Луаншия Греер
Добра надежда (6)

6.

Най-после денят на бала дойде. Щеше да се състои в двореца, за да се отпразнува коронясването на кралица Виктория. Госпожица Търстън бе побързала да украси с портрета й всяко свободно местенце по стените.

— Не е много хубава — отбеляза Жак.

— Наистина не е. Но каква кралска осанка има само!

На Жак това не беше му направило никакво впечатление.

Емили бе твърде малка, за да отиде на бала. Тя е вече на дванадесет години, но най-интересните неща бяха винаги отлагани за следващата година. Наистина, много неприятно!

— Колко бавно се расте! — заяви тя на гувернантката.

Госпожица Търстън й каза, че самата тя е твърде стара, за да отиде, и че би било по-добре Емили да се радва на детството си, преди да е отлетяло завинаги. И тя точно това правеше. Нищо не бе в състояние да помрачи доброто й настроение — нито обстоятелството, че госпожица Търстън е много възрастна, нито това, че тя е още малка.

Приготовленията за нея бяха истински празник. Когато гувернантката учеше сестрите й на гавот, тя беше там. Ядосваше се, ако пропуснат някоя стъпка, а това се случваше често. Прюданс явно нямаше дарба за танцьорка. Госпожица Търстън й бе казала, че и двата й крака са леви, на което Прюданс беше отговорила, че няма да отиде на бала, защото едва ли ще намери някой левокрак войник, с когото да танцува.

Трите бални рокли, поръчани шест месеца по-рано, стояха закачени от няколко седмици, покрити с бели чаршафи. Емили тайно им се възхищаваше. Това, което най-много я беше заинтригувало, бе малкият надпис, зашит на всяка рокля: „Произведено в Англия“. Напомняше й за порцелановия сервиз на госпожа Уестбъри. Балните рокли сякаш бяха част от една вълшебна приказка, каквато беше Англия. Тази далечна страна, за която често слушаше да се говори и чиято кралица беше Виктория.

Белите коприни и златните нашивки си съперничеха по блясък. Тънките талии бяха подчертани от ефирна коприна. Корсажите бяха украсени с най-фините френски дантели, които някога е виждала. Франция! Това беше другата далечна страна, за която баща й говореше понякога. Емили реши да посети един ден тези две страни. Тя се питаше коя от сестрите й ще бъде най-хубава. Сигурно Сюзан.

Като ги гледаше да се обличат, тя разбра, че е била права. Тази вечер очите на Сюзан излъчваха особена светлина. В тях имаше тайна искрица, която Емили забеляза веднага. Да, Сюзан беше най-хубавата.

Емили гледаше зад отдалечаващата се кола и махаше радостно с ръка. И баща й в черния си костюм и високата си бяла яка изглеждаше по-красив от всякога. Тя продължаваше да маха дори когато колата се бе изгубила от погледа й. После се затича към къщи, защото нямаше търпение да се пренесе мислено в празника.

 

 

Докато колата се носеше по неравния път, Жак гледаше дъщерите си. Той намираше, че Сюзан е малко нервна, което беше напълно обяснимо, защото и за трите това е първият бал. Тя гледаше през прозореца, а Жак докосна ръката й:

— Сюзан, ти ще бъдеш най-хубавата девойка на бала!

След това погледът му се пренесе върху Прюданс и Клара, седнали срещу него.

— Моите дъщери ще бъдат най-пленителните госпожици, които са стъпвали някога в двореца.

— Добър вечер, господин Бовилие — каза майорът, като се поклони учтиво, преди да се представи: — Лорд Чарлз Марздън, от 5–и полк.

Докато правеше своя реверанс, той забеляза Клара.

— Мога ли да ви представя дъщерите си, лорд Марздън… Клара, Прюданс и…

Жак се огледа наоколо, но не намери Сюзан.

Прюданс прошепна:

— Тя отиде да си сложи пудра.

— Дъщеря ми Сюзан ще дойде след малко — каза Жак.

Вниманието на лорд Марздън беше привлечено от Клара, но той се обърна към Жак:

— Не мога да твърдя, че не съм чувал да се говори за дъщерите ви, господин Бовилие. Всички от гарнизона сме слушали за тях, както и за вашето вино, към което впрочем имаме слабост — каза той с усмивка.

— Благодаря — отвърна Жак на комплимента.

На Клара й беше направила впечатление походката на лорда и тя я наблюдаваше с интерес. Сигурно е по-възрастен от нея, си помисли тя. Не беше много хубав. Имаше изтънчени черти, почти женствени, но под тази външност се чувстваше друго нещо — силата, която пораждаше изключителната му самоувереност. У него имаше нещо аристократично, което Клара не беше още срещала и което веднага я привлече. Тя премести погледа си от лицето към останалата част от неговата особа, която беше пристегната в червена туника с позлатени нашивки. Белият му, безупречно чист панталон се губеше във високите кожени ботуши, които се отличаваха с изключителна елегантност. Униформата подчертаваше неговия авторитет и дори го правеше хубав. Самото му присъствие налагаше респект, а когато говореше, гладкият му стил приковаваше цялото внимание на Клара.

— Ще ми направите ли честта за първия танц, госпожице Бовилие? — попита той с лек поклон.

Клара дори и не помисли да се обърне към баща си за разрешение. Лорд Марздън нямаше нужда от ничие позволение.

— С удоволствие — отговори Клара.

Под искрящата светлина на полилеите те стигнаха до дансинга, заобиколени от мъже в ослепителни униформи и жени в бални рокли. Лорд Марздън отново се поклони. Оркестърът засвири гавот. Лордът протегна ръката си, върху която Клара нежно постави своята, гледайки го право в очите. Никога досега лорд Марздън не беше виждал подобна чувственост в очите на жена. Когато го докосваше по време на танца, обещанията на погледа се потвърждаваха.

 

 

Сюзан не беше отишла да се пудри. Тя стоеше права до входа на балната зала и гледаше от високо двора на замъка, от който я отделяха стълбищни площадки. Тя явно не знаеше къде да отиде и нервно се оглеждаше наоколо. Изведнъж чу птичия вик на Тис и се обърна към посоката, откъдето идваше звукът. Не можа да различи нищо през плътната сянка, която обгръщаше ниските постройки в другия край на двора, които приличаха на забранена обител, защитена от бели колони. Нещо се раздвижи. Сюзан отново чу птичия вик и се обърна инстинктивно. Беше нервна, страхуваше се, защото не биваше да стои тук.

— Тис! — прошепна тя.

Бързо слезе по стълбата отдясно, спусна се през двора, като повдигаше надиплените си поли, за да тича по-лесно, и се спря пред редицата от колони. Обезумяла, тя се обръщаше на всички посоки, сякаш бе попаднала в капан.

— Къде си, Тис? — шепнеше тя, ужасена при мисълта, че той не е тук, въпреки че се бяха уговорили.

— Сюзан!

Гласът на Тис идваше от мрака на терасата. Тя се обърна в момента, когато той изникна зад една колона, за да я грабне на ръце.

— Сюзан, Сюзан — повтаряше той.

Хладният му дъх, който тя усети на откритите си рамене, я накара нежно да потръпне. Той потърси ръката й и я поведе през дълбините на криволичещите пътеки.

Най-после Сюзан беше в неговите ръце. Откога копнееше за прегръдката му! Телата им се сляха, сякаш никога не са се отделяли.

— Искаш ли да танцуваш? — попита Тис с широка усмивка.

Той галантно й подаде ръка, която Сюзан погледна за миг, преди очите й да потънат в неговите и да се хвърли в обятията му.

