Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (10)

Глава
10

Два бързи къса информация. Първо, официалното определение на Пентагона за контраразузнавателна дейност е: „всяко предприето действие или събрана информация с цел предотвратяване, блокиране, попречване, спъване или възпиране на всякакви шпионски дейности, саботаж или други действия за събиране на разузнавателна информация от страна на (или от името на) чужди правителства, организации или лица“. Второ, според доктрината на ССОВС — Силите за Специални Операции на Военноморските Сили, — по която аз провеждам тюленската си работа, мога да използвам смъртоносна сила на територията на КОНУС (Континенталните Съединени щати), ако, когато използвам гореупоменатата смъртоносна сила, тя… позволете отново да цитирам: „Защитава сигурността на ядрени оръжия и/ или сигурността на други секретни технологии от военната система, чиято загуба би причинила неотстранима вреда на националната сигурност на Съединените щати.“

Сега, след като чухте тези тежкарски купешки слова, позволете да ви предам същността на горенаписания абзац на език, който двамата с вас можем да разберем. Накарах момчетата си да седнат и им казах, че часовникът тик-така и че сме по следите на предател — и шпионин. Добавих, че макар и да работим на тъмно, ако бъдем заловени, не само ще бъде свършено с кариерите ни, но и вероятно ще ни изпратят в затвора. Добавих, че ако някой иска да се откаже, защото тази операция може да застраши кариерата му, нямам проблем. Не се притеснявам да заложа четирите си нашивки, ако вярвам, че целта оправдава това. Но не е в стила ми да заставям други да постъпват така. Исках само доброволци — и със задоволство мога да кажа, че до един моите весели мародери пристъпиха крачка напред и казаха: „Тате, тате, моля те, вземи ме!“

След като се реши въпросът с персонала, им казах, че нещата вероятно ще станат сериозни не след дълго и по тази причина незабавно започваме да носим оръжие. Това също беше кариероопасно решение. Служителите на Военноморските сили нямат разрешение да носят оръжие, докато се намират в КОНУС освен при изключителни обстоятелства, и то само ако имат одобрение по цялата командна верига. Е, тъй като аз, изглежда, представлявах цялата автономна командна верига в това малко и потайно начинание, реших да одобря всички искания за оръжие — започвайки от moi.

Точно това командно решение имаше съществено лично значение и затова не го взех леко. Помните, че съм осъждан престъпник. Като такъв, имам забрана да притежавам огнестрелно оръжие. Но също така аз съм положил клетва офицер от Военноморските сили на Съединените щати и в това си официално качество мога — и често го правя — да нося всякакво оръжие, необходимо, за да свърша работа. Разбира се, опитите да разяснявам доктрината на ССОВС на някой вашингтонски полицай — т.е. че съм офицер от Военноморските сили, изпълняващ официална операция, — в случай че гореупоменатият полицай ме хване облечен в цивилки, със зареден и готов за стрелба автомат със заглушител, в град, чиито закони за носене на оръжие са най-строгите в Съединените щати, биха представлявали, да кажем, предизвикателство.

Когато човек изпълнява задачи като тази, той не носи писмо от председателя на Комитета на началник-щабовете, в което пише горе-долу следното: „Уважаеми господин полицай, моля, позволете на този приятен свиреп тип да прави каквото си иска, защото работи за мен.“ Бях си насаме и ако ме заловяха, сам трябваше да се оправям.

Независимо от гневния припадък, достоен за Мария Калас, Уондър щеше да остане извън играта в това малко упражнение. Работата му беше да седи наврян до едно бюро (всъщност сгушен в прекалено тапициран стол) и да си прави домашното. Изпитът за старшини се провежда само веднъж през годината в това наше време на съкращаване на щата и принудително ранно пенсиониране, а при неговата специалност — помощник при машините — издържат по-малко от 8 процента от кандидатите. Исках той да изкара отлична оценка, по дяволите. Ако не го направеше, щеше да си остане мичман първи клас за още един чикиярски цикъл и може да му теглят майната без право на обжалване.

Гадния Ники Гръндъл също оставаше извън играта. Глезенът му не беше просто изкълчен на борда на „Принцесата на Нантон“, а направо счупен, мамицата му. Кучият син щеше да лежи най-малко един месец. Значи оставаха Алигатора, Харис Малката бира, Дюи Пачия крак, Еди Дикарло и Бумеранга. За да закръгля взвода — обичам да работя с четни номера, защото така всеки получава партньор, а партньорите са двучленни ядра, от които печелят всички действия по подводна диверсия или тюленство, — се обадих в земноводната база в Литъл Крийк, където игривото животно, което наричам Гризача, си губеше времето в Специално лодъчно звено две.

