Дж. М. Кутси
В очакване на варварите (2)

II

Тя е коленичила в сянката до стената на казармата, на няколко метра до портала, загърната с прекалено голямо за нея палто; на земята пред себе си има кожена шапка. Веждите й са черни и прави, а косата черна и лъскава като на варварите. Защо тази жена е в града и проси? В шапката има само няколко монети.

През деня минавам още два пъти край нея. Тя всеки път ме изглежда странно, вперила очи право напред, а когато се доближавам до нея, бавно извръща глава от мен. Втория път пускам монета в шапката и казвам:

— Вече е студено и късно човек да стои навън.

Тя кима. Слънцето залязва зад ивица черен облак; северният вятър носи винаги дъх на сняг; площадът е празен, аз отминавам.

На другия ден тя не е там. Говоря с войника от портала:

— Вчера целия ден тук седеше една жена и просеше. Откъде е?

Жената е сляпа, отговаря той. Била с групата варвари, които полковникът доведе. Като си тръгнали, я оставили тук.

Няколко дни по-късно я виждам, че пресича площада — върви бавно и тромаво с две тояжки, а палтото й се влачи в прахта. Издавам заповед; довеждат я и тя застава пред мен, подпряна на тояжките си.

— Свали си шапката — казвам аз.

Войникът, който я доведе, й маха шапката. Същото момиче, същата черна коса с бретон на челото, същата широка уста и черни очи, които гледат през мен.

— Казаха ми, че си сляпа.

— Мога да виждам — отговаря тя. Очите й се местят от лицето ми и спират някъде вдясно зад мен.

— Откъде си? — Без да искам, поглеждам през рамо; втренчила е поглед в празната стена. Погледът й е като замръзнал. Макар и да знам отговора, повтарям въпроса. Тя отвръща с мълчание.

Освобождавам войника. Сега сме сами.

— Знам коя си — казвам аз. — Няма ли да седнеш? — Вземам тояжките и й помагам да седне на столче. Под палтото си носи широки памучни гащи с крачоли, пъхнати в ботуши с тежки подметки. Мирише на опушено, на мръсни дрехи, на риба. Ръцете й са мазолести.

— От просия ли живееш? — питам аз. — Нали знаеш, че нямаш право да стоиш в града. Можем още сега да те изгоним и да те пратим при твоите хора.

Тя седи и гледа мрачно пред себе си.

— Погледни ме — казвам й.

— Гледам. Аз така си гледам.

Размахвам ръка пред очите й. Тя премигва. Доближавам лицето си към нея и се взирам в очите й. Тя отмества погледа си от стената към мен. Черните ириси изглеждат още по-черни, защото бялото на очите й е прозрачно като при децата. Докосвам я по бузата: тя трепва.

— Попитах те от какво живееш.

— Пера хорските дрехи. — Тя свива рамене.

— Къде живееш?

— Живея.

— В града не пускаме скитници. Зимата вече идва. Трябва да се установиш някъде. Иначе ще се наложи да се върнеш при твоите хора.

Продължава да упорства. Знам, че говоря със заобикалки.

— Мога да ти предложа работа. Имам нужда някой да поддържа в ред тези стаи, да ми пере дрехите. Не съм доволен от жената, която сега върши тези неща.

Тя разбира какво й предлагам. Седи сковано с ръце на скута.

— Сама ли си? Моля те, отговори.

— Да. — Гласът й прозвучава като шепот. Тя кашля. — Да.

— Предлагам ти да дойдеш и да работиш тук. Не може да просиш по улиците. Няма да позволя това. Трябва да имаш постоянно жилище. Ако работиш тук, ще можеш да спиш в стаята на готвачката.

— Ти не разбираш. Не е възможно да искаш такава като мен — казва тя и започва да търси пипнешком тояжките си. Знам, че не може да вижда. — Аз съм… — тя показва показалеца си, стиска го здраво, извива го. Нямам представа какво значи това движение. — Може ли да си вървя? — Стига сама до стълбите, но след това чака, за да й помогна при слизането.

Минава един ден. Гледам как вятърът гони облаци прах по площада. Две момченца играят с обръч. Търкалят го срещу вятъра. Той се залюлява напред, забавя се, поклаща се, връща се назад, пада. Те тичат след него, отметнали назад глави, с развени коси, които откриват чистите им чела.

Намирам момичето и заставам пред нея. Тя седи, подпряла гръб о дънера на един орех: трудно е да се разбере дали е будна.

— Ела — казвам аз и я докосвам по рамото. Тя поклаща глава. — Ела — повтарям аз, — всички вече са се прибрали.

Изтупвам прахта от шапката й и я подавам, помагам й да се изправи и тръгвам бавно с нея през обезлюдения площад; само войникът при портала слага ръка на очите си и се втренчва в нас.

Огънят гори. Спускам завесите, запалвам лампата. Тя отказва да седне на столчето, но оставя тояжките си и коленичи по средата на килима.

— Не става въпрос за това, което си мислиш — казвам аз. Думите ми се отронват неохотно. Да не би наистина да имам намерение да се извинявам? Устните й са здраво стиснати, а без съмнение и ушите й, не я интересуват никакви стари мъже и техните безсмислени угризения. Мотая се около нея, разправям какви наредби са издадени срещу скитниците и се отвращавам от себе си. Кожата й заблестява сред топлината на затворената стая. Тя отмята палтото си, разголва шията си, за да я сгрее на огъня. Съзнавам, че разстоянието между мен и мъчителите й е нищожно, и потръпвам.

— Покажи ми краката си — казвам аз с непознат за мен, надебелял глас. — Покажи ми какво са ти направили на краката.

Тя нито ми помага, нито ми пречи. Развързвам връзките на палтото, отмятам го от раменете й, събувам ботушите — мъжки ботуши, прекалено големи за нея. Краката й са увити в парцали, безформени.

— Дай да видя — казвам аз.

Тя започва да развива мръсните превръзки. Излизам от стаята, отивам в кухнята и се връщам с леген и кана с топла вода. Тя седи боса на килима и чака. Стъпалата й са широки, пръстите къси и набити, ноктите — покрити с мръсотия.

Момичето прокарва пръст по външната част на глезена си.

— Тук беше счупен. И другият също. — Подпира се на ръце и протяга крака.

— Боли ли? — питам аз и докосвам с пръст посоченото място, без да усетя нищо.

— Вече не. Заздравяло е. Но може би, като свие студ, ще боли.

— Трябва да седнеш. — Помагам й да съблече палтото, слагам я на столчето, наливам вода в легена и започвам да й мия краката. Отначало те остават вдървени, после се отпускат.

Мия бавно, чакам водата да се разпени, хващам здраво твърдите глезени, разтривам костите и сухожилията, пръстите на краката й. Премествам се и сега коленича не пред нея, а до нея, за да мога, притиснал бедрото й с лакът, да галя стъпалото й с две ръце.

Отдавам се на този ритъм. Забравям за момичето. От съзнанието ми се губи известен период от време: може би изобщо не съм бил в стаята. Когато идвам на себе си, пръстите ми са отпуснати, единият крак си почива в легена, а главата ми клюма.

Избърсвам десния крак, премествам се от другата й страна, вдигам крачола на широките гащи над коляното и преодолявайки сънливостта, се захващам да мия левия крак.

— Понякога в тази стая става много горещо — казвам аз. Бедрото й продължава все така да се притиска в мен. Аз продължавам да мия. — Ще ти намеря чисти превръзки, но не сега. — Отмествам легена настрани и избърсвам крака й. Усещам, че момичето се мъчи да се изправи, но си мисля, че сега вече тя трябва да се погрижи сама за себе си. Очите ми се затварят. Това състояние ми доставя огромно удоволствие и аз се отпускам, блажено замаян. Излягам се на килима. След миг вече спя. През нощта се събуждам премръзнал и схванат. Огънят е изгаснал, момичето го няма.

 

 

Наблюдавам я как яде. Яде като слепец, вперила поглед в далечината, опипвайки всичко с пръсти. Има добър апетит, апетит на яка, млада селянка.

— Не вярвам, че можеш да виждаш — казвам аз.

— Мога. Като гледам право напред, няма нищо, само… — Размахва ръка във въздуха, като че ли мие прозорец.

— Има само петно — казвам аз.

— Има петно. Но мога да виждам настрани. Лявото око е по-добре от дясното. Как щях да вървя, ако не виждах?

— Те ли ти направиха това?

— Да.

— Как го направиха?

Тя свива рамене и замълчава. Чинията й е празна. Слагам й още от фасула, който, изглежда, много обича. Яде прекалено бързо, оригва се в шепата си и се усмихва.

— От фасула се получават газове — казва тя. В стаята е топло, палтото й виси в един ъгъл, под него са ботушите, тя е само по бяла риза и гащи. Когато не ме гледа, аз съм за нея сива форма, движеща се без определена посока в периферията на зрението й. Когато ме гледа, аз съм петно, глас, миризма, източник на енергия, който един ден заспива, докато й мие краката, на другия ден й дава да яде фасул, а на по-другия не се знае какво ще направи.

