Луаншия Греер
Добра надежда (13)

13.

Единствено на лорд Марздън убягваше впечатлението от необикновената гледка, която представляваха войниците със своите червени мундири в заревото на лагерните огньове. Отекването на гласовете, прекъсвани от време на време от пронизителния смях на някой хотентот, смесено с цвиленето на конете, не можеха да спрат мислите му. Изправен пред палатката си, той мислеше за това, което трябваше да направи. Спомни си за този ден преди две години, когато се беше родил синът му; за притеснението, което бе изпитал от небрежно изказаните думи на Клара: „Ще се нарича Жак.“ Тя се беше отнесла така, сякаш той нямаше думата, като че ли синът им служеше единствено да утвърди претенциите й над Добра Надежда. Чарлз се беше опитал да й говори, но тя бе отблъснала стремежа му да се върне при нея и открие отново радостите, които му носеше тялото й.

— Викали сте ме, сър.

Лейтенант Шоу се показа неочаквано в мрака и се спря пред него. Той застана мирно и козирува. Дори на слабата светлина от лагерните огньове за Чарлз не остана скрито превъзходството, което се излъчваше от хубавото лице на лейтенанта. Той знаеше причината и това винаги събуждаше гнева му.

— Да — потвърди Чарлз, като направи знак на лейтенант Дънкан Шоу да влезе в палатката.

Изчака го да мине пред него и се вмъкна на свой ред, след като погледна още веднъж към лагера. Призрачни сенки, обгърнати от мъгла, се плъзгаха между огньовете и палатките. Бурята наближаваше. Чарлз се опитваше да прогони спомените си, но напразно. Клара лежеше в обятията му, Клара се любеше с лейтенант Дънкан Шоу. Той потисна гнева си и се отправи към лейтенанта, който го предизвикваше с гордата си осанка.

— Запознах се със службата ви в този край, лейтенант Шоу.

Чарлз забеляза искрица страх в погледа на Шоу.

— Интересно — продължи той, — може да се каже, че сте направили кариера на границата при предишното ви изпращане там.

— Да, сър — гласът на лейтенант Шоу прикри уплахата, която беше предизвикало споменаването на този период.

— Изглежда странно, че кариерата ви изведнъж спря развитието си — Чарлз едва забележимо се усмихна. — Това обяснява присъствието ви при кавалерийските стрелци в Кейптаун.

— Помолих да бъда преместен, сър — отвърна лейтенант Шоу с презрение към мъжа, чиято жена беше отнел.

— Колко интересно! — каза Чарлз и се обърна.

Настана мълчание.

— Винаги ми е изглеждало странно — мъж с вашата закалка да бъде определен за един толкова скромен полк. Но, разбира се…

Чарлз седна пред полевото си писалище, над което беше запален фенер. То бе покрито с военни телеграми. Той прерови книжата и извади с два пръста от тях един лист. След това погледна Шоу и като му се усмихна изпитателно, попита:

— Как успяхте да ги убедите? С малко фамилна подкрепа ли?

Лейтенант Шоу присви устни и видя Марздън да пуска листа върху купчината. Той се обърна на стола си, който леко се наклони назад, защото дървените му крака се бяха забили в пясъка под тежестта на Чарлз.

— Това положение беше крайно деликатно за правителството на Нейно Величество и продължава да бъде такова — каза той, като наклони стола си напред и облегна лакти на писалището си. — Това остава като трън в дипломатическите ни отношения с народа кхуза. Не знаехте ли?

— Не разбирам за какво намеквате, сър.

Увереността на Шоу запали омраза в сърцето на Чарлз. Той присви очи.

— Говоря за едно осемгодишно дете, тъмнокожо, разбира се. Едно тъмнокожо дете, убито хладнокръвно от вас, лейтенант Шоу.

— Не, сър. Лъжете се.

— Не сте ли го убили? — Чарлз стана и се отправи към него. — Каквато и цена да е платило семейството ви, за да ви предпази, страхувам се, лейтенант Шоу, че истината не може лесно да се забули — той замълча, ноздрите му се присвиха, после продължи: — Британската армия обича рапортите. Колкото и дълбоко да са скрити, те никога не изчезват.

— Имахме заповед да убиваме, сър, да задържаме всеки тъмнокож без пропуск, да стреляме в случай на бягство. Да изплашим врага, сър. Това беше наш дълг на границата през цялото време, сър — лейтенант Шоу почувства как страните му изгарят от гняв.

— Имахте заповед да убивате деца? — попита Чарлз. В гласа му отекна нотка на учудване. — И едно осемгодишно дете е било враг?

— Не съм го видял, сър. Имах заповед да…

— Да стреляте по всички кафри! — прекъсна го Чарлз — Казахте ми вече.

Възползвайки се от настаналото мълчание, той започна да обикаля около лейтенант Шоу. Спря се зад него.

— Но това не е бил някой си кафър, а синът на един крал!

Като застана пред него, той хладно го изгледа.

— Народът му очаква правосъдие, лейтенант Шоу — Чарлз се усмихна. — Не знам какво ще изберете: немилост или правосъдието на тъмнокожите. Питам се какво остава на човека след това. Или може би — подхвърли той с усмивка — ще предпочетете моето правосъдие, лейтенант Шоу?

Той не отговори. Чарлз владееше положението и искаше да се възползва от това.

— Може би ще съумеем да се разберем — продължи той. — Имам да свърша една работа. Нещо, което ще ви се понрави. Не се интересувате повече от метисите, отколкото от чернокожите, нали?

— Сър?

Лейтенант Шоу гледаше право пред себе си. Марздън мълчаливо го наблюдаваше. Той се усмихна и го освободи.

— Ще изясня подробностите, когато стана готов.

— Сър.

Лейтенант Шоу козирува и бързо излезе от палатката. Когато видя снажната му фигура да се изгубва в нощта, Чарлз си спомни причината за неговото присъствие на границата и за разговора му с лейтенант Шоу. Това беше Клара.

 

 

— Обичате ли го? — бе попитал Чарлз, страхувайки се от отговора, който рискуваше да чуе.

