Владимир Мегре
Анаста (3)

Малката жителка на тайгата

Изминаха около петнадесет години, откакто се запознах с отшелницата в сибирската тайга Анастасия. Когато навремето научих, че ще ми роди син, положих много усилия, дори опити за физическо въздействие, за да прехвърля Анастасия в град Новосибирск. Тогава ми се струваше недопустимо човек да ражда в тайгата и невъзможно да се възпитава дете без обществените институции.

Начинът на живот на Анастасия в тайгата отначало ми се стори, меко казано, странен. Сега все по-странен ми се струва начинът на живот на хората в съвременните мегаполиси.

И когато тя остана в тайгата да износи дъщеря ми, вътрешно бях радостен и спокоен, защото през тези години възгледите ми за живота се бяха променили кардинално.

Ако Анастасия бе пожелала да роди не в тайгата, а в най-престижния родилен дом в столицата, щях да изпадна в униние и да се натъжа. И сигурно нямаше да ме напуска безпокойството за бъдещето на детето ми, възпитавано от съвременните институции в обществото ни.

Бях преосмислял ценностите си, бях променил светогледа си.

Анастасия роди дъщеря ни на родовата си поляна в сибирската тайга. Аз не присъствах на раждането, около нея нямаше квалифицирани лекари и съвременна медицинска апаратура. В душата си обаче бях спокоен, защото знаех, че раждането ще се състои в един от най-съвършените родилни домове на Земята — в родовото пространство.

След като Анастасия роди, тя ме попита как бих искал да се казва новородената? Без да се замислям, отговорих: „Анастасия.“ И не защото Анастасия бе кръстила сина ни Владимир. Просто към времето на раждането на дъщеря ни аз вече бях оценил Анастасия като мъдра, смела и много добра жена. Името й бе станало за мен синоним на тези качества и ми се искаше дъщеря ни да ги наследи. Не мога дори да си представя някой друг, освен Анастасия в качеството на възпитател на дъщеря ми. Въпреки че в много моменти възпитанието й изглежда като пълна липса на такова, съвсем не е така.

Ето например какво се случваше с малката жителка на тайгата.

Този път Анастасия ме посрещна в добро настроение и дори ми изглеждаше някак игрива. Появи се внезапно, докато се приближавах към познатата ми поляна, на която вече живееха тримата. Облечена в лека рокля, подобна на римска туника, тя стоеше на пътя ми и се усмихваше. Спрях, за да се полюбувам на необичайното видение.

„Интересно — помислих си, — колко време мина, роди две деца, а продължава да изглежда млада и необикновено красива. Ето че аз остарях, побелях, а тя не старее.“

Спомних си как се събуждаше сутрин, радваше се на настъпилия ден, надпреварваше се с вълчицата и правеше сложно салто. Дали можеше да го направи и сега?

Сякаш прочела мислите ми, Анастасия направи почти без засилка двойно салто и се озова до мен.

— Здравей, Владимире — прозвуча гласът й.

Не можах да й отговоря веднага, защото от тялото й се излъчваха омайващ аромат и необикновена топлина. Докоснах я предпазливо по рамото, без да се решавам — неясно защо — да я прегърна. И отговорих някак си не на място:

— Здравей, Анастасия.

Тя се притисна към мен, прегърна ме и ми прошепна:

— Малката ни дъщеричка е умна и красива.

След това Анастасия тръгна боса по тревата пред мен. Върви и поставя крак пред крак като манекенка по подиум. Не за пръв път го правеше, но всеки път походката й изглеждаше забавно и подобряваше настроението ми.

Както обикновено, веднага тръгнахме към езерото, за да се изкъпя. Вече знаех, че предназначението на този ритуал е не само да ме освежи след пътя, а основното е да отмия, доколкото мога миризмите, неприсъщи на тайгата. Затова — след първото изплакване — Анастасия ми помогна да се изтъркам с луга, приготвена от различни билки. Търкайки ме, тя се шегуваше:

— Добрата ви храна явно е все по-малко, защото вече си пуснал коремче.

— Това е дисбактериоза. Така казват лекарите. Почти деветдесет процента от населението я имат — отговорих аз.

— А може би е виновна липсата на достатъчно воля на коремчетата? — засмя се Анастасия. — Нали казваш, че десет процента все пак нямат дисбактериоза.

Известно време трябваше да постоя с покрито със зелена луга тяло и дори коса, а после отново да се гмурна във водата. След като излязох и тялото ми поизсъхна, Анастасия свали роклята си, подобна на римска туника, и ми я подаде.

— Добре ще е, ако сега облечеш тази риза.

