Владимир Мегре
Анаста (26)

Бариерата на неверието

— Това, което искаш, Владимире, е възможно, усещам, че е възможно, но ти не искаш да търсиш решението сам. Вместо да изразходваш енергията си за търсенето му, ти я хабиш, за да ме убедиш аз да намеря решението.

Ти си поставил пред себе си бариера, съставена от неверието ти в собствените ти сили, и като ме уговаряш, укрепваш все повече и повече тази бариера. Зад нея, Владимире, зад твоята бариера на неверие в собствените ти сили цъфтят прекрасни градини, растат чудни цветя, сред които живеят щастливи хора, но ти не виждаш всичко това, защото ти пречи издигнатата от теб преграда.

Ако аз намеря решението, то тя ще се заздрави. Освен това решението може да се окаже от просто по-просто и това ще те обиди. Ще се ядосаш как не си могъл сам да се сетиш за него. Ще решиш, че явно си неспособен.

Ти се обръщаш към мен, защото може би ме мислиш за вълшебница, способна да привлече за решението на проблема ти непознати за човека сили, но аз съвсем не съм такава. Чрез сетивата си аз мога да приемам информация от Вселената за всичко, което е било, и за всичко, което знае Вселената, но и всеки човек може да приеме тази информация, ако не издига бариери на неверие в собствените си сили. Ако е физически здрав и разсъждава в правилна посока.

Информацията на Вселената прилича на съдържанието на суперкомпютър. Компетентният човек натиска няколко клавиша и получава необходимата му информация. Сега си представи, Владимире, че вместо да натиснеш няколко клавиша, ти ме молиш да го направя аз. Човек постоянно има нужда от информация и ако той самият не умее да натиска тези клавиши, то до него винаги трябва да има някой вещ.

— Аз мога да получавам информация от компютър, но не знам как да я получа от Вселената.

— Лесно е, много е лесно да търсиш сам решението на задачата. Да вярваш, че именно ти ще намериш правилното решение. Единственото правилно.

— Нали мисля за това, цяла година мисля, но няма отговор.

— Казвам ти, че отговорът не може да мине през издигнатата от теб бариера, и пламенното ти обръщение към мен само го потвърждава. Няма да реша вместо теб тази задача.

Решителният отказ на Анастасия да ми помогне ме възмути.

— Разбира се, че няма да го направиш. Ти държиш на убежденията си и никакви аргументи не могат да те накарат да ги престъпиш — казах с горчива ирония аз. — Още веднъж повтарям, че там има двеста и петдесет семейства — не дай Боже, и на други места при строителите на родовите имения да се случи същото, както в това, — но там са двеста и петдесет…

— Може, Владимире, именно Бог да е създал тази ситуация. Представи си, че ако там по принцип почвата бе плодородна, тези места сигурно нямаше да са собственост на хората. Може би именно Бог е нагласил всичко така, че властите да сметнат тези земи за неподходящи за градини. Ситуацията е дала възможността на двеста и петдесет семейства да придобият тази земя и да започнат да строят родови имения. Може и някой да им се присмива и да смята, че няма да имат райски оазиси, но информацията ще достигне като малка искрица до някого от тях и тези места ще се озарят от милиардите цветчета на плодни дървета и треви.

— Може и да проникне тази искрица, но ни се иска да живеем днес, сега и с прекрасното видение на бъдещето, а не с безизходица.

Изведнъж усетих приятна топлина зад гърба си и се огледах. До мен стоеше синът ми Володя. Погледите ни се срещнаха и необичайната топлина се усили.

В лице синът ми приличаше на Анастасия и може би малко на мен като млад. Бе висок почти колкото мен. Все още младежкото му телосложение бе стройно и необикновено атлетично, но не с изкуствено „напомпани“ мускули, а в идеална хармония.

Погледът на сина ми… Той приличаше на нежния поглед на Анастасия, а в него още… Разбирате ли — в погледа му се четеше необяснима увереност. Необяснима и някак спокойна увереност. Като че ли той изобщо не знаеше, че съществуват каквито и да е житейски трудности, или не виждаше ситуации, които да са непреодолими за човека.