— Обичам го, както не съм обичала друг мъж досега.

Думите на Клара го бяха пронизали, вливайки в цялото му същество отровата на ревността. Той мълча много дълго, докато Клара се впусна от душа и сърце в обществения живот на Добра Надежда. Не каза нищо и когато тя изостави сина им на грижите на Мария, Розита, Прюданс, Емили и кой ли не още.

Настанена в къщата на госпожица Търстън, която Емили беше наследила, Клара успя да убеди всички, че просто иска да бъде по-близо до мъжа си. Всички, с изключение на Чарлз.

Тя мислеше само за развлечения. В Добра Надежда винаги имаше някакъв празник и Клара никога не изпускаше случая. Тя беше потърсила лейтенант Дънкан Шоу. Искаше да види човека, под чиято власт се намираше Жан-Жак. Сигурно би могла да направи нещо, за което Чарлз се оказа неспособен. Но интересът, който беше отвел Клара при лейтенант Дънкан Шоу, бързо смени естеството си. Това, което в началото бе само една полезна връзка, се промени в желание. Клара се намираше пред мъж, който владееше себе си. Мъж, който искаше тялото й и го обладаваше с власт, каквато Чарлз никога не е имал. Страстта й към него доби такива размери, че тя вече не се страхуваше, че Чарлз може да разкрие връзката им. Дори си служеше с нея, за да го измъчва.

— Но как ще заведете жена си и детето си в Англия, Чарлз? — беше попитала Клара саркастично в деня, когато той сподели с нея проектите си.

— Ще задържа жена си на независимо каква цена! — бе отговорил Чарлз, опитвайки се да запази спокойствие.

— Но как? — погледът й изразяваше цялото презрение, което изпитваше към него. — Ще трябва да си продадете дипломата, за да платите пътуването. А после? Какво друго имате за продан? Душата си?

Тя беше отблъснала опита му да я спре, а когато той отново й повтори, че има нужда от нея, тя му се бе изсмяла.

— Но нищо не можете да направите — каза тя с удоволствие, виждайки страданието му. — Ако бяхте удържали на обещанието си за Жан-Жак, нещата може би щяха да бъдат по-различни, но сега вие сте едно нищо, само една титла, която кънти на кухо.

Думите на Клара винаги отекваха в съзнанието му и пронизваха душата му. Чарлз се беше опитал да прогони горчивината, но напразно. Клара имаше право. Той не представляваше нищо. Без нея той беше едно нищо, „само една титла, която кънти на кухо“.

Чарлз излезе от палатката и потъна в нощта, за да избяга от гласа на Клара. Погледът му се спря на един неясен силует сред конете. Беше Жан-Жак. Чарлз пое дълбоко въздух и вдигна глава към небето. Една светкавица разкъса облаците. Гръмотевица разтърси небесния свод. Едри капки дъжд паднаха пред него и веднага изчезнаха в изсъхналата почва, без да оставят друга следа, освен мириса на зажадняла земя. После облаците изсипаха над лагера проливния си дъжд. Сякаш водопад се изля върху Чарлз, но той не успя да удави необходимостта си от отмъщение.

 

 

Емили знаеше много добре защо плаче това двегодишно момченце, което се луташе само в двора на Добра Надежда. Знаеше също защо й се доплакваше всеки път, когато го види.

— Ти си помисли, че всички ние сме заминали и ти си останало самичко, така ли?

Тя взе детето на ръце и почувства хладните му сълзи на лицето си.

— Аз съм тук, мъничък Жак. Леля Емили е тук и ще ти намери нещо интересно.

С детето на ръце, тя се отправи към конюшнята.

— Искаш ли да седнеш на голям кон? — попита тя, като се опита да го откъсне от тъгата му. — Ще станеш висок като татко си.

— Мамо! — извика детето. — Мамо!

— Мама скоро ще се върне — излъга Емили и влезе с него в конюшнята. — Обещавам ти.

— Мамо! — извика то отново.

— Да — отговори Емили.

Тя го сложи на гърба на един голям сив кон, който й напомняше за Шива. Телцето му стоеше превито върху животното. Жак се вкопчи в гривата с малките си ръчички.

— Не ти ли харесва конят?

Емили го взе отново на ръце. Яростни сълзи се стичаха по зачервеното му лице.

— Жак — каза Емили, почувствала се неспособна да утеши това малко, отчаяно същество.

Всичко се беше променило шест месеца след раждането му. Клара успя да убеди Емили да й отстъпи къщата на госпожица Търстън в града. Въпреки че веднага бе предчувствала опасността, тя не можа да устои на молбите на Клара. Мислеше си, че сестра й иска да живее там, за да бъде близо до мъжа си, до Чарлз. Той не идваше вече в Добра Надежда и Емили смяташе, че военната служба е единствената причина за това отдалечаване. Поредицата от събития показаха, че се е лъгала жестоко. Раф Еремия първи хвърли в тревога Емили. Той явно се чувстваше нещастен от съжителството с Клара, а Емили се питаше каква е причината за това. Един ден тя отиде там, без да предупреди никого, за да види сестра си.

— Тя не тук — не преставаше да повтаря Раф Еремия, навел глава, сякаш за да провери дали е добре закопчана униформата му на хотелски управител.

— Но палтото й е тук, а колата й — навън — изтъкна Емили с усмивка. — Може би е горе.

— Не, госпожице Емили — отвърна Раф Еремия и се обърна настрани, като че ли искаше да се скрие. — Тя вън.

— А лорд Марздън?

— Той не тук. Той заминал.

— Къде? — Емили го хвана за раменете и го обърна към себе си. — Къде? — повтори тя.

Той повдигна слабите си рамена, без да я погледне.

— Раф — продължи Емили, като се опитваше да говори уверено. — Ако нещо не е наред, трябва да ми кажеш. Поверих ти къщата и ти трябва да ми кажеш, ако има нещо.

Думите на Емили бяха прекъснати от продължителен страстен вик, идващ отгоре. Вик, който тя познаваше много добре. Беше Клара. Вик на оргазъм, който толкова често отекваше в Добра Надежда през първите дни след сватбата им с Чарлз. Емили се изкашля. Тя пусна рамената на Раф и отстъпи назад. За пръв път, откакто беше дошла, той я погледна в очите и Емили прочете истински страх в погледа му.