Слагам я да седне, напълвам легена, навивам крачолите над коленете. Сега, когато и двата крака са във водата, виждам, че левият е извит по-силно навътре, отколкото десният; за да стои права, тя трябва да стъпи на външната част на ходилата си. Глезените й са големи, подпухнали, безформени, с тъмночервени белези.

Започвам да я мия. Тя повдига ту единия крак, ту другия. Разтривам и масажирам отпуснатите пръсти в меката сапунена пяна. Скоро очите ми се затварят, главата ми се отпуска. Изпадам в някакъв унес.

След като измивам стъпалата, започвам да мия краката й до колената. За тази цел тя трябва да стъпи в легена и да се облегне на рамото ми. Ръцете ми се плъзгат ту нагоре, ту надолу между глезена и коляното — притискат, галят, потупват. Краката й са къси и яки, глезените — здрави. Понякога пръстите ми минават зад колената и опипват сухожилията, потъват във вдлъбнатините между тях. Потръпващи като крила на птица, сухожилията се губят в бедрата.

Помагам й да легне на леглото и я избърсвам със затоплена кърпа. Започвам да режа и да чистя ноктите й, но скоро усещам, че ме заливат вълни на сънливост. Главата ми се отпуска, тялото ми се олюлява като в унес. Оставям внимателно ножиците. След това, както съм облечен, лягам до нея с глава до краката й. Прегръщам ги с ръце и слагам главата си върху тях, заспивам моментално.

Събуждам се в тъмното. Лампата е угаснала, мирише на изгорял фитил. Ставам и дърпам завесите. Момичето спи свито, с колена, опрени в гърдите. Когато я докосвам, тя изохква и се свива още повече.

— Ще ти стане студено — казвам аз, но тя не чува нищо. Завивам я с едно одеяло, а после с още едно.

Започваме с ритуала на миенето и затова сега тя е гола. Както преди, мия стъпалата й, краката и бедрата. Откривам, че насапунисаната ми ръка се плъзга между бедрата й без всякакво любопитство. Тя вдига ръце, за да измия мишниците й. Мия корема й, гърдите й. Отмятам косата й настрани, за да измия врата и шията й. Тя е търпелива. Изплаквам я и я избърсвам.

Тя лежи на леглото и аз разтривам тялото й с бадемово масло. Затварям очи и се унасям в този ритъм, а буйният огън пращи зад решетката на камината.

Не изпитвам никакво желание да обладая това набито дребно тяло, което сега лъщи на светлината на огъня. Не сме си говорили от цяла седмица. Давам й храна и подслон, ползвам тялото й по един странен начин, ако това може да се нарече ползване. Отначало тя настръхваше, когато я докоснех по-интимно, но сега тялото й се отпуска, щом потъркам лице в корема й или притисна краката й между бедрата си. Приема всичко. Спи дълбоко като дете.

Пред слепия й поглед, в задушевната топлина на стаята, аз мога да се събличам без притеснение, да разголвам слабите си пищялки, отпуснатите си органи, увисналия корем, меките старчески гърди, сбръчканата шия. Движа се из стаята съвсем гол, без да му мисля много — понякога се грея на огъня, след като момичето е заспало, друг път седя и чета.

Но много често, както я галя, сънят ме поваля като със секира и аз потъвам в забрава, проснат върху тялото й; събуждам се час или два по-късно замаян, объркан, жаден. За мен тези моменти без сънища са като смъртта или магията — празно пространство извън времето.

Една вечер, докато разтривам главата й с бадемово масло и масажирам слепоочията и челото й, забелязвам в ъгъла на окото й сивкава ивица, все едно гъсеница, завряла глава под клепача й.

— Какво е това? — питам аз и проследявам белега с нокътя на пръста си.

— Там ме изгориха — отвръща тя и отблъсква ръката ми.

— Боли ли?

Момичето клати глава.

— Дай да видя.

Става ми все по-ясно, че докато не разгадая и не разбера белезите по тялото й, не мога да се откажа от нея. Разтварям окото й с два пръста. Виждам края на обезглавената гъсеница под розовия ръб на клепача. Друг белег няма. Окото е цяло.

Разглеждам го. Трябва ли да повярвам, че макар и да се взира в мен, тя не вижда нищо — може би вижда краката ми, отчасти стаята, един мъглив кръг светлина, но в центъра, където съм аз, има само някакво петно и празно пространство. Движа бавно ръка пред лицето й и наблюдавам зениците й. Не мога да различа никаква промяна. Тя не мига, но се усмихва.

— Защо правиш това? Мислиш, че не виждам ли?

Очите й са кафяви, почти черни. Докосвам с устни челото й.

— Какво ти направиха? — шепна аз. Изговарям думите бавно, краката ми треперят от умора. — Защо не искаш да ми кажеш?

Тя клати глава. Преди да изпадна в унес, си спомням, че когато прокарвах пръсти по бедрата й, усетих под кожата й странна мрежа от изпъкнали ивици.

— Няма по-лошо от това, което въображението ни може да измисли — смотолевям аз. Тя не дава знак, че изобщо ме е чула. Отпускам се тежко на кушетката, притеглям я към себе си и се прозявам. Искам да й кажа: „Разкажи ми, недей да превръщаш това в загадъчна тайна, болката е само болка“, но думите не могат да се изплъзнат от устата ми. Ръката ми я обгръща, устните ми се долепват до ухото й, правя усилия да заговоря, но потъвам в мрак.

Спестил съм й срама да проси и съм уредил да работи като миячка в кухнята на казармата. „От кухнята до леглото на съдията са шестнадесет разкрача“ — така говорят войниците за прислужничките в кухнята. Разправят и друго: „Какво прави съдията, преди да излезе сутрин? Затваря последната си любовница в пещта.“ Колкото по-малък е един град, толкова е по-богат на клюки. Личен живот няма. Клюките са въздухът, който дишаме.

През деня тя мие чинии, чисти зеленчуци, помага в месенето на хляба, в готвенето на овесената каша, чорбата и яхнията, които войниците ядат всеки ден. Освен нея в кухнята работят една възрастна жена, която помня, откакто съм съдия тук, и две момичета — миналата година по-младото изкачи веднъж или два пъти шестнадесетте стъпала. Отначало се страхувах, че двете момичета ще се съюзят срещу нея, но те, изглежда, бързо се сприятеляват. На излизане минавам край вратата на кухнята и чувам приглушени от топлината на парата гласове, тихо бъбрене и кикот. Изненадан съм, че долавям у себе си лек полъх на ревност.

— Харесва ли ти работата? — питам я аз.

— Харесват ми другите момичета. Симпатични са.

— По-хубаво е, отколкото да просиш, нали?

— Да.

Когато не спят на друго място, трите момичета спят заедно в една малка стая през няколко врати от кухнята. Ако я отпратя да си върви нощем или в ранни зори, тя стига в тъмното до тази стая. Няма съмнение, че приятелките й дърдорят за тези нейни нощни разходки и подробностите се обсъждат из целия пазар. Колкото по-стар е един мъж, толкова по-изопачени изглеждат любовните му похождения в очите на хората. Не мога да играя ролята на човек от желязо или на благочестив вдовец. Присмехът, подигравките, многозначителните погледи влизат в цената, която съм приел да плащам.

— Харесва ли ти да живееш в града? — питам я предпазливо.

— През повечето време ми харесва. Тук могат да се правят повече неща.

— Мъчно ли ти е за нещо?

— Мъчно ми е за сестра ми.

— Ако наистина искаш да се върнеш, ще те изпратя да си отидеш — казвам аз.

— Къде да отида? — пита тя и лежи по гръб, поставила спокойно ръце върху гърдите си. Лежа до нея и говоря тихо. Преломът настъпва винаги в момента, когато ръката ми гали корема й, и аз се чувствам тромав като рак. Еротичната искра, ако изобщо е съществувала, угасва; гледам с изненада как съм сграбчил това безчувствено момиче и не мога да си спомня какво някога ме е привличало в нея; и се ядосвам на себе си, че едновременно я искам и не я искам.

Самата тя е сляпа и глуха за промените в настроението ми. Дните й протичат по установен ред и тя изглежда доволна от това. Сутрин, след като изляза, идва да помете и да избърше прахта в жилището. После помага в кухнята да приготвят обяда. Следобедите обикновено е свободна. След вечеря, когато всички тенджери и тигани са лъснати, когато подът е измит и огънят угасен, тя оставя приятелките си и се качва при мен. Съблича се, ляга и чака необяснимите прояви на моето внимание. Понякога сядам до нея, милвам тялото й и чакам кръвта ми да закипи, но това никога не става. Понякога просто угасявам лампата и се настанявам до нея. В тъмнината тя бързо ме забравя и заспива. Лежа до това здраво, младо тяло, което в съня укрепва още повече здравето си и мълчаливо се бори да възстанови целостта си дори там, където е непоправимо ощетено — в очите, в краката.

