Дж. М. Кутси
В очакване на варварите (3)

III

Всяка сутрин във въздуха се усеща тежкото пърхане на криле — птиците долитат от юг и кръжат над езерото, преди да се спуснат сред разклоненията на солените блата. В затихналия вятър нестройните звуци от тяхното дюдюкане, крякане, пискане и грачене достигат до нас като шума от някакъв съперничещ ни град във водата: диви гъски, диви патици, яребици, свирачки, примкари, фишове.

Пристигането на първите прелетни птици се предшества от новия топъл полъх на вятъра, от топенето на гладкия като огледало лед. Пролетта настъпва и скоро ще дойде време за сеитба.

А сега ловният сезон е в разгара си. Преди зазоряване групи мъже потеглят към езерото да разстилат мрежите си. Връщат се късно сутринта с богат улов: птици с превити вратове, вързани за краката, висят една до друга на прътове или са наблъскани живи в дървени клетки, където крещят възмутено и се тъпчат една друга, понякога в компанията на поен лебед, голям и безмълвен, свил се сред тях. Природата е щедра: през следващите няколко седмици всички ще похапнат добре.

Преди да замина, трябва да съставя два документа. Първият е адресиран до губернатора на провинцията. „За да поправя някои щети, нанесени от нападенията на Трети отдел, и за да възстановя доброто разбирателство, съществувало досега, предприемам кратко посещение при варварите“, пиша аз. Подписвам се и слагам печат на писмото.

Все още не знам какво трябва да представлява вторият документ. Завещание? Мемоари? Изповед? Тридесетгодишна история на границата? Целия ден седя унесен на бюрото си и се взирам в празния бял лист, очаквайки думите да се появят сами. Вторият ден минава по същия начин. На третия се предавам, слагам листа в чекмеджето и се приготвям за път. Щом един мъж не знае какво да прави с жена в леглото си, изглежда, не знае и какво да напише.

Избрал съм трима души за придружители. Двамата са млади новобранци, придадени временно на служба при мен. Третият, по-възрастен мъж, родом от тези краища, е ловец и търговец на коне, чиято заплата ще плащам от собствения си джоб. Извиквам ги в деня, преди да потеглим.

— Знам, че този сезон не е подходящ за пътуване — казвам им аз. — Времето е рисковано, зимата си отива, а пролетта още не е дошла. Но ако чакаме, номадите ще тръгнат да се местят и няма да ги намерим. — Те не задават никакви въпроси.

На момичето казвам само това:

— Ще те заведа при твоите хора или ще те оставя някъде близо до тях, ако вече са се разпръснали.

Тя не показва по никакъв начин, че се радва. Оставям й дебелата кожа, която съм й купил за пътуването, заешката шапка, избродирана според местната мода, нови ботуши и ръкавици.

Сега, когато вече съм си поставил определена задача, спя по-спокойно и дори долавям у себе си нещо, подобно на щастие.

Тръгваме на трети март, съпровождани през вратите на града към езерото от жалка тълпа деца и кучета. Минаваме язовирната стена и се отклоняваме от пътя край реката по пътеката вдясно, използвана само от ловци на животни и на птици, изпращачите ни оредяват, докато накрая само две упорити момчета подтичват след нас — всяко е решило да издържи повече от другото.

Слънцето е изгряло, но не топли. Вятърът духа от езерото срещу нас и насълзява очите ни. Един след друг се отдалечаваме от оградения със стени град, от голите нивя и най-накрая от задъханите момчета — четирима мъже и една жена, четири товарни коня, които обръщат гръб на вятъра и трябва да ги теглим напред.

Планът ми е да вървим по тази пътека, докато заобиколим езерото и излезем на юг, после да поемем на североизток през пустинята към равнинните пасища, където северните помади прекарват зимата. По този път се минава рядко — когато се преселват със стадата си, номадите следват коритото на старата пресъхнала река, която прави широк завой на югоизток. Така обаче маршрутът се скъсява от шест седмици на една или две. Аз самият никога не съм минавал по този път.

Първите три дни се придвижваме мъчително на юг и после на изток. Отдясно се простира равнина с разядени от вятъра глинести склонове, които в далечината се сливат с плътни облаци от червен прах, а след това изчезват в жълтото мъгляво небе. Отляво са равните блата с тръстикови пояси и езерото, чиято ледена покривка в средата не се е разтопила. Вятърът духа над ледовете и смразява дъха ни, така че вместо да яздим, трябва често да изминаваме дълги разстояния, като крачим на завет до конете. Момичето увива един шал около лицето си и приведено на седлото, следва сляпо водача си.

Два от конете са натоварени с дърва за горене, но трябва да ги пазим за пустинята. В пясъчните преспи откриваме полузарит тамарикс, чиито храсти образуват цяла могила; насичаме го за подпалки. През останалото време трябва да се задоволяваме със снопове сухи тръстики. Момичето и аз спим един до друг в една палатка, увити в кожи, за да се пазим от студа.

През първите дни от пътуването се храним добре. Взели сме осолено месо, брашно, фасул, сушени плодове, а можем, освен това да убиваме диви птици. Но трябва да пестим водата. Водата в плитките южни разклонения на блатата е много солена и не може да се пие. Налага се един от мъжете да нагази до глезените на двадесет-тридесет крачки навътре, за да напълни меховете с вода или по-точно да начупи буци лед. Но дори и разтопеният лед е толкова горчив и солен, че може да се пие само със силен червен чай. Всяка година езерото става все по-солено, защото реката подкопава бреговете му и излива в него сол и стипца. Тъй като езерото е затворено, съдържанието на минерали във водата му непрекъснато се увеличава, особено в южната част, където през определени сезони цели водни площи се оказват изолирани от пясъчни наноси. След прииждането на реката през лятото рибарите намират в плитчините изплували на повърхността шарани. Разправят, че костурът вече е изчезнал. Какво ще стане с града, ако езерото се превърне в мъртво море?

