Богдан Богданов
Литературата на елинизма (2)

Глава първа
Историческа епоха и общество

Политическата история ● Общественото устройство ● Икономическият живот ● Частните сдружения и семейството

За промените, които настъпват в елинския свят в края на четвърти век пр.н.е., е прието да бъде винен Александър Македонски. Наистина причините преминават през неговата личност, чрез него се осъществява това, което много години по-рано репетират Лизандър и Алкивиад^[1]. И наистина завоеванията на Изток и културно-историческият трус, който ги следва, са брънка в развитие, започнало преди повече от столетие.

Нужно е да се върнем назад от времето на набега на Персия, ускорил развитието на елинското самосъзнание. Това, което иначе щеше да се осъществи за век, става в десетилетие. Заплахата от Изток обединява гръцките градове. Единението продължава и след победата. Така бива вкусено удоволствието да се живее в пределите на по-широко пространство. Атинският морски съюз е първият опит за голяма държава, свръхидеята и целта на по-сетнешното елинско развитие. Първа усеща нейните предимства Атина. Ползвайки се от съюзната каса, тя разбира колко тесни са границите на собствения полис. Опитът за експанзия поражда големия конфликт със Спарта. В Пелопонеската война Атина загубва всичко, а победителката Спарта, която в началото на войната брани идеята за полиса срещу атинската агресивност, накрая сама започва да изпитва удоволствие от това да разполага с ресурсите на пространство, по-широко от собствения полис.

Елинската история от първата половина на четвърти век пр.н.е. е плетеница от малки и големи конфликти, федерации, постоянно прегрупиращи се военни обединения. Една тенденция се наблюдава в събитията от това време — прекрачването на границите на града държава. Има нужда от по-интензивен обмен между малките производствено некапацитетни гръцки държавици. Политическият мотив на тази тенденция към обединение е заплахата, изхождаща от Персия^[2]. Подтиквана към експанзия на Запад от неефективността на стопанството си, държавата на Ахеменидите се вмесва в отношенията на гръцките полиси и препятства елинското обединение. Интересите на Персия и естественият сепаратизъм, стремежът на отделните полиси към хегемония поддържат повече от петдесет години разединението. И както в пети век пр.н.е. Елада не става единна под егидата на Атина, така в първата половина на четвърти век пропадат амбициите за хегемония на Спарта и Тива.

Стимулът към хегемония и експанзия е преди всичко икономически. Полисното производство не може да се интензифицира. Затова нуждата да се увеличи и разшири естествено довежда до необходимостта да се преодолее малкото пространство на града. Ако не друго, широкото пространство поне би дало възможност по обменен път да се набави това, което отделният град не е в състояние да произведе сам. И така необходимостта от голяма държава е по същество нужда от нови ресурси. Друг въпрос е, че тя се съпровожда от политическа или морална идея. Мечтата на Зенон от Китион^[3] всички хора да бъдат граждани на една държава е предусещане за това, което предстои да се случи.

Според един изследовател елините не създали сами новата държавна форма, защото били склонни към сепаратизъм^[4]. Може би е по-добре да се каже, че полисът, тази типична гръцка обществена форма, която се пази през цялата античност, поначало е вътрешен ограничител, недопускащ развитие към голяма държава. В края на краищата само Рим успява да я създаде. И преди него едни неелини, македонците, със своята прастара племенна организация, опазена дори в елинистическа Македония, именно те със сила и отвън успяват да наложат липсващата на елините воля за единство^[5].

Интересен епизод от елинската история на това време са разправиите с Филип, бащата на Александър. Възползвайки се умело от недоразуменията между гръцките държави, македонският цар лека-полека взима в ръцете си елинските дела. Разбира се, елините губят свободата си в стария полисен смисъл на думата. В гледната точка на тенденцията, за която става дума, свободолюбието на Демостен, макар и будещо възхищение, е нереализъм. След битката при Херонея (338 г. пр.н.е.) и прогласяването на Филип за върховен стратег на обединените гръцки сили Елада е парадоксално обединена, макар и само по пункта на общата външна политика^[6].

