да спят.

Сянката край портала не е мръднала. Може би там няма никой, може би има някакъв стар чувал или куп дърва за горене. Стигам на пръсти по пясъка до чешмата, където войниците се мият. Водата не е чиста, но не мога да рискувам да отвъртя крана. Отстрани на коритото виси очукано канче. Напълвам го и се връщам пак на пръсти.

Момчето се опитва да седне, но няма сили. Прикрепям го, докато пие.

— Какво стана? — шепна аз. Един от спящите се размърдва.

— Били ли са те, или си болен?

— Много ми е горещо! — пъшка той. Иска да махне одеялото си, но аз го възпирам.

— Трябва хубаво да се изпотиш, за да мине треската — пак шепна аз. Той клати бавно глава. Държа ръката му, докато сънят го повали.

Всички прозорци на долния етаж на казармения блок са с решетки: по три пръчки в дървена рамка. Подпирам крак на рамката, хващам здраво средната пръчка и натискам. Потя се и се напъвам, пронизва ме болка в гърба, но решетката не поддава. Най-неочаквано рамката изпуква и аз едва се задържам да не падна назад. Момчето започва да стене, някой кашля. Стъпвам на десния си крак и за малко да не изкрещя от внезапната болка.

Прозорецът е отворен. Отмествам със сила решетката настрани, провирам глава и рамене през дупката, измъквам се навън и най-сетне тупвам на земята оттатък подкастрения жив плет, който опасва северната стена на казармата. Мисля само за болката, единственото ми желание е да легна в най-удобната поза — ребром, с колена до брадичката ми. Вместо да продължа да се измъквам, оставам да лежа цял час и да слушам през отворения прозорец въздишките на спящите и гласа на момчето, което мърмори неразбрано. Последната жарава от огъня насред площада угасва. Хора и животни спят. Сега, преди зазоряване, е най-студено. Усещам как костите ми измръзват. Ако продължа да лежа тук, ще се вледеня и като се съмне, ще ме закарат с количка в килията. Като ранен охлюв започвам да пълзя покрай стената към първата улица, зейнала на отсрещната страна на площада, сякаш е тъмна дупка.

Вратата на малкото дворче зад хотела е изгнила и виси на пантите си. В дворчето мирише на гнило. В него изхвърлят от кухнята обелки, кокали, помия и пепел, които трябва да се заровят в земята; но земята се е уморила и не приема повече отпадъци. През деня тук гъмжи от мухи; привечер се събуждат хлебарките.

Под дървената стълба, която води към балкона и стаите на прислужниците, има навес, под него са наредени дървата за горене и там се крият котките, когато вали дъжд. Допълзявам до навеса и се свивам върху някакъв стар чувал. Мирише на урина, сигурно е пълно с бълхи, а на мен ми е толкова студено, че зъбите ми тракат; но в този момент ме занимава единствено мисълта как да облекча болката в гърба си.

Събуждам се от шум на стъпки по стълбите. Навън е светло: объркан и замаян, се свивам обратно в бърлогата си. Някой отваря вратата на кухнята. Отвсякъде припкат пилета. Всеки момент ще ме открият.

Събирам смелост и тръпнещ от болка, започвам да изкачвам стъпалата. Как ли изглеждам с кирливата си риза и панталоните, с босите си крака и рошавата си брада? Сигурно като някой прислужник, като коняр, върнал се у дома след нощно пиянство.

Коридорът е празен, вратата към стаята на момичето е отворена. Стаята е подредена и разтребена както винаги: меката кожа е постлана на пода до леглото, пердето на червени карета закрива прозореца, скринът е преместен в най-далечния ъгъл на стаята под закачалката с дрехи. Заравям лице в нейните благоуханни дрехи и си мисля за момченцето, което ми носеше храната, спомням си, че като сложех ръка на рамото му, усещах как живителната сила на това докосване преминава през скованото ми от неестествена самота тяло.

Леглото е оправено. Мушвам ръка между чаршафите и си представям, че усещам лекия полъх на тялото й. Ще бъда щастлив, ако мога да се свия в леглото й, да сложа глава на възглавницата й, да забравя болките и страданията, да не мисля как вече са хукнали да ме търсят и да потъна в забрава, както прави момиченцето от приказката. Колко неудържимо ме привлича тази сутрин всичко меко, топло и благоуханно! С въздишка коленича на пода и успявам да напъхам тялото си под леглото. Легнал по корем, притиснат между пода и дъските на леглото така, че щом мръдна, раменете ми повдигат леглото, аз се опитвам да се примиря, че ще се укривам цял ден.

Заспивам и се събуждам, унасям се в объркани сънища. Към обяд става прекалено горещо да се спи. Докато мога, лежа, плувнал в пот, в задушното, прашно убежище. Накрая, колкото и да отлагам, се налага да се облекча. Изпълзявам с пъшкане и клякам над гърнето. И отново същите болки, същото разкъсване. Избърсвам се с бяла носна кърпа, която съм задигнал отнякъде; тя се изцапва с кръв. Стаята вони: дори аз, който вече седмици наред държа в ъгъла на килията си кофа с помия, се отвращавам. Отварям вратата и накуцвайки, тръгвам по коридора. От балкона се виждат покриви, а отвъд тях се издига южната стена и започва пустинята, която се простира чак до синия хоризонт. Наоколо няма никой, освен една жена, която мете пред вратата си на отсрещната уличка. Зад нея пълзи дете и бута нещо в прахта, но не мога да видя какво. Малкото му чисто задниче е вирнато нагоре. Щом жената обръща гръб, излизам от сянката и изхвърлям съдържанието на гърнето върху купчината смет. Тя не забелязва нищо.

Над града се спуска сънлива тишина. Хората са свършили работата си за тази сутрин: за да избягнат обедната горещина, те се оттеглят в сенчестите си дворове или в прохладните вътрешни стаи. Водата в уличните канавки се оттича и пресъхва. Чува се само песента на ковашкия чук, гукането на гургулиците, а далеч някъде плаче бебе.

Отпускам се с въздишка на леглото сред познатия сладък мирис на цветя. Колко е приятно, че и аз като другите хора в града мога да се възползвам от следобедната почивка. Колко лесно е да те обземе спокойна леност през тези дни, тези горещи пролетни дни пред прага на лятото! Как да приема, че ме е сполетяло нещастие, когато животът продължава безметежно да тече? Не ми струва никакво усилие да повярвам, че когато сенките започват да се удължават и първият полъх на вятъра раздвижи листата, аз ще се събудя, ще се прозея, ще се облека, ще сляза по стълбите и през площада ще отида в службата си, а по пътя ще кимам на приятели и съседи, ще прекарам един-два часа в кабинета си, ще подредя бюрото си, ще го заключа и всичко ще продължи да бъде така, както винаги е било. Трябва в буквалния смисъл на думата да тръсна глава и да премигна с очи, за да осъзная, както си лежа тук, че всъщност ме преследват, че рано или късно войниците, които дават наряд, ще дойдат, ще ме извлекат насила и отново ще ме заключат, та да не мога да виждам небето и други човешки същества. „Защо?, пъшкам аз, заровил лице във възглавницата. Защо именно аз?“ Никой досега не е бил толкова объркан и не е възприемал толкова невинно света, колкото мен. Същинско бебе! Но въпреки това, ако могат, те ще ме държат затворен, докато изгния, периодично ще се гаврят с тялото ми, а някой ден ще ме изведат навън без предупреждение и ще ме изправят на съд — силите за бързо реагиране ще устроят един от онези, процеси при закрити врати, който ще се ръководи от надутия дребничък полковник, неговият помощник ще прочете обвиненията, а двама младши офицери ще изпълняват ролята на съдии, за да се внесе в празната съдебна зала атмосфера на законност; а след това, особено ако са претърпели поражение, особено ако варварите са ги направили за смях, те ще ме обвинят в измяна — нужно ли е да се съмнявам в това? Докато ме влачат от съдебната зала към мястото на екзекуцията, аз ще ритам с крака и ще плача, объркан, както в деня на раждането си, прегърнал до последния миг вярата, че на невинния нищо лошо не може да се случи. „Ти живееш във въображаем свят!“, казвам си аз; изговарям думите високо, обмислям ги, опитвам се да схвана смисъла им. „Трябва да дойдеш на себе си!“ Възкресявам съзнателно образите на невинни хора, които съм познавал: момчето, което лежи голо на светлината на газената лампа, притиснало с ръце слабините си; арестуваните варвари, клекнали в прахта, засенчили очите си с ръце в очакване да се случи нещо, каквото и да е. Защо да е немислимо звярът, който е унищожил тях, да не унищожи и мен? Аз наистина вярвам, че не се страхувам от смъртта. Вярвам обаче, че сега потръпвам от срам при мисълта да умра толкова глупав и объркан.

Долу от двора долитат смутени гласове на мъже и жени. Промъквам се в скривалището си и чувам нечии тежки стъпки по стълбите. Те замират в другия край на балкона, после бавно се връщат, като спират пред всяка врата. Стените, разделящи килийките на този етаж, където спят прислужниците и където всеки войник от гарнизона може да си осигури една любовна нощ, представляват обикновени дъсчени прегради, облепени с хартия; чувам съвсем ясно как преследвачът ми отваря една след друга вратите. Притискам се към стената. И се надявам, че той няма да ме подуши.

