Луаншия Греер
Добра надежда (2)

2.

Денят беше великолепен. Лекият морски бриз смекчаваше жаркото слънце. Планините се открояваха на фона на небесната синева. Земята имаше мек червеникав цвят. Леки облаци прах се издигаха над нея като мъгла. Далече се извисяваше розов облак, който Жак съзерцаваше с вълнение. Той прегърна раменете на Ева, която стоеше права до него, обхваната от тревожно напрежение.

— Всичко ще мине добре. Ще стане добър ездач — каза гордо той.

— Малък е още.

Ева сдържа една кратка въздишка. Тя следеше с очи облака прах, който носеше шума на приближаващите се конски копита. Когато видя своето мъничко момченце да язди към тях, Ева се усмихна. То сякаш се беше сляло с Шива. Щом като краката на животното се изпъваха при галопа, Жан-Жак леко се повдигаше на гърба му, като че ли плаваше заедно с него.

— Гледай! Роден е за ездач — извика Жак възбудено.

Преминавайки като вихър, Шива леко ги докосна.

Ева размаха ръка, а Жак изпрати радостен вик за поздрав, като стегна прегръдката около раменете й.

— Казах ти, че не трябва да се страхуваш. Ездата за него е толкова естествена, колкото и дишането.

Ева изрева. Изпълнена с безсилен ужас, тя видя как синът й се отделя от гърба на коня и слабичкото му телце описва във въздуха опасен скок. Миг след това то лежеше сгърчено на земята.

Тя се хвърли към Жак, който стоеше неподвижен. И двамата мълчаха. Шива се спря малко по-далеч и се обърна назад като поразена. Какво ли може да се е случило на малкия й ездач?

Ева се обърна. Жак се наведе и докосна детската ръчица, разперена в праха. Той я доближи до косите на момчето, чието лице беше заровено в пясъка.

— Жан-Жак!

Той погледна Ева, но тя тутакси обърна поглед настрани.

— Жан-Жак!

Леко повдигна главата му и я обърна към себе си. Момчето отвори очи и сви устните си в усмивка:

— Малко оставаше да не падна, господарю — каза то.

 

 

„Само да се беше убил! — мислеше си Клара, изтичвайки от храста, зад който се бе скрила. — Всяко животно, което е било достатъчно глупаво, да позволи на някого да го язди, може да бъде само опасно. Защо не го уби?“

— Разчитайте на мене, госпожице Клара.

Това беше гласът на Али, изникнал изневиделица. Клара се обърна наоколо, за да го търси из лозята. Той се беше свил така, че да не бъде забелязан. Момичето видя един чер крак, който се показваше измежду главините на лозята, с разперени пръсти и суха напукана кожа.

— Иди си! — каза тя.

Клара се затича, без да се интересува дали баща й ще я види.

— Ако баща ми разбере, че го следиш, ще те обеси.

— Огънят, госпожице Клара — прошепна Али.

Тя се спря и се престори, че маха лозова пръчица от полата си.

— Да? Какво имаш да кажеш? — попита тя тихо.

— Кажете на Ева, че господарят й заповядва да си отиде. Аз ще ви помогна, госпожице Клара. Огънят ще я накара да си тръгне.

Али говореше, без да я гледа.

— Тя няма да ми повярва — отговори Клара, счупвайки стеблото, което й пречеше да мине. — Кажи й го ти!

— Ще й го кажа, госпожице Клара. Ще я накарам да си замине — обеща Али.

Клара започна да обикаля в кръг. Предложението я заинтересува.

— Ти също ли ще заминеш. Али? И ти ли я обичаш?

— И аз ще замина, госпожице Клара — отговори той.

Клара се спря и треперейки, сведе очи към него. Той се беше спотаил сред лозята.

— Правил ли си нещо с нея?

Очаквайки отговора му, тя почувства, че отвращението й нараства.

— Правил ли си нещо с нея, Али?

— Не, госпожице Клара — отговори бързо той. — Не.

— Е, би трябвало…

Клара говореше така, сякаш знаеше точно какво означава това. Веднъж тя бе видяла едни роби да го правят. Черните им тела блестяха и се гърчеха преплетени едно в друго. Чуваше се само лекото задъхване и стенание на жената. Те бяха на брега и тя ги беше видяла. При този спомен почувства как полъх на топлина изчервява лицето й.

— Нямам време за губене с тебе! — каза тя и избяга.

Да тича — беше единственият начин да притъпи усещанията, които я бяха обхванали. Това беше същата онази тръпка, която бе почувствала, гледайки как двамата роби правят любов. Тя предполагаше, че и баща й прави същото с Ева.

Клара се спря чак до плевнята. След като намери подслон в полумрака на тази постройка, тя се отпусна върху сеното неподвижна, с вдигнати зад главата ръце и разтворени крака. Живо усещаше пулсиране в слабините си. Тя постави ръката си върху топлото леко заоблено тупкащо място. Надигна глава, за да погледне. Младите й гърди изведнъж се втвърдиха. С другата си ръка тя ги докосна и погали. Зърната й бяха настръхнали. Едва сдържайки дъха си, тя помилва нежната плът между бедрата си. Лекото потръпване от това място се разнесе по цялото й тяло. Отвори уста и пое топъл въздух. След това отпусна глава настрани, затвори очи и тихо заплака.

От тайното си скривалище в плевнята Прюданс гледаше сестра си с широко отворени очи.

 

 

Когато си легна тази вечер, тя наблюдаваше формите на тялото й, които се виждаха под завивката. И най-лекото движение, което Клара правеше на сън събуждаше у Прюданс подозрение. Преди няколко седмици тя беше сравнявала телата на двете си по-големи сестри. Това беше преди случката в плевнята. Сюзан не приличаше на Клара. Тя изглеждаше учудена от младото й тяло, омаяна от едно ново откритие в очакване на чудото, което неминуемо щеше да стане: превръщане на малкото момиче в жена. Дори лицето на Сюзан беше различно. Страните й бяха розови, два светлорозови кръга. Очите й блестяха, сякаш блясъкът им идваше отвътре.

Клара бе съвсем друга, напрегната. Гласът й бе станал по-плътен, очите й искряха. Те прекараха дълги часове във взаимно разглеждане. Прюданс сметна това за глупаво, по-скоро за притесняващо. Още повече че тя самата беше лишена от това, което те изследваха. Защо, по дяволите, стояха прави над едно огледало и търсеха някакъв отвор между краката си? Ако някога на Прюданс й се случи да открие такъв, то тя се надяваше, че той скоро ще се затвори. Най-накрая беше решила да не им обръща внимание. И особено да не се занимава с тялото си. Но какво правеше Клара в плевнята? Само мисълта за това й беше непоносима.

Вратата се отвори и госпожица Търстън показа глава, сякаш беше проникнала в мислите на Прюданс. Почувствало се виновно, момичето призна:

— Мислех си, госпожице Търстън, но заспивам веднага.

— Добре, Прюданс, лека нощ.

Гувернантката напусна стаята.

Прюданс отвори още веднъж очи, за да се увери, че нищо не се е случило в леглото на Клара, нито в това на Сюзан. И двете спяха. Най-после Прюданс заспа спокойно.

 

 

Жак се чувстваше уморен. Денят беше много горещ и той от сутринта бе работил в лозята. Господин Клодел му беше предложил да посади нови лозови пръчки черно вино. Отначало Жак не искаше, макар да знаеше, че господин Клодел е прав, но после се съгласи.

Господин Клодел беше прекарал заедно с Жак в Добра Надежда не малко години. Но Жак не го познаваше добре. Той беше по-възрастен от него, сдържан, с особения характер на човек, който не се предава лесно. Жак знаеше, че той не одобрява връзките му с Ева, макар да не беше ставало дума за нея. Това беше една мълчалива присъда, която не пречеше на Жак да се възхищава от работата му на винар.