— Мислех, че никога няма да те видя — каза тя, като зарови лице в него.

Усещаше мириса на кожа от куртката му. Вкопчени един в друг, те танцуваха между колоните. Тя се спря и леко отстъпи назад.

— Толкова ми липсваше — прошепна Сюзан. — О, как те обичам, Тис! Тис? — каза тя с колебание.

Нещо се беше променило в изражението му. Той гледаше към балната зала.

— Какво има, Тис?

— Баща ти тук ли е?

— Не, ти не можеш…

Той я прекъсна с целувка, нежно хвана лицето й и я погледна в очите.

— Ще му поискам ръката ти. Сега.

Искаше да я отведе в салона.

— Ела — каза той.

— Но не можеш да отидеш, Тис — каза тя, като се опитваше да го задържи.

С решителна стъпка той я заведе до стълбата. Сюзан се спря.

— Кога, ако не сега? — попита Тис.

 

 

Прюданс се отегчаваше. Отказваше на всички мъже, които я канеха да танцува. Жак я попита какво й е, на което тя отговори, че просто предпочита да гледа.

— Но, Прюданс, трябва да танцуваш! Дошла си да се забавляваш.

— Не мога да танцувам гавот — отвърна тя. — Военните едва ли имат желание да им настъпвам краката.

— Госпожица Търстън сигурно те е учила да танцуваш гавот, нали?

— Вие танцували ли сте с нея?

Жак се засмя.

— Уверявам ви, че гавотът на госпожица Търстън е малко по-различен от този.

Прюданс предпочиташе да излъже, отколкото да танцува. Тя погледна Клара и лорд Марздън.

— Колко хубаво танцува Клара, нали, татко? Вижте я — каза тя, за да отклони вниманието на баща си.

— Къде е Сюзан? — попита Жак.

Той беше започнал вече да се безпокои.

— Ще я потърся — побърза да отговори Прюданс.

Най-после тя намери подходящо извинение пред военните, които я канеха:

— Трябва да намеря сестра си. Съжалявам.

Тя тръгна, но се спря. Тис и Сюзан бяха в балната зала.

— Извинете ме, татко — каза Прюданс и тръгна към тях, като предчувстваше неизбежната катастрофа.

— Тис, какво правите тук? Сюзан, татко те търси.

Тис се отправи към Жак като не пускаше ръката на Сюзан. Прюданс затаи дъх. Гледката, която представляваше Тис в тази куртка, беше достатъчна.

Лорд Марздън забеляза Тис преди Жак и се извини на Клара. Командосите не бяха поканени на бала. Трябваше да изгони този, преди присъствието му да е опетнило блясъка на празника.

— Какво прави той тук? — попита Клара, която веднага го беше видяла.

— Може би носи съобщение. Моля да ме извините — отговори лорд Марздън, като направи знак на един войник да изведе Тис.

— Господин Бовилие, мога ли да говоря с вас? — каза Тис, преди войниците да бъдат при него.

— Извинете ни, сър — казаха войниците на Жак, които бяха хванали Тис от двете страни.

Лорд Марздън и Клара бяха междувременно пристигнали.

— Приемете моите искрени извинения, господин Бовилие — каза лорд Марздън, като направи знак на един друг войник да дойде и помогне за изгонването на Тис от залата.

Сюзан се приближи до баща си, докато любимият й беше най-безцеремонно отведен.

— Но, татко. Тис искаше да ви говори. Какво правят те? Спрете ги, татко! — извика тя.

— Стига, Сюзан!

Жак беше притеснен и се страхуваше нещата да не отидат по-далеч и докато овладее положението, Клара попита:

— Това английски войник ли е, лорд Марздън?

— Той е командос, причислен към британската армия — отговори лордът, като смяташе инцидента за приключен.

— Тис Ботма причислен към британската армия?!

Учудването, което се долавяше в гласа на Клара, не убягна на лорд Марздън. Той погледна Сюзан.

— Моля да ме извините, но явно е, че вие го познавате.

— Да го познавам? Да — отговори Клара, — ето защо трябва да призная, че съм учудена.

— Клара! — извика Жак. После се обърна към вратата и поведе Сюзан. — Ще бъдете ли така любезен да извикате колата ни, лорд Марздън?

Лордът веднага натовари с това един млад войник.

— Мога ли да попитам нещо лорд Марздън, татко? — каза предизвикателно Клара. — Нормално ли е — продължи тя, като се обърна към лорда — синът на един бунтовник, принадлежащ към Бурите, да бъде включен в британската армия?

— Клара — извика Прюданс и бързо се приближи до нея, — татко иска да отидем до колата. Моля, извинете ни, лорд Марздън. Вечерта беше чудесна.

И като задърпа Клара, измърмори:

— Не изпущаш случай, а?

— Това се отнася по-скоро за Сюзан — отвърна Клара. След това се обърна с очарователна усмивка към лорд Марздън: — Ще ни доставите ли удоволствието да ни посетите в Добра Надежда? Съжалявам за всичко това — добави тя и направи жест на безпомощност.

— Стига си привличала вниманието върху нас! — процеди Прюданс през зъби, когато стигнаха до вратата.

— Мисля, че вече го направихме — каза Клара, явно очарована.

Колата спря пред тях. Жак държеше Сюзан за ръката. Тя плачеше, а сълзите на дъщерите му винаги го разстройваха.

— Сюзан, престани да плачеш — й каза той, когато кочияшът им отвори вратата.

Тя примирено се качи, но се обърна, щом чу гласа на Тис:

— Моля ви, господин Бовилие! — извика Тис, като се опитваше да се отскубне от войниците, които му пречеха да стигне до колата. — Трябва да ме изслушате!

— Клара, Прюданс! — извика Жак, без да му обръща внимание.

И той помогна на дъщерите си да се качат пред него.

— Нека ви обясня! — изрева Тис, когато вратата се затвори и колата потегли. — Искам да се оженя за дъщеря ви, господин Бовилие! Обичам Сюзан!

Думите му се изгубиха в облака прах, който се вдигна зад колата. Тис не знаеше, че лорд Марздън го наблюдаваше от стъпалата, докато не го чу да казва с безчувствен глас:

— Ботма, ще ви чакам утре в канцеларията ми точно в осем часа.

 

 

В кабинета на лорд Марздън се чувстваше миризмата на кожа и восък. На прозорците бяха окачени пердета от тъмночервено кадифе. Всички дървени мебели лъщяха, както и ботушите на лорда. С наведени очи Тис ги разглеждаше внимателно, а не се и съмняваше, че лорд Марздън го наблюдава с любопитство.

— Вие знаехте, че командосите не са поканени на бала, нали?

— Да, сър.

— Все пак не се съобразихте. И това не ви попречи да влезете.

— Трябваше да говоря с господин Бовилие, сър.

— А, да, малката сцена, на която присъствах — каза лорд Чарлз Марздън, като обърна гръб на Тис и се отправи към прозореца. — И дали ще ви одобри за дъщеря си?

— Става по-скоро дума за отношенията му с баща ми, сър.

— М-м, да.

Лордът отново се изправи с лице към Тис. Устата му образуваше права линия, която подчертаваше дълбоките бръчки, които се спускаха от носа към брадичката му.

— Имам сведения за баща ви. Изглежда, че госпожица Клара Бовилие е права. Той е щял да се присъедини към група бунтовници.

— Да, сър.

Откровеният отговор на Тис изненада лорд Марздън, но той продължи:

— Това ми дава основание да се учудвам, че вие сте се причислили към командосите.

Тис не отговори нищо. Лордът се приближи до него и продължи с по-спокоен тон:

— За какво се бунтува баща ви? Срещу какво? Срещу кого?

