Джералд Даръл
Срещи с животните (33)

Когато пътувам по света и събирам диви животни, аз по необходимост колекционирам и човешки характери. Лично аз проявявам много по-голяма нетърпимост към недостатъците на хората, отколкото към тези на животните. В това отношение винаги ми е вървяло, защото повечето от хората, с които съм се срещал по време на моите пътувания, са се оказвали прекрасни. Самият факт, че съм колекционер на диви животни (а на хората винаги им доставя удоволствие да срещнат човек с необикновена професия) в повечето случаи караше хората да се отклоняват от своята пряка работа и да ми помагат.

Една от най-приятните и изискани жени, които познавам, ми помогна веднъж да наблъскам чифт лебеди в багажника на едно такси в самия център на Буенос Айрес. Всеки, който се е опитвал някога да превозва животни в Буенос Айрес, знае, че това е равносилно на истинско геройство. Други път един богаташ ми разреши да наредя клетки с животни на предната тераса на елегантната му градска къща. Даже когато един броненосец избяга и разрови като същински булдозер главната цветна леха на градината, той ни най-малко не се разсърди. Съдържателката на местния публичен дом веднъж ни даде подслон (когато бяха свободни, тя караше своите момичета да вършат цялата и домашна работа). Тя даже се нахвърли върху началника на полицията, само и само да ни помогне. Един французин, известен със своята омраза към чужденците и животните, ни разреши да прекараме шест седмици в неговата къща и да я напълним с всевъзможни жаби, змии, катерици и мангусти. Една вечер капитанът на един кораб слезе в трюма в единадесет часа вечерта, запретна ръкави и ми помогна да почистя клетките и да нарежа храна на животните. Познавам и един художник, който пропътува хиляди мили, за да нарисува поредица картини из живота на разни индийски племена. Той се заинтересува от моята работа и се посвети напълно на лова на животни. За рисуване не му остана никакво време. Даже и да искаше, той тогава не би могъл и да рисува, понеже реквизирах цялото му платно и уших от него торбички за змии. Имаше и един дребен кокни, с когото се бяхме срещали и по-рано. Той предложи да ме превози на сто мили по ужасните африкански шосета с новата си новеничка кола, за да проверим един слух за някакво си новородено горилче. От това пътуване му остана само споменът за преумората и счупеният ресор.

При среща с подобни и интересни хора ме изкушаваше мисълта да зарежа животните и да се посветя на антропологията. Тогава попаднах на отблъскващия човек-животно: началника на полицията, който прецеждаше през зъби „и ние сме хора, и ние помагаме“, а после създаваше безброй пречки и се държеше по най-отвратителен начин; надзирателя в Парагвай, който не хранеше добри чувства към мен и цели две седмици не ми съобщаваше, че местни индианци са уловили едно много рядко и красиво животно, което търсех, и ме чакали да отида да го взема; (Когато най-сетне прибрах животното, то бе отслабнало толкова много, че не можеше да се държи на краката си. В разстояние на четиридесет и осем часа то се разболя от пневмония и почина.) умствено неуравновесения моряк, който в изблик на садизъм обърна една нощ цял ред клетки, включително и клетката на едно семейство изключително редки катерици, които току-що се бяха сдобили с малко. Малкото почина.

За щастие този вид хора са малко, а обаятелните, с които се срещах, ги превъзхождаха стократно във всяко отношение. Даже и при това положение аз реших да остана завинаги верен на животните.