Богдан Богданов
Литературата на елинизма (9)

Заключение

Като един вид по-свободна зона заключението дава възможност на автора да сподели по-открито какви намерения е имал, та да не би, ако не е успял, да пропусне и тази последна възможност. А при тема като елинистическата литература върви и още нещо — да се извини на читателя за това, което неизбежно е трябвало да изостави.

Макар и посветена на отделен период, „Литературата на елинизма“ попада в границите на научния жанр литературна история. А литературна история, известно е, може да се напише и позитивно, като изложение на факти, и с концепция за литературен процес. Начините щяха да бъдат само два, ако в науката беше уточнено кои са развиващите се специфични феномени, които литературният историк трябва да наблюдава. Подобна концепция не е изработена или поне не е единодушно възприета, от което следва и обилието от конкретни изпълнения, и оправданието да се подхожда позитивистки. В класическата филология, особено в област като елинистическата литература, където фактите се добиват с толкова труд, позитивният подход е неизбежен. Затова само уважение будят изчерпателният труд на Зуземил, пестеливият в оценките си общ труд на Крист-Шмид, така точен в привеждането на необходимото свидетелство, или широкият план на работата на Лески^[1].

Доколкото върви да се подвеждат под общ знаменател, споменатите трудове не притежават определена концепция за литературен процес. Техният организационен принцип е идеята за традицията и наследената от деветнадесети век представа за развитието, съсредоточаваща се главно около произхода на явленията. Съзнателно или несъзнателно, техният характер се търси в някакво начало. Така че самата концепция на този подход повдига въпроси все от генетическо естество. Но независимо че те и в бъдеще ще продължат да занимават литературната история, нужно е да се подчертае — генетическата проблематика е само един момент в литературноисторическото изследване. Наистина нужно е да се знае от какъв изходен пункт тръгва примерно развитието на античния авантюрно-любовен роман, да се изследват генетическите връзки. Веднъж уточнени, те биха казали нещо и по другата страна на проблема — по това, какви са били смисловите възможности на този жанр. Но все пак отговорът за произхода не е отговор на въпроса за специфично-литературната и културно-социологическата същност на жанра.

Още един пример. В кръга изследвания, посвещавани на елинистическата поезия, особено често е занимаването с контактологически въпроси — от кого и откъде даден автор е заел мотив, тема, размер или образ. При традиционния дух, който владее цялата антична литература, контактологическите отношения дават представа и за спецификата на литературното творчество. И все пак спорът около въпроса кой е пионерът в темата за Хилас — Аполоний Родоски или Теокрит, от една гледна точка е направо излишен. Защото независимо дали са оригинални или заети, включени веднъж в дадена художествена структура, литературните теми и мотиви придобиват смисъл, какъвто може и да нямат, ако се разглеждат самостоятелно.

Същото се отнася и за по-обемните явления. Често пъти външното литературно влияние набавя нещо, което се налага от вътрешното развитие, друг път самият литературен процес набавя нужното от нелитературен източник. Така че във всички случаи по-основният въпрос е какво представлява даден жанр, дадена епоха, какво се променя и какво въпреки промяната остава непроменено.

Ако трябва да се каже какво липсва в „Литературата на елинизма“, това са най-напред традиционните генетически проблеми. Те са разглеждани от други и продължават да бъдат разглеждани, приведените съчинения ще убедят читателя. За решаването им има нужда от специална научноинформационна база, с каквато все още не разполагаме. Затова пък можем да бъдем полезни в един по-теоретичен аспект, оставян до този момент на втори план. Това е осмислянето на елинистическата литература в по-специфичен план, като жанрова система, и по-широко, в нейната културно-социологическа функция. Това беше задачата на настоящото изследване и дано да сме я изпълнили донякъде.

Заключенията по вече казаното не могат да се направят в чисто терминологичен тон, щом като не е налице установена концепция за това, какво представлява литературният процес. Концепцията все още се уточнява, дано и „Литературата на елинизма“ нещо допринесе. Та именно поради неуточнеността върви да си служим в изводите с понятия като „дух“ и „атмосфера“, също неточни, но някак способни да довършат в своята образност това, което не е формулирано докрай.