Стъпките завиват и тръгват по коридора. Вратата се отваря, остава така няколко секунди, после пак се затваря. Значи съм преминал през едно изпитание.

А сега се чуват по-бързи, по-леки стъпки: някой тича по коридора и влиза в стаята. Главата ми е обърната на другата страна, не мога да видя дори краката й, но знам, че са на момичето. Знам, че това е моментът, в който трябва да се покажа и да я помоля да ме скрие, докато падне нощта и аз се измъкна от града и поема надолу към езерото. Но как да направя това? Още преди леглото да спре да се тресе и преди аз да се измъкна изпод него, тя ще побегне с вик за помощ. А и откъде да знам, че ще предложи подслон на един от многото мъже, които са прекарали времето си в тази стая, един от многото случайни мъже, от които тя изкарва прехраната си, един опозорен мъж, един беглец? Дали изобщо ще ме познае в този ми вид? Краката й подскачат из стаята, спират се ту тук, ту там. Не мога да установя никаква последователност в движенията им. Лежа неподвижно, дишам едва-едва и се обливам целият в пот. Тя излиза неочаквано, стълбите изскърцват, а след това настъпва тишина.

Обзема ме спокойствие, в един миг на просветление виждам колко нелепо е всичко — да тичам, да се крия, да лежа като последен глупак под някакво легло в горещ ден и да дебна кога ще мога да се измъкна и да се скрия в тръстиките, където без съмнение ще се храня с птичи яйца и собственоръчно уловена риба, ще спя в дупка в земята и ще чакам, докато отмине този период на историята и по границата отново се възцари някогашното затишие. Истината е, че аз не съм такъв, какъвто бях, разбирам, че съм вцепенен от ужас още от момента, когато видях в килията си как войникът впива пръсти в рамото на момченцето, за да му напомни да не разговаря с мен; тогава разбрах, че каквото и да се е случило в онзи ден, аз ще трябва да понеса вината за това. Когато пристъпих в килията, бях здравомислещ човек, уверен в справедливостта на каузата си, макар че все още не съм способен да опиша каква точно е тази кауза; но след като прекарах два месеца сред хлебарките, без да виждам нищо друго, освен четири стени и едно тайнствено петно от сажди, без да усещам никаква миризма, освен вонята на собственото си тяло, без да разговарям с никого, освен в сънищата си с един призрак, чиито устни са като запечатани, вече не съм толкова сигурен в себе си. Копнежът да докосна и да бъда докоснат от друго човешко тяло ме обзема понякога толкова силно, че започвам да стена; с какво нетърпение очаквам всяка сутрин и всяка вечер единствената среща с момченцето! Да лежа в прегръдките на жена в истинско легло, да ям хубава храна, да се разхождам на слънце — колко по-важни изглеждат тези неща от правото да решавам без съвета на полицията кои да ми бъдат приятели и кои врагове! Как да смятам, че съм прав, когато в целия град няма да се намери един човек, който да одобри приключението ми с момичето от варварското племе или да не ме намрази, ако моите приятели-варвари убият местни хора? И какъв е смисълът да страдам в ръцете на мъжете със сини униформи, ако не съм абсолютно сигурен в правотата си? Независимо дали ще кажа истината на разпитващия ме, дали ще преповторя всяка дума, произнесена от мен при срещата ми с варварите, независимо дали ще се изкушат да ми повярват, те ще продължат зловещото си занимание, защото са уверени, че крайната истина се изрича само при крайно отчаяние. Аз бягам надалеч от болката и от смъртта. Нямам план за спасение. Ако се скрия в тръстиките, след една седмица или ще умра от глад, или ще ме открият. Аз просто търся облекчение, бягам да се скрия в единственото меко легло и приятелски прегръдки, които са ми останали — ето това е истината.

Чуват се нови стъпки. Различавам бързата походка на момичето, но този път тя не е сама, а с някакъв мъж. Двамата влизат в стаята. По гласа му разбирам, че е младеж.

— Не бива да им позволяваш да се държат така с теб! Не си им робиня! — казва той разпалено.

— Ти не разбираш — отговаря тя. — Все едно, не искам да говорим за това. — Настъпва тишина, а след това се чуват интимни звуци.

Изчервявам се. Не мога да изтърпя такова нещо. Но въпреки това като рогоносец от някой фарс затаявам дъх и затъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в своя позор.

Единият от двамата сяда на леглото. На пода падат чифт ботуши, шумолят дрехи, две тела се изтягат само на сантиметър над мене. Дъските се огъват и се врязват в гърба ми. Запушвам уши, защото ме е срам да слушам думите, които те си разменят, но няма как да не чувам познатите възгласи и въздишки на момичето, отдадено на удоволствието, момичето, което някога самият аз наричах с гальовни имена.

Дъските се врязват все по-силно в тялото ми, притискам се към пода колкото се може повече, леглото започва да скърца. Потен, зачервен, отвратен от себе си, че без да искам, се възбуждам, аз направо стена: продължителното, отчаяно стенание се изтръгва от гърлото ми и незабелязано се смесва с тяхното задъхано дишане.

Накрая всичко свършва. Те въздъхват и се отпускат, не се въртят повече, не мърдат, лежат спокойно един до друг и се унасят в сън, а аз — нещастен, схванат, напълно буден, чакам удобен случай, за да избягам. Настъпил е часът, когато дори и пилетата дремят, часът, когато на земята има само един император и това е слънцето. Жегата в малката стаичка под плоския покрив става непоносима. През целия ден нито съм ял, нито съм пил.

Отблъсквам се с крака, опрени в стената, и се измъквам, колкото да мога безшумно да седна. Болката в гърба ми, болка на стар човек, се обажда отново. „Извинявайте“, шепна аз. Те наистина са заспали, като деца — едно момче и едно момиче, голи, хванати за ръце, оросени от пот, със спокойни лица. Отново ме обзема срам, този път с удвоена сила. Нейната красота не поражда желание у мен, напротив, струва ми се още по-неприлично, че моето тежко, отпуснато, вонящо старо тяло (как е възможно да не усетят миризмата?) е държало някога това момиче в прегръдките си. Как съм могъл толкова време да се притискам към такива нежни като цветя деца — не само към това момиче, но и към другото? Трябвало е да си остана при тлъстите и разплутите, където ми е мястото: при дебелите жени с миризливи мишници и свадлив нрав, при проститутките с дебели, отпуснати кореми. Измъквам се на пръсти от стаята, слизам, накуцвайки, по стълбите и блясъкът на слънцето ме заслепява.

Едното крило на кухненската врата е отворено. Някаква стара, прегърбена и беззъба жена стои права и яде от чугунено гърне. Погледите ни се кръстосват: тя замръзва, лъжицата увисва във въздуха, а устата й остава отворена. Познава ме. Вдигам ръка и се усмихвам — изненадвам се с каква лекота се усмихвам. Лъжицата се раздвижва, устата се затваря, погледът се отмества и аз отново тръгвам.

Северният портал е затворен и залостен. Изкатервам стълбите към наблюдателната кула, издигаща се под ъгъл над стената, и оглеждам жадно любимия пейзаж — зеления пояс край реката, който сега на отделни места тъмнее до черно; светлозелените тресавища с покаралите млади тръстики; ослепителната повърхност на езерото.

Но нещо не е наред. Колко време съм бил изолиран от света — два месеца или десет години? Житото в нивята долу под стената би трябвало вече да е избуяло на височина половин метър. А то не е: с изключение на посевите в западната част на напояваната зона всички останали житни класове са като попарени, с болнав жълтеникав цвят. Близо до езерото се виждат големи парчета гола земя, а до язовирната стена са натрупани на кръстци сиви снопи.

Запустелите нивя, напеченият от слънцето площад, безлюдните улици добиват пред погледа ми нов, злокобен смисъл. Хората са напуснали града — какво друго може да се е случило, — а шумът, който чух преди две нощи, са вдигнали заминаващите, не пристигащите! При тази мисъл сърцето ми трепва (от ужас? от благодарност?). И все пак сигурно греша: оглеждам по-внимателно площада и виждам две момченца, които си играят тихо на топчета под черниците; а и в хотела, доколкото схванах, животът си тече постарому.

В югозападната кула часовоят седи на висок стол без облегалка и гледа разсеяно пустинята. Чак когато заставам на крачка от него, той ме забелязва и се стресва.

— Слизай долу — казва ми вяло, — тук е забранено. Не съм го виждал преди. Едва сега си давам сметка, че откакто избягах от килията си, не съм видял нито един войник от стария гарнизон. Защо наоколо има само нови хора?

— Не ме ли познаваш? — питам аз.

— Слизай долу.

— Ще сляза, ама първо трябва да те питам нещо много важно. Нали виждаш, освен теб няма кого друг да питам — всички, изглежда, спят или са заминали. Ето какво искам да те питам: Кой си ти? Къде са всички онези, които познавах? Какво е станало с нивите? Сякаш са удавени от порой? Но какъв порой по това време. — Докато бръщолевя, той ме гледа с присвити очи. — Извинявай, че ти задавам такива глупави въпроси, но имах треска и бях на легло — този старомоден израз просто се изплъзва от устата ми и днес за първи път ми разрешиха да стана. Затова…

— Трябва да внимаваш, обедното слънце е силно, бащице — казва той. Ушите му стърчат изпод шапката, която е твърде голяма за него. — По-добре ще бъде да си почиваш по това време на деня.