Връщам се мислено назад и се опитвам да си представя как е изглеждала някога. Сигурно съм я видял в деня, когато войниците са я довели, вързана за врата заедно с другите арестувани варвари. Сигурно погледът ми е минал през нея, когато заедно с другите е седяла в двора на казармата и е чакала да се случи нещо, каквото и да е. Погледът ми се е плъзнал през нея, но аз нямам спомен за това. Този ден тя още не е била белязана; трябва да повярвам, че не е била белязана, както трябва да повярвам, че някога е била дете — малко момиченце с плитки, което е тичало след любимото си агънце някъде по света, докато аз съм крачел далеч от нея в разцвета на силите си. Колкото и да се напрягам, първият ми спомен за нея си остава образът на коленичилото момиче, което проси.

Не я обладавам. От самото начало желанието ми се насочва в други посоки, разколебава се. Потапям сухото си старческо тяло в този извор на гореща кръв и си представям, че слагам киселина в мляко, пепел в мед или тебешир в хляб. Гледам голите ни тела и не мога да повярвам как някога съм си представял, че човешката фигура е цвете, разцъфтяло от едно семе в слабините. А нашите две тела са размити, газообразни, без център, в един момент ги подема някаква вихрушка, в следващия се втвърдяват, сковават; но често са и безжизнени, мъртви. Каквото облаците могат да правят помежду си, това мога да правя с нея и аз.

Наблюдавам я как се съблича и се надявам да уловя в движенията й нещо, което напомня за някогашния й живот на свобода. Но дори жестът, с който съблича ризата си през главата и я захвърля настрани, е някак измъчен, отбранителен, спънат, тя сякаш се страхува да не се сблъска с невидими препятствия. Изразът на лицето й е на човек, който знае, че го наблюдават.

Купил съм сребърно лисиче от един ловец. То е само на няколко месеца, току-що отбито, със зъби, остри като трион. Първия ден тя го взе със себе си в кухнята, но то се уплаши от огъня и от шума, затова сега го държа горе и то се крие по цял ден под мебелите. Понякога нощем, като обикаля, чувам как лапичките му потропват по дъсчения под. От една чинийка лочи мляко и яде остатъци от сготвено месо. Не се поддава на дресировка; стаите вече миришат от изпражненията му, но все още е рано да го пусна да търчи из двора. През един-два дни викам внука на готвачката, който се завира зад шкафа и под столовете да изчисти мръсотията.

— Много красиво същество — казвам аз.

— На животните мястото им е навън — свива тя рамене.

— Искаш ли да го занеса на езерото и да го пусна там?

— Не може, много е малко, ще умре от глад или ще го изядат кучетата.

И така лисичето остава. Понякога виждам как острата му муцунка наднича от някой тъмен ъгъл. Иначе присъствието му се усеща само по шума нощем и по просмукващата се миризма на урина; чакам го да порасне, за да се освободя от него.

— Хората ще кажат, че съм прибрал две диви животни в къщата си — едно лисиче и едно момиче.

Тя не разбира шегата или не я харесва. Свива устни, вперва застинал поглед в стената; знам, че иска да ме изгледа свирепо. Става ми болно за нея, но какво мога да направя? Независимо дали съм навлякъл съдийската тога, или стоя гол пред нея, дали сърцето ми се къса заради нея, аз съм все същият.

— Извинявай. — Думите се изплъзват вяло от устата ми. Протягам отпусната ръка и погалвам косата й. — Разбира се, че не е същото.

 

 

Разпитвам един по един хората, които са били на пост, докато е траял разпитът на затворниците. Всички повтарят едно и също, не са разговаряли със затворниците, не са имали право да влизат в стаята, където се е водел разпитът, не могат да ми кажат какво е ставало вътре. Но чистачката ми описва стаята: „Само една малка маса и столчета, три столчета, и рогозка в ъгъла, иначе нищо друго… Не, нямаше огън, само мангал. Аз изхвърлях пепелта.“

Сега, след като животът се е нормализирал, стаята се използва отново. По мое искане четиримата войници, които са настанени там, измъкват в коридора сандъчетата си, натрупват върху тях рогозките за спане, чашите и чиниите, свалят въжетата за пране. Затварям вратата и заставам в празната стая. Въздухът е неподвижен и студен. Езерото вече започва да замръзва. Първият сняг е паднал. Чувам в далечината звънчетата на конска каручка. Затварям очи и правя усилие да си представя как е изглеждала стаята преди два месеца, по време на посещението на полковника; трудно ми е обаче да дам воля на въображението си, защото четиримата младежи се мотаят отвън, разтриват си ръцете, за да се стоплят, тропат с крака, мърморят, чакат с нетърпение да изляза и топлият им дъх образува облачета във въздуха.

Коленича на пода, за да го разгледам. Под като във всяка друга стая — чист, защото го метат всеки ден. По стената и по тавана над огнището има сажди. На стената, където саждите са размазани, виждам едно петно, голямо колкото ръката ми. Иначе стените са чисти. Какви следи очаквам да открия? Отварям вратата и давам знак на войниците да внесат обратно нещата си. Втория път разпитвам двамата войници, които са били на пост в двора:

— Разкажете ми какво точно ставаше, когато разпитваха затворниците. Разкажете ми какво сте видели.

— Офицерът… — започва по-високото войниче, момче с дълго лице и енергичен вид, което винаги ми е било симпатично.

— Полицейският офицер ли?

— Да… Полицейският офицер идваше в помещението, където стояха затворниците, и посочваше някои от тях. Ние ги водехме на разпит и след това ги връщахме.

— Един по един ли?

— Невинаги. Понякога по двама.

— Нали знаете, че един от затворниците умря. Помните ли го? Знаете ли какво са му направили?

— Чухме, че се разбеснял и се нахвърлил върху тях.

— Така ли?

— Така чухме. Аз помогнах да го пренесем в помещението, където спяха. Той дишаше странно, много дълбоко и учестено. Повече не го видях. На другия ден беше умрял.

— Продължавай. Слушам те. Искам да ми разкажеш всичко, което си спомняш.

Лицето на момчето е изопнато. Сигурен съм, че са го посъветвали да не говори.

— Този човек беше разпитван най-дълго от всички. След първия разпит го видях, че седи сам в един ъгъл и си държи главата. — Той поглежда колебливо към другаря си. — Не искаше да яде нищо. Не беше гладен. Дъщеря му беше с него: опитваше се да го накара да хапне нещо, но той не искаше.

— Какво се случи с дъщеря му?

— Нея също я разпитваха, но не толкова дълго.

— Продължавай.

Той обаче не може да ми каже нищо повече.

— Слушай, и двамата знаем коя е дъщеря му — казвам аз. — Това е момичето, което живее с мен. Не е тайна. Затова продължавай: разкажи ми какво се случи.

— Не знам, господине! През повечето време не бях там. — Той търси подкрепа от приятеля си, но приятелят му мълчи като ням. — Понякога чувах писъци, мисля, че я биеха, но не бях там. Щом ми свършеше дежурството, си отивах.

— Нали знаеш, че сега тя не може да ходи. Счупили са й краката. Тези неща пред баща й ли ги правеха?

— Мисля, че да.

— А нали знаеш, че не може и да вижда, както трябва? Това кога го направиха?

— Господине, трябваше да се грижим за много затворници, някои от тях бяха болни! Знаех, че краката й са счупени, но че е сляпа, разбрах много по-късно. Не можех да направя нищо, не исках да се забърквам в работи, които не разбирам!

Приятелят му няма какво да добави. Освобождавам ги и казвам:

— Не се страхувайте, че сте говорили с мен.

През нощта сънувам същия сън. Вървя бавно през безкрайна снежна равнина към група дребни фигурки, които играят около един снежен замък. Когато приближавам, децата се изплъзват боязливо или се стопяват във въздуха. Остава само една фигурка — дете с качулка, седнало с гръб към мен. Обикалям около детето, което продължава да трупа сняг по стените на замъка, накрая успявам да надникна под качулката. Лицето е без изражение, без черти; това е лице на ембрион или на много малък кит; изобщо не е лице, а някаква друга част на човешкото тяло, която изпъква под кожата; на цвят е бяла; това е просто снегът. С вкочанени пръсти подавам една монета.

 

 

Зимата дойде. Вятърът духа от север и ще духа без прекъсване през следващите четири месеца. Щом застана на прозореца и допра чело до студеното стъкло, чувам го как свири в стрехите и събаря някоя счупена керемида. По площада се гонят облаци прах, по стъклото на прозореца потрепват песъчинки. Небето е изпълнено със ситна прах, слънцето изгрява оранжево и залязва медночервено. От време на време връхлитат внезапни снежни бури, които за кратко време обагрят земята в бяло. Зимната обсада е в ход. Полята са безлюдни, никой не иска да излиза извън града, освен няколко души, които изкарват прехраната си с лов. Ежеседмичният преглед на гарнизона се отменя, на войниците се разрешава да напуснат казармата и да живеят в града, ако искат — сега, освен да пият и да спят, друга работа нямат. Сутрин рано обикалям отбранителните насипи и виждам, че половината от наблюдателните постове са празни и премръзналите часовои, увити в кожи, се мъчат да вдигнат ръка за поздрав. Спокойно биха могли да лежат в леглата си. Докато трае зимата, Империята е в безопасност: а някъде далеч, докъдето погледът не може да стигне, варварите също са се свили около огнищата и зъбите им тракат от студ.

