Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (6)

Глава
6

Тъй като имаме малко време, нека ви кажа накратко какво ще стане тук. Можете да наречете този конкретен вид операция според местната номенклатура — дали операция на екипите за специални оръжия и тактика, дали удар на групите „Делта“, или пък стрелба с плячкосване в стил „ТЮЛЕН 6“, динамиката е по принцип една и съща. Става дума за акция на специална група срещу укрепена позиция. За да успее, тя трябва да поднесе всички елементи в един бърз тупаник. Само така е възможно да се постигне относително превъзходство, или ОП.

Какво е ОП? Това е, когато една малка, но динамична щурмуваща група победи далеч по-голяма, но по-конвенционална сила. Най-критичните елементи за постигане на относително превъзходство са: първо, скорост и, второ, жестокост на действията. С други думи, колкото повече се бавиш с удара по целта без решителни, динамични действия, толкова по-продължителна ще бъде зоната ти на уязвимост — ЗУ — и толкова по-вероятно е мистър Мърфи да се възползва от ситуацията. И ако го стори, ще ви вкара заедно с хората ви в зоната, където всичко е осрано без надежда за почистване, а там е Лошо Място за всички вас, защото в тази зона се умира. И слушайте внимателно, вие там: не забравяйте тези ОП и ЗУ, защото ще ги срещнете отново след неколкостотин страници и ще има препитване.

Виждам ви. Да, вас — дето сте се опнали в стола си с бейзболна шапка „Найки“ с козирката назад и с ръка, увиснала във въздуха. Вие какво? Вие искате да спра да говоря общи приказки и да ви дам конкретни неща? Хей… я да го кажем всички заедно, съгласни ли сте?

— Да ти го начукам, задник такъв!

Добре де, добре — констатацията си беше хубава, въпреки че изглеждаш тъп с тая обърната козирка.

Та ето ги конкретните неща. Когато щурмувахме „Принцесата на Нантон“, нашата точка на уязвимост или, ТУ, възникна точно в момента на проникването ни на кораба. Или в момента, когато се вдигнахме от надуваемата лодка, изкачихме се по стълбата и се претърколихме над перилата. Ако ни бяха забелязали точно тогава, сигурно щяха да ни отблъснат. Защо? Защото бяхме малко. Имаше само една стълба. Имаше малко на брой ъгли за защитна стрелба. И най-важното, нямаше как да постигнем жестокост на действията и да победим екипажа.

Затова действахме динамично: помните колко настоявах всички ние да СЕ КАЧИМ ПО ШИБАНАТА СТЪЛБА — ВЕДНАГА! Защото след като се прехвърлехме над парапета и имахме достатъчно хора горе, за да достигнем критичната си бройка, екипажът нямаше как да ни спре. Бързо бяхме преодолели зоната си на уязвимост. От този момент ние контролирахме ситуацията. Защо? Защото имахме на своя страна елемента на изненадата. Освен това скоростта ни, изобретателността и жестокостта на действията даваха предимството на нас, въпреки че моряците на „Принцесата на Нантон“ ни превъзхождаха количествено — падаха ни се почти по пет. Нямаше как да се провалим.

Тук То Шо се беше опитал да предостави на силите си възможно най-много тактически предимства, за да постигнат бързо относително превъзходство.

• Имаше фотонаблюдение в реално време — телевизионни камери с дълги обективи, — на които се виждаше всяко движение по външната страна на обекта.

• Получил беше комплект планове на вътрешността.

• Той използваше топлинни визьори, с които се опитваше да уточни мястото на тангата вътре.

• Имаше добри данни за броя на противниците — в момента онези вътре не бяха повече от дванадесет души.

 

 

Но операцията нямаше да е лесна. В края на краищата те имаха автоматично оръжие, а може би и биологически или химически вещества, което в наши дни всички тактически групи трябва да отчитат в щурмовите си уравнения.

Биологическите и химически оръжия създават проблеми. Вероятността да ги има означава, че щурмовият отряд трябва най-малкото да носи противогази, а най-многото — пълно предпазно оборудване.

Е, трудно е да проведеш тактическа операция, когато си напълно увит в предпазно облекло — може би най-неудобното, измислено някога. Затова То Шо днес беше взел едно делово решение — щяхме да носим противогазите, но не и облеклото. Не виждах някой от бойците му да се оплаква от това. От което разбрах, че са М³, а това, може би се досещате, означава масивно мотивирани майкоосквернители.