— Да… Може ли да пийна малко вода? — Той ми подава манерката си и аз отпивам от хладката вода, стараейки се да прикрия жестоката си жажда. — Но кажи ми, какво се е случило?

— Варварите. Разрушиха насипа на едно място и наводниха нивите. Никой не ги видя. Дойдоха през нощта. На другата сутрин все едно че имаше второ езеро. — Напълнил е лулата си и сега ми я предлага. Отказвам му любезно. („Само ще се разкашлям, а това е вредно за мен.“) — Да, селяните са много нещастни. Казват, че реколтата е опропастена, а е много късно да се сее наново.

— Лоша работа. Това означава, че предстои тежка зима. Ще трябва да стягаме коланите.

— Да, не им завиждам на вашите хора. Защото варварите могат да направят същото втори път, нали? Могат да наводнят нивите, когато си искат.

Говорим за варварите и за тяхното коварство. Те никога не влизат в открит бой, казва той, проследяват те незабелязано и ти забиват нож в гърба. „Защо, не ни оставят на мира? Нали си имат своя собствена земя?“ Насочвам разговора към миналото, когато по границата цареше спокойствие. Той ме нарича „бащице“, което обръщение според селското му възпитание показва уважение, и ме слуша, все едно че слуша побъркан старец: предполагам, че предпочита да слуша когото и да е, вместо да зяпа по цял ден в празното пространство.

— Ами я ми кажи — продължавам аз, — преди две нощи чух, че идват конници, и си помислих, че голямата експедиция се е върнала.

— Не — смее се той, — това бяха само няколко души, които се върнаха обратно. Качиха ги на една от големите каруци. Сигурно това си чул. Разболяха се от водата. Разправят, че тук водата е лоша, затова ги върнаха.

— Ясно! Сега разбирам. Но кога очаквате да се върне самата войска?

— Скоро, трябва да се върне скоро. Тук май не може да се преживее само от това, което ражда земята, така ли е? По-загубен край не съм виждал.

Слизам по стълбите. Този разговор ме накара да се почувствам едва ли не като дълбоко почитан човек. Странно, че никой не го е предупредил да внимава, ако се появи един дебел старец, облечен в дрипи! А може би стои на пост от предишната нощ и няма с кого да си поговори? Кой би казал, че мога да лъжа толкова убедително! Денят вече преваля. Сянката ми се плъзга, сякаш е фигура от разлято мастило. Изглежда, аз съм единственото същество между тези четири стени, което се движи. Толкова съм въодушевен, че ми се иска да запея. Дори болката в гърба вече не ме интересува.

Отварям малката странична врата и излизам. Моят приятел ме гледа от наблюдателната кула. Махам му с ръка и той също ми маха.

— Трябва да си сложиш шапка! — вика той.

Потупвам голото си теме, свивам рамене и се усмихвам. Слънцето пече по-слабо.

Пролетната пшеница наистина е унищожена. Краката ми затъват в топла, червеникавокафява кал. Тук-там все още има локви. Много от младите посеви са направо изкоренени. Листата им са станали тъмножълтеникави. Най-близките до езерото ниви са пострадали най-тежко. Не е останал нито един прав стрък; селяните са започнали да събират мъртвите растения на купчини за горене. Съвсем различно е положението в по-отдалечените от езерото ниви, които са разположени само с няколко сантиметра по-високо от водния басейн. Така че може би една четвърт от реколтата ще се спаси.

Самият землен насип — ниска стена от кал, дълга близо пет километра, която задържа прилива на вода, щом нивото в езерото се покачи, е поправен, но почти цялата сложна система от канали и вратички, напояващи нивите, са унищожени. Язовирът и водното колело край езерото не са пострадали, но конят, който обикновено върти колелото, не се вижда никакъв. Представям си какъв тежък труд очаква селяните седмици наред. А след това построеното от тях всеки момент може да бъде унищожено от няколко души, въоръжени с лопати! Как да спечелим такава война? Каква е ползата от описаните в учебниците военни операции, чистки и наказателни мерки в страната на врага, когато можем да бъдем умъртвени в дома си.

Поемам по стария път, който извива зад западната стена и постепенно се слива с пътеката, водеща към затрупаните с пясък разкопки. Чудя се дали на децата все още им разрешават да играят тук, или родителите им ги затварят вкъщи и им разправят истории за варварите, които се спотайват в някоя изровена дупка? Поглеждам към стената, но моят приятел от кулата, изглежда, е заспал.

Всички разкопки, които направихме миналата година, сега са затрупани от движещите се пясъци. Сред тази опустошена земя, където се предполага, че някога са живели хора, се издигат само отделни дървени стълбове. Изравям дупка и сядам в нея да си почина. Не ми се вярва, че някой ще дойде тук да ме търси. Бих могъл да се облегна на древен стълб, украсен с полуизтрити делфини и морски вълни; след време слънцето ще ме изгори, вятърът ще ме изсуши, студът ще ме замрази и никой няма да ме намери, преди да настъпи някоя далечна мирна епоха, когато децата от оазиса ще се върнат на площадката за игра и ще намерят изровен от вятъра скелета на древен жител на пустинята, облечен в дрипи от неизвестен произход.

Събуждам се премръзнал. Слънцето, огромно и червено, е изгряло на хоризонта. Вятърът се усилва: от едната ми страна вече е навял пясък. Най-много от всичко ме мъчи жаждата. Планът, с който се залъгвах, че ще прекарам нощта тук, сред призраците, разтреперан от студ, но ще дочакам утрото, за да видя отново сред стопяващия се мрак очертанията на познатите стени и дървета, е наивен. Извън стените на града аз съм обречен на глад. Ако се крия от дупка на дупка като мишка, губя дори правото си да се преструвам на невинен. От къде на къде аз трябва да върша работата на враговете си? Щом искат да пролеят кръвта ми, нека поемат вината върху себе си. Мрачните опасения, обзели ме през изминалия ден, са загубили силата си. Може би това бягство няма да се окаже безсмислено, ако чрез него успея да си възвърна поне отчасти духа на непримиримостта.

Тропам по портала на казармата.

— Не ме ли познаваш кой съм? Бях в отпуска, а сега ме пусни да вляза!

Някой тича към мен, мъжът, назначен за мой пазач.

— Тихо! — шепне той през зъби и дърпа резето. Зад него се чуват неясни гласове, събират се хора.

Грабва ме за ръката и тичешком ме повежда през двора. „Кой е това?“, пита някой. На езика ми е да отговоря, да извадя ключа и да го размахам, но ми идва наум, че такава постъпка е може би неблагоразумна… Затова изчаквам пред познатата ми врата, пазачът я отключва, блъска ме вътре и я затваря зад гърба ми. В тъмното до мен стига пресипналият му от гняв глас.

— Слушай: кажеш ли на някого, че си излизал, ще ти почерня живота! Разбра ли? Ще те накарам да ми платиш за това! На никого нито дума! Ако някой те пита къде си бил през нощта, че кажеш, че съм те извел на разходка, да се разтъпчеш и нищо повече. Разбра ли ме?

Отмествам впитите му в рамото ми пръсти и се отдръпвам от него.

— Нали виждаш колко ми е лесно да избягам и да потърся убежище при варварите — измърморвам аз. — Защо мислиш, че се върнах? Ти си един прост войник, можеш само да изпълняваш заповеди. Но въпреки това помисли малко. — Той ме сграбчва за китката и аз отново се отскубвам от пръстите му. — Помисли си защо се върнах и какво би станало, ако не се бях върнал. От онези със сините униформи съчувствие не можеш да очакваш, сигурен съм, че знаеш това. Я си помисли какво ще стане, ако пак избягам. — Този път аз го сграбчвам за ръката. — Но не се ядосвай, няма да приказвам, можеш да кажеш каквото си искаш и аз ще го потвърдя. Знам какво значи да си уплашен. — Следва дълго, подозрително мълчание. — Знаеш ли какво най-много ми се иска? — продължавам аз. — Искам да ям и да пия. Умирам от глад и жажда. Цял ден не съм слагал нищо в устата си.

И така, всичко е, както си беше преди. Все така нелепо продължавам да стоя в затвора. Лежа и гледам петното светлина над себе си, което нараства всяка сутрин и се смалява всяка вечер. Слушам далечните звуци на зидарските мистрии и дърводелските триони, които проникват през стената. Ям, пия и като всички останали чакам.

Отначало се чуват гърмежите на мускети някъде отдалеч, като гърмежи на детски пушки. След това по-близо, вече от самите насипи, се разнасят залпове. Дворът на казармата кънти от панически стъпки. „Варварите!“, крещи някой, но аз мисля, че това не е истина. Сред цялата тази врява започва да бие голямата камбана.

Коленича на пода и прилепвам ухо към един процеп във вратата, за да разбера какво става.