Един час по-късно Гризача (истинско име Дейв, за в случай че следите такива неща) пътуваше към вила „Свирепия“ в своя яркочервен автомобил „Бронко“ с онова шибано нещо, което полицаите обикновено наричат висока скорост. Оказа се, че има на разположение шестдесет дни неползван отпуск и много свестен командир на име — впрочем може би е по-добре да не го казвам. Все още има няколко командири на групи, дето не заслужават обозначението путьовци, и аз не искам да осера кариерата на този, като му изразя подобаващо merci beaocup^[1] и позволя целия свят да научи кой е той.

Разделих бойците на два четиричленни екипа. Малката бира и Пик, Алигатора и Пачия крак бяха определени за Ли Чимен. Ли беше ме огледал добре и не исках да го плаша — още не. Така оставахме Гризача, Бумеранга, Дикарло и аз да покриваме Бентли Брендъл.

Бумеранга, който притежава идеално възстановена оризова ракета^[2] „Хондаматик“ 750 кубика от 1978 година, се нае доброволно за мотоциклетист. Приех. Мотоциклетите са ефективни в градския трафик — помните ли всичките ми неприятности, когато опитвах да паркирам пикапа си на Седемнадесета улица? Аз го помнех, защото в момента имах фиш за 200 долара като сувенир от тази екскурзия.

Изпратих момчетата на предварителен набег само няколко часа, след като се бях прибрал във вилата. Исках теренно проучване на кабинетите на Бентли Брендъл, които се намираха в дома му — близнак от двойка обновени къщи до плавателния канал в Джорджтаун. Исках и други теренни проучвания — на жилището на Ли Чимен, където и да се намира то, и на кабинета му.

Бумеранга и Гризача отлетяха в джипа на Гризача. Малката бира и Пик взеха моя F-250, докато аз се нахвърлих върху компютъра, влязох в Интернет и проведох сериозно проучване на Бентли Брендъл. След шест часа се отдадох на боен сън. След това отново се залових за работа. Имаше доста информация за него и исках да я прочета. Когато приключих с обществено достъпните неща, се добрах до други, по-ограничени материали. Те също се оказаха интересни. Вижте, независимо че съм неподчинителен, щур и див, готов да скача, стреля, троши и граби тип, съм много подреден човек, който провежда доста проучвания, преди да отиде на бой. Не се оставяйте неподчинителните ми щуротии да ви заблудят.

Към 09:40 на следващото утро моите смъртоносни непослушници се бяха върнали, сърбаха силно кафе и представяха новините.

Новините, съгласно Бумеранга, който като старши беше прегледал оценките на целите, показваха, че Ли Чимен живее сам в апартамент с три спални в един многоетажен блок до Болстън и работи в сграда в Рослин, щат Вирджиния, разположена на четири преки от ресторант „Хунан номер едно“. Това обясняваше защо все още свръхсекретната папка се намираше в джоба му, когато пристигна. Просто не е имал достатъчно време да я прочете, когато двамата с Бентли се върнаха в своите кабинети.

Бюрото на „Синхуа“ представляваше шестстаен апартамент със стоманена врата, шифрови ключалки и електронна охранителна система, която предаваше сигналите си направо в китайското посолство в горната част на авеню „Кънектикът“. „Синхуа“ имаше три еднакви беемвета седан, паркирани в охранявания гараж девет етажа по-долу от офиса. Колите се наблюдаваха от служител на агенцията. В офиса също имаше хора по двадесет и четири часа в денонощието.

Оценката на Бумеранга беше, че можем да влезем в бюрото на „Синхуа“, когато си поискаме. В края на краищата цифровите ключалки не представляват проблем, ако имате необходимото обучение, което ние имаме. Проблемът щеше да бъде влизането и излизането, без да убием онези вътре.

Проблем и още как. Има си правила за тези неща. ФБР, което се занимава с контраразузнаването в рамките на страната, се мръщи, когато тюлени стрелят и плячкосват из Арлингтън, Вирджиния. Не мислех, че и председателят би погледнал мило на нас.

Бумеранга продължаваше монолога си:

— Ъ, имам хубава и лоша новина за къщата на дебелака.

Хубавата новина според него беше, че има ограничен брой входни и изходни точки в Джорджтаун, което ограничава достъпа и излизането на целта ни от базата му. В този конкретен случай нашата десетка в мишената — Бентли — живееше на улица „Томас Джеферсън“, тясна, еднопосочна улица, водеща на север и свързваща улици „К“ и „М“.

— Същият този факт — каза Бумеранга — е и лошата новина, шефе на пичовете.

