Джералд Даръл
Срещи с животните (28)

Родители на животни

Аз изпитвам най-голямо уважение към животните — родители. На младини се опитах да отгледам няколко животинчета и оттогава насетне по време на моите пътешествия из всички краища на света за животни, предназначени за зоологическите градини, непрестанно ми се налага да се грижа за новородени животинки. Тази работа винаги е била свързана с най-голямо нервно напрежение за мен.

Моите първи действителни проявления като дойка са свързани с четири таралежчета. Женският таралеж е известен като крайно грижлива майка. Тя построява специални подземни ясли за своето бъдещо поколение. Това е всъщност кръгло гнездо на тридесетина сантиметра под повърхността на земята, застлано с дебел слой сухи листа. В него тя ражда своите малки, от началото слепи и напълно безпомощни. Покрити са с гъста четина бодли, само че бодлите им са бели и меки, като че направени от гума. Те постепенно се втвърдяват, а когато малките станат на няколко седмици, придобиват кафяв цвят. Пораснат ли дотолкова, че да могат да напуснат родния си дом, майката ги извежда навън и им показва как да си търсят храна. Семейството се движи във верига, като всяко едно се държи за опашката на това пред него. Малкият, застанал на челото на колоната, се държи здраво и решително за опашката на майка си. И така, подобни на чудновата бодлива стоножка, те се устремяват през храстите.

Майката като че отглежда своите малки, без да среща никакви затруднения. Когато обаче веднъж неочаквано ми се наложи да се грижа за четири слепи и белички таралежчета с гумени бодилчета, аз вече бях на съвсем друго мнение. По това време живеехме в Гърция. Както работел на нивата, един селянин изровил случайно гнездо на таралежи. Гнездото беше направено от дъбова шума и приличаше на футболна топка. Първата ми работа беше да нахраня малките. Обикновените бутилки за кърмачета имаха твърде големи биберони и не подхождаха за малките устица на таралежчетата. За щастие дъщеричката на един мой приятел имаше бутилка за кукли. С цената на големи подкупи успях да я склоня да ми я отстъпи. Не след дълго таралежчетата свикнаха с бутилката и биберона. Разреденото краве мляко им действаше много добре.

В началото ги държах в плитка картонена кутия, в която поставих и гнездото. За удивително кратко време обаче гнездото така се изпоцапа, че се наложи да подменям листата по десетина-дванадесет пъти на ден. Чудех се дали майката на таралежчетата не тича по цял ден насам-натам с пресни листа, за да поддържа гнездото чисто. Ако действително прави това, как ли, за бога, намира време да уталожи глада на своите малки. Моите бяха в състояние да ядат по всяко време на денонощието. Докоснех ли кутията, изпод листата веднага се подаваха четири острички муцунки, дочуваха се остри писукания. Бели бодилчета украсяваха всяка главица. Малките черни нослета душеха отчаяно във всички посоки и се мъчеха да открият бутилката.

Повечето новородени животинчета разбират кога са се нахранили. Според мен това не се отнася до малките таралежчета. Те се нахвърляха като корабокрушенци върху бутилката и сучеха ли сучеха, като че седмици наред не бяха слагали нищо в уста. Оставех ли ги, те можеха да погълнат три пъти по-голямо количество от онова, което им се полагаше. Въпреки всичко, като че ги прехраних. Малките им крачета не можеха да издържат тежестта на затлъстелите им тела. Те се движеха върху килима така, сякаш плуваха с някакви чудновати движения, при които коремчетата им се триеха о земята. Независимо от това те се развиваха много добре, крачката им се удължаваха, очичките се отвориха и те започнаха да предприемат смели екскурзии на цели петнадесетина сантиметра от своята кутия.

Истински се гордеех с моето бодливо семейство и очаквах с нетърпение часа, когато някоя вечер щях да ги изведа на разходка и да им предложа разни деликатеси и диви ягоди. Тази моя мечта, за голямо съжаление, не се сбъдна. Един ден се наложи да отсъствам от вкъщи. Нямах възможност да взема и малките таралежчета със себе си, затова се принудих да ги оставя на грижите на моята сестра. На тръгване й обърнах внимание, че таралежчетата са изключително лакоми. Предупредих я, колкото и да крещят, да не им дава по никакъв начин повече от една бутилка мляко на таралеж.

Оказа се, че не познавам добре собствената си сестра.

