Луаншия Греер
Добра надежда (24)

24.

Новината за откриването на диамантите се разпространи като гръм из цяла Южна Африка. Икономиката на страната, която беше пред фалит, получи нов тласък от обещанието, скрито в тези скъпоценни камъни. Каруците на бурите бяха минали над тях, без да се спрат, защото окупаторите се интересуваха от земята, която можеше да ги изхрани, и презираха богатството. Хора от цял свят се втурнаха на север, като се надяваха да натрупат състояние. Английското правителство скоро оцени важността на откритието и с алчна стръв се включи в треската на търсачите.

Усетил нарастващото недоволство сред чернокожите и бурите от това, че пред очите им ограбваха собствената им земя, полковник Стринджър пое инициативата да наложи английско военно присъствие в северните области. Яхнал коня си, той дъвчеше тютюн.

— Сигурно разбирате какво може да стане — обърна се той към Чарлз Марздън, докато яздеха начело на десетина мъже. — Имало е вълнения на границата Басуто. Бурите са вече много повече и техният глас се чува.

Зареял поглед из пустинята, Чарлз поклати глава. Топлият вятър галеше лицето му и го посипваше с пясък. Той придаваше голямо значение на чистотата, но заедно с полковник Стринджър беше открил нещо ново: отсега нататък щеше да принадлежи на Африка.

Погледна към вързопа, в който бе загъната униформата му. Когато се чувстваше потиснат от усещането, че е изгубил военното си достойнство в тази война, той отваряше вързопа и се любуваше на своето минало. Червеният цвят и златните нашивки го успокояваха веднага.

— Разкажете ми нещо за жена си — неочаквано му каза Стринджър. — Тя французойка ли е? Хугенотка, доколкото си спомням.

— Да — отговори Чарлз, който явно нямаше желание да се задълбочава в тази тема.

— Всеки мъж тук е оставил зад себе си по една жена, Чарлз. — Стринджър погледна навъсено равната шир, която се простираше пред тях и изплю тютюна си на земята. — Винаги ми е било забавно да гледам как жените си пилеят силите, за да си намерят мъж, и то с единствената цел да го променят. Негрите са прави, като си вземат друга жена, преди първата да е постигнала целта си. Май че има един чудесен публичен дом в Дю Тоа Спан. Знаеш ли защо проститутките са толкова ласкави и приветливи? Защото си сменят мъжете, вместо да ги променят. Разбирате ли какво искам да кажа? — Стринджър погледна Чарлз и забеляза с учудване, че той не го слуша. Щракна с пръсти, за да привлече вниманието му. — Слушате ли ме? Имах една жена — продължи той. — Последния път, когато я видях беше на Оксфорд стрийт. Носеше от онези издути гащи, като на американките! — И Стринджър избухна в смях.

Чарлз изпъна раменете си назад и го погледна.

— Имам син… всъщност — двама. Ако някога срещнете войник на име Джофри Марздън… — той замълча и сведе очи, сякаш бе забравил какво иска да каже. — Мисля, че възнамерява да тръгне по моя път.

— Тогава изпратете му тази униформа? — каза Стринджър, като посочи свития вързоп под седлото на Чарлз. Той знаеше, че Марздън, като всички военни, мечтае един ден да бъде призован за спасяване на отечеството си.

— Ако нещо се случи с мене и ако го срещнете… Не го изпускайте от очи.

Чарлз замълча. Стринджър си взе още малко тютюн. Усещаше, че Чарлз Марздън се беше опитал да разкрие едно кътче от душата си.

 

 

Наоколо цареше пустош. Сред обширната равнина, покрита с оскъдна растителност, се издигаше лагер изграден от пръти и платно. Скрити под сянката на дърветата, хората пресяваха пясък и камъни. Камъчета без всякаква стойност хвърчаха във всички посоки, захвърляни от алчните търсачи. Мъже с различен произход обикаляха около изкопаните трапове, дебнейки лесната плячка, а истинските търсачи се бяха вкопчили в своите тридесет стъпки концесия.

— Ако си искате вашите петдесет процента, господин Манхоф, ще ги намерите в края на тази цев!

Пол Манхоф не знаеше кое го вълнува повече: Прюданс в яркочервената си рокля, гарнирана с турнюр, който правеше ханша й по-закръглен (този ханш, чиито очертания помнеше толкова добре) и дрънченето на едно пиано зад Прюданс или надписът, който се люлееше на фасадата на сградата, пред която беше застанала жена му. На него бе написано „Салон на госпожа Манхоф“.