Защо това е лошата новина, питате? Ами в такива затворени места е трудно да останеш анонимен дълго време. О, можехме да използваме фургон за наблюдение (ако имахме такъв). Виждали сте ги по телевизионните предавания за полицията, със затъмнени стъкла и видеокамери, паркирани срещу къщата на мишената. А в реалния живот ФБР даже използваха една дистанционна видеокамера, за да запишат нечестния конгресмен, когото заловиха да взема подкупи по време на ужилването АБДАЛ в края на седемдесетте години.^[3] Но ето какво искам да кажа: ако не сте конгресмен (повечето конгресмени имат мозък по-малък от песъчинка), ще установите, че само след няколко дни на терена тези фургони бият на очи, особено за човек, работил в разузнаването. Искам да кажа, че ако живеете в хубав район и изведнъж някой очукан фургон започне да паркира всеки ден право срещу къщата ви, няма ли да заподозрете нещо? Бентли Брендъл със сигурност би заподозрял, защото беше професионалист. И тъй като беше професионалист, наблюдението му представляваше трудна задача — истински трудна.

А както всички знаете, аз съм отрицателно настроен към трудната работа. Но колкото повече мислех за статичното наблюдение, толкова повече решавах, че идеята не е добра.

Питате защо? Ами първо номерата. Статичното наблюдение е страхотно, ако сте ФБР и разполагате със стотина агенти-контраразузнавачи, двадесет и пет различни коли, плюс един-два хеликоптера или дори самолет, както и куп други разнообразни дълготрайни материални активи, като фургони за К³ — това е Командване, Контрол и Комуникации. Аз имах четирима мъже и общо материалните ми дълготрайни активи възлизаха на три коли, моят F-250, „Бронкото“ на Гризача и една оризова ракета. Точка. Край.

Позволете сега да заявя за протокола, че всеки един от моите четирима души струваше колкото всяка стотица агенти на ФБР, та дори и героите от АБДАЛ. Но не това е важното. Важното, както внезапно установих, беше, че моята работа не е да наблюдавам Бентли Брендъл и Ли Чимен — а да им дръпна юздата, както израелският ми приятел Ави Бен Гал би казал, използвайки стар израз на иврит, който в свободен превод означава „да им лазя по нервите“.

С други думи, щях да накарам Бентли и Ли да започнат да действат, преди да са готови. Това е една от ключовите разлики между конвенционалното и неконвенционалното мислене. При конвенционалните бойни действия човек е склонен да разиграва партията шах в режим действие/противодействие.

Тук аз щях да провокирам врага си да действа прибързано. И по този начин щях със сигурност да го разбия.

Ключът към тази операция беше Бентли Брендъл. Защо? Защото той бе вътрешният човек, човекът с достъпа, влиянието, парите и връзките. Когато аз дръпнех неговата юзда, той щеше да дръпне юздата на Ли — и щях да успея да накарам двамата да се препънат и да се разбият.

Тъкмо мислех как да направя подръпването, когато телефонът иззвъня. Е, какво толкова де, питате, та нали телефоните звънят през цялото шибано време? Да, така е. Но този беше невписаният в указателя телефон, чийто номер не казвам на никого. Никой няма този номер, дори и председателят Крокър, а даже и Стиви Уондър.

Оставих го да звънне шест пъти, а след това вдигнах слушалката:

— Марчинко.

— Полковник Марчинко, говори операторът на Белия дом. Изчакайте разговор с адмирал Прескът от Съвета за национална сигурност.

 

 

Е, онези от вас, които са слушали тази протяжна история преди, може да пропуснат материала до буквите в курсивен шрифт по-долу, ако искат. Но вие, новите, слушайте, защото, както казваха старите старшини, със сигурност отново ще срещнете този материал. Окей, ето предисторията: Контраадмирал (старши) Пинки Прескът III беше бичът на моето съществуване, откакто командвах „ТЮЛЕН — група 6“, и той беше комодор и велико божество на ГВСВВСМДВЕ (Групата на Военноморските Сили за Водене на Война със Специални Методи ДВЕ). Той е задникът, който веднъж не одобри искането ми за допълнителни връзки за обувките на хората ми. Да, сериозно говоря. Смяташе го за излишество, тъй като връзвахме обувките си не на панделка, а на възел и режехме връзките. Опитах се да обясня на Пинки (това беше по времето, когато всъщност го приемах на сериозно), че когато скачаш от самолет от десетина хиляди метра, обувките може да се отделят от краката ти, ако не са здраво завързани. Пинки, който мрази да скача от повече от хиляда метра (и скача само за да запази квалификацията си на тюлен, та да си получава скъпоценните пари за опасна служба), не приемаше аргументите ми.