След като един ден пием солен чай, всички, с изключение на момичето, ни хваща диария. Аз я понасям най-тежко. Много ми е унизително, че трябва често да спирам, да се събличам и обличам със замръзнали пръсти, прикрит зад коня, докато другите чакат. Опитвам се да пия колкото се може по-малко, до такава степен, че както яздя, започват да ми се привиждат разни неща: кладенец, а до него пълно буре с вода, която се плиска от черпака, или чист сняг. Нередовното ходене на лов за животни и птици и безразборните любовни похождения — тези упражнения по мъжественост — са прикривали слабостта на тялото ми. След дългите преходи костите ме болят, а вечер съм толкова уморен, че нямам апетит. Но продължавам да се влача, докато накрая не мога да местя краката си; тогава се изкатервам на седлото, загръщам се с наметалото и давам знак на един от мъжете да върви напред и да следи пътеката. Вятърът не отслабва. Фучи срещу нас откъм заледеното езеро, духа във всички посоки и забулва небето с облаци червен прах. От прахта спасение няма: тя прониква в дрехите ми, напластява се по кожата, прониква в багажа. Ядем с обложени езици, плюем често и зъбите ни скърцат. Дишаме не въздух, а прах. Движим се в прахта както рибите във водата.

Момичето не се оплаква. Храни се добре, не се разболява, спи спокойно по цяла нощ, свита на топка, а времето е толкова студено, че аз бих прегърнал и куче, за да се стопля. Язди цял ден, без да издаде звук. Веднъж поглеждам към нея и виждам, че язди и спи, а лицето й е спокойно като на бебе.

На третия ден бреговата ивица на блатистата местност започва да се извива на север и ние разбираме, че сме заобиколили езерото. Разпъваме рано палатките и докато е светло, събираме всяка тресчица, която ни попадне, а конете пасат за последен път оскъдната блатна трева. На четвъртия ден призори навлизаме в дъното на някогашното езеро, което се простира на още шестдесет километра отвъд блатата.

По-печална гледка не съм виждал. Нищо не расте по дъното на това солено езеро, което на места ту пропада, ту се издига в назъбени кристалинни шестоъгълници, широки една стъпка. А освен това ни дебнат опасности: вървим по необикновено гладка площ и изведнъж предният кон пропада под тънката повърхност и потъва до гърдите в мръсна зелена тиня, а мъжът, който го води, остава за миг като втрещен, без да знае какво да прави, и също потъва. Мъчим се да ги издърпаме, но солената покривка се троши под копитата на съпротивяващия се кон, дупката става все по-голяма и отвсякъде се носи отблъскваща възсолена миризма. Сега осъзнаваме, че езерото не е останало зад гърба ни, а се простира тук под нас, понякога под дебела покривка, понякога под тънка корица трошлива сол. Кой знае кога слънцето е огряло за последен път тези мъртви води? Запалваме огън върху по-устойчив терен, за да може зъзнещият нещастник да се сгрее и да изсуши дрехите си. Той клати глава:

— Винаги са ми казвали да се пазя от зелените петна, но досега такова нещо не бях виждал.

Той е нашият водач, единственият сред нас, който е бил на изток от езерото. Подкарваме конете още по-припряно — бързаме да излезем от мъртвото езеро, страхуваме се да не ни погълне тази течност, по-студена от леда, неорганична, подземна, безвъздушна. Яздим срещу вятъра с наведени глави, с издути като балони кожуси, проправяме си път през нащърбените кристали сол, заобикаляйки гладките повърхности. През облаците прах, които се носят царствено по цялото небе, слънцето хвърля оранжева светлина, но изобщо не топли. Щом падне мрак, забиваме коловете на палатките в цепнатините на твърдите като скала буци сол; изгаряме дървата за огън с разточителна скорост и се молим като моряци скоро да излезем на суша.

На петия ден дъното на езерото остава зад гърба ни, преминаваме през ивица от гладки кристали сол и скоро започваме да усещаме под краката си пясък и камъни. Всички се окуражават, дори и конете, които по време на прехода през соленото езеро са получили само няколко шепи ленено семе и една кофа възсолена вода. Тяхното състояние видимо се влошава.

Що се отнася до мъжете, те не се оплакват. Прясното месо е на привършване, но има осолено месо, сушен фасул, много брашно и чай, а по пътя срещаме животни и птици. При всяка почивка запарване чай и печем малки питки, много вкусни за гладни хора. Мъжете готвят: понеже се смущават от девойката и не им е ясно каква роля играе тя и по-точно защо я водим при варварите, те почти не разговарят с нея, избягват да я гледат и изобщо не я молят да им помага в готвенето. Аз не изисквам нищо от нея, надявам се, че стеснението ще изчезне по време на пътуването. Избрах тези мъже, защото са издръжливи, честни и изпълнителни. Следват ме при тежките условия, без да му мислят много, макар че сега внушителните лъскави униформи, с които двамата млади войници минаха през вратите на града, са скатани във вързопи и качени на конете, а ножниците им са пълни с пясък.

Постепенно пясъците се оформят в дюни. Напредваме бавно, защото се изкачваме и слизаме с мъка по дюните. Това е възможно най-тежкият терен за конете, които едвам се придвижват с по няколко сантиметра, копитата им затъват дълбоко в пясъка. Поглеждам водача, но той само свива рамене:

— Чакат ни километри път, трябва да го извървим, друг начин няма.

Заставам на една дюна, слагам ръка над очите си и се взирам напред, но освен пясъчна вихрушка не виждам нищо друго.

