Джералд Даръл
Срещи с животните (27)

Отглеждането на любими животни по време на експедиции или вкъщи може да се окаже досадна, дразнеща и неприятна работа, но в същото време животните са в състояние да ви доставят голямо удоволствие. Много хора ме питат защо обичам животните. Винаги ми е било трудно да отговарям на този въпрос. Все едно да ме питат защо обичам да ям. Освен това че животните са ми безкрайно интересни и ми доставят удоволствие, съществува и нещо друго. Особеният им чар според мен се крие в това, че притежават всички основни човешки качества, без следа от присъщото за живота на хората лицемерие. В присъствието на животното вие повече или по-малко разбирате как му въздействате. Ако не ви хареса, то ви го показва по недвусмислен начин. Хареса ли ви, тогава не дава никакъв повод да се съмнявате в това. Влюбеното във вас животно понякога може да се окаже нож с две остриета. По едно време имах един пъстър западноафрикански гарван. След шестмесечно размишление, по време на което не ми обръщаше никакво внимание, той изведнъж реши, че аз съм най-подходящият в света човек за него. Приближавах ли до неговата клетка, той приклякваше на пода и започваше да трепери от възхищение. Друг път ми носеше подарък (парченце вестник или перце) и го държеше в човката, докато не го взема. През цялото време писукаше хрипкаво и издаваше цяла поредица, хълцукания, гракания и възклицания. В това нямаше нищо лошо, но пуснех ли го от клетката, той политаше към главата ми и кацаше върху нея. Първо забиваше здраво нокти в темето ми, после украсяваше гърба ми с няколко чудесни мокри петна, а накрая ме възнаграждаваше с поредица любовни клъввания по главата. Като имате предвид, че дължината на клюна му достигаше около седем сантиметра и бе изключително остър, всичко това, най-меко казано, ми причиняваше сериозна болка.

Човек без съмнение трябва да определя границите на своето отношение към животните. Не е ли внимателен, отглеждането на любимците лесно може да се превърне в ексцентричност. Аз определих тази граница за себе си миналата година. Реших да подаря на жена си за Коледа северноамериканска летяща катеричка. Винаги съм мечтал да притежавам такава животинка и тя положително щеше да я хареса. Животинчето пристигна на време и двамата останахме очаровани от него. То изглеждаше крайно изнервено, затова решихме най-добре да го оставим една-две седмици в нашата спалня. Когато излизаше нощем, можехме да му говорим и по този начин да го накараме да привикне с нас. Планът щеше да се окаже превъзходен, ако не се появи едно непредвидено обстоятелство. Катеричката прегриза майсторски клетката и се пресели зад гардероба. В началото това не ни се стори чак толкова лошо. Нощем сядахме в леглото и наблюдавахме акробатическите й номера върху гардероба. Тя подскачаше светкавично върху тоалетната масичка и отмъкваше лешниците и ябълките, които поставяхме специално за нея. Настъпи новогодишната нощ. Тази нощ бяхме поканени на гости и аз реших да облека смокинга си. Всичко вървеше добре до момента, в който издърпах чекмеджето на моя гардероб. Едва тогава си отговорих на въпроса, който от известно време ни озадачаваше: къде летящата катеричка крие всичките лешници, ябълки, хляб и всевъзможни други неща за ядене? Моят абсолютно нов пояс, който не бях поставял нито веднъж, наподобяваше фина дантела. Откъснатите парченца бяха събрани най-внимателно и използувани за построяване на малки гнезда, по едно върху всяка моя риза. В тези гнезда бяха складирани седемдесет и два лешника, пет ореха, четиринадесет парченца хляб, петдесет и две парченца от ябълка и двадесет зрънца грозде. С течение на времето гроздето и ябълките, разбира се, бяха изгнили и оставили върху предниците на ризите ми интересни фигури в стила на Пикасо.

Наложи се да отида на гости с най-обикновен костюм. Катеричката сега се намира в зоологическата градина на Пайтън.

На следващия ден жена ми заяви, че една новородена видра според нея щяла да стане истински любимо животно в къщата ни, но аз побързах да променя темата на нашия разговор.