Встъпването на Александър на македонския престол привидно не внася промяна. Наследена е амбицията да се владеят гръцките дела. Александър доказва на Елада, че ще ги владее, като смазва опозицията на Тива. Той продължава дипломацията на своя баща. Като ученик на Аристотел може би с още повече такт. Понеже се счита за атинянин по дух, Александър успява да представи военните действия срещу Персия, за които Елада е обединена под македонска егида, като акт на отмъщение за някогашните набези на Дарий и Ксеркс срещу Гърция. Дори е неточно да се говори за дипломация и такт — дворът на Александър е елинизиран. Македония надмогва Елада, като я имитира. Македонската военна експанзия на юг и на изток се извършва в името на културата на атическата класика. Македония експанзира от името на Атина. Нека това да бъде идеология, но поне на вид, поне в областта на самосъзнанието се сбъдва неуспялата в края на пети век пр.н.е. мечта на Алкивиад за атинска империя.

Грандиозно е това, което се осъществява посредством личността на Александър^[7] — извършени са военни операции с невероятен мащаб, образувана е необозрима държава, смесени са народи, основани са десетки нови градове, видени са места, дето фантастичното изглежда реално, изпитано е в движение нещо досега напълно непознато. Да се припише всичко това на Александър, означава да се изкаже на митически език. В митично преувеличената амбиция и граничещата с истерия енергичност на пълководеца е проявен всъщност активният дух на тия петнадесетина години.

От много страни може да се обясни успехът на Александровата офанзива. Между причините трябва да се постави и срещата на македонската военна организация, основана на родови добродетели, с елинската подвижност в областта на идеологическото слово.

Три основни съставки има новата държава — македонското царство, азиатската империя и елинският полисен съюз^[8]. Александър постоянно търси техния модус. Идеята да смеси, да претопи крайностите не го оставя. Убеден е, че залогът за здравината на огромното царство е в реалното преодоляване на народностните различия. За разлика от стоиците, които само проповядват, той експериментира. Най-напред сам себе си представя за син на македонка и египетски бог^[9]. Още по-реален експеримент е бракът на неговите гвардейци с персийски момичета. Обучава триста хиляди перси на македонска тактика. Кани се да размества градове и цели племена^[10].

Макар че е утопична амбицията да създаде сплав, в която никоя народност да няма превес, Александър все пак успява да смеси, да направи по-общително необщителното. Новооснованите градове са обхванати от патоса на контакта. Гръцки търговци и войници на изток и източни на запад пренасят своя бит и език. В новите поселища, пъстри и разноезични, се зараждат нови форми на общуване, а старите придобиват нов смисъл. Оживяват се търговските връзки, на огромно разстояние се пренасят стоки, потребява се повече. Влиза в оборот златото на персийските съкровища, стояло векове в делвите на Персеполис. С разнообразието от преживяното и нуждата от повече удоволствие Изтокът се обновява с елинска жизненост, а Западът с източни обеми.

Но колкото и мъдро да постъпва Александър, влизайки в новите земи като освободител и опазвайки заварената административна система^[11], огромната държава остава утопия. Липсват съобщителни средства, организационен опит. Оживените търговски връзки и идеологическите средства не стигат, за да се получи единството, за което мечтае Александър. Пъстротата, така характерна за елинския и особено за елинистическия свят, отказва да се вмести в рамките на държавността. Политическата унификация ще бъде по силите на Рим. В края на четвърти век пр.н.е. е рано. На смъртния си одър Александър осъзнава може би кратковечието на новата държава. Според анонимния роман, принуден от своите приближени да изрече кому оставя царството, като казва: „На този, който може и желае да го задържи и опази цяло“, той казва като че ли: „Никому не го оставям, защото никой не може да го опази.“

Александър умира във Вавилон в 323 г. пр.н.е. Следват няколко десетилетия междуособици, в които „утопията“ се разпада, а идеята за голяма държава бива коригирана. Загиват пълководците, които държат на проекта за световно царство — преди всички най-верният, Пердикас. Евентуалните наследници са избити. Междуособиците траят по-дълго от Александровите походи. Същевременно упадъкът представлява постепенно отрезвяване, бавно налучкване на реалните обеми. Отиват си личности с огромен потенциал като Антигон и Касандър. Военен от мащаба на Деметрий Полиоркет завършва като обикновен пияница. След Александър живее дръзновено поколение, за което Александър е все още достижим. Диадохите са личности пламенни, едновременно жестоки и сантиментални, герои на метаморфозата, когато не години, а месеци стигат, за да се образува и да пропадне нова държава^[12]. Движението има цел — търси се териториално единство, в което държавата би била реална и политическата форма съответна. В края на последното десетилетие на четвърти век пр.н.е. повечето диадохи са вече абсолютни монарси, какъвто беше Александър в Азия. Не минават много години, започват и да се обожествяват. В 280 г. пр.н.е. не е жив нито един от преките наследници на Александър. Настъпва времето на епигоните. Образувани са три големи държави — Египет, Сирия и Македония. Те са толкова различни по устройство, щото е пресилено да се подчиняват на обща характеристика^[13].