Щурмовият отряд щеше да нападне в две вълни. Едната ще скочи по въже от хеликоптерите и ще влезе през покрива. В същото време другата ще премине през предната врата, следвайки огромен камион-боклучарка с чудовищно голям снегорин.

Оперативната сигурност щеше да се поддържа от вторична, по-голяма група стрелци от Куника, подкрепяни от националната полиция. Те ще изолират склада и ще образуват непробиваем охранителен кордон. Тактическата сигурност ще бъде осигурена от петте снайперски екипа, разположени от То Шо. Имаше четири стационарни двучленни екипа и един на хеликоптер.

Отидох при То Шо, който за последен път обясняваше всичко на водачите на екипи. Аликс Джоузеф стоеше встрани, за да не се пречка, със скръстени ръце и се правеше на МНС — това, може би се сещате, означава Муха На Стената. По вглъбеното й изражение разбирах, че може би свободно говори японски, както и китайски, защото каквато примерна шпионка си беше, сигурно попиваше всеки нюанс.

Стрелците разглеждаха снимка с размери пет на седем сантиметра, върху която лежеше лист прозрачно фолио. Не разбирах японските букви, които То Шо пишеше с изтриваем маркер, но цифрите, стрелките, линиите, кръстчетата и кръгчетата, от които фолиото приличаше на чертеж на футболна игра, ми бяха напълно смислени.

То Шо спря бръщолевиците си, а после ме погледна:

— Има ли нещо, което би променил?

Загледах се. Слабото място беше влизането — ставаше дума за голям шибан склад, с много места за очистване, а щурмовата група беше само четиридесет и шест души.

— Притеснявам се от това, че могат да се сврат някъде вътре — особено ако са си подготвили някоя стая или укрепление.

То Шо кимна:

— И мен това ме притеснява. Имаме чертежи, но тия хора са били тук повече от година и може да са си направили неща, за които не знаем нищо. — Почука по фолиото с показалката си върху двете врати на покрива. — Затова хеликоптерните екипи трябва да действат бързо — да ги хванат, преди да успеят да направят нещо неприятно. И значи ти искаш да бъдеш точно там, така ли, кръглооки? — запита ме след кратко мълчание.

Посочих покрива.

— Винаги обичам да почвам отгоре — отвърнах.

То Шо вдигна палци към мен.

— Щом го искаш — дадено.

Изстреля нещо картечно на японски на хората си и изпод шапките им избухна смях.

Йошиока ме потупа по рамото:

— Ти си с мен, гайджин — каза той, като ми подаде един автомат MP-5 със заглушител, осем заредени пълнители, подредени в двойки за бързо презареждане, шепа найлонови връзки за белезници и пет заслепяващи и заглушаващи гранати „Def-Tec №25“. Натъпках всичко в съответните джобове и торбички на противокуршумната си жилетка. Но все още не бях напълно натоварен: Йошиока посочи една щанга, марка „Go-Bar“ на земята.

— И това е твое.

Вдигнах тежката стоманена щанга от асфалта и я разклатих, за да преценя тежестта й.

— Да — стабилна работа.

И още как. Това е 75 сантиметра дълъг стоманен прът със здрав накрайник за къртене в единия край и кирка в другия. Малко са вратите, които не можеш да убедиш да се отворят с малко помощ от тези десеткилограмови сладури. Нагласих ремъка според свръхголямото си тяло на Amerikajin^[1] и я преметнах през рамо.

Добре я чувствах. Вдъхваше ми доверие така, както мечовете с дръжки за двете ръце и дебелостволите боздугани са вдъхвали доверие на рицарите, преди да влязат в бой.

— Суки десу. Харесва ми, Йоши — казах. — Да тръгваме.

 

 

Мистър Мърфи пристигна малко след излитането. Ние, дванадесет души, се бяхме натъпкали в един стар UH-1H (всъщност това беше хеликоптер Бел-212, но доста си приличат) и той ми се струваше разклатен и нестабилен, когато се вдигнахме и започнахме да кръжим, а пилотът се опитваше да намери подходящата поза. Откровено казано, предпочитам по-тежките хеликоптери, като „Пейв Лоу“, които могат да поемат по-големи щурмови групи и оборудването им е по-комфортно. Но не се притеснявах твърде много, защото полетът ни нямаше да е много дълъг, висок или сложен. Нападението беше просто като целувка^[2]. Наземният контингент щеше да разбие предната врата, ние ще налетим в момента, когато я разбиват, шумът на хеликоптера ни ще бъде прикрит от влизането от улицата и от експлозиите на бомбите за отвличане на вниманието. Пилотът щеше да кръжи над покрива. Ние щяхме да се спуснем по въжето, да ударим вратите на покрива и да се спуснем надолу като рояк в две групи — почиствайки враждебните елементи по пътя си, — и да се срещнем със стрелците на То Шо някъде по средата.