Сега разбирате как мисли. А що се отнася до личната му история, Пинки Фъшкията, както го наричам, е син и внук на адмирали. Пинки Първинатресен бил натресен на Военноморските сили, защото като псевдоаристократ от тежко филаделфийско семейство sans приходи от попечителски фондове, е трябвало да работи, за да живее. Затова го изпратили в Анаполис^[4]. Малкият Пинки (Пинки Втори) тръгнал по чернообутите стъпки на татенцето си двадесет и пет години по-късно и сякаш веднъж завинаги да докаже принципа на Питър, Пинки III, известен още като Пинки Фъшкията, випускник от Анаполис през 72 година, завършил цикъла. За късмет на нацията, мисис Пинки Фъшкията, бившата Хариет Лизхуй Цокпенис от град Син тестис, Пенсилвания, била кръцната преди години и по тази причина не се окучила. Както и да е, някак си след Анаполис Пинки успял да преживее обучението по подводна диверсия и станал тюлен. Е, нека бъдем честни. Той носи същия тризъбец като мен. Но никога не е участвал в бой. Никога не е водил мъже отпред. Никога не е правил нищо в армията, освен да води хартиени войни, което го прави типичния офицер-путьо — сланиногъзест негоден тънкохуй гноемъд лайномозъчен изповръщан като кофа с лайна щабар. Сега ясен ли съм? Добре, значи можем да се заемем с работата си.

Шибаният Бял дом? Шибаният Съвет за национална сигурност?

И в този момент се осъзнах. Преди не повече от три месеца Пинки тръбеше, че ще го назначават на работа в Белия дом. Пренебрегнал бях хвалбите му, отписал ги бях като хипербола, както навярно знаете, се казват световноизвестните раздувки на Холивуд. Но казваше истината. Е, да ми го натаковат. (А той възнамеряваше да направи точно това, приятели.)

Изпусна слушалката, когато го свързаха — чух я да изтраква на пода и Пинки, напълно ядосан, скимтящ, оплакващ се и мърморещ, да опитва (и опитва) да я вдигне.

Факт: трудно е да звучиш като Важна Персона, когато просто си се изложил още в началото. Но опитваше. В края на краищата Пинки се старае. Единственият проблем е, че когато П-П-Пинки се смути, з-з-започва да з-з-заеква.

— Д-Д-Дик — каза, като звучеше повече като шибаното п-п-прасе Порки^[5], отколкото като офицер от Военноморските сили, — обажда се Пинки П-П-Прескът.

В отговор хванах слушалката за навития кабел и я оставих да се удря в пода на кабинета ми като шибана топка. Дори от това разстояние чувах как вие в знак на протест. Праснах слушалката още веднъж, за всеки случай, хванах я с ръка, върнах я в разговорно положение и изръмжах:

— Жалък П-П-Пинки. — И не го казах с извинителен тон.

— П-п-по дяволите, Дик, аз съм адмирал. Не ми се надсмивай — изрева Фъшкията. Може да си представя как седи напълно вбесен зад голямото си бюро. Истински обичам, когато Пинки е ядосан.

— О, наистина съжалявам, сър — изрекох последната дума бавно и отчетливо, за да му светне, че я изговарях като думата псе. След това почаках, за да видя какво иска този кучи син. Не мислех да му давам никаква помощ.

— Яви се в офиса ми утре сутринта в началото на работния ден — каза с императорски тон Пинки. — Ти създаваш сериозни и задълбочени проблеми на тази администрация и възнамерявам да натисна спирачката ти незабавно.

Знаете ли, понякога, когато ви светне шибаната крушка, може да ви ослепи. Пред очите ми светна точно така — изведнъж разбрах кой се е обадил на адмирал Грей в Япония и му е наредил да атакува „Макдоналдс“ с неподготвен екип.

Помните ли, То Шо ми беше казал, че нападението е било наредено, когато адмирал Грей споменал името ми на човека, който се обадил от Белия дом? Тази забележка, която навремето ме озадачи, сега се изясни напълно.

Ако бях в стаята с Пинки в този момент, щях да го удуша, без да ми пука за последствията. Но не бях там. Можех само да отговоря и затова опитах с един залп, който вероятно е изгорил косъмчетата в шибаните му уши като дръжки на кана. Казах му, че доколкото ми е известно, той не е никаква шибана част от шибаната ми командна верига. Казах му, че може да сгъне шибаната си и смотана заповед и да си я напъха там, където не грее слънце, без да използва шибан вазелин или друг шибан мехлем или мазило.