В Египет владее монархията на Птолемеите, наследниците на Птолемей Лаг, най-добрият политик измежду Александровите пълководци, в Сирия — потомците на Селевк Селевкидите, в Македония — династията на Антигон. Омиротворение цари само няколко десетилетия в средата на трети век пр.н.е. Но дори и по това време нито една от тези държави не пази твърди границите си. Египет е в постоянен конфликт със Сирия за една част от Мала Азия, наречена Койлесирия. Още в трети век от Сирия отпадат големи области — Пергам, Витиния и Понт. Своя държава образуват в Мала Азия галите, от източната страна на Сирия се отделя Партското царство. Македония е в непрекъснато вътрешно вълнение. Елада, която е в македонски граници, почти никога не остава безропотно подчинена. Образуват се федерации от елински градове (ахейският и етолийският съюз). Немалко години тия съюзи съществуват независимо. На Македония е трудно да се справи — в първите два века на елинизма миражът на полисната независимост витае над полуострова. Неспокойно е и в Египет. От началото на втори век пр.н.е. местното египетско население се опълчва срещу гръко-македонската власт. Вътрешното неравновесие се съпровожда от израждане в царската династия и парадокси на бюрократизма.

От всичко това се възползва Рим. Отначало внимателно, по-късно грубо той се вмесва в елинските дела така, както някога Филип в работите на гръцките полиси. Не е пропуснато нито едно недоразумение, вътрешно или външно. С Пергам срещу Сирия, с елинските съюзи срещу Македония и с Македония срещу тях, крачка по крачка Рим настъпва в елинистическото пространство, подкупва царе и пълководци, на много места фактически управлява^[14]. Там, където е нужно, побеждава със сила — Коринт е сринат, Македония в 148 г. пр.н.е. е обявена за римска провинция. Но затова пък унищожаването на елинската свобода е представено за освобождение от македонците. Невинаги са нужни военни действия — Атал III, цар на Пергам, подарява своето царство на римляните, нещо подобно прави монархът на Витиния Никомед III. За първи век пр.н.е. остават за завладяване Сирия и Египет. Със Сирия се справя Помпей. Тук-таме съществува съпротива, напомняща за нереализма на Демостен. Така и египетската царица Клеопатра продължава с десетилетие самостоятелността на Египет, възползвайки се от амбициите на Антоний. Когато в 30 г. пр.н.е. Октавиан слиза като победител на египетска земя, елинистическият свят престава да съществува. Нататък Елада има само културна история, политическата е на Рим. Парадоксално е — истинска голяма държава гърците получават едва след като изчезва тяхното собствено политическо пространство.

Нелека задача е да се опише елинистическата обществено-политическа ситуация. Никой друг античен период не е така разнообразен на обществени форми. В това време се поставят в съжителство институции, които остават всъщност несъчетани. Наблюдавайки общественото устройство на елинизма, имаме усещане, че нещо е било преди това и нещо предстои, но това, което е налице в тези три века, е заради трансформацията, не за себе си.

Голямата монархическа държава е общ белег за елинистическото време. С нея могат да се обяснят редица черти на елинистическото светоусещане. Човекът на тези векове е поданик, не гражданин, няма политическо битие, затова пък в сравнение с епохата на класическия полис частната му проява е значително по-масивна. Елинистическата държава е далече от човека в двоен смисъл — защото е голяма, тя се възприема косвено посредством бюрократическата власт и втори път, защото държавата не присъства навсякъде по еднакъв начин. Елинистическата държава не познава единната юридическа и политическа организация. В Египет действат две правни системи — местната египетска и елинската, съществуват два вида трибунали. Повечето градове имат свое местно управление и свой особен свод от закони и ако царят тук-таме се вмесва, това е по-скоро изключение. Съществуват и напълно автономни градове, които, разбира се, не могат да бъдат автономни в политическо отношение, щом не разполагат с военна сила^[15]. Елинистическата монархическа власт е белязана от объркващо разнообразие. Птолемеите например са едновременно гръцки царе и египетски фараони — тия две роли се изпълняват, без да се смесват. Обожествяването е висшият символ на монархическата власт^[16], но и то е само тенденция. Не засяга македонската монархия (по стара традиция македонските царе са просто военни шефове)^[17]. В Египет пък покрай израждащата се династия на Птолемеите властта попада в ръцете на хората от двореца, често авантюристи и лумпени. Този парадокс е правило и в политическата история на Персия.