Споменах ли, че мистър Мърфи се промъкна на хеликоптера? Да. Добре. Казах ли ви по какво разбрах, че е на борда? Не? Ами нека обясня.

Пилотът тъкмо беше навел носа надолу и започнахме предвидения двеминутен полет до мястото на влизане. Във всеки от люковете ляво и дясно на борд стрелците от Куника подготвяха навитите двадесетметрови въжета и нагласяваха евакуационните лостове, които щяха да ни позволят да спуснем петима по всяко въже в разстояние на шест секунди.

Йоши ме опипа, докато аз опипвах него. Цялото оборудване беше надеждно закрепено — и точно там, където трябваше да се намира. Аз бях третият човек на лоста ляво на борд, с двама стрелци до мен, осигуряващи покрива. След това щях да скоча, да изтичам до вратата, да я отворя с щангата и да последвам втори номер надолу по стълбите.

Затегнах каишката на шлема си, след това отворих джоба на бедрото си, извадих ръкавиците — и видях как мистър Мърфи ми показва среден пръст.

Какъв е проблемът, питате?

Проблемът, приятелчета, е, че държах чифт първокласни ръкавици от мека кожа и номекс.

Е?

Е, ръкавиците от номекс са страхотни за стрелба, защото са огнеустойчиви, страхотни са, ако работиш на палубата на самолетоносач или летиш на хеликоптер. Те така добре пасват по формата на ръцете, че с тях можеш да вдигаш монети от масата. Сега ми позволете да ви разкажа за ръкавиците за бързо спускане по въже. Тези ръкавици се правят от говежда кожа с тегло 85 до 100 грама. Дебели са към половин сантиметър, с тежки плочки против изгаряне на дланите, защото, когато метнеш задника си през люка, политаш с около тридесет мили в час надолу по въжето. Това предизвиква триене. Триенето предизвиква нагряване. И макар номексът да е огнеустойчив, не издържа на топлина.

Но нямаше време да се тревожа за Мърфи. Хеликоптерът рязко се наклони дясно на борд. Йоши ме плесна по рамото:

— Готов ли си, Дик…

Кимнах и плеснах по рамото човека пред себе си.

И се оказахме над склада. Под нас чух първите експлозии. Подовите плочи на хеликоптера потръпнаха, Йоши извика „Давай!“, и аз се метнах на въжето.

Спускането беше от онези, дето ме карат да съзнавам колко много съм жив. Паднах като купчина. Дланите ми пушеха, глезенът ми се подви, праснах се по коляното, претърколих се наляво — и получих удар от следващия спускащ се, който падна през последните три метра, защото хеликоптерът, освободен от по-голямата тежест на товара си, просто се вдигна като някакъв шибан експресен асансьор и остави три метра разстояние между края на въжето и покрива.

Нямаше време за губене. Изправих се на крака и изкуцуках до определената ми врата, снемайки щангата по пътя си.

Движех се и преценявах. Външна врата от плътна стомана, вероятно с един-единствен лост за отваряне при аварии. Заврях дебелия къртещ край на щангата в касата точно под бравата и я дръпнах към себе си така, сякаш бях лодкарят в шибаната река Стикс.

Вратата се отдели от касата и се отвори навън.

Ритнах я да се отвори докрай — видях бетонни стълби към долния етаж и метален парапет до долната площадка. Отместих се назад, за да наглася щангата си и да хвана автомата. В този момент водещият групата влезе, с готов за стрелба автоматичен пистолет и с бойно фенерче, насочено към стълбището. Човек номер две го последва, насочил оръжието си над рамото на първия.

Мой ред. Тъкмо заобикалях касата, когато залп от автоматична стрелба отблъсна водача ни. Номер две изпрати два дълги откоса надолу по стълбите, за да ни прикрива, докато хванахме първия за противокуршумната жилетка и го измъкнахме от огневата линия. По устата и брадата му се стичаше яркочервена течност — богата на кислород кръв, която се качваше нагоре по гърлото му от лоша рана на врата. Изтеглих го настрани от касата и го предадох на някой зад себе си.