— Това е моето име! — извика Пол, като посочи надписа и се закани с пръст. — И ти си го дала на един бордей!

— Като се има предвид, че ги посещаваш доста често, не е толкова скандално. Впрочем — и тя насочи оръжието си към него — твоето име е и мое. Забрави ли, че се ожени за мене?

— Не съм се оженил за съдържателка на публичен дом.

— Ти се ожени за мъж — отвърна Прюданс през смях.

Пол погледна надписа с вид на човек, който мечтае.

— Но защо точно това?

— По чисто финансови съображения — отговори Прюданс, като изпъчи гърдите си напред. Сега тя беше по-пищна, отколкото когато я бе оставил, за да дойде да търси злато. — Вие ме научихте, господин Манхоф, кои са най-честите нужди на мъжа — процеди тя през яркочервените си устни.

— Но какво си сложила на лицето си? — той се приближи и ококори очи. — Цялата си се нацапала!

— Естествено — отвърна Прюданс, като се отмести, за да даде път на един мъж, който излизаше от заведението. — Не сме вече в средновековието.

Мъжът свали мръсната си шапка и каза:

— Довиждане, госпожо Манхоф.

— Платихте ли си поне? — попита Прюданс и го прониза с подозрителен поглед.

— Разбира се.

— Как?

— В диаманти. — Като мина близо до Пол, мъжът му направи знак с глава: — Каква досадница! Но жените си струват… — След като му намигна с очи, той си замина.

— Е? — каза Прюданс и погледна към Пол, който се беше обърнал, за да проследи клиента с нескрито изумление.

Пол погледна редиците от палатки и малки дървени бараки, наредени по продължението на прашната улица. На километри оттук бяха спрени каруци, препълнени със стока за продан. Непрестанните удари на кирките заглушаваха дрънченето на пианото.

Пол Манхоф свали шапката си и я хвърли на земята, откъдето се издигна облак прах. Той се закашля и избърса устата си.

— Ти седеше на мина от диаманти, а я продаде заради това!

— То си е мое! — отвърна Прюданс и отметна предизвикателно главата си назад. — Къщата, която не искаше да ми построиш, си направих сама. Тя е моя.

— А земята наоколо? Земята ни гъмжи от хора, които няма какво да правят тук.

— Както казваше Темба, тук няма диаманти… После продадох овцете. За какво ни са тогава пасищата? Не съм се родила, за да ставам скотовъдец!

— И цялата земя ли продаде? — попита Пол изумен.

— Нали ти казах, Темба мислеше, че тук няма диаманти. Според него е имало само под къщата… — Смутена от това, че трябва да признае грешката си, тя добави: — Отказвах да копаят под къщата ми.

Пол още веднъж погледна към люлеещия се надпис и тежко въздъхна.

— Цял следобед ли ще спорим тук на стъпалата?

— Няма ли да рискуваш и да влезеш? — попита Прюданс, загледана в свитите устни на Пол.

— Да вляза ли?!

— Да, освен ако джобовете ти не са пълни със злато… Всъщност затова ли панталонът ти виси?

— Предпочитам да остана навън. Но къде е въшливият магьосник?

— Дедите му го извикаха. Е, няма ли да влезеш?

— Не.

— Както искаш. — Преди да влезе, Прюданс се спря на дървеното стъпало и каза нежно: — Липсваше ми…

 

 

— Е, оплаквам ли се, че си надебеляла?

В момента, когато устните им щяха да се срещнат, една възглавница се стовари върху Пол, който не успя да се задържи и падна на земята.

— Какво е това? — той повдигна чаршафа от дюшека.

— Коприна. — Тя го гледаше наведена от ръба на леглото. Прюданс беше свалила грима от лицето си, което въпреки възрастта бе запазило своята чувственост. — Я повтори, каква съм станала?

— Съвсем мъничко си напълняла — отговори Пол и се покатери отново на леглото. — Възрастта ти отива.

— Така ли?

Той избегна следващия удар на възглавницата, като се смъкна от леглото.

— Каква възраст? — извика тя.

— Една жалка пухена възглавница и копринени чаршафи… Колко вземаш за този лукс? — усмихна се Пол.

— Нищо — каза тя и се обърна настрани. Изведнъж се почувства остаряла и непривлекателна. — Използвам жените. — Блясъкът в очите й угасна.