Отдалечен от своята държава, елинистическият човек вижда в нейно лице не толкова определена власт, колкото тегобите на самия свят. Бидейки достатъчно голяма и достатъчно неопределена, елинистическата държава се слива с човешката вселена. Именно на тази основа човекът започва да се усеща космополит^[18]. Между човека и държавата-свят обаче съществува йерархия от междинни звена. Новото по отношение на простата структура на гръцкия полис от класическата епоха е разгръщането в йерархия от общности на това, което в Атина и Спарта от пети век пр.н.е. е слято и неразличимо. Преди всичко се отделят на различни равнища политическият и общественият живот. Редовият човек остава без политическо битие, политиката се върши от специализирани чиновници. Поради неукрепналостта на държавната форма на другите равнища на живот остават достатъчно функции — те са обществени, много често дори политически, като живота на елинските съюзи^[19] в Македония, които за известно време успяват да си извоюват нещо като държавна самостоятелност.

Елинистическият човек се чувства обществено организиран на нивото на полиса. Макар и лишен от политически функции, полисът продължава да съществува като стопанско обединение и културен център. Елинистическата цивилизация експанзира чрез полиси. Само Александър основава тридесет града. Диадохите и епигоните следват неговия пример — светът е осеян с градове на техните имена, на имената на техни майки и дъщери^[20]. Полисът е осезаемата форма на съвременния свят, символ на новото, на по-издигнатото. Дори номадите се уседяват в градове. Всяко село във Фаюм претендира да бъде град. Даже Спарта в елинистическо време приема облика на град, щом вече е заобиколена със стени. А милионната Александрия^[21] изглежда имагинерна и всъщност се състои от няколко отделни политевми, организирани вътрешно като класически полиси. Моделът на полисната организация действа и в елинистическите съюзи и корпорации. Изобщо животът в града се счита за нещо много по-добро, градът осигурява своеобразна независимост от държавата. Затова хората се стичат в града, макар там, както твърди Менандър, животът да е скъп и да подхожда повече за богатите^[22].

Външните белези на монархията са дворецът, градините, библиотеката; на полиса освен агората — гимназията и театърът^[23]. Дори само по това се разбира, че елинистическата градска социалност е главно културна, не политическа структура. Както изобщо понятието елин губи народностния си смисъл, така и връзката на елинистическия гражданин с полиса, сравнена с класическата патриотична привързаност, изглежда разхлабена. Той е все пак жител. Нищо не му пречи да се изсели, да иде да живее другаде, разбира се, и в друга държава. Това не е свързано с ценностен трус, какъвто преживява Сократ при мисълта, че ще живее в изгнание. Сега съществува нещо, което в класиката би било абсурдно — човек може да бъде гражданин на няколко града^[24], гражданството може да се купи. Освен това градът не обуславя личното битие на своите граждани — той обикновено е много по-беден от богатите хора, които живеят в него, а често съществува за тяхна сметка. Градът може да бъде красив, благоустроен, да привлича с приятната си околност. Дори в устройството си — съвет, чиновници и т.н., той е по-скоро форма. В обществената му природа има нещо повърхностно и имагинерно в сравнение с магическата колективност на класическия полис. Затова в елинизма така лесно се създават нови градове.

Между полисната общност и държавата действат като средно опосредстващо звено на социален живот федерациите на градове, особено характерни за Елада. Икономически и дори политически общности, те са раково заболяване за времето. Елинистическата държава не успява да ги подчини напълно и именно благодарение на тях Рим се врязва на Изток. Децентрализирането, отстъплението от държавността намират проява също в пиратските обединения (в Ликия съществува дори пиратска държава^[25]), с които монарсите на елинизма понякога сътрудничат.