Аз също отстъпих, като с лявата ръка се потупвах по жилетката, докато намеря зашеметяващите гранати. Извадих ги. Стиснах първият щифт, изтеглих го, протегнах ръка до касата и я метнах нежно — чух я да прави подскок-подскок-подскок и след това повторих движението. Не чух втората бомба да подскача, но това може би се дължеше на шибаната експлозия от първата. Сто и седемдесет и пет шибани децибели. Две цяло и четири милиона свещи.

Погледнах човек номер две и направих жеста „последвай ме“. Аз поведох. Стрелецът от Куника ме следваше две крачки по-назад. През вратата. С автомат в готовност. Оглеждане. Дишане. Оглеждане. Дишане. Изглежда, изведнъж видя нещо гадно, което аз бях пропуснал, защото изкрещя:

— Фухацу!^[3] — и се хвърли назад през вратата като шибан цирков акробат. Тогава и аз спрях да се оглеждам напред, погледнах надолу и видях какво бе видял и той: втората граната. С ужас отбелязах, че стои непокътната между двата ми крака. Изминали бяха четири, пет, може би шест секунди, откакто я бях хвърлил, а „Def-Tec №25“ се правят със закъснител за 1,5 секунди. Очевидно, не и тази. Тази беше сглобена от мистър Мърфи-сан.

Е, да ми го благонаврат прекалено много. Метнах се напред с главата по стълбите — и разбира се, точно в този момент шибаната бомба избухна, като ударната й вълна ускори полета ми надолу по стълбите. О, как болеше. Да, гранатите „Def-Tec №25“ са много неприятни, дори злобни предмети, когато закъснеят с избухването.

Много лошо. Протегнах ръка към парапета, но не го достигах, мамицата му. Накрая го хванах, преметнах се като палачинка и паднах на болния си глезен. Е, не съвсем. Всъщност паднах на крака си. Но незабавно се върнах във въздуха, защото кракът ми бе стъпил на дебелата стоманена цилиндрична кутия на вече избухналата граната. Естествено, гореупоменатата кутия беше пусната надолу с помощта на мистър Мърфи или някой от шибаните му роднини и затова тя ме беше изпреварила до площадката. Сякаш стъпих на шибана кънка — стъпалото ми полетя изпод мен, вдигнах крака по-високо от проклетите си рамене и размахал ръце, полетях по следващото стълбище.

Мина ми през ума, докато летях надолу, че шибаният лост на гърба ми няма да ми създаде приятно усещане, като падна върху него. Затова, заемайки техника от скоковете от голяма височина и ниско отваряне на парашута, тръснах рамене (с което накарах всеки един от проклетите си прешлени да изпука) и изпълних половин завъртане. Това помогна да спра инерцията си, въпреки че когато стигнах долната площадка, още летях и се изтърколих до вратата като шумна купчина. Нещата трябваше да вървят по реда си: отблъснах се от вратата и смъкнах каквото беше останало от противогаза. Беше се скъсал на две при падането и две от каишките му се бяха откачили. Не ставаше за нищо. След това протегнах ръка назад и завъртях щангата около врата си, за да мога да я нося отстрани — по-малко опасно положение за здравето и бъбреците на Дики по принцип.

Необременена от тежестта ми, вратата към площадката се отвори. Оставих щангата и посегнах да хвана и вдигна своя автомат „Хеклер и Кох MP-5“. Оп-па! Говори се, че автоматът „Хеклер и Кох MP-5“ е практически неразрушим. Важната дума тук е практически. Докато се претърколвах на длани и колене и протягах ръце към оръжието си, забелязах, че падането ми е огънало проклетата цев — не много, но достатъчно, за да стане шибаният автомат неизползваем.

И това беше добрата новина. Искате да узнаете лошата новина? Тя е, че непреднамереното ми придвижване напред ме изведе две стълбищни площадки по-напред от всички останали в групата ми. Но не се тревожете — не бях сам. Имах си компания. Той бе голям и имаше дълга, дълга самурайска опашчица (допълвана от грозно като конски гъз лице) и беше ме фиксирал в шибания мерник на своя AK-47, който сочеше право надолу към мен от вратата.