— Раф Еремия не иска остане тук, госпожице Емили!

Тя не можа да му отговори. Тогава едно-единствено нещо й беше дошло наум — да избяга от тази къща заедно с него.

— Раф Еремия иска замине.

На 23 юли 1843 година Емили написа в дневника си: „Липсата на бащина загриженост към детето на Клара, явния наследник, разкри неподозирани черти от нейната индивидуалност. Тя е готова на всичко за Дънкан Шоу, а може би просто иска да отмъсти на мъжа си. Връзката й, за която нищо не знаехме, е обект на всички клюки в града.“

Като прочете това, което беше написала Емили почувства, че я обхваща паника. Сега Жан-Жак се намираше на границата заедно с кавалерийските стрелци, както и Дънкан Шоу. Чарлз Марздън осигуряваше генералното командване.

„Боже мой — помоли се Емили като затвори стария дневник — нека плановете на Сатаната се превърнат във ваша слава.“ Тя взе новия си дневник и потопи перото в мастилото. Повдигна очи към прозореца. Голямото дантелено перде се вееше и увиваше около пердетата от розово кадифе, придържани със сплетени въженца.

„Малкият Жак носи като кръст срама на майка си. И въпреки това той плаче за нея, вика я, търси я всеки ден.“

— Емили!

Емили бързо затвори дневника си, защото Прюданс влезе в стаята й.

— Трябва да ти говоря — каза тя.

— Не — отвърна категорично малката сестра.

Тя стана, дръпна дантеленото перде и затвори прозореца.

— Казах ти вече, че не мога да ти помогна, Прюданс.

— Но какво ще правиш с парите, които ти остави госпожица Търстън? Добра Надежда има нужда от тях.

Прюданс се отпусна на леглото на Емили и я погледна.

— Татко не иска да ме изслуша — продължи тя, — затова дойдох да те намеря. Не мога да постъпя другояче.

— Татко може би е прав — Емили се върна на малкото си бюро. Искаше да остане сама с мислите си и да ги подреди в дневника.

— Емили, дори Уестбъри започнаха да отглеждат овце.

— Татко мрази овцете — отговори спокойно Емили.

— Аз също — каза Прюданс и се приближи до бюрото. — Мразя ги повече и от въшките, но ще ги отглеждам, ако са необходими за спасяването на Добра Надежда.

— От какво?

Емили се обърна към Прюданс, чието лице не беше ни най-малко изтънчено. Никаква следа от грим върху потъмнялата кожа, нито на красивите й устни. Въпреки че дрехите й бяха по-спретнати, косите й си оставаха все така в безпорядък.

— Не си ли мислила да си пооправиш косите? — попита Емили.

— Ако нашите вина се продават добре сега, това го дължим на английското правителство — заяви Прюданс, без да обръща внимание на намека за косите си. — Те оценяват френските вина.

— Може би трябва да им благодарим за това — каза Емили, като хвърли поглед към дневника си. — Не можем ли да говорим друг път, Прюданс?

— Не разбираш ли, че сме зависими и от най-малкия каприз на английския парламент?

Прюданс се отдалечи, след това се обърна и широко разпери ръце с надеждата да трогне Емили.

— Трябва да се пазим — добави тя — не разбираш ли?

— С овцете ли?

— Ако е необходимо.

— Е, добре! Тогава — без моите пари!

— А за какво ще си използваш парите, Емили? Какво е по-важно на този свят от Добра Надежда? Кажи ми какво ще стане, ако франция се съюзи с Англия?

— Те никога няма да се съюзят.

— Никога ли?

Емили гледаше другаде. Прюданс се наведе над рамото й.

— Кажи ми какво ще стане тогава — повтори тя.

— Не зная.

— Емили — Прюданс се изправи, — за какво пазиш тези пари?

— Това е моя работа.

Прюданс я погледна с любопитство, а Емили въздъхна.

— Не, не става дума за мъж.

Тя прелисти страниците на дневника си. Бързаше да го отвори, да напише в него мислите си, докато все още бяха ясни.

— Не за Добра Надежда, така ли? — попита Прюданс, като сведе очи към дневника на Емили.

— Не.

— Тогава може би ще е по-добре да го отбележиш в дневника си, Емили. Напиши това, което е по-важно от Добра Надежда.

— Хората.

Прюданс се спря, преди да стигне до вратата, и се обърна.

— Малкият Жак — каза Емили, която не искаше да разкрие истината. — Може би ще има нужда от тях.

— Но той си има родители.

— И къде са те? Вярваш ли, че ги е грижа за него, докато взаимно се унищожават?

Прюданс не каза нищо. Тя виждаше, че Емили е тъжна, но знаеше, че не Жак е причина за това.

— Никой не може да избира родителите си, Емили, но разбирам.

Емили се обърна. Твърде много се беше разкрила пред Прюданс.

— Ще помисля за това, Прюданс — каза тя накрая.

— Наистина ли?

— Но сега те моля да ме оставиш.

Прюданс завъртя бравата на вратата, после се обърна и каза нежно, преди да напусне стаята:

— Нищо няма да се случи на Жан-Жак.

Емили отново отвори дневника си и написа: „На Жан-Жак нищо няма да се случи, защото ще дам на Полин парите, които са им необходими за пътуването до Англия. Ще им помогна да осъществят мечтата си. Жан-Жак ще се измъкне.“ Тя прочете последната дума, която се открояваше в средата на страницата. Задраска я и написа на нейно място: „Това ще бъде изкупление за армията.“

Емили вдигна поглед от дневника си. Спомни си последния път, когато беше видяла Жан-Жак. Той се беше завтекъл към нея, докато тя се разхождаше из лозята с малкото момченце на Клара.

— Жан-Жак, колко ми липсваше!

С риск да задуши бебето, тя се хвърли в ръцете му.

— Внимавай! — каза Жан-Жак и погледна изоставеното дете.

После той й се усмихна.

— Синът ми е добре — добави той. — Полин казва, че е станал много голям.