Тази година варварите не са идвали. По-рано през зимата пристигаха групи номади, разпъваха палатките си пред стените на града и започваха да търгуват — разменяха вълна, кожи, кече и кожени изделия срещу памучни платове, чай, захар, фасул, брашно. Кожените изделия на варварите се ценят високо, особено здравите ботуши, шити на ръка. В миналото насърчавах търговията, но забранявах заплащането с пари. Следях да не влизат в кръчмите. Много се страхувам да не възникне някое паразитно селище на границите на града, пълно с просяци и скитници, превърнали се в роби на алкохола. Едно време винаги ми домъчняваше, като гледах как тези хора стават жертва на разни мошеници — собственици на магазинчета, и разменят стоки срещу дреболии, а после лежат пияни в калта и оправдават по този начин досадните оплаквания на заселниците, че варварите са мързеливи, развратни, мръсни, глупави. Реших, че ще се противопоставям на цивилизацията, когато тя покварява добродетелите на варварите и ги превръща в подчинен народ; от това решение се ръководех при изпълнение на служебните си задължения. (И това го казва човек, който сега живее с момиче от варварските племена!)

Тази година цялата граница е затворена. Застанали на отбранителните насипи, ние се взираме в пустинята. И знаем само, че срещу нас се взират още по-проницателни очи. Търговията вече замира. Откакто от столицата пристигнаха новините, че ще бъде направено всичко необходимо, за да се защити Империята, независимо на каква цена, ние се върнахме към времената на внезапни нападения и въоръжена бдителност. Няма какво друго да правим, освен да лъскаме сабите си, да дебнем и да чакаме.

Дните ми минават в стари развлечения. Чета класиците; продължавам да подреждам многобройните си колекции; сверявам картите на южния пустинен район, с които разполагаме; в дните, когато вятърът не е много свиреп, отивам с няколко души да разчистим пясъка от разкопките; веднъж или два пъти в седмицата излизам сам рано сутрин на лов за антилопи по брега на езерото.

Когато бях млад, имаше толкова много антилопи и диви зайци, че нощем из полята трябваше да обикалят пазачи с кучета, за да пазят житото. Но с нарастване нуждите на селището и особено заради бездомните кучета, които ловуват на глутници, антилопите са се оттеглили на изток и на север към долното течение на реката и на отвъдния бряг. Сега ловецът трябва да язди най-малко един час, преди да почне да дебне дивеча.

Понякога, в хубав ден, успявам да си възвърна цялата сила и пъргавина от младостта. Сякаш не аз, а моят двойник се промъква леко от храсталак на храсталак. Обут с ботуши, мазани в продължение на тридесет години с мас, газя през ледени води. Върху палтото си нося огромната стара меча кожа. По брадата ми се образува скреж, но в ръкавиците пръстите ми са топли. Зрението ми е остро, слухът ми е нащрек, душа въздуха като хрътка, изпитвам истинско въодушевление.

Спъвам коня с букаи на мрачния югозападен бряг, където тревата се губи, и започвам да си проправям път през тръстиките. Мразовитият, сух вятър вее право в очите ми, слънцето виси като портокал сред нашарения с черни и пурпурни ивици хоризонт. Имам невероятен късмет, защото веднага попадам на една мъжка антилопа, с тежки вити рога и рошава зимна козина, тя протяга глава към върховете на тръстиките и тялото й се олюлява. От тридесет крачки разстояние виждам спокойното кръгообразно движение на челюстите й, чувам как водата плиска под копитата й. Под глезените й са се образували ледени пръстенчета.

Все още не съм се пригодил както трябва към обстановката; въпреки това в момента, когато антилопата подскача и свива предните си крака пред гърдите, премествам пушката и се прицелвам зад плешката на животното. Правя това с леко и сигурно движение, но може би слънцето проблясва в цевта на пушката ми и антилопата, вече във въздуха, обръща глава и ме вижда. Копитата й изчаткват по леда, челюстите й замръзват полуотворени и двамата се гледаме втренчено.

Пулсът ми не се ускорява: очевидно за мен не е важно антилопата да умре.

Тя отново предъвква с едно-единствено рязко движение на челюстите и спира. В тишината на ясното утро усещам, че някакво неопределено чувство се прокрадва в периферията на съзнанието ми. Сега, когато антилопата стои неподвижно пред мен, очевидно има време за всичко, има време дори да се вгледам в себе си и да видя защо ловът не е вече удоволствие и наслада: защото имам чувството, че това не е вече лов в ранно утро, а момент, в който или гордата антилопа ще умре на леда, удавена в кръв, или старият ловец няма да улучи; защото в един застинал миг звездите са кръстосали своите влияния така, че събитията спират да са това, което са, и добиват значение на други истини. Стоя под нищожното си прикритие и докато се опитвам да прогоня дразнещото и странно чувство, антилопата се обръща, размахва опашка, разплисква водата с копита и изчезва сред високите тръстики.

Вървя безцелно един час и след това се връщам.

— Никога досега не съм изпитвал чувството, че не живея според собствените си закони — казвам на момичето и се опитвам да обясня какво се е случило.

Тя се притеснява от такива разговори, от желанието ми да получа отговор от нея.

— Не разбирам — казва тя и клати глава. — Не искаше ли да убиеш антилопата?

Дълго време и двамата мълчим.

— Ако искаш да направиш нещо, правиш го — казва тя много решително.

Опитва се да бъде ясна, но може би иска да каже: „Ако си искал да го направиш, щял си да го направиш.“ В импровизирания език, който използваме, няма нюанси. Забелязвам, че тя обича фактите, конкретните мисли; не обича фантазиите, въпросите, разсъжденията; двамата не си подхождаме. Може би варварите така възпитават децата си: да живеят от натрупания опит, от наследената мъдрост на бащите.

— А ти? Ти правиш ли каквото искаш? — питам аз и имам чувството, че думите са се изплъзнали от устата ми, че ме тласкат към нещо опасно. — Спиш с мен, защото искаш, така ли?

Тя лежи гола, на огъня намазаната й кожа лъщи като живо злато. Има моменти (сега усещам, че един от тях настъпва), когато желанието, което изпитвам към нея, обикновено много неясно, започва да се оформя в нещо, което мога да разпозная. Ръката ми се размърдва, гали я, опипва гърдите й.

Думите ми остават без отговор, но аз затъвам още повече, прегръщам я силно и й говоря в ухото с пресипнал и приглушен глас:

— Хайде, кажи ми защо си тук.

— Защото няма къде другаде да отида.

— А защо аз искам да си тук?

Тя се изплъзва от прегръдката ми и свива ръката си в юмрук между моите гърди и нейните.

— Ти искаш през цялото време да говориш — оплаква се тя. И мимолетната непринуденост отлита; отдръпвам се, лежим мълчаливо един до друг. Коя птица има желание да пее в гора от тръни? — Ако не ти е приятно, не трябва да ходиш на лов.

Поклащам глава. Това не е поуката от урока, но какъв смисъл има да споря? Аз съм като някакъв неопитен учител, който се мъчи да извлече отговор чрез насочващи въпроси, вместо да налива истината в главата на ученичката си.

Тя заговаря:

— Винаги ми задаваш този въпрос и сега ще ти кажа. Това беше някаква вилица, нещо като вилица само с два зъба. Върховете им бяха притъпени с по едно малко топче. Слагат вилицата върху въглените да се нагорещи и после те докосват с нея и изгарят. Видях хора с белези от такова изгаряне.

Този въпрос ли зададох? Искам да възразя, но вместо това слушам изтръпнал.

— Мене не ме изгориха. Казаха, че ще ми изгорят очите, но не го направиха. Мъжът доближи вилицата плътно до лицето ми и ме накара да гледам в нея. Държаха ми клепачите отворени. Но аз нямах какво да им кажа. Това беше всичко. Така стана белята. Оттогава престанах да виждам както трябва. Каквото и да погледнех, виждах в средата петно; можех да гледам само с краищата на очите. Трудно е да се обясни. Но сега се оправям. Лявото око се оправя. Това е всичко.

Хващам лицето й с ръце и се взирам в мъртвите точки на очите й, откъдето ме гледат тържествено моите двама двойници.

— А това? — питам аз и докосвам подобната на червей рана в ъгъла.

— Това е нищо. Там ме докосна желязото. Получи се леко изгаряне. Но мястото не е възпалено. — Тя отблъсква ръцете ми.