Помните ли какво казах в началото на тази глава за ОП? Помните ли израза „жестокост на действията“? Добре. Е, тъй като нямаше време за мислене, хванах безполезния си автомат за цевта и ударих като с палка неговия. Ударът ми не беше съвсем като на бейзболна звезда, но прикладът ми удари неговата цев и я отклони достатъчно, макар и в нарушение на бейзболните правила, за да мога да се метна отгоре му.

Първо, засилих вратата и го праснах с нея — той стоеше на касата — и го разтърсих. Но не толкова, колкото бих искал. Той стовари сгъваемия приклад на автомата си върху лявото ми рамо, което ми причини адска болка и ме извади от равновесие. Но, изглежда, хареса компанията ми, защото като падах назад, той ме хвана за ремъците и ме свали по стълбите, като със свободната си ръка драскаше лицето ми, докато дърпаше.

Е, този голям янки нямаше да бъде послушен. Праснах го отдолу по брадата с длан. Това го разтърси и го накара да направи великанска крачка назад. Докато стоеше замаян, го праснах в гърдите с лакът.

Голяма грешка. Той носеше ризница. От плочи. Твърди плочи. Цялата ми ръка изтръпна, а той се възползва от моментното затишие и опита да ме цапардоса по твърдата словашка глава. Но издаде намерението си: видях удара му, посегнах през вратата, скочих и го хванах за косата.

Едно предупреждение от реалния свят и изживяното в живота: ако носите дълга коса като мен, създайте си генерално правило да покривате опашката си под шапката или пък носете плетена шапчица, за да бъдат косите ви скрити, защото са примамлива цел за някой като мен, който (извинявам се, мамо) не се бие честно.

Навих опашката му около дланта си и дръпнах рязко. Главата му се смъкна с трясък надолу — точно върху вдигнатото ми дясно коляно. Чу се приятно хрус от счупения нос. (Е, приятно поне за мен.) Ударих лицето му още два пъти — прас, прас, — за да съм сигурен, че от този момент нататък ще му е трудно да диша.

Но кучият син все още не беше свършен. Опря рамо до корема ми и ме избута в касата на вратата, сякаш съм чучело за борба. Усетих как гърбът ми започна да пука като пуканки. След това ръката му се вдигна, като търсеше щангата, увиснала напреко на гърдите ми.

Опитах се да го ритна с коляно в топките, но нямаше намерение да ми позволи това — ръцете му ме притискаха, а дланите търсеха щангата.

Намери я и започна да упражнява натиск, като бавно я вдигаше нагоре по тялото ми и отиваше към врата ми.

Освободих се и с удар на лакътя си го накарах да отстъпи — Господи, яко копеле беше, — но го разтърсих достатъчно силно, за да хвана щангата с лявата си ръка и да я извия надолу. Тук слабото звено е палецът и макар и той да беше по-голям от мен и да тежеше поне с петнадесет-двадесет кила повече, аз бях в по-добра кондиция, по-силен и — ето го решаващият фактор — по-непоколебим.

Затова бутах, усуквах и се борех, и му измъкнах шибаната щанга. Е, не съвсем, но поне сега аз контролирах ситуацията, а не той.

Рязко дръпнах щангата нагоре и острието за отваряне на врати отиде под брадата му. Той никак не хареса това, за което намекна с удар по щангата, която мръдна десет сантиметра напред и ме блъсна през лицето.

Шлемът ми пое удара — отлетя от главата ми.

Но сега кучият син държеше щангата само с една ръка.

Аз я усуках, праснах го с коляно в топките, за да го опра с гръб до стената, извъртях щангата като проклета мажоретка, за да разменя краищата й, хванах я като палка и с всичката си сила, която успях да събера, замахнах нагоре, нагоре, нагоре, пъхнах я под лявата му мишница, точно под ризницата и я засилих към белите му дробове.

Гледате ме със съмнение. Виж, приятел, нека ти кажа, че острието на тези щанги пробива стоманени врати, а тангата са далеч по-меки от тях.

По лицето му разбрах, че съм му причинил лоша болка. Но още искаше задника ми. Дори и като падаше, замахна към лицето ми, хвана се за ремъците ми, за да измъкне моя пистолет от кобура. Мама му стара, време беше да го оправя завинаги. Измъкнах щангата (о, това никак не му хареса), обърнах я, вдигнах я и след това го праснах силно отгоре по главата със стоманата и разпръснах кости и мозък в неприятна роршархова^[4] шарка по стената. Поддаде, превъртя се и се хлъзна на палубата. Сайонара, заднико.