Глъчката от площада прераства в равномерен тътен, сред който не може да се различи нито един отделен глас. Сигурно целият град се е изсипал на посрещането — хиляди възторжени хора. Потокът от пушечни изстрели продължава. Тътенът преминава във възбудени крясъци. Над тях долитат медните звуци на сигналните тръби.

Изкушението е прекалено голямо. Няма какво да губя. Отключвам вратата. Под ослепителния блясък на слънцето, който ме кара да мигам и да прикривам с ръка очи, аз прекосявам двора, минавам през портала и се присъединявам към тълпата. Пушечните залпове и възторжените възгласи продължават. Старата жена в черно, застанала до мен, използва ръката ми за опора и се повдига на пръсти.

— Виждаш ли? — пита тя.

— Да, виждам мъже на коне — отвръщам аз, но тя не ме слуша.

Виждам как дълга колона конници с развени знамена влиза през вратите на града и се насочва към площада, където слиза от конете. Над площада се е вдигнал облак прах, но конниците се усмихват и се смеят: един от тях язди с победоносно вдигнати ръце, друг размахва венец от цветя. Придвижват се бавно, защото тълпата напира към тях, хората се опитват да ги докоснат, хвърлят им цветя, ръкопляскат радостно с вдигнати ръце и се въртят — всеки сам за себе си, опиянени от възторг. Край мен се шмугват деца, пълзят през краката на възрастните, за да се доближат до героите си. От насипите, накичени с ликуващи хора, се разнася залп подир залп.

Група войници не слиза от конете. Водена от млад ефрейтор с неприветливо лице, който носи златистозеленото знаме на батальона, тя си пробива път през тълпата, прекосява целия площад и започва да обикаля в кръг, а тълпата бавно се залюлява. Думата прехвърча като птичка от уста на уста: „Варвари!“

Един войник води коня на знаменосеца и размахва тежка тояга, за да разчиства пътя. Зад него крачи друг войник и влачи въже, а на края на въжето навързани за вратовете, вървят в колона мъже — варвари, чисто голи, вдигнали ръце към лицата си някак странно, сякаш всички до един страдат от зъбобол. Озадачава ме позата им и мълчаливата готовност, с която следват водача си, но само след миг виждам блясъка на метал и веднага разбирам всичко. През дланите и дупките, пробити в бузите на всеки мъж, е прокарана жица, така че образува обикновен клуп. „По този начин стават кротки като агънца и мислят само как да застанат неподвижно“ — спомням си думите на един войник, който е гледал как се прави този фокус. Сърцето ме заболява. Не биваше да излизам от килията.

Трябва незабелязано да обърна гръб и да избегна погледите на двамата души, които с конната си свита завършват шествието: това са гологлавият млад капитан, спечелил първия си триумф, и застаналият до него полицейски полковник Джол, отслабнал и почернял след неколкомесечния военен поход.

Групата е обиколила кръга, всички са успели да видят дванадесетте нещастни пленници и да докажат на децата си, че варварите наистина съществуват. Сега тълпата, а заедно с нея и аз, макар и неохотно, се устремява към големия портал, където войници препречват пътя й към хората, които притиснати отпред и отстрани, не могат да мръднат.

— Какво става? — питам съседа си.

— Не знам, но ми помогни да вдигна детето — казва той. Помагам му да вдигне детето на раменете си. — Можеш ли да видиш? — пита го той.

— Да.

— Какво правят?

— Карат варварите да коленичат. Какво ще им правят?

— Не знам. Ще почакаме и ще видим.

Бавно, целенасочено, с цялата си мощ се обръщам и започвам да си пробивам път през тълпата. „Извинете… извинете… — повтарям — тази жега… стана ми зле.“ За първи път виждам обърнати към мен глави и пръсти, които ме сочат.

Трябва да се върна в килията си. Тази постъпка като проява на някакъв жест няма да промени нищо, няма дори да бъде забелязана. Независимо от това обаче заради мен самия, като жест към самия мен, трябва да се върна в прохладния мрак, да затворя вратата, да превъртя ключа и да запуша ушите си за патриотичните призиви за кръвожадност, да затворя устата си, никога вече да не говоря. Кой знае, може би съм несправедлив към съгражданите си, може би в този момент обущарят на града си е у дома, слага подметки на последния чифт обувки и си тананика, за да заглуши виковете; може би има жени, които чистят грах в кухнята си и разказват приказки, за да успокоят децата, които не могат да си намерят място; може би има селяни, които продължават кротко да поправят напоителните канали. Ако такива хора съществуват, жалко, че не ги познавам! Сега, докато се мъча да се отскубна от тълпата, най-важното за мен е да не обръщам внимание на зверствата, които предстоят да се извършат, и да не допусна да ме завладее безсилната омраза към онези, които ще ги извършат. Не мога да спася арестуваните, затова нека спася себе си. Нека поне да се знае, в случай че някой иска да знае, в случай че в далечното бъдеще някой прояви интерес към начина, по който сме живели, че в този най-отдалечен военен пост на Империята на светлината е съществувал един човек, който в душата си не е бил варварин.

Влизам в двора на моя затвор през портала на казармата. Вземам една празна кофа до чешмата, насред двора, и я напълвам. Понесъл с две ръце кофата, от която водата прелива, се връщам обратно към тълпата. „Извинявайте“, казвам и си проправям път. Хората ме псуват, отстъпват, кофата се клатушка, водата се разлива, но аз напредвам, докато изведнъж се озовавам в предните редици на тълпата зад гърбовете на войниците. Те са се хванали за тоягите и са направили кордон около мястото, където ще се състои поучителното зрелище.

Четирима от затворниците са коленичили на земята. Останалите осем, все още завързани, с ръце, долепени до бузите, клечат на сянка до стената.

Коленичилите затворници стоят наведени един до друг над дълга, тежка греда. През телената примка, прокарана през устата на първия човек, минава въже, оттам под гредата през примката на втория човек, после пак под гредата през третата примка и пак под гредата през четвъртата примка. Войникът дърпа бавно въжето и затворниците се навеждат все по-ниско, докато накрая лицата им опират в гредата. Единият от тях се гърчи от болка и стене. Другите не издават звук, съсредоточили изцяло усилията си да се движат едновременно с въжето, за да не може телената примка да разкъса плътта им.

С леко движение на ръката полковник Джол направлява войника. Макар че се намирам сред многохилядна тълпа, макар че неговите очи, както винаги, са скрити, аз го гледам толкова напрегнато и на лицето ми е изписан толкова ясно един въпрос, че веднага разбирам: той също ме вижда.

Зад гърба си чувам отчетливо думата съдия. Въобразявам ли си, или хората наоколо наистина се отдръпват от мен?

Полковникът пристъпва напред. Навежда се над всеки затворник, натрива гърба му с шепа прах и изписва нещо с въглен. Разчитам думите отзад напред: Враг… Враг… Враг… Враг. Връща се на мястото си и кръстосва ръце. Двамата се гледаме — дели ни разстояние не повече от двадесет крачки.

След това започва побоят. Войниците използват дебели зелени тръстикови тояги, които се стоварват с тежко приплясване като бухалки за пране и оставят червени ивици по гърбовете и задните части на затворниците. Внимателно и бавно мъжете протягат крака, докато не легнат по корем плътно на земята — всички правят така, с изключение на онзи, който стенеше: сега той се задъхва при всеки удар.

Черният въглен и червеникавата прах се смесват с потта и кръвта. Както разбирам, целта на тази игра е да се нанасят удари, докато от гърбовете изчезнат прахта и следите от въглен.

Наблюдавам лицето на едно момиченце, застанало в предната редица на тълпата, стиснало здраво роклята на майка си. С широко отворени очи, с палец в устата, мълчаливо, ужасено, любопитно, то попива с поглед гледката, която представляват тези големи голи мъже, подложени на бой. Лицата на всички около мен, дори и на онези, които се усмихват, имат един и същ израз: това не е омраза, нито настървение, а толкова силно любопитство, че телата им са като изсушени, живи са само очите им, поглъщащи всичко с неутолим апетит.

Войниците се уморяват да нанасят удари. Единият застава с ръце на хълбоците, задъхан, усмихнат, и започва да прави знаци на тълпата. Полковникът казва нещо: четиримата войници прекратяват упражнението, пристъпват напред и предлагат тоягите на зрителите.

Някакво момиче, което се смее и крие лицето си, е изтласкано от приятелите си. „Хайде, не се страхувай!“ подканят я те. Един войник слага тоягата в ръката й и я повежда. Тя застава объркана, смутена, все така скрила с ръка лицето си. Чуват се викове, шеги, подхвърлят се неприлични съвети. Тя вдига тоягата, стоварва я със сила върху гърба на затворника, пуска я на земята и побягва да се скрие сред гръм от аплодисменти.

Започва боричкане кой да се добере до тоягите, войниците едва успяват да поддържат ред, вече не виждам затворниците на земята, тъй като хората напират да участват в боя или просто гледат по-отблизо. Аз стоя забравен с кофата между краката си.

Боят с тояги свършва, войниците заемат отново местата си, тълпата се отдръпва, кръгът се затваря — сега е по-тесен отпреди.