— Какво изпитваш към онези, които ти направиха това?

Тя лежи и дълго мисли. Накрая казва:

— Уморих се да говоря.

 

 

Има и други моменти, когато негодувам за това, че робувам на ритуала с бадемовото масло и масажирането, на сънливостта и забравата. Не мога да разбера какво удоволствие съм изпитвал някога от нейното безчувствено, флегматично тяло и стигам дори дотам, че ме обземат желания да извърша някакво безчинство. Затварям се в себе си, ставам раздразнителен; момичето ми обръща гръб и заспива.

Една вечер, когато съм в това потиснато настроение, отивам на посещение в стаите на втория етаж на хотела. Като се качвам по разхлопаната външна стълба, срещу мен слиза непознат мъж и бързо навежда глава. Чукам на втората врата в коридора и влизам. Стаята е, както я помня: грижливо оправено легло, над него лавица, отрупана с дреболии и играчки, две запалени свещи, от скрития зад стената комин се разлива топлина, въздухът ухае на портокалов цвят. Момичето седи пред огледалото. Като ме вижда, се сепва, но се изправя усмихнато, поздравява ме и заключва вратата. Сякаш няма нищо по-естествено от това да я сложа да седне на леглото и да започна да я събличам. С леки движения ми помага да разголя кокетното й тяло. „Колко мъчно ми беше за теб!“, въздиша тя. „Колко ми е приятно да съм пак при теб!“, шепна аз. И колко ми е приятно, че ме ласкаят така! Прегръщам я, заравям се в нея, загубвам се, а тя пърха леко като птичка. Тялото на другото момиче, потайно и тромаво, което спи в леглото ми далеч от тази стая, ми изглежда съвсем неразгадаемо. Отдаден на тези сладки удоволствия, просто не мога да си представя с какво ме е привличало онова чуждо тяло. Момичето, което сега държа в прегръдките си, потръпва, задъхва се и накрая надава вик. И както се усмихвам радостно и потъвам в блажен полусън, разбирам, че не мога дори да си припомня лицето на другата. „Има нещо сбъркано!“, си казвам. И макар че тази мисъл иска бързо да отлети, аз не я пускам. Привиждат ми се нейните непроницаеми очи и непроницаемо лице, прикрити зад пласт кожа. Безизразно като юмрук под черна перука, лицето израства от врата, а вратът от тялото под него — кухо, без пролука, без начало. Потръпвам от отвращение в прегръдките на моето малко момиче-птиче и я притискам към себе си.

Късно през нощта, когато се измъквам от прегръдките й, тя започва да скимти, но не се събужда. Обличам се в тъмното, затварям вратата зад себе си, слизам пипнешком по стълбите и тръгвам бързо към къщи, а снегът скърца под краката ми и леденият вятър ме блъска в гърба.

Запалвам свещ и се навеждам към тялото, на което, изглежда, съм започнал да ставам роб. С върха на пръста си докосвам леко лицето й: гладката челюст, високите скули, широката уста. Докосвам леко клепачите. Сигурен съм, че е будна, макар и да не дава никакви признаци за това.

Затварям очи, дишам дълбоко, за да потисна възбудата си, и се напрягам да я видя такава, каквато я очертават невиждащите ми пръсти. Красива ли е? Момичето, при което бях преди малко, момичето, чиято миризма тя може би ще усети (изведнъж си давам сметка за това), е много красиво, по този въпрос две мнения няма: осезателното удоволствие, което ми доставя, се подсилва от елегантното, стройно тяло, от неговите жестове и движения. Но за момичето, което сега е тук, не мога да кажа нищо със сигурност. Не мога да открия никаква връзка между нейната женственост и моето желание. Дори не мога да кажа със сигурност, че я желая. Цялото ми еротично поведение се проявява по косвен път: обикалям около нея, докосвам лицето й, милвам тялото й, без да я обладавам, без да имам желание за такова нещо. Идвам от леглото на друга жена, която познавам от една година, и през това време нито веднъж не съм поставял под съмнение желанията си към нея: да я желая, означава да я прегърна и да я обладая, да проникна в нея и да доведа притихналото й същество до състояние на бурен екстаз; после да се оттегля, да замра и да чакам желанието отново да се появи. А тази жена тук сякаш няма вътрешност, а само обвивка, която претърсвам, за да открия някъде пролука. Така ли са се чувствали нейните мъчители, когато са търсили у нея някаква тайна, каквато и тайна да са си въобразявали, че тя крие? За първи път изпитвам горчиво съжаление към тях: няма по-естествена грешка от тази да вярваш, че можеш да проникнеш в тайната същност на другия, като го гориш, разкъсваш или промушваш! Момичето лежи в леглото ми, но защо трябва да лежи именно там. В известен смисъл аз се държа като неин любовник — събличам я, къпя я, галя я, спя до нея, но по същия начин мога да я вържа за един стол и да я бия и пак да бъда в интимни отношения с нея.

Не става дума за това, че у мен настъпва промяна, каквато настъпва у мъжете в определена възраст — склонността към разврат се изражда в отмъстителност на импотентните желания. Ако с мен ставаше промяна от нравствен характер, щях да я усетя; и освен това нямаше да предприема опити като днешния, будещи надежда. Аз съм същият човек, какъвто винаги съм бил; но времето се е променило, нещо се е стоварило на главата ми, паднало е от небето случайно, отникъде: ето това тяло в леглото ми, за което, както изглежда, нося някаква отговорност, защото иначе защо ще го държа? Засега, а може би и завинаги, се чувствам просто объркан. Изглежда все едно дали ще легна до нея и ще заспя, или ще я увия в платно и ще я погреба в снега. И въпреки това, когато се навеждам над нея и докосвам челото й с върховете на пръстите си, внимавам да не разлея разтопения восък от свещта.

Не мога да преценя дали се досеща къде съм бил; но на другата вечер, когато съм полуприспан от ритъма на разтриването и масажирането, усещам, че тя спира ръката ми, хваща я и я насочва между краката си. Известно време тя остава там; изливам още бадемово масло върху пръстите си и започвам да я галя. Тялото й бързо се напряга; тя се извива, потръпва и отблъсква ръката ми. Продължавам да я разтривам, докато и аз се отпускам и заспивам.

Не изпитвам никакво вълнение по време на това наше единствено съвместно действие. Не я чувствам по-близка, а и тя не изглежда никак развълнувана. На другата сутрин разглеждам лицето й: то е безизразно. Тя се облича и тръгва с несигурни крачки към кухнята, където ще прекара деня.

Разтревожен съм. „Какво да направя, за да я раздвижа?“ Чувам тези думи в главата си като подземен шепот, който започва да се превръща в диалог. „Никой ли не може да те накара да реагираш?“, и изведнъж с ужас проумявам, че отговорът се крие през цялото време в маската на едно лице, скрито зад две черни стъклени очи като очи на насекомо, които не отвръщат на погледа ми, а служат вместо огледало — в тях виждам само собствения си двоен образ.

Клатя яростно глава, защото не вярвам в това. „Не! Не! Не!“, крещя на себе си. Поддавам се на тези тълкования и значения, защото съм суетен. Каква е тази поквара, която ме дебне? Като някоя стара врачка търся тайни и отговори, колкото и ексцентрични да са те. Няма нищо общо между мен и мъчителите, които седят и чакат като хлебарки в тъмни килии. Как мога да повярвам, че леглото е всичко друго, но не и легло, че женското тяло е всичко друго, но не и извор на радост? Трябва да се разгранича от полковник Джол! Няма да страдам заради неговите престъпления!

 

 

Започвам да посещавам редовно момичето в хотела. Понякога през деня в кабинета ми зад съдебната зала вниманието ми се отклонява и се унася в еротични блянове; разгорещен и подпухнал от възбуда, аз се наслаждавам на тялото й като опиянен, страстен юноша: след това трябва да се върна неохотно към досадната писмена работа или да застана пред прозореца и да зяпам какво става на улицата, спомням си как първите години след назначението ми обикалях по здрач по-забутаните квартали на града, криейки лице в пелерината си; спомням си как, застанала на прага зад разпаленото огнище, някоя закачлива стопанка издържаше на погледа ми, без да мигне; спомням си как заговарях млади момичета, тръгнали на разходка по две или по три заедно, как им купувах шербет, а след това отвеждах някоя от тях в тъмния стар хамбар върху струпаните чували. Заради свободните нрави на местните жители, заради дългите уханни летни вечери и благосклонните жени с очи на кошути приятелите ми завиждаха, че съм изпратен да работя на границата. Години наред имах вид на расов самец. След време безразборните ми любовни похождения се ограничиха в по-дискретни връзки с прислужнички и слугини, подслонявани понякога в квартирата ми, но по-често на долния етаж, при жените от кухнята; имах също и приключения с момичетата от хотела. Открих, че все по-рядко изпитвам нужда от жени; посвещавах повече време на работата си, на любимите си занимания, на археология и картография.

