Владимир Мегре
Анаста (33)

Горящата кръв на предците

Анастасия ме хвана за ръка. Усетих приятната топлина на нежната й длан. И като разбрах колко много се вълнува, я погледнах. Анастасия се взираше в центъра на макета на имението. Аз също го погледнах. Не бе нищо особено. Но белите пръчици, разположени в центъра, я заинтересуваха. И тя отново попита сина ни:

— Кажи ми, сине, какво представлява белият кръг в центъра на имението?

— Малък кръгъл парник — започнах да обяснявам аз вместо сина ни — Така се разбрахме с Володя. Белите пръчици представляват прозрачен материал — стъкло или поликарбонат, полиетиленово фолио. Дълго време не можехме да намерим мястото за парника. Не се съчетаваше с нищо. Сега, когато Володя разположи оранжерия по целия периметър на имението, съм удовлетворен. Ето ти и парник, и ограда едновременно, и различни стопански помещения. И това, че Володя е направил в центъра малка кръгла оранжерия, също ми харесва, защото сега е на мястото си и се съчетава идеално с целия периметър на имението.

— Мисля, че това в центъра не е парник, Владимире — все още леко развълнувана, прошепна Анастасия.

Володя я чу и ми каза спокойно:

— Мама е права и белите клечици в центъра на имението не са парник.

— А какво тогава? — попитах сина си.

— В центъра на имението, татко, разположих кръг огледална вода.

— Огледало ли е? — попитах аз.

— Може и така да се каже. Водно огледало — отговори спокойно Володя.

— Какво пък, дори е оригинално. Върху малко възвишение в центъра на имението е разположено водно огледало, в което ще се отразяват облаците, слънцето и нека луната се полюбува на себе си. И от него ще блещукат по цялото имение слънчеви зайчета. В нито един ландшафтен дизайн няма нещо подобно, а аз съм виждал доста. Много е оригинално.

— Около огледалото са забодени червени листенца. Какво представляват те, Володя? — обади се бързо Анастасия.

— Това са огньове, мамо.

— От какво се получават тези огньове?

— От нефт и газ, мамо.

След този отговор Анастасия стисна още по-силно ръката ми и зададе следващия си въпрос на сина ни:

— Позволиха ли ти да запалиш кръвта си, Володя?

— Да, Душите на нашите прадеди ми позволиха да запаля земната си кръв, мамо. Ако не бяха го поискали, нямаше да ми хрумне всичко това.

— Може би трябва да спрем да отвличаме човека от важните му дела — обади се изведнъж дядото на Анастасия и в гласа му също се почувства вълнение. — Нали още не си завършил макета на имението, Володя?

— Още не съм го завършил, дядо.

— Тогава го довърши и нека никой не ти пречи.

— Точно така. Довърши го, Володя, ние ще се отдръпнем — добави Анастасия и ме отведе настрани от необикновения проект на родовото имение.

Когато седна до един голям кедър, я попитах:

— Усещам, Анастасия, че се вълнуваш от нещо, така ли е?

— Да, Владимире, вълнувам се. Голяма част от това, което прави нашият син, не съществува днес на Земята и за него няма информация във Вселената. Построеното в центъра на имението за теб е красиво и оригинално. Но не само тези думи описват сътвореното. Конструкцията на Володя е съставна част от уред с невиждана мощност, част от биологичен механизъм. Аз го усещам, но не мога да намеря точната дума, за да го определя. Може би още няма такава дума. Може само да гадаем за изключителните възможности, на това устройство. Ти обаче не ме притискай, моля те, Владимире. Остави ме да осъзная постепенно видяното.