Не беше единственият. Аз за малко също не паднах от изтощение точно когато редицата стрелци от Куника минаха край мен, за да прочистят стълбите и коридора. Почувствах натиск от нечия ръка на рамото си. Коленичих, изтощен като празна бирена кутия, в опит да успокоя дишането си и да забавя пулса. Вдигнах поглед и видях Йошиока. Лицето му изразяваше онзи вид загриженост, която младите проявяват към старите пръдлювци.

— Хей, добре ли си, полковник?

— Да — простенах задъхан. Трябва да ви кажа честно, че този вид упражнения са за млади мъже, а аз не съм толкова млад, колкото едно време. Дишах дълбоко, като се надявах да потуша биенето в мозъка и гърдите си. — Ти карай напред, Йоши, аз ще те настигна.

Дванадесет минути след влизането То Шо обяви склада за готов. Операцията не беше завършила с пълен успех, въпреки че резултатът беше 15 за Куника на 1 за „Червените семена“. Първо, стрелецът от моята щурмова група, когото улучиха в гърлото, умря — поел беше един откос точно през сънната артерия и когато лекарите стигнаха до него, вече в тялото му беше останала по-малко от половината кръв. Един друг от хората на То Шо щеше да прекара два месеца в болницата с гипсиран крак — улучен беше два пъти в бедрото и костта му бе натрошена лошо. Второ, нямаше никой оцелял. Едно „Червено семе“ беше заловено живо, но умряло от раните си след няколко минути. Двама други се самоубили. Очевидно непоколебима, ангажирана група.

То Шо направи с екипа си разбор на място. Добре — докато паметта им е още свежа, а и през следващите няколко часа тук нямаше да има разни навлеци, докато полицията не доведе следователи и военни медици. Докато стрелците обсъждаха нещата и говореха с ръце като италианци или пилоти на изтребители, аз видях Аликс Джоузеф да си проправя път през развалините, като методично ровеше из трошките, отваряше сандъци и кашони и търсеше информация.

Последвах я — и аз започнах да ровя и търся из парчетиите. Да, имаше неприятни неща в тези сандъци — бомбички, оръжие и амуниции. Имаше клетъчни телефони и електронно оборудване. Имаше и униформи — на японската армия, както и дузина лесно забележими комбинезони, каквито използват токийските работници по електрозахранването. То Шо щеше да си има доста главоболия с тази група, но очевидно ги беше засегнал зле, защото не бяха имали време да разделят нещата и да ги изпокрият на малки части. Тош бе открил главната златоносна жила.

За него това може да означаваше голям успех, но честно казано, сърцето ми се намираше при моята работа. Нямах търпение. Исках да се върна във Вашингтон. Имаше работа, важни неща трябваше да се решават. Мислех за „Големия брат“. И исках да разчистя сметките с анонимния (но не за дълго) задник в Белия дом, заповядал на неебаващия се адмирал Грей да вкара в действие своите пазачи от морската пехота, което доведе до убийството на заложниците от „Макдоналдс“. Освен това дланите ми бяха опърлени, лицето — ожулено, глезенът пулсираше от болка, а и на разстояние два километра наоколо не можеше да се намери бутилка целебен джин „Бомбай сапфир“.

И тогава, както често става, ако не гледате, нещо привлече погледа ми. На една палета в далечния край на втория етаж стоеше груб дървен сандък. Отвън беше пирографиран надпис „Експорт — Завод за металорежещи инструменти Целиноград/ МВД“.

О, това име сме го виждали преди, нали така? Правилно — на борда на „Принцесата на Нантон“, върху сандъка с руските автомати AK-47. Което ми припомни, че в корабния дневник Йокохама фигурираше като едно от междинните пристанища. Взех щангата и отворих капака. Можете ли да познаете какво намерих в него? Ако кажете totsugekijin, както То Шо нарича щурмовото оръжие, значи си струвате добрите стари йени.

Бръкнах за бележника и химикалката, които бях скътал в жилетката си. Трябваха ми серийните номера. Ще ги проверим, за да видим дали не са от същата пратка, която замина с „Принцесата на Нантон“. А след като свършех с преписването, щях да прегледам под микроскоп всичко, за да видя дали не съм изпуснал друго важно нещо. Казвал съм ви го и преди, но е достатъчно важно, за да го повторя: колкото и да опитва лошият да скрие следите си, винаги оставя малко.