Тази вечер един от товарните коне отказва да яде. На сутринта отказва да стане въпреки жестокия бой с камшик. Разпределяме отново товарите и захвърляме част от дървата за горене. Оставам, другите тръгват. Мога да се закълна, че животното знае какво го очаква. При вида на ножа очите му се обръщат. Когато кръвта шурва от врата му, то успява да излази от пясъка, пристъпва несигурно една-две крачки по посока на вятъра и пада. Чувал съм, че при крайна нужда варварите запазват кръвта на конете си. А ние дали няма да съжаляваме за разточително пропиляната кръв в пясъка?

На седмия ден, когато най-после дюните остават зад нас, различаваме сред еднообразния сиво-кафяв пуст пейзаж една тъмносива ивица. След известно време виждаме, че тя се простира с километри на изток и на запад. Забелязваме дори черните очертания на изсъхнали дървета. Водачът ни казва, че имаме късмет: непременно ще намерим вода.

Попаднали сме на дъното на някогашна лагуна. На мястото на бреговете са останали само мъртви тръстики — призрачнобели и чупливи при най-леко докосване. Дърветата са тополи, също така отдавна мъртви. Изсъхнали са преди много години, когато подземната вода се е оттеглила толкова надълбоко, че корените им не са могли да стигнат до нея.

Разтоварваме конете и започваме да копаем: На седемдесет сантиметра стигаме до тежка синя глина. Под нея има пясък, после друг слой глина, видимо лепкава. На дълбочина два метра сърцето ми вече бие силно, ушите ми пищят и трябва да се откажа да обръщам земята с лопатата. Тримата мъже продължават да се трудят и хвърлят меката пръст в брезентово платнище, завързано в краищата. На три метра дълбочина около краката им започва да се събира вода. Тя е сладка, без следа от сол и ние се усмихваме щастливо един на друг; но се оттича много бавно и трябва непрекъснато да копаем, тъй като стените на дупката хлътват. Едва късно следобед можем да изхвърлим последните остатъци от възсолената езерна вода и да напълним меховете. Почти се е стъмнило, когато накланяме голямата бъчва над нашия кладенец и пускаме конете да пият.

И тъй като сега има в изобилие дърва за горене, мъжете изравят в глината две огнища едно до друго и запалват буен огън, за да изсушат глината. Когато огънят стихва, те разравят въглените и се залавят да пекат хляб. Момичето стои право и ги наблюдава, подпряно на двете тояжки, към които съм привързал по един дървен кръг, за да не затъват в пясъка. В тази спокойна и приятна приятелска атмосфера след успешен ден и предстояща почивка се завързва разговор. Шегувайки се с нея, мъжете правят първата стъпка към установяване на приятелски отношения:

— Ела, седни при нас и опитай мъжкия хляб!

Тя им се усмихва и навирва брадичка с жест, който може би само аз разбирам, че означава усилие да ги види. После се намества предпазливо до тях, за да се сгрее на жаравата от огнището.

Сядам по-далеч, на завет пред палатката, до мен блещука газената лампа; отбелязвам изминалия ден в дневника, но в същото време слушам. Закачките продължават да се разменят на пограничния диалект и тя никак не се затруднява да намира най-точните думи. Изненадан съм от лекотата, с която говори, от бързите й реакции, от спокойствието й. Усещам, че дори изпитвам гордост: значи тя не е просто любовница на един стар мъж, а остроумна, привлекателна млада жена! Може би ако от самото начало се бях научил да говоря на това безгрижно, шеговито наречие, отношенията ни щяха да бъдат по-близки. Но като последен глупак, вместо да й осигуря приятно прекарване на времето, аз я потисках с мрачни мисли. Вярно е, че светът трябва да принадлежи и на певците, и на танцьорите! А сега колко напразни мъки, безсмислена меланхолия и закъснели угризения! Угасвам лампата, седя, подпрял брадичка с юмрука си, гледам към огъня и слушам как стомахът ми къркори.

 

 

Спя като човек, доведен до крайно изтощение. Едва-едва се разсънвам, когато тя повдига края на огромната мечешка кожа и се намества до мен. „На всяко дете му става студено нощем“ — така си мисля в това объркано състояние и като притеглям главата й към рамото си, задрямвам. Може би известно време спя дълбоко. След това, вече съвсем буден, усещам търсещата й ръка под дрехите си и езика й, който ближе ухото ми. Разтърсва ме радостна тръпка, прозявам се, протягам се и се усмихвам в тъмнината. Ръката й намира каквото търси. „Какво от това, мисля си аз. Какво от това, ако загинем някъде на края на света? Поне да не умрем измъчени и нещастни!“ Под ризата тя е гола. Обръщам се към нея и я вземам в обятията си; тялото й е топло, отпуснато, готово за мен; този миг заличава петте месеца на безсмислени колебания и аз се отпускам в приятна сладостна забрава.

