Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (13)

Глава
13

Валеше лек сняг, когато се върнах във Вилата, малко след 13:00. Имах съобщение от Аликс Джоузеф да прегледам компютъра си за закодиран файл.

— Надявам се, че информацията ще ти помогне — казваше гласът й. — Използвай същите кодове, които ми даде, Дик. Ще ти се обадя скоро. Сайонара.

Включих компютъра, разкодирах файла и се зачетох. Първо, Аликс беше разпознала снимките, които й пратих. Изглежда, бях убил двама от най-големите специалисти на Пекин по електронна война — двойка еднозвездни генерали, и двамата учили в Америка. Почесах се под брадата. Какво ли правеха, по дяволите, на борда на „Принцесата на Нантон“? Нямах представа. Продължих да чета. Според Аликс нещата в Япония, Корея, Индонезия, Сингапур и Филипините се нагорещявали.

„Дик, ако трябва да се обзаложа, ще кажа, че с тия зони ни финтират, за да ни извадят от равновесие.“

Гледната й точка ми се струваше логична — спомнете си, ако обичате, цитата на Сун Дзъ в офиса на Бентли. Всъщност, що се отнася до китайците, измамата е централният елемент на бойните действия. Генерал Ли Чун е тактикът, написал три книги за измамата преди повече от две хиляди години. Най-първата (и до голяма степен забравена) творба на Сун Дзъ, „Принципите на победата“, е кратка полемика на тема измама.

Свиках бойците и ги поставих заедно със себе си в състояние на война. Позвъних до кабинета на председателя, за да предам на Джо информация, която да предаде по-нататък. Информацията ми не се състоеше изцяло от добри вести. От една страна, листът, който изстисках от Пинки, ни даваше зелена улица, за да занеса находките си при министъра на отбраната, и, надявах се, да изхвърля дебелия, широк, гаден задник на Бентли Брендъл от Белия дом и да го пратя право в някое следствие на Министерството на правосъдието. От друга страна, всичко беше косвено и имах неприятното усещане, че министърът на отбраната не би действал, докато не направим случая непробиваем.

Каквото и да си мислех, не беше важно: председателят беше извън града целия следобед, за да изнесе в Уест Пойнт онова, което сутрешните вестници описаха като „важно обръщение за политиката на военната готовност на Америка“. Поисках да ме свържат с него. Но слугата, който отговори на телефона в кабинета му, отказа. Отговори, че не съм в списъка на председателя.

— Тогава, моля, свържете ме с Джоун Монтгомъри.

Пауза. После:

— Съжалявам, господине, но не фигурирате и в списъка на мис Монтгомъри.

Разбира се, че не фигурирах. Когато разработихме плана за оперативната сигурност, изключих себе си, за да съм потаен. Набрах номера на пейджъра на Джоун. Изчаках пет, шест, седем минути. Не получих отговор. Ядосан, изпратих Бумеранга, Нод и Гризача в града с три от компонентите на „Големия брат“. Те щяха да се включат в офисите на Бентли в ССПК и къщата в Джорджтаун, за да видят какво може да се научи сега, когато той беше добре сплашен. Пратих Пачия крак, Малката бира и Пик в Рослин с още електронни играчки, за да разберат с какво се занимава Ли Чимен. След това използвах осигурения срещу подслушване телефон, за да се обадя на осигурения телефон в дома на Аликс Джоузеф.

И там нямах късмет. Изключих телефоните и набрах номера на пейджъра й, а след това отново този на Джоун. Когато не ми отговориха след петнадесет минути, се обадих на АМПОС^[1] в Токио. Операторката позвъня на офиса на Аликс. Никакъв отговор. Оставих съобщение да ми се обади възможно най-бързо.

Имах малки опасения. Глупости. Имах големи опасения. Затова събудих То Шо (говорехме по един от нормалните, или подслушваеми, телефони от Вилата) и му предадох, колкото можех, събитията от последните шест часа. Не мина много време, преди да започне да попълва пъзела — в края на краищата той е схватлив задник с диплома от „Нотр Дам“. Каза ми, че незабавно ще направи каквото може.

Тъкмо щях да набера отново кабинета на председателя, когато се обади Пачия крак. Заразказва ми нещо, но сигналът се загуби, премина в пращене и телефонът умря. Затворих.

Тридесет секунди по-късно телефонът звънна пак. Отскубнах слушалката от телефона:

— Да.

— Ли е на път за „Дълес“ — докладва Пачия крак. — Метна се в едно такси пред офиса си. Пътува леко — само с една чанта и куфар. Шест коли по-назад сме по пътя към летището. Какво да правим?

— Стойте след него — отговорих. — Казвайте ми какво прави — къде отива.

— Разбрано, шкипере.

Шест минути по-късно телефонът иззвъня.

— О, шефе на пичовете — говори Бумеранга.

— Ясно.

— Н³ДГ хвана совалката за Ню Йорк. Да идем ли с него?

— Не. — Исках за момента всички да са наоколо. — Просто вижте дали ще се качи на самолета.

— Десет-четири^[2].

Обадих се на пейджъра на Джоун. Този път тя позвъни след деветдесет секунди.

— Извинявам се за закъснението. Получих обажданията ти, но не намерих телефон.

— Трябва да се видя с председателя. Веднага.

— Ние сме още в Уест Пойнт. На прием в квартирата на началника.

— В такъв случай веднага като се върнете.

— Чакай, Дик. — Тя постави ръка на слушалката. Чух приглушени думи. След това Джо отново се обади: — Председателят казва, че трябва да следваме процедурата, която е определил за нас.

Има моменти за процедури, но има и моменти за ДЕЙСТВИЕ. Този беше от втория вид.

— Джо, налага се да го видя.

Тонът на гласа ми трябва да беше я убедил. Постави ръка на слушалката. Десет секунди по-късно каза:

— Чакай ни на „Андрюс“ в шестнадесет и тридесет. Можем да говорим в колата на път за резиденцията на председателя.

— Тръгвам.

 

 

17:25. Чаках на асфалта, когато „Гълфстриймът“ на председателя изрулира и спря в засилващия се сняг. Пътувал бях в пикапа с Алигатора, който преди час бе заминал за Форт Майер, където се намира резиденцията на председателя. Щеше да ме вземе оттам. Докато чаках, се обадих във Вилата. Имаше съобщение от Пачия крак. Ли бе хванал самолет за Токио на японските авиолинии. Пачия крак направил някои проучвания и открил, че самолетът има връзка с полет за Пекин.

Люкът се отвори, стълбите се спуснаха и жилестото като на футболист тяло на генерал Крокър се очерта в тясната врата на самолета. Той спря с търсещи очи, докато ме видя. След това извика „Дик“ и ми махна да се приближа.

Изтичах към самолета, протегнах ръка и разтърсих неговата, докато той слизаше по стълбичката.

— Радвам се да те видя, генерале. — Той изглеждаше уморен. Всъщност — изтощен. — Как мина полетът?

