Джералд Даръл
Срещи с животните (11)

Бразилският пуяк Кутберт ни създава неприятности

Един от най-очарователните, но най-раздразнителни екземпляри, с които се снабдих в Гвиана, беше бразилският пуяк Кутберт. Купих го, докато се намирах още из мочурищата. Той започна да ми създава неприятности почти веднага. Тези птици са големи колкото пуйки, имат блестящи черни пера по целите си тела, светложълти крака и черни клюнове. Перата на главите им са щръкнали нагоре, а върховете им са завити напред във вид на малък гребен, очите им са големи, черни, с някакво необуздано изражение в тях.

Собственикът на Кутберт, един пълен и срамежлив китаец, го донесе на ръце. Когато купих птицата, китаецът се наведе и я постави на земята, близо до краката ми. Тя постоя така минута, две, примигваше с очи и издаваше тихи и тъжни „пит-пит-пит“. Звуците бяха твърде странни, понеже се издаваха от такава голяма и страшна на вид птица. Наведох се и почесах птицата по къдравия гребен. Кутберт моментално затвори очи и легна на земята. Птицата поклащаше от удоволствие крила и издаваше своеобразен гърлен монотонен звук.

Китаецът ме убеди, че птицата е много питомна и че не е необходимо да я затварям в клетка. Нямало да избяга. Тъй като Кутберт, изглежда, ме хареса много, реших, че това наистина е най-правилното. Престанах да го чеша по главата, а той се изправи, тръгна до краката ми и не преставаше да издава своето смешно „пит-пит-пит“. Той наближи съвсем, легна върху обувките ми, затвори очи и започна отново да издава монотонния звук. Беше толкова отпуснат и немарлив по характер, че още в този миг реших да го кръстя Кутберт^[1]. Струваше ми се, че това име му подхожда най-много.

Вечерта в деня на пристигането на Кутберт седях в колибата и се мъчех да напиша нещо в моя дневник. Кутберт се разхождаше умислено из стаята и реши, че е дошло време да ми засвидетелства известна привързаност. Разперил широко криле, той подхвръкна на масата и пристъпи по нея. Кутберт „пит-питваше“ с доволен тон и се опита да легне върху хартията, на която пишех. Блъснах го ядосано встрани. Той отстъпи назад, удивен от моето отношение. Един от големите му, наподобяващи на пиле, крака катурна шишето с мастилото, което, излишно е да го споменавам, плисна върху дневника и се наложи да препиша две страници от него.

Докато вършех това, Кутберт направи няколко опита да подскочи на скута ми, но аз го предупредих най-категорично и в края на краищата той се отдръпна и в продължение на няколко минути размишляваше много задълбочено за нещо. Той реши, че бавното приближаване към мен не е успешно, затова се опита да ме изненада. Издебна ме, когато не гледах към него, изправи се и се опита да кацне на рамото ми. Разбира се, пропусна мястото на кацане и падна върху масата с разперени крила и силен изплашен писък и обърна за втори път мастилницата. Той недвусмислено разбра колко много ме ядоса това, отдръпна се в единия ъгъл на стаята и остана намусен там.

След малко в колибата влезе моят приятел, за да окачи хамаците, на които спяхме, нещо, което извършваше всяка вечер. Той ги измъкна от ъгъла и започна да развързва въжетата, с които бяха завързани. Кутберт го забеляза и реши, че след като аз не му обръщах никакво внимание, този човек сигурно няма да постъпи по същия начин. Той се промъкна предпазливо през стаята, легна току зад краката на моя приятел и затвори очи.

Както се занимаваше с въжетата и хамаците, моят приятел неочаквано пристъпи назад и се препъна от легналата зад него птица. Кутберт изкряка уплашено и отново се сгуши в своя ъгъл. Решил, че вниманието на моя приятел е напълно отвлечено, той се измъкна отново, приближи предпазливо и за втори път легна върху обувките му. В следващия миг дочух трясък и моят приятел се намери на земята заедно с хамаците. Из плетеницата от мрежи против комари, въжета и платна се подаваше главата на Кутберт, възмутен до крайност от това грубо, отношение. Реших, че за една-единствена вечер той ни причини доста неприятности, затова го отведох в онази част на колибата, в която държах животните. Завързах го с дълго въже за крака, а свободния край завързах за тежък сандък. През цялото това време Кутберт не преставаше да изразява своето възмущение.

Късно през нощта, когато спяхме в хамаците, аз се събудих от ужасна врява, идваща откъм клетките на животните. Скочих от хамака, грабнах малкото електрическо фенерче, което държах винаги край леглото си за подобни спешни случаи, и се втурнах да разбера какво става. Кутберт седеше на пода и изглеждаше крайно обезпокоен. Очевидно беше оглеждал разните клетки и решил, че най-удобната за него е клетката на групата малки маймунки-катерички. Подхвръквал отгоре и се приготвил за спане. За нещастие не забелязал, че опашката му е провиснала през решетката на клетката. На ярката лунна светлина маймунките я забелязали. Опашката възбудила много любопитството им, протегнали ръце да я опипат и разберат какво представлява. Кутберт почувствал, че някой го сграбчва за опашката и без съмнение помислил, че е нападнат от истинско чудовище, изхвърчал като ракета към тавана и оставил две от големите пера на опашката си в здраво стиснатите лапи на маймунките. Едва успях да го успокоя, намерих му ново място за спане, където се чувстваше съвсем сигурен, че никой няма да го нападне в тил.