Той беше дошъл от Франция, посъветван от далечен роднина. Жак считаше Франция за своя родина. Въпреки че смяташе да не се връща вече там. Завиждаше на господин Клодел за това, че той ще се завърне някой ден в отечеството си.

През последните години положението се беше изменило. Шарл X бе свален. Луи-Филип се беше възкачил на трона. Наричаха го краля гражданин. Господин Клодел очакваше да види как ще се развият събитията.

В Африка, сякаш за да затвърдят заплахата срещу протестантите, бяха дали еднакви права на католици и християни от колонията на Добра Надежда. Още повече че в свободния печат все по-често се повдигаше въпросът за освобождението. То неизбежно ще дойде. Разбира се, Жак щеше да бъде засегнат финансово от него, но това, което го караше да страда най-много, бяха чувствата. Той не приемаше поробването на човешко същество, каквото и да е то. И въпреки че не одобряваше съседите си, които искаха да запазят правата си над робите, Жак мълчеше. Но в противоречие с хуманните му чувства, робството закриляше една част от живота му, на която той държеше особено много — Ева и техния син.

Жак искаше да забрави за всичко — за лозовите пръчки, за освобождението и да заспи.

Той угаси фенера и се приготви да влезе в стаята си. Смяташе, че ще намери Емили заспала както обикновено. Но тя не се чувстваше добре. Беше прекалено нежна, за да може да живее в Африка. Той знаеше това и се измъчваше, но го приемаше. Защото така можеше да се радва на Ева без угризения на съвестта. Той силно обичаше Емили и мислеше, че госпожица Търстън не се досеща за нищо. Нейната британска студенина го забавляваше. Понякога му се случваше да забележи топлинка в сивите й очи, но когато те се отправяха към него, възвръщаха смразяващата си строгост. При всяка бременност на Емили той трябваше да понася тежестта на този поглед — обвинителен, осъдителен и накрая безразличен, докато въпросното дете не се роди, без това да убие крехката му майка.

Някога, когато Емили беше бременна и те правеха любов, се смееха от сърце, защото това за госпожица Търстън беше грях. Един път стигаше според нея. Но за тях удоволствието беше безкрайно, докато един ден изчезна заместено от нежни грижи. От много години Жак не спеше в едно легло с Емили. Тя имаше нужда от покой. Той отвори вратата на спалнята, погледна към леглото й, докосна го, за да стигне до своето, и изведнъж се спря, усещайки ръката на Емили да докосва бедрото му. Той се обърна. Тя му се усмихна от хладната вдлъбнатина на възглавницата си.

— Мислех, че си заспала — прошепна Жак. — Имаш ли нужда от нещо?

— Имам нужда от тебе, Жак.

Ръката й се вдигна по бедрото му, докато намери неговата. Те вплетоха пръсти — това беше жест, изпълнен с нежност, топлина и внимание. Емили се любеше със същата всеотдайност, както преди.

Докторът беше минал да посети Емили сутринта. Жак не беше при нея, тъй като тя го бе уверила, че се чувства добре. Оплакваше се от слънчево изгаряне. Жак не очакваше да се сблъска с каменния поглед на госпожица Търстън, когато се върна вкъщи.

Бременна? Той нито за момент не беше мислил за възможността да имат още едно дете и разбра, че не го иска. Раждането на Жан-Жак беше удовлетворило желанието му да има син, но Емили не знаеше това. А присъдата, която прочете в погледа на госпожица Търстън, го задължи да засвидетелства пред своята нежна Емили, че е щастлив от това събитие. Дали ще има син, или дъщеря — нямаше значение. Всичко, което искаше, беше майката и детето да са добре.

— Ще бъде син — му каза Емили от леглото си. Тя му се усмихна с доверие. — Знам, защото… знам.

Тя се усмихна още по-широко.

— Наистина ли?

Жак се наведе над нея и я прегърна.

— Няма значение. Още една дъщеря — би било чудесно.

— Но, Жак, важно е. Трябва ти син. Някой, който да те замести, когато вече няма да сме живи. Един син, който…

Жак й запуши устата с ръка.

— Всичко, от което имам нужда, е една здрава и щастлива жена.

— Аз съм такава.

Тя се засмя.

— Как беше госпожица Търстън?

— Съмнявам се дали ще ми проговори — отвърна Жак с усмивка.

Погледът на Емили издаде желанието й. Той я потупа по върха на носа.

— Трябва да внимаваме за бебето — каза той.

— О, Жак, но госпожица Търстън няма да се усъмни.

Тя го издърпа към себе си и го прегърна силно.

— Ще те даря със син. Обещавам.

 

 

— Мамо, татко! Вярно ли е? — викаше възбудено Сюзан. — Вярно ли е, че ще имате бебе?

— Как ли е разбрало малкото ми момиченце? — попита Жак, като се усмихваше.

— Защото госпожица Търстън е разярена. Тя говори и на чашата си, и на чинията. Сигурно ще ги счупи — отговори весело Сюзан.

— Какво ли им казва? Че баща ти е лош?

Сюзан потвърди:

— Много лош. Тя каза на чинийката си, преди да остави чашата върху нея: „Още едно дете! Нали ти бях казала? Налага се, скъпата ми Емили, още една бременност. Той е…“

Сюзан се спря, а Жак повдигна въпросително вежди:

— Какъв? — попита той.

— Тя не знаеше, че я слушам. Иначе не би го казала, татко.

Сюзан погледна майка си с надежда:

— Вярно ли е, мамо?

Емили кимна утвърдително. Сюзан се хвърли на леглото и я прегърна.

— Внимавай, Сюзан — пошегува се Жак. — Не искаш да задушиш братчето или сестричката си, нали?

— Братчето! — твърдо реши Сюзан, без да пуска майка си.

Емили се засмя, като вдигна очи към Жак:

— Всичко е решено, както виждаш.

— Какво става?

Прюданс стоеше на вратата, а Клара беше зад нея. Погледна баща си и попита:

— Защо Сюзан е толкова доволна? Да не сте й дали нещо?

— Не, малка пресметливке. Щастието не зависи само от подаръците, които получавате, а и от съществата, които ви даряваме.

Жак отиде до вратата и застана между Клара и Прюданс. Той ги прегърна и Клара веднага се притисна до него.

— Семейството скоро ще се увеличи.

— Ще се увеличи ли? — попита Прюданс изумена. — Вие очаквате бебе?

— Момче ли ще бъде? — заинтересува се Клара.

Никога Жак не беше я виждал толкова лъчезарна. И тя се е променила. Един ден ще бъде очарователна.

— Майка ви казва, че ще е момче. Трябва да я целунете.

Те се отскубнаха и се втурнаха от двете страни към леглото на Емили. Сюзан дръпна за миг завивката на майка си.

— Сюзан — смъмри я Клара. — Отмести се.

— Мамо, не мога да ви видя. Махни се. Сюзан — заподсмърча Прюданс.

Но Сюзан не се помръдна. Тя остана твърдо на поста си, бранейки мама. Емили сияеше. „Какво събитие е да се роди синът ми!“ — мислеше си тя. Най-после едно безоблачно щастие изпълни къщата. По-късно ентусиазмът утихна. Слава богу!

Жак почувства нежна топлина при вида на тези скъпи негови създания, свързани от любовта. Но щастието, което изпитваше, не пропъждаше мислите му за Ева и Жан-Жак. Той си спомни за земята, от която бяха произлезли, червеникавата земя, която му беше донесла душевен мир.

Било, защото беше забелязала леката тъга, преминала през погледа на мъжа й, или едва уловимото потрепване на брадичката му, но Емили знаеше какво чувства той. Жак се смяташе изключен от своето собствено семейство. Въпреки надеждата, че ще се върне отново, привлечен от един бъдещ син, съмнението си оставаше като постоянен дразнител. Той беше болен от неизлечима тъга.