И не само това; имаше няколко обезпокоителни случая, когато в разгара на любовния дует усещах, че загубвам представа докъде съм стигнал, също както разказвачът губи нишката на разказа си. С ужас си мислех за онези стари, станали за посмешище дебелаци, защото претоварените им сърца спират да бият и те умират в прегръдките на любовниците си с извинение на уста, а после трябва да бъдат изнесени и захвърлени в някоя тъмна уличка, за да се запази репутацията на заведението. Самото физическо удовлетворение се превърна в нещо недостоверно, неоформено, странно. Понякога се отпусках пасивно, друг път продължавах механично до края. Цели седмици и месеци живеех сам. Някогашната радост, която изпитвах от топлината и формите на женското тяло, не ме напусна, но породи у мен една нова загадка. Наистина ли исках да обладавам и притежавам тези красиви същества? Желанието сякаш пораждаше силен копнеж по разстояние и раздяла и беше безсмислено да отричам това. Освен това не можех да разбера защо една част от тялото ми с нейните безразсъдни страсти и лъжливи обещания трябва да се ползва с предимство само защото е проводник на желания. Понякога ми се струваше, че тази част от тялото ми е съвършено друго същество, глупаво животно, което живее като паразит в мен и се надува и свива според собствените си апетити, впило нокти в плътта ми, откъдето не мога да го изтръгна. Защо трябва да те мъкна от жена на жена, питам аз: защото нямаш крака ли? Щеше ли да има някаква разлика, ако вместо в мен беше вкоренено в куче или в котка?

Но понякога, и особено миналата година, когато ходех при момичето, известно в хотела под прякора Звездичка, макар че аз винаги си я представях като птичка, почувствах отново силата на някогашното любовно сладострастие, домогнах се до нейното тяло и изпитах някогашното удоволствие. И си помислих: „Значи това не е нищо друго, освен въпрос на възраст, на периоди на желание и на апатия в едно тяло, което бавно изстива и умира. Когато бях млад, само като видех жена, се възбуждах; сега очевидно по този начин могат да ми действат само най-прекрасните, най-младите, най-новите. Скоро ще започна да се занимавам и с малки момчета.“ Зачаках с известно отвращение последните години от живота си в този оазис на щедростта.

Сега три вечери поред я посещавам в малката й стаичка и й нося подаръци — зехтин, бонбони, бурканче хайвер, който знам, че ще излапа, като остане сама. Когато я прегръщам, тя затваря очи; по тялото й преминават тръпки, сякаш изпитва удоволствие. Приятелят, който ми я препоръча, ми разказа за нейния талант: „Тя, разбира се, се преструва, каза той, но работата е там, че вярва в ролята, която играе.“ За мен самия това няма значение. Пленен от нейната игра, отварям очи сред звуците на пърхане, потръпване и охкане, после потъвам отново в тъмната река на собственото си удоволствие.

Три дни се чувствам сладостно отмалял, сънлив, приятно възбуден, замечтан. Връщам се в квартирата си след полунощ и се мушвам в леглото, без да обръщам внимание на непроницаемата фигура до себе си. Ако сутрин се събудя от шума, който тя вдига, преструвам се на заспал, докато излезе.

Веднъж минавам край отворената врата на кухнята и надниквам вътре. През пластове пара виждам едно набито момиче, което седи на масата и приготвя нещо за ядене. Знам кое е, си казвам изненадано; въпреки това в паметта ми, докато прекосявам двора, остава купчината зелени тиквички на масата пред нея. Опитвам се да насоча мислено погледа си от тиквичките към ръцете, които ги режат, и от ръцете към лицето. Долавям в себе си неохота, съпротива. Погледът ми остава безсилно прикован в тиквичките, в блясъка на мокрите им кори. Погледът ми, сякаш по своя собствена воля, не се отмества. И аз започвам да проумявам какво всъщност се опитвам да направя: да залича момичето от съзнанието си. Разбирам, че ако взема молив да скицирам лицето й, няма да знам откъде да започна. Наистина ли лицето й няма черти? Насочвам с усилие мислите си към нея. Виждам една фигура с шапка и тежко безформено палто, застанала несигурно, приведена напред, разкрачена, подпряна на две тояжки. Колко е грозна, казвам си. Устата ми изговаря грозната дума. Изненадан съм, но не мога да се спра: тя е грозна, грозна.

На четвъртата вечер се връщам в лошо настроение, блъскам шумно каквото ми попадне и не ме е грижа, че ще събудя някого. Вечерта е провалена, отприщилото се възродено желание е пресъхнало. Захвърлям ботушите на пода и се качвам на леглото, готов да се скарам, копнеещ да обвиня някого и в същото време засрамен от детинщините, които върша. Не мога да проумея какво търси в живота ми тази жена до мен. Мисълта за странния екстаз, до който ме е довеждало нейното осакатено тяло, ме изпълва с безпомощно отвращение, сякаш съм прекарал нощите си в едно легло с чучело от слама или от кожа. Какво съм видял у нея? Опитвам се да си припомня каква е била, преди специалистите по мъчения да са й причинили болка. Не е възможно да не съм я зърнал, когато е седяла в двора с другите арестувани варвари в деня, когато ги доведоха. Убеден съм, че в някоя гънка на мозъка ми има спомен за това, но не мога да го съживя. Спомням си жената с бебето, дори самото бебе. Спомням си всяка подробност: оръфания край на вълнения шал, залепналите от пот кичури на меката бебешка коса. Спомням си кокалестите ръце на човека, който умря, смятам дори, че с известно усилие мога да си възстановя чертите на лицето му. Но до него, където би трябвало да е момичето, има само празно пространство, пусто място.

През нощта се събуждам, защото момичето ме разтърсва, и чувам във въздуха ехото от тихо стенание.

— Крещеше насън и ме събуди.

— Какво крещях?

Тя измърморва нещо и ми обръща гръб. След известно време пак ме събужда:

— Крещеше насън.

Замаян, объркан и освен това ядосан, аз се опитвам да се вгледам в себе си, но попадам във водовъртежа на забравата.

— Някакъв сън ли сънуваш? — пита тя.

Не мога да си спомня никакъв сън. Да не би отново да ми се е присънило детето с качулка на глава, което строи снежен замък? Ако е така, все още бих усещал вкуса, миризмата или приятното вълнение след съня.

— Трябва да те питам нещо — казвам аз. — Спомняш ли си, когато ви доведоха тук за първи път, в двора на казармата? Войниците ви накараха да седнете. Ти къде седна? Накъде гледаше?

Виждам през прозореца как облаците се надбягват на фона на луната. Тя заговаря в тъмното до мен:

— Накараха ни да седнем всички заедно на сянка. Аз бях до баща си.

Извиквам образа на баща й. Опитвам се в тишината да си представя отново жегата, прахта, миризмата на всички тези уморени тела. Карам затворниците един по един, така както си ги спомням, да седнат на сянка, до стената на казармата. Възстановявам образа на жената с бебето, на вълнения шал, на разголените гърди. Бебето плаче, чувам плача му, толкова е уморено, че не може да пие. Майката — мръсна и жадна — ме гледа и се чуди може ли да очаква помощ от мен. До нея седят две мъгливи фигури. Мъгливи, но реални: знам, че с известни усилия на паметта и въображението си те ще добият конкретни очертания. До тях седи бащата на момичето, скръстил кокалестите си ръце на гърдите. Шапката му е нахлупена на очите, той не гледа какво става наоколо. Насочвам се към пространството до него.

— От коя страна на баща си седеше?

— От дясната.

Отдясно на мъжа пространството остава празно. Напрягам се до болка и успявам да различа дори отделните камъчета по земята и грапавината на стената зад гърба му.

— Кажи ми ти какво правеше.

— Нищо. Всички бяхме много уморени. Бяхме тръгнали преди зазоряване. Спряхме да починем само веднъж. Бяхме уморени и жадни.

— Мене видя ли ме?

— Да, всички те видяхме.

Обгръщам с ръце коленете си и се съсредоточавам. Пространството до мъжа остава празно, но започвам да долавям слаб полъх от присъствието на момичето, нещо като излъчване. Ето! И се насърчавам сам: сега ще отворя очи и тя ще бъде там! Отварям очи. В мъглявата светлина различавам фигурата й до себе си. В порив на чувства протягам ръка да докосна косата й, лицето й. Не получавам отговор на живо същество. Все едно че галя урна или топка — една изцяло гладка повърхност.

— Опитвам се да си припомня как си изглеждала, преди да се случи всичко това — казвам аз. — Но ми е трудно. Жалко, че не можеш да ми кажеш. — Не очаквам опровержение на думите си и не го получавам.

 

 

Пристига група новобранци на мястото на онези войници, които вече са отбили тригодишната си служба на границата и са готови да се върнат по домовете си. Води я млад офицер, който ще се присъедини към щаба.