Анастасия стоеше пред мен с гола гръд. Тя бе малко по-голяма, отколкото преди. Върху едно от зърната й се бе показала капчица мляко.

— Още ли кърмиш дъщеря ни? — попитах я аз.

— Подхранвам я — отговори весело Анастасия.

И стисна с две ръце гърдата си, пръсна в лицето ми струйка мляко, разсмя се и разтри млякото по лицето ми.

— След като я облечеш и се препашеш, ще ти стои като риза. Нося я непрестанно от деня на раждането на нашата дъщеря. Понякога спеше, увита в нея. Свикнала е с миризмата й, с вида й. Ако си с нея, дъщеричката ни ще свикне по-лесно с теб.

— А ти какво ще облечеш сега?

— Имам две такива и ги редувах. Тази обличах по-често. И косата често си сплитах с треви. Сега ще ти сплета и на теб, а ти можеш да погледаш дъщеричката ни.

— Само да я погледам ли? Да я докосвам не може ли?

— Разбира се, че може, Владимире. Все пак е желателно отначало да я погледаш. Макар и малка, тя вече е самостоятелна личност и е по-добре да я наблюдаваш отначало ненатрапчиво. Да се запознаеш с навиците й, да се постараеш да вникнеш в нейния свят.

— Помня, че и сина ни само го гледах отначало. Ти обаче ми кажи след колко време ще мога да я взема на ръце?

— Сам ще го усетиш. Сърцето ти ще ти подскаже.

Стори ми се, че на Анастасия й се искаше да остана сам с малката ни дъщеричка, за да разбера нещо, затова и бе измислила неотложните си дела. Не бях против такъв подход. Трябваше наистина първо да опозная начина как да държа детето. Все пак за дъщеря си бях просто непознат чичко. И непознатият изведнъж — ей така — хваща детето и започва да проявява мечешките си нежности. Да го мачка, да му гука. А може на детето да не му е приятно всичко това. Попитах:

— А къде е сега дъщеря ни, Анастасия? Ако ти отидеш да сплиташ треви, как ще я намеря?

— Някъде тук наблизо е — отговори Анастасия. — Опитай се да я намериш сам. Нека сърцето ти подскаже къде е.

Мислех, че съм започнал да разбирам много неща от живота на поляната в тайгата, но всеки път се случваше да се учудвам на нещо ново.

Как можеше да се позволява на още ненавършило две годинки дете да обикаля из тайгата без надзор? И то в тайгата, в която бродеха диви зверове.

Преди бях наблюдавал новородения си син, бях виждал как заспива в прегръдката на мечка, която лежеше неподвижно и го чакаше да се наспи. Бях виждал как бебето бе пазено от вълци и как си играеха с него пъргавите катерици. Беше ми ясно, че тук, на поляната, живеещите наоколо зверове са като домашни любимци. На Маркираната територия те не се караха, не се нападаха взаимно. В домашни условия кучето не закача и дори дружи с котката от дома, но напада чуждите. Така и тук, на маркираната от тях територия те не се нападаха помежду си, а още по-малко — потомството на човека.

Те благоговееха пред човека, заселил се на тяхната територия, така че бе естествено да защитават и човешкото дете, приемайки, че е чест да се грижат за него. И все пак ситуацията бе доста необичайна. Например какво можеше да се случи, ако детето напуснеше маркираната територия? Другите зверове нямаше да се отнасят към него, както познатите.

Попитах отдалечаващата се Анастасия:

— А ако срещна някой звяр, докато търся момичето? Аз още не съм свикнал с тях, а и те — с мен.

— Нищо лошо няма да ти направят, защото си с ризата, Владимире. Можеш да се разхождаш смело, без да излъчваш страх — изтича към подземното си жилище Анастасия.

Излязох на поляната и не открих никого на нея. Тръгнах през гората наоколо, като реших, че дъщеря ми може да е наблизо и ако разширя диаметъра на търсенето си, няма как да не я намеря.

И я видях съвсем скоро. Малката Анастасия стоеше сама сред храстите френско грозде, хванала се за една клонка, разглеждаше някаква буболечка и се усмихваше. Аз се притаих зад друг храст и започнах да я наблюдавам.

Момиченцето бе облечено в къса рокличка ризка, а косата й бе прибрана с диадема, сплетена от стръкове треви.

Удовлетворила интереса си към случващото се на клончето, тя тръгна с боси крачета по тревата към поляната. Спъна се, изглежда, в клонче или тревичка и падна. Малкото момиченце се просна в цял ръст върху тревата, но не заплака, а се опря мълчаливо на ръчички и седна. После пропълзя на четири крака около два метра, след което отново се изправи на крачета и, пристъпвайки бавно, продължи пътя си.