Володя ми се поклони, а след това се обърна към Анастасия:

— Чух, мамо, за какво си говорите. Позволи ми, мамо, да се обърна към теб и да изкажа мнението си — и той се поклони с уважение на Анастасия, очаквайки мълчаливо отговора й.

За пръв път виждах и усещах с каква почит и любов се отнася той към Анастасия. Сигурно без нейно разрешение не можеше да се включи в разговора.

Анастасия гледаше внимателно сина си и не бързаше да отговори. В погледа й нямаше строгост, а по-скоро — нежност и уважение.

„Странно — помислих си аз, — защо тя мълчи толкова дълго на обикновената му молба? По принцип тя мисли бързо и за тази продължителна пауза тя би могла да прехвърли множество варианти на развитието на събитията. А в случая няма никаква нужда.“ Най-сетне Анастасия отговори:

— Говори, синко, ние с баща ти ще те слушаме внимателно.

— Мисля, мамо, че ще е добре и правилно, ако помогнеш на татко. Усещам, че за него е важно да реши тези проблеми. И ако му помогнеш, няма да се подсили бариерата на неверие в собствените му сили и собствения му разум, а ще отслабне. Може и да е частично, но дори ще рухне. Смятам, че е необходимо да се помогне на татко — и Володя замълча.

Анастасия отново не му отговори веднага. Известно време гледаше нежно и усмихнато сина ни, след което каза:

— Разбира се, че си прав, синко, в дадената ситуация трябва наистина да се помогне на баща ти. Ти, Володя, помогни, моля те, на баща си. Вие двамата заедно с други хора ще намерите решението. Най-добре ще е, ако започнете да го търсите веднага, още тук, а аз няма да ви преча.

И Анастасия се обърна и бавно се отдалечи от нас. След няколко крачки тя добави:

— Предстои ви много интересна и полезна работа — да усъвършенствате нагледно и значимо жизнената среда.

Ние със сина ми стояхме един срещу друг. Попитах го:

— Кажи, Володя, можеш ли като майка си да ползваш цялата информация, съществуваща във Вселената? Много мислители говорят за нея. Станислав Лем, много известен писател, е казал, че Вселената е електронна изчислителна супер машина. Не можем да минем без нея. Ти можеш ли да я ползваш?

— Не толкова бързо, колкото мама.

— Защо?

— Защото мама е породиста.

— Какво значи „породиста“? — учудих се аз.

— Че породата на човека от първоизточниците се е запазила в нея.

— А защо не се е запазила и в теб? Разбрах… — и си помислих: „Защото аз не съм породист. Сигурно Анастасия му го е обяснила така. Защо тогава пожела да роди от непородист?“

Синът ми се вгледа внимателно в мен. Може би разбра какво си мисля и каза:

— Мама много те обича, татко. Ела да ти покажа нещо.

— Да вървим — съгласих се аз и тръгнах след сина си.

Когато се приближихме до входа на землянката, в която пренощувах с Анастасия при първата си среща, Володя отмести камъка и откри входа към продълговата пещеричка. Той пъхна ръката си вътре и извади като от сейф празна бутилка от коняк и пръчка.

Познах бутилката, от която бях пил коняк при първата ни среща. „Сигурно е запазила бутилката“ — помислих си аз.

— А каква е тази пръчка? — попитах аз Володя.

— Това е пръчката, с която си искал да набиеш мама, когато не била съгласна да ме възпитаваш ти. Още не съм бил роден.

— Можело е да не пази пръчката — казах смутено аз.

— Мама казва, че когато си държал тази пръчка, в теб са бушували много енергии и сега й е скъпа.

— А какво прави тя с тези неща? В бутилката поне може да се държи вода.

— Мама не държи вода в нея. Тя често идва тук, отмества камъка, взема в ръце бутилката и пръчката, гледа ги с усмивка и реди думи. Направила е така, че да живееш вечно, татко. Да заспиваш от време на време за миг и да се събуждаш в ново тяло.

— И как може да се направи това с думи? — учудих се аз.

— С думи може да се направят много неща, татко, особено, когато ги произнася мама, а и ги повтаря толкова често.

— Какви са тези думи, Володя? — тихо попитах аз.