— Не мога да отговарям вместо баща си, сър.

— Но можете да отговаряте за себе си.

— Да, сър.

— Тогава защо сте постъпили в британската армия?

— За да служа на отечеството си, сър.

Лорд Марздън поклати глава. Той се обърна, седна на бюрото си и вдигна очи към Тис с израз на човек, който очаква да чуе важна информация.

— Знае ли баща ви, че сте на британска страна, Ботма?

— Бъдещето ми не зависи от миналото на баща ми.

— А мислите ли, че бъдещето на баща ви не противоречи на английските закони?

— Всички народи имат бъдеще. Всички хора имат право на благополучие, на мир и независимост.

— А това благополучие не включва ли случайно брак с госпожица Бовилие?

Тис замълча, а лорд Марздън очакваше отговора му с повдигнати вежди.

— Бовилие са богати хора, Ботма. Семейството им е едно от най-състоятелните в Добра Надежда.

— Сюзан няма нищо общо с избора ми на униформа, сър — отговори Тис.

— Тогава защо я носите? — въпросът беше директен.

— Защото смятам, че ако всички, които живеем в Африка, не се съюзим, ще оставим след себе си само една опустошена земя.

Тис гледаше лорда право в очите.

— Ще ми позволите ли да се изразя от името на баща ми, сър? Това ще ви помогне да разберете.

Лорд Марздън вдигна рамене, с което искаше да покаже, че няма нищо неуместно в това.

— Робите са били инструментът, с който той самият и неговите деди са обработвали тази земя. Не е освобождението причината, накарала го да действа противозаконно, а тяхното издигане до равенство с християните, което е в разрез с Божиите закони и естествените различия между расите. Така вижда той нещата, сър и затова ще се бие до смърт.

Тис замълча, защото смяташе, че лорд Марздън ще вземе думата, но лордът също чакаше. Най-накрая, с облегната на дланта си глава, той заяви:

— В краката на Бога се поставят толкова въпроси, че се питам как успява да ги разреши. А вие какво мислите за това?

— Вярвам в свободата на всички Божи чада.

— Вярвате ли в Бог?

— Да.

— Бихте ли се присъединили към нашите редици, ако Бог беше англичанин?

— Той е един от Бурите, сър.

Лорд Марздън се съгласи и леко се усмихна.

Тис се закашля за малко и продължи:

— Трудно ми е да забравя, сър, кой първи продаде негрите, за да направи от тях роби.

Лека светлина проблесна в погледа на лорда. Той прониза с очи Тис.

— Искате да кажете англичаните, нали?

Тис издържа погледа му. Лорд Марздън потъна в креслото си, усмихна се широко, когато погледна отново момъка пред него.

— Виждам, че нищо не сте загубили с вашата бурска откровеност.

— Ако съм смятал, че постъпването ми в британската армия би ми причинило и най-малката загуба на бащиното наследство, никога не бих се зачислил в нея.

— А ако баща ви тръгне срещу вашите командоси, Ботма?

Лордът се наведе над бюрото си и вдигна поглед към Тис.

— Какво ще направите? — продължи той.

— Ще се боря — отговори Тис.

— Това е всичко, което исках да узная, Ботма — каза лорд Марздън и стана.

Тис козирува, преди да излезе.

— Още нещо — каза лордът, като го спря. — Допускам, че господин Бовилие е в течение на това, което ми казахте.

— Нищо не съм му говорил по този повод, сър.

— А може би трябва да го направите. Може би.

После, след като смени темата, каза:

— На господин Бовилие сигурно му е трудно да има три дъщери, около които обикалят толкова мъже — и лорд Марздън се усмихна.

Тис също не можа да сдържи усмивката си.

— Те са четири, сър. Той има четири дъщери.

Лордът продължи:

— А най-голямата още не е омъжена. Клара Бовилие е най-голямата сестра, нали?

— Да, сър.

— И вие ги познавате, откакто се помните, доколкото знам?

— Да, сър. Познавам Клара — отговори Тис, който много добре знаеше защо му беше зададен този въпрос.

Лорд Марздън се усмихна и се обърна към прозореца.

— Смятам скоро да отида в Добра Надежда. Ще ги успокоя относно вашата съдба.

Като каза това, той се обърна към Тис и сложи отново авторитетната си маска.

— Но ще ви държа под око, знаете защо.

— Да, сър.

Тис козирува втори път и напусна стаята.

След като вратата се затвори, лорд Марздън стана и отиде в средата на кабинета си. Той отметна дръзко глава и изправи рамене. Да, скоро щеше да отиде да види бащата на Клара и да го успокои за Тис Ботма.

 

 

— Обичам Тис, татко! — каза Сюзан през сълзи. Тя беше седнала на леглото си. — Обичам го така, както никого не съм обичала.

— Знам, Сюзан — отговори Жак, който стоеше настрани.

Той се чувстваше уморен. Бяха разисквали това през целия път. Клара се беше показала много злобна към Сюзан и Тис. Прюданс, както винаги, бе запазила спокойствие, но не без да покаже отвращението, което й вдъхваше Клара. Тя прояви това така, както и думите не биха го изразили.

— Защо беше този гняв, татко? Защо ме изтръгнахте от него? — попита умоляващо Сюзан.

— Дъщеря ми се крие на тъмно и се прегръща с някакъв мъж, а ти ми задаваш въпроси, Сюзан!

— Къде бих могла да го видя, ако не на тъмно? Клара го презира. Тя говори за Тис и семейството му, сякаш те са по-нисши и от животните.

— Моите чувства нямат нищо общо с Клара.

— А какви са вашите чувства, татко?

Самият Жак не знаеше това. Единственото, което знаеше, е, че се беше почувствал неудобно в двореца. Не ставаше дума само за инцидента със Сюзан и Тис, мястото беше също причина. Дори и сега, когато англичаните, изглежда, го бяха приели като свой, без съмнение заради богатството му, той се чувстваше изолиран, както и Тис.

— Като баща, единственото, което ме интересува, е щастието на дъщерите ми, Сюзан — отговори той, вместо да обясни чувствата си.

— Но моето щастие е Тис!

Една внезапна мисъл я накара да замълчи. Тя изгледа любопитно баща си.

— Това, че се е присъединил към англичаните ли е причина?

— Той е избрал своята страна, както е направил и баща му — каза Жак, без да я погледне.

— А вие? Направили ли сте вашия избор?

Едва произнесла тези думи Сюзан съжали. Тя стана от леглото си и отиде при баща си.

— Съжалявам, татко.

— Не, Сюзан — каза той и допря глава до нейната. — Имаш право. Не знам вече кой съм. Разбирам Бурите, но сърцето ми е с англичаните. Знам защо Уилям Ботма и себеподобните му се страхуват. Страх ги е от тях самите. Преследването се е отпечатало в паметта на поколенията.

Той се отдръпна от нея, повдигна брадичката й и изтри една сълза, която се стичаше по страната й.

— Но има нещо, в което съм сигурен, Сюзан. Това са чувствата ми към тебе.

— Тогава трябва да разберете, че без Тис нямам причина да живея.

Жак не отговори веднага. Той мислеше за Ева. От една гледна точка той също нямаше причина да живее без нея.

— Разбирам те — отговори простичко той, обърна се и се отправи към вратата.

— Ще говоря с Клара — каза Жак.

— Татко!

Той се обърна.

— А Жан-Жак? Клара го мрази като Тис — каза Сюзан и наведе глава.