На следващия ден се върнах и запитах за моите таралежчета. Сестрами ме погледна с укор. Упрекна ме, че едва не съм уморил таралежчетата от глад. Запитах я, изпълнен с ужасно предчувствие, по колко мляко им е давала на всяко ядене. Отвърна, че по четири бутилки. Трябвало само да видя колко, добре и пълнички изглеждали. За пълнотата нямаше никакво съмнение. Коремчетата им бяха толкова подути, че малките им крачка не можеха дори да докоснат земята. Наподобяваха странни футболни топки, на които някой по погрешка бе поставил четири крака и нос. Направих всичко възможно, но в следващите двадесет и четири часа и четирите таралежчета умряха от остър ентерит. Сестра ми, разбира се, съжаляваше най-много от всички за случилото се. По студенината, с която приех нейните извинения, тя, струва ми се, разбра ясно, че друг път няма да има възможност да се грижи за моите сукалчета.

Не всички животни са толкова добри родители колкото таралежът. Някои от тях се отнасят небрежно и модно към своето потомство. Такова е например кенгуруто. Малките на кенгуруто се раждат съвсем неоформени. Те всъщност са още зародиши. Едно голямо червено кенгуру, което приклекнало на задните си крака достига около метър и половина на височина, ражда малко, дълго около два сантиметра. Тази малка сляпа и гола жива топка трябва сама да намери пътя нагоре по корема на майка си до торбичката. При състоянието, в което се намира малкото, това е сериозна работа. Целият въпрос обаче се усложнява двойно повече от факта, че новороденото кенгуру може да си служи само с предните крака. Задните са кръстосани върху опашката. Майката през цялото време стои приклекнала и не помага ни най-малко на своето бебе. От време на време някое кенгуру прекарва с език следа по козината си, която до известна степен служи на малкото като ръководна нишка. Неоформеното още малко е принудено да пълзи през същински джунгли от козина, докато, по-скоро случайно, успее да се добере до торбичката. То се пъха незабавно в нея и захапва цицката. Това е същински подвиг, пред когото бледнее даже изкачването на Еверест.

Не ми се отдаде възможност да отглеждам новородено кенгуру, затова пък добих известна опитност с малкото на един миниатюрен вид кенгуру, близък родственик на обикновеното кенгуру. По това време работех като пазач на уйпснейдската зоологическа градина. Миниатюрният вид кенгуру в тази градина е оставено на свобода в парка. Група деца подгони една женска понесла оформеното си вече малко в своята торбичка. В уплахата си женската постъпи така, както постъпва в подобни минути и обикновеното кенгуру — изхвърли малкото от торбичката. То остана да лежи във високата трева, където го намерих, потръпваше конвулсивно и премляскваше тихо с уста, като че суче. Искрено казано, по-грозно новородено животинче дотогава не бях виждал. Дълго около тридесетина сантиметра, то бе сляпо, а по светлорозовото му телце нямаше и едно косъмче. То като че не можеше да контролира нито една част на своето тяло, с изключение на огромните си задни крака, с които от време на време риташе енергично. При падането се беше ударило и аз се съмнявах дали ще оживее. Независимо от всичко го занесох в моята квартира и след кратък спор с хазайката го пъхнах в спалнята си.

Малкото засука настървено от бутилката, но най-трудното беше да му осигуря необходимата топлинка. Увих го във фланела, а наоколо подредих шишета с топла вода. Водата обаче изстиваше и аз се страхувах, че ще го простудя. Налагаше се да го топля със собственото си тяло, затова го мушнах под ризата си. Тогава за първи път изпитах мъките на женската. Освен че непрестанно си тикаше носа и сучеше, малкото от време на време риташе силно с въоръжените си с нокти задни крака и ме удряше точно под лъжичката. След няколко часа се чувствах като боксьор, който губи мача си на ринга. Налагаше се да измисля нещо друго, иначе щях да получа язва на стомаха. Опитах се да го поставя на гърба си, разбира се, пак под ризата, но с дългите си нокти и няколко конвулсивни ритника то бързо-бързо се промъкваше отново отпред. Спането нощем с него беше истинско мъчение. Да оставим настрана непрестанното боричкане, но понякога то ритваше толкова енергично, че изскачаше от самото легло и непрестанно трябваше да се навеждам и да го вдигам от пода. За нещастие, след два дни животинчето умря. Вероятно беше получило някакъв вътрешен кръвоизлив. Посрещнах смъртта му със смесени чувства, макар и наистина да беше жалко, че пропуснах отдалата ми се възможност да отгледам такова необикновено пеленаче.