Като се стараех да остана незабелязан, се придвижвах много предпазливо след дъщеря си. И изведнъж Настенка изчезна направо пред очите ми. Изненадан, отначало замръзнах на място, след което притичах бързо там, където тя беше преди секунда, и започнах да се озъртам наоколо, но никъде я нямаше. Нито зад дървото, до което бе изчезнала, нито зад храста. Малкото момиченце не можеше още да тича бързо, за да изчезне толкова стремително от погледа ми.

Обиколих дървото, край което бе изчезнала, но така и не я видях. Постоях известно време на едно място, чудейки се какво да правя, после се затичах към подземното жилище, в което трябваше да е Анастасия.

Тя седеше спокойно до входа, плетеше лента за глава от тревни стръкове и си пееше тихо. Близо до нея черно-кафява лисица се търкаше като глезен котарак в ствола на дървото.

— Анастасия, дъщеря ни изчезна — изстрелях аз. — Вървях на няколко метра след нея, не я изпусках от поглед. И изведнъж тя… сякаш се изпари във въздуха. Никъде я няма.

Реакцията на Анастасия бе учудващо спокойна, тя дори не спря да плете, докато отговаряше:

— Не се притеснявай, Владимире. Мисля, че сега е в старата лисича дупка.

— Кой ти каза?

— Виждаш ли как гальовно се търка лисицата в дървото?

— Виждам.

— Така тя съобщава, че детето е в дупката й.

— А може ли да е нещо друго?

— Ако беше лошо, щеше да е развълнувана. Щеше да притичва настрани и отново да се връща, увличайки ни след себе си на помощ.

— Все пак не можеш да си стопроцентово сигурна къде е дъщеря ни, още повече че там, където тя изчезна, няма никаква дупка. Огледах навсякъде.

— Добре, Владимире, да отидем заедно и да видим къде се е скрила хитрушата.

Като стигнахме местото, където момиченцето сякаш се бе изпарило, Анастасия разгърна тревата и тогава видях дупката. Стените на прохода й се бяха срутили леко и се бе образувала ямичка. Надникнах вътре и видях, свита на кравайче на дъното й да спи спокойно Настенка.

— Виж, заспала е на влажната земя. И ми се струва, че няма да може да се измъкне сама от тук.

— Тревата на дъното е суха, Владимире. А след като се наспи, дъщеричката ни сама ще реши проблема как да се измъкне от скривалището си.

— Как?

— Ако искаш, Владимире, изчакай да видиш, а аз ще отида да довърша работата си.

Останах и след около половин час от ямата се чу шумолене. Момиченцето се бе събудило, и макар да му бе трудно да се измъкне само, не се опитваше кой знае колко да го направи. След първия опит, преценило силите си, момиченцето извика: „Ахо, еха!“ Не бе плач, а сякаш призив. Тогава се появи същата лисица. Отначало тя застана на ръба на старата си дупка, погледа я, помириса я и като се обърна с гръб към нея, спусна вътре опашката си. След това се напрегна и бавно издърпа от дупката вкопчилото се в опашката й дете. Момиченцето се влачи още около половин метър след лисицата, после я пусна, застана на четири крака и се изправи на крачетата си. Малката Настенка се огледа; усмихна се, сякаш си спомни нещо, и стъпвайки бавно, тръгна с усмивка към езерото. Аз я последвах незабелязано.

Наоколо нямаше други животни и като че ли никой освен мен не наблюдаваше детето в тайгата. Малко по-късно обаче разбрах, че съм сгрешил. Оказа се, че и двамата сме наблюдавани внимателно и скоро станах свидетел за пръв път на конфликт на дъщеря си със звяр от тайгата.

След като Настенка се измъкна от малиновите храсти, тя постоя известно време загледана в гладката повърхност на езерото, после свали късата си ризка и стъпвайки внимателно с босите си крачета, тръгна към него. Оставаха й още пет-шест метра до водата, когато изведнъж от храстите изскочи едра вълчица и с няколко мощни скока застана между брега на езерото и Настенка. Момиченцето потупа с малките си ръчички звяра по гърба, подръпна козината му и опипа муцуната му. В отговор вълчицата близна крачето на детето, но с това взаимните им прояви на внимание и ласки приключиха. В плановете на Настенка, изглежда, не влизаше игра с вълчицата, а искаше да стигне до водата. Затова отначало се опита да заобиколи вълчицата и направи три крачки встрани. Щом обаче момиченцето се опита да тръгне напред, вълчицата отново й препречи пътя. Настенка опря ръчички в хълбока на звяра, опитвайки се да отмести препятствието, но вълчицата не се подчини на детето и остана като вкопана. Тогава Настенка седна на тревата, помисли известно време и се опита да пропълзи под корема на вълчицата. И този й опит обаче не се увенча с успех, защото вълчицата се притисна към земята.