— Как мина полетът ли? Адски кофти, ето как мина — изръмжа той, сякаш си говореше сам. — През целия път имахме турбулентност. Радвам се, че не сервираха кафе. Защото сега щях да го нося по дрехите си. След това шибаната телевизия пусна речта ми и предполагам, че сега отново ще ме шамаросват в Белия дом. Сега сигурно безброй репортери звънят вкъщи, за да питат кога ще си подам оставката. После времето се скапа и кръжихме — той провери големия хронометър от неръждаема стомана на лявата си китка — почти час. А утре трябва да пътувам за онази проклета среща отвъд голямото езеро — плюс пътуването до НАТО-Юг, което ми лепнаха, точно в 00 часа, въпреки че защо ли по дяволите… — Спря да си мърмори посред оплакването си и префокусира вниманието си. — Извинявай, че те карах да чакаш, Дик.

Големият тъмносин като среднощното небе кадилак-лимузина на председателя спря нежно точно пред нас и шофьорът, на чийто горен джоб стоеше монограмът на председателя, заобиколи и отвори задната врата. Понечих да отстъпя, но генерал Крокър сложи ръка на рамото ми и ме бутна да влизам първи. Заех лявата страна на голямата, широка седалка. След това той отстъпи, за да може Джоун да се настани.

Тя сви рамене:

— Няма проблем. Аз ще се возя до шофьора.

Отвори дясната врата и се настани. Накрая и председателят се вмъкна през вратата, отпусна се на задната седалка, взе топ папки с документи от шофьора и включи лампата за четене, когато вратата се затвори.

Сложи си чифт полуобрамчени очила за четене и бързо разгледа папките, като ги местеше. Когато преминахме през главния портал на „Андрюс“, той беше пъхнал очилата за четене обратно в джоба на ризата си и папките седяха до дясното му бедро.

Джоун се изви в предпазния колан така, че ръцете й се опряха на облегалката, за да ни чува по-добре. Генерал Крокър ме погледна с изражение, което може да се нарече единствено напрегнато, насочи палеца и показалеца си към мен в типичния си наподобяващ „Колт 45“ жест и каза:

— Окей, сега сме твои. Какво толкова спешно има?

Изстрелях ефекта още с първия куршум. Между пътуването ми дотук и дългото закъснение на самолета имах достатъчно време да събера мислите си и не смятах да губя времето на председателя. Но преди да ви съобщя какво му казах, трябва да си припомните едно допълнително битче информация.

Какво е то, питате?

Ами както Аликс Джоузеф обясни по-рано — а вие внимавахте в захлас, нали? — спомняте си, че китайските разузнавателни операции са по традиция много обширни, но не дълбоки. С това искам да кажа, че може да изпратят пет хиляди студенти зад граница с цел събиране на информация. Всеки студент има само малко късче отговорност. Като да използваш осем хиляди души да изкопаят канавка с дължина осем мили. Всеки копае само пред себе си. Този начин на работа преобладава в тоталитарните общества, които приличат на пирамида: изобилие от пушечно месо на дъното и малко добре нахранени, богати, важни в собствените си очи възлови играчи на върха.

Така че макар китайците да използват стотици хиляди агенти на изкопния фронт за информация, подреждането на многобройните лопати с информация, както и рафинирането им от разузнавателна руда в златни данни става в Пекин.

Всъщност заради начина, по който действа китайската система, никога не става нищо, което не е диктувано от пекинската централа — щаба Ер Бу, — седеметажна сграда от другата страна на парка на улица „Хуандзъ“, на около пет километра от площада „Тянанмън“.

Голяма работа, казвате. Добре е да си наясно как работи китайската разузнавателна система — но това не помага, защото не знаеш кога Пекин ще действа.

Помните ли поставения в рамка цитат в кабинета-скривалище на Бентли Брендъл? Аз го помня — и смятах, че Жу Линфан също го помнеше. А тези редове на Сун Дзъ бяха ключът към решението на настоящата тактическа задача.

• Факт: През последната президентска кампания бяха предоставяни дарения от китайците за политически цели.

• Факт: Върху американската търговия се оказваше натиск — от всички бивши държавни секретари, чиито адвокатски фирми, консултантски бизнесчета и корпорации изкарваха милиарди долари в Китай.

• Факт: Съществуваше неправилното политическо убеждение — засилено от агенти на влияние като Бентли Брендъл, — че ако се мазним на Китай, ще можем да ги отклоним от съюз с Русия.

Това беше привидното. Имаше и скрито.

• Факт: Използването на студенти, журналисти, посетители и други като разузнавачи.

• Факт: Изтичането на секретни материали, предоставени от Бентли Брендъл и вероятно други на силови постове.

• Факт: Съществуваха клетките от терористи, открити от Аликс Джоузеф — групи от разочаровани бивши военни, препозиционирани от Пусан в Джакарта. И с какво си приличаха всичките тези богати на танга места?

Общият фактор беше Ли Чимен, любимото чедо на Ер Бу, който беше посещавал всяка от тези територии през краткия период, преди добре познатото merde да се прасне в добре познатия ventillateur. Най-новото назначение на Ли беше Вашингтон — и сега си отиваше. Предполагах, че се връщаше към гнездото си в Ер Бу в Пекин. И ако това се окажеше истина, значи китайците бяха готови да действат.

— Добре — каза председателят Крокър. — Да кажем за момента, че приема доводите ти. Въпросът е „къде“. — Извърна се към мен. — Ако ЦРУ знае нещо, вероятно няма да ни каже нищо.

Лицето му се сбръчка в гримаса на отвращение.

— От много време са ни изключили. Сега аз изпращам всичките ти материали в Разузнавателното управление на МО, но те не могат да ги разгадаят или поне до момента. Така че какво има, Дик?

Казах му, че отговорът се крие в мъдрите слова на Сун Дзъ — онези, които бях видял в кабинета на Бентли Брендъл.

Ако целта ти е наблизо,

направи така, че да изглежда далечна.

Само така ще постигнеш целите си.

Убеден бях, че точно сега китайците се занимаваха с изкусна измама, която да скрие истинската им цел. Все още не бях установил каква е тази цел. Но вярвах, че не за Япония, Корея, Индонезия или Сингапур трябваше да се тревожим. Там действаха, за да ни карат да гледаме в друга посока.

Какви възможности оставаха? Русия. Слабо вероятно. Въпреки новия съюз между Москва и Пекин Русия не беше изтеглила войските си от границата с Манджурия — над един милион мъже продължаваха да стоят на китайската граница. Освен това независимо от нестабилното си състояние в момента руснаците пак можеха да нанесат сериозни щети по целия Китай, ако избухне война. Имаха ядрени ракети, военновъздушни сили и армия. Според мен трябваше да ги отпишем.

Виетнам. Островите Парасел, в близост с които може да има огромно неизползвано нефтено находище, са предмет на претенциите на Виетнам. Но китайците вече контролират тези острови. Това елиминираше ход на китайците срещу Виетнам. Защо да поправяш нещо, което не е счупено?