И синът ми започна да рецитира като стихове думите, произнасяни често от Анастасия на това място:

Пред нас, любими мой, е вечността.

Животът винаги стъпва в своите права.

Със слънчев лъч ще блесне пролетта,

в нови одежди ще се облече Душата,

но и тленното тяло ненапразно се прегръща смирено със земята,

защото нови цветя и трева ще поникнат от нашите тела през пролетта.

Дори ако на прах се разпилееш по необятната Вселена,

в неверие обхванат,

от този прах, блуждаещ във вечността,

любими мой, аз ще те събера.

— Аз също съм чувал, Володя, как веднъж Анастасия каза тези думи, но си мислех, че просто рецитира красиво стихотворение, и не предполагах, че те имат пряко значение.

— Да, татко, те имат пряко значение.

— Ама че работа — проточих аз. — Много благодаря на Анастасия за вечността.

— Благодари на мама, като я видиш, татко. Благодари й с вяра в думите й и тя много ще се зарадва.

— Ще й благодаря.

— Трябва да решим проблема ти, татко, защото това вече е наша обща задача. Да отидем при езерото, да начертаем на пясъка план на парцела, за който говориш, и да помислим как да го осъществим. Ще мислим колкото се наложи, докато не стигнем до правилното решение.

Вървях след сина си и си мислех: „Как? Как можем да стигнем до решение? Нито в литературата, нито в интернет има отговор на въпроса. Търсих навсякъде, но не го намерих. Съветвах се със специалисти по агротехника, но не получих верен отговор. А той, Володя, явно не е чел нищо по въпроса. Няма способностите на Анастасия. Не умее да ползва информацията от цялата Вселена. Тогава как може да намери решението? А се държи, сякаш е способен да го реши. Трябва да се предприеме нещо по-ефективно от безсмислени очаквания или търсения.“ И реших да поговоря със сина си.

— Чакай, Володя, нека поседнем тук. Трябва да поговоря сериозно с теб.

— Добре, татко, да поседнем. Ще те слушам внимателно.

Седнахме на един дънер. Поставил ръце върху коленете си, синът ми ме гледаше внимателно с погледа на Анастасия, а аз не знаех как да започна немного приятния разговор с него. Неприятен, но необходим.

— Сега може би ще чуеш някои неприятни за теб неща, Володя, но така трябва.

— Казвай, татко. Ще изтърпя всичко, няма да се обидя.

— Трябва да разбереш, Володя, че Анастасия те изпрати да ми помогнеш, за да престана да я притискам. Ти не можеш да окажеш никаква помощ нито на мен, нито на онези хората, които изграждат именията си. Нямаш способностите на майка си, от агротехника не разбираш и явно не знаеш какво означава „ландшафтен дизайн.“ Така ли е?

— Мисля, татко, че ландшафтен дизайн се използва, когато човекът се опитва да направи пространството красиво.

— Горе-долу е така, но за да го направят красиво, надарените хора учат по пет години, че и повече, обменят информация, разглеждат готови проекти. А ти виждал ли си поне едно имение с изпипан дизайн?

— Когато с мама ходихме в селото, видях, че хората около домовете си…

— Ти си видял само селски зеленчукови градини, без какъвто и да е дизайн.

— Така е, татко, зеленчукови градини бяха. Аз обаче съм си представял какво имение бих си изградил. Често съм мислил и съм си представял.

— Само представата не е достатъчна. Необходими са задълбочени и разностранни знания, каквито ти нямаш. Следователно няма защо да се мъчиш. Що се отнася до мен, аз отдавна го обмислям. И не само мисля, но се съветвам и със специалисти. Но досега напразно. И днес само с разсъждения няма да помръднем работата от мъртвата точка. Ти обаче наистина можеш да ми помогнеш.

Хрумна ми нещо. Трябва да ми помогнеш да уговорим Анастасия да се включи в решаването на проблема. Ако заедно настояваме, тя ще се предаде.

— Мама обаче, татко, вече взе решение. Нейното решение е и помощ. Не мога да си позволя да настоявам мама да отмени решението си.