— Вярно е, Жан-Жак — каза Емили и се отдръпна, за да го види по-добре. — Като тебе е. Но ти изглеждаш толкова щастлив. Какво се е случило?

— Можеш ли да пазиш тайна? — попита Жан-Жак с искрящи очи.

— Мисля, че да. И няма да е първата — усмихна се тя. — Кажи ми.

— Полин и аз взехме решение да заминем за Англия, когато се върна. Майор Марздън каза…

— Да се върнеш откъде? — попита Емили и леко се отдръпна. — Къде отиваш?

— Когато свърша военната си служба в армията, ще замина — отговори Жан-Жак, като заобиколи въпроса.

— Къде отиваш?

Той сведе очи към бебето, за да избегне погледа й. Тя докосна ръката му.

— На границата ли? — попита тя.

— Да! — отговори той със сияеща усмивка. — И след това ще заминем.

— Не.

— Е, хайде, Емили…

— Не отивай на границата! Умолявам те, Жан-Жак! Не отивай!

— Защо?

— Страх ме е за тебе.

— Защо?

— Предчувствам опасност. Заминете сега с Полин, Жан-Жак. Вземете сина си и тръгвайте.

— Невъзможно.

— Напротив, имам пари. Парите на госпожица Търстън. Запазила съм ги за вас. За това искам да ги използвам.

— Ти искаш от единствения си успех да направя провал.

Като си спомни последните му думи, Емили реши да му пише. Трябва да му каже, трябва да го убеди, че самият му живот е успех, че е мъж и няма право да се счита за нисш, че е равен с всички.

 

 

Чарлз Марздън видя лейтенант Шоу да излиза от лагера с Жан-Жак и двама английски войници — Пим и Мур. Той се беше разбрал с командира на кавалерийските стрелци да го замести на границата, където трябваше да присъства по дипломатически съображения. Чарлз разчиташе да използва властта си, за да осъществи своя план.

Всичко се оказа по-лесно, отколкото очакваше.

Лейтенант Шоу разбра веднага защо Чарлз Марздън искаше да убие Жан-Жак. Той изпитваше задоволство, че ще му направи тази услуга. Това, че Чарлз си въобразяваше, че някой ден Клара ще се върне при него, не преставаше да го забавлява. Дори и смъртта на Жан-Жак нямаше да промени нищо.

 

 

— Фактът, че е метис, сигурно ще улесни нещата, лейтенант — каза съвсем спокойно Чарлз. Сведенията, които притежаваше за миналото на Дънкан Шоу, му позволяваха да запази спокойствие.

Дънкан Шоу погледна Жан-Жак, който яздеше наблизо. Би било забавно да го убие, реши той. Знаеше как да действа, без да остави и най-малката следа. Няма да е първият английски войник, намерен убит и обезобразен с копие от чернокожите. Това ще стане лесно и ще изтрие неговото поведение в миналото.

Жан-Жак се обърна към него. Той притежава, мислеше си Дънкан Шоу, ловкостта на чернокожите. Свалете му униформата и няма да се различава от тези голи диваци, които им бяха врагове.

— Отивам на разузнаване, сър — каза Жан-Жак, преди да пришпори коня си и да изчезне в храсталаците.

Лейтенантът погледна двамата войници, които яздеха спокойно близо до него.

— Ще се погрижа той да се храни и спи отделно. Не се безпокойте.

Шоу се усмихна, за да даде по-голяма тежест на думите си.

— Да, сър — каза Франсис Пим.

Той хвърли поглед към Стенли Мур и вдигна рамене.

— Майор Марздън сигурно имаше право като им препоръча да внимават да няма разправии между лейтенант Шоу и Жан-Жак.

 

Марздън прекоси лагера и отиде до писалището си, което се намираше на сянка под едно дърво близо до палатката му. Там благодари на младия войник:

— Благодаря, Фрейзър. Това е всичко.

— Телеграмите са подредени при другите ви документи, сър.

Фрейзър козирува и си тръгна.

Марздън погледна книжата. Усмихна се, като забеляза рапорта за убийството на едно осемгодишно чернокожо дете от лейтенант Шоу. Той, без съмнение, беше човекът, когото племето кхуза търсеха. Чарлз седна и втренчи очи в гъстите храсти, които го заобикаляха. Храстите, където Шоу, Жан-Жак и двамата свидетели току-що потънаха. Той се страхуваше да не се завърнат с неопровержимото доказателство, че лейтенант Шоу е нападнал и се е опитал да убие редник Вилие, че Жан-Жак се е съпротивлявал и че самите те са прекратили стълкновението.

Чарлз не можа да сдържи усмивката си. Нямаше защо да се страхува за Жан-Жак. Много пъти го е виждал да се бие. Той беше силно момче и едва ли щеше да се остави да го изненадат. Лейтенант Шоу нямаше никакъв шанс да му причини и най-малката злина. За по-голяма безопасност Чарлз беше предупредил Жан-Жак за него. Единственото, което можеше да се случи, беше лейтенант Шоу да утежни случая си. Тази мисъл очароваше Чарлз. Лейтенант Шоу ще бъде отзован от армията и няма да му остане нищо друго, освен да се върне в Англия, в случай че не го предадат на кхуза. Неговите началници ще решават. Дотогава Чарлз можеше да се отпусне. Клара ще разбере, че се е опитал да изпълни обещанието си, а пък той няма да е свалил и косъм от Жан-Жак. Всъщност не би бил способен да го направи.

 

 

Когато се стъмни лейтенант Шоу спря бойците си близо до една изоставена ферма, до която трудно се достигаше. Тя се намираше в дъното на скалиста урва, която поройните дъждове бяха превърнали в огромна стълба. Дънкан Шоу беше решил да прекарат нощта там, за да могат конете да си починат, преди да продължат на следващата сутрин.

Най-незначителният шум се засилваше от нощта, мислеше си Франсис Пим, докато гледаше през разрушения прозорец към Жан-Жак, който сам стоеше на пост. Нещо изшумоля и Пим бързо затвори очи, като се престори на заспал. Той обърна глава под одеялото и хвърли бегъл поглед из стаята. Лейтенант Шоу тихо излизаше от разрушената къща.