Високо над главата си полковник Джол държи един чук и го показва на тълпата — обикновен чук, тежък два килограма, с който се забиват колчета за палатки. И отново погледите ни се кръстосват. Глъчката утихна.

— Не! — Чувам първата дума, която излиза от гърлото ми, дрезгаво и недостатъчно високо. И след малко чувам пак същата дума: — Не! — Този път кънти като камбана от гърдите ми. Войникът, който е препречил пътя ми, се отдръпва встрани. Озовавам се в центъра на кръга и вдигам ръце, за да усмиря тълпата: — Не! Не! Не!

Обръщам се и виждам полковник Джол, застанал на пет крачки от мен с кръстосани ръце. Посочвам го с пръст.

— Ти! — изкрещявам аз. Нека си кажа всичко. Нека върху него да се излее гневът. — Ти деморализираш тези хора!

Той не трепва, не отговаря.

— Ти! — Ръката ми е насочена към него като пушка. Гласът ми звучи над площада. Цари пълна тишина; или може би аз съм толкова възбуден, че не чувам нищо.

Нещо с трясък се стоварва на гърба ми. Просвам се в прахта, спирам да дишам, усещам как старата болка ме пробожда. Една тояга се насочва към мен. Протягам ръка да я отблъсна и върху нея се стоварва зашеметяващ удар.

Сега е много важно да се изправя, колкото и да ми е трудно поради болката. Изправям се на крака и виждам кой ме удря. Същият набит мъж със сержантски нашивки, който помагаше да бият затворниците. С присвити колена и разширени ноздри той вдига тоягата, готов за следващия удар.

— Чакай! — поемам дъх и прикрепям отпуснатата си ръка. — Мисля, че ми счупи ръката. — Той замахва и този път ударът се стоварва под лакътя ми. Прикривам ръката си, навеждам глава, опитвам се да допълзя до него и да го сграбча. По главата и раменете ми се сипят удари. Няма значение: трябват ми само няколко минути, за да довърша онова, което започнах да казвам. Сграбчвам го за куртката и го дърпам към себе си. Макар че се нахвърля върху мен, той не може да си служи с тоягата; отново започвам да крещя през рамото му. — Не с това! — крещя аз. Чукът лежи като бебе в скръстените ръце на Полковника. — С такъв чук и на звяр не се посяга, дори и на звяр! — В ужасен прилив на гняв се извръщам с лице към сержанта и го отхвърлям от себе си. Силата ми е свръхчовешка. След малко вече няма да я притежавам, затова нека я използвам, докато я имам! — Гледайте! — крещя аз. Посочвам четиримата затворници, които лежат послушно на земята, допрели устни до гредата, притиснали към лицата си ръце като маймунски лапи, неподозиращи съществуването на чука, неосведомени за това, което става зад гърба им, успокоени, че обидната дума е изтрита с бой от гърбовете им, обнадеждени, че наказанието е към своя край. Вдигам счупената си ръка към небето. — Гледайте! — крещя аз. — Ние сме великото чудо на природата! Но ударите могат да осакатят завинаги това чудно човешко тяло. Как… — Не ми идват повече думи. — Погледнете тези хора! — продължавам аз. — Хора! — Който може, протяга шия, за да види затворниците, да види дори мухите, накацали вече по кървавите подутини.

Усещам, че ще последва нов удар, и се обръщам да го посрещна. Ударът се стоварва с всичка сила право в лицето ми. „Ослепях!“, помислям си аз и в същия миг ме връхлита непрогледен мрак, сред който се олюлявам. Гълтам кръв; лицето ми сякаш се разцепва, усещам, че ме облива топла вълна, която прераства в жестока болка. Крия лицето си в ръце и тъпча в кръг, стараейки се да не крещя и да не падна.

Не мога да си спомня какво още исках да кажа. Чудо на природата — искам да уловя тази мисъл, но тя ми се изплъзва като тънка лента дим. Сещам се, че ние тъпчем с краката си насекоми — бръмбари, червеи, хлебарки, мравки, които посвоему са също чудеса на природата.

Свалям ръце от очите си и пред погледа ми изплува отново един неясен, замъглен от сълзи свят. Изпитвам такава дълбока благодарност, че преставам да усещам болката. Забелязвам дори, че се усмихвам в момента, когато двама души ме мъкнат обратно през мърморещата тълпа към килията ми.

Тази усмивка, този изблик на радост всяват смут в душата ми. Знам, че онези, които толкова бързо прекъсват речта ми, вършат грешка. Защото аз не съм оратор. Какво щях да кажа, ако ме бяха оставили да говоря? Че е по-лошо да смажеш краката на един човек с чук, отколкото да го убиеш в сражение? Че е позорно да се разреши на едно момиче да бие човек с тояга? Че като се наблюдават жестокости, се покваряват невинни сърца? Думите, които ме възпряха да изрека, може би щяха да бъдат съвсем незначителни и едва ли щяха да стреснат тълпата. Излиза тогава, че в края на краищата аз се обявявам в защита на една остаряла система от закони, осигуряваща благородно отношение към пленения враг, обявявам се против новата наука по морално падение, която учи да се убиват хора, паднали на колене, объркани и унижени в собствените си очи. Щях ли да имам смелост да поискам от тълпата справедливост за тези арестувани варвари, станали за смях с навирените си задници? Справедливост: произнесе ли се веднъж тази дума, кой знае докъде ще доведе? По-лесно е да се изкрещи: „Не!“ По-лесно е да те бият и да те превърнат в мъченик. По-лесно е да сложиш глава на ешафода, отколкото да изискваш справедливост за варварите: защото ясно е докъде води този аргумент — ще трябва да оставим оръжието си и да отворим вратите на града за хората, чиито земи сме осквернили. Старият съдия, защитник на закона, посвоему враг на Държавата, подложен на физическо насилие и хвърлен в затвора, неподкупно добродетелен, се поддава на своите собствени съмнения.

Знам, че носът ми е счупен, а може би и костта на бузата ми там, където от удара на тоягата е зейнала рана. Лявото ми око е отекло и не вижда.

Изтръпването на тялото ми преминава и на всеки една-две минути усещам пристъпи на болка, които са толкова остри, че е невъзможно да лежа спокойно. Когато са най-силни, започвам да подтичвам из стаята, хванал лицето си с ръце, и вия като куче; в блажените затишия между пристъпите дишам дълбоко и се опитвам да се контролирам, опитвам се да не издавам животински звуци. Струва ми се, че шумът от площада ту се усилва, ту затихва, но не съм сигурен дали всичко това не се дължи на пищенето в ушите ми.

Донасят ми храната както обикновено, но не мога да ям. Не мога да стоя на едно място, трябва да крача нагоре-надолу или седнал да се клатя, да късам дрехите си, да дера кожата си, изобщо да правя всичко онова, което правят хората, когато повече не могат да издържат. Плача и сълзите парят откритите рани. Тананикам си старата песен за ездача и хвойновия храст, повтарям и преповтарям познатите думи дори след като загубват всякакъв смисъл. Започвам да броя — едно, две, три, четири… Казвам си, че ако изкарам нощта, ще спечеля велика победа.

В ранните часове на утрото, когато от изтощение ми се вие свят и се олюлявам на краката си, рухвам и се разплаквам сърцераздирателно като дете; седя в един ъгъл, облегнат на стената, и плача, а сълзите текат безспирно от очите ми. Плача ли плача, а пулсиращата болка връхлита на приливи и отливи, следвайки собствените си кръгови движения. В това състояние сънят ме поваля с мълниеносна сила. Изумен съм, че накрая все пак идвам на себе си сред слабата сива дневна светлина. Смъкнал съм се в един ъгъл, без да имам представа колко време е минало. Пулсиращата болка не спира, но откривам, че ако седя неподвижно, мога да я понасям. И освен това тя вече ми е позната. Може би скоро ще се превърне в нещо неотменно, каквото е дишането.

Затова лягам внимателно до стената, поставям наранената си ръка под мишницата, за да облекча болката, и още веднъж потъвам в сън, в някакъв хаос от образи, сред които търся един конкретен образ и отблъсквам всички останали, засипващи ме като падащи листа. Търся образа на момичето. То е коленичило с гръб към мен пред построения от нея снежен или пясъчен замък. Облечено е с дълга, тъмносиня дреха. Когато се приближавам, виждам, че рови нещо във вътрешността на замъка.

Усеща, че го гледам, и се обръща. Оказва се, че съм сбъркал — това не е замък, а глинена пещ. От задния й отвор излиза пушек. Момичето протяга ръце и ми подава нещо, някаква безформена буца, в която се взирам неохотно със замъглени очи. Поклащам глава, но погледът ми не се прояснява.

Носи кръгла шапчица със златна бродерия. Косата му е сплетена на тежка плитка и пада през рамото му; в плитката е вплетена златна нишка. „Защо си облечена толкова празнично?“ Всъщност искам да кажа. „Никога не съм те виждал толкова красива.“ То ми се усмихва: какви прекрасни зъби, какви ясни черни очи! Освен това сега виждам, че ми подава един самун хляб, още топъл, с препечена, димяща, разпукана кора. Залива ме вълна от благодарност. Искам да кажа: „Как може дете като теб да се научи толкова хубаво да пече хляб в пустинята?“ Разтварям ръце да го прегърна и се събуждам със сълзи, които парят раната на бузата ми. Веднага потъвам отново в люлката на съня, но не мога да видя вече момичето, нито да вкуся хляба, от който устата ми се напълни със слюнка.