Каня го заедно с двама негови колеги на вечеря в хотела. Прекарваме приятно: храната е хубава, пиенето — изобилно, моят гост разказва за пътуването си, което е предприел в тежък сезон из непознати земи. Казва, че по пътя е загубил трима души: единият излязъл от палатката си през нощта, за да се облекчи, и повече не се върнал; други двама, малко преди да стигнат оазиса, избягали и се скрили незабелязано в тръстиките. Нарича ги несигурни елементи и не съжалява, че се е отървал от тях. Но въпреки това ме пита, не смятам ли, че дезертьорството им е глупаво? Много глупаво, отговарям аз и на свой ред го питам има ли представа защо са дезертирали. Не, отговаря той: нямало от какво да се оплачат, никой не можел да се оплаче; но все пак нали са новобранци… Той свива рамене. По-хубаво щяха да направят, ако бяха избягали по-рано, казвам аз. Земята тук е негостоприемна. Ако досега не са намерили подслон, значи са мъртви.

Говорим за варварите. Убеден е, че известно време варварите са го следили от разстояние. Сигурен ли сте, че са били варвари, питам аз. Какви други биха могли да бъдат, отговаря той. Колегите му са на същото мнение.

Харесва ми енергията на този млад човек и интереса му към всички новости в района на границата. За това, че е успял да доведе хората си дотук в този мъртъв сезон, е достоен за похвала. Когато сътрапезниците ми се извиняват с късния час и си отиват, аз настоявам той да остане. Полунощ минава, а ние още говорим и пием. Научавам последните новини от столицата, където не съм бил толкова отдавна. Разказвам му за някои места, за които тъгувам: за градините, където свирят музиканти, за разхождащите се тълпи, под чиито стъпки шумолят падналите есенни листа на кестеновите дървета; за един мост, откъдето се вижда отражението на луната във водата, която се къдри около фронтоните като някакво неземно цвете.

— Във военния щаб се говори, че през пролетта ще има общо настъпление срещу варварите, за да ги отблъснат от границата в планините — казва той.

Не ми се иска да прекъсвам нишката на спомените. Не ми се иска вечерта да завърши в препирни. Но все пак му отговарям:

— Сигурен съм, че това са само слухове: не е възможно сериозно да са намислили такова нещо. Хората, които наричаме варвари, са номади, те се местят всяка година от равнините в планините, това е техният начин на живот. Никога няма да допуснат да ги затворят в планините.

Той ме поглежда особено. За първи път тази вечер усещам, че се спуска бариера — бариерата между военния и цивилния.

— Но ако бъдем откровени — казва той, — нали войната е точно за това: да се наложи избор на някой, който иначе няма да го направи. — Оглежда ме с арогантната прямота на млад възпитаник на Военното училище. Сигурен съм, че си припомня историята, която положително вече се е разчула, за това как съм отказал да сътруднича на служител от Трети отдел. Мисля, че знам как изглеждам в неговите очи: дребен административен служител, затънал от години наред в това загубено място, възприел ленивия начин на живот на местните хора, старомоден в идеите си, готов да рискува сигурността на Империята в името на някакъв импровизиран съмнителен мир.

Той се накланя към мен и ме гледа почтително като недоумяващо момче; все повече се убеждавам, че се забавлява с мен.

— Кажете ми, сър, под строга тайна, от какво са недоволни тези варвари? Какво искат от нас?

Трябва да съм предпазлив, но не съм. Трябва да се прозина, да отбягна въпроса му и така да приключа вечерта; но усещам, че се готвя да лапна въдицата. (Кога ще се науча да премълчавам истината?)

— Искат да се сложи край на заселването по техните земи. Искат най-сетне да си получат обратно земята. Искат да се движат свободно със стадата си от пасище на пасище, както са правили някога. — Все още не е късно да прекратя лекцията. Но гласът ми повишава тон и аз се поддавам неохотно на опияняващия ме гняв. — Няма да говоря за неотдавнашните нападения срещу тях, съвсем неоправдани, последвани от действия на безсмислена жестокост, защото сигурността на Империята била изложена на риск — така поне ми казаха. Ще трябва да минат години, за да се възстановят щетите, нанесени през тези няколко дни. Но да оставим това настрана, по-добре да ви разкажа кое ме потиска като административен служител дори и в мирно време, когато отношенията по границата са спокойни. Нали знаете, че веднъж в годината номадите идват тук да търгуват. Е, добре: идете на която и да е пазарска сергия и вижте на кого мерят по-малко, отколкото трябва, кого мамят, кого ругаят и тормозят. Вижте кой е принуден да оставя жените си у дома от страх, че войниците може да ги закачат. Вижте кой лежи пиян в калта и кой подритва пияния. И аз като съдия трябва да се боря вече двадесет години с това презрение към варварите, презрение, което изпитват и най-простите коняри и селяни. Как се изкоренява презрението, особено когато основанията за него се изчерпват с разликите в правилата за хранене и формата на клепачите? Да ви кажа ли за какво мечтая понякога? Мечтая тези варвари да се вдигнат и да ни дадат добър урок, та да се научим да ги уважаваме. Ние тук си мислим, че тази страна е наша, част от Империята ни — наш военен пост, наше селище, наш пазарен център. Но онези хора, варварите, съвсем не си мислят така. Ние сме тук повече от сто години, разработихме пустинни земи, създадохме напоителни системи, засяхме нивите, построихме солидни къщи и издигнахме стена около града, но те все още гледат на нас като на гости, на временно пребиваващи. Има сред тях стари хора, които помнят какво са разказвали родителите им за някогашния оазис: сенчесто място на брега на езерото с много трева дори и през зимата. Така си говорят за оазиса, а може би и така го виждат, все едно че земята изобщо не е била разкопавана, все едно че нито една тухла не е сложена. Те не се и съмняват, че един ден ние ще натоварим каруците си и ще заминем за там, откъдето сме дошли, че нашите къщи ще се превърнат в свърталища на мишки и гущери, че техният добитък ще пасе по нивите, които сме засели. Усмихвате се? Да ви кажа ли нещо? Всяка година водата в езерото става по-солена. Обяснението е просто, но в случая няма значение. Варварите знаят това и си казват: „Търпение, един ден техните посеви ще започнат да линеят от солта, те няма да могат да се изхранват и ще трябва да си идат.“ Това си мислят. Мислят си, че ще ни надживеят.

— Но ние няма да си идем — казва тихо младият мъж.

— Сигурен ли сте?

— Няма да си идем, следователно те грешат. Дори и да се наложи да снабдяваме селището под конвой, пак няма да си идем. Защото тези гранични селища са предните защитни позиции на Империята. Колкото по-скоро варварите разберат това, толкова по-добре.

Въпреки предразполагащата му външност мисленето му е сковано, а това, изглежда, се дължи на военното образование. Въздишам. Нищо не постигнах с приказките си. Без съмнение най-сериозното му подозрение се потвърждава: аз съм ненадежден и старомоден. А и дали наистина вярвам във всичко, което казвам? Наистина ли мечтая варварите да наложат своя начин на живот: да възтържествуват интелектуалната апатия, немарливостта, равнодушието към болестите и смъртта? Ако изчезнем от лицето на земята, дали варварите ще правят разкопки на онова, което е останало от нас? Дали ще запазят като музейни експонати нашите архивни списъци от преброяването на населението или счетоводните книги за търговията ни със зърнени храни, дали ще се заемат да разчетат ръкописите на нашите любовни писма? А може би негодуванието ми срещу поетия от Империята курс не е нищо друго, освен раздразнителността на един стар човек, който не иска да си разваля спокойствието, защото му остава съвсем малко служба на границата. Опитвам се да насоча разговора към по-подходящи теми, заговарям за коне, за лов, за времето; но вече е късно, приятелят ми иска да си тръгва и аз трябва да уредя сметката за хубаво прекараната вечер.

 

 

Децата отново играят на снега. Сред тях, обърната с гръб към мен, е забулената фигура на момичето. На моменти, когато си проправям път към нея, тя изчезва от погледа ми зад завесата от падащия сняг. Краката ми затъват толкова дълбоко, че едва ги повдигам. Никога досега в сънищата ми не е валял толкова много сняг.

Придвижвам се с усилие към децата, които спират да играят и ме гледат. Те обръщат към мен сериозните си, осветени от снега лица, а от устата им излизат бели облачета пара. Вървя към момичето и се опитвам да се усмихна и да ги докосна, но лицето ми е замръзнало, на него не се появява усмивка, устата ми сякаш е покрита с ледена кора. Вдигам ръка, за да я отстраня, но откривам, че ръката ми е в дебела ръкавица, а вътре пръстите са замръзнали. Докосвам лицето си и не усещам нищо. Проправям си тромаво път към децата.