Когато се събуждам, главата ми е толкова празна, че ме обзема ужас. Трябва съзнателно да направя усилие да разбера къде се намирам във времето и пространството: в легло, в палатка, през нощта, в един свят с тяло, което сочи на запад и на изток. Макар че съм се проснал върху нея, тежък като умрял вол, момичето спи, отпуснало ръце на гърба ми. Отмествам се от нея, оправям завивката и се опитвам да събера мислите си. Нито за миг не си представям, че утре мога да вдигна лагера, да се върна обратно в оазиса и да заживея в слънчевата съдийска вила с млада булка, да спя спокойно до нея, да стана баща на децата й и да гледам как сезоните се сменят. Не ме плаши мисълта, че ако не беше прекарала вечерта около лагерния огън в компанията на младите мъже, тя може би нямаше да има никаква нужда от мен. Може би истината е, че докато съм я притискал в обятията си, тя е прегръщала някой от тях. Ослушвам се внимателно как тази мисъл отеква в мен, но не мога да доловя някакви особени удари на сърцето, които да ми покажат, че се чувствам уязвен. Тя спи; ръката ми се плъзва по гладкия корем, гали бедрата й. Свършено е и аз съм доволен. В същото време готов съм да повярвам, че това нямаше да се случи, ако не се разделяхме след няколко дни. Нито пък, ако трябва да бъда откровен, удоволствието, което изпитвам от нея, удоволствието, чиито последни тръпки все още усещам по дланта си, е толкова голямо. Сега, като я докосвам, сърцето ми не бие по-силно отпреди, нито кръвта ми се разпалва повече. Аз съм с нея не заради омайната любов, която тя обещава или дарява, а поради други причини, които са все така неясни. Само в едно нещо съм сигурен — в леглото сред тъмнината белезите, оставени по нея от инквизиторите — счупените крака, полуслепите очи, — се забравят лесно. Да не би тогава да искам тази жена в цялостния й вид, да не би удоволствието ми от нея да остава половинчато, защото белезите й не са заличени и тя не е възстановила същността си; а да не би (не съм глупак, та да премълчавам тези неща) точно белезите да ме привличат към нея, но за съжаление недостатъчно силно? Твърде много ли искам, или твърде малко: нея ли искам, или следите от една история, останали по тялото й? Дълго време лежа и се взирам в непрогледния мрак, макар и да знам, че протегна ли ръка, ще докосна покрива на палатката. Както и да си обяснявам произхода на своите страсти — мислено или гласно, колкото и противоречиво да звучат обясненията, нищо не може да ме разстрои. „Сигурно съм уморен, си мисля. Или може би онова, което изричаме, звучи фалшиво.“ Устните ми се движат и беззвучно нареждат и пренареждат думите. „А може би само неизречените неща трябва да се изживеят.“ Претеглям в ума си това последно съждение и не забелязвам у себе си склонност нито да го приема, нито да го отхвърля. Думите стават все по-неразбираеми; скоро загубват напълно значението си. Въздишам в края на дълъг ден, в средата на дълга нощ. После се обръщам към момичето, прегръщам го, притеглям го плътно към себе си. Тя мърка в съня си и аз скоро се присъединявам към нея.

 

 

На осмия ден почиваме, защото конете са наистина в жалко състояние. Дъвчат гладно сухите влакна на мъртвите тръстикови стебла. Коремите им се подуват и те изпускат шумно газове. Дали сме им последното ленено семе и дори малко от нашия хляб. Ако до един-два дни не намерим паша, ще загинат.

 

 

Оставяме кладенеца и купчината пръст, която сме изкопали, за да продължим на север. Всички, с изключение на момичето, вървим пеша. Захвърлили сме вещите, от които можем да се лишим, за да облекчим конете; но тъй като не можем да издържим без огън, те трябва да мъкнат обемисти наръчи дърва.

— Кога ще видим планините? — питам нашия водач.

— След ден-два. Трудно е да се каже. Не съм пътувал по тези места досега. — Той е ходил на лов по източния бряг на езерото и периферията на пустинята, без да му се е налагало да минава през нея. Изчаквам, като му давам възможност да изкаже мислите си, но той изглежда невъзмутим, не вярва, че ни грози опасност. — Може би след два дни ще видим планините и след още един ден път ще стигнем до тях. — Присвива очи и се взира в кафявата мараня, забулила хоризонта. Не пита какво ще правим, когато стигнем планините.

Стигаме до края на равната камениста пустош, изкачваме една верига от скалисти хълмове и излизаме на ниско плато, покрито с изсъхнала зимна трева. Конете я пасат настървено. Гледаме ги с облекчение как ядат.

През нощта се стряскам и събуждам, обзет от мрачно предчувствие за беда. Момичето се надига до мен.

— Какво има? — пита тя.

— Слушай. Вятърът е спрял.

С боси крака, увита в кожата, тя изпълзява след мен от палатката. Навън вали мек сняг. Под мъглявата пълна луна земята е цялата бяла. Помагам й да се изправи и я придържам, взирам се в празното пространство, откъдето падат снежинките сред осезаемата тишина — нали цяла седмица вятърът свири непрестанно в ушите ни. Мъжете от втората палатка идват при нас. Усмихваме се глупаво един на друг.

— Пролетен сняг, последният сняг за годината — казвам аз. Те кимат. Един кон до нас, който изтърсва снега от гърба си, ни стряска.

Сред топлината на заснежената палатка искам отново да я любя. Тя е пасивна, примирява се с мен. Отначало съм сигурен, че моментът е подходящ; прегръщам я с чувство на най-дълбоко удоволствие и гордост, които съм изпитвал в живота си; но скоро сякаш загубвам връзка с нея и страстта замира постепенно и напразно. Явно интуицията ми е била погрешна. Въпреки това в сърцето ми продължава да тупти обичта към това момиче, което заспива толкова бързо, отпуснало глава на рамото ми. Нищо, ще има друг случай, а ако не, няма да съжалявам.

 

 

Един глас вика през цепнатината на палатката:

— Господине, събудете се!

Съзнавам замаяно, че съм се успал. Това е заради тишината, си мисля: сякаш ни е упоила.

Измъквам се от палатката и излизам на светло.

— Вижте, господине! — казва мъжът, който ме събуди, и сочи към североизток. — Задава се лошо време!

Срещу нас над заснежената равнина се носи гигантска черна вълна. Все още е на километри далеч, но явно поглъща цялата земя по пътя си. Гребенът й се губи в навъсените облаци.

— Буря! — изкрещявам аз. Никога не съм виждал толкова ужасяващо нещо. Мъжете бързат да приберат палатката си. — Доведете конете, завържете ги за колове тук по средата! — Вече усещаме първите пориви на вятъра, започва снежна виелица.

Момичето стои до мен, подпряно на тояжките.