 

 

Клара излезе забързана от къщи, за да търси Али.

Али отговаряше за робите. Тъй като работеше по-рядко, човек винаги знаеше къде може да го намери, особено в такова лошо време.

Реката беше придошла. Зимните дъждове настъпиха по-рано тази година. Въздухът бе влажен. Мъгла се стелеше над планините. На такова разстояние силуетът на Али приличаше на наведено над водата дърво. От светлината кожата му сякаш ставаше по-тъмна.

Клара се спря до една пързалка, където Али стоеше с две деца — момче на около шестнадесет години и едно момиченце със сополиво носле. Това сигурно бяха неговите деца. Тя никога не се бе питала дали той има деца, или не. Знаеше, че Али притежава няколко роби, най-вече деца. Той беше добър търговски посредник, който заемаше роби на баща й. Клара беше чула големите да спорят по въпроса за робството. „Али сигурно си има мнение — казваше си тя. За него робството имаше същия смисъл, както и за Жак — Ева. Възможността да отдели достатъчно пари, за да купи свободата си. С тази свобода той можеше да купи Ева.“

Момчето беше забелязало Клара, преди тя да го види. То се приближи до Али, който стоеше до брега, и се наведе да му каже нещо. Али веднага издърпа въдицата си, сведе глава и тръгна към Клара за да я посрещне.

— Идвате да ме видите, госпожице Клара? — попита той, без да я погледне.

Клара не можеше да откъсне очи от момчето. То имаше черна като смола кожа. Очите му бяха с цвят на черен кехлибар. Момчето я гледаше — нещо съвсем необичайно за един негър. Тя чувстваше изгарящия му поглед през роклята си. Без да му обърне внимание, каза на Али:

— Ела малко по-далече от тези деца.

Като се върна назад по пътя, тя направи знак на Али да тръгне след нея.

Али я последва.

Момчето направи същото, само че с поглед.

— Ти ми каза, че тази Ева ще замине с тебе — каза Клара, като отметна леко глава, за да вижда едновременно и момчето. — Така ли?

Али кимна. При всяко кимане той навеждаше все повече главата си, което беше знак на покорство.

— Да, госпожице Клара. Щом й кажете…

Очите на момчето не се отместваха от Клара. Може би то беше на повече от шестнадесет години, високо и добре сложено.

— Тази вечер? — каза Клара, като отвърна за миг поглед от него за да погледне Али.

— Да, когато всички заспят — потвърди Али.

— Кой е този? — попита тя, като погледна през рамото му.

— Синът ми — отговори Али и се обърна.

— Как се казва?

— Сънди.

Али отново се беше обърнал към нея и я попита със сведени очи:

— Желае ли госпожица Клара синът ми да работи за нея?

— Какво искаш да кажеш? — заинтересува се тя, като зае надменна поза. — Какво да прави?

— Да работи вкъщи. Мария казва, че Сънди е добро момче. Ако вие кажете, той може да остане в къщата. Ще бъде на ваше разположение, когато имате нужда от него.

— Как смееш? — викна Клара със святкащи очи. — Как смееш?! Кажи му да не ме гледа така!

Али сви рамене. Яростта на Клара я беше ожесточила. Тя изрева:

— Махни този негър оттук! Не искам да виждам черните му очи.

Тя се обърна назад. Али погледна сина си. Те се разбраха без дума. Момчето тръгна в обратна посока, а Али се върна към Клара.

— Съжалявам, госпожице Клара — каза той, като сведе още по-ниско глава. — Тази вечер ще бъда готов.

Клара го изгледа студено.

— Добре — каза тя.

Тя бавно тръгна към къщи по продължението на реката. Знаеше, че момчето продължава да я гледа. Чувстваше очите му. Вървеше колкото се може по-бавно. Защо да не разкъса недостъпната с поглед?

 

 

Клара намери Прюданс в избата. Тя беше прекарала там целия ден, за да гледа как работи господин Клодел. На него му беше приятно това присъствие, защото никой, освен Жак, не се интересуваше от занаята му, а пък и обичаше да има с кого да си поговори за живота.

— Помислете за всички, които са живели тук преди нас, Прюданс. Помислете колко суров е бил животът им — заградени отвсякъде с враждебност.

Той се усмихна с лека горделива усмивка.

— Е, по-голямата част от тях не са били добри земеделци.

Изкикоти се и продължи:

— Лозето… Съмнявам се дали някой от тях е имал някаква представа, какво прави. Едва ли са познавали вкуса на виното…

Той дълбоко пое въздух и продължи трескаво:

— Истинско чудо става в гроздовия сок. Загадъчна метаморфоза! И тази ферментация… Как ли са се омайвали?

— И как става това? — попита Прюданс с изгарящи от любопитство очи.

— А! — възкликна господин Клодел, който винаги се прикриваше с удоволствие зад мистериите на виното. — По същия начин, по който е ставало от хиляди години насам. А едва днес ние започваме да го разбираме.

Той се беше приближил до едно голямо буре и почти с нежност бе сложил ръката си върху него.

— Тайната е може би вътре.

Той поклати глава.

— Не, тя се намира в познанията на винаря. Дори и лозарят не знае всичко — каза господин Клодел, като се усмихна гордо на Прюданс.

— И не знаете какво правите? — попита Прюданс с ококорени очи.

— Преструвам се, че знам — пошегува се господин Клодел.

Той сви рамене и продължи:

— Има едно необяснимо равновесие между инстинкта и разума, Прюданс.

Тя изглеждаше спокойна.

— Тогава ще ме научите ли?

— Питам се дали това ще ви бъде полезно, малко момиченце. Вие сте като баща си — каза той, като я потупа гальовно по главата. — Когато пораснете, може би ще ви науча на някои основни неща: как да постъпвате практически, хигиена…

— Не, не, сега искам да знам!

Господин Клодел завиждаше на младежкия ентусиазъм, на упорството на едно дете, което знае какво иска и започва да го прави, макар и да не знае как.

— Да, мило момиченце, един ден ще ви науча…

Сега на господин Клодел му се искаше тя да си отиде. Прюданс беше загубила вече не малко от времето му, което той би посветил на гроздето.

— … когато пораснете — прибави той.

— Но сега съм по-голяма от първия път, когато ви бях помолила.

Прюданс замълча, защото видя Клара да влиза в избата.

„Чудесно! Клара се намесва точно навреме“ — мислеше си господин Клодел, който не можеше дълго да се радва на малките момичета.

Прекъсването ядоса Прюданс.

— Какво правиш тук, Клара? — попита тя, като отметна главата си назад. — Нали ми каза, че не обичаш избата?

— Татко те предупреди да не идваш тук — отговори Клара.

Тя мразеше миризмата в избата. Това, което за Прюданс беше вълшебно изпарение, за Клара бе само миризма на гнило грозде.

— Трябва да ти говоря — каза Клара грубо, като здраво хвана ръката на сестра си. — Веднага!

— Ще се върна! — извика Прюданс на господин Клодел, докато Клара я дърпаше навън.

Господин Клодел се усмихна, поклати глава и потъна в своя личен свят сред бъчвите…

— Защо винаги ми пречиш, когато съм заета? — възнегодува Прюданс. — Имах важна работа.

— Важно е това, което искам — отвърна Клара, издърпвайки сестра си от мрачния хлад на избата към жаркото слънце навън. — Много важно! — добави тя.

— Няма нищо по-важно от това да науча как се прави вино — измърмори Прюданс. — Нали за това сме тук.

— А мама? — каза Клара, която се спря, за да прониже с поглед сестра си. — За тебе виното ли е по-важно от мама?

Прюданс нищо не каза.

Двете сестри намериха Сюзан там, където Клара я беше оставила. Тя чакаше послушно идването на Прюданс, защото предстоеше много важно съвещание.