Полковник Джол седи на бюрото в кабинета ми. Не се виждат нито книги, нито папки; стаята е съвършено празна, има само ваза със свежи цветя.

Хубавият административен офицер, чието име не знам, поставя сандъчето от кедрово дърво на бюрото и се отдръпва.

Навел поглед към книжата си, полковникът започва да говори:

— Сред вещите, намерени във вашето жилище, беше и това дървено сандъче. Бих искал добре да го огледате. Съдържанието му е необикновено. В него има приблизително триста дървени дъсчици от бяла топола с размери двадесет на пет сантиметра, много от които са свързани с канап. Дървото е сухо и трошливо. На места канапът е запазен, на други места е толкова излинял, че се разпада. При разхлабване на канапа дъсчицата се разтваря и се откриват две вътрешни плоскости. Те са изписани с непознати знаци. Смятам, че ще се съгласите с това описание.

Взирам се в черните стъкла. Той продължава:

— От всичко казано следва логичното заключение, че дървените дъсчици съдържат съобщения, разменяни неизвестно кога между вас и други хора. Остава да обясните какво гласят съобщенията и кои са другите хора.

Изважда една дъсчица от сандъчето и я плъзга към мен по лъскавата повърхност на бюрото.

Гледам редовете от знаци, изписани от незнаен човек, умрял много отдавна. Не знам дори отдясно наляво ли да чета, или отляво надясно. През дългите вечери, когато рових в колекцията си, отделих повече от четиристотин различни знаци, може би четиристотин и петдесет. Нямам представа какво означават. Дали всеки от тях означава едно-единствено нещо, например кръгът означава слънце, триъгълникът — жена, вълната — езеро; или кръгът си е просто кръг, триъгълникът — триъгълник, вълната — вълна? Или пък всеки знак показва различно състояние на езика, устните, гърлото и белите дробове, които с общи усилия изграждат един многообразен, невъобразим, изчезнал варварски език? А може би моите четиристотин знака са просто писмовна украса на двадесет или тридесет основни, повтарящи се букви, чиято проста форма аз съм прекалено глупав, за да видя?

— Изпраща поздрави на дъщеря си… — казвам и с изненада установявам, че дебелият носов глас е мой. Пръстите ми следят отдясно наляво наредените един до друг знаци — … която казва, че не е виждал отдавна. Надява се, че е щастлива и че се е наредила добре. Надява се, че този сезон са се родили много агнета. Казва, че пази подарък за нея, който ще й даде, когато отново се видят. Изпраща поздрави. Подписът му не се разчита лесно. Би могъл да гласи просто: „Баща ти“, а може и да е нещо друго, например някое име.

Протягам ръка и изваждам от сандъчето втора дъсчица. Административният офицер, който седи зад Джол, с разтворено на коленете малко тефтерче, ме гледа строго, с вдигнат във въздуха молив.

— А тук се казва следното — продължавам. — „Съжалявам, че трябва да ти съобщя лоши новини. Дойдоха войниците и отведоха брат ти. Всеки ден ходя на укреплението и моля да го освободят. Седя гологлав в прахта. Вчера за първи път изпратиха един човек да говори с мен. Той казва, че брат ти вече не е тук. Казва, че са го изпратили някъде. Попитах: «Къде?», но той не ми отговори. Не казвай на майка си, а се моли заедно с мен да е жив и здрав.“

— Сега да видим какво пише тук. — Моливът все още е във въздуха, офицерът не е написал нищо, не е мръднал. — „Вчера отидохме да приберем брат ти. Заведоха ни в някаква стая, където той лежеше на една маса, зашит в чаршаф.“ — Джол бавно се обляга на стола си. Административният офицер затваря тефтера си и понечва да се изправи, но Джол му дава знак да не става. — „Искаха да си го взема така, но аз настоях първо да го погледна. «Ами ако това не е неговият труп? — попитах аз. — Тук има толкова много трупове, трупове на храбри млади мъже.» Затова дръпнах чаршафа и видях, че наистина е той. Видях, че клепачите му са зашити. Попитах: «Защо сте направили това?» А той ми отговори: «Такъв е нашият обичай.» Разкъсах чаршафа и видях, че цялото му тяло е в рани, видях, че краката му са отекли и счупени. Попитах: «Какво му се е случило?», а човекът каза: «Не знам, тук не е записано; ако имаш въпроси, трябва да отидеш при сержанта, но той е много зает.» Трябваше да погребем брат ти тук, пред укреплението, защото тялото му бе започнало да мирише. Моля те, кажи на майка си и се опитай да я утешиш.“

— А сега да видим какво гласи следващата дъсчица. Ето тук има един-единствен знак. Това е знакът на варварите за война, но той има и друг смисъл, освен този. Може да означава отмъщение, а ако се прочете отдолу нагоре, значи справедливост. Няма начин да се разбере кой смисъл е вложен тук. Това е една от хитростите на варварите. Същото е и с останалите дъсчици. — Бъркам със здравата си ръка в сандъчето и разбърквам съдържанието му. — Те образуват една алегория. Могат да се прочетат в различен ред. Освен това всяка дъсчица може да се прочете по много начини. Всички заедно могат да се изчетат като личен дневник или като военен план, а като се обърнат, могат да се четат като урок по история за последните години на Империята — искам да кажа, на старата Империя. Учените не са постигнали единодушно мнение как да тълкуват тези реликви на древните варвари. Такива дъсчици с алегорично съдържание се срещат из цялата пустиня. Тези ги намерих на пет километра оттук, сред развалините на една обществена сграда. Друго подходящо място са гробищата, макар че никак не е лесно да се открият гробища на варвари. Препоръчва се да се копае напосоки: може би точно там, където е стъпил, човек ще открие разни парчетии, счупени глинени съдове, нещо, което напомня за мъртвите. Третото място е въздухът: въздухът е пропит от въздишки и плачове. Те никога не изчезват, ако слушате внимателно, със състрадателно ухо, ще ги чуете как отекват изпод земята. Най-добре се чува през нощта: понякога не можете да заспите, защото до ушите ви достигат виковете на мъртъвците. И те, както и писанията им, могат да се тълкуват по много начини. Благодаря за вниманието, свърших с превода.

През цялото време не изпускам от очи Джол. Не мръдна; само когато споменах Империята, сложи ръка върху ръката на подчинения си, който беше готов да ме удари.

Ако се доближи до мен, ще го фрасна с всичка сила. Няма да изчезна от тази земя, без да им оставя някаква следа след себе си.

Полковникът проговаря:

— Нямате представа колко досадно се държите. Вие сте единственият служител по цялата граница, който отказва да ни сътрудничи. Откровено казано, тези пръчки не ме интересуват. — Той махва с ръка към разпилените по бюрото дъсчици. — Те са като чипове за хазарт. Знам, че другите племена по границата играят с тях на комар. Искам да обмислите сериозно въпроса какво бъдеще ви очаква тук. Няма да ви позволим да останете на поста си. Вие сте се компрометирали изцяло. Дори и да не заведат дело срещу вас…

— Чакам да заведете дело срещу мен! — изкрещявам аз. — Кога ще го направите? Кога ще ме изправите на съд? Кога ще имам възможност да се защитя? — Изпаднал съм в яростен гняв. Мъчителната неспособност да говоря, когато стоях пред тълпата, вече е изчезнала. Ако сега се изправя пред тези хора, открито, пред законен съд, ще намеря думи, с които да ги засрамя. Това е въпрос на здраве и сила: усещам как гневните слова напират в гърдите ми. Но тези тук никога няма да изправят на съд човек, който е достатъчно здрав и силен, за да ги заклейми. Ще ме държат в тъмницата, докато се превърна в мрънкащ идиот, в призрак на самия себе си; след това ще ме изправят на съд при затворени врати и за пет минути ще приключат с юридическите формалности, които толкова ги отегчават.

— Както знаете, докато трае извънредното положение — казва полковникът, — правосъдието не е в ръцете на гражданските власти, а в ръцете на Отдела — въздъхва той. — Господин съдия, вие, изглежда, смятате, че ние не смеем да заведем дело срещу вас, защото се страхуваме, че сте твърде популярна личност в този град. Мисля, че не съзнавате колко много сте загубили, занемарявайки задълженията си, отказвайки се от приятелите си, свързвайки се с недостойни хора. Няма човек, с когото съм говорил и който да не се е почувствал обиден от вашето поведение.

— Личният ми живот не ги засяга!

— Въпреки това мога да ви кажа, че почти всички приветстваха нашето решение да ви освободим от служебни задължения. Нямам нищо против вас като частно лице. Когато пристигнах тук преди няколко дни, бях решил, че единственото, което ще искам от вас, е един ясен отговор на един прост въпрос, след което ще можете да се върнете при държанките си като свободен човек.

Изведнъж ми хрумва, че тази обида може би цели нещо, че може би по различни причини тези двама души ще се радват, ако загубя самообладание. Пламнал от възмущение, с изопнати мускули, аз запазвам мълчание.