Ако кенгуруто проявява известна мудност по отношение на своето потомство, мармозетката — пигмей е истински образец на добродетелност, поне що се отнася до мъжката. Голяма колкото едра мишка, покрита с хубава зеленикава козина, прошарена в кафяво, с дребно личице и блестящи светлокафяви очи мармозетката — пигмей наподобява приказно същество, малък окосмен гном или воден дух. След като любовният период завърши и женската роди, нейният дребничък другар се превръща в идеален съпруг. Той поема малките, обикновено близначета, от момента на тяхното раждане и ги понася на бедрата си като седло. Той ги чеше непрестанно, а нощем ги прегръща, за да ги топли. Предава ги на своята донякъде апатична съпруга само когато настъпи време за хранене. Той гори от нетърпение да ги вземе обратно и на човек му се струва, че да би могъл, сам би ги нахранил. Мармозетката-пигмей действително е идеален съпруг.

Твърде любопитно е, че маймуните обикновено са измежду най-глупавите новородени животинчета. Винаги минава доста време, преди да свикнат да се хранят от шише. След като сте успели веднъж да ги научите да правят това, вие трябва да се заемете с тази скучна работа отново, след като малко поотраснат, защото тогава се налага да се хранят вече от паничка. Те изглежда винаги смятат, че единственият начин да се хранят от паничка е да потопят лице в млякото и го държат там до момента, в който трябва да поемат шумно въздух, или пък, като се потопят целите в млякото.

Най-очарователната маймунка, за която някога съм се грижел, бе една малка мустаката маймунка. Гърбът и опашката й имаха зеления цвят на мъха, а коремът и мустаците — красивата разцветка на жълтото лютиче. Над горната й устна минаваше голяма бяла ивица с формата на банан, наподобяваща великолепни мустаци на стар гренадир. Като всички новородени маймунки, главата й изглеждаше твърде голяма за тялото, дълги бяха и провисналите й крайници. Маймунката се побираше свободно в чаена чаша. Когато я поех за първи път, тя отказа да суче от шишето. Беше напълно убедена, че това е някакво дяволско мъчение, което съм измислил специално за нея. В края на краищата маймунката свикна и побесняваше, щом като зърнеше шишето. Тя впиваше уста в биберона, стискаше страстно шишето с ръце и се търкулваше по гръб. Шишето беше поне три пъти по-голямо от нея. Маймунката приличаше на отчаян корабокрушенец, вкопчен за огромен бял банан.

След обичайните в тези случаи разливания на млякото тя привикна да се храни от паничка. Положението обаче се усложни още повече. Обикновено поставях маймунката на масата, след което донасях съдът с млякото. В момента, в който го зърнеше, тя издаваше проницателен писък и цялото й тяло започваше да трепери, като че бе болна от малария. Това беше особен вид вълнение, примесено с гняв. Вълнение пред вида на млякото и гняв, че никога не й го поднасям достатъчно бързо. Тя пищеше и се вълнуваше дотолкова, че подскачаше като скакалец във въздуха. Проявявах ли неблагоразумието да поставя паничката долу, без да я хвана за опашката, тя надаваше последен тържествуващ вик и се хвърляше с главата надолу. Докато изтривах лисналото върху лицето ми мляко, тя седеше крайно възмутена в средата на празната паничка и мърмореше гневно, защото там вече нямаше нищо за ядене.

Един от най-съществените въпроси при отглеждането на новородени животинчета е да им се осигури нощем достатъчно топлина. Твърде любопитно е, че това важи даже за тропиците, където температурата нощем се понижава чувствително. Когато живеят на свобода в гората, малките се гушат в гъстата козина на майка си и по този начин намират топлина и подслон. Мъчех се да заместя майките с бутилки, пълни с топла вода, но ползата от тях беше малка. Те изстиваха много бързо, затова се налагаше да ставам нощем по няколко пъти и да ги пълня наново. Това е твърде изморително, особено когато в допълнение на големия брой новородени животинчета трябва да се грижите и за цяла друга сбирка от възрастни животни. Така че най-простият начин в повечето случаи е да пренесете малките в собственото си легло. Вие скоро навиквате да спите само в едно положение. Когато искате да се помръднете, вие винаги правите това в полусънно състояние, иначе при обръщането си може да смачкате някое от животинчетата.

Постелята си съм делил по различно време с много и различни малки животни. Веднъж в тясното ми походно легло спяха три мангусти, две новородени маймунки, една катеричка и едно малко шимпанзе, като за мен остана твърде малко място. Може би ще си помислите, че след всички тези безпокойства животинчетата ще ви бъдат поне малко признателни. Много често се случва тъкмо обратното. Най-дълбокият ми белег е оставен от една малка мангуста, и то заради това, че занесох бутилката й с млякото пет минути след обичайното време. Когато сега ме попитат за белега, казвам, че ми е спомен от нападението на един ягуар. Никой не би повярвал, че ми е причинен от една новородена мангуста, и то в собственото ми легло.