— Защо Сюзан е тук? — попита Прюданс, като забеляза сестра си под едно дърво в градината пред къщи.

След това се спря рязко и изгледа сестра си подозрително.

— Няма да се събличам — отсече тя.

— Не бъди глупава, Прюданс — отвърна Клара, която седна в краката на Сюзан. Тя даде знак и на двете да направят като нея. — Искам да поговорим преди уроците. Тайна е.

— Щом е тайна, защо трябва да стоим пред къщи, където всеки може да ни види? Това е глупаво — каза Прюданс.

Тя нямаше никакво желание да остане и безспорно пречеше на Клара.

— Защото тъй.

„Клара е досадна като госпожица Търстън“ — си мислеше Прюданс. „Защото тъй!“ — бе казала тя. Това не означаваше нищо, само по себе си, но хората го употребяваха, за да изразят нещо безспорно. Най-вече възрастните… „Когато Клара порасне, ще бъде точно като повечето от тях“ — реши Прюданс.

— Спомняте ли си нашия кръвен договор? — попита Клара.

Тя погледна къщата. Усмихна се неочаквано и даде знак на някого. При тези думи Сюзан и Прюданс подскочиха и се обърнаха виновно към къщи. Майка им беше на верандата. В отговор тя им махна с ръка. Русите й коси блестяха като ореол около лицето й. Прюданс и Сюзан също махнаха с ръце. Но какво правеше Клара? Как се осмеляваше да говори за кръвния договор пред майка им?

— Майка има нужда от нашата помощ. Когато една жена очаква дете, тя най-много се нуждае от спокойствие. Трябва да я пазим от всякакви неприятности — каза Клара, сякаш отговаряше на мислите им.

„С всеки изминал ден тя все повече започва да се изразява като госпожица Търстън“ — каза си Прюданс.

— Знам — прекъсна я тя. — Тогава защо да говорим за това? Ако тя знаеше, щеше да й бъде неприятно.

— Но тя няма да го узнае. Мама нищо няма да разбере за това момче. Ето защо — каза Клара, като погледна майка си, която се прибираше вкъщи — ще го направим тази вечер.

— Какво ще направим? — попита Сюзан, която беше пребледняла.

— Ще ги изплашим. Ще ги изгоним. Още тази вечер! И те ще си заминат — прибави тя, като се наведе към сестрите си.

— Но те не могат — отговори простичко Прюданс. — Те са роби и не могат да си заминат.

— Ще си заминат — възрази Клара и легна в тревата. — Не казвайте на никого нищо. Но когато си легнем тази вечер, не трябва да заспивате.

„Да заспят?! Че как можеха да заспят?“ — питаше се Прюданс.

Клара сгъна крака и пъхна широката си пола между коленете, откъсна стръкче трева и го лапна. Сюзан и Прюданс я наблюдаваха. Сюзан се изправи изведнъж и си вдигна полата.

— Ох! — извика тя и започна да гони нещо от крака си, подскачайки. — Махай се, махай се!

— Но това е само един скакалец — каза спокойно Клара.

— Ужасно е! — каза Сюзан, като гледаше подскачащото насекомо.

Тя почака малко, като се питаше къде ли може да е отишъл скакалецът. Върху нея, разбира се. В това диво място всичко скачаше по нея. И всичко неприятно приемаше образа на скакалец. Тя се отдалечи от сестрите си и от скакалеца.

— Връщам се — каза Сюзан. — Госпожица Търстън сигурно ни чака.

— Не забравяй за тази вечер — каза Клара, без дори да я погледне.

Прюданс се приближи до скакалеца и започна да се забавлява, като го караше да подскача.

— Колко е миличък! — каза тя.

Клара се обърна по корем и се вгледа в скакалеца, който стоеше на едно място. След това стана, вдигна десния си крак, като го задържа за момент върху насекомото, след което изведнъж го стъпка.

— Не забравяй за тази вечер! — каза тя на Прюданс, сякаш нищо не е било, и се затича към къщи.

— Клара, Прюданс!

Това беше госпожица Търстън, която ги викаше. Щяха да имат урок по аритметика. Прюданс мразеше аритметиката. Как би искала да върне живота на това бедно скакалче!

 

 

Излегната на леглото, Прюданс се утешаваше с настъпването на вечерта, като си казваше, че за днес се е отървала от аритметиката.

— Будна ли си, Сюзан? — попита тихо тя.

— Да — отговори едва чуто Сюзан.

— Шт! — обади се Клара.

Нощта бе тиха и мрачна. Африканските нощи поглъщаха всичко. Единствено щурците продължаваха да пеят. Понякога можеше да се чуе хиена. Все по-рядко наплашените деца се стряскаха от лъв или леопард. Но майките им ги успокояваха, че дивите животни са изчезнали в дълбините на Африка. Прюданс си беше казала, че един ден ще отиде там, отвъд планините, които ограждаха Добра Надежда. Какво се криеше зад тези планини? Тя бе чувала да казват, че и други хора живеят там. Но не хора като тях, не и черни като робите, а чудновати хора, дребни, жълтокожи. Тя беше чула това от едни познати на баща й, които веднъж бяха отишли да ги ловят с коне. Наричаха ги бушмени. Но как можеха да се ловят хора, та дори те да са дребни и жълти? Беше се унесла в сън, мислейки за тях, но изведнъж се стресна от страх. И тя реши един ден да прекоси тези планини.

— Будна ли си, Сюзан?

— Да.

— Шт! — процеди Клара.

И Прюданс заспа.

Сюзан чакаше нервно, докато Клара разтърсваше Прюданс. Тя не беше мигвала.

— Събуди се, Прюданс, събуди се! — шепнеше Клара.

Но Прюданс, която не искаше да се събуди, само измърмори нещо.

— Събуди се де! — и Клара я разтърси още по-силно.

— Кой е? Какво има? Тъмно е още.

Прюданс се опита да остане в леглото, но Клара я сграбчи за раменете.

— Ето ти палтото, навличай го!

То стоеше на нощното шкафче. Клара й го метна на главата. Обгърната от сладката топлина на съня, Прюданс си спомни, че трябваше да се събуди за нещо специално. Коледа ли беше? Или какво? Тя се сети и макар че още не беше се събудила, седна в леглото.

— Вече?

— Обличай си палтото! — заповяда Клара.

Къщата беше потънала в мрак, когато трите момичета с тиха стъпка тръгнаха към входната врата. Паркетът скърцаше, но те познаваха опасните места и ги заобикаляха. Вратата беше заключена. Знаеха, че баща им използваше цялата си сила, за да дръпне мандалото, затова излязоха през кухнята. На ниската градинска стена беше окачен факел. Вървейки забързана, Клара го взе.

— Кой го е сложил? — попита Прюданс.

— Шт! — каза Клара вместо отговор. — Ела! — обърна се тя към Сюзан, която не бързаше да ги стигне, но се покори насила.

 

 

Ева спеше с малкото си момченце. Осветена от трепкащата светлина на факела, стаята изглеждаше по-малка, отколкото през деня. Всичко беше наредено грижливо: дървата за печката, рибата, месото, кухненските съдове. Всичко стоеше на мястото си.

Леглото беше малко. Въпреки мръсните стени, завивките блестяха от чистота. „Дори и Жан-Жак изглежда чист — мислеше си Клара. — Толкова чист, колкото може да бъде един мулат.“ Но тя се сети как той се беше родил, и се спря.

— Може би не трябва да си правим труда да ги будим — прошепна Клара, размахвайки факела из стаята. — Никой няма да разбере кой е направил пожара.

— Но ти не ни каза, че ще подпалваме къщата — възкликна Сюзан.

При шума от гласовете Ева се размърда. Миг след това тя беше вече будна. Светлината я накара да присвие очи. Инстинктивно дръпна Жан-Жак към себе си.