— Така значи! Той не можел да си позволи! — възкликнах аз. — Значи, когато майка ти ти каже да й помогнеш, ти я слушаш безпрекословно. А когато баща ти те помоли, не можеш. Ама че възпитание имаш! Никакво уважение към по-възрастните! Към баща си!

— Отнасям се към теб с голямо уважение, татко — възрази ми спокойно Володя. — Ще изпълня молбата ти и ще ти помогна.

— Така е по-добре. Сега да се поразходим някъде до довечера, а след това ще отидем при Анастасия, уж много разстроени. Тя няма да издържи и ще ни помогне.

— Когато казах, че ще ти помогна, татко, имах предвид, че заедно с теб ще търся решение на проблема с плодородието на почвата и ще направим макет, ландшафтен дизайн на цялото имение.

— Така значи! Значи ще търсим решение. Ти поне разбираш ли… Да вървим и ще разбереш — и закрачих бързо към брега.

Начертах с пръчка върху пясъка скица на парцела. Като забиваше разни тревички и клечки, Володя представи гората, с която граничеше мястото. Начертах скица на района, за да може Володя да се убеди на практика в безполезността на опитите си. А след това самият аз се увлякох в търсенето на всевъзможни варианти.

Два дни мислихме как върху неплодородната почва да се направят градини и да се раждат различни зеленчуци. Прехвърлихме наум и обсъдихме много варианти, но нямаше решение. Защото едно от условията бе да се направи всичко с минимум средства. Ако не бе това условие и при наличието на пари, можеше с камиони да се докара плодородна почва, но за това щяха да са необходими най-малкото петдесет камиона с пръст. Цената на всеки щеше да е седемнадесет хиляди рубли. Следователно щяха да са необходими осемстотин и петдесет хиляди рубли.

На повечето от двеста и петдесетте семейства това нямаше да е по джоба. Освен това оставащата близко до повърхността вода през пролетта щеше да отмива плодородния слой и да го отнася към низината.

За да се поразсеем от, за момента безнадеждната, задача, ние с Володя започнахме да проектираме ландшафтния дизайн на терена. По-точно се опитвахме да разположим различните постройки така, че да се съчетават помежду си и с околния терен.

Обяснявах на Володя:

— Първо трябва да се построят тоалетна и баня, след това — лятна кухня, къща, гараж, изба, парник. Всичко това трябва да се разположи така, че да е красиво и функционално.

Направихме макет на къщата от пясък и го разположихме в центъра на парцела. Банята и тоалетната бяха до къщата, а лятната кухня — от задната й страна. Парникът също бе от пясък. Върху продълговата купчина сложихме бяла клечка, за да прилича на стъкло или на найлон.

Парникът явно не се вписваше никъде, защото го поставяхме ту отдясно, ту отляво на къщата, но той все пак не беше в унисон с общия ансамбъл. Самият ансамбъл също не ми харесваше, а съдейки по всичко, и на Володя. Гледаше замислено проекта и каза:

— Допускаме някаква грешка.

— И то не една — добавих аз. — Изглежда, са много.

— Все пак си мисля, че е една. Трябва да има правилен подход, някакъв принцип, съотношение или нещо, което да реши наведнъж всички проблеми.

— И що за нов подход може да е това? Разположих всичко така, както го правят повечето хора в страната. Тази подредба е утвърдена от векове. Не може хората досега да са грешили само защото не са знаели някакъв принцип, който може и да не съществува.

— Съществува и аз го усещам — каза Володя и добави: — Или може би ще съществува. Трябва да помислим, татко, и ще го открием.

— И как ще го открием, след като нито ти, нито аз не контактуваме с Вселенската база данни?

— Ще го търсим в себе си.

— Е, ти може и да го намериш в себе си, но аз наближавам шестдесет и сигурно няма да успея.

— Ще успеем, татко, със сигурност ще успеем. Аз ще се старая много и ще го намеря, ние ще го намерим.

Толкова силно напрягах мисълта си, че дори и нощем, заспал върху ароматните билки в землянката, прехвърлях насън всякакви варианти. В съня ми бързо, буквално пред погледа ми, растяха плодни дървета и цветя, но след това също така бързо увяхваха и падаха, без да дадат плод.