— Можеш ли да видиш? — питам аз. Тя се взира, при което лицето й се разкривява и кима. Мъжете започват да събират втората палатка. — Излиза, че снегът е лоша поличба! — Тя не отговаря. Знам, че трябва да помагам, но не мога да откъсна очите си от огромната черна стена, която връхлита към нас със скоростта на галопиращ кон. Вятърът се надига и ние се олюляваме на краката си; отново чуваме познатото ечене.

Размърдвам се, пляскам с ръце и крещя:

— Бързо, бързо! — Единият от мъжете е коленичил и сгъва палатките, навива мушамите, събира завивките; другите двама водят конете. — Сядай! — викам на момичето и се хвърлям да събирам багажа. Буреносната стена вече не е черна, а хаотична вихрушка, от пясък, сняг и прах. В следващия миг вятърът изведнъж се извисява със свистене, шапката ми отлита от главата и бурята ни помита. Нещо ме събаря по гръб: не е вятърът, а кон, откъснал се от въжето. Върти се объркано — ушите му залепнали за главата, а очите му сякаш ще изскочат. — Хванете го! — крещя аз. Но думите ми прозвучават като шепот, аз самият не мога да ги чуя. Конят изчезва пред очите ни като призрак. В същия миг палатката хвръква високо във въздуха. Хвърлям се върху навитите мушами и ги притискам към земята, пъшкайки от гняв към себе си. След това пълзешком, повлякъл мушамите, се промъквам бавно към момичето. Все едно че пълзя срещу течаща вода. Очите ми, носът ми, устата ми са запушени вече с пясък, задъхвам се при дишане.

Момичето стои право, разперило ръце като криле над вратовете на двата коня. Изглежда, им говори: макар че очите им святкат, те не мърдат.

— Палатката ни я няма! — крещя в ухото й и размахвам ръка към небето. Тя се обръща: под шапката лицето й е увито с черен шал; дори очите й са покрити. — Палатката я няма! — изкрещявам отново. Тя кима.

В продължение на пет часа, притиснати един до друг, се крием зад купчината дърва и зад конете, а вятърът ни шиба като с камшик и ни затрупва със сняг, лед, дъжд, пясък и ситен чакъл. Толкова е студено, че чак костите ни пукат. Хълбоците на конете, обърнати към вятъра, са заледени. Притиснати един към друг, хора и животни, взаимно се топлим, опитваме се да издържим.

По обяд вятърът спира внезапно, сякаш някъде са затворили врата. Ушите ни пищят сред необичайната тишина. Би трябвало да раздвижим вкочанените си крайници, да се изчистим, да натоварим конете, да направим каквото и да е, за да потече кръв във вените ни, но единственото ни желание е да полежим още малко в нашето гнездо. Зловеща летаргия! Гласът ми е рязък и груб:

— Хайде, момчета, давайте да товарим.

Преспите в пясъка показват къде е затрупан захвърленият ни багаж. Търсим загубената палатка по посока на отминалия вятър, но от нея няма никакви следи. Помагаме на изнемощелите коне да се изправят и ги натоварваме. Мразовитата буря не е нищо в сравнение със студа, който сега настъпва и ни обгръща като леден покров. Дъхът ни се превръща в скреж, зъзнем, макар че сме обути в ботуши. След три несигурни, клатушкащи се стъпки, предният кон се строполява на задните си крака. Изхвърляме дървата за горене, които носи, изправяме го с един прът, бием го с камшик. Проклинам се, и то не за първи път, че съм тръгнал на труден път с неопитен водач в коварно време.

 

 

Десети ден: въздухът е по-топъл, небето — по-ясно, вятърът — по-лек. Движим се бавно през равнинна земя, когато водачът ни започва да вика и да сочи с ръка. „Планините!“, помислям си аз и сърцето ми подскача. Но той не е видял планините. Точиците в далечината, към които сочи, са хора, хора на коне: какви други хора, ако не варварите! Обръщам се към момичето, чийто кон водя.

— Почти стигнахме — казвам. — Пред нас има хора, скоро ще разберем какви са.

Тягостното чувство от последните няколко дни изчезва. Минавам напред с ускорена крачка и насочвам групата към трите дребни фигури в далечината.

Половин час вървим към тях, докато осъзнаем, че разстоянието изобщо не се скъсява. „Не ги интересуваме“, си мисля аз и се чудя дали да не запалим огън. Но когато давам знак да спрем, трите точици като че ли също спират; тръгваме пак и те също тръгват. „Това да не би да са собствените ни отражения, да не би да е някаква светлинна илюзия?“, питам се аз. Не можем да извървим разстоянието до тях. Откога ли ни следят? А може би си мислят, че ние ги следим?

— Спрете, няма никакъв смисъл да ги гоним — казвам на мъжете. — Нека да видим дали ще искат да се срещнат само с един от нас. — Яхвам коня на момичето и се запътвам към непознатите. За известно време те като че ли остават неподвижни, наблюдават и чакат. После започват да се отдалечават и да блещукат като светлинки в мъглата от прах. Пришпорвам коня си, но той е твърде слаб и се движи само в тромав тръс. Отказвам се от преследването, слизам на земята и чакам другарите ми да ме настигнат.

За да пестим силите на конете, правим все по-кратки преходи. Този следобед изминаваме не повече от десет километра стабилен равен терен и се разполагаме на лагер; през цялото време тримата ездачи пред нас са в зрителното ни поле. Конете могат да пасат един час, стига да намерят някакви хилави шубраци; след това ги връзваме близо до палатката и оставяме един от мъжете на пост. Пада нощ, на мъглявото небе изгряват звезди. Обикаляме около лагерния огън, греем се на топлината му, търпим болките в уморените си крака и не изпитваме желание да се вмъкнем в единствената палатка. Втренчил поглед на север, мога да се закълна, че в далечината проблясва друг огън; но когато се опитвам да го покажа на останалите, нощта е станала вече непрогледно черна.