— Хей! — извика Пол, като я хвана за брадичката. — Сърдиш се, защото ти казах, че си надебеляла? Просто спомням си точно каква беше.

— Така ли? — очите й си възвърнаха блясъка.

Той я целуна.

— Беше истински потоп — каза Прюданс.

Той се дръпна озадачен, защото не разбираше за какво му говори.

— След дълги години на суша изведнъж се изля дъжд. Къщата се срина… и оградата. Темба беше прав.

— Не говори повече — каза й той и покри шията й с целувки.

— Имаше диаманти под къщата, но само на повърхността.

— Гърдите ти са наедрели.

Когато усети по тялото си познатия допир на устните му, Прюданс се обърна и прошепна:

— Разбира се, вие имате петдесет процента, господин Манхоф.

— Сто — поправи я той, докато целуваше корема й. — Салонът на госпожа Манхоф е изцяло мой!

 

 

Воловете едва теглеха хомота си. Тис свирна и се вкопчи за единия, като тътреше крака по сухата земя, докато животните спряха. Той се изтупа и погледна напред.

Разпръснатите постройки, каруци и палатки се криеха в мрака. Тук-таме блестяха трепкащите светлини на запалените огньове. Отнякъде долитаха звуци на пиано и заглушаваха шумовете на хора и животни, които се приготвяха за сън.

„Мислиш ли, че с диамантите ще можеш да купиш дъжд?“ — Тис още чуваше гласа на Джери и виждаше силуета му под верандата, когато тръгна да търси средства за препитание.

— Те не искат бури там — беше казал Джери. — Ти просто ще им бъдеш слуга, като негър.

Тис се качи в каруцата, за да прекара нощта. В ушите му прозвучаха собствените му думи към Джери:

— Чух, че плащат много за наемането на каруци.

— И с наема ли мислиш да си купиш дъжд? — Джери не можеше да разбере, че Тис търси нещо друго. — Дали ще можеш да купиш и завръщането на Сюзан? — Джери знаеше, че приятелят му не се е примирил със загубата на Сюзан. Но суровият тон, с който го изпрати, му напомняше за баща му: — Знай, че за тях ти ще си човек от втора класа и ако припечелиш хляб, това ще са само трохи. Аз ще остана. По-скоро бих умрял, отколкото да събирам трохи под някоя английска маса. Чуй ме, Тис! Тези диаманти ще причинят смъртта на републиката.

Решен да стигне в града преди изгрев, Тис слезе от каруцата, удари с камшик воловете и свирна, за да прогони от съзнанието си гласа на Джери: „Кога ще се върнеш, Тис?“ Но думите му продължаваха да кънтят. Мислеше си за времето, което му остава да преживее на тяхното парче земя.

— Ще те чакам тук! — беше извикал Джери.

Пушекът от запалените огньове се извиваше и проникваше в Тис, който гледаше към палатките и каруците, изникнали сякаш от отъпканата земя. Той ясно чуваше дрънченето на пианото. Поглеждайки натам, откъдето долитаха звуците. Тис забеляза един човек пред вратата на дървена постройка, над входа, на която се люлееше надпис „Салон на госпожа Манхоф“. Толкова отдавна не беше говорил английски.

— Янки!

Тис замръзна на мястото си. Повикът идваше някъде из неясните очертания наоколо. Привлечен от натрапчивия шум, той тръгна напред. Отново някой извика. Последва дрезгав смях, който идваше изпод една каруца, спряна малко по-далече. Тис се приближи към мястото. Сякаш го обхвана треска. Чуваше все същия вик и същия смях.

Под каруцата се показа едно измършавяло куче. Втренчило святкащите си очи в Тис, то започна да лае. Без да му обръща внимание, той се наведе. Гласовете и смехът секнаха. Тис изчака очите му да свикнат с тъмнината и различи силуета на мъж, облечен в кожи.

— Търся янки. Можете ли да ми помогнете? — попита той на африкаанс. Чернокожите лица вече ясно се виждаха в мрака. Те го наблюдаваха мълчаливо. — Познавате ли янки?

Един от мъжете се наведе напред и кожите, които покриваха раменете му, се свлякоха на земята. Тис отстъпи. Човекът носеше западни дрехи, а погледът му излъчваше враждебност.