— Татко ни изпраща. Той заповяда да си заминавате — каза студено Клара.

Жан-Жак се разбуди, започна да си търка очите и да се притиска до майка си. А после, сякаш раздвижен от биенето на сърцето й, той отвори очи.

— Каза, че трябва да си отидете. Сега! — произнесе Клара убедително, макар че гласът й трепереше. — Чуваш ли? Не разбра ли какво ти казвам? Баща ни каза, че трябва да си заминете. Трябва да вземеш и детето си!

— Не съм свободна да замина.

Простотата на Евините думи и спокойствието й вбесиха Клара. Тя приближи факела до нея и извика по-силно:

— Каза, че ти трябва да си заминеш. И той също — добави тя, като посочи Жан-Жак с глава. — Той иска да сте заминали, преди да е съмнало и преди другите да са станали.

— Ще си замина, когато господарят ми каже — отговори тихо Ева.

— И спориш? Как смееш? Казах ти, че баща ми иска да си отидеш.

Жан-Жак се отдръпна пред яростта на Клара.

— Когато господарят ми каже, ще замина — повтори Ева със същия тон.

Сюзан дръпна Клара за ръкава.

— Остави я, Клара. Това не е хубаво.

— Не е хубаво ли? — Клара стрелна сестра си с пламтящ поглед. — Но погледни го! Погледни това малко черно копеле и ми кажи пак, че не е хубаво.

Прюданс тръгна към вратата. Клара се обърна и насочи към сестра си светлината на факела.

— Аз си отивам — каза Прюданс.

— И ще ги оставиш да причиняват злини на мама и на бебето?!

Сюзан се приближи до Прюданс. И двете стояха срещу сестра си, безмълвни, после се обърнаха и изчезнаха.

Клара отиде по-близо до Ева:

— Баща ми ще се отърве от тебе! Ще видиш!

След това тя изтича след Сюзан и Прюданс.

Жан-Жак, притиснат до майка си, гледаше в тъмнината, която трите сестри оставиха след себе си. Присъствието й го успокояваше. Тя прошепна:

— Не се безпокой, Жан-Жак. Няма нищо.

 

 

— Сега тя никога няма да си отиде! Не ви е грижа за мама!

Клара тичаше след Прюданс и Сюзан, които отстъпваха назад, към къщи.

Сюзан се обърна към Клара в момента, когато факелът ги освети.

— Ти искаше да ги убиеш… — каза тя.

— Не! — отрече Клара.

— Искаше! — настояваше Прюданс.

След това тя се втурна след Сюзан вкъщи. Клара хвърли на земята факела и ги последва. Пламъкът се сгърчи в пясъка, сякаш се бореше за живот. Али безшумно изникна от сянката. Той се сливаше с тъмнината на нощта. Взе факела, погледна към селцето на робите и тръгна натам с тихи стъпки.

Чувствайки се на сигурно място в леглата си, Сюзан и Прюданс се завиха презглава, но Клара, все така решително, им дръпна завивките.

— Връщаме се! — процеди тя. — Тя трябва веднага да си замине.

— Не! — каза Сюзан като се вкопчи в завивката си.

— Ще дойдеш! — и Клара отново я отви.

— Ако упорстваш, ще викам — предупреди Прюданс. Очите й излъчваха гняв.

Клара се изправи срещу нея, но Прюданс не се уплаши от това. Сюзан скри лицето си под одеялото.

— Много добре! — каза Клара и се върна на леглото си.

Изведнъж тя се промени. Усмихваше се в мрака и тази усмивка издаваше гласът й:

— Припомнете си, че само смъртта може да ни избави от клетвата.

 

 

— Ева, трябва!

Али не можеше да разбере защо тя отказва да тръгне с него.

— Те ще ви убият. Виждаш ли това? — каза той и размаха факела. — Следващия път ще запали всичко. Сигурен съм. Този път й попречих. Попречих на госпожица Клара — излъга той.

Ева обърна очи към Жан-Жак и Али се възползва от това да й се полюбува. Твърде хубава беше, за да я остави на господаря. С него тя ще живее само в унижения.

— Ще се грижа за тебе — настояваше той.

Ева гледаше четирите стени, които образуваха единствения дом, който някога е имала. Четирите груби стени… Но те изчезваха, когато Жак е с нея, когато чувстваше тежестта му върху себе си и дъха му в шията си. Тя се страхуваше за него. За себе си никога не се беше плашила, но за Жак се страхуваше. Беше като чужд сред своите. Той бе много силен, но твърде различен от всички белокожи, които тя познаваше. Силата му беше примесена със състрадание, което можеше да се обърне срещу него. Той плачеше заедно с нея. Когато тя се смееше, смееше се и той. Те се разбираха без думи. Това бяха две същества, коренно различни, които животът бе поставил в съвсем различни положения — господар и робиня, но образуваха едно цяло.

Тя погледна сина си. Той толкова приличаше на Жак, но му липсваше закрилата на бялата кожа. Детето има повече нужда от нея, отколкото любимият й. Те трябва да заминат. Тя трябва да го отведе оттук. Али има право.

— А ако ни хванат? — попита тя, защото той очакваше отговора й.

Али поклати глава:

— Не, няма да ни хванат.

— Но все пак, ако ни хванат?

— Ще те заведа далече оттук — обеща той. — Много далече.

 

 

Празнотата, която Ева и Жан-Жак оставиха след себе си, не можа скоро да се запълни. Те тръгнаха бързо. Не притежаваха нищо, което да им тежи. Имаха само дрехите, които бяха на гърба им, и гордостта. Това никой не можеше да им отнеме. Те вървяха в нощта, като се отдалечаваха от Добра Надежда, когато Ева изпита силно желание да се върне в имението. Невидимо в нощта, останало зад нея, тя продължаваше да го вижда. Тогава пред нея изникна образът на Жак. Тя прошепна тихо „сбогом“ и тръгна отново, като държеше малката ръчица на Жан-Жак в своята.

— Бързо! — подканваше Али. — Трябва да сме далече преди изгрев-слънце.

 

 

Клара непрекъснато се мяташе в леглото си. Тя беше извадила ръцете си над завивката и гледаше с широко отворени очи в тъмнината, без да намери покой. Тя не знаеше, че Жан-Жак е вече далече. Щеше да го научи едва утре сутринта.

Жак тръгна към лозята, без да забележи отсъствието на Али. Той се беше отказал да внушава на хората си представата за час. Дълбоко в себе си мислеше, че те имат право — продължителността на деня зависи от свършената работа. Същото се отнася и за нощта. Какво значение има времето, ако един негов поглед може да накара любимите му същества да се усмихнат? Усмивката им с един замах само изтрива целия робски живот. Как да им държи сметка за времето?

 

 

За жена му Емили закуската протече както обикновено. Тя не ядеше нищо, защото сутрин й ставаше лошо. Но държеше да седне на масата с дъщерите си. Сутринта беше единствената част от деня, която хладината правеше поносима. Само на закуска тя можеше да чувства децата изцяло нейни, защото госпожица Търстън не закусваше с тях.

— Какво ще правите днес, деца? — попита Емили, като сложи една лъжица от плодовата салата, която Мария беше приготвила, в топлата им овесена каша.

Прюданс се прозина и протегна чинията си.

— Не си ли спала добре, Прюданс?

— Не искам да закусвам, мамо — каза Клара, преди Прюданс да отговори. — Мога ли да стана?

— Не, Клара. Ако не си гладна, не яж, но знаеш много добре, че не искам да ставаш от масата, преди закуската да е свършила.

Тя беше напълнила догоре чинията на Прюданс. Плодовият сок бе образувал вдлъбнатини в кашата. Прюданс както винаги наблюдаваше това явление.

— Можеш да седнеш пак, Прюданс.

— Да, мамо.

След тази нощ Прюданс беше много уморена, за да гледа Сюзан и Клара.