— Вие обаче, изглежда, имате нова амбиция — продължава той. — Изглежда, искате да си извоювате името на Единствения Справедлив Човек, човек, който е готов да пожертва свободата си в името на принципите си. Но нека да ви попитам нещо: смятате ли, че вашите съграждани ви виждат в същата светлина, след като станахте за смях онзи ден на площада? Повярвайте ми, че за хората в този град вие не сте Единственият Справедлив Човек, а сте просто клоун, луд човек. Мръсен сте, воните, могат да ви подушат от два километра. Имате вид на стар просяк, на боклукчия. Хората не искат да заемате никаква длъжност. Тук за вас бъдеще няма. Предполагам, че искате да влезете в историята като мъченик. Но кой ще впише името ви в историческите книги? Тези вълнения по границата не са от съществено значение. Скоро ще замрат и границата отново ще потъне в сън за още двадесет години. Хората не се интересуват от историята на затънтения пущинак.

— Преди да дойдете вие, по границата нямаше вълнения — казвам аз.

— Това са глупости — отговаря той. — Просто не знаете фактите. Живеете в свят на миналото. Мислите, че преследваме малки групи миролюбиви номади. А ние всъщност вземаме мерки срещу добре организиран враг. Ако бяхте дошли с експедиционния корпус, щяхте да се уверите.

— Тези жалки затворници, които доведохте — това ли е врагът, от който трябва да се страхувам? Това ли искате да ми кажете? Вие сте врагът, полковник! — Повече не мога да се сдържам. Удрям с юмрук по бюрото. — Вие сте врагът, вие водите война и вие им предоставяте мъчениците, от които те имат нужда, и сте започнали това не отсега, а от миналата година, когато извършихте тук първите си гнусни варварщини! Историята ще потвърди думите ми!

— Глупости! Няма да има никаква история, това са незначителни събития. — Изглежда невъзмутим, но съм сигурен, че съм го разтревожил.

— Вие сте един извратен инквизитор! Заслужавате да бъдете обесен!

— Това го казва съдията, Единственият Справедлив Човек — измърморва той.

Гледаме се втренчено в очите.

— Сега — казва Джол и подрежда книжата пред себе си — искам да дадете показания за срещата ви с варварите по време на неотдавнашното ви посещение при тях, за което не сте били упълномощен.

— Отказвам.

— Добре. Разговорът ни е приключен. — Обръща се към подчинения си и добавя: — Вие отговаряте за него. — Изправя се и излиза. Аз заставам пред административния офицер.

Раната на бузата ми, непромита и непревързана, е отекла и се е възпалила. Отгоре се е образувала кора като дебела гъсеница. Лявото ми око представлява тясна цепка, носът ми — безформена, пулсираща буца. Трябва да дишам през устата.

Лежа сред стара помия от повърнато, изтерзан от жажда. От два дни капка не съм слагал в устата си.

В страданията ми няма нищо благородно. Много малко от това, което наричам страдание е болка. Принуден съм да се подчинявам на най-елементарните нужди на тялото си: да пия, да се облекчавам, да намирам поза, в която изпитвам най-малко болки. Когато административният офицер Мандъл и неговият помощник ме върнаха в килията, запалиха лампата и затвориха вратата, взех да се чудя колко болки може да понесе в името на ексцентричните си идеи за идеална Империя един пълен, възрастен, свикнал на удобства мъж. Но моите инквизитори не се интересуваха от степента на болките. Искаха само да ми покажат какво означава да живееш единствено чрез тялото си, да живееш като тяло, тяло, което може да развива идеи за справедливост само докато е цяло и здраво, тяло, което бързо забравя тези идеи, когато му приклещят главата и му натикат в гърлото маркуч, през който се вливат литри солена вода, докато то започне да кашля, да се раздира, разкъсва и изпразва. Те не дойдоха, за да изтръгнат от мен какво съм казал на варварите и какво са ми казали варварите. Така че нямах възможност да изрека в лицата им високопарните думи, които бях намислил. Дойдоха в килията ми, за да ми покажат какво значи човечност, и в продължение на един час ми показаха твърде много.

Въпросът обаче не се свежда и до това кой ще издържи най-дълго. Отначало си мислех така, сега те седят в някоя стая и си говорят за мен. Казват си: „Още колко време му трябва да рухне? След един час ще отидем да видим.“

Но те не постъпват така. Нямат никаква сложна система, на която да ме подлагат, за да ми причинят болка и лишения. Два дни ме оставят без храна и вода. На третия ден ме нахранват. „Съжалявам, просто забравихме“, казва войникът, който ми донася да ям. Не са забравили от злоба. Моите инквизитори си имат свои грижи. Аз не съм в центъра на вниманието им. Подчиненият на Мандъл сигурно по цял ден брои торбите в склада на интендантството или надзирава как върви възстановяването на напоителната система и се оплаква от жегата. А самият Мандъл сигурно отделя повече време да лъска украшенията на униформата си, вместо да мисли за мен. Когато изпадне в подходящо настроение, идва и ми дава урок по човечност. Докога ще мога да устоявам на произволните им атаки? И какво ще стане, ако се поддам, разплача или рухна, докато траят тези атаки?

Извеждат ме в двора. Заставам пред тях, като прикривам голотата си и придържам ранената си ръка — приличам на уморена стара мечка, усмирена, след като дълго са я примамвали.

— Тичай — казва Мандъл. И аз тичам из двора под изгарящото слънце. Забавям крачка, той ме удря по задните части с бастуна си и аз се затичвам по-бързо. Войниците се отказват от следобедната си почивка и излизат на сянка да гледат, момичетата от кухнята се мотаят пред вратата, децата зяпат през решетките на портала.

— Не мога! — задъхвам се. — Сърцето ми! — Спирам, отпуснал глава, и слагам ръка на гърдите си. Всички чакат търпеливо, докато се съвзема. След това бастунът ме ръгва и аз отново се потътрям, движа се с обикновен човешки ход, по-бързо не мога.

Друг път трябва да изпълнявам номера пред тях. Опъват въже на височина до коляното и аз го прескачам. Викат малкия внук на готвачката и му дават да държи единия край.

— Не мърдай въжето, защото той ще се спъне — казват те. Детето стиска здраво въжето с две ръце, съсредоточило вниманието си във важната задача, която изпълнява, и чака да скоча. Спъвам се. Върхът на бастуна ме ръгва отзад.

— Скачай — измърморва Мандъл. Затичвам се, засилвам се да подскоча, блъскам се във въжето и спирам пред него. Воня на лайна. Не ми разрешават да се мия. Отвсякъде ме преследват мухи, кръжат около съблазнителната рана на бузата ми и ако остана неподвижен само за миг, веднага кацат на нея. Кръговото движение на ръката ми, с което ги гоня от бузата си, се е превърнало в автоматичен механизъм — също както кравата размахва опашката си. — Кажи му, че следващият път трябва да скочи по-добре — поръчва Мандъл на момченцето. То се усмихва и извръща поглед. Сядам в прахта да чакам следващия номер. — Знаеш ли да скачаш на въже? — пита той детето. Дай му въжето и го накарай да ти покаже как се скача.

Показвам му как се скача.

Първия път, когато трябваше да изляза от дупката си и да застана гол пред тези безделници, и да се кълча за тяхно забавление, преживях непоносим срам. Сега вече съм преодолял срама. Съзнанието ми се парализира от ужас, защото в даден момент краката ми се подкосяват или сърцето ми се свива, сякаш прободено от щипците на рак, и трябва да застана неподвижно; но всеки път с изненада откривам, че след като си почина малко, след като изтърпя болката, мога отново да се движа, да скачам, да подскачам, да пълзя или да тичам. Ще дойде ли мигът, в който ще легна и ще кажа: „Убийте ме, по-добре да умра, отколкото да продължавам така“? Понякога си мисля, че този миг наближава, но винаги се оказва, че греша.

Във всичко това няма и следа от някакво величие, с което да се утешавам. Нощем се будя и охкам, защото ми се присънват най-отвратителните унижения. Изглежда, че не ми е отредено да умра по друг начин — освен като куче в някой ъгъл.

Но един ден вратата се отваря и аз се изправям не пред двама души, а пред цял взвод, застанал мирно.

— Ето — казва Мандъл и ми подава една памучна женска риза. — Облечи това.

— Защо?!

— Добре, щом искаш да си гол, върви гол.

Навличам ризата през главата си. Тя стига до средата на бедрата ми. Зървам две от най-младите прислужнички, които се скриват бързо в кухнята, превивайки се от смях.

Връзват ръцете ми зад гърба.

— Часът удари, господин съдия — шепне Мандъл в ухото ми. — Постарай се да се държиш като мъж. — Сигурен съм, че мирише на алкохол.

Извеждат ме от двора. Под черницата, където земята е почерняла от сока на падналите плодове, чака група хора. По дърветата се катерят деца. Щом приближавам към мястото, всички млъкват.

Един войник подхвърля края на ново, бяло, конопено въже; едно от децата на дървото го хваща, премята го през клона и го пуска да виси.

Знам, че това е само номер, за да се убие времето, измислен от тези мъже, отегчени от досегашните мъчения. Въпреки това вътрешностите ми се преобръщат.