— Ей! — прошепна Франсис Пим, щом като той излезе.

Пропълзя до Стенли Мур, който беше дълбоко заспал.

— Стенли! Той излезе — Франсис разтърси войника. — Ела! — с един скок стигна до прозореца. — Не го виждам.

— Нищо няма да направи! Какво, по дяволите, искаш да направи? — каза Стенли Мур. Той се почеса по гърба и — се прозина. — Тези проклети комари! — и Стенли размаза един върху ръката си. — Какво, по дяволите, си мислиш, че ще направи? — повтори той.

— Виж!

Пим му даде знак да мълчи и го извика. Нощта бе осветена от пълнолуние и той различи силуета на Жан-Жак, който стоеше на пост.

— Това е дърво. Защо трябва да гледам едно дърво?

— Но какво е това? Дърво, което върви? — попита Пим, като показа лейтенант Шоу, който съвсем предпазливо се приближаваше към Жан-Жак в края на поляната, която заобикаляше къщата.

Шоу изчезна в храсталаците.

— Какво държи в ръката си? Видя ли? Какво е това? Не е ли копие?

Франсис Пим бавно се обърна към приятеля си.

— Това е дивашко копие — потвърди Стенли Мур, като поклати глава. Вече беше съвсем буден.

 

 

— Жан-Жак!

Жан-Жак се огледа. Някой го беше извикал по име. Ръката му здраво хвана пушката и я насочи натам, откъдето идваше гласът.

— Тук, Жан-Жак, елате.

— Кой е? — попита Жан-Жак предпазливо.

— Елате.

Гласът долиташе от храстите, зад едно сребристо дърво, което се издигаше сред гъстата растителност и тайнствено блестеше на пълнолунието.

— Жан-Жак! — гласът сякаш се спускаше по дължината на дънера.

— Вие ли сте, сър? — попита Жан-Жак.

Той предпазливо се огледа наоколо. Шоу никога не го назоваваше по име.

— Бързо! Имам нужда от вас.

Изглежда, че беше спешно. Жан-Жак се приближи с насочена напред пушка.

Пим накара Стенли Мур да се наведе, докато Жан-Жак се вмъкваше в храстите. Огледа се на всички страни. Шоу не се виждаше. Изведнъж свиреп рев се разнесе от храстите. Подплашените птици излетяха в миг.

Жан-Жак се стъписа ужасен. Лейтенант Шоу размаха копие.

— Хайде, господин Бовилие! — процеди той. — Хайде!

Готвеше се да забие копието в тялото на Жан-Жак, който инстинктивно стисна пушката си и мислеше да си послужи с нея, за да го накара да пусне копието. Той знаеше как да направи това, бяха го научили. Но при вида на бялото лице на лейтенант Шоу, който стоеше пред него, Жан-Жак си спомни всички белокожи, които е срещал в живота си. Всички те бяха Дънкан Шоу, Всички те сякаш го превъзхождаха и изискваха да им се подчинява. Жан-Жак свали пушката си и го погледна. Шоу се поколеба за миг, после ненадейно заби копието в гърдите му.

Жан-Жак му беше дал живота си, на който, като белокож офицер, той сякаш имаше право. Лейтенант Шоу просто си бе взел дължимото.

— Лейтенант!

Като чу гласа на Франсис Пим. Шоу се обърна.

— Вие го убихте! — извика Пим и се втурна към Жан-Жак.

Той се наведе над него. Жан-Жак го гледаше от дълбините на черните си очи. Стиснал копието, той се опитваше да го извади, но колкото повече го теглеше нагоре, толкова то потъваше в него и металното му острие го пронизваше.

— Нещастен случай — каза лейтенант Шоу и бързо се приближи до Пим. — Помислих го за кафър. Стори ми се, че чух шум.

— За бога! Помогнете му! — извика Пим, смазан от страданията, които изразяваше погледът на Жан-Жак. — Спри! — изрева той на Жан-Жак, който с отчаяни усилия се опитваше да изтръгне копието от себе си. — Остави го!

— Нищо не може да се направи — каза спокойно лейтенант Шоу. — Сложете край на мъките му.

— Не, сър!

— Оспорвате заповедите ми?

— Да, сър. Оспорвам също вашето предаване на фактите. Видях ви да излизате. Знам какво мислите за него. Видях как го нападнахте.

— Аз?

— Да, сър.

— Хайде де!

— Аз също ви видях, сър — намеси се Стенли Мур.

Жан-Жак чуваше шепот на гласове над себе си. Чуваше как Полин го вика. Тя се смееше и държеше в ръцете си дете. Чуваше Емили, която сериозно му казваше: „Моят баща е й твой. Жан-Жак.“ Той направи усилие да различи наведените над него лица. Бяха белокожи, блестяха на пълнолунието. Той не ги познаваше. Те се отличаваха в един дълъг тъмен тунел. Не трябва да заминат, не! Върнаха се. Един мъж коленичи пред него. Беше баща му. Той го гледаше и му се усмихваше. И майка му стоеше там, но плачеше. „Не трябва да плачеш“ — искаше да й каже Жан-Жак, но не можеше. Искаше да й каже, че вече не страда.

 

 

— Мъртъв е.

Лейтенант Шоу се обърна към Пим, който се беше навел над Жан-Жак. Очите му бяха широко отворени и го гледаха, без да виждат.

— Вие го убихте, сър — каза Франсис Пим, като прекара ръка над лицето на Жан-Жак да затвори очите му.

— Вие знаете, че това, което казва Пим, е лъжа, нали? — попита Шоу Стенли Мур. — Беше нещастен случай. Помислих го за враг.

— Наистина ли? — каза Стенли Мур, като го погледна ледено. — Той беше ваш враг, сър.

 

 

— Мръсник!

Гласът на Марздън разтърси платното на палатката. Той се обърна към Пим и Мур, които стояха като вцепенени до него.

— Разкажете ми още веднъж какво се случи. Разкажете ми!