 

 

Жак намери Клара в градината. Тя се занимаваше с розите, които беше посяла. Баща й беше обхванат от ярост, каквато не бе изпитвал от много години. Ярост, насочена срещу Клара, но не и по-малко към него самия. Тя отказа да влязат вкъщи, така че Жак я атакува навън, без да го е грижа, че някой ще ги чуе.

— Не. Това не е нещо, което може да почака, Клара — каза той, гледайки я как откъсна една роза. — Става дума за поведението ти и болката, която то причинява на Сюзан. Това не може да чака!

— Мислех си, че поведението на Сюзан ви е разтревожило повече, татко.

— Тревожа се за Сюзан и те моля да се съобразяваш с положението ми на глава на семейството.

Когато стоеше пред Клара, Жак не можеше да не изрече по някоя високопарна дума, лишена от смисъл. Непринудената й арогантност му отнемаше силите.

— Разбираш ли? — попита той.

— Не съвсем, татко. Уважението трябва да се заслужи, а семейството скоро може да го загуби.

Тя откъсна още една роза.

— В този случай ти можеш да ни напуснеш, Клара.

Един бодил й убоде пръста.

— Защото присъствието ми ви притеснява! — каза тя и го погледна проницателно. — Защото ви напомням мама, затова ли?

— Нека Господ ми прости, но нищо в тебе не ми напомня за майка ти.

Жак произнесе думите, които отдавна преглъщаше. Те засегнаха чувствително Клара.

— Вярвате ли — избухна тя, — че Бог прощава всичко, което вършите? Сладострастието с една робиня? А раждането на това момче? Не, татко, вашият син не е приет пред очите на Бога. Религията ви тежи, тя ви обвинява.

Клара се обърна и хвана убодения си пръст, като пусна розите. Жак не помръдна от мястото си. Той погледна младия градинар, който работеше наблизо до тях. Знаеше, че ги е чул, макар да не беше вдигнал глава от работата си. Гневът на Жак бе достигнал връхната си точка, но каза съвсем спокойно:

— Синът ми Жан-Жак ще работи с господин Клодел. Няма да го оставя повече в лозята да живее разделен от семейството си, от моето семейство.

Клара се обърна с искрящи от бяс очи.

— Ще трябва да го приемеш вкъщи — продължи Жак, — защото той ще живее тук. Ще се храни с нас на масата и ще участва в молитвите.

— Никога!

Гласът на Клара беше спокоен като този на баща й.

— Настоявам да се подчиниш, Клара!

— А ако откажа? — попита тя, като отметна предизвикателно глава назад.

— Ще забравя, че някога си била моя дъщеря — каза категорично Жак.

Той знаеше, че думите му са чути. Сега се чувстваше по-силен от всякога, защото бе решил да погледне истината в очите.

Клара гледаше след него. Лицето й остана безизразно. Тя наведе очи, видя падналите рози и започна да ги тъпче една след друга. Забеляза градинаря и го позна. Това беше Сънди, синът на Али. Той я наблюдаваше.

— Стига си ме гледал! — изрева Клара.

 

 

Жан-Жак не предполагаше дори какво се беше случило през отсъствието му. Нощта на бала той прекара заедно с Полин. Призори я очакваше в тайното им скривалище — селцето на робите в стопанството на Уестбъри. Това бе единственото място, където майката на Полин не би отишла да ги потърси. Освен това се намираха твърде далече от къщи, за да ги чуят. Полин знаеше, че майка й няма да стъпи тук, защото тя не би пипнала нещо, до което се е докосвал негър. В началото държанието на майка й я забавляваше.

— Мамо — беше казала тя на смях, — страх ви е да не ви прокълнат.

— По дяволите, тяхното проклятие! — беше отговорила госпожа Уестбъри, докато търкаше пода на кухнята. — Говоря за болест.

— Каква болест? Черна чума ли?

— Може да си се смееш, дъще, но чуй какво ще ти кажа — освен зло, тези хора не могат да направят нищо.

— Какво зло? — Полин обичаше да вбесява майка си. — Омагьосване ли? Ей, че интересно!

— Стига! — прекъсна я майка й, като я гледаше строго, даже изплашено. — Няма смисъл да спорим. Баща ти ще разруши жилищата при първа възможност.

Но още нищо не беше направил. Докато се измъкваше от къщи, за да отиде на срещата, Полин се питаше как е възможно едно толкова изоставено място, източник на злини, както майка й беше казала, да приюти трепетната радост, която изпитваше.

— Тук съм, Полин — каза Жан-Жак, защото от прага на ниската врата тя бе видяла, че в стаята е тъмно.

Той се приближи до нея и я погледна с грейнало лице.

— Всичко съм изчистил — каза той и се обърна да покаже резултата от своята работа.

Полин влезе в полумрака, като присви очи. Стаичката беше променена. Отпадъците бяха събрани в един ъгъл, а подът бе покрит с някаква постелка. Тя я погледна и попита:

— Къде я намери?

— Откраднах я — отговори той с усмивка.

— Браво!

Тя скочи отгоре и като го погледна, прокара пръсти по тъканта.

— Меко е — каза тя.

Повдигна единия край на постелката и го допря до лицето си.

— Мирише на овца — отбеляза Полин, без да отделя очи от Жан-Жак.

— Откъде познаваш миризмата на овцете? — попита я той.

Тя му протегна ръка.

— В Англия гледахме овце, глупако.

Дръпна го, а той се олюля, падна и се търкулна по гръб. Тя прихна, скочи върху него и като го възседна, притисна раменете му до земята.

— Не си мисли, че само в Африка има животни. Имаме си и в Англия — крави, овце, кози…

— А змии? — пошегува се той.

— Да — отговори тя и се отпусна до него, — смокове, пепелянки. Спомням си, когато бях малка, веднъж чичо ми ме заведе на риболов и…

Като усети настойчивия му поглед, тя замълча.

— Какво има?

— Много си хубава.

— Глупости…

— Много си хубава — повтори Жан-Жак.

— Често казват, че Полин е най-безличното момиче, толкова безлично, че…

Погледът на Жан-Жак я накара да млъкне.

— Много е хубава! — каза той пак.

Полин се почувства хубава за пръв път в живота си. Тя не възрази, когато той се облегна на лакът и започна да я съзерцава. Просто не знаеше какво да прави. Често досега се беше случвало да се намира в подобно положение до Жан-Жак, но този път изведнъж стана различно.

— Наистина ли мислиш така?

Той кимна. Тя го привлече към себе си. Започнаха да се боричкат, както често правеха, но всичко вече се беше променило. Погледна го втренчено и изпита страх.

— Не — прошепна тя.

Но какво отказваше? Жан-Жак се обърна рязко и ръцете му неволно докоснаха гърдите й. Тя усети, че нещо я изгаря в тях. Погледна корсажа си, сигурна, че това, което бе почувствала, щеше да се види. А когато усети тръпка между бедрата си, тя скочи, отиде в най-далечния ъгъл на малката стаичка и извика инстинктивно:

— Не!

Забеляза, че Жан-Жак стоеше безмълвен. Бяха изправени лице срещу лице в двата края на стаята. Мина дълго време, докато се погледнат.

Изведнъж Полин се спусна към него.

— Да — каза тя.

Това беше най-естественото нещо на света. Всичко стана така, сякаш още от рождението си телата им знаеха да се любят…

 

 

Полин беше легнала в прегръдките му. Той усети, че една сълза се стича по шията му.

— Какво ти е? — попита Жан-Жак, изплашен при мисълта, че може да й е причинил болка. — Полин, защо плачеш?

— Не знам — отвърна тя, смеейки се през сълзи. — Не знам.

— Не трябва — каза той, като изтри сълзите й.

— Все още ли съм хубава?