— Тук има само добри християни и английски джентълмени, чернокожи англичани. А вие им говорите на развален холандски. Свикнал съм да виждам как белите си свалят шапките, когато поздравяват. Защо се опитвате да си скриете лицето, когато се обръщате към мене?

Питайки се дали наистина оттук излиза това име, което го преследваше от години. Тис свали шапката си.

— Нямам какво да крия — каза той.

Чернокожият се наведе и отиде да потърси приятелите си под каруцата.

— Той говори английски!

Когато един висок и слаб човек излезе от каруцата, Тис отстъпи назад. Човекът го погледна за миг, след което се приближи до коня му.

— Не го продавам — каза Тис.

— Той е коран — каза другият и се усмихна. — Кораните са африкански конници. Те не пропускат кон, а вашият може би си струва да бъде откраднат — мъжът гръмко се изсмя.

Тис погледна към високия човек, който разглеждаше коня му.

— Не — каза той, — не го продавам. — После рязко се обърна, защото другият беше изскочил изпод каруцата и го оглеждаше така, както приятелят му гледаше коня.

— Не намирате ли шегата ми за забавна? Или вие, бурите, не се смеете никога?

— Не разбирам шегите ви, както не разбирам и историите ви за кораните, янки.

— Кораните не принадлежат дори и на Бога — каза той, гледайки Тис с любопитство. — Но защо ме наричате янки? Произнасяте го особено. Не янки, а Джанти. Джанти ли търсите?

— Вие ми спасихте живота — каза Тис.

— Джанти да ви е спасил живота! — Великанът се засмя, после стана сериозен и внимателно се вгледа в Тис. — За какво ли Джанти би спасил живота на един бял? Чернокожите могат само да убиват. Вашата майка не ви ли го е казала, бели човече?

— Вие ми спасихте живота. Вие ме извадихте от едно опожарено село.

— Но защо? — Джанти отстъпи назад и скръсти ръце. — Защо?

— Не знам, но ме спасихте.

Джанти се обърна и видя как коранът развързва коня на Тис. Тръгна към него и го удари така, че коранът се олюля.

— Той искаше да ви открадне коня, но първо трябва да знам защо съм ви спасил живота. Защото сега вие ми принадлежите. — Джанти се вмъкна под каруцата и след малко излезе с пушка, която размаха под носа на Тис. — Ето какво ми трябва. Нямам нужда от живота ви. Можете ли да ми намерите пушки, които да стрелят?

— Не, но мога да ги поправя и да ви науча да си служите с тях.

— А вие мислите, че аз не знам? — извика Джанти, като насочи оръжието си към небето и гръмна.

Коранът отскочи назад и легна по корем зад каруцата на Тис.

С едно движение Джанти се намери под нея, откъдето се чуха думите му:

— Идете да видите белите проститутки. Гърдите им са хладни като дробовете на убита коза. — Единствено смехът, който долиташе изпод каруцата, доказваше присъствието му. — Наричам се Лука Джанти. Името ми означава вяра. А вие как се казвате? — Думите, излизащи от мрака, сякаш бяха ничии.

— Тис Ботма.

— Тис Ботма, идете да спите, защото утре, рано сутринта, ще имаме работа.

— Да, Джанти. — Чувство за сигурност изпита Тис, когато разбра чий е бил преследващият го глас. Обзе го странно вълнение. Сюзан беше частица от изгубеното време, което той намери отново.

 

 

Пол Манхоф седеше на един дувар кръстосал крака, обути в нови ярки ботуши и отбелязваше в тетрадка сумите, които дължи на негрите. Те сновяха пред него като разнасяха кожи и дърва за горене. Изпълнен с гордост, той погледна брокатовата си жилетка. Чувстваше се идеално в новата си роля.

— Искам да се срещна с госпожата — каза на африкаанс един плах глас.

Пол вдигна поглед и видя слабичко момиче, което стоеше близо до доставчиците. Зад тях беше Джанти. Той наблюдаваше сцената от каруцата си и се усмихваше многозначително. Седнал до него Тис дъвчеше стръкче трева, гледайки замислено към публичния дом.

— Вътре е — каза Пол и посочи вратата.

— Благодаря, господине. — Момичето мина пред него и леко се поклони.

Той изчака вратата да се затвори, за да разгледа изложените пред него кожи.

— Изчистени ли са? — попита негъра, който искаше да му ги продаде. — Колко струват?

— Вода — прошепна Тис на Джанти, без да откъсва поглед от публичния дом. — Ще им продадем вода — добави той, гледайки Пол, облечен в елегантните си дрехи.

— Вода ли? Моята вода? — Джанти не скриваше любопитството си.

— Казахте, че имате много. Ще я пренесем в моята каруца.

 

 

Стаята беше мрачна, облицована в тъмночервено кадифе. Когато на вратата се почука, Прюданс стана от претрупаното си бюро и отиде да отвори. Девойката, която Пол беше упътил, направи дълбок реверанс.

— Добър ден, госпожо — каза момичето и леко се усмихна. Лицето й беше бледо, а очите — големи и тъмни.

— Добър ден. Как се казваш? — Прюданс присви очи и се вгледа в нея. — На колко си години?

— На шестнадесет, госпожо — отвърна момичето с акцент, който правеше думите й почти неразбираеми.

След като разгледа внимателно детето, което стоеше пред нея, Прюданс се отправи към бюрото си. Момичето с любопитство наблюдаваше как турнирът на Прюданс се полюшва над ханша й.

— Боя се, че няма работа за тебе тук — каза Прюданс и седна. — Съжалявам.

— Но, госпожо…

— Ти си холандка, нали? Не виждам какво можеш да правиш тук.

— Чиста съм, госпожо, и говоря английски. Имам нужда от пари. Моля ви, госпожо.

— От пари, за да изхранваш цялото си семейство? — каза хладно Прюданс. — Не наемам деца. Нямам работа за тебе. Върни се при майка си.

— Тя ме изпраща и ми каза какво трябва да направя. Знам какво се прави.

Прюданс я гледаше изумена. Тази малка хлапачка я трогна.

— Как се казваш?

— Мариан, госпожо.

— Много добре, Мариан. Ще ти дам работа, но не такава, каквато търсиш. Можеш ли да смяташ без пръсти?

Момичето я гледаше объркано.

— Е, добре. Ще те науча. — Прюданс видя как лицето на Мариан грейва в усмивка. — Ще ти покажа практическата страна на нещата. Но ти няма да работиш в публичния дом. Имам достатъчно момичета.

— Прюданс! — властният глас на Пол долетя отвън, но тя не му обърна никакво внимание.

— Можеш ли да правиш чай?

Мариан кимна с глава.

— Иди в кухнята и когато се върна, ще искам чаша чай. Освен това трябва да ми кажеш какъв е сборът от дванадесет плюс шест.

— Осемнадесет, госпожо.

Прюданс одобрително кимна и се приближи до момичето. Когато чу Пол да я вика отново, тя хвана Мариан за ръката и излезе с нея.

— Ще кажа на господин Манхоф, че вече не е единственият тук, който може да смята.

 

 

— Водата е по-ценна от диамантите — каза Тис на Пол Манхоф.

Като си чешеше главата, Джанти гледаше как един белокож продава вода на друг белокож.

— Това, което предлагате, не е достатъчно, но ако го удвоите, може би ще се споразумеем — заяви Тис.

— Какво става? — попита Прюданс, като вдигна ръка пред очите си, за да се предпази от слънцето.

Тис се обърна към нея и когато погледите им се срещнаха. Прюданс усети как въздухът започва да трепери.

— Тис Ботма! Не вярвам на очите си! — Тя се приближи и вратата с трясък се затвори зад нея. — Да, това е Тис Ботма!

Пол наблюдаваше сцената с любопитство, а Джанти се върна в каруцата.

— Прюданс Бовилие? — прошепна Тис.

Пол се почувства излишен.

— Да, не ми се привижда, вие сте! — Прюданс се хвърли на шията на Тис. После се отдръпна, за да го види по-добре. — Мисля, че сте станали по-хубав. Да, още по-хубав, отколкото ви помня. Косата около слепоочията е посивяла. Не е справедливо — усмихна се тя. Хвана го за ръката и без да я е грижа за Пол, го поведе към заведението. — Има да наваксваме толкова години!

— Вода — каза спокойно Пол. — Той дойде, за да ни продаде вода.

— Е, купувай. Ти винаги си обичал да се къпеш. — Тя влезе последвана от Тис, който погледна към Джанти. Той му направи знак да не забравя за водата. Знаеше, че щом мъжете влязат в публичен дом, си загубват разума.

Мариан сервираше чая, а Тис, седнал на ръба на една пейка, разглеждаше кадифените тапицерии. Той се чувстваше неловко до тази натруфена жена, която помнеше като свежо младо момиче, сестрата на Сюзан.

— Неодобрението ви е очевидно, Тис — каза Прюданс, като му подаде чаша чай.

— Каква сте станали? — попита той, след като забеляза момичето.

— Аз съм делова жена. — Тя даде знак на Мариан да излезе.

— Момичета като това влизат ли във вашите сделки? Какво е станало от вас, Прюданс?

— Такъв е животът! — каза тя и изправи глава. — Притесняват ли ви публичните домове? — попита Прюданс невинно.

— Не сте проститутка, нали? — лицето на Тис беше сериозно, а очите му — тъжни.

— Аз съм съдържателката. А вие? Кажете ми къде е сестра ми Сюзан? Къде я оставихте, когато избягахте? — с обвинителен тон попита Прюданс.

— Има и други начини човек да си изкарва прехраната, Прюданс. Да използвате гладните деца! Никога не са ви липсвали идеи.

— Ето кой ще ме учи на морал! — каза тя, неспособна да прикрие гнева си. — А вие от какво живеете, Тис Ботма? — попита Прюданс, обидена от намеците за Мариан. — Водите преговори с чернокожия вероотстъпник Джанти! Баща ви би се гордял с вас.

Тис погледна настрани. Зад приказките за Сюзан той виждаше раната й, а зад тежкия грим на съдържателка на публичен дом, Тис откриваше някогашната Прюданс.

— Пари нямам, но имам земи и любовта ми към Сюзан. Но тя се омъжи за друг.

— И каква е вашата отговорност? Смъртта на баща ви?

Тис не отговори нищо, но усети гневът да се надига в него.

— Миналото си е минало, а аз просто си изкарвам прехраната — каза Прюданс и стана. Като го погледна през рамо, тя добави с леден тон: — Вие ме осъждате, Тис Ботма. Но ми е все едно.

Тис поклати глава и сведе очи. Напълно объркана, Прюданс погледна през прозореца и видя Джанти.

— Съдите ме, а в същото време продавате оръжие на чернокожите, за да убиват англичаните, нали? Ще си получите вашето възмездие!

Тис стана и решително се отправи към вратата. Когато стигна до нея, Прюданс рязко се обърна:

— Тис, съжалявам…

— Дойдох да продавам вода, а не пушки.

— Аз също се опитвам да живея — извика тя с насълзени очи. — И имам нужда от вода.

Прюданс видя как лицето на Тис се озарява от сърдечна усмивка. Тя също му се усмихна и изтри сълзите с опакото на ръката си. Черният грим се стичаше на ивици по лицето й.

— Омъжих се. Вярвате ли? Този мъж отвън е моят съпруг и аз го обичам. Аз съм омъжена жена и се опитвам да живея с вярата, че един ден ще спася Добра Надежда. Това е всичко, което искам, Тис.

Той се приближи и нежно изтри мокрите й страни.

— Не се учудвам, че Сюзан ви е обичала толкова много…

 

 

— Скоро ще се върна — извика Сюзан и дръпна юздите на коня. Беше чула, че преподобният Филип е отново в мисията, и искаше да го види. Не знаеше защо изпитва това желание. Може би очакваше той да я успокои по някакъв начин. Беше част от живота й с Тис. Погледна към сина си и му махна с ръка. — Довиждане, Питър — каза Сюзан с престорена веселост.

Питър не й отговори. Изправен до Йохан, той гледаше след майка си и осъзнаваше мълчаливата драма, която се разиграваше между родителите му.

Напрежението, обхванало всички, не му убягна. Защо майка му не бе забелязала, че нещо не върви? Или може би избягва тъкмо това…

— Трябва да се нацепят дървата! — гласът на Мари Питърс прекъсна въпросите, които той си задаваше.

— Защо майка ми отива в мисията? — Питър не мислеше, че връщането на преподобния Филип е истинската причина за това.

— Дървата! — Мари не позволяваше на вълнението да надделее над ежедневните задължения. — Зимата ще бъде дълга — каза тя като му подаде брадвата.

Йохан влезе в храстите и седна на един голям камък. Беше вече размислил. Държеше между коленете си пушката на баща си с насочена към небето цев. От джоба си извади малко листче хартия. На листа бяха написани две думи: „Бъди свободна“.

Йохан го остави на земята до себе си. Пипнешком намери камък и го сложи върху листа. После отправи незрящия си поглед право напред. Той отпусна глава, докато усети до устата си хладния допир на метала. Ръката му се спусна надолу по цевта и напипа спусъка. „Бъди свободна, Сюзан“ — си каза той, преди да напусне единствената жена, която беше обичал.

Питър вдигна глава, след като дървото се разцепи на две под желязната тежест на брадвата. Ято птици излетяха уплашено от близкия храст, прогонени от отекването на изстрела.

— Татко! — извика Питър. Брадвата падна от ръцете му и той се втурна към мястото, откъдето бе долетял гърмежът.

Мари Питърс се показа на прага и остана като вкаменена.

— Какво става? — изтича от задния двор Ян Питърс.

— Йохан е… — отвърна Мари на един дъх.

 

 

Километрите, които Сюзан беше изминала на път към мисията, сякаш й нашепваха нежни обещания. Това бе път към миналото, през който тя мислеше как да преведе сина си и Йохан. Сюзан знаеше, че никога не ще може да раздели Питър от мъжа, когото той счита за свой баща, но те трябва да избягат, ако искат да оцелеят. Необходима им е смелост, за да пречупят строгите библейски закони, с които семейство Питърс се бяха затворили. Тези закони я оковаваха във вериги и я свързваха с мъж, когото тя никога не бе обичала. Закони, които непрестанно я обвиняваха, докато тя се бореше срещу студения калвинизъм, който Ян Питърс поставяше над любовта.

За първи път тя почувства, че във вярата на преподобния Филип може да намери отговорите, които търси.

 

 

Мари Питърс стоеше настрани от мъжа си, който заглаждаше пръстта върху гроба на сина им. Питър мълчаливо беше втренчил очи в земята. Той бе предчувствал, че ще се случи нещо, и се упрекваше за това, че повярва в наивното обяснение за пътуването на майка си.

— Няма ли да изкажеш една молитва на гроба на сина ни? — попита Мари, като видя мъжът й да се обръща с гръб.

— Той посегна на живота си и това е смъртен грях.

— Но ти си длъжен — извика тя. За пръв път вълнението се издигаше над обикновените неща. — Ян, моля те, прости му…

— Когато ти доведе тази жена у дома, аз ти казах, че не трябва една неверница да живее под нашия покрив, но ти не ме послуша и нашият син умря отвърнат от Бога. — Когато Ян отправи към Питър поглед, пълен с жажда за отмъщение, момчето отстъпи назад. — Майка ти обрече сина ми на вечно проклятие — каза той, преди да си тръгне.

Питър остана неподвижен, вгледан в гроба, на който не беше написано името на баща му, и усети, че погледът на Ян Питърс породи в сърцето му ненавист.

 

 

Сюзан гледаше стареца, който стоеше срещу нея на полираната маса и не вярваше на очите си. Струваше й се, че никога не се бяха разделяли.

— И вие се върнахте в Африка, за да умрете тук?

— Африка ми е скъпа като родината — отговори преподобният Филип, чиито очи озаряваха бледото му лице.

— Защо? — Сюзан хвана ръцете му. — Не разбирам.

— Вие не мразите Африка, Сюзан… — Той се вгледа нежно в нея. Тя му беше почти дъщеря, а никога не бе успял да я накара да сподели вярата му. — Но мразите Бога.

— Може би той ме презира — Сюзан погледна преподобния право в очите, като че ли там можеше да намери опрощение за вината, която я потиска. — Никога не съм обичала Йохан. Той всичко ми даде, но аз не успях да го обикна като съпруга. Тис е в мене и не бих приела Бог да ми го отнеме… Освен ако не ми кажете защо.

Преподобният Филип поклати глава. Как да й каже истината след толкова години?

— Тогава как може да твърдите, че той ни обича, че Бог е любов?

— Сюзан… — каза той и стисна ръцете й. — Не съм се върнал тук само за да умра. Моята мисия не е завършена. Аз допуснах грешка, но трябваше да ви оставя да откриете първо вашия път.

— Грешка ли? За какво говорите? Обяснете ми — каза Сюзан задъхана. Тя се намираше съвсем близо до откровението, което едва дръзваше да чуе.

— Майко, къде си?

— Това е синът ми — каза Сюзан, стана, дръпна ръцете си от преподобния и се затича навън.

Изведнъж се спря. Питър стоