Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (14)

Глава
14

Рим беше студен и мокър, когато кацнахме в zero zero en un quarto — което е точно 0 часа на техния език. Повечето самолети пристигаха на голямото международно летище във Фиумичино и вземаха магистралата за La bella Roma. За по-сигурно — винаги карай лошите да се чудят какво става — пренасочихме се към Генуа, уведомихме АМПОС в Рим по обезопасения телефон и кацнахме на по-малкото летище в Киампино на шестнадесет мили югозападно от града.

Въпреки атмосферните условия, късния час и смяната на плана в последната минута американският посланик, заместник-ръководителят на мисията и военният аташе от посолството ни чакаха до стълбичката на самолета, сякаш имахме да им даваме пари. Това беше и необходимият протокол за посрещане на председателя и щяха да го спазват независимо от часа — или времето. Погледнах през едно прозорче и видях, че всеки от тези старши офицери си имаше по един подгизнал, облечен в раиран костюм подчинен от ЧС^[1], стиснал огромен чадър, за да може горепосоченият голям шеф да бъде запазен сух. Казвам ви, когато живеете живот на младши дипломат още с жълто около кариерата, то това не е живот, приятели, а шибано приключение.

Докато председателят слизаше от предната врата и играеше ролята на ИЕ — Истински Емисар, — аз скочих през задния люк право в една локва и с шляпане във водата тръгнах към петте посланически лимузини на асфалта.

Докато се приближавах, един висок, преждевременно посивял образ в костюм с двоен ревер от големите и тъмен шлифер от микрофибър на раменете си, точно по европейски, излезе от пътническата врата на първия кадилак. Приведе рамене под настойчивия дъжд, премина отпред, огледа ме отдолу нагоре, после отгоре надолу, усмихна се и протегна ръка.

— Ти трябва да си двойникът на Дик Марчинко, който щял да пътува с председателя. Аз съм Олшейкър, РСО.

— Chiao^[2], Олшейкър, molto piacere — приятно ми е да се запознаем. — Поех ръката му и я разтърсих. — Казвай как са нещата.

Той посочи последните три коли.

— Твои са. Вчера минаха през нашия сервиз и не сме ги изпускали от погледа си и затова мисля, че на борда им няма бомби. Частично армирани са — армирани стъкла и врати, но нищо отдолу. Ще ти покажа къде са панелите, за да не се наложи да стреляш през тях и куршумите да се върнат обратно. Имаш два радиотелефона във всяка кола. Единият е двуканален, от кола до кола и директно до оперативния център на посолството. Има и клетъчен телефон.

— Va bene.^[3] — Не възнамерявах да го казвам, но със себе си носех два допълнителни радиотелефона — и точно тях щяхме да използваме. Старият моряшки символ на вярата постановява: „Не пикай срещу вятъра, не яж в заведение, което се казва «При мама», и никога, никога, никога не използвай чужди комуникационни средства, освен ако не искаш кучият син да слуша какво говориш.“

Но трябваше да призная, че си го биваше тоя РСО Олшейкър — много изчерпателен.

— Става. Шофьори?

— Да — сухо отговори той. — Трима. По един за всяка кола.

Мръдна устни в намек за усмивка.

— И макар да знам, че вие от Военноморските сили сами карате, ще ти натреса своите ездачи от дипломатическата служба, освен ако всички вие не се казвате Тузолино или Ла Бруциано и ако не говорите италианото с романо акцент, защото смятам, че познаваме града по-добре от вас, особено ако се наложи да мъкнете истински тежки задници с висока скорост по тези тесни улички.

Е, и в това имаше смисъл — не ми се искаше никакви чуждонационални шофьори да карат колата на председателя и знаех, че ДО — това е стенографския вариант за Бюрото за дипломатическа охрана към Държавния департамент — праща хората си два пъти в годината на курс за обучение по отбранително шофиране.

— Benissimo, Олшейкър — страхотно.

Той насочи дългата си челюст към самолета, където моите момчета разтоварваха багажа.

— Трябва ли ти помощ с багажа?

И да му дам да види какво точно носех? В никакъв случай, мамицата му.

— По дяволите, не — разполагам със седем разгонени младежи, които от девет часа и половина седят свити и нямат никаква работа, освен да чистят оръжие и да острят ножове. Необходимо им е да изразходват малко енергия, защото иначе ще убият някого още тук.

Олшейкър кимна:

— Добре. Ако ти трябва още нещо…

— Има ли наоколо нещо за чукане?

— Недостатъчно близо, за да ни стане хубаво — отговори той, без да мигне. Хареса ми, задникът му със задник.

— В такъв случай, кажи.

Той потърка лицето си.

— Няма много за казване. Руснаците дойдоха вчера — делегация от трима: Гринков и двама, които май са военни. Вероятно от специалните части, ако се съди по телосложението и движенията им. Всички носеха цивилни дрехи. Дойдоха със самолет на „Алиталия“ и очевидно се опитват да летят така, че да не се знае какви са.

Значи Виктор пътуваше с малко багаж. Само двама телохранители — вероятно бивши служители в отряда със специално назначение „Алфа“, които в момента работеха за Министерството на вътрешните работи в ОМОН — екипа за специална тактика и оръжие. Е, неотдавна се бях изправял срещу тях — втора класа.

— Можем да се оправим с тях.

— Не. — Лицето на Олшейкър потъмня. — Последвани бяха от втори екип охранители — четиридесет души. И става дума за убийци, казвам ти, истински убийци.

Забеляза тревогата по лицето ми.

— Дойдоха със самолет на „Аерофлот“, девет часа след Гринков — уж да не ги забележим. — Поклати глава. — За колко глупави ни мислят? Както и да е, доста оръжие домъкнаха със себе си — повечето автоматично.

— Дали ни търсят, за да ни праснат?

— Така си мисля. Бих казал, че може да ни удрят от мотоциклети — както едновремешните „Червени бригади“. Не обикалят хотела ви, поне от 23:00, и си мисля, че няма да опитват нищо фронтално. Но бих внимавал истински, когато тръгна из града.

Като за „няма много за казване“, Олшейкър направо ми напълни ушите.

— Има ли друго, което трябва да знам?

— Не много — според тихостъпалковците от Ленгли, които ги следяха, тримата рускетьори прекарали деня по улица „Кондоти“ и купили половината от шибания град. Нямам представа колко им плащат, но харчели така, сякаш парите ще излязат от мода.

— Къде са отседнали?

— Гринков и двамата му приятели имат голям апартамент на целия горен етаж в „Гранд Палас“ — това е хотелът, дето прилича на шибана сицилианска сватбена торта. Намира се между „Пиаца дела република“ и „Пиаца Сан Бернардо“ — до главната жп гара.

— А убийците?

— Не, в никакъв случай, мамицата му. Не и за три милиона и двеста и петдесет хиляди лири^[4] на вечер. Не, те са по шестима в стая в коткарника — така наричаме хотел „Кити“, който е на около пет преки от грандхотела и за около една осма от цената.

— Ами нашите италиански братя?

— СИСМИ ли?

— Да, можем да започнем и с тях.

Да, виждам ви там, дето махате с ръка и се чудите какво става, мамицата му. Si, ще обясня. СИСМИ (произнася се като seize те^[5] и се римува с please me, tease те и greeze те^[6]) е съкращение на италиански, което на пълнометражен английски се превежда като Служба за информация и военна сигурност. Тя надзирава всички операции на политическото, военното и икономическото разузнаване на италианското правителство. Занимава се и с контраразузнаване и преди около пет години възприе и контратероризъм. СИСМИ се управлява от Министерството на отбраната на улица „Двадесети септември“.

Вие какво? Вие искате да знаете колко хора работят в СИСМИ? Абе да не съм на шибан изпит, за да се види дали съм толкова сведущ, колкото се твърди в изявленията за пресата?

Окей, да ви го начукам и аз. Според най-новите секретни анализи на ЦРУ СИСМИ има около три хиляди служители на пълно работно време, плюс също толкова агенти, доносници, информатори и други отбрани гнусни типове. Пръснати са из Италия, Европа, Близкия Изток и Северна Африка. Сега доволни ли сте? Мога ли да се върна към шибаното действие? О, мога? Е, да ви го начууукам.

Олшейкър кимна утвърдителноменте.

— Да, бяха там, когато дойде Виктор, и предполагам, че и те се занимават със случая. Сигурно вече са сложили микрофони по стаите. Но СИСМИ няма да се занимава, когато лайното се удари във вентилатора. Руснаците ще сключват голяма сделка с „Фиат“ за построяване на автомобилни заводи и италианците не искат да клатят лодката.

Ако са сложили микрофони на руснаците, сигурно са го направили и в нашите стаи. Италианците обичат тия неща — чувстват се по-сродни с Макиавели. Важно ли беше това? Не. Аз бях дошъл подготвен. Праснах Олшейкър по гърба.

— Е, какво ще кажеш нашият цирк да потегли по добрата стара strada^[7]? Срещата е насрочена за десет часа утре. — Погледнах големочасовниковия и малохуест времепоказател на дебелата си и космата китка. — Извинявай, става дума за десет часа oggi — днес.

Олшейкър отговори с два вдигнати палеца, обърна се и даде сигнали с ръка на два от своите кадилаци да се приближат към купчината сандъци, натрупани от момчетата ми до кърмовия люк на самолета.

— Качете си багажа и керванът ще тръгне — каза той. — Отивате в „Гранд Флора“.

Той извади лист хартия от джоба си и го разгъна, за да ми покаже добре направена карта на центъра на Рим. Всички еднопосочни улици бяха добре обозначени и най-хубавите маршрути — с яркожълт маркер.

— Обикновено вас, хората от Пентагона, ви настаняват в „Амбациатори“ — той заби дългия си пръст в хартията, — защото се намира точно срещу посолството. Но — пръстът му се плъзна три сантиметра на север — ви преместихме нагоре по „Виа Венето“ в хотел „Флора“. Той е по-малък, има и хубав подход за коли. Цялата сграда се осветява нощем, защото се намира право срещу градините на Борджиите и стената на стария Рим. Освен това „Флора“ е по-лесна за наблюдение, защото има само два входа — предната врата и сервизния вход, — и два изхода.

Той сгъна картата и ми я подаде, а после се завъртя на деветдесет градуса и посочи през мъгливия дъжд.

— Виждаш ли там? Това са четири коли на карабинерите. Те ще ви правят път през града.

— Ами ти?

Той разгледа прокараното ми през месомелачка лице и пострадали от абразивно износване кокалчета.

— Хей, чул съм, че доста добре се оправяш и сам. Аз ще върна шефа и заместника в колата си. После се връщам в апартамента си, за да взема топъл душ и горещо маце. Там ме чака един дългокос речник — да знаеш само как окръгля с уста гласните, — а и аз искам тази вечер да си оправя лексиката.

— Е, да ти го благонавра, Олшейкър — да пукнеш дано.

 

 

00:28. Тръгнахме по асфалта и си проправихме път през летището, заобиколени от квартета „Алфа-ромео“ седан (във всеки от които имаше трио vigilante^[8] служители на тактическия отдел на Carabinieri Nazionale^[9] в черни бойни униформи — и намръщен шофьор), и в автокавалкада се отправихме на север, изток и пак на север. Скоро минахме от шосето от летището на „Виа Апия“, а сините ни буркани осветяваха порталите на каменоломни, тухларни и туристически ресторанти, накацали по двехилядогодишния път.

Влязохме в града югоизточно от Форума, а после по заобиколен път, който повече или по-малко следваше старата градска стена, докато алфите изостанаха и позволиха на лимузината ни да влезе в тесен подход в горния край на „Виа Венето“ срещу градините на Борджиите и muro antiqua — старата римска стена. Хей… ecco^[10]: „Гранд Флора“. Отсреща на улицата се намираше бар „Харис“, който тъкмо затваряше. Пак отсреща имаше и двойка алфи седан, всяка обитавана от чифт издокарани клизми от СИСМИ, които се опитваха да изглеждат незабележими. Да бе, точно така. Някой трябва да им каже че (а) пушенето е вредно и (б) ако пушиш, е трудно да изглеждаш незабележим, след като изхвърлиш десетина фаса през прозореца на колата. Все едно да сложиш шибан знак с надпис: „Ало… Вижте ме. Аз дебна тук!“

01:12. Сгуших председателя в апартамента му с две стаи в предната част на втория етаж на хотела и оставих Алигатора и Малката бира (заедно с автоматите им MP5-PDW със заглушители) в хола, а Нод Дикарло и Гризача (и техните автомати MP5-PDW със заглушители) в спалнята, за да го дундуркат. Да — точно така. В спалнята на председателя.

О, генерал Крокър протестираше. Да, оплакваше се. Искаше момчетата ми да излязат в хола или антрето — точно като трите чифта млади енергични агенти от дипломатическата охрана, които Олшейкър беше назначил да засилят нашата тюленска охранителна група. Та опитваше ли той да се противопостави на заповедта ми? Със същите думи отговарям на въпроса „голям ли го вадя?“ Но не се съгласявах. Той ми беше заповядал да го пазя и щях да го пазя. Но — хайде да го кажем в хор, а — по моя начин.

01:21. Угасихме всички лампи в четирите си стаи и направихме голямо и шумно представление уж си лягаме да спинкаме, в случай че някой по едната случайност ни слушаше на микрофоните на СИСМИ, които открихме с нашия „Голям брат“. Обезвредих двата микрофона в апартамента на председателя, но оставих непокътнати единичните микрофони в нашите стаи. Така че, да, както вероятно би казал за хотел „Флора“ старият briccone^[11] Макиавели, I muri hanno orecchi — ди стенаре има ушаре. След това, както се бяхме разбрали по време на дългия полет от „Андрюс“, тихо се преоблякохме в работните си дрехи в тъмното.

Работни дрехи, питате.

Да. Черни тоалети senza^[12] перли. БУТ, което, знаете, е оксиморонното съкращение за бойни униформени тоалети, което така много харесвам. Меки найлонови въжета. Карабинки. Обувки за катерене с меки подметки. Стерилни^[13] пистолети със заглушители и двойка автомати MP5-SD. Остри ножове с черни остриета. Очила за нощно виждане с ННИЧ^[14]. Джобният ми дигитален фотоапарат. Меки шапки без отличителни белези, натъпкани в джобовете ни. Всичко това трябваше да бъде скрито под дъждобрани от изкуствена материя, които за момента бяхме завързали около кръстовете си.

01:34. Координирахме излизането си с неподслушваемите радиотелефони. Натиснах излъчвателния бутон четири пъти — пук, пук, пук, пук — и в отговор получих три двойни пуквания. Всички бяха готови за път.

Стаите ни — свързани една с друга — заобикаляха апартамента на председателя. Високите, тесни прозорци, con vista sul parco — с изглед към градините на Борджиите, — гледаха на север. Ние се намирахме точно срещу старата римска стена, на изток от Порта Пинциана. Под моя прозорец минаваше „Виа Кампания“.

Пук-пук. С изключени фарове и със слушалката на телефона, надеждно натъпкана в косматото ми словашко ухо, завъртях дръжката, открехнах стигащия до пода прозорец на стаята си и изпълзях на тесния балкон. Бавно. Решително. Без да се показвам. Погледнах през перилата от ковано желязо. Улицата под нас беше пуста. Вдигнах глава дотолкова, че да мога да огледам улицата наляво/надясно, надясно/наляво с монокуляра си за нощно виждане.

Nada. Никакви коли. Никакви пешеходци. Никакви бавачки от СИСМИ. Излъчих две пукания. Макар и да не чух нищо, знаех, че другите три прозореца се отваряха.

Преброих до двеста и тръгнах. Тази вечер аз бях челен дозор. Първо, проверих парапета — в миналото съм имал перверзното удоволствие да виждам как тези неща се трошат под мен — и след като установих, че е стабилен, се прехвърлих леко над кованото желязо, изпънах се и скочих два метра по-долу, на пода на следващия балкон. Клекнах, успокоих дишането си и изчаках.

Никаква реакция — на улицата, в парка или от стаята отвътре. Натиснах два пъти бутона за излъчване — пук, пук. Погледнах нагоре — пет тела се изтърколиха над парапетите, увиснаха и скочиха едно след друго на балкона, на който клечах. Изчаках да видя три вдигнати нагоре палци. Получих два. И един голям космат среден пръст от Бумеранга.

Добре — отново пак. Над парапета. На долния балкон. Спиране, оглеждане, ослушване. Натиснах излъчвателя. Хайде всичко отново.

Avanti!^[15] Пачия крак скочи безшумно, а приземяването му представляваше модификация на акробатично клякане и претъркулване. Бумеранга се спусна с лек шибан пирует като Нуреев^[16]. Пик скочи тежко — приземи се с изгрухтяване (и получи неприятен сърфистки поглед от Бумеранга, сякаш е паднал от дъската за сърф). Изчаках. Не бяхме привлекли внимание, значи беше време за ново прехвърляне през парапета. Проверих го — здрав — и се претърколих. Това беше големият скок — до тротоара имаше поне три метра. Изтегнах се в пълна дължина и тъкмо щях да се пусна и да скоча, когато в ухото си чух „пук, пук, пук, пук“.

Замръзнах с големи жабешки стъпала, клатещи се на три метра над тротоара. Рискувах да погледна към земята. Господи шибан Исусе — пред погледа ми изникна едно проклето чудовище като от филм на Фелини (или картина на Бонар^[17]).

И какво беше то, питате?

Откъдето висях приличаше на малка италианска fungo — това е гъба. С това искам да кажа, че става дума за нисък; набит човек в комплект с огромна летяща пелерина и шапка с широка, увиснала периферия. Спря точно под мен, застина и запали една шибана цигара, figlio d’un cane — това е морско свинче, родено от кучка. Не знае ли, че пушенето може да се окаже вредно за здравето му? Особено ако се приземя върху него и му счупя шибания врат.

Пренасочих вниманието си към по-належащи неща. Като факта, че ръцете ми изпускаха парапета. Това не беше добре. Време е да се прегрупирам. Използвайки парапета като лост за набиране — пръстите ми оставиха шибани отпечатъци по боята, — се вдигнах нагоре, нагоре, нагоре на три, четири, пет, шест, седем болезнени сантиметра. Достатъчно трудно е да се набираш на пръсти, когато си се подготвил за това. Когато не си нагласил тялото си по подходящ начин, си е направо невъзможно. Проклетите ми мускули горяха. Сухожилията на ръцете ми се обтягаха и чак пукаха. Стисках зъби — с удоволствие бих изръмжал и изохкал в този момент, но не можех да си позволя да издавам никакви шибани звуци — и се вдигнах още десетина сантиметра. Едва ми стигнаха, за да сложа лявото си коляно на плочата на балкона, да си осигуря олекотение чрез допълнително сцепление и да разтоваря сто и нещото си кила от връхчетата на пръстите си. Застанал малко по-стабилно, стиснах парапета с лявата си ръка, плъзнах дясната над него като кука и се задържах така, а по лицето ми, през мустаците и брадата и надолу по врата течеше пот, която влизаше в черния ми БУТ.

Накрая, след цяла вечност — в края на краищата Рим е вечният град, — той се махна в тъмното със спокойни крачки. Освободих захвата си, спуснах тялото си и паднах като шибан камък на бетона, което не се отрази много добре на наранения ми глезен и удареното коляно. Нощта бързо се превръщаше в много екзистенциално изживяване.

01:39. Навлякохме шлиферите си, за да скрием щурмовото оборудване, нахлузихме шапките си и в продължение на седем преки следвахме римската стена. Там сигнализирах десен завой по тясна странична уличка. Извадих една карта от джоба на дясното си бедро, разгънах я, светнах с червено фенерче върху дебелата непромокаема хартия и посочих пътищата, които исках всеки от нас да поеме до окончателната точка за среща.

След като приготвихме плановете, се разделихме на три групи, за да привличаме нула внимание. Тръгнах надолу по една виеща се улица, покрай която се редяха тесни пет– и шестетажни къщи с магазини на приземния етаж и апартаменти отгоре. Пачия крак и Бумеранга завиха наляво, проправиха си път през малко площадче и изчезнаха в нощта. Пик пое в обратна посока, по пътя, от който бяхме дошли.

Деветнадесет минути по-късно стояхме заедно на малкото площадче на пряка и половина от задния вход на хотел „Гранд Палас“, който бях посочил на картата. Виждам ви. Питате какво, мамицата му, правехме там.

Приятели, отговорът е прост. Възнамерявах да го начукам на стария Виктор Гринков в стил Рой Боъм, преди той да го начука на председателя Крокър. И да, разбирам, че генералът ми беше забранил да провеждам в Рим операции от типа „ако няма други заповеди“. Той искаше да осигурявам охраната му и толкова, Е, според мен, точно това правех сега. Виктор беше довел четиридесет печени ивановци. Я не сомневалься, че са стрелци и плячкаджии от ОМОН. Може би щяха да ни направят клопка по пътя за срещата; може би щяха да ни нападнат другаде. Но знаех поради скорошните си срещи отблизо с тези хора, че замислят нещо гадно. Изпреварвайки бандитите на Виктор, аз просто си вършех работата, т.е. опазвах ценния председателски задник.

02:07. Преминахме към „Гранд Палас“. Хотелът датираше от тридесетте години — естествено, някога е бил любимото леговище на Мусолини и метресите му. За разлика от много други хотели от същия период — като „Флора“, където имахме стаи — „Гранд Палас“ не беше построен в стила на класическия италиански палат. Не — имаше псевдоримския стил, типичен за фашистка Италия. Което означаваше, че е голяма, грозна кутия на седем етажа, с абсурдна смес от украса в стил рококо и горгони, имитация на коринтски колони и дори един-два фронтона. За подобен външен вид архитектите си имат термин. Той е: отвратително.

Но тази вечер не се интересувах от естетически проблеми. Вижте, аз виждам нещата различно от вас. Вие гледате отблъскващо проектирана сграда с горгони и колони и казвате „ох“. Аз виждам същите отвратителни издатъци, грозни изпъкналости и будещи ненавист стърчащи конструкции като пътища за влизане в стил „прави нещата просто, глупако“, за да си свърша работата и да изляза без издайнически белези, че съм бил на посещение.

02:09. Дадох на Бумеранга монокуляра си за нощно виждане и го накарах да обиколи сградата — всъщност площада, — за да направи оглед на района и оценка на целта. Той е бърз: върна се след осем минути с подробен доклад за ситуацията. ВО — Въпросният обект — се намираше точно в центъра под живописния надпис на хотела, седем етажа над тротоара. Апартаментът имаше осем прозореца, като пет от тях представляваха огромни двойни крила и три тесни врати, до една към площада. Два от прозорците, точно по средата, бяха отворени. Що се отнася до наблюдението и охраната, Бумеранга беше забелязал три коли с наблюдатели на площада. Не знаеше какви са. Във фоайето на хотела имаше половин дузина кибици. Като погледнал покрива, видял и огънче от цигара. Противникът — в тази категория включвах всички, освен себе си и момчетата — определено беше в час.