— Той държеше копие, сър. Трябва да е извикал редник Вилие. Беше в храстите и не можахме да видим какво точно става.

— Но Вилие не се ли защитава? — попита Чарлз, като се приближи до тях. Погледна единия, после другия. Беше отчаян.

— Трябва да се е защитавал — продължи той. — Сигурно се е защитавал.

— Да. Той беше на пост и имаше пушка.

— Тогава защо не се е защитавал? — попита Чарлз, като ги гледаше объркан. — Защо? — повтори той, сякаш на себе си и се обърна. — Шоу не би могъл да го убие в двубой — заяви той и отново се обърна с лице към тях. — Не би могъл. Защо тогава?

— Не знам, сър — каза само Мур.

— Може би е нещо друго, сър — каза Пим.

Чарлз го погледна. Очакваше от него да чуе причината.

— Той е белокож, сър.

— Какво искате да кажете? За какво говорите?

— Не мисля, че се е опитал да се защитава, сър — каза Пим и сви рамене.

Чарлз се приближи до него.

— Разкажете ми.

— Мисля, че редник Вилие се е оставил да бъде убит, сър.

— Какво искате да кажете?

— Той беше тъмнокож, сър — повтори Пим. — Намираше се пред белокож офицер, сър.

Чарлз остана на мястото си. Дъхът му секна. Погледна нерешително Стенли Мур.

— Благодаря — каза той спокойно, преди да се върне на бюрото си.

Пим даде знак на Мур. Те козируваха.

— Още нещо — каза Чарлз. — Готови ли сте да изложите точно всичко, което се е случило, пред военния съд?

Пим кимна утвърдително.

— Благодаря — каза пребледнял Чарлз.

Не бе разбрал, че Жан-Жак се е считал нисш заради расата си. Той се беше родил роб и умрял като подчинен на белите си господари. Това бе единственото, за което Чарлз Марздън не беше помислил.

 

 

Когато пазачът излезе от малката колиба, направена от кал, която служеше за временен затвор, Чарлз Марздън погледна лейтенант Шоу. Обходи с поглед дървения стълб, който придържаше центъра на колибата. На него Шоу беше вързан във вериги. Не бе останала и следа от предишната му надменност. Той просто изглеждаше измъчен.

— Трябва да благодарите на Бога, че нямам право аз да определя наказанието ви — каза майор Марздън, вдигна очи от веригата и стигна до лицето на Дънкан Шоу. Усмихна се, но това беше ледена усмивка.

Чарлз бе отпратил пазача и наредил на всички да стоят далече от колибата.

— Какво имате да кажете във ваша защита? — попита майор Марздън, като отметна назад глава, опипвайки ножницата на сабята си.

— Не знаех, че Пим е там, сър. Не бях ги видял — каза Шоу с тон на човек, който защитава живота си.

— Но той ви е видял — майорът се приближи до Шоу, без да сваля ръка от сабята си. Очите му искряха от ярост. Ярост, засилена от чувството на вина за смъртта на Жан-Жак, от безсмислието на всичко, което се случи, и от ревността, която го разяждаше.

— Вие най-хладнокръвно сте убили човек, лейтенант Шоу. Престъплението ви е засвидетелствано от двама души.

— Но сър…

— Няма „но“. Няма никакво съмнение. Този път сте обречен от собствените ви хора — каза той твърдо.

— Вие ми казахте да убия Вилие и аз се подчиних на заповедите.

— Казал съм какво?

Чарлз плъзна пръсти в ножницата.

— Какво съм ви казал да направите, лейтенант Шоу?

— Аз нищо не печеля от смъртта на Вилие. Мога да докажа, че вие искахте смъртта му.

Когато видя Чарлз да размахва сабята над главата му, думите на Шоу замряха, още неизречени.

— Как ще го докажете, Шоу? Как човек като вас, вече убивал безнаказано, който мрази негрите, който мисли само как да премахне тъмнокожите деца, ще успее да убеди съда? Обяснете ми как ще докажете нещо друго, освен собствената си вина?

Сабята трепереше в ръката му. Шоу се сепна.

— При кого ще потърсите утеха, Шоу? При жена ми ли? В леглото й може би. Това се надявате да направите, а? Не! — изрева изведнъж той. — Ще платите за това, че сте спал с жена ми.

Атмосферата беше нетърпима. И двамата бяха до ръба на лудостта. С едно рязко движение майор Марздън вдигна сабята си още по-високо над главата на Шоу. Въздухът изсвистя. Шоу дръпна веригата, която го задържаше. Стоеше неподвижно, сгърчен под сабята, която всеки момент можеше да се стовари върху него.

Той си представи как посребреното острие се насочва към него. Усещаше вече как разцепва черепа му… главата му полита и пада пред него на земята.

— Не! — изрева Шоу.

Сабята остана в същото положение.

— И редник Вилие е бил във вериги — каза майор Марздън спокойно, — макар че не сте ги видели.

Той бързо се обърна.

— Мръсник! — извика Шоу в пристъп на ужас. — Мръсник!

— Без съмнение, ще минете през Военния съд — каза спокойно майор Марздън, без да се обърне.

— Тогава ще ме върнат в Кейптаун. Ще ме съдят в провинцията, по заповед на Нейно Величество — каза Шоу като се опита да вземе преднина.

— Ще ви съдят в Граамстаун, по заповед на Нейно Величество, заедно с хора от различни раси. Всички те са войници на нашата кралица.

Майор Марздън се отправи към вратата, като по този начин сложи край на разговора. Но застина на мястото си, когато гласът на Шоу стигна до него:

— Ще бъда съден за вашето престъпление, защото жена ви носи моето дете.

След тези думи настъпи тишина. Думи, които дълго останаха запечатани в съзнанието на майор Марздън.

— Жена ми ще потвърди ли това, което казвате? — попита той, като се обърна към Шоу.

Почака малко, за да се поуспокои, после продължи:

— Тя вече опроверга публично твърденията ви.

Когато го видя да излиза през светлия отвор на колибата, Шоу разбра, че Чарлз Марздън бе отнесъл живота му. Сабята не се стовари върху него, но той вече беше мъртъв.