Така оставаше единствената според мен жизнена цел: Тайван.

Ако се върнете с мен на „Принцесата на Нантон“, ще си припомните, че изненадалите ме ракети се различаваха от онова, което пакистанците си купиха. Тези бяха ракети „Круз“ за стартиране от земята с конвенционални бойни глави. Тогава ги изхвърлих от мислите си, а не е трябвало.

Извадих от куфарчето си карта на Южнокитайско море. На нея с кръг бях оградил Тайпе като кота нула и очертал радиус от петстотин мили около националистическата столица.

— Според мен китайците ще ударят Тайван отнякъде в този район, и то скоро — казах на председателя.

— Но те могат достатъчно лесно да ударят Тайван от своя територия — отговори генерал Крокър. — Защо да си правят труда?

— Защото така имат възможност да отричат — настоях. — Или поне така беше преди… — Посочих с очи тила на шофьора. — Сещаш се, когато неотдавна отидох зад граница.

— Възможност да отричат?

— Затова имаха и куфарите — онези, дето ги донесох — исках да кажа повече неща, но нямаше да го сторя точно тук и сега. Щях да свърша монолога си в бърлогата на генерал Крокър, където можех да говоря, без да ме подслушват. Знаех, че „Големия брат“ би дал на китайците възможност да предприемат потайно нападение срещу Тайван.

Генерал Крокър кимна, потри лице и погледна навън в тъмното, докато голямата кола се движеше плавно сред лекия трафик по детелината към експресно шосе I-395, което от своя страна би ни извело на моста на Четиринадесета улица и магистралата „Джордж Вашингтон“.

— Виж, без да говорим повече за това, смятам, че имаш достатъчно косвени неща, за които мога да информирам министъра на отбраната. И ще поръчам на разузнавателния отдел да се вгледат истински добре в Ли Чимен и в Бентли Брендъл.

— Късно е, генерале — не забравяйте, че Ли се измъкна. Моите момчета го следяха. Взе директен самолет на японските авиолинии за Токио в 17:00. И като минавал през портала, използвал официален паспорт, издаден от китайското правителство. — Замълчах за миг. — А Бентли Брендъл хванал совалка за Ню Йорк. Не знам какво е намислил, но се обзалагам, че ще направи добре познатото ни духване.

Председателят ме прекъсна:

— Значи мислиш…

— Мисля, че каквото има да правят, ще го направят много скоро. Мисля…

— Дик… — прекъсна ме Джоун.

Вдигнах поглед и видях разтревоженото й лице.

— Какво има, Джо?

— Виж, може да съм параноична, но май си имаме опашка.

Наведох се напред.

— Защо мислиш така?

— Едни и същи фарове ни следят от главния портал на „Андрюс“.

Председателят се намръщи.

— Сигурна ли си? Вали адски силно.

— Халогенни са — отговори Джоун. — Имат синкава светлина. Изпъкват, а и трафикът е съвсем лек.

Извърнах се и погледнах през задния прозорец.

— Беемве? Онзи на сто и петдесетина метра зад нас ли?

Джоун кимна.

— Да.

Инстинктивно се разтревожих от факта, че ни преследва беемве, но не можех да разбера защо. Все пак протегнах ръка и потупах шофьора по рамото.

— Как се казваш, войнико?

— Крофорд, сър. Младши сержант Били Крофорд — викат ми Ромел.

— Ромел?

— Защото карам този танк като шибания африкански корпус през Сахара, сър.

— Квалифициран ли си за убягване от преследване, Ромел?

— Тъй вярно, сър.

Протегнах се и закачих колана на генерал Крокър. Понечи да протестира, но не смятах да го слушам. Едно от нещата, които не ви трябват, докато се опитвате да убегнете и/или избягате от кофти ситуация, са телата, летящи из цялата вътрешност на колата.

Потупах войника по рамото:

— Ромел, има ли на борда оръжие?

— Не, сър. Вече не ни позволяват да носим оръжие.

Разбира се, че не. В тези политически коректни времена военните прекарват повече време за обучение по чувствителност, отколкото по стрелба. Постовите пред входовете на повечето военни бази нямат право да носят пълнители с патрони в оръжията си. И Бог да пази от деветмилиметров пистолет или сачмена пушка, вкарана в колата от шофьора на председателя. О, небеса, опазете ни от такова нещо. Оръжията са израз на зараждаща се агресивност, която сегашното поколение пикливи и нежни обитатели на Белия дом може да сметне за страшно, опасно, войнствено… вероятно дори военно и следователно напълно неприемливо.

Председателят се наведе напред.

— Може би трябва да се обадиш на вашингтонската полиция и да им кажеш да се заемат с този въпрос.

Джоун изгледа шефа си с поглед, който казваше: „Ти да не си откачил?“

— В никакъв случай — ще се обадя на парковата полиция. — Тя грабна слушалката и набра номера, а след това се обърна към председателя, за да обясни: — Времето за реагиране на вашингтонската полиция може да достигне половин час — ние изобщо не ги търсим. Освен това вече се приближаваме към моста на Четиринадесета улица. Тук е територия на парковата полиция — от тук до Форт Майер, генерале.

Аз барабанях с кокалчета по облегалката зад главата на младши сержант Били Крофорд.

— Карай спокойно и стабилно, за да не уплашим никого. Но, Ромел, отваряй си шибаните очи, ясно?

Той вдигна очи към огледалото за обратно виждане, за да види лицето ми, и кимна енергично.

— Jawohl — да, господин полковник.

Тревогата по лицето на Джоун се поразсея.

— Говоря с оперативния център — тя се идентифицира като агент от Службата за дипломатическа охрана и даде личния си код, а после бързо описа ситуацията, маршрута, скоростта, колата, която според нея ни следеше, и прекъсна връзката. Бързо набра втори номер. — Май е добре да кажа и на военната полиция какво става.

Докато набираше номера, аз я чукнах по рамото.

— Ютия?

Тя потупа чантата в краката си. Значи в колата имаше два пистолета.

Големият кадилак забави за момент, когато шофьорът започна завоя на север по магистралата „Джордж Вашингтон“.

— Ало, сержант…

— Да, сър?

— Тръгни на юг, след това се върни на 110-то шосе. Да видим дали този наистина ни следи.

Ромел ускори и отклони по южния изход, след което зави рязко надясно, за да се върнем по пътя, от който бяхме дошли. Но вместо отново да прекоси моста, той зави рязко по тясната отбивка, по която щяхме да се изкачим до северния паркинг на Пентагона, на север към мемориалния мост, да завием на запад при мемориала „Иводжима“ и да се отправим към задния портал на Форт Майер.

Беемвето остана с нас при първия завой, а после изостана. Аз се напънах да гледам през задното стъкло, но не го виждах. В тъмното зад нас имаше само една снежна завеса и тъмнина извън светлината на собствените ни фарове и стопове.

Обичам да знам къде е врагът ми.

— Забави, Ромел. Да видим дали ще се появи.

Крофорд намали и аз откачих колана, извърнах се и се вгледах през задното стъкло. Nada. След това, когато излизахме от завоя, долових познатите синкави светлини над и зад нас по детелината.

— Изостанали са.

Джоун ме изгледа любопитно.

— Странно.

— Може би не — посочих Пентагона, окъпан в светлини и красив в снега. — Може би защото се приближаваме твърде близо до дома.

Тя се обърна и погледна напред отново по пътя пред нас.

— Дано да си прав.

Ромел излезе от десния завой и като внимаваше, защото по тази къса отсечка от пътя ясно се виждаха заледени петна, провери какво става зад нас, а след това се спусна по еднопосочната тясна алея на север. От едната ни страна се простираше огромният паркинг на Пентагона. Отдясно банкетът се спускаше стръмно. Под покрития със сняг чакъл земята слизаше в тясна долина, през която течеше малък криволичещ поток, вливащ се в Потомак някъде на север от националното летище.

Шибаният фургон изникна от нищото. Наистина. Беше тъмен на цвят, без включени светлини и сигурно е стоял на празен ход в пътя към паркинга на Пентагона, защото единствено натам не гледахме.

Скъси разстоянието мигновено и удари кадилака в задния ляв калник — праааас! Съдейки по удара, трябва да са се движили с петдесет мили в час. Знаех какво прави. Опитваше се да ни изтласка в потока.

Сержант Били Крофорд, известен още като Ромел, наистина беше преминал обучение по убягване от нападение. Вместо да се паникьоса — да скочи на спирачката, — той ускори. Задницата на колата се мяташе натам-насам към стотина метра, докато той даваше рязко газ. След това големият кадилак се закрепи на пътя и Ромел го избута в напречната лента, като нашата кола се удряше в тяхната.

На шофьора на фургона това никак не се хареса. Кучият син изостана, а след това пак ни удари — праааас — в задната броня. Ударът ме отхвърли върху генерал Крокър и ме прасна в дръжката на вратата напред с лицето, от което в десния ъгъл на окото ми се отвори доста неприятна рана.

С мъка се върнах обратно и докато се опитвах да преместя тялото си през широката седалка, виждах звезди. Изправяйки се, долових с периферното си зрение, макар и замъглено, движение зад нас. Знаете, че когато се случват такива неща, винаги минават в бавен кадър. Първо, долових, че нещо ставаше зад предното стъкло на фургона. След това, когато нервните окончания в мозъка ми започнаха да функционират, видях как над таблото на фургона излиза дулото на сачмена пушка.

Изревах „Шибана пушка…“, издърпах рязко председателя от колана му, претърколих го на пода и се метнах върху него точно когато стъклото на фургона избухна навън, задното стъкло на кадилака избухна навътре и върху нас се посипаха горещи стъкълца.

— О, мамка му — изпищя Ромел и стисна врата си с лявата си ръка. — Удариха ме, удариха ме…

— Държа волана, държа го.

Това беше гласът на Джоун, ясен и чист, откъдето и да бе се свила на предната седалка.

Загледах врата на Ромел достатъчно дълго, за да видя обилно течащата кръв. След това фургонът отново блъсна бронята. От удара ме заболяха зъбите.

Губехме скорост. Не биваше — но ако стане така, дръж тангото на разстояние. Вдигнах се от пода достатъчно, за да измъкна пистолета си от кобура, навирих нос и погледнах назад над багажника.

Фургонът ускоряваше отново — шест метра и скъсяваше разстоянието. Надигнах се. Видях две лица в начупената на зъбери рамка, която доскоро е била предно стъкло — кръглолики, шибани мишени с плетени шапки и очила за стрелба. Фургонаджия едно и фургонаджия две. Опитвах адски силно да се прицеля и изстрелях два залпа от по два куршума — прас, прас — и за малко не оглушах. Може и да е напечено в момента, но нека ви внуша една дреболия от ежедневието на специалните воини: стрелянето с пистолет в затворено пространство натоварва добрите стари свирепи тъпанчета.

Натоварва ги, но е необходимо, защото дори и да не бях убил кучите синове, стрелбата ми ги застави да отстъпят няколко скъпоценни метра. Погледнах предпазливо и видях, че фургонаджия едно е приведен над волана и отново започва да ни налита. Претърколих се на седалката, за да застана по-стабилно, и коленичил, изстрелях още два пъти по два патрона.

Не, и този път не ги улучих.

Вижте, независимо от всичко, което сте гледали в холивудските филми и телевизионни бози, е трудно да стреляш с някаква точност от един движещ се автомобил в друг особено когато преследваш или си преследван. Има сума ти движение, сума ти вибрации и е почти невъзможно човек да се прицели добре. Да не споменаваме факта, че хората в другата кола също стрелят по теб. Всичките горни елементи затрудняват процеса. По-трудно е дори когато си въоръжен само с пистолет. Разбира се, точно по тази причина сачмените пушки и автоматите са най-ефективните оръжия при гонки с коли — някой от куршумите ви все ще улучи целта.

Претърколих се, за да се скрия, и презаредих. В цевта имах един патрон, осем в новия пълнител и осем в пълнителя в джоба на якето ми.

Това са седемнадесет патрона. Недостатъчно за този вид упражнение.

Още един шибан залп от сачми влетя през остатъците от задното ни стъкло. Чух писъка на Джоун:

— По дяволите!

Трябваше да накарам тези копелета да преминат в защита.

— Сержант, в състояние ли си да караш?

Гласът на Ромел трепереше, но хлапето се съвзе:

— Да… да. Мога.

По движенията под мен на генерал Крокър разбирах, че не желае да остава извън действието. Но нямаше избор. Той беше шибаният охраняван човек и нещата щяха да останат такива.

— Ромел… така… газ! Изкарай газта през ламарината!

Вдигнах се достатъчно високо, за да стрелям два пъти. Преминали бяхме край Пентагона и се изкачвахме бързо към завоя на мемориалния мост. Крофорд трябва да се е бил изправил на шибаната газ, защото кадилакът се вдигна на задни гуми и с рев се понесе напред.

Фургонаджията ни последва — настигаше ни, настигаше ни, настигаше ни, настигаше ни. Аз изкрещях:

— Сега! Удряй шибаните спирачки! Сега!

Бог да благослови всички сержанти. Проклетата лимузина се врътна, задницата се люшна и се изправи точно когато шибаният фургон ни настигна.

Фургонаджията беше този, който се паникьоса. Трябва да е карал с шестдесет и пет, когато натисна спирачката — и то върху едно от шибаните ледени петна на пътя. Проклетият фургон се заигра, рязко се обърна, удари се в ниския бордюр, превъртя се два пъти и се изтъркаля в долината по покрив.

— Спри, спри, спри.

Протягах ръка към дръжката на вратата още преди Ромел да бе успял да спре голямата кола. Дърпах и бутах. Шибаната врата беше заседнала. Дръпнах и бутнах по-силно. Нищо.

— Мамка му…

Засилих рамо във вратата. Нищо не стана. Е, майната му. Колата така или иначе се нуждаеше от ремонт. Прибрах пистолета в колана си, легнах на гърба си, вдигнах крака и ритнах шибаното стъкло навън. След това се промуших, като си разкъсах дрехите по парченцата стъкло в рамката.

Стоварих юмрук два пъти върху покрива на колата.

— Ромел, махай шибаната кола оттук, мамицата ти. Аз ще ви стигна.

Председателят щеше да бъде в безопасност във Форт Майер, обвит в защитна какавида от полицаи на Министерството на отбраната и военни.

Изчаках Ромел да тръгне. Щом потегли и голямата кола се загуби в снеговалежа, извадих пистолета от колана си и тръгнах през двете платна заснежена настилка към банкета, където изчезна фургонът. Исках онези копелета. Исках ги много.

Толкова много, че не видях задника в джипа „Чероки“, който, решен да кара напред въпреки всичко, за малко не ме прасна по словашкия задник, като мина край мен с четиридесетина мили и очи, фиксирани право напред, а изражението му сякаш говореше: „Не искам да знам какво прави този кофти тип с дългата плитка и пистолет.“

Прекосих банкета. Стоях над река Потомак, която лежеше на около триста метра по-надолу. Фургонът беше се плъзнал от дясната ми страна надолу, ударил се в ниския бордюр, а след това, ако се съди по грубата диря, изровена в земята, се беше превъртял и изтърколил, носен от инерцията в горичката над реката.

Шибаната кола пушеше. Две от колелата още се въртяха. Ударът беше отворил вратата на пътника. Не виждах движение в кабината.

Тръгнах към нея, попаднах на едно заледено петно в тъмното и полетях по задник, като подскачах и се мятках като някакво шибано топче във флипер, отскачащо от дървета, камъни и кой знае още какво, мамицата му. Спрях нагоре с краката на пет-шест метра от фургона. Изправих крака и се превъртях на длани и колене, като проверих всичко от глезените нагоре за наранявания, а може би и счупвания. Бърза оценка: изпитвах адски болки и вероятно не след дълго щях да имам още по-силни болки, но нямах нищо счупено.

Изведнъж, в един панически миг, както става, ако се събудиш от кошмар, целият потънал в пот, осъзнах, че се опипвам с две ръце. Искате да знаете какво беше значението на този факт?

Окей — ако използвах двете си ръце, то къде, мамицата му, се намираше пистолетът ми? Изпаднал е от ръката ми, когато се спънах. Опипах земята около себе си. Нищо.

Отново се спуснах на ръце и колене и запретърсвах с трескави пръсти снега около себе си. Ето защо слагат шнурчета на пистолетите от типа P-7, предназначени за ползване от военните и полицаите. Не е добре да загубиш оръжието си. Но шнурчетата не са типично оборудване за тюлените, макар че истински ми се щеше да бях имал такова нещо. Искането обаче нямаше да свърши работа и затова продължих да лазя в груби кръгове, като проследявах пътя на хаотичното си падане отгоре.

Бях претърсил десетина метра от склона, когато осъзнах, че губя шибаното време на всички — особено моето. Прегрупирах се и се опипах, за да видя какво имам по себе си. Не много. Сгъваемият нож, който обикновено закачам за джоба на панталона си, беше изчезнал. Сгъваемата палка бях оставил във Вилата. Не носех любимата си кожена палчица — плоска, от черна кожа, пълна с около двеста грама птичи сачми. Единственият сигнал на радара ми представляваше ножът „Гербер мултиплайър“, който висеше на колана до остатъка от десния ми бъбрек.

Извадих го. Това е удобен малък джобен уред, чиито кухи стоманени дръжки съдържат клещи, пила, две отвертки, отварачка за консерви и което е по-важно в случая, две остриета — традиционно като за джобно ножче и едно тъповърхо назъбено острие. Избрах назъбеното, след това извадих и клещите, които блокираха дръжките, за да не вземе шибаното нещо да се затвори и да ми отреже пръстите до кокалчетата.

Вече предпазливо се добрах до фургона. Приближих се тихо като шибан ловък бандит. Долепих ухо до задната врата. Нищо не чух — никакво дишане, никакво скимтене, никакво драскане.

Ето защо продължих бавно да лазя напред в тъмното към широко отворената врата на пътника. Опитах се да доловя движение в огледалото за задно виждане, което от удара беше извито по странен начин.

Но не можех да зърна нищо в черната вътрешност на колата от ъгъла си. Може би и двамата са били отхвърлени отзад от удара и следващия рокендрол. Но може би ils font le mort — както жабарите казват, ако се преструваш на умрял, и чакаха да ме гепят, преди аз да гепя тях.

Нямаше време за рискове. Отстъпих, за да заобиколя отдалеч, след това излязох от противоположната страна. Нямаше защо да се набутвам.

Продължих да лазя наляво и слязох до тясна редица дръвчета при брега на поточето, пропаднах в ледената корица и зашляпах из дълбоката до колене вода.

Беше ли студено? И още как. Но какво пък. Не трябваше да ми харесва. Трябваше просто да го направя, мамицата му. Освен това моят нажежен до бяло гняв към тези двама задници, които за малко не убиха председателя, беше повече от достатъчен, за да не обръщам внимание на тези неща. Метър след метър отивах назад, на юг, по течението на реката, към смачканото, димящо превозно средство.

На десетина метра от него забелязах нещо в тъмното. Предпазливо се приближих. Измъкнах се от потока на снежния бряг. На три метра от мен зърнах един от хората от фургона. Той — или каквото беше останало от него — лежеше с лице към земята, с разперени ръце и лице. Приближих се, за да се убедя, че е мъртъв.

И още как. Черепът му беше се пукнал като добре познатите ни пъпеши от удар в голям и остър камък. Кръвта и мозъкът му образуваха неприятна роршархова шарка на снега.

Претърколих го и го опипах за документи — или друго нещо. Нямаше ключове. Нямаше документи. Нямаше надписи по дрехите му. Nada. Klum. Blee.^[3] Проверих го за часовник. Не носеше такова нещо. Но на дланта си имаше татуировка: дракон, увил се около котва. Тази творба ми изглеждаше бегло позната, но обърканият ми мозък не можеше да я свърже с нищо.

Пуснах ръката му, когато дочух сирени в далечината. Добре дошъл звук, мамицата му. Точно сега имах нужда от кавалерията, за да ми помогне да оправя нещата. Тръгнах назад, към фургона. Не бях изминал и два метра, когато косата на тила ми настръхна. Спрях. Задържах дъха си. И след това същата първична, инстинктивна, вътрешна интуиция, която ме опази жив през всичките години, ме хвана за проклетите ревери в преносен смисъл и метна косматия ми задник един метър надясно — мигновено.

Свих се и се претърколих — точно когато един гаден нинджа в плетена шапка прелетя край мен, а стиснатата в ръката му дълга щанга за гуми изсвистя до свирепото ми дясно ухо.

Движеше се като някакъв шибан бик в арена — само нападаше. Без хитрини, просто сурова, неприкрита кинетична енергия. Кучият син ме искаше мъртъв.

Е, нареди се на опашката, приятел — не си единственият. Оле! Претърколването ме измъкна от обсега му, а инерционният момент на фургонаджията го засили покрай мен и към потока. Опитах се да се направя на пикадор и да го намушкам с ножчето, когато мускулестото му тяло прелетя до мен. Не улучих. Но не мислех да чакам пак да ме напада. Спуснах се след кучия син, преди да може да се обърне и да размаха онова голямо парче стомана край мен.

Хванах го още в полет — ударих го с рамо и го забих здравата в едно голямо дърво. Обърна се, изгрухтя, освободи се от захвата ми и замахна с щангата за гуми, чийто извит край целеше главата ми. Аз го отклоних с десния си лакът — забелязах го и реагирах навреме, за да убия основната сила на удара.

Казах основната сила. Но не и цялата.

Да използваме друга метафора от спорта. Фургонаджията беше се опитал да вкара гол — но само успя да чукне топката.

Все пак едва ли трябва да ви казвам, че дори чукването на топката боли адски много, когато уцели кокалчето на лакътя. Няма никакви подплънки, които да омекотят удара. Видях звездички и точици пред очите си. Вцепених се от рамото до кожичките на ноктите си.

Но това не беше лошата новина. Лошата новина беше, че сътресението от щангата ме накара да изпусна ножа на земята.

О, мамицата му. О, майната му на Дики. Недей да продължаваш играта. Недей да вземаш шибаните двеста долара. Хвани мистър Мърфи за ръка и застани обратно на първото квадратче^[4].

Приятели, трябва да ви кажа истината и наистина ще ви я кажа: мразя първото квадратче.

Ето защо се измъкнах от него и стиснах ръката с щангата с двете си огромни лапи, преди да успее отново да замахне. Опита да ме ритне с колене в топките, но не можа да улучи както трябва. Сега, когато аз държах щангата с две ръце, я използвах като лост. Спомнете си кой е този, който вдига сто кила сто петдесет и пет пъти всяка сутрин в дъжд, сняг, киша или слънце на гладиатора в двора на Вила „Свирепия“.

Сега имах чувството че правя сто петдесет и второто вдигане. Всяка част от тялото ми гореше. Но бавно, неумолимо вдигнах нагоре щангата и я извих до лявото му слепоочие. Очите му се извиха, когато схвана какво правя, и се появи изражение на паника, защото разбра, че не може да ме спре. Праснах го два пъти — прас, прас бързо и мръснишки — по главата.

Сега той виждаше точици и звезди.

Но фургонаджията беше жилав дребен задник. Опита да издере лицето ми — господи, как болеше, — след това протегна ръка към щангата, за да ми върне услугата.

Тая работа продължаваше твърде дълго. Стиснах го; взех щангата и я вдигнах високо, далеч от ръцете му, и докато той се бореше и махаше с ръце, за да я хване, ударих рязко — здравата — между раменете, точно в мястото, където вратът се събира с гръбнака.

Това го зашемети достатъчно дълго, за да успея да захвърля и двама ни надясно и да цопнем в потока.

Ето ви сега още малко истина. Аз съм тюлен. Мога да оцелявам много добре, благодаря ви, в студено и мокро. А той не беше и не можеше.

Метнахме се във водата. Да, тя беше студена до сбръчкване на скротума. Но мен ме топлеше нажежаваща до бяло злоба, а се надявах той да замръзне — както буквално, така и в преносен смисъл. Праснах го с щангата, което освободи захвата му върху нея, мамицата й. След това го стиснах за главата и се изтърколихме под вода.

О, това никак не му хареса. Но вместо да се бори както повечето хора — което исках, защото щеше да загуби въздуха си и да умре, — той започна да ме обработва методично. Юмруците и краката му удряха в онзи бърз синкоп от двеста удара в минута в стил Спецназ, измъкна се на повърхността, пое си дъх, втурна се към мен с повече енергия, отколкото смятах, че му е останала, сви се и ме прасна силно в слънчевия сплит с лакътя си.

Изкара ми въздуха и двамата паднахме на замръзналия проскубан бряг.

Сега той грабна инициативата — замахна, изправи дланта си като копие и опита да нанесе саблен удар по гърлото ми. Ударът беше лек, но от него адамовата ябълка ме заболя адски. След това се претърколи върху мен и стисна гърлото ми с две ръце. Аз бръкнах между тях, разбих захвата му и го праснах по ушите.

Трябва да ви кажа, че това много малко облекчи ситуацията ми. Фургонаджията беше по-добър от очакванията ми. Борехме се за превъзходство, но никой от нас не можеше да го извоюва. После ме удари с рамо сякаш съм чучело за борба. Но не в посоката, която бих очаквал: копелето се опитваше да ме бутне обратно надолу, надолу, в студения поток.

Господи, тоя се опитваше да вкара мен под водата.

Лявата ми ръка все още стискаше щангата. Използвах я като камшик за езда и го ударих по крака — точно в коленната става.

Това го сепна. Прошепна нещо мило в ухото ми, докато опитваше да го откъсне със зъби.

Но така ми отвори поле за действие. Вдигнах щангата, завъртях я и я позиционирах над него. Ръцете му още веднъж опитаха да я хванат — отчаяно се бореше и извиваше. Сграбчи я с една ръка, но не мислех да му позволявам да я завладее. След това го прегърнах и с крясъци се изтърколихме от брега.

Аз си поех дъх точно когато отново паднахме под повърхността на водата. В черната студенина успях да освободя щангата от него и да я сграбча в дясната си ръка. Излязохме на повърхността. Оттласнахме се един от друг — краката ми с ритане се освободиха от кучия син — и аз замахнах с щангата назад, извих я като тояга и го праснах по устата.

Той изобщо не се спря. Само изплю зъби и отново се нахвърли, а лицето му представляваше кървава маска на решимост. Аз никога не отстъпвам почва — или вода — и затова се метнах към него, като скъсих разстоянието помежду ни и не му позволих да поеме инициативата. Той се оттегли. Направи финт наляво. Но аз гледах очите му, а не само тялото и не се хванах, което значи, че вместо да замахна там, където го няма, успях да извъртя щангата и да го ударя по дясната предмишница с всичка сила. Чух пукане, от което разбрах, че съм счупил и двете кости между лакътя и китката му.

О, това го сепна доста. Но не го спря. Той се спусна отново, а дясната му ръка висеше ненужна, докато махаше към лицето ми с лявата. Сложих изострения край на щангата между нас като щик. След това, когато се приближи на половин метър, дръпнах ръка назад и рязко, като шибано бутало на парен локомотив с пълна газ, изревах „Яаааааа“ и набодох гадното дребно копеле на широкия, подобен на длето край.

Той също изрева — макар че се получи шибано бълбукане, — докато аз въртях стоманения прът в дупката в тялото му на пет сантиметра под гръдната кост и го вдигах нагоре, нагоре, нагоре. Сега задникът му беше мой. Последното, което тоя задник щеше да види, беше бойната ми гримаса.