И така, кое е новото в елинистическата литература, отличаващо я и от словесността на преходния период на класиката, и от литературата в следващата епоха на римското време. Въпросът не е абсурден. Колкото и рискована да е, подобна характеристика е наложителна и възможна, щом елинистическата литература, независимо че в нея има слоеве и периоди, е все пак цялостно историческо явление.

Преди всичко елинистическата литература в тесния смисъл на думата, гръкоезичното явление, което беше предмет на настоящото изследване, е нов етап в античния литературен процес. Безспорно новото е, че в художествената област навлиза представата за частния човек или по-точно казано, художествената област способства за осъзнаването на тази представа. Става наблюдаемо човешкото проявление далече от площада и независимо от космоса, естествените среди на човека в литературата на класиката, става един вид художествено по-постижимо отношението на човека към другите хора, към света и към себе си, една субективност, вече смятана за ценна и дори за спасителна пред лицето на огромния, често изглеждащ хаотичен свят. За елинистическата литература става проблем човешкото разнообразие. И ако изглежда толкова особена и трудно поддаваща се на обща характеристика, причината е в колебанието дали да се ограничи в любуване на самото разнообразие, което често се проявява в разнообразие от възгледи и ценности, или все пак да го подведе към някаква обективност. В това колебание трябва да търсим връзката на толкова противоречиви явления като чувството за единство в известния химн на Клеант и безкрилия реализъм в мимовете на Херондас, настроенчески леката поезия на Калимах и Теокрит, радостна да открива реалното човешко присъствие, и амбицията да се постигне обемна цялостност у Аполоний Родоски.

От друга страна, елинистическата литература представлява грандиозен опит да се излезе извън рамките на нереалистическата концепция за действителност, характерна за предходната литература на класиката и наново утвърдена в следващите периоди на античната литература. В този период, напротив — наблюдаваме съзнателен опит да се конципира реалното, конкретното и съвременното. В крайна сметка опитът е неуспешен. Разбира се, това е нашата гледна точка. В елинистическата литература по странен начин реалистическото художествено конципиране се намира в конфликт с нереалистическото. Резултатът е компромис, който, струва ми се, все още не разполагаме с точни литературоведски термини, за да опишем задоволително. Именно този компромис, това усилие да се въвлече конкретното и съвременното в художествената област при продължаващо иначе нереалистическо светоусещане, обяснява особения характер на елинистическите литературни явления, останали, както е известно, лека-полека в сянката на забвението и затова така лошо опазени от по-късното време.

Системата от ценности, духът на самата литература, нейната специфична концепция за това, кое е действително и кое не, все пак трябва да се наблюдават през призмата на литературните форми, концептите на художественото конципиране. При характеризирането на елинистическата литература сигурна опора, че казаното по-горе е така, откриваме в едно съответствие. Онова, което нарекохме разнообразие от ценности и динамика в концепцията за действителност, има успоредица в отношението към художествените форми. На откъсването на човека от своя роден полис и социалното му индивидуализиране, на разнообразието от възгледи за добро съответства по-свободното отношение към литературните жанрове. Всъщност сега, в епохата на елинизма, те стават собствено литературни жанрове, в смисъл, че са търсени не по колективна ценностна, а по лична творческа подбуда. Духът на динамика, на поза да се свързва по необичаен начин, да се експериментира откриваме както в областта на идеите, така и в литературното творчество като занаят. Именно в елинистическата епоха литературата се обособява от житейската среда и от другите духовни дейности. Явява се и фигурата на литератора, още тогава предмет на насмешки за прекалено специализираната си дейност. От това време нататък има основание да се говори за литература в смисъла, с който сме свикнали дотам, че ни се струва безотносителен. А всъщност, оформил се в епохата на елинизма, той става неактуален в средновековието, за да се наложи отново в новото време, особено след романтическата епоха. Така че по парадоксите на неравното развитие на този смисъл Калимах и Аполоний Родоски стоят по-близо до съвременния писател, отколкото до Омир, от когото ги делят много по-малко векове.

Другата опора при характеризирането е редно да се търси във връзката с културната среда. Елинистическата литература е момент на елинистическата цивилизация. Особено при липсата на толкова данни, повече от необходимо е и характерът, и посоката на развитието на литературата да се потърсят в непосредствената обществена среда. Там липсите се оказват щастливо попълнени. Идеите на елинистическата философия, стиловете в изобразителното изкуство, вкусовете на всекидневието, битът — всичко това принадлежи някак и на литературата, доколкото тя е неотделима от общия поток на културната еволюция.