Може би много по-точно бихме описали социалнопсихологическата атмосфера на елинизма, ако разполагаме с повече данни за икономическия живот. Благодарение на папирусните находки знаем нещо определено само за Египет^[26] — строг контрол над селското производство, в хамбара на държавата се събира половината пшеница, огромни запаси, от които много пъти се изхранва и Елада. Съществува дори система на планиране. Но сама по себе си тя не довежда до прогрес в производството. Чиновническият апарат, който надзирава, тежи все повече на производителите. Трудът на полето става омразен, в голямата криза от началото на втори век пр.н.е. селяните се обезземяват и са нужни драконовски мерки, за да се удържи притокът им в града, където биха се изхранили без труд като чакащи благодеяние лумпени. Освен дребните земеделци кризите засягат и занаятчиите. Опозицията бедни-богати става все по-напрегната. Двата обола, които изкарва беднякът по едно време, едва стигат за насъщния. От друга страна, забогателите търговци, лихвари и едри земевладелци могат да изхранват цели градове. Колкото и характерни да са за елинизма, подобни жестове са своеобразно асоциално решение, с което всъщност нищо не се променя.

Изменена е структурата на робството. В епохата на елинизма животът на роба е ужасен само в рудниците. Иначе до свободния човек, който по същество е без политически права, робът стои без особено отличие. Стоическата проповед има известен ефект — общо взето, над робите не се върши насилие. Вън от дома те са далече от своя господар. Свързани с парчето земя, с което не разполагат, или със занаят, с чиито продукти не могат да се разпореждат сами, елинистическите роби напомнят крепостните селяни^[27]. Често положението им не се различава от положението на бедния свободен и понеже трудът на свободния е по-производителен, робството се обезсмисля. Случаите на освобождаване са много чести^[28]. При обезлюдяването, което настъпва във втори век пр.н.е., с освобождаване се попълва числото на гражданите. Обичайно е да се освобождават роби със завещание. Но най-важното е, че опозицията бедни — богати се наблюдава и в класата на робите^[29], не по-рядко от опозицията образован — необразован или властен — невластен, щом робите са влиятелни в канцеларията на монарха.

Самосъзнанието и реалността се разминават. Да бъдеш роб, разбира се, е нещо позорно. Това означава да имаш само едно име, да нямаш семейство, нито право на свое потомство, да не можеш да наследиш или да оставиш наследство. Това значи да ти бъде отказано правото на обществено съществуване, да съществуваш прекалено индивидуално, предимно в сферата на природното. Но тъкмо поради това, че богатеенето и политиката са нещо отлично от формалното обществено битие на елинистическия гражданин, робът може да се окаже по-пригоден от свободния в тази сфера на живота. Елинистическият роб се доближава до Петрониевия Трималхион. И все пак е без значение, че роб може да се занимава с финансови спекулации. Същественото е, че държавата започва да се отнася по робски към широк кръг производители. Това са парадокси, които показват, че робството по същество и робството по форма в епохата на елинизма невинаги са едно и също нещо.

Като обща тенденция икономическият живот на елинизма има пасивен и потребителски характер. Излишният продукт не се използва за увеличаване на икономическия потенциал, а се пропилява или се превръща в разкош. Не се наблюдава никакво усъвършенстване на оръдията на труда^[30]. Колкото научно и техническо време да е елинизмът, неговите открития не намират стопанско приложение. Усъвършенстват се обсадните машини, създават се летящи изкуствени птици и пневматичен куклен театър, но никому не хрумва да внедри в производството парния двигател на Херон^[31]. Техниката стои встрани от икономиката и много близо до всякаква пасивно-съзерцателна проява, затова близо до изкуството или до чистия абсурд. Огромният маяк на Александрия все пак има предназначение, но разкрачената над входа на пристанището в Родос гигантска статуя на Аполон-Хелиос е вече чисто изражение на възможностите на едно време, което няма практическа нужда от тях. Строят се огромни тържествени кораби, палатки дворци. Динократ^[32] проектира на Атон чудовищна статуя на Александър, в чиято длан да се поместват два града, а Александър замисля гигантска пирамида паметник за баща си Филип. Малки градчета си издигат огромни укрепления просто така, независимо от нуждата. Техниката може да се открие в градския бит — строят се пететажни жилища, някои градове имат канализация. Но и битът е нещо пасивно. Иначе никакъв прогрес — за да се получи повече от земята или в работилницата, единственото усъвършенстване е в увеличаването броя на човешките производителни единици.