— Усетих бебето да мърда снощи.

За миг думите на Емили останаха във въздуха.

— Къде? — попита Сюзан.

Емили се усмихна, като гледаше трите си дъщери, които едновременно се бяха обърнали към нея.

— То ме ритна с крачетата си. Много леко, но ме ритна.

— Защото момчетата ритат — заключи Прюданс с усмивка.

— Да — съгласи се Емили.

И закуската премина в топла семейна обстановка. Колко щастливо се чувстваше семейството. Бебето беше ритнало майка си. Целият свят бе топъл като пашкул.

 

 

— Бързо! Трябва да вървим по-бързо. Слънцето изгря — обърна се Али към Ева, която едва креташе зад него с Жан-Жак.

Детето беше изморено. След като цяла нощ бе ходило, краката започнаха да го болят. Пътят, който следваха, беше неравен, защото трябваше да вървят настрани от главния път. Така смяташе Али. Забити в твърдата земя, острите камъни нараняваха босите му крачка. Детето вървеше последно.

— Не може да си починеш, момчето ми, побързай.

Ева се питаше дали Али се страхува за себе си, или за тях.

Изведнъж тя видя нещо, което блестеше далече, много далече. Това бе една светеща синя безкрайност, която се губеше в хоризонта. „Какво ли е това?“ — питаше се тя.

Али се върна, за да я подкани.

— Морето — каза той. — Там отиваме.

— Морето… — прошепна Ева. — Жан-Жак, гледай!

Тя го вдигна на ръце.

— Виждаш ли морето? — попита тя.

— Хайде! — каза Али, като ги побутна напред.

Ева пусна сина си и продължи. Но тя не изпускаше от очи морето. Изведнъж се почувства сигурна.

— Вече можеш да се върнеш, Али — каза тя, без да го погледне.

Той поклати глава.

— Не, ти имаш нужда от мене. Ще се грижа за тебе и детето.

— Върни се. Мога да се грижа сама за себе си и сина ми.

Али я погледна. Да, той беше все още там, в дълбините на очите й.

— Сама ли ще се сблъскаш с бъдещето? По-добре ли ще ти е, отколкото с мене? — попита той.

Ева кимна утвърдително. Тя направи само един жест. Али нямаше нужда от повече, за да разбере. Погледът й изгубен в морския безкрай, гордо вдигнатата й глава — всичко в нейното държание изразяваше решителност. Белият господар беше победил.

— Как ще закриляш детето си?

Той не искаше да се признае за победен.

— Ще го закрилям.

— И от баща му ли? — попита Али, неспособен да прикрие гнева си.

За пръв път Ева отвърна очи от морето и го погледна.

— Да, и от баща му.

Али отстъпи леко назад. Изпълнен с недоверие, той вдигна ръцете си, след което ги отпусна безпомощно.

— Те ще ви убият, ако ви открият — каза той, отстъпвайки пред погледа й. — Виждам смъртта, надвиснала над вас, Ева.

— Е, добре, заминавай си! — каза Ева като за първи път повиши глас. — Заминавай. Али, преди да са разбрали, че те няма — настояваше тя, но вече спокойно. Отново устреми поглед към морето и стисна по-силно ръката на Жан-Жак. — Не съм твоя жена — добави тя.

 

 

Едва привършила закуската си, Клара вече бързаше към селцето на робите. Щеше да покаже на тази жена, че не се смята за победена. Като пристигна пред колибата, нарочно започна да си пее. Пееше „Една зелена мишка“, като беше променила думите на „Двама черни роби“. Беше забавно и Ева щеше да разбере. Облегнала глава на стената, пееше тихо, със затворени очи.

— Те не са тук — прекъсна я един глас.

Клара отвори очи. Пред нея стоеше Сънди — онова шестнадесетгодишно момче.

— И баща ми замина.

— Кога? — попита тя, за да прикрие страха си.

Сънди повдигна рамене. Този път той сведе очи пред погледа на Клара. Тя се приближи до вратата и я блъсна с крак. Стаята беше празна. Втурна се вътре, забравяйки, че момчето я наблюдава. Бяха заминали.

Клара излезе като вихър. Мина край Сънди, без да го погледне, прекоси неравния път до плевнята, профуча край избите и влезе в двора. Мина тичешком край конюшните, близо до камбаната за робите и се вмъкна през кухненската врата и прелетя пред изумения поглед на Мария.

— Внимание, госпожичке! — каза й тя радостно.

Най-после беше в стаята си. Сама. Лек ветрец раздвижваше тънките дантелени пердета през широко отворения прозорец. Тя изтича до него и вдигна очи към небето. Лицето й беше лъчезарно.

„Благодаря ти, Боже, че отвърна на молбите ни и ги изгони“ — отправи тя своята благодарност към безкрайното синьо небе. Всяка нейна дума изразяваше победа.

 

 

Ева вървя цял ден, без да отдели очите си от морето. Когато някое възвишение го скриваше за миг, тя вземаше Жан-Жак на ръце и бързаше, докато го види отново. Момченцето непрекъснато протестираше. Беше горещо, чувстваше умора и глад. То я молеше да се върнат. Мислеше си за Шива. Нямаше да я види повече и тази мисъл му беше непоносима.

— Няма да продължа — каза то и се свлече.

Майка му го издърпа за ръката, но то беше като парцалена кукла. Краката му се влачеха по земята, като отказваха да го държат.

— Не искам да продължа. Не!

— Искаш ли да ти повторя какво ще стане, ако ни хванат?

Жан-Жак я погледна втренчено.

— Господарят няма да ме убие! — каза то.

Неспособна да се въздържа повече, Ева му удари плесница. Жан-Жак се изправи на крака и я погледна с премрежени от гневни сълзи очи. Виждаше само едно — тя го изтръгваше от Шива и то я мразеше.

— Господарят няма да ме убие, преди да съм спечелил надбягванията — извика детето.

Ева решително му протегна ръка. То я гледаше, разбирайки добре, че ако я вземе веднъж, с Шива е свършено. Завинаги щяха да отлетят обещанията за надбягванията. Тя държеше още ръката си, протегната към него. Жан-Жак наведе малката си главица и неохотно подаде своята.

— Довиждане, Шива — прошепна той.

 

 

Жак не обичаше звуците, които издаваше пианото под пръстите на Клара, но както обикновено се преструваше на доволен. Противно на робите, които правеха музика от нищо, само със собствените си гласове и оркестри от бидони, всеки натиснат от нея клавиш доказваше, че Клара не е музикална. Той стоеше със застинала усмивка, като се стараеше да не слуша. За щастие някой почука на вратата.

— Господарю, Али иска да ви види — каза Мария, след като се поклони.

— Извинете ме — и Жак премина през вратата само с един скок. — Продължавай, Клара.

„Защо Али се беше върнал?“ — мислеше си Клара с тревога.

— Мамо, извинете ме, ще си лягам — каза тя, като набързо изостави пианото и целуна майка си за лека нощ.

— Не сте свършила етюда, Клара — смъмри я госпожица Търстън.

Но момичето беше вече далеч.

Емили се чувстваше уморена и се възползва от случая, за да се обърне към Сюзан и Прюданс, които седяха в един ъгъл, погълнати от книгите си:

— Време е да си лягате, деца.

— О! — изохкаха те.

— Хайде — настоя Емили.

Сюзан се приближи до нея и я целуна следвана от Прюданс.

— Лека нощ, мамо.

— Това всичко ли е? — попита госпожица Търстън.

„Да се отървем по-скоро“ — казваше си Прюданс. И тя бързо целуна сухите устни, окичени с венец от редки мустачки.

— Лека нощ, госпожице Търстън — казаха в хор двете сестри и се втурнаха навън.

— Мисля и аз да се оттегля — каза Емили.

— Изглеждате по-добре — заяви гувернантката.