Литературният процес е само видимо самостоятелен. В следването на форми и идеи, във вътрешните отношения по принципа на пародиране на предишното само полагаме самостоятелността на движението. Независимо че някои негови основни моменти имат универсален характер и могат да се открият и в други епохи, моторът на самото движение е вън от литературния процес. Движението в областта на литературата е функция на едно по-дълбинно движение, което се проявява най-напред в по-общата област на цивилизацията.

В случая в елинистическата литература е налице ситуация, която отразява особеностите на елинистическото културно пространство. Литературата е един вид разслоена. Успоредно с усложняването на проблематиката и разнообразяването на средствата за израз тя претърпява разслояване в зависимост от различни видове потребяване и потребители. Най-общо гледано, в елинистическата литература наблюдаваме върхова и низова тенденция, определени от вкусовете и различните ценностни реакции на различни обществени слоеве. И въпреки че липсват достатъчно данни, за да бъдат напълно сигурни изводите, в ниския слой личи градската литература от масов тип, дето имат превес забавлението и вицът, и демократическо-сатирическата линия, борбена и моралистично-сериозна. На тези слоеве във вертикал съответстват зоните по хоризонтал, литературите на отделни страни, не всички създавани на гръцки език, някои все още недостатъчно изучени. Също като елинистическата култура и литературата би трябвало да се разглежда в два аспекта — в един по-тесен, той именно беше предмет на настоящото изследване, литературата, творена на гръцки език и свързана с елинската традиция, и в един по-широк аспект, това е полето на по-дълбоки взаимодействия между елинската и неелинската традиция, дето елинското губи преднина.

В този по-широк обсег, който беше оставен настрана в настоящото изследване, би трябвало да влезе и литературата, творена в тракийското културно пространство. С преки данни не разполагаме, въпреки че от тракийската митология и фолклор след откриването на съответна методика може би ще бъде изведен някакъв материал. Но гледано по принцип, като имаме предвид аналогични случаи в широкото елинистическо пространство, редно е да се смята, че и по нашите земи някаква литература е попадала в контакт с елинистическите литературни модели и при този контакт, имаме примера на тракийското изкуство от това време, гръцките форми са получавали стилизация, силно отдалечаваща ги от собствено елинистическото. Сега-засега по-надежден предмет за наблюдение е обратното движение — реципирането на тракийски мотиви в елинистическата литература и изкуство. Впрочем, знае се, от нашите земи са произхождали и някои елинистически писатели^[2].

И така в елинистическата литература в тесен смисъл на думата наблюдаваме свързване на елински елементи и продължаване на традицията, тръгваща от Омир и Хезиод. В по-широкия план се усеща процес на свързване на елински и източни традиции. И то сигурно е имало като резултат система, несъвпадаща с описанието, изпълнено в настоящото изследване, система по-обща и по-неопределена.

Като един вид извинение пред читателя, че сме пропуснали тази нова и все още недостатъчно изследвана област, ще засегнем накратко и тази сфера на контакти между елинското и източното.

Впрочем и тук гръцкият елемент е по-подвижен и по-поддаващ се на преобразуване. За това говори фактът, че е съществувала източна литература на гръцки език. Знаем за елински преводи на източни литературни произведения, но не е известно нито едно елинско художествено произведение, преведено на източен език^[3].

Знаем със сигурност, че е съществувала художествена литература на гръцки език в Партското царство. Притежаваме три епиграми и една лирическа ода за Аполон, наречен със сирийското му име Мар (в акростиха на одата се съобщава името на автора). Повече е опазено от египетската литература на гръцки език — фрагменти от едно „Пророчество на грънчаря“, началото на приказката за цар Нектанеб (важен извор, указващ, че анонимният роман за Александър е създаден в Египет, и то в народния слой, вън от официалната литература), най-после един химн „Към Изида“, в който са примесени египетски и елинистически богослужебни формули. В Египет получава силно развитие еврейската литература на гръцки език. Обяснява се с елинизирането на евреите в Александрия, което стига дотам, че още твърде рано те престават да си служат със староеврейски и арамейски. Това налага превеждането на Стария завет на гръцки (т.нар. превод на Седемдесетте), според преданието станало под патронажа на Птолемей II Филаделф. В Египет еврейски писатели създават трактати и исторически съчинения на елински език. Притежаваме фрагменти от епос, от драма, написана по подражание на образците от класическата епоха^[4].