02:21. Погледнах часовника си, когато тръгнахме, и не харесах онова, което посочваха нито голямата, нито малката стрелка. Вече ставаше късно, а това значеше, че се движим към ранно утро. Хотелите имат склонност да стават много оживени рано сутринта. Не, нямам предвид гостите. Имам предвид служителите им. Кухненският персонал, домакините както и други нисшестоящи пристигат по принцип между 04:00 и 05:00. Това не ни даваше много време.

Тръгнахме през задната част на хотела, покрай празната — и по-важно неосветена — товарна рампа. Две водосточни тръби от лят чугун край един от двата служебни входа водеха до малък балкон на десетина метра над тротоара. Видях, че оттам можем да се катерим към покрива от перваз на перваз като градски алпинисти.

Проверих тръбата — здрава беше, — свалих шлифера и го вързах здраво около кръста си. Погледнах нагоре. Десетина шибани метра е трудно разстояние.

Хей, не се кискайте. Искам да кажа, опитвали ли сте някога да се катерите по десетметров улук? Моето предложение е: недейте. Това е кофти, болезнено занимание. Не правите друго, освен да се стискате възможно най-силно и да напрягате мускули нагоре просто с воля и решимост, като използвате всяка молекула на торса си и всеки грам сила в бедрата си.

Когато командвах „ТЮЛЕН — група шест“, очаквах от стрелците си да се катерят по стълби, въжета и улуци. Ежедневно развивахме силата на торсовете си. Още го правим. Но от тези дни насам свирепото ми неуправляемо тяло е претърпяло доста удари, натъртвания, порязвания и ожулвания. И — знам, че трудно ще повярвате това — не се катеря по тези стълби, въжета и улуци със същия импулсивен ентусиазъм отпреди пет-шест години. Особено ако съм висял на нокти от шибан парапет от ковано желязо.

Но пък не трябваше да ми харесва — просто трябваше да го правя. И тъй като винаги съм практикувал определението в две думи на първия тюлен Рой Боъм — СЛЕДВАЙ МЕ! — протегнах се колкото можах нагоре, стиснах здраво крака, скочих — и праснах вече удряното, натъртвано, порязвано и ожулвано коляно в твърдата каменна стена, от което щях да се посера.

О, приятели, това наистина болеше. Но нямах намерение да позволя на някакъв си улук да ми развали тази вечер на игри и развлечения. Продължих да се катеря. Не гледах нагоре. Не гледах надолу. Просто стисках и дърпах, и прегръщах и теглех, и лазех нагоре по шибаната тръба шибан сантиметър след шибан сантиметър.

Когато се изравних с тъмния камък на парапета на балкона, бях напълно подгизнал. Тъкмо се напънах за последния щурм, но голям брой силни ръце ме вдигнаха и изтеглиха. Задъхан, си починах и погледнах — за времето, което ми трябваше да се кача нагоре, останалите от екипа бяха се изкатерили бързо по другата тръба и ме чакаха.

— Следващия път може би трябва да помислиш за асансьора, шкипере — посъветва ме Пачия крак.

Точно от такъв съвет се нуждаех. Изправих се на крака.

— Да ви го начукам на всички, куродъхави копелета с жълто около топките — това беше само началото. Ха сега да ви видя, младоци такива, как ще се представите със сериозните неща.

Пачия крак свали шапката си и изпълни спретнат поклон с подскок, достоен за актьор в стил комедия дел арте.

— Prego^[18], шкипере — след теб, per favore^[19], синьоре гранде курандо.