По някаква причина Пинки не оцени отговора ми — не че давах ръждиво лайно за това, дали го цени или не. Чух го да пухти и да опитва да си поеме дъх, за да ми събори къщичката. Но както знаем, Пинки е по-скоро вулва, а не вълк. А освен това обича да малтретира и е шубе, и тъй като не можеше да ме малтретира, се измъкна шубелийската с покашляне два пъти, заекване за нещо относно нещо друго (звучеше толкова неясно, сякаш си беше сложил дланта върху слушалката, за да не мога да го чувам).

След това се опита да затвори телефона. Но отново изпусна шибаната слушалка, което ми даде възможност да го Боъмирам, вместо да му затворя първи. Що е Боъмиране ли? Боъмирането е сегашното причастие на глагола Боъм, получен, както вероятно се досещате, от фамилията на онзи хлъзгав, злобен, смъртоносен човековоин, о.з. подполковник Рой Хенри Боъм, Военноморски сили на САЩ, кръстник на всички тюлени. Боъмирането е, когато идеш и го натаковаш на някой изтакован таковач, преди изтакованият таковач да дойде и да го натакова на теб.

Затова, след като избоъмирах Пинки, се чувствах доста добре по време на разговора ни през следващите осем или дори девет минути. Докато другият телефон на бюрото ми — този, чийто номер е известен на всички — позвъня. Вдигнах го и косматото ми ухо се изпълни с гласа на Томас Едуард Крокър, генерал от армията на Съединените щати и председател на Комитета на началник-щабовете.

— Дик, по дяволите…

— Генерале, знаете ли какво харесвам у вас? Страхотния секс. Винаги ми правите такава хубава прелюдия, преди да ме чукате.

Не можеше да не се засмее. Което спря вербалните му напъни и го успокои. Но неразвълнувано поднесената същина имаше същия ефект, както ако я беше представил, мушкайки сфинктера ми с космическа скорост.

Той изрази нещата просто, глупако, и в повелителна форма. Дик, бъди мил. Не убивай Пинки. Иди го виж. Разбери какво иска да ти каже. Информирай ме.

Започнах да възразявам.

Генерал Крокър не приемаше възражения.

— По дяволите, Дик, мисли за това като за разузнаване — прекъсна ме той. — В момента жонглирам няколко топки и ми трябва да знам какво става там, защото двамата с министъра на отбраната сме изолирани.

— Но…

— Никакво но. Спомни си какво правиха тюлените по време на операция „Пустинна буря“. Точно преди да тръгнем в атака, те влязоха тихичко откъм морето, разузнаха град Кувейт и разучиха района. Не им се падна да убиват никого и да чупят. Но ние научихме много от информацията, която изнесоха, информация, която спаси живота на много хора. Понякога трябва да отидеш и да си идеш, и без да показваш какво си намислил.

Разбрано. Аз съм весел мародер. Обичам да мародерствам, което е малко употребяван глагол със значение да плячкосваш, грабиш, опожаряваш и разрушаваш.^[6] Но понякога естественият ми апетит към тези действия трябва да седне на задната седалка и да отстъпи на приоритетите на мисията. А мисията в момента беше донасяне на известно количество агентурни разузнавателни данни за нещата, които ставаха в Съвета за национална сигурност; да видя какви щети са нанесени и от кого.

— Прав си — казах. Разбира се, че беше прав. За да постресна Бентли Брендъл, трябваше да се вмъкна в Белия дом. Това може би щеше да е проблем, докато впрочем Фъшкията не ме извика вътре.

Председателят, очевидно облекчен, започна да ми подсказва какво да търся. Но не го слушах. Всъщност мисълта ми препускаше. Неконвенционална война е, когато правиш неочакваното — побеждаваш чрез изненада и скорост, и жестокост на действията. Неконвенционална война значи да извадиш противника от равновесие.

Е, макар и в никакъв случай да не мислех да го казвам на генерал Крокър, смятах да нападам. И щях да започна, като подръпна юздата на Фъшкията, за да видя къде ще ме заведе. Инстинктите ми подсказваха, че Фъшкията ще ме заведе право при Бентли Брендъл, а оттам пътят до Ли Чимен нямаше да е дълъг.

О — телефонът мълчеше. Очевидно, председателят бе спрял да говори.

Значи сега е мой ред.

— Ще свърша работата, сър — казах уклончиво, без да разкривам нищо от разбойническата си конкретна идея за действие, в случай че няма други заповеди.

— Радвам се да чуя, че гледаш на нещата като мен — обади се председателят. — И, Дик?

— Кажи, генерале?

— Не забравяй — това е Белият дом. Никакво оръжие.