Надолу в йерархията на социалните общности между полиса и отделния човек в епохата на елинизма стоят многобройните сдружения, клубове и асоциации. Слабо свързан с държавата, несъвсем здраво със своя град, елинистическият човек изпитва нужда от непосредствена връзка с други хора. От тази нужда се поражда малката социална групировка^[33].

Частни сдружения съществуват още в класическа Атина, но те са малко на брой и не поглъщат вниманието на човека така, както в епохата на елинизма. Броят на сдруженията започва да расте чувствително от началото на трети век пр.н.е.^[34] С изключение на международната Дионисова асоциация на актьорите, която има секции в много градове и стотици членове, сдруженията представляват неголеми обединения на хора, събрали се доброволно, най-често за да честват някакво божество. Естествено то дава повод за празнични гощавки и всякакъв род общо „губивреме“. Сдруженията имат свои храмове, които се използват по светски, могат да се дадат под наем, също обща каса, дето се натрупват немалко пари. Съществуват дружества, чието предназначение е именно взаимоспомагането с парични средства. Откриваме професионални обединения — например на лекари, асоциации на ефеби и на старци (т.нар. герузии), на съученички или на бивши възпитаници на гимназия, които се събират периодично. Само в малкото градче Трезен в 146 г. пр.н.е. съществуват двадесет и три сдружения.

Особено равнище на социален живот е елинистическото сдружение. То е каналът, по който се приобщават пришелците, новите религиозни култове. В него могат да участват и роби, и то с равни права. Жените също имат свои сдружения. Междинна обществена форма, коригираща отдалечеността на държавата, сдружението разширява иначе ограничената възможност за обществена изява.

Нужно е да се каже нещо и за най-малката социална група, за семейството. Като казваме семейство, разбираме това, което се разбира и днес. В класиката семейството е голяма единица — в него влизат и робите. Формално и в елинизма е така, по същество обаче семейството се изчерпва с мъжа и жената, които отглеждат деца. То е малка общност, нищо повече. В юридическо отношение жената е равна с мъжа, може да търси развод и да си взима това, което е внесла в семейството^[35]. Жената майка сега има голям дял във възпитанието на децата. Като че ли функционално на това равенство броят на момите, ергените и разведените, на тия, които живеят сами, расте. Съществува и нещо нечувано за по-ранното време — брак без деца. Многодетните семейства стават все по-редки. Лошите материални условия, съчетани с по-високо културно самосъзнание, са причина броят на децата силно да намалее. С мъка се отглежда едно дете^[36]. Разпространява се подхвърлянето и убиването на новородени. Това като че ли контрастира на интереса на елинистическия човек към живота на детето, както интересът към женската душа контрастира на невярването в брачното щастие.

И така може да се заключи — в епохата на елинизма между индивида и голямата човешка общност действа като един вид опосредстващо звено разнообразие от общности, към които индивидът има право на избор. В това отношение комплексната елинистическа социалност е нещо принципно ново в сравнение с простата социалност на полисната класика. Но въпреки че множество от форми на обществен живот заместват липсата на непосредствено политическо битие, никоя от тях не поглъща целия индивид, постоянно остава нещо частно, лично, едно флуктуиращо съзнание за себе си. Понеже осъзнава, избира, участва в една или друга общност, човекът изглежда субективно свободен. Същевременно, печелейки многообразие, той губи опора.

В разнообразието на обществените форми, които ангажират елинистическия човек, търсим основната особеност на елинистическата културна среда — в това, че тя поражда бърза промяна в ценностното отношение, струпване и подмяна на ценности, обезценяване, дори един вид отчужденост от всичко ценно. Затова не е парадокс, че в ценностната система на елинистическата епоха индивидуализмът се съпровожда от универсализъм, т.е. от нещо противоположно, щом като универсализъм означава склонност към тотална общност. Тия две основни ценностни реакции някак се пораждат една от друга^[37]. Разбира се, не бива да се забравя, че елинистическият индивидуализъм не е достатъчно индивидуалистичен по същия начин, както елинистическото стопанство, което тук-таме прилича на капиталистическото, е само карикатура на истинския капитализъм. Елинистическият индивидуализъм се изразява преди всичко в по-голяма свобода в избора на обществена среда. Затова, когато става дума за епохата на елинизма, не би трябвало да се говори за индивидуализъм в известния общ смисъл. Това обикновено внася объркване, а се поражда и впечатление от типа „нищо ново под слънцето“.