О, но фургонаджията бе жилаво дребно шибаняче и се опита да изтегли щангата от тялото си. Обаче имаше само една здрава ръка и освен това аз тежах с тридесет, тридесет и пет кила повече от него. Държах го далеч от себе си, засилих го назад и го метнах в потока. Опита се да се върне. Отново го прободох с върха на щангата, а после го натиснах с всяка частичка енергия към дъното. Стоях над него, натиснал щангата, като го държах здраво под водата, докато всички признаци на живот изчезнаха от него и спря да мърда.

Тялото ми се тресеше. Отпуснах се на колене, повърнах стори ми се пет литра вода от потока, протегнах ръка надолу, грабнах трупа на фургонаджията, помъкнах го към брега в отчаян полукроул, изтеглих се, доколкото можах, и се строполих по лице, а коремът ми се свиваше да повърне, но нищо не излизаше върху снега. Усещах, че измръзвам — губех контрол над тялото си, изпадах в дрямка, която можеше да ме убие. Затова продължих да се движа. Претърколих фургонаджията и го запретърсвах. Като партньора си, той не носеше документи, етикети — нищо с изключение на същата шибана татуировка на обратната страна на дланта си.

Все повече измръзвах и започнах наистина да не се владея. Имах видение, каквото се запазва единствено за умиращите: разбрах къде съм виждал проклетите татуировки с дракона и котвата. Имаше ги по труповете на жондуите, когато превзехме „Принцесата на Нантон“. След това всичко почерня.

Нямам представа колко време съм лежал там, но си спомням, че чух сирени. Отворих очи. Изведнъж установих, че наоколо има многобройни светещи лампи. Но бях твърде изморен, мамицата му, че да им обърна истинско внимание.

След това няколко ръце ме хванаха грубо и ме претърколиха. В лицето ми светнаха прожектори. Препипаха ме и ми сложиха белезници, а след това ме изтеглиха, като ме дърпаха за ръцете до пътя и ме натикаха на задната седалка на полицейска кола. Не мислех да протестирам — те нямаха представа кой е добрият и кой — не и на тяхно място аз бих направил същото.

Разбира се, извадиха ме, снеха белезниците и ме завиха в одеяло, след като добре огледаха документите ми. Дадох на полицаите възможно най-точно описание на случилото се, като добавих, че съм изгубил служебния си пистолет и като го намерят, биха ли могли да го изпратят в службата на председателя. После поисках да ме закарат до Форт Майер, шесто жилище. Резиденцията на председателя. Дежурният офицер се обади бързо по телефона, кимна утвърдително на един посивял сержант и ме предадоха на служител от охраната към МО.

Той, с две нашивки и тъмна униформа за кофти време, ми помогна да припълзя в колата му. Качи се също, запали колата и включи парното с все сила. Аз седях до него и треперех. Включи вътрешното осветление и с професионално безпристрастие огледа лицето ми.

— Господи — произнесе, — през каква месомелачка си преминал бе?

Изпратих му игрив свиреп поглед.

— Знаеш ли, бих могъл да ти кажа — отговорих през тракащите си зъби, — но след това трябва да убия и теб.

 

 

Две и две започна доста скоро да прави четири. Джоун се обади на своя човек и разбра, че една кола е спряла беемве на „Синхуа“ около Пентагона шест минути след нейното обаждане. Имало двама души. Но без повод не можели да ги задържат и ги пуснали. Разбитият фургон бил откраднат по-рано през деня — около час и половина след срещата ми с Бентли Брендъл. Починалите обитатели на фургона бяха китайци — китайци sans документи. Цяла вечност ще трябва, за да ги проверят — ако изобщо е възможно да бъдат проверени. Но аз знаех, че и те, както Ли, са жондуи.

Ето защо фургонаджията се опитваше да ме натопи под водата. Той се е чувствал така добре там, както и аз. Просто не го биваше в занаята колкото мен.

Запитах генерал Крокър дали има начин да проверим регистъра с телефонните обаждания на Бентли, без да правим вълнички. Председателят ми отговори с вдигнат палец — и поиска един дебел документ от свой стар колега. Обади се по секретния телефон на полковника, който отговаряше за КАБД (Комуникационната агенция на Белия дом), и го накара да провери телефонните регистри. От старата сграда на изпълнителната власт имаше обаждане до офиса на „Синхуа“ в Арлингтън три минути след като бях напуснал апартамента-скривалище на Бентли Брендъл. Продължителност: две и половина минути.

Но Ли Чимен летеше за Токио и дори То Шо не можеше да го свали от самолета, когато пристигне, защото пътуваше с официален паспорт и трябваше да го третират като дипломат. Въпреки всичко се обадих до То Шо. Исках да разбера дали е намерил Аликс Джоузеф — и да го информирам по въпроса за Ли Чимен. Опитах да се свържа с него в щаба на Куника. Когато набрах домашния му телефон, изчаках да позвъни двадесет пъти, преди да затворя.

Окей — следващият въпрос се пишеше с буквите Б-е-н-т-л-и. Джоун се обади на Тай Уийвър, нейния приятел от секретната служба, и му каза за дебелака. Оня я остави на слушалката, докато се свърже с ФБР, за да блокира кабинета му, а след това се обади отново и каза, че ще говори с някой си Форбс — стар приятел от митническата служба в Ню Йорк.

Шест минути след като Тай Уийвър прекъсна връзката, звънна специален агент Форбс. С прости разказни изречения Джоун му описа ситуацията и след като свърши, Форбс пусна слуха по своята мрежа из авиолиниите, за да провери къде е бягащият Н³ДГ, известен още като Бентли Брендъл. Не трябваше много време, за да стане ясно, че ВН (това е въпросният Н³ДГ) е хванал самолет на „Ер Франс“ от Ню Йорк за Париж. Хитър ход: не можехме да върнем самолета, защото си имаше суверенни права и защото беше френски, след като напусне пистата на летище „Кенеди“.

Пуснах Тони Мерк по случая. Приятелите на Мерк от АМПОС^[5] в града на светлините проследиха Брендъл до друг самолет, излитащ от летище „Де Гол“. Направление: Пекин. Бентли също бягаше. Предполагам, че бях поразтърсил шибаното му спокойствие.

Докладвах на председателя Крокър всичко, което знаех. Той разтърка наболата брада с широката си длан и кимна.

— Пасва — каза загадъчно, а след това изчезна в кабинета си, за да използва личния телефон и да говори с министъра на отбраната.

На домашния фронт имаше добра и лоша новина. Нека първо разгледаме хубавото. Оказа се, че Ромел Крофорд не е ранен лошо. Поел беше във врата си парче стъкло и щеше да има адски болки, защото го бяха нарязали и зашили, за да извадят шибаното стъкълце. Но щеше да се оправи. Не толкова хубавата новина — Джоун бе улучена с трио сачми в горната част на ръката. Медицинска диагноза: травма от нараняване и леки поражения на нерва. Нямаше да вдига тежести, да стреля с пистолет с една ръка или дори да работи на компютър през следващия месец.