Той се усмихна. Да, тя беше хубава, дори повече отпреди.

 

 

Ето вече цял ден, откакто Емили очакваше Жан-Жак. Тя знаеше, че снощи е заминал да работи при Уестбъри, но беше неспокойна, защото не си бе идвал цяла нощ. Притеснението й бе толкова голямо, че не смееше да каже каквото и да било на баща си, който бе заповядал на Мария, на дъщеря й, на Розита, на Сънди и другите да изчистят единствената свободна стая — мансардата — и да донесат нещата на Жан-Жак в нея.

— Ходи ли той днес у Уестбъри? — попита Жак Емили.

— Да — отговори веднага момиченцето. — Да им кажа ли къде да сложат вещите му? Къде отивате? — попита тя, като видя баща си да се запътва към конюшнята.

— Ще ида да го потърся — отвърна Жак.

— Не, защо да не го изненадаме?

— Мисля, че трябва да поговоря с Джон Уестбъри. Жан-Жак достатъчно работи за тях, и то много тежка работа.

— Но те го считат за роб, защото вие не им казахте истината.

Жак се спря. И Емили замръзна на мястото си, като почувства погледа на баща си.

— Сега ще узнаят кой е той. Един роб може ли да живее в къщата на господарите си?

Емили взе ръката на баща си и я стисна силно. Жак се вгледа в най-малката си дъщеря — детето, чийто живот беше започнал със смъртта на майка му. Емили толкова приличаше на майка си — преливаща от любов и светлина.

— Обичаш Жан-Жак, нали? — попита баща й, като отмести от челото й един рус кичур.

Докато чакаше тя да му отговори, той се остави да го сгрее вътрешната й топлина. Усмихна се и добави:

— Да, ще го изненадаме.

Всичките страхове на Емили изчезнаха. Не, той не беше слаб. Не изпитваше нито страх, нито срам, както тя си мислеше. От него се излъчваше спокойствие. Той не спореше, не се опитваше да защити Жан-Жак с думи, пък и нямаше защо. Достатъчно бе присъствието му.

 

 

Жан-Жак се огледа наоколо. Очите му се спряха на малкия вързоп от вещи, които съставляваха цялото му имущество. Те не бяха в хармония с тази стая.

Емили виждаше добре, че той е напрегнат, и скочи върху леглото, за да разчупи леда.

— Ще ти наредя стаята, без Клара да знае — каза тя весело. — Тук намерих дневника на мама, нали го знаеш?

— Клара не ме иска — каза Жан-Жак като гледаше Емили, която беше седнала на леглото. — Не мога да спя тук — добави той и се приближи до нея.

— Не се занимавай с Клара.

Емили скочи от леглото, прегърна го през кръста и зарови лице в него.

— Това е твоята стая. Татко нареди да бъде така и Клара няма какво да казва.

Жан-Жак нежно отстрани ръцете на Емили и се приближи до таванския прозорец. Една розова роза се полюшваше на дългото си стъбло. Никога не беше виждал Добра Надежда от къщата. Беше чудесно.

— Не, не мога — каза той на Емили. — Ще говоря на татко.

— Защо? — попита тя и застана до вратата, за да не го пусне. — Защо всички се страхувате от Клара? Всички ги е страх от нея. Защо?

— Аз не се страхувам.

Жан-Жак се опита да я заобиколи и да мине, но тя му попречи.

— Емили, пуснете ме, моля ви.

— Не.

— Моля ви.

— Наистина ли искаш да си отидеш, Жан-Жак? — попита тя тъжно.

— Не.

— Тогава трябва да останеш тук, вкъщи.

— Знам къде ми е мястото.

— При робите ли? Но ти не си роб, Жан-Жак. Никога не си бил такъв.

— Трябва ли да се срамувам от това, което съм? От майка си, от баба? — попита той с леко настъпателен тон.

— Заради Полин… — каза изведнъж Емили.

Жан-Жак се обърна. Тя го заобиколи и застана пред него.

— Но ти можеш да я виждаш — каза Емили и отново го прегърна. — Аз мога да пазя тайна.

Замълча за миг, след което продължи:

— Съжалявам, наистина съжалявам.

 

 

Останалата част от вечерта Емили прекара в лозята, без да прави нищо. Ту вървеше, ту се спираше, като не преставаше да мисли. Имаше толкова неща, които не разбираше и които трябваше да обмисли. „Знам къде ми е мястото“ — думите на Жан-Жак не излизаха от главата й. Какво искаше да каже с това? Дали не намекваше за цвета на кожата си, която в неговите очи беше причина той да е слуга? Не, не е това. Може би Полин? Емили беше разбрала, че са влюбени, но още не бе видяла резултата от тази любов. При Сюзан беше ужасно. Тя не можеше дори да говори с нея. След бала беше станала неузнаваема. Емили се питаше защо любовта променя до такава степен хората.

Един звук, подобен на птича песен, я накара да вдигне очи. Познаваше този звук не по-малко от сестра си. Отдалеч я видя да тича към реката. Сигурно Тис е дошъл да я види.

Емили забърза към къщи. Беше чула да се говори за драмата, станала на бала и реши да се увери дали Клара е заета.

 

 

Тис чакаше Сюзан, изправен до коня си, а тя бързаше покрай реката, която в този час на деня изглеждаше много тъмна. Той пусна юздите и се затича към нея веднага, щом я видя. Вдигна я на ръце и я притисна до себе си. Лицата им се докосваха, а краката на Сюзан не достигаха земята. Тя беше лъчезарна.

— Татко ни разбира, Тис! Той ни разбира!

Тя нежно го целуна, той й отвърна, а после целувката им стана по-пламенна. Когато устните им се разделиха, Тис се огледа наоколо, хвана я за ръката и се доближи до седлото, качи я на коня и се метна зад нея.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Никъде.

Сюзан се обърна назад и очите й потънаха в неговите. След това обхвана шията на коня. Яздеха покрай реката.

— Ще паднеш — каза й нежно Тис.

— Ти ще ме хванеш.

Доверието, което му засвидетелстваше, сгряваше сърцето му. Той не беше убеден, че е права, но това му доставяше удоволствие. Наведе се и погали косите й, които се спускаха свободно. Златните й къдрици го докосваха по лицето и се смесваха с гривата на коня.

— Тук ли си още? — попита той.

Сюзан се изправи със смях. Конят се движеше бавно. Тя долавяше движенията му чрез тялото на Тис.

— Татко ще каже „да“. Тис.

— Да — каза Тис, като я прегърна силно и хвана юздите.

— Кога ще го помолиш?

— Вече го направих.

— Кога?

Тис знаеше за какво пита тя. Кога ще се оженят, кога ще заживеят заедно? Самият той не преставаше да мисли за това. И беше вече решил.

— Искаш ли утре?

— Утре ли? — попита Сюзан, като не престана да се смее.

— Вдругиден?

— Но баща ми ще иска голяма сватба. Ще трябва да почакаме малко повече.

— Тогава следващата седмица — каза Тис.

Сюзан се преметна така, че да застане с лице към него. Той беше толкова хубав! Дори червената лента около шапката му, единствената „униформа“, която показваше, че е командос от британската армия, му отиваше много.

— Можем да почакаме. Отсега нататък нищо не ще ни раздели.

Той й се усмихна и я целуна по носа.

— Кажи името ми, Тис, моля те.

— Сюзан? — произнесе той учудено.

Тя кимна с глава.

— Сюзан — повтори той и гласът му я погали.

— Как свириш? — попита тя. — Човек би казал, че наистина е птица.

— Баща ми ме научи.