— Дойде ли свещеникът? — попита Чарлз, като излезе от колибата.

Той забеляза двама войници, които копаеха гроб в края на лагера.

— Видели са го наблизо, сър — отговори пазачът.

— Добре — каза Чарлз и отвърна очи от гроба.

Трябваше да се заеме с практическите задачи. Имаше телеграми за изпращане. Налагаше се незабавно да се извести семейство Бовилие и той искаше да им каже, че Жан-Жак е бил погребан като християнин. Бързо прекоси лагера, за да отиде в палатката си. Тялото на Жан-Жак беше оставено под едно дърво увито в мръсно платнище от палатка. Като видя това, Чарлз престана да усеща тялото си, сякаш то му беше чуждо. Той чу как един майор от британската армия изкрещя на войника, който стоеше до тялото на Жан-Жак:

— Ще намерите ковчег!

Чарлз усети как се спуща срещу войника, как го сграбчва за ръката и му изкрещя в лицето:

— Ще намерите ковчег!

— Това не е обичайно за границата, сър — отговори бързо войникът.

— Чухте ли какво казах, редник? — попита майорът, треперещ от ярост.

— Нямаме ковчег, сър — отвърна войникът изплашен.

— Тогава ще вземете английското знаме!

Чарлз долови нотка на умопомрачение в собствения си глас.

— Нямаме знамена за погребение, сър.

— Наистина ли?

Гласът му бе станал пронизителен. Чарлз гледаше изправеното тяло на майора, облечен в яркочервено. Виждаше вените му да пулсират над високата му яка, виждаше белия му панталон, прилепнал по бедрата, през които преминаваха нервни вълни. Едновременно с него той погледна пилона, издигащ се в центъра на лагера, в края на който се вееше британският флаг. Видя как сабята излезе от ножницата и как блесна на слънцето в момента, когато разцепи въздуха, за да отреже въжето на пилона. Видя как родното му знаме бавно се свлече и се превърна в камара от червено, бяло и синьо.

— Ето ви знаме! — изрева острият глас на майора.

Чарлз объркано се огледа. Изведнъж се почувства разбит на хиляди парчета, а морето от лица, които се намираха наоколо, се взираха в малките частици, които представляваше той. Чарлз присъстваше на криза на умопомрачение, в която беше главно действащо лице.

— На работа! — заповяда той.

Чарлз намери подслон под стряхата на своите заповеди и си тръгна, без да предявява някакви претенции.

 

 

Преподобният Филип се обърна към Сюзан и Тис. Той яздеше до тях, а един войник ги водеше към военния лагер. Пътят беше тесен и ограден с гъсти храсти, които дращеха краката на конете.

— Не мисля, че цялата британска армия изведнъж е повярвала в Бога, Сюзан. И това е много жалко.

Той я погледна и й се усмихна. Тя седеше на коня пред Тис и сякаш двамата се сливаха в едно.

— Но не отричам, радвам се, че са поискали да направят християнско погребение.

— Кой е убитият войник? — попита Сюзан. — Как се нарича?

— Не знам — отговори преподобният Филип. — Знам само, че е бил убит.

— По християнски начин ли е умрял? — попита Сюзан усмихната.

— Сюзан — прошепна Тис, като потри брадичката си в косата й.

— Закачам се — отвърна Сюзан.

Сюзан се изви назад, за да погледне Тис, и го целуна по брадичката.

— Ако престана да се закачам с него, това ще му липсва — каза тя и се обърна към преподобния Филип, когото обожаваше и на когото завиждаше за вярата. — Така е, нали?

— Да, защото тогава няма да можем да се сдобряваме — каза простичко преподобният.

— Пристигнахме — войникът посочи палатката на Марздън. — Майорът сигурно е вътре.

— Това ли е човекът, когото трябва да погребат? — преподобният Филип погледна към групата войници, които се бяха събрали под дървото, до тялото на. Жан-Жак. Те тъкмо щяха да го загърнат в британското знаме.

— Да, сър.

— Връщам се веднага — каза преподобният Филип и се отправи към тях с коня си.

Тис го последва. Преподобният Филип скочи от коня си и се взря в Жан-Жак, когото бяха облекли в униформа. Мръсното платнище беше насъбрано малко по-нататък. Двама войници се бяха навели, за да вдигнат тялото и го поставят върху знамето, което беше разстлано до тях.

— Кой е той? Как се казва?

— Жан-Жак!

Писъкът на Сюзан се разнесе из лагера.

— Жан-Жак! — извика тя отново, скочи на земята, отблъсна преподобния Филип и се свлече до тялото.

— Не! — прошепна тя, хвана главата му, допря се до лицето му и започна да го люлее.

— Не! — изрева Сюзан и разкъса тишината.

Викът й стигна до Чарлз Марздън. Той стоеше сам в палатката си втренчил очи в телеграмата, която пишеше с красивия си почерк: „За да ви известя за смъртта на загиналия в бой редник Жан-Жак Вилие.“

На бюрото му стоеше сгънато писмо, адресирано до Жан-Жак. То бе написано от ръката на Емили Бовилие.

Чарлз се отправи към отвора на палатката и погледна навън. Тис държеше Сюзан. Той се опитваше да я отведе, но тя отчаяно се беше вкопчила в тялото на Жан-Жак.

— Тя го уби! — крещеше Сюзан.

— Сюзан! — умоляваше я Тис, който не можеше да я изтръгне от образите, които се смесваха пред очите й.

Малко момченце, треперещо пред светлината на един факел, се притискаше до майка си. Малко тъмнокожо момченце гледаше ужасено скорпиона. Гласът на Клара се носеше над тези образи: „Ако скочиш, скорпионът няма да те удари, а може и да те удари.“

— Не! — извика Сюзан, като видя отворената Библия пред себе си.

Тя чуваше шумоленето на страниците и пукането на кожената подвързия. Една капка кръв падна върху страницата. Гласът на Клара отново се промъкна в съзнанието на Сюзан:

„Заклеваме се в святата Библия… — гласът на Прюданс зазвуча редом до този на Клара — че синът на баща ни, Жан-Жак, малкият метис, не ще бъде вече петно за семейството ни“. Сюзан чуваше и собствения си глас: „Или да умрем, ако изменим на клетвата си“.