— Къде е полковникът? — питам шепнешком. Никой не ми обръща внимание.

— Искаш ли да кажеш нещо? — обръща се Мандъл към мен. — Кажи каквото желаеш. Даваме ти тази възможност.

Вглеждам се в прозрачните му сини очи, прозрачни, сякаш са две кристални стъкълца, закрепени, върху очните му ябълки. Той отвръща на погледа ми. Нямам представа какво вижда. Мислейки си за него, произнасям думите мъчение… мъчител, но те прозвучават странно и колкото повече ги повтарям, толкова по-странно звучат, докато накрая натежават като камъни на езика ми. Може би този човек и човекът, когото е довел да му помага в работата, а също и техният полковник, са инквизитори, може би точно това е длъжността, вписана в картоните на някое счетоводство в столицата, макар че по-вероятно е на тези картони да пише офицери от службата за сигурност. Но като го гледам, виждам само прозрачните му сини очи, хубавото, изсечено лице и възголемите зъби, оголени от венците. Той се занимава с душата ми: всеки ден разтваря плътта ми и излага душата ми на светлина; през трудовия си стаж сигурно е видял много души; но грижата за душите, изглежда, изобщо не го вълнува, както и трепетите на сърцата не вълнуват хирурга.

— Опитвам се да разбера чувствата ви към мен — мърморя аз. Не мога да преодолея мънкането, гласът ми трепери, страх ме е и от лицето ми капе пот. — Вместо да ми давате възможност да говоря пред тези хора, на които нямам какво да кажа, бих се радвал да разменя с вас няколко думи. За да мога да разбера защо сте се посветили на тази работа. И за да чуя какво изпитвате към мен, на когото сте причинили толкова много болка и когото сега, изглежда, се каните да убиете.

Слушам изумен това претенциозно изявление, което излиза от устата ми. Толкова ли съм полудял, та искам да го провокирам?

— Виждаш ли тази ръка? — пита той и протяга ръката си на сантиметър пред лицето ми. — Когато бях по-млад — свива той пръсти, — можех да пробия с пръст една тиква. — Размахва показалеца си, допира го до челото ми и го натиска. Аз отстъпвам назад.

Приготвили са ми дори качулка, един чувал за сол, който нахлузват на главата ми и завързват на шията ми с канап. Наблюдавам през мрежестата тъкан как донасят стълбата и я подпират на клона. Завеждат ме до стълбата и поставят крака ми на първото стъпало; нахлузват примката на шията ми.

— Качвай се сега — казва Мандъл.

Извръщам глава и виждам две неясни фигури, които държат края на въжето.

— Не мога да се кача с вързани ръце — отговарям аз. Сърцето ми бие силно.

— Качвай се — повтаря той и ме хваща за лакътя, за да не падна. Въжето се опъва. — Опънете го — заповядва той.

Качвам се, той се покачва зад мен, като ми показва къде да стъпвам. Преброявам десет стъпала. В лицето ми шумолят листа. Спирам. Той стиска още по-здраво лакътя ми.

— Мислиш, че се шегувам ли? — казва той. Говори през стиснати зъби и аз не разбирам защо е толкова разярен. — Мислиш, че само си приказвам ли? Под чувала очите ми смъдят от пот.

— Не, мисля, че не се шегувате — отговарям. Знам, че щом въжето е опънато, значи се шегуват. Ако отпуснат въжето и аз се подхлъзна, ще умра.

— Тогава какво искаш да ми кажеш?

— Искам да кажа, че не съм обсъждал никакви военни въпроси с варварите. Това беше лична история. Отидох да заведа момичето при семейството й. Нямах никаква друга цел.

— Това ли е всичко, което искаш да ми кажеш?

— Искам да кажа, че никой не заслужава да умира. — С тази абсурдна риза и с този чувал, с чувството, че ще повърна от страх, продължавам да говоря: — Искам да живея. Както всеки човек иска да живее. Да живея, да живея и да живея. Независимо как.

— Това не е достатъчно. — Той пуска ръката ми. На десетото стъпало за малко не падам, въжето ми помага да запазя равновесие. — Виждаш ли? — казва той. Смъква се по стълбата и ме оставя сам.

Не пот, а сълзи текат от мен.

До мен листата шумолят. Един детски глас пита:

— Можеш ли да виждаш, чичо?

— Не.

— Ей, маймуни, слизайте! — вика някой отдолу. По опънатото въже чувствам как клоните се люлеят от движенията на децата.

И стоя така дълго време, като внимателно пазя равновесие върху стъпалото, успокояван от допира на дървото под петата ми; старая се да не трепна, да задържа въжето колкото се може по-изпънато.

Колко време тълпата от безделници ще наблюдава с интерес как един човек стои на стълба? Ще стоя тук, докато месото окапе от костите ми, ще стоя на студ, на дъжд и на пек, за да живея.

Но сега въжето се опъва, чувам дори как стърже по кората и трябва да се изпъна, за да не ме удуши.

Значи това не е изпитание на търпението; ако тълпата не е доволна, правилата се сменят. Но какъв смисъл има да се обвинява тълпата? Обявява се една изкупителна жертва, устройва се зрелище, пренебрегват се законите: кой ще се откаже от подобно забавление? Какво има да не одобрявам в тези спектакли на деградацията, на страданието и на смъртта, устройвани от нашия нов режим, освен липсата на благоприличие? А с какво ще ме запомнят мен като административен управител, ако не с това, че преди двадесет години преместих кланицата от пазара в покрайнините на града, защото така го изисква приличието. Опитвам се да извикам нещо, да изрека дума, обезумял от страх, да изкрещя, но въжето така ме стяга, че аз съм удушен, безмълвен. Кръвта пулсира в ушите ми, усещам как губя опора. Полюшвам се във въздуха, удрям се в стълбата и размахвам крака. В ушите ми пулсът бие по-бавно, после по-силно и накрая не чувам нищо друго, освен него.

Стоя пред стареца с присвити срещу вятъра очи и го чакам да заговори. Старата пушка все още е подпряна между ушите на коня, но не е насочена към мен. Давам си сметка колко необятни са небето и пустинята около нас.

Наблюдавам устните му. Всеки момент ще проговори: трябва да слушам внимателно и да улавям всяка сричка, за да мога след това, като си ги повтарям и обмислям, да открия отговора на един въпрос, който за момента е отлетял като птица от паметта ми.

Виждам поотделно всеки косъм от гривата на коня, всяка бръчка по лицето на стареца, всяка скала и бразда на хълма.

Момичето с черната плитка, отметната през рамо според обичая на варварите, седи на коня си зад стареца. Навела глава, тя също го чака да заговори.

Въздишам. „Колко жалко, си мисля. Вече е много късно.“

Люлея се свободно. Ветрецът развява ризата ми и си играе с голото ми тяло. То е отпуснато и плаващо. Облечено в женска риза.

Сигурно краката ми докосват земята, но те са безчувствени към всичко. Изтягам се внимателно с цялата си дължина, лек като перце. Желязната сила, която е сковавала досега главата ми, отслабва. От гърдите ми се разнася тежко хриптене. Поемам дъх. Всичко е наред.

Свалят чувала от главата ми, слънцето заслепява очите ми, изправят ме на крака, вие ми се свят, не съм на себе си.

Думата летене напира сама някъде на ръба на съзнанието ми. Да, вярно е. Аз летях.

Взирам се в сините очи на Мандъл. Устните му се движат, но не чувам никакви думи. Започвам да клатя глава и не мога да спра.

— Казвам — повтаря той, — че сега ще ти покажем друг вид летене.

— Не ви чува — казва някой.

— Чува ме — отговаря Мандъл. Изхлузва примката от шията ми и я завързва за канапа, който е стегнал китките ми. — Изтеглете го нагоре.

Ако мога да стегна мускулите на ръцете си, ако съм акробат, ще извия крак и ще го преметна през въжето — тогава ще увисна с главата надолу и няма да изпитвам болка: това е последната ми мисъл, преди да започнат да ме издигат. Но аз съм слаб като бебе, ръцете ми се извиват зад гърба и щом краката ми се отлепят от земята, усещам ужасно разкъсване в раменете, сякаш се раздират цели мускулни пластове. От гърлото ми излиза първото печално мучене, наподобяващо скърцащ пясък. Две момченца скачат от дървото и хванати за ръка, хукват да бягат, без да се обърнат назад. Аз муча ли муча, нищо не може да ме спре, звуците излизат от едно тяло, което знае, че е непоправимо повредено и в уплахата си реве. Дори всички деца от града да ме чуят, пак не мога да спра: нека само се молим да не започнат да подражават в игрите си на възрастните, защото иначе утре ще избухне епидемия и по дърветата ще увиснат детски тела. Някой ме побутва и аз, увиснал на тридесет сантиметра над земята като огромен стар молец с прищипани криле, започвам да се люлея напред-назад, да рева и да крещя.

— Вика приятелите си варвари — казва някой. — Говори на варварски език.

Чува се смях.

Към следващата част или към съдържанието

Дж. М. Кутси В очакване на варварите (4)

Метаданни

Данни

В очакване на варварите

Информация

История

Сваляне / Връзки

IV

Дж. М. Кутси
В очакване на варварите (4)