Особен дял в тази по-широка литературна сфера заемат исторически съчинения на гръцки език, създадени от чужденци и посветени на нечия чужда история. Към споменатите вече ще добавим „Историята на Партия“ от Аполодор от Артемия, финикийската история на Менандър, еврейските на Деметрий, Евполем и Артапан, анонимните истории на Либия (Африка), Индия, Фригия и остров Крит^[5].

Понеже знаем повече за „Вавилонската история“ на Берос, една от най-ранните, възможно е да придобием представа за двете посоки на влиянието. От една страна, източната история се излага на елински, върху източния материал се проецират елински историографски форми, при тълкуването на източни митове Берос си служи с евхемеристични рационалистически обяснения. От друга страна, източната история се излага по източен маниер — в началото е поставена вавилонската космогония, авторът влага разказа в устата на митическо същество, за да внуши достоверност; всъщност резултатът е обратен — в контекста на елинистическата литература по този начин се постига художествен ефект. Тази източна историография навярно има немалък принос за оформянето на романа за Александър или романа за Нин. По съчетаването на историография, възхвала и любовна интрига този роман напомня новелата за Мойсей в еврейската история на Артапан (I век пр.н.е.).

За влиянието на Изтока върху Елада може да се говори с повече сигурност. Още от микенско време елинската култура показва това свое качество — да възприема леко чуждото и да го преработва дълбоко. В елинистическо време тази възприемчивост се усеща особено в области като религията, философията и изкуството. Така монотеистичната тенденция в елинистическата религия, конфликтираща с традиционната политеистическа, се обяснява и с влияние от Изток. В областта на философията стига да се каже, че всички големи представители на стоицизма, това най-елинистическо философско течение, имат източен, негръцки произход и че такива моменти като учението за световната „симпатия“ и астрологическото вярване имат не само вавилонски паралели, но навярно и вавилонски произход. Ако беседата на Александър с гимнософистите не е само легенда, може да се предполага, че от елинистическо време започва влиянието на индуската философска мисъл, дало по-късно плод в неопитагорейството и неоплатонизма.

В областта на художествената литература влиянието от Изток е по-трудно установимо. Вече се посочи приносът за оформянето на романа, той изглежда сигурен. По-спорно е да се търси в египетската лирика произходът на серенадата при затворени врата (т.нар. параклаузѝтюрон), да се свързва със семитската литературна традиция менипеята или с индуската разказът рамка, обединяващ останалите разкази, каквато е формата на „Милетските разкази“ на Аристид според един учен^[6].

Обратната посока на влияния е още по-слабо установима. Елинистическата литература на източни езици е слабо опазена, а опазеното е недостатъчно изследвано. В епохата на Селевкидите получава развитие клинописната литература във Вавилония. На един арабски автор са известни седемдесет произведения на партски език. Предполага се, че тяхната традиция е застъпена в манихейската литература на първите векове от новата ера^[7]. В епохата на елинизма съществува литература на индуски. Най-много паметници са оцелели от египетската демотическа литература, чието изучаване чака да бъде свързано с елинистическата литература на гръцки език. В това време са създадени редица произведения на еврейската литература (на староеврейски и арамейски).

Източното начало е по-консервативно, затова елинското влияние на Изток изглежда по-слабо. В епохата на елинизма далече на Изток се разпространяват поемите на Омир. Спорно е обаче влиянието на Омировия епос върху „Махабхарата“ и „Рамаяна“ — подобието може да се обясни и типологически. Предполага се, че представянето на гръцки трагедии в дворовете на индуските елинистически князе, ако не модел, поне дава подтик за развитието на индуската класическа драма. По-сигурно е елинското влияние върху еврейската литература. Открити са елински идеи и художествени форми в старозаветните книги на Еклезиаст, на Йов, в първата книга на Макавеите. Според един учен разработката на легендата за Йосиф и по-специално на сюжета за любовта на жената на Потифар към Йосиф в „Евангелието на дванадесетте патриарси“, извънканоническо съчинение от втори век пр.н.е., има за модел сюжета на трагедията „Иполит“ на Еврипид^[8].

