Джералд Даръл
Срещи с животните (18)

Средата на животните

Непрестанно се удивлявам на големия брой хора из разните части на света, които, изглежда, напълно са забравили за съществуващия около тях свят на животните. За тях тропическите гори, саваната или планините, сред които живеят, са всецяло лишени от живот. Те виждат само един стерилен пейзаж. Това чувство изпитах най-силно, докато се намирах в Аржентина. В Буенос Айрес срещнах един англичанин, прекарал целия си живот в Аржентина. Когато научи, че двамата с жена ми възнамеряваме да отидем в пампата за животни, той ни погледна с истинско удивление.

— Мили приятели, та вие няма да намерите там абсолютно нищо — възкликна той.

— Защо смятате така? — попитах доста озадачен аз, защото ми се стори интелигентен човек.

— Пампата е само едно огромно пространство, обрасло с трева — обясни той и разтвори широко ръце, като че да покаже колко е голямо; — и там, драги приятелю, няма нищо, абсолютно нищо, освен трева, осеяна тук-там с крави.

Като най-общо описание на пампата това отговаряше донякъде на истината, като се изключи, разбира се, че животът в тази огромна равнина не се състои изключително от крави и гаучоси. Застанал сред пампата, вие може бавно да се въртите в кръг и никъде, докъдето ви стига погледът, по равната като тепсия земя да не видите нищо друго, освен трева и пръснати тук-там кичури от огромни, високи около два метра бодили, наподобяващи необикновени сюрреалистични свещници. Целият пейзаж наистина изглежда мъртъв под палещото синьо небе, но надникнете ли под трептящото покривало на тревата и сред малките горички от сухи, чупливи стебла на бодилите, ще се убедите, че всъщност тук кипи необикновено деен живот. Яздейки на кон през гъстия килим на тревата в горещите часове на деня или пробивайки си път през гората от гигантски бодили, при което чупливите им стебла се разпукват и трещят като фойерверки, няма да срещнете почти нищо, ако се изключат птиците. На всеки четиридесет-петдесет метра ще срещнете американски кукумявки, кацнали прави като пазачи върху някоя туфа в близост до своите дупки. Те впиват удивените си леденостудени очи във вас, а когато ги приближите, запристъпят разтревожени от крак на крак, после се вдигат във въздуха, разперват безшумно крила и започват да кръжат над тревата.

Вашето придвижване неизбежно ще бъде наблюдавано и съобщавано от стражата на пампата — черно-белите дъждосвирци, които ще се стрелкат скришом насам-натам, ще пъхат навсякъде глави и ще ви наблюдават най-осторожно. В края на краищата те ще излетят във въздуха, ще се въртят безспир около вас, ще размахват шарените си крила и ще цвъртят: „теро-теро-теро… теро… теро“. Това е сигнал за опасност, предупреждаващ всичко живо на няколко километра наоколо за вашето присъствие. Веднъж подадено, това пронизително предупреждение се поема от следващите дъждосвирци и така нататък, докато цялата пампа закънтява от техните крясъци. Всички живи същества застават нащрек и се заоглеждат подозрително. Към нагорещеното синьо небе от скелета на някое изсъхнало дърво внезапно се повдигат две от сухите му клончета. Това се оказват всъщност ястреби с красива ръждивобяла перушина и дълги стройни крака. А онова, което взимате за допълнителна туфа изсушена от слънцето трева, най-неочаквано се изправя на високи и здрави крака, понася се бързо през тревата с големи подскоци и проточен врат и се пъха сред бодилите. Изведнъж разбирате, че вашата туфа трева се е оказало приклекнало нанду, изпълнено с надеждата, че ще го отминете. И така, докато дъждосвирците са същинска напаст за вашето незабелязано придвижване напред, птиците нанду направо паникьосват останалите поселници на пампата.

От време на време се натъквате на „лагуана“, малко плитко езеро, обрасло по краищата с тръстика и закърнели дървета, около което се срещат тлъсти зелени жаби. Обезпокоите ли ги, жабите се нахвърлят отгоре ви с отворени уста и страховито крякане. Грациозни змии, наподобяващи разноцветни връзки, напръскани в сиво, черно и яркочервено, се плъзгат по тревата и преследват жабите. Сред папура положително ще откриете гнездото на някоя птица, напомняща голяма сива пуйка. Жълтите като лютичета малки се гушат в някоя вдлъбнатинка на изпечената от слънцето земя и остават неподвижни дори когато ги прекрачат копитата на вашия кон. В това време родителите им тичат насам-натам обезумели от безпокойство и издават жалостиви проточени писъци, примесени с по-тихи инструкции, отправени към малките им.

Това е пампата през деня. Когато привечер яздите към дома си и слънцето залязва всред блясък от оцветени облаци, над пампата летят най-различни птици и диплят гладката повърхност на водата при кацане. Малки ята лопатарки се реят като розови облачета из плитчините, за да се нахранят сред снежните преспи от лебеди с черни шии.

Яздейки в сумрака сред бодилите, вие може да срещнете броненосци, изгърбени и съсредоточени, подтичващи като чудновати механични играчки, тръгнали да търсят храна в мрака. Вероятно е да срещнете и някой скункс, открояващ се ясно в полумрака със своята черно-бяла премяна и щръкнала право нагоре опашка, потропващ развълнувано с предни лапи.

Ето какво видях в пампата през първите няколко дни. Моят приятел беше прекарал целия си живот в Аржентина и не беше успял да разбере, че този малък свят на птиците и животните действително съществува. Пампата за него не представляваше нищо друго, освен „трева, осеяна тук-там с крави“. Истински го съжалявах.