Когато в края на краищата Кутберт пристигна в нашия основен лагер в Джорджтаун, оставих му на разположение голямата градина, в която държах животните. Около него винаги се вдигаше врява, резултат на голямото му желание да се хвърля връз краката на хората, когато не гледаха към него. Градината беше оградена от много висока желязна ограда, над която Кутберт не можеше да прелети.

Въпреки всичко той вярваше, че ако постоянства в своите опити, в края на краищата ще успее да се прехвърли оттатък оградата. Упражняваше се всеки ден. Отдръпваше се на десетина метра от оградата, обръщаше се, затичваше се със свирепо изражение на лицето към нея, размахваше енергично криле и неговото тежко тяло постепенно се отлепваше от земята и се издигаше все по-високо и по-високо, но никога не успяваше да се издигне достатъчно високо. Не бе изучил изкуството да променя внезапно посоката си във въздуха, затова летеше все напред, точно срещу оградата. Тъй като тя все повече и повече приближаваше и му ставаше съвсем ясно, че ще се блъсне в нея, той започваше да кряска силно, като че искаше да каже на оградата да се махне от пътя му. После се чуваше ужасен трясък и Кутберт се свличаше надолу по железата всред облак от пера. Дългите му нокти драскаха безпомощно в усилието, което правеше се задържи. Тези негови сблъсъци не навреждаха нито на оградата, нито на самия него. Виждах, че това му доставя удоволствие, затова го оставих на мира.

Един ден Кутберт приближи оградата и се приготви за ежедневната си битка с нея. За голямо свое удивление той откри, че някой беше подпрял някаква стълба на нея. Когато погледнах към стълбата, Кутберт се беше изкачил вече с подскоци до последното й стъпало и застанал на него, се опиваше от гордост за самия себе си. Изкачих се и аз по стълбата и се опитах да го хвана. Той разпери криле и литна към пътя от другата страна на оградата. Кутберт спря за миг на пътя, очисти, с клюн перата си, после важно-важно тръгна към пазара. Повиках бързо всички наши помощници и се втурнахме по петите на беглеца Кутберт. Той хвърли поглед през рамо, забеляза, че го преследваме, извърна се и плю на петите си. Кутберт поведе истинско весело хоро, на което се заловиха поне половината собственици на сергии и повечето купувачи. Едва след половин час успяхме да го хванем на тясно. Понесохме го обратно в градината, а той не преставаше да издава силни крясъци.

Други птици, които ни забавляваха извънредно много, бяха големите и пищно оцветени пъстри папагали. Всички тези птици бяха отгледани от най-различни хора в Гвиана, от които всъщност ги бях купил, и следователно бяха напълно питомни. По някаква непонятна причина пъстрите папагали в Гвиана се наричат Роберт, така, както всички папагали в Англия обикновено наричаме Поли. Когато купувахме пъстри папагали, ние бяхме съвсем сигурни, че освен наподобяващите фабрична сирена крясъци те ще могат да произнасят и собственото си име. Сдобихме се с осем такива птици и те провеждаха дълги и крайно забавни разговори помежду си. Служеха си единствено с думата „Роберт“. „Роберт?“ — питаше някой с въпросителна нотка в гласа си. „Роберт, Роберт, Роберт“ — отговаряше друг. „Р-р-р-роберт“ подемаше трети и така нататък все в този дух. Те накланяха на една страна глави, изглеждаха разсъдливи, и ме караха да вярвам, че тези глупави разговори имат някакъв смисъл за тях.

Един чифт от тези пъстри папагали отказваха да бъдат затворени в клетката, защото бяха навикнали да се ширят из цялата къща на своя бивш господар. Докато се намираха в Джорджтаун, позволих им да се разхождат из цялата градина. Когато дойде време за път, затворих и двата пъстри папагала в една клетка. Построих им много удобна клетка, на предната част на която поставих много здрава телена мрежа. Съвсем не предвидих, че със своите големи клюнове тези птици биха могли да си пробият път през всякакви дървени прегради.

Бяхме прекарали на кораба едва три дни и този чифт пъстри папагали прегризаха ъглите на предната стена на своята клетка и тя се разтвори цялата с трясък. Три дни поправях клетката и пъхах раздразнените пъстри папагали обратно в нея и три пъти те успяваха да прегризат поправените места и да избягат. Най-сетне, махнах с ръка и ги оставих да се разхождат, където си пожелаят из трюма на кораба. Те пристъпяха бавно и внимателно покрай редицата на клетките и общуваха с мен или помежду си на своя „робертовски“ език.