На бъдещето остава да се произнесе окончателно по характера на елинистическата литература в тези така широки граници.

Колкото и да ни интересува самата система, а не възникването и отмирането на литературните форми и идеи, не може да не се засегне в заключение въпросът за влиянието на елинистическата литература в по-късно време.

Византия е така свързана с културата на атицизма, че не обръща внимание дори на комедиите на Менандър. Но затова пък епиграмата е между нейните най-характерни литературни жестове. Може би трябва да се добави и елинистическата сентенция, отломка от средната и новата комедия, пренесла в източното средновековие цял арсенал от готови мислителни реакции.

В нова Европа елинизмът никъде не влияе пряко. Дори Теокрит, който иначе се чете и превежда, въздейства чрез посредничеството на Вергилиевата буколика, тъй че не той, а „Дафнис и Хлоя“ и по римски условната идилия подхранват буколическите утопии на Ренесанса. Едва осемнадесети век започва да чете старогръцки и едва от втората му половина елинистическата литература започва да влияе по-пряко, но затова пък, както и в областта на изобразителното изкуство, не я различават от класическата. В ново време елинизмът влияе предимно косвено, с посредничеството на Рим.

Единствен той се е влиял пряко. Това е естествено — между елинизма и Рим съществува историческа приемственост. И така се е случило, римската култура с нейната склонност към система и ясна форма преработва елинистическата култура дотам, щото дълго време съществуването й, особеното й присъствие в античния свят дори не е било известно.

Специално в областта на литературата Рим е наследил какво ли не. Историята на римския епос започва с един превод на „Одисея“, изпълнен от грък, след което Ений по елинистически образци проправя пътя към Лукреций и Вергилий. Поемата „За природата на нещата“ едва ли би била възможна без епикурееца Филодем и „Енеида“ — без „Аргонавтика“. Не че поемата на Вергилий не стои по-високо от разноликото произведение на Аполоний. Но моделите са все пак елинистически.

Едва ли нещо от поезията и прозата на елинизма е останало непренесено в Рим. Плавт и Теренций са римски явления, но новата комедия е техният извор и от нея идват стимулите за пародия и опозиция, без които не бива да си представяме оригиналната трактовка на Плавт. Дори сатирата, едно така чисто римско явление, не е останала без елинистическа опора. Откриват се връзки между Луцилий и киническата диатрибна поезия, между сатирите на Хораций и ямбите на Калимах. Да не говорим за поезията на малката форма, за иначе оригиналната по настроение римска елегия, която би била невъзможна без стореното от Филитас и Партений. На всяка крачка точно съвпадение на елинистически идеи и римски превъплъщения: „Метаморфози“ на Никандър — „Метаморфози“ на Овидий, „Поетическо изкуство“ на Неоптолем от Парион — „Поетическо изкуство“ на Хораций.

Може би с известно основание на римската епоха се гледа като на естествено продължение на елинистическата. И все пак независимо дали са писани на латински или на гръцки литературните произведения на новата ера имат принципно различен дух. „Успоредните животописи“ на Плутарх, градени от елинистически материал, и „Към себе си“ на император Марк Аврелий, текст като че ли по елинистически субективен, са въпреки това дело на римското време. Кое е принципно новото ли? Сигурните критерии, съразмерението, римската gravitas^[9], това, че ценностите са определени. Липсва любопитството, неспокойствието не на мислителя, а на преживяващия радостно или меланхолно своята единичност пред лицето на света индивид.

Римското време заема от елинизма вкуса към импозантното, универсализма, но не може да продължи пъстротата, вътрешната динамика, още по-малко търпимостта и либерализма. Но макар и отречен в редица характерни прояви и по този начин престанал да бъде система, единствено в Рим елинизмът придобива цялостно ново тълкуване, тъй че в римската литература елинистическата намира това истинско продължение, което, превеждайки нейните ценностни положения, посредства те да достигнат до новото време. Оттук и колебанието чия е по-голямата заслуга за изработването на редица културни понятия — на елинизма ли, който ги създава, или на Рим, който ги дооформя и пренася.

Защото в крайна сметка именно понятията, културните реакции, които пазим и до днес, са същественият принос. Самите литературни явления така или иначе принадлежат на миналото.