Тримата мъже предлагат да спят отвън и поред да дежурят. Трогват ме.

— След няколко дни, когато стане по-топло — отвръщам им аз. Спим на пресекулки — четири тела, притиснати едно до друго в палатка за двама; момичето е легнало скромно най̀ открая. Ставам преди изгрев и се взирам на север, когато розово-лилавите отблясъци на изгрева стават златисти, точиците отново се появяват сред пустата равнина, но вече не са три, а осем, девет, десет или може би дванадесет.

Правя знаме от прът и бяла памучна риза и потеглям към неизвестните хора. Вятърът е спрял, въздухът е чист, яздя и броя. В подножието на хълма виждам дванадесет малки фигурки, а далеч зад тях неясните, призрачни очертания на сините планини. Наблюдавам движението на фигурите. Вървят една след друга и като мравки се изкачват по хълма. На върха спират. Вдига се прах и ги скрива от погледа ми, после те пак се появяват: дванадесет конници на хоризонта. Продължавам бавно напред, а бялото знаме се развява над рамото ми. Не свалям очи от хълма, но все пак пропускам момента, в който изчезват.

— Просто не трябва да им обръщаме внимание — казвам на хората си. Натоварваме отново багажа и продължаваме похода към планините. С всеки изминал ден товарите олекват, но сърцата ни се късат, защото трябва да подкарваме с камшик измършавелите животни.

Момичето кърви, навлязла е в определен период от месеца. Не може да прикрие това, не може да се усамоти, няма дори и един храст, зад който да се скрие. Разстроена е, мъжете също са разстроени. Такова е старото поверие: кръвотечението на жената значи нещастие — за посевите, за лова, за конете. Мъжете стават мрачни: искат тя да стои далеч от конете, което не е възможно, не искат да се докосва до храната им. Засрамена, тя се държи настрана и не се присъединява към нас дори за вечеря. След като се наяждам, вземам една паница фасул и тестени топчета и я занасям в палатката й.

— Не трябва да ми носиш да ям — казва тя. — Аз не бива да стоя дори в палатката. Но няма къде да отида. — Момичето изобщо не оспорва уединението си.

— Не се притеснявай — казвам аз. Докосвам бузата й с ръка, сядам за малко и я наблюдавам как яде.

Безсмислено е да настоявам мъжете да спят в палатката с нея. Те остават навън, поддържат огъня и се редуват да стоят на пост. На сутринта за тяхно успокоение извършвам с момичето кратко обредно очистение (защото аз също съм се омърсил, като съм спал в едно легло с нея): начертавам с пръчка линия в пясъка, прекрачваме я, после измивам нейните ръце и моите и като прекрачваме обратно линията, се връщаме в лагера.

— Утре сутринта ще трябва да направиш същото — шепне тя. За дванадесет дни сме станали по-близки, отколкото за няколко месеца, прекарани в едно жилище.

Стигаме предпланините. Далеч пред нас непознатите войници вървят бавно по криволичещото русло на пресъхнал поток. Вече не се опитваме да ги настигнем. Разбираме, че те едновременно ни следят и ни водят. Тъй като земята става все по-скалиста, напредваме все по-бавно. Когато спрем за почивка или загубим от поглед непознатите конници зад завоите на потока, не се страхуваме, че те ще изчезнат.

И накрая, след много увещания, усилия, бутане и дърпане на конете изкачваме едно възвишение и изведнъж се озоваваме пред тях. Иззад скалите, от едно закътано дере, се появяват повече от дванадесет мъже на рунтави кончета, с овчи кожуси и шапки с мургави, загрубели лица и с тесни очи — варвари от плът и кръв на родната си земя. Застанал съм достатъчно близко до тях, за да усетя миризмата им — миришат на конска пот, на пушек, на полуобработена кожа. Единият от тях насочва към гърдите ми мускет, висок колкото човешки бой, с двунога подпора, закрепена при дулото. Сърцето ми спира да бие, прошепвам „не“ и с преднамерено бавно движение пускам юздите на коня, който водя, и показвам празните си ръце. По същия начин обръщам гръб, хващам юздите и като се плъзгам и пързалям по сипея, повеждам коня тридесет крачки назад до подножието на склона, където другарите ми ме чакат.

Варварите стоят над нас и се открояват ярко на фона на небето. Освен биенето на сърцето ми, тежкото дишане на конете и стенанието на вятъра други звуци не се чуват. Преминали сме границите на Империята. На такова нещо не може да се гледа с леко око.

Помагам на момичето да слезе от коня и й казвам:

— Слушай внимателно. Ще те изведа на хълма, за да говориш с тях. Вземи си тояжките, пръстта е ронлива, но друг път дотам няма. След като говориш с тях, можеш да решиш какво ще правиш. Ако искаш да тръгнеш с тях, ако те могат да те заведат при семейството ти, върви. Ако решиш да останеш с нас, можеш да се върнеш. Разбираш ли? Не те насилвам.

Тя кима. Много е нервна.

Прикрепям я с една ръка и й помагам да изкачи чакълестия бряг. Варварите не помръдват. Преброявам трима мъже с дълги пушки. Останалите носят познатите къси лъкове. Изкачваме се към върха, а те отстъпват леко назад.

— Можеш ли да ги видиш? — питам я задъхано.

— Не много добре — отвръща ми тя и обръща глава по особен и необясним начин.

— Сляпа: как е сляпа?

Казва ми думата и аз се обръщам към варварите:

— Сляпа — повтарям и докосвам клепачите си. Те не реагират. Пушката, подпряна между ушите на понито, все още е насочена към мен. Очите на собственика й проблясват весело. Мълчанието продължава.

— Говори с тях — казвам й аз. — Кажи им защо сме тук. Разкажи им историята си. Кажи им истината.

Тя ме поглежда изкосо и леко се усмихва.