Емили се обърна:

— Щастлива съм — добави тя с усмивка.

Изведнъж в къщата нахлуха викове. Ревове на ужас прекосиха стените и разбиха спокойствието на вечерта. Емили сякаш беше стегната от стоманен обръч.

— Какво става? — попита тя, като забърза към прозореца, за да вдигне пердето.

Дъхът й секна. Един роб с отметната назад глава и зееща като гроб уста ревеше, а Али го налагаше по гърба с камшик. Съпругът й Жак присъстваше на тази ужасна сцена. Лицето му беше безизразно, безмилостно, без следа от състрадание, което да смекчи чертите му.

— Къде са жената и детето? Къде са? — крещеше той.

Робът вдигна към господаря пълните си с див ужас очи. Жак кимна на Али. Камшикът изплющя върху окървавения гръб.

— Къде заминаха? Кажи! — извика отново Жак.

Емили спусна пердето.

— Доведете веднага децата тук — нареди тя на госпожица Търстън, след което се затича към вратата и извика: — Мария, Мария!

— Какво става? — попита гувернантката.

Тя тъкмо щеше да вдигне пердето, когато Емили се обърна рязко:

— Казах ви да потърсите децата.

После се завтече към вратата, тъй като Мария тъкмо влизаше като поразена в стаята.

— Залости прозорците, Мария, след това излез и спусни капаците.

— Трябва да изляза? — попита икономката, трепереща като лист.

Емили я побутна към прозорците и отчаяно извика:

— Децата, госпожице Търстън!

Гувернантката излезе като вихър. Беше зашеметена, а навън шумът нарастваше.

— Не, господарю! Не!

При тези думи ревът се разнесе отчайващо под разкъсващия плътта камшик.

Емили си запуши ушите, за да избяга от тази външна агресия, а Сюзан изникна на вратата точно в момента, когато госпожица Търстън я стигна.

— Мамо! — простена тя, като се хвърли в ръцете на Емили последвана от Прюданс. — Той ги убива!

— Не, детето ми — отвърна Емили и силно притисна дъщерите до себе си.

— Къде е Клара? Госпожице Търстън, намерете Клара!

— Какво става? — попита Прюданс, като гледаше майка си. — Защо татко кара да бият тези роби? Какво са направили.

— Няма нищо, Прюданс — Емили се стараеше да я утеши, вместо да успокои самата себе си.

Мария залости и последния прозорец и излезе да спусне капаците, като си приказваше припряно. Паниката правеше думите й неразбрани:

— Отче наш, който си на небето, да бъде свято името ти. Да дойде царството ти. Да бъде волята ти, както на земята, така и на небето…

Сюзан и Прюданс погледнаха майка си, която тихо се молеше:

— Прости нашите прегрешения, както ние прощаваме на тези, които са ни оскърбили. Не ни оставяй да се поддаваме на изкушението. Освободи ни от злото, защото твои са царството, силата и славата.

Момичетата се присъединиха към молитвата, но очите им още бяха пълни с ужас.

 

 

— Клара, отдръпнете се от прозореца! — каза твърдо госпожица Търстън, като влезе в стаята.

Клара се обърна към нея с предизвикателна усмивка.

— Нямам дори сега право да гледам през прозореца?

Госпожица Търстън хвана пердето, уж да го спусне, но докато правеше това хвърли поглед навън, за да види каква е причината за безпокойството. Тя видя Жак забързано да крачи към малката врата на ниската постройка, която подслоняваше мъжете роби. Той блъсна с крак вратата, после рязко се обърна към Али, а след това отново към вратата. В отговор на неизказаната заповед на господаря си, Али се наведе и влезе вътре. После се показа отново, като влачеше един млад негър.

— Къде са жената и детето? — попита Жак със заплашителен тон.

Младежът се сви. Жак взе камшика.

Госпожица Търстън пусна пердето, преди той да е докоснал плътта.

— Майка ви иска да сте до нея.

Гувернантката се запъти към вратата, но видя, че Клара не я последва и дори си позволява да й се усмихва високомерно.

— Правете каквото ви се казва! — заповяда тя и посочи вратата с жест, който не търпи възражение.

— Защо се страхувате? Баща ми има задължението да наказва от време на време робите. В противен случай те ще ни убият в леглата — отвърна Клара с ирония.

Тя излезе, а госпожица Търстън затвори старателно вратата след нея като по този начин заглуши за малко виковете.

Гувернантката въздъхна, щом се намери отново в спокойната атмосфера, която Емили създаваше с молитвата си. Думата „амин“ донесе със себе си тишина. Трябваше им малко време, за да си дадат сметка, че и навън беше настъпила тишина.

Прюданс погледна изпитателно майка си:

— Спря ли?

Мария отново нахлу в стаята.

— Господарят тръгва някъде на кон. Той си отива… Може би ще постъпи непочтено… ох… — започна да се вайка тя.

— Успокой се, Мария — каза Емили, като се приближи до нея със сигурността, която носеше спокойният човек. — Няма за какво да се страхуваме.

— Но робите… господарят каза, че те могат… лошо е това, грозно е…

— Мария — каза Емили като я улови здраво за черните и месести рамене, — успокой се!

Сюзан погледна Прюданс. Как майка им може да говори за спокойствие в такъв момент? Как Клара може невъзмутимо да седне пред пианото и да си свири нотите? Клара отвърна на погледа им и тогава те разбраха причината. Ева и Жан-Жак си бяха заминали…

 

 

Жак се метна на седлото в момента, когато Али изкарваше коня си от конюшнята. Той се качи, без да се спира дори.

— Изкарай Шива! — извика Жак на Али.

Али го погледна озадачен.

— Шива! — заповяда той повторно.

Али наведе глава и се върна в конюшнята. Жак се обърна към робите, които бяха вързани един с друг и плачеха още след наказанието, което им беше наложил не със собствената си ръка, но по негова заповед, изпълнено от техен брат по съдба. Али излезе тичешком с Шива, която изцвили недоволно, но като видя своя господар, направи една танцова стъпка, сякаш беше разбрала положението.

— Ела, Шива! — насърчи я той.

Жак й махна юлара.

— Затвори ги — каза той, като с едно движение на главата посочи робите. Невъзможно му беше да ги погледне отново. — И внимавай за жените.

Той пришпори коня си и потъна в нощта, без да се обърне. Али го следеше неподвижно. Облакът прах, който беше вдигнал след себе си, изчезна в мрака. Единствено отекваха конските копита.

 

 

— Сега всичко е наред, госпожо. Робите са затворени — обяви Мария.

Но за Емили тази новина означаваше нови въпроси.

— Разбра ли какво е станало? — попита тя.

— Някаква жена е избягала. Господарят тръгнал да ги търси.

— Да ги търси?

Въпросът на Емили не изненада само Мария. Клара, Сюзан и Прюданс също го бяха чули ясно. Единствено госпожица Търстън, която смъркаше от едно шишенце със соли, не беше забелязала нищо.

— За младата жена с детето ли става дума? — попита Емили.

За момент настъпи тишина. Тогава за всички стана ясно, че Емили знае тайната, която се бяха опитали да скрият от нея. Вземайки за отговор всеобщото мълчание, Емили напусна стаята.

— Изведнъж се почувствах много уморена. Моля ви, сложете децата да спят — каза тя.

Движейки се като автомат в коридора, за да намери стаята си и покоя, от който имаше толкова нужда, Емили се молеше: „Помогни ми, Господи, умолявам те. Болката, която изпитвам, не може да бъде справедлива, но ако не си отвърнал очи от нас, дари ме със син, който да бъде изцяло мой!“

Намерила сигурност в стаята си. Емили довърши молитвата с перо и мастило. Тя написа в своя дневник: „Но ако това не е по волята Ти, дай на семейството ми смелостта да го приемат, а на мене — великодушието да простя.“

 

 

— Престани, Сюзан! — гласът на Клара отекна сред тихите ридания, които идваха от леглото на Сюзан. — Все пак това е благополучен край за момчето. А може би го искаш за брат? — подметна тя в мрака.