Настенка, изглежда, разбра, че звярът не я пуска до водата и че няма да отстрани със сила препятствието. Тя поседя на тревата известно време, после започна да пълзи и да се отдалечава от вълчицата и от езерото.

Малко по-късно се изправи на крачета с малко клонче в ръка; приближи се до вълчата муцуна, размърда пред нея клонката и я хвърли към гората. Клончето прелетя не повече от метър и половина. Вълчицата скочи след него и го хвана със зъби. През това време Настенка, работейки активно с крачета, се затича към брега на езерото. Вълчицата разбра, че са я надхитрили; настигна с два стремителни скока детето до самата вода и го събори на земята.

Настенка падна по гръб, като главичката й докосна водата. Оттласквайки се с крачета от пясъка, тя се опита да се придвижи по-нататък — в езерото. Вълчицата хвана със зъби крачето на детето. Изглежда, се опитваше да не причини болка на момиченцето, защото захапката й бе хлабава.

Настенка опря другото си краче във вълчия нос, измъкна стъпалото си от паста и пъргаво пропълзя във водата. Това място до брега бе почти метър дълбоко и момиченцето се потопи във водата с главата надолу, но веднага изплува. Движейки ръчички и крачета, то се държеше на повърхността на водата.

Реших, че дъщеря ми не умее да плува добре. Затова изскочих от прикритието си, готов да скоча във водата, но когато се озовах на брега, видях, че вълчицата плуваше към детето. Пляскащото във водата момиченце се вкопчи във вълчия хълбок, хвана се с ръчички за козината и те заплуваха покрай брега към плиткото. Усетила под краката си дъното, Настенка веднага пусна вълчицата.

Мократа вълчица излезе на брега и се отърси, разпръсквайки около себе си множество блестящи на слънцето капки. Не избяга, а остана на брега, наблюдавайки внимателно детето, като поглеждаше настрани и както ми се стори, нащрек и към мен.

А застанала до кръста във водата, Настенка се усмихваше и примамваше вълчицата при себе си. Пляскаше с ръчички по водата, махаше й, но вълчицата не отиваше при нея. Може би на звяра не му харесваха водните процедури или му се струваха опасни игрите в езерото.

Изведнъж Настенка обърна главичка към мен и замря. За пръв път почувствах върху себе си съсредоточения поглед на малката си дъщеричка и нямах сили да помръдна. Беше ми ясно, че ме възприема като някакво незнайно същество, появило се неочаквано на обитаваната от нея територия.

Известно време тя ме разглежда, след което се обърна и без да бърза, излезе на брега. Приближи се до лежащата на тревата вълчица, която вдигна със зъби рокличката й и й я подаде. Настенка обаче не я облече върху мокрото си телце, а взе дрешката и се отправи към подземното жилище в края на поляната. Продължих да наблюдавам как ситни из тайгата и да размишлявам.

Върви усмихнато по полянка в дълбините на сибирската тайга малко дете. Нищо не го заплашва, никой не го напада. Дори обратното — зверовете са готови при първия му призив да му се притекат на помощ. Върви малкият човек, сякаш е наследник на царски род, разхождащ се из владенията си. Интересно му е да наблюдава живота на буболечките, катеричките и птиците; да разглежда цветенцата и да опитва на вкус тревичките и плодовете.

А в същото време друго момиченце на същата възраст се намира в затворено пространство с четири стени, а и в него е ограничено като зверче от, макар и красиви, но все пак стени на детската кошарка. А добрите родители му купуват пластмасови играчки, които то пробва на вкус.

Милиони малки момиченца и момченца в нашия свят растат като зверчета в апартаменти клетки. А ние искаме да станат умни, свободни и благородни.

Та тези същества дори не могат да си представят свободата, която е преди всичко свободна мисъл, знание и усещане на живата вселена.

За живата вселена, като порасне детето ще научи в училище. То, разбира се, ще получи известна информация за великия свят на живата природа; за вселената, създадена от великия Творец, но никога няма да може да я почувства лично. Усещанията, които човек получава през първите години на живота си в хармония с великия свят на Твореца, и то без усилие и напрежение, а под формата на игра, не могат да бъдат заменени от никакви училищни уроци и университетски лекции.

Не призовавам никого да отиде с децата си в тайгата. Това би било абсурдно, но все нещо трябва да се направи.