— Наистина ли искаш да им кажа истината?

— Кажи им истината. Какво друго има за казване?

Усмивката не изчезва от устните й. Тя клати глава и мълчи.

— Кажи им каквото искаш. Само че сега, след като те доведох, докъдето можах, искам да ти предложа много ясно да се върнеш в града с мен. По твое собствено желание. — Хващам я здраво за ръката. — Разбираш ли ме? Това е моето желание.

— Защо? — Думите се отронват от устните й като съдбоносен въпрос. Тя знае, че този въпрос ме обърква, че ме е обърквал от самото начало. Човекът с пушката се приближава бавно и застава почти над нас. Тя поклаща глава. — Не. Не искам да се върна в онзи град.

Смъквам се по хълма.

— Запалете огън и сварете чай, ще останем тук — казвам на мъжете. До мен достига тихият говор на момичето, прекъсван от порива на вятъра. Тя се подпира на тояжките си, а ездачите слизат от конете и се скупчват около нея. Не мога да разбера нито дума. „Какво прахосване на време, през дългите скучни вечери тя можеше да ме научи на своя език! Сега вече е много късно“, мисля си аз.

Изваждам от кожените дисаги два сребърни подноса, които съм пренесъл през пустинята. Развивам и коприненото платно.

— Искам да вземеш тези неща — казвам аз. Насочвам ръката й към тях, за да усети колко мека е коприната, да проследи с пръсти преплетените риби и листа върху подносите. Донесъл съм също и малкия й вързоп. Не знам какво има в него. Оставям го на земята. — Ще те придружат ли до края?

Тя кима и добавя:

— Той казва, че това ще стане в средата на лятото. Казва също, че иска един кон. За мен.

— Кажи му, че ни чака дълъг и труден път. Както сам може да види, конете ни са в лошо състояние. Питай го дали не можем да купим от тях коне. Кажи, че ще платим в сребро.

Тя превежда на стария човек, а аз чакам. Другарите му вече са слезли от конете, но той все още е на седлото, преметнал през гърба огромна стара пушка. Стремена, седло, поводи, юзди — нищо не е направено от метал, всичко е от кости, от калено на огън дърво, обшито с животински черва, прикрепено с каиши. Хората са облечени с вълна и животински кожи и се хранят от ранно детство с месо и мляко, на тях не им е познат мекият допир на памука, нито полезните свойства на зърнените храни и плодовете: това са хората, които разширяващата се Империя изтласква от равнините в планините. Никога досега не съм срещал жители на северните земи на техен собствен терен и на равни начала: познавам само варварите, които идват в оазиса да разменят стоки, познавам и неколцина, които лагеруват край реката, а също и окаяните затворници на Джол. Какво събитие и какъв срам, че се намирам днес тук! Един ден заместниците ми ще събират предметите, изработени от тези хора — остриета на стрели, дървени дръжки на ножове, украсени с резба, дървени съдове, — и ще ги показват наред с моите колекции от птичи яйца и калиграфски загадки. А аз съм дошъл тук да уреждам отношенията между хората на бъдещето и хората от миналото, като връщам едно човешко тяло, от което сме изсмукали живота — аз, посредникът, чакалът на Империята, преоблечен като кротка овца!

— Той казва не.

Изваждам от чантата си кюлче сребро и му го подавам.

— Кажи му, че срещу това искам един кон.

Той се навежда, взема блестящото парче сребро и внимателно го захапва; след това то изчезва в кожуха му.

— Казва не. Прибира среброто срещу коня, който няма да вземе. Няма да вземе моя кон, но вместо него взема среброто.

За малко да избухна; но каква полза да се пазарим? Тя си отива, почти си е отишла. За последен път мога да я погледна ясно в лицето, да проследя движенията на сърцето си, да се опитам да разбера каква в действителност е тя: знам, че отсега нататък ще започна да възстановявам образа й от натрупаните спомени, оформени от съмнителните ми желания. Докосвам бузата й, хващам ръката й. Тази сутрин на този мрачен хълм не мога да открия у себе си нито следа от онова затъпяващо еротично чувство, което ме тласкаше към нейното тяло нощ след нощ, не мога да открия дори и приятелската близост, създадена по време на пътуването. Съществува само една празнота и отчаянието, че има такава празнота. Стискам силно ръката й, но отговор не получавам. Виждам твърде ясно онова, което е пред мен: едно набито момиче с широка уста и коса с бретон на челото, отправило поглед през рамото ми към небето; непознато същество; гостенка, дошла от непознати земи, тръгнала на път към дома след злополучно гостуване.

— Довиждане — казвам й.

— Довиждане — отговаря тя.

Гласът й е безжизнен, какъвто е и моят. Започвам да се спускам по склона; когато стигам долу, те са взели тояжките и й помагат да се качи на кончето.

 

 

Накъдето и да погледнеш, виждаш, че пролетта е дошла. Въздухът е като балсам, зелените връхчета на младите стръкчета трева се подават тук-там, пред нас шумно прелитат ята пъдпъдъци. Ако бяхме тръгнали от оазиса сега, а не преди две седмици, щяхме да пътуваме по-бързо и нямаше да излагаме живота си на риск. От друга страна обаче, щяхме ли да намерим варварите? Сигурен съм, че в този момент те вече събират палатките си, товарят каруците си и подкарват с камшик стадата си, готови за пролетното преселване. Не съм сгрешил, като съм поел риска, но знам, че мъжете ме обвиняват. (Представям си как говорят: „Да ни доведе тук посред зима! Не трябваше изобщо да се съгласяваме!“ А какво ли си мислят сега, когато са разбрали, че не са били при варварите като специални пратеници, както им бях подхвърлил, а само като придружители на една жена, на една затворничка, изоставена от варварите — жена без значение, любовница на съдията?)