— Стига, Клара! — извика Прюданс, като хвърли една възглавница към нея. — Ти си жестока и няма вече да те слушам.

— Наистина ли?

Гласът на Клара беше звънлив. Като взе възглавницата, тя се приближи до леглото на Прюданс.

— Ти си обвързана от нашия договор. Припомни си! Не можеш вече да се откажеш.

— Не! — извика Сюзан — Нищо не сме направили и с нищо не сме свързани.

— Но ние го подписахме с кръвта си, Сюзан — възрази спокойно Клара.

— Все ни е едно! — отвърна Прюданс. — Прави каквото искаш.

— Аз ли? — Клара хвърли възглавницата на леглото и се обърна със смях. — Но ние се заклехме над Библията!

Страхопочитанието пред Бога, което им беше втълпявано още от рождение, накара Сюзан и Прюданс да онемеят.

 

 

Жак яздеше в нощта и теглеше след себе си Шива. Всякакви предположения се въртяха в главата му. Но по-късно ще мисли. Първо трябваше да намери Ева и Жан-Жак. Щом в мрака изникнеше някое дърво, леко приведено от вятъра, Жак започваше да вика:

— Ева! Жан-Жак!

Но той знаеше, че са далече, въпреки че вървяха пеша. Пришпори коня си. Шива ги следваше. Той обхождаше с поглед околността, като търсеше някаква следа. Една капка роса блестеше на утринната светлина върху сухо стръкче трева. Жак знаеше, че имат нужда от вода.

— Ева! Жан-Жак!

Планинското ехо връщаше гласа му, но отговор не последва. Той язди цяла сутрин, продължи и през най-горещите часове на деня.

— Ева! — викаше той. — Ева!

Като чу гласа му, тя се обърна назад. Жан-Жак отвори широко очи. Но тя продължаваше да го тегли по-нататък и по-бързо. Въпреки че вървяха отдавна, морето изглеждаше далечно.

— Ева!

Гласът идваше от близо. За миг Ева бе обзета от паника. Пред нея се простираше морето, което щеше да й донесе утеха. След нея вървеше мъжът, когото тя обичаше.

— От тук, Жан-Жак — каза тя и го повлече към един гъст храст, който растеше по билото на планината. Тикна момчето в бодливия храст и бързо го последва. Трябваше да се навежда, за да избегне бодлите.

— Продължавай! — насърчаваше го тя.

Жак вървеше по следите в подножието на планината, като оглеждаше околностите, сякаш търсеше нещо, което не беше сигурен, че ще намери. Бе престанал да мисли.

— Хей! — извика той.

Конят се спря. Жак погледна близкия храст. На един голям бодил висеше копринена нишка. Той веднага позна късчето коприна от Евиния шал, който тя носеше винаги ниско до челото си. Откачи го и го нави около пръста си. Измери с поглед гъстите храсти, които се изкачваха по планинското било.

— Ева!

Сега тя щеше да го чуе.

При този повик Ева тласна Жан-Жак навътре в храстите, като търсеше пътечка. В склона под тях имаше тесен процеп, който се разширяваше в долина. Тя се впусна напред бързо, колкото малките крачета на Жан-Жак позволяваха. Да можеше само да стигне до тази долина, там щяха лесно да се скрият! Той нямаше да ги види зад скалите.

Жак вървеше напред и чувстваше, че са близо. Но какво щеше да направи, когато ги намери? Ако ги върне в Добра Надежда, трябваше да ги накаже. Напрежението в този край беше нараснало, носеха се слухове за освобождение. При това положение съседите му ще очакват от него да я обеси. Не само за да послужи за пример пред робите, но и пред британското правителство. Това би било най-ясното потвърждение, че белите могат да правят каквото си поискат с техните роби. Той трябваше да се справи с тази трудност, когато застане пред нея. А жена му Емили… Каквото и да стане сега, тя ще разкрие истинските му отношения с Ева. Същото се отнасяше и за децата. Клара ще узнае всичко. Колкото по се стараеше да прогони мислите си, толкова по-натрапчиви ставаха те.

Тогава той забеляза нещо. Едно мигновено движение надолу, в долината. След това — нищо. Храстите бяха неподвижни. Струваше му се, че му се е привидяло, когато изведнъж Шива се изправи на задните си крака, измъквайки юлара от ръката му, и се впусна в галоп към долината.

— Шива! — извика Жан-Жак и се втурна към коня.

— Не, Жан-Жак! — шепнеше Ева, но напразно.

Шива отново се изправи на два крака и изцвили от радост, че е намерила малкото си приятелче. Жан-Жак притисна лице до хълбока й и започна да я гали. Ева излезе от скривалището си и се огледа. Жак идваше насреща им.

Тя го слушаше как я моли да се върне с него, докато яхнал Шива, Жан-Жак описваше кръгове около тях, сякаш да ги затвори в любовта си. Истината се наложи и той трябваше да застане пред нея. Най-после тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Ако искате да се върна, господарю, защо не ме убиете веднага?

Както винаги простите й думи засягаха дълбоко.

Жак отговори, че никой нищо няма да узнае. Той я държеше здраво за раменете.

— Обичам те, Ева. Не мога да живея без тебе.

— А той? — и тя посочи с очи малкото момченце, което яздеше около тях. — Трябва ли цял живот да страда? По-добре да е умрял.

Изведнъж тя сграбчи карабината, която беше окачена за седлото и се прицели в Жан-Жак. Жак стоеше като поразен. Момченцето спря Шива и впери поглед в майка си и оръжието. Показалецът на Ева натискаше леко спусъка, когато Жак скочи, хвана я здраво и блъсна пушката от ръцете й. Гърмежът отекна в планините в момента, когато карабината се удари в земята. Ева изрева, неспособна да се владее повече:

— Милост! Не ни карайте да страдаме, господарю…

Тя се бе свлякла в краката му и го умоляваше:

— Господарю?

Гласът на детето привлече веднага вниманието на Жак. Големите невинни кафяви очи бяха насочени към него.

— Господарю, вие ли сте моят баща?

Ева трепереше в краката на Жак. Той наведе поглед към нея, след това вдигна очите си към Жан-Жак, който го гледаше втренчено от гърба на Шива.

— Да, аз съм твоят баща.

— Ще ме убиете ли?

Жак поклати глава.

— Тогава не ме е страх — каза момчето с усмивка.

 

 

Като сви зад избата, Клара забеляза Али, който седеше под едно дърво наблизо. Цял ден го беше търсила. Свит, с наведени надолу очи, негърът сякаш бе слят с кората на дървото, на което се беше облегнал.

Клара се спря до него.

— Искам да направиш нещо — каза тя.

Али бавно вдигна глава, но тъжните му очи не срещнаха нейните.

— Искам да отидеш при съседите ни Ботма и да им кажеш, че татко има нужда от тях. Разкажи им какво се е случило. Че има неприятности с робите и че се нуждае от помощта им.

Тя каза това с безизразен глас.

Али вдигна очите си и я погледна с ужас. Той знаеше какво иска и бавно поклати глава.

— Баща ви няма да ги доведе.

— Но това ще направят съседите ни и те ще ги обесят. И то ще послужи за предупреждение пред другите роби.

Клара беше изказала най-искреното си желание.

— Не — отвърна спокойно Али.

— Отказваш? — извика тя предизвикателно.

— Жената ще убие детето и себе си, преди да се върне тук.

Той я гледаше така, сякаш виждаше самия дявол.

— Виждам непрогледен мрак.

— Да — отсече Клара.

Принуждавайки го да сведе очи, тя спокойно произнесе една–единствена дума:

— Иди!