Е, аз нямаше да изляза от този склад, преди да намеря какво още да занеса със себе си във Вашингтон. Тук се появяваше опасна тенденция и исках да я разплета.

Кой, по дяволите, крещи там: „Каква тенденция, каква тенденция?“ Чакайте, виждам го — пак е оня, тъпият редактор. Тича насам по коридора, размахва проклетия си син молив и се оплаква, че съм направил твърде голям скок, че е прекалено рано да се говори за тенденции.

Слушай, Реди, ако това е свирепа книга, остави Свирепия да вкара няколко думи, а? Ще го оставиш? Добре.

Окей, да видим какво стана напоследък.

• Факт: Руснаците и китайците, противници по обичаи и история, неотдавна създадоха много силно разгласен съюз помежду си в ущърб на Съединените щати.

• Факт: В противодействие на този нов китайско-руски съюз политиката на Съединените щати в азиатския регион претърпя катастрофална промяна. Изглежда, зарязваме Япония и останалите страни от тихоокеанското крайбрежие и хвърляме всичката си подкрепа (тайна и явна) към Китай, като предлагаме Съединените щати като алтернатива на руснаците.

• Факт: Сегашната политика е точно каквато я препоръчва бивш служител на Държавния департамент и консултант, който в момента прави купища долари, защото помага на китайците да въртят търговски сделки. Случайност? Съвпадение? Вие ми кажете.

• Факт: „Големия брат“, един от най-модерните апарати за тактическа военна комуникация, се появява на китайски кораб. От тихите си подпитвания разбирам, че се намира там с одобрението на Белия дом. Случайност? Съвпадение? Вие ми кажете.

• Факт: Китайците купуват руско военно оборудване — плащат пари на руския министър на вътрешните работи — и тайно ги превозват из цялото тихоокеанско крайбрежие. Къде свършва това оръжие? Е, ако се съди по нещата, част от него се е оказала точно тук, в този склад. А познайте и друго — „Принцесата на Нантон“ носеше по-малко от една трета от товара си. Направила беше половин дузина спирки, преди да я потопим.

• Риторичен въпрос: Колко склада от Пусан до Джакарта в момента са пълни с контрабандно руско оръжие с любезното съдействие на китайското правителство? Има и друг риторичен въпрос: За кого е предназначено това смъртоносно оръжие? Танга? В наши дни ги има достатъчно. Хора от петата колона? Възможно е. Доморасли метежници? По цялото тихоокеанско крайбрежие кипят поне половин дузина така наречени движения за национално освобождение.

• Факт: Аликс Джоузеф и То Шо — и двамата владеещи свободно китайски и познаващи китайските тайни операции, — говориха за повишено ниво на враждебно военно разузнаване и действия на прокитайски терористи в Япония след пристигането на Ли Чимен, за да ръководи бюрото на „Синхуа“. Случайност? Съвпадение? Вие ми кажете.

• Факт: Ли Чимен, воин-диверсант, станал разузнавач (и пълен разбойник според Разузнавателното управление на МО), чиито предишни постове съвпадат с всички междинни пристанища на „Принцесата на Нантон“, в момента е на път за Вашингтон за кратко назначение. Случайност? Съвпадение? Вие ми кажете.

 

 

Да, моят стар учител и равин, бившият главнокомандващ военноморските операции Арли Секрест^[5] ме учеше, че разузнавателната информация е нещо, което трябва да гледате поотделно.

— И нека действията ти не почиват ни на фактчета, ни на информационни битчета, та да не стъпиш в неприятни аки по пътя към победата — ръмжеше той. — И търси голямата картина, изучавай всеки дребен детайл, но го поставяй в контекст. И когато откриеш модела на действие, там ще намериш отговора на проблема си — и пътя към триумфа^[6].

И така, скъпи редакторе (и верни читатели), ако внимателно прегледате горната информация, ако опитате да видите всеки елемент като част от едно по-голямо цяло, то вие — както и аз — ще стигнете до извода, че става нещо много… шантаво.

Знаем ли точно какво е то? Не — още не. Но съм абсолютно сигурен за две неща. Първо, каквото и да става, не вещае нищо добро за моята страна. Второ, аз ще разбера точно какво не е наред, и ще го спра.