За миг Сюзан усети, че очите му се натъжават. Тя знаеше какво се беше случило между Тис и баща му.

— Можеш ли да ме научиш? — попита тя, за да го откъсне от мислите му.

Той не отговори.

— Хайде! — помоли тя.

Сюзан го ощипа по устните, за да го подкани.

— Покажи ми.

Тис свирна. От изненада тя отметна назад глава. Очите й се смееха.

— Направи го пак.

Той още веднъж свирна.

— Сега е твой ред.

Сюзан се опита, но не се чу нищо.

— Ето така — каза Тис.

Той отново изсвири, а тя го наблюдаваше внимателно. Опита се още веднъж. От устата й не излезе звук. Тис се засмя и изсуши устните й с целувка.

— Когато го чуеш, ела — каза той.

И Тис свирна отново.

 

 

На километри оттук изсвирването бе получило отговор.

Куриерът беше много млад. Лорд Марздън огледа дребния и блед човек, който му връчи официално писмо. Той беше изнемощял… Лицето му бе изпръскано с кал, панталонът му — раздран, а дрипите, задържани от съсирена кръв, покриваха раната.

Лордът прочете писмото и погледна младежа.

— За колко време стигнахте дотук? — попита той.

— За четири дни, сър.

Момчето се олюля, но после се изправи, готово да изпълни всяка заповед.

— Добре ли сте? — попита лорд Марздън.

— Да, сър — отвърна младежът, който благодарение на военните тренировки се държеше още на крака.

— Можете ли да ми кажете какво се случи?

Очите на младия куриер се премрежиха, сякаш отказваха да си спомнят. Лордът забеляза това и се приближи до него.

— По-късно — каза той като сложи ръцете си на раменете на младежа. — Първо трябва да се погрижат за вас.

Той се беше запътил към вратата, когато безжизненият глас на момчето го задържа.

— Те изникнаха изневиделица. Ние спяхме. Имаше само двама часовои. Капитанът беше казал, че това не е границата. Не се чу никакъв шум дори когато прерязаха гърлата на часовоите.

— Успокойте се, момчето ми.

Марздън се опитваше да го спре, но напразно.

— Изникнаха изневиделица, сякаш бяха сенки, сякаш не докосваха земята. Животни! Прерязаха им гърлата…

Гласът на младия куриер отпадна. Той започна да плаче, но продължи разказа си:

— Моят приятел беше обезглавен. Стоеше до мене, но главата му я нямаше вече. Аз не се помръднах. Те ме стъпкаха.

Той вдигна поглед към Марздън и извика:

— Бяха толкова безшумни!

— Нищо ли не си говореха?

— Бяха толкова безшумни! — изрева момчето.

— Тъмнокожи ли бяха?

Момчето силно поклати глава.

— Бури? — попита Марздън.

Момчето кимна утвърдително и отметна назад глава. Марздън се отправи към вратата, отвори я и извика войника:

— Сержант, отведете този мъж и наредете да го лекуват! — заповяда той.

Лордът се върна следван от войник, който набързо козирува.

Куриерът представляваше само една хълцаща маса, но продължаваше да повтаря:

— Толкова безшумни…

— Какво се е случило, сър? — попита войникът, като се приближи до куриера.

— По-късно, сержант.

Докато сержантът влачеше младежа към вратата, Марздън отиде до бюрото си. Взе писмото и седна. Беше написано набързо. Единственото официално нещо беше хартията, на която то бе надраскано. „Преди изгрев — 20 убити. Служили са си с нож.“ Писмото завършваше с една дълга права линия.

Лордът внимателно сгъна писмото и го сложи пред себе си на бюрото. Не го изпущаше из очи, говорейки сам на себе си:

— Сега ще видим какъв е вашият цвят, Тис Ботма.

 

 

Когато британските групи проникнаха в земите на Добра Надежда, техните хубави червени униформи се открояваха на фона на белите постройки, на сивите планини и зелени лозя. Жак ги беше видял отдалеч, но не обърна никакво внимание. Често в далечината се виждаха да преминават групи. Но когато там, в двора, се видя обграден от войници, възседнали конете си, той разбра, че нещо не е наред.

Едва слязъл от коня си, лорд Марздън се обърна към Жак с обичайната си любезност. Но щом Жак забеляза Тис сред групата командоси, която придружаваше редовните войници, той почувства, че работата е сериозна.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Бовилие — каза лорд Марздън. — Но страхувам се, че трябва да претърся тези места.

— Защо? — попита Жак, чийто поглед отново се спря на Тис. Той му изглеждаше притеснен. — Това не е ли Тис Ботма?

— Наистина е той — отговори лорд Марздън, като направи знак на Жак да го последва и той охотно се подчини. В този момент Прюданс излезе тичешком от избата.

— Какво става? — попита тя.

Жак бързо се обърна към нея:

— Задръж сестрите си вътре, Прюданс.

Той се върна при лорда, а Прюданс се забърза към къщи.

— Може би ще ми кажете защо трябва да претърсвате владението ми. Това не е обичайно.

— Наложително е — отвърна натъртено лордът. — И вярвайте ми, че това не ми доставя ни най-малко удоволствие, господин Бовилие. Но за съжаление не мога да си позволя да правя никакво изключение. Английски войници са били зверски убити.

Той замълча и погледна Жак. Чертите му се бяха изострили.

— Била е група от бурските бунтовници — каза той.

Лорд Марздън нямаше нужда да каже нищо повече.

Жак отново погледна Тис, който кротко стоеше на коня си, после се обърна към Марздън:

— Позволявам ви да направите обиск.

Едва бе тръгнал и лорд Марздън заповяда на войниците си да слязат от конете си. Тис се отправи към плевнята, както му бяха наредили. Лордът се обърна към Жак в момента, когато Клара и Сюзан излязоха от къщи, въпреки изричната заповед на Прюданс и на госпожица Търстън.

Емили, която стоеше в плевнята с едно агънце, родено тази нощ, също беше чула шума. Но тя бе останала на мястото си, за да не изплаши агънцето. Усещаше, че то е неспокойно, и се стараеше да го успокои.

— Не се безпокой — каза му нежно тя, като зарови лице в козината му. — Навън има хора, немирни хора. Не знам какво искат, но ние ще се направим, че не сме ги чули.

Момичето видя как двама мъже се приближават до плевнята и блъскат силно вратата. Единият от тях беше Тис.

— Тис! — извика тя. — Уплаши ме.

— Излез! — каза той с безизразно лице.

Емили стоеше объркана. Тя забеляза до Тис един войник в червена униформа. Той не го изпускаше от очи.

После тя видя нещо друго.

— Имаш пушка… — каза тя.

— Навън! — извика грубо Тис.

Емили се изправи с агънцето в ръце и се вгледа в непознатия. Имаше чувството, че никога не го беше виждала преди и мина тичешком край него, но се спря до вратата, погледна го още веднъж и каза:

— Сюзан знае ли, че си тук?

— Ботма! — извика строго войникът, който придружаваше Тис.

Тис нахлу в плевнята, докато Емили излизаше от нея. Червените униформи блестяха на слънцето. Виждаха се навсякъде. Бяха пръснати като плъхове.

— Какво става? Защо тези войници са тук, татко?

— Това е само една военна операция — каза Жак.

— Много странна — отбеляза Клара, която се беше присъединила към тях. — Бурските бунтовници са убили английски войници, Емили. Ето защо са тук. Търсят убийците.

— Моля ви, Клара! — каза госпожица Търстън.

— Тук? — попита Емили.

Тя се обърна, когато Тис излизаше от плевнята с другия войник.

— Никой няма тук, сър.

— Благодаря.

Лордът се обърна тогава към един друг войник, който идваше на кон откъм избата. Той се смееше, а господин Клодел тичаше след него, като викаше на френски:

— Бягайте от избата ми! Вие сте жалки смукачи на бира. Гадни английски копелета!

Лорд Марздън каза на Жак:

— Моля да ме извините, господин Бовилие.

После погледна Клара, която наблюдаваше сцената с върховно удоволствие.

— Не по този начин мислех да ви посетя. Надявам се да ви видя скоро — каза той и се поклони.

По заповед на Марздън войниците тръгнаха към конете си. Преди да яхне своя кон, Тис погледна към Сюзан, която стоеше като вкаменена. В погледа му се четеше отчаяние. Отчаяние, застанало между нея и него.

— Стопанството на Ботма би трябвало да обискирате! — извика Клара на лорда.

— Точно там отиваме — й отговори той.

Марздън дръпна юздите и потегли в галоп.

— С него ли?

Подигравката на Клара засегна Сюзан, но това чувство беше заглушено от тропота на копитата. Сюзан забърза към къщи. Жак и Емили се спогледаха. Той я хвана за ръката.

— Трябва да се връщаме, Емили — каза баща й, без да обръща внимание на Клара.

Той заведе момичето при госпожица Търстън като я помоли да се грижи за нея.

— Елате, Емили — и гувернантката нежно я прегърна. — Свърши се вече.

— Какво ще направят, татко, ако открият бунтовниците? — попита малката му дъщеря.

— Не знам — отговори Жак, който отново бе потънал в мислите си.

Клара се усмихна и тръгна след Емили и госпожица Търстън.

— Може да ги обесят — прошушна тя.

Изведнъж се появи Прюданс. Тя беше също ядосана като господин Клодел.

— Как се осмелиха да влязат? — процеди през зъби тя, без да помисли за Ботма, когото цялата британска армия търсеше. После влезе в избата и се спря ужасена. Господин Клодел се бореше с едно буре, като се опитваше да спре изливащия се поток от вино. Той плуваше до коляно в червено вино и ругаеше на френски:

— Английски свини! Английски прасета! Английски мръсници!

Като видя Прюданс извика на английски:

— Продупчи я със сабя. Заслужаваше да се удави тук!

— Не, господин Клодел — отвърна спокойно Прюданс, която запряташе ръкави, за да му помогне. — Виното ни е твърде хубаво, да удави подобен тип.

И тя на свой ред се потопи във винената локва, за да му се притече на помощ.

 

 

Госпожа Тереза Ботма мълчаливо наблюдаваше сцената заобиколена от двете си дъщери. Войниците с червени туники, които тя мразеше толкова много, ровеха навсякъде, без да се съобразяват с нищо. Нейното мълчание смути лорд Марздън. Смущението му нарасна още повече, когато видя и Тис да участва в обиска. Човек би казал, че това не е неговата къща, че за първи път влиза тук. Лордът не виждаше очите му, но знаеше какво може да види в тях — унинието на предател, принуден да погледне в лицето този, когото е предал.

Лорд Марздън забрави за къщата на Ботма. Странно беше, мислеше си той, Бовилие и Ботма да са приятели. Те нямаха нищо общо. Бовилие беше французин с добро възпитание. Жилището на Ботма бе малко. Пушекът, който излизаше от комина, се издигаше високо нагоре. Това беше жалък пушек, извисяващ се към синевата, която никога нямаше да достигне, а щеше да се разпръсне в ясното африканско небе.

Когато Тис излезе от една разнебитена плевня недалеч оттам, кокошките го заобиколиха.

— Няма нищо вътре, сър — каза той на сержанта.

Като чу тези думи, Марздън погледна Тис. Какво ли изпитваше, когато казваше „Няма нищо вътре, сър“, след като знаеше, че търсят собствения му баща? Лордът се обърна към госпожа Ботма. Той намери смелост да се приближи до тази дребна женица, която стоеше на прага на къщата си с безстрашието на гигант. Нищо не трепна в нея, дори очите й.

— Ако знаете къде се намира мъжът ви, ще направите по-добре да ни кажете и ние ще ви оставим на спокойствие — каза Марздън, колкото можеше по-внимателно.

Тя не отговори, не го погледна дори. Двете й дъщери също.

— Съжалявам, че ви безпокоихме — добави лордът, съзнавайки безполезността на тези думи, но той просто не можеше да намери други.

Приближи се до Тис, който стоеше прав до своя кон. Той гледаше майка си. Марздън му каза:

— Можете да говорите с майка си, Ботма.

След което даде знак на другите да се качат на конете. Изведнъж зад къщата се появиха черни лица с огромни очи, които наблюдаваха сцената. Тяхната поява смути Марздън толкова, колкото и Тис, който беше тръгнал към майка си. Той се спря пред нея:

— Добре ли сте, майко?

Госпожа Ботма гледаше пред себе си, без да реагира.

— Има ли какво да ядете? — попита той и погледна сестрите си.

Малката русокоса Терси му се усмихна. Това беше слънчев лъч, прокраднал се през черните облаци. Тис извади от джоба си пари и ги подаде на майка си.

— Ще ви нося всеки месец.

— Какво ще направиш, ако намерят баща ти? — попита тя.

— Той е знаел какво прави — отвърна Тис с равен тон.

— А ти знаеш ли какво правиш? — прониза го тя с този въпрос, след което погледна парите в ръката на сина си.

— Не искам твоите пари. Не искам да те виждам повече — добави тя след малко.

Тя хвана дъщерите си и ги заведе вкъщи. Тис не се помръдна.

Стоеше навън с протегната длан, в която държеше парите, отхвърлени като него самия. Усети остра болка в гърба си, която го задуши. Зад къщата един тъмнокож му правеше знаци крадешком. Когато съзря черното лице с усмихнати очи, сълзи се стекоха по страните му. Това беше старият Питърс, когото Тис познаваше, откакто се помни.

— Ботма!

Гласът на лорд Марздън застана между тях. Усмивката на Питърс превзе цялото му лице. Той му кимна за кураж. Тис се обърна и тръгна към коня си, за да последва останалите.

Лорд Марздън не можеше да се въздържи да не гледа Тис. Той не го разбираше. Беше го поставил на изпитание, на което Тис устоя. Но как? Видя го да се спира, но лордът продължи пътя си. Ако Тис не тръгне след него, щеше да го разбере.

Лорд Марздън се обърна едва когато се беше достатъчно отдалечил от стопанството на Ботма. Спря коня си и погледна назад. Там долу, сред долината, заобиколена от хълмове, малката къщичка се гушеше сред дърветата. Пушечната лента, която се издигаше от комина, образуваше облак в чистото небе. Нищо не трепваше наоколо. Лордът реши да не обръща внимание на отсъствието на Тис. Той разбра. Тъкмо мислеше да подкара коня си отново, но се спря. Тис се появи от лъкатушещия път, който водеше към върха на хълма. Държеше изправена главата си и от лицето му бяха изчезнали следите от сълзи. В кабинета на лорд Марздън Тис Ботма е бил напълно искрен.

— Какво ще направят, когато намерят бунтовниците? — попита Полин с уплашен глас.

— Страх ли те е? — отговори Жан-Жак.

Те седяха един до друг в тяхното скривалище.

Жан-Жак беше избегнал войниците, забелязвайки Тис сред тях. Без да знае точно защо, той го почувства много близък, сякаш Тис беше неговото второ аз. После тайно се беше измъкнал към Уестбъри и като по инстинкт тичаше към скривалището им. Сега, когато живееше в къщата, му беше трудно да излиза. Докато чакаше Полин, се питаше защо войниците не бяха дошли и в стопанството на Уестбъри. Може би защото бяха англичани. И той си спомни, че когато беше малък, при липсата на най-малкото нещо цялото робско селище бе претърсвано, но не и къщата.

— Винаги ме е било страх от войниците — каза Полин.

Жан-Жак остана изумен. Не мислеше, че тя може да се страхува от каквото и да било.

— Защо? — попита той.

Полин избухна в смях:

— От тях изпитвам по-малко страх, отколкото ти от мене.

Никога не би му казала, че последния път, когато видя дядо си, той носеше британска униформа. Тогава беше много малка, но споменът й бе жив. Майка й беше казала, че турците и египтяните са го убили. Турците? Египтяните? Тя едва можеше да си ги представи.

— Нали? — настояваше тя злорадо.

— Да ме е страх от тебе? — каза Жан-Жак усмихнат. — А трябва ли?

— Не знам — отвърна Полин и се наведе над него. — Поне…

Тя замълча и постави ръката си върху неговата.

— Това смущава ли те? — тя гледаше бялата си ръка върху тъмната кожа на Жан-Жак.

— Не — отговори той, като плъзна ръката си под нейната.

— Майка ми пак ми говори за тебе — каза Полин с ирония. — Сигурно и днес ще започне отново.

— Ти какво й каза?

— Направих се, че не разбирам за какво ми приказва — отговори Полин през смях. — Когато правя така, тя побеснява. Виждал ли си някога разярена жена?

— Защо?

— Когато са разгневени, те бълват змии и гущери.

И Полин започна да имитира майка си, но това не разсмя Жан-Жак.

— Защо трябва да се страхувам от тебе? — подхвана той.

— Защото ми се струва, че не смееш да се любим отново.

Жан-Жак извърна поглед. Тя го помилва по страната.

— Страх ли те е?

— Искам да се оженя за тебе — каза той.

— Страх ли те е? — повтори му тя на ухото, като го целуна. — Мене не ме е страх.

Жан-Жак се обърна към нея, повали я на земята и всичко беше забравено в любовния шемет.

 

 

Вечерта обещаваше да бъде чудесна. Това бе една от тези вечери, които Емили обичаше най-много. Сутринта задуха студен вятър. Заваля. Валеше като из ведро, а небето си оставаше мрачно, като че ли обещаваше още дъжд. Семейството се беше събрало пред огъня и Емили гледаше Жан-Жак. Той винаги сядаше до нея, за да се чувства по-сигурен. И тя споделяше това чувство. Емили усещаше вкусната миризма на кнедли, която идваше от кухнята. Винаги добавяха към тях и малко сирене.

— Те са топли и хрупкави отвън, а меки отвътре — каза тя на Жан-Жак и си взе една.

Такава вечер за него беше непозната.

В този момент вратата се отвори и влезе господин Клодел. Той бе прекарал деня в региона на Добра Надежда и носеше новини. Ботма бил заловен.

Сюзан нададе вик и избяга от стаята. Прюданс запази спокойствие. Само наведе глава, без да се докосне до вечерята. Жан-Жак и Емили се спогледаха мълчаливо. Кнедлите им бяха изстинали. Жак се приближи до господин Клодел.

— Арестували ли са го? — попита той, сякаш не вярваше. — Сигурен ли сте?

Клодел кимна с глава.

— Ето една добра новина! — извика Клара, която си бодна нова кнедла с видимо удоволствие.

— Клара! — извика Жак.

Тя бързо добави:

— Поне войниците няма да ни досаждат. Няма да дойдат пак, за да ни обърнат фермата наопаки.

— Какво ще стане сега? — попита Емили баща си. — Тис знае ли? Къде са го намерили? Ранен ли е?

— Емили, запази спокойствие… — каза Клара, като избягваше да гледа Жан-Жак.

Откакто младежът живееше при тях, Клара се държеше така, сякаш той не съществува.

— Иди да си легнеш, Емили — каза й тя. — Къде е госпожица Търстън? Какво ли прави?

— Болна е — отговори Емили и се спусна към баща си. — Татко, какво ще стане?

— Иди да спиш, Емили — каза той объркан, но знаеше какво ще се случи.

— Ще го обесят ли? — попита детето с ужас.

— Не — отговори баща й.

— Няма ли? — учуди се Клара.

— Ще го съдят — каза Жак. — А сега, Емили, иди да спиш.

Той обхвана с поглед цялото семейство и продължи:

— Смятам, че такива нощи е по-добре да се прекарват в леглото.

После излезе с господин Клодел, като преди това каза на Клара:

— Моля те, занимай се с Емили.

— Хайде, Емили — и тя й протегна ръката си, без да погледне Жан-Жак.

Емили я изгледа безмълвно и без да си подаде ръката, избяга от стаята.

— Мога и сама да си легна.

— Чакай! — извика Клара и изтича след нея.

Емили се спря на прага.

— Сюзан е нещастна — каза тя. — Трябва някой да й поговори.

— Няма да си ти — отвърна Клара, като я хвана и отведе със себе си.

Емили погледна през рамо това, което беше останало от чудесната, дъждовна и ветровита вечер, прекарана пред огъня с кнедли.

— Лека нощ, Жан-Жак — каза тя тъжно.

— Лека нощ, Емили — отговори той и стана. Не беше се докоснал до вечерята си.

— Лека нощ — каза той на Прюданс и се отправи към вратата.

— Жан-Жак!

Той се спря, като я чу да го вика.

— Харесва ли ти работата, която вършиш с господин Клодел?

— Да, госпожице Прюданс.

— Ако искаш, ще те науча на всичко, което знам. Ако искаш — повтори тя и наведе глава.

— Не съм молил да работя с господин Клодел, госпожице Прюданс.

— Знам, но татко държи на това, защото си момче. Негов син! Не виждам нищо неподходящо, Жан-Жак — каза тя и мило се усмихна. — И моля те, не ме наричай „госпожице Прюданс“.

— Лека нощ, Прюданс.

Когато отиде във вестибюла, Жан-Жак погледна към пътната врата. Тя беше повалена от вятъра и дъжда, които заплашваха да съсипят цялата къща заедно с всичките й обитатели. Питаше се дали Полин е в течение на новините. Ако знаеше какво се е случило, дали е почувствала същото като него — една безкрайна самота? При мисълта за Тис душата му се забулваше в самота. Той изтича до задната част на къщата и се изкачи по стълбата, която водеше до неговата мансарда. Когато минаваше край стаята на Сюзан, той я чу да плаче. Запуши си ушите и избяга към своята стая.

Като чу стъпките на Жан-Жак, Емили погледна тавана. Клара, сякаш не забелязала това се отправи към вратата, отнасяйки свещта със себе си.

— Моля те, остави свещта — каза Емили.

— Време е за сън.

— Няма да обесят господин Ботма — заяви Емили.

Клара нищо не отговори. Тя завъртя дръжката на вратата. Емили я проследи с очи. Дори погледната в гръб Клара издаваше необикновена възбуда.

— Сюзан плаче — каза тихо Емили.

Без да отговори, Клара отвори вратата.

— Какво ще стане с Тис? — попита Емили още по-тихо.

Клара се обърна. Свещта осветяваше лицето й отдолу. Тя повдигна рамене.

Щом затвори вратата, Емили скочи от леглото си, втурна се към малката масичка и отвори дневника си. Не виждаше нищо. Не знаеше коя дата е, нито на коя страница е отворила, но написа в мрака: „С едно повдигане на раменете Клара изгони Тис Ботма от нашия живот.“