Междувременно, оказа се важно да стоим тихо, докато заедно с хората си извършим необходимите разкопки. Лимузината на председателя беше изчезнала дълго преди появата на телевизионните камери. Ето защо след краткия и неподслушван разговор с министъра на отбраната кабинетът на председателя беше издал кратко изявление за пресата, в което се казваше, че е участвал в незначителен инцидент, предизвикан от лошото време, по пътя си към дома от базата „Андрюс“. Нямал и драскотина, продължаваше изявлението, и щял да изпълнява разписанието си.

Което означаваше пътуване за НАТО в 09:30 на следващото утро със спирка в Рим за частни цели — според разписанието му трябвало да направи посещение на вежливост на посланика, но всъщност Рим беше мястото на срещата му с Виктор Гринков. Което ме води към лошата новина, получена в 23:35, докато седях в прекалено издутата тапицерия на фотьойла в официалния хол на квартира „Шест“^[6].

Носех дрехи под наем, които ми бяха с половин размер по-малки, два размера по-тесни чепици и доста бях напреднал с третия си джин доктор „Бомбай сапфир“ с лед, което значеше, че почти се стоплях и започвах да усещам върховете на пръстите си, когато генерал Крокър прекъсна възстановителната ми процедура.

— Дик, искам те заедно с хората си, когато утре тръгна за срещата с Виктор Гринков. Залогът е голям — по-голям, отколкото може би в момента се досещаш. Честно казано, нямам му доверие. Адски силно е ядосан за петдесетте милиона, които взехме^[7], и ще се чувствам много по-безопасно, ако ти и твоите хора ме пазите откъм тила.

Имах сто причини да смятам, че идеята е лоша. Например факта, че тук, във Вашингтон, реализирах осезаем напредък и ако трябва да ида някъде, то това е Токио, за да работя с То Шо и Аликс Джоузеф по разбиване на китайската операция, за която бях убеден, че ще се развихри някъде до Тайван.

Но нито една от стоте ми причини нямаше повече от четирите звезди на генерал Крокър. Той даже изложи искането си с думи, които напълно разбирам:

— Дик, не трябва да ти харесва тази задача. Просто трябва да я изпълниш.

А и аз исках да я изпълня — докато Тони Меркалди не се обади за втори път в разстояние на два часа.

Отговорих от кабинета на председателя. Надявах се, че Тони има повече новини за Бентли Брендъл. Нямаше. Чувствах, че е напрегнат. Нервен. Хъмкаше и се покашляше, докато накрая се намесих:

— Мерк, кажи какво има де. Какво толкова, мамка му. Мистър Тлъстак съвсем ли е изчезнал?

— Дик… — отново се спря. Настъпи неприятна, мъчителна тишина, а това никак не се връзваше с него. Никак не ми хареса.

— Мерк?

— Да?

— Криеш нещо. Познавам те от достатъчно време, за да го разбера. — Замълчах малко. — Хайде, изплюй камъчето.

Чух как преглъща и си поема дъх.

— Аликс Джоузеф е мъртва — застреляли са я преди шест часа.

Стоях прав, когато го каза. Седнах — с падане. Нямаше време за чувства. По-късно щях да тъгувам, насаме. Сега исках факти, за да мога да се втурна и да изтребя копелетата, които са убили Аликс.

— Как, Мерк? Как?

— Както ти казах — застреляна. Направили го да прилича на убийство от Якудза, но ние знаем, че е друго.

— Къде?

— Точно пред нейния апартамент. Държала е ключовете в ръка. Ударена е от малко разстояние в тила. Три изстрела с двадесет и втори калибър, доколкото разбирам. — Отново си пое дълбоко дъх. — Нещата още са доста неясни.

— Кой? — запитах. Исках да ида и да ги намеря.

Мерк въздъхна:

— Все още работим по този въпрос — събираме докладите.

Такива са шибаните разузнаватели. Все събират, дестилират, рафинират или обработват. Но никога не действат, мамицата му. А е убит офицер от Разузнавателното управление на МО — беше време за война.

— Мамицата му, Мерк, стани от задника си. — Кипях от яд. Исках да побия нечия шибана глава на кол. — По дяволите, Тони, тя беше уязвима. Бандитите на Ли Чимен прибраха мрежите й. Тя ми го каза — казала го е и на теб. Но виждам, че твоите хора не са направили нищо, за да я пазят.

— Хей, Дик, стига де! — обади се разгорещен Мерк. — Глупости говориш. Първо, тя знаеше рисковете. Беше професионалист като нас. Второ, засилихме охраната й, доколкото бе възможно, като се има предвид мисията й. Но тя си бе проклет офицер от агентурното разузнаване, а не някой компютърен аналитик. Агентите не работят в шибани пашкули. Тя трябваше да се движи, да ходи насам-натам, да оперира. Знаеш го не по-зле от мен. Но направихме каквото можехме.

Спря, за да си поеме дъх.

— Виж, Дик. Свършихме някои неща. Няма да ти ги казвам по този телефон. Но имаме напредък по въпроса. Направи ми една услуга. Успокой се. Обади ми се по-късно — по телефон, на който да можем да си поговорим — и ще ти кажа някои неща. Обещавам.

Телефонът млъкна в ръката ми.

Върнах се в хола. Генерал Крокър погледна лицето ми и смени предавката.

— Дик, какво има?

Гласът му издаваше колко е загрижен.

Разказах му какво има — и защо аз и хората ми трябваше да идем в Токио, а не в Рим. Трябваше да се разкрие едно убийство. Трябваше да се елиминират лоши типове. Трябваше…

Дотук стигнах. Генералът не приемаше нищо такова. Лицето му почервеня. Той стана и ми посочи един стол. Седнах. Той застана над мен. Каза, че нямало да има никакви операции от тип „щом няма други заповеди“. Никакви. По разписание трябваше да отлепим колела от пистата към Рим в 09:30. Точно. И шибаните ми мъже и шибаният аз щяхме да бъдем там. Никакви шибани и смотани оправдания. Щях да координирам действията си с майкотаковащия се РСО^[8] в Рим. Той се казваше Олшейкър. Олшейкър бил напълно информиран за шибаната и изтакована среща, но нямал шибана представа за какво става дума.

Езикът, който генерал Крокър използваше, ми подейства като шамар. Не бях го чувал да говори така. Продължаваше да говори като някакъв посивял от годините старшина, крещящ на новобранец с жълто около топките. Никакво изпускане на шибания самолет. Никакви шибани, смотани шибанярски трикове от шибания мен. Ръмжеше, че става дума за проклета и шибана заповед на командването и че точно той издаваше шибаната и смотана команда.

С генерали не се спори. Не, когато говорят така. Отдадох чест и отговорих със „Слушам, сър“. Но трябва да ви кажа, че не вложих сърце в това.