Опитваме се, доколкото е възможно, да следваме пътя, по който сме дошли, като разчитаме на звездната карта, начертана внимателно от мен. Вятърът е останал зад нас, времето е по-топло, конете са с по-лек товар, ние знаем къде се намираме, нищо не ни пречи да пътуваме бързо. Но когато първата вечер спираме, оказва се, че пречка има. Мъжете ме викат при огъня, където един от младите войници седи отчаяно, закрил лицето си с ръце. Ботушите му са събути, партенките — свалени.

— Вижте му крака, господине — казва водачът.

Десният крак е отекъл и възпален.

— Какво има? — питам момчето. Той вдига крак и ми показва петата си, спечена от кръв и гной. Дори миризмата на мъжки партенки не може да прикрие миризмата на разложена плът.

— Откога е така кракът ти? — изкрещявам аз. Той крие лицето си. — Защо не си казал нищо? Не ви ли казах на всички, че трябва да пазите краката си чисти, да сменяте партенките на два дни и да ги перете, да мажете мехурите и да ги превързвате? Предупредих ви за това съвсем съзнателно! Как ще пътуваш сега с този крак?

Момчето не отговаря.

— Не искаше да каже, за да не ни задържа по пътя — шепне приятелят му.

— Не е искал да ни задържа, но сега ще трябва да го носим по целия път! — крещя аз. — Преварете вода, за да си измие крака и да го превърже!

Оказва се, че съм прав. На другата сутрин, когато му помагат да си обуе ботуша, той не може да прикрие болката си. С превързан крак, увит и стегнат в една торба, момчето куцука по равния път, но през останалото време трябва да язди.

Ще бъдем щастливи, когато пътуването свърши. Омръзнали сме си един на друг.

На четвъртия ден стигаме бреговете на някогашната лагуна и в продължение на няколко километра вървим на югоизток, докато се озоваваме при нашия стар кладенец със скупчените голи тополи. Там почиваме един ден и събираме сили за най-тежкия участък от пътя. Печем питки и варим каша от последния боб.

Стоя настрана от мъжете. Те си говорят тихо и млъкват, щом се доближа до тях. Оживлението, което царуваше в началото на експедицията, вече го няма не само защото краят на пътуването е толкова разочароващ — след най-обикновен разговор с местните жители продължаваме обратно по същия път, — но и защото присъствието на момичето е подтиквало момчетата към някакъв вид мъжествени изяви, към другарско съперничество, които сега са се превърнали в мрачна раздразнителност, насочена волю-неволю към мен, затова че съм ги повел безразсъдно на път; към конете заради тяхното непокорство; към другаря им с болния крак, който ги бави; дори към тях самите. Давам пример, като слагам завивките си до огъня под звездите, защото предпочитам студения въздух пред задушаващата топлина на палатката в компанията на трима намусени мъже. На другата вечер никой не предлага да разпънем палатката и всички спим на открито.

На седмия ден вече си проправяме път през солените пустинни земи. Умира още един кон. Мъжете, на които е омръзнало да ядат всеки ден боб и питки, искат да го нарежат на парчета за храна. Разрешавам им, но не се присъединявам към тях.

— Ще продължа напред с конете — казвам им аз. Нека си направят пиршеството. По-добре да не им преча да си представят как прерязват моето гърло, как вадят моите черва, как трошат моите кости. Може би след това ще бъдат настроени по-приятелски към мен.

Мисля си с копнеж за познатите служебни задължения, за настъпващото лято, за дългите лениви следобедни почивки, за разговорите с приятели привечер под ореховите дървета, когато момчета разнасят чай и лимонада, а пременени млади момичета се разхождат по две, по три заедно из площада. Изминали са само няколко дни, откакто съм се разделил с другото момиче, но лицето й вече се губи в паметта ми, става неясно, непроницаемо, сякаш се обвива с някаква черупка. И докато напредвам с мъка по солената земя, откривам с изненада, че не мога да разбера как е възможно да съм обичал някого, дошъл от толкова отдалечен свят. Сега искам само да изживея живота си спокойно в позната обстановка, да умра в собственото си легло и да бъда изпратен до гроба от стари приятели.

 

 

От петнадесетина километра разстояние различаваме стърчащите в небето наблюдателни кули; все още вървим по пътеката, южно от езерото, когато жълто-кафявите стени на кулите започват да се открояват сред сивия пейзаж на пустинята. Поглеждам мъжете зад мен. Те също са ускорили крачка и едва прикриват възбудата си. От три седмици не сме се къпали, нито сме се преобличали, целите воним, кожата ни е суха, набраздена с черни ивици от вятъра и слънцето, изтощени сме, но крачим като мъже, дори момчето, което се препъва с привързания си крак, върви с изпъчени гърди. Можеше да бъде и по-лошо; можеше да бъде и по-добре все пак, но можеше да бъде и по-лошо. Дори конете с подути от блатната трева кореми изглеждат възкръснали за живот.

В нивята никнат първите пролетни кълнове. До ушите ни достигат пискливите звуци на тръба; от портала излиза представителна група конници и слънцето блести в шлемовете им. Ние сме като бостански плашила; трябваше да кажа на мъжете да си облекат униформите за тези последни няколко километра. Наблюдавам конниците, които яздят в тръс към нас, и очаквам всеки момент да се впуснат в галоп, да стрелят с пушки във въздуха и да се развикат. Но те продължават да се държат сериозно, съвсем не са тръгнали да ни кажат добре дошли и едва сега си давам сметка, че след тях не тичат никакви деца: разделят се на две и ни заобикалят, сред тях няма нито едно лице, което познавам, гледат ни студено, не отговарят на въпросите ми и ни подкарват като затворници през отворените врати на града. Чак когато излизаме на площада, виждам палатките и чувам врявата, която ми обяснява всичко: армията е пристигнала, обещаната кампания срещу варварите е започнала.