Сега вече виждам какво прави момичето — строи укрепление от сняг, строи ограден със стена град и аз разпознавам всичките му подробности: назъбените стени с четирите наблюдателници, портала с къщичката на пазача до него, улиците и къщите, големия площад със сградите на казармата в единия ъгъл. А ето го и мястото, където съм застанал! Но площадът е празен, целият град е бял, безмълвен и празен. Соча с ръка центъра на площада. Искам да кажа: „Тук трябва да има хора!“ Но от устата ми не излиза никакъв звук, а езикът ми е като замръзнала риба. Ала тя откликва. Изправя се на колене и обръща към мен закритото си с качулка лице. В този миг се страхувам, че ще изпитам разочарование, че лицето, което ще се открие пред мен, ще бъде плоско, мазно като вътрешен орган, неспособен да издържи на светлина. Но не, тя си е тя, такава, каквато никога не съм я виждал — усмихнато дете с искрящи на светлината зъби и лъчезарен поглед на лъскавите черни очи. „Ето значи какво е трябвало да видя!“, казвам си аз. Искам да кажа нещо с грубата си замръзнала мутра. Искам да я питам: „Как можеш да работиш толкова прецизно, когато ръцете ти са в ръкавици?“ Тя се усмихва мило на моето мънкане. После отново се заема да строи снежното си укрепление.

Събуждам се измръзнал и схванат. Остава още един час, докато се съмне, огънят е угаснал, темето ми е изтръпнало от студ. Момичето до мен спи, свито на топка. Ставам от леглото и загърнат с наметалото си, започвам да паля огъня.

Сънят сякаш е пуснал корени. Нощ след нощ се връщам на пустинния заснежен площад, вървя дълго и уморително към фигурата в центъра на площада и всеки път се убеждавам, че в града, който тя строи, няма живот.

Питам момичето за сестрите й. Имала две сестри, по-малката според нея била „много хубава, но вятърничава“.

— Не искаш ли да видиш пак сестрите си? — питам аз. Нетактичният въпрос прозвучава нелепо. И двамата се усмихваме.

— Разбира се, че искам — казва тя.

Разпитвам я също така какво е правила след освобождаването й от затвора, когато без мое знание е живяла в този град, в който аз раздавам правосъдие.

— Хората бяха любезни, когато разбраха, че другите са ме оставили. Известно време спях в хотела, докато краката ми се пооправят. Един мъж се грижеше за мен. Сега го няма. Имаше коне.

Споменава също и за мъжа, който й е дал ботушите, които носеше, когато я видях за пръв път. Разпитвам я и за други мъже.

— Да, имаше и други мъже. Нямах избор. Иначе не можеше.

След този разговор отношенията с обикновените войници стават по-напрегнати. Сутрин, като излизам от жилището си и тръгвам към съда, виждам, че са свикали военна проверка. Сигурен съм, че сред мъжете, застанали мирно, оставили снаряжението си в краката, има и такива, които са спали с момичето. Съвсем не си въобразявам, че те се смеят зад гърба ми. Точно обратното — никога не съм ги виждал да понасят така стоически ледения вятър, който беснее из двора. Никога не са се държали по-почтително. Знам, че ако можеха, щяха да ми кажат, че всички те са мъже и че всеки мъж може да си загуби ума по една жена. Въпреки това вечер гледам да се прибирам по-късно вкъщи, за да избягна опашката от войници пред вратата на кухнята.

Получават се новини за двамата дезертьори на лейтенанта. Един ловец ги намерил под някакъв несигурен заслон, недалеч от пътя, на петдесетина километра оттук. Макар че лейтенантът е склонен да ги остави там („Петдесет километра дотам и още толкова обратно в това време: да бием такъв път заради хора, които вече не са хора?“), убеждавам го да изпрати на мястото група войници.

— Трябва да ги погребем — казвам аз. — Така ще се повдигне настроението на другарите им. Да не си мислят, че и те може да умрат в пустинята и да лежат там забравени. Трябва да направим всичко възможно да разсеем страха им, че един ден ще си отидат от тази красива земя. В края на краищата ние сме тези, които ги излагаме на опасности.

И така групата тръгва, а два дни по-късно се връща със сгърчените, вкочанени трупове в една каруца. Продължавам да се чудя как може хората да дезертират на стотици километри от дома си и на един ден път до мястото, където има храна и топлина, но не търся отговор на този въпрос. Стоя край гроба сред скованото от лед гробище, докато се извършват последните церемонии; оцелелите другари на покойниците наблюдават гологлави, а аз си повтарям, че настоявам да се отдаде почит на мъртвите, за да покажа на младите хора, че смъртта не е унищожаване, че ние продължаваме да съществуваме чрез следите, оставени в паметта на онези, които сме познавали. Но дали наистина устройвам церемонията само заради тях? Не искам ли да успокоя сам себе си? Поемам неприятното задължение да пиша на родителите и да им съобщя за сполетялото ги нещастие. „На възрастен човек това му приляга повече“, казвам аз.

— Не искаш ли нещо друго? — пита тя.

Кракът й почива в скута ми. Аз съм разсеян, унесен в ритъма на разтриването и масажирането на подпухналия глезен. Въпросът й ме сварва неподготвен. Тя говори за първи път толкова открито. Свивам рамене, усмихвам се, опитвам се да се пренеса отново в онзи унес, който е близък до съня, и не ми се иска да ме отклоняват от това състояние.

Кракът се раздвижва в ръката ми, оживява, притиска се леко в слабините ми. Отварям очи и виждам голото златисто тяло на леглото. Тя лежи, отпуснала глава на рамото си, и ме наблюдава по онзи особен начин, с който вече съм свикнал, разкривайки стегнатите си гърди и гладкия си корем, преливаща от здраве като младо животно. Пръстите на краката й продължават да опипват, но не намират никаква отзивчивост от страна на този отпуснат стар господин, коленичил пред нея в лилавия си халат.

— Друг път — казвам аз и езикът ми се заплита глупаво, докато изрича думите. Знам, че казвам лъжа, но я повтарям: — Може би друг път. — След това отмествам крака й и се изтягам до нея. — Старите мъже не могат да се оправдават като младите момичета. — Шегата е плоска, лошо скроена и тя не я разбира. Разтваря халата ми и започва да ме прегръща. След малко отблъсквам ръката й.

— Ти ходиш при други момичета. Мислиш, че не знам ли? — прошепва тя.

С решителен жест й показвам, че трябва да мълчи.

— И към тях ли така се отнасяш? — шепне тя и се разридава.

Макар че сърцето ми се къса, нищо не мога да направя. Но колко унизително е това за нея! Не може дори да излезе от жилището ми, без да залита и да опипва всичко, докато се облича. И сега, както и преди, тя е затворник. Потупвам я по ръката и затъвам още по-дълбоко в мрачни размисли.

За последен път спим в едно легло. Премествам походното легло в гостната и се настанявам там. Физическата близост между нас е приключена.

— Засега — казвам аз. — Докато свърши зимата. Така е по-добре.

Тя приема извинението, без да продума. Вечер, като се върна у дома, тя ми носи чая и коленичила, ми го сервира. После се връща в кухнята. Едни час по-късно я чувам да потропва с тояжките си по стълбите след момичето, което носи вечерята. Ядем заедно. След това се оттеглям в кабинета си или излизам, за да подновя изоставените светски контакти: играя шах с приятели в техните домове или карти с офицерите в хотела. Един-два пъти се качвам на горния етаж, но с чувство на вина и то разваля удоволствието. Когато се връщам, момичето е заспало и трябва да стъпвам на пръсти като провинил се съпруг.

Тя приема промяната, без да се оплаква. Казвам си, че варварите сигурно възпитават децата си в подчинение. Но какво знам аз за възпитанието на варварите? Това, което наричам подчинение, е може би безразличие? Какво значение има за една просякиня, останала без баща, дали спя сам, щом като тя има покрив над главата си, и храна в стомаха си? Досега се ласкаех, че не може да не ме възприема като мъж, обладан от страст, колкото и извратена и неясна да е тази страст, че в сдържаното мълчание, което запълва нашето общуване, тя не може да не усеща прикования ми в нея поглед, тежък колкото собственото ми тяло. Предпочитам да не се замислям възможно ли е варварите да учат дъщерите си да не се съобразяват с мъжките прищевки, включително и с това да бъдат пренебрегвани, а да приемат любовната страст, било тя на коня или козата, на мъжа или жената, като прост факт от живота за постигането на най-ясната цел с най-ясните средства; така че обърканите действия на един възрастен чужденец, който прибира някакво момиче от улицата и го настанява в жилището си, за да може веднъж да й целува краката, друг път да я насилва, после да я маже с екзотични мазила, след това да не я забелязва, един път да спи в прегръдките й цяла нощ, друг път да спи мрачно сам — всичко това може да се приеме като доказателство за безсилие, нерешителност, отхвърляне на собствените желания. И макар че не съм престанал да я възприемам като едно осакатено, белязано, повредено тяло, тя може би вече е свикнала, сраснала се е с това непълноценно тяло, може би вече не се чувства осакатена, както котката не се чувства осакатена за това, че вместо пръсти има лапи. Няма да е лошо, ако погледна по-сериозно на тези неща. Колкото и посредствена да е според мен, тя може би също има основания да ме смята за посредствен.