Пламъците, които се издигаха от конюшнята, осветяваха нощта. Гърбът на Жан-Жак гореше. Клара се смееше сред пушеците. „Може би не за Тис Ботма трябва да си загрижена, след всичко това.“ Гласът й се извисяваше и се завърташе нагоре с пушека.

Образът на Чарлз Марздън се приближи и се изправи пред Сюзан. Той я гледаше, но с очите на Клара.

— Вие го убихте! — извика Сюзан на спомените, на гласовете, на миналото.

Тя не знаеше, че лорд Марздън нямаше място в нейните спомени. Той стоеше пред нея и я гледаше, но не с неговите очи, а с очите на Клара.

— Вие! — прошепна тя.

Най-после Тис успя да я откъсне от този кошмар. Тя отпусна глава на рамото му.

— Сюзан — въздъхна той.

— Има ли някъде място, където можем да я заведем? — попита преподобният Филип Чарлз Марздън.

Той беше хванал мига, когато английският майор видя Сюзан и Тис. Не му убягна силното вълнение, което предизвика срещата им. Преподобният Филип разбра, че смъртта на този млад метис е изкопала в миналото пропаст, дълбока като гроба, в който щяха да спуснат Жан-Жак.

— Сержант! — извика Чарлз, като даде знак на сержант Форб. — Заведете ги в щабквартирата — той посочи Сюзан и Тис.

Тис погледна за миг Чарлз. Очите им се срещнаха. Позициите им сякаш изведнъж се размениха. Той не беше вече английският майор, който предизвикваше сина на един бурски бунтовник.

— Тя се лъже — каза тихо Чарлз.

Тис се обърна, без да каже дума, прегърна Сюзан и тръгна след сержант Форб.

Преподобният Филип чакаше. Той не изпускаше от очи Марздън, който следеше как увиват тялото на Жан-Жак в британското знаме.

— Винаги ли се използват знамена? — попита преподобният Филип, като проследи с поглед голия пилон. — Какво се е случило, майор?

— Тя е права — каза Чарлз и почувства как пропастта на неговата вина зейва под краката му. — Войникът Вилие беше убит.

— Защо?

Простичкият въпрос на преподобния Филип накара да изникнат в съзнанието на Чарлз милион причини, но ги премълча.

— Той не обичаше цветнокожите — каза само Чарлз напук на истината. Виновният ще се яви пред Военния съд. Отведен е в Граамстаун — излъга той.

Слънцето пронизваше с лъчите си изсушената земя. Молитвата на преподобния Филип се издигаше над зажаднялата земя като мараня.

„Приеми твоя син, Жан-Жак Вилие, в широките си обятия, молим Те, Господи, Отче наш. Дано в прегръдките Ти намери повече от това, което е изгубил. Ръцете Ти ще му бъдат опора и подслон, под който ще почива в мир во век и веков. Амин.“.

Тих вик се изтръгна от сърцето на Сюзан. Тис видя дългите й клепки да се спущат и страните й да се обливат в сълзи. Видя как обвитото в английското знаме тяло на Жан-Жак се спуска с помощта на въжета в изсъхналите недра на земята. Той се наведе и взе в дланта си малко от тази червеникава земя. Хвана ръката на Сюзан, разтвори я и изсипа пръстта в нея. Тя стоеше неподвижна. Тогава Тис се обърна към гроба, хвърли няколко пясъчни зърна върху Жан-Жак и погледна отново Сюзан. Тя отвори ръката си и изпусна песъчливите тъмночервени песъчинки.

Преподобният Филип наведе глава и изрече: „Помогни й, Боже, да им прости.“

— Ще останете ли за вечеря?

Гласът на Чарлз прекъсна тишината, която обгръщаше гроба.

— Имаме много неща да си кажем — добави той.

— Не мисля, че имаме да си кажем каквото и да било — отвърна Сюзан. — Можем ли да си тръгваме? — попита тя, като се обърна към преподобния Филип.

— Да. Благодаря — и той погледна към Чарлз.

Преподобният Филип се отправи към конете. Тис се готвеше да го последва със Сюзан, но преди това попита:

— Ще се върнете ли в Кейптаун, майор Марздън?

— Да. Ще отида също в Добра Надежда веднага щом имам възможност.

— Ще им кажете ли, че сте видели Сюзан? — попита Тис.

— За тях е важно в този момент да знаят, че тя е жива — отговори Чарлз, който мереше внимателно думите си.

— Не съм жива за тях — каза хладно Сюзан. — За моето семейство аз съм мъртва, както и Жан-Жак. Кажете им, че сте ме видели. Кажете им къде съм. Кажете им, че не искам да видя повече Добра Надежда — Сюзан изтича към преподобния Филип и конете.

— Кажете им, че съжалявам — каза Тис, преди да си тръгне.

Лорд Марздън гледаше отдалечаващите се силуети на тримата, които напускаха военния лагер, за да тръгнат по тесния и криволичещ път, който се губеше в гъстите храсти. Това беше пътят, по който Жан-Жак бе минал преди смъртта си.

Преподобният Филип яздеше бавно пред Сюзан и Тис. Той мислеше за онази нощ, когато Сюзан бе изникнала в мрака, за да влезе в неговия живот. През тези седем години, които тя прекара с него в мисията, той беше питал, без нейно знание, всички, които идваха от областта, дали не са чули да се говори за изчезването на една млада белокожа девойка.

Историите, които му разказваха, бяха толкова объркани, че се превърнаха в мит. Тя стана ангел, вълшебница, богиня. Преподобният Филип стигна до заключението, че Сюзан трябва да е дошла от Добра Надежда. През всичките тези години той внимаваше Сюзан и хората от Добра Надежда да не се усъмнят в това, което беше научил.

Погребението на Жан-Жак и реакцията на Сюзан го убедиха, че е трябвало да запази тайната. Като гледаше тези две същества, които беше бракосъчетал, как се полюшват на коня си, той разбра, че и те са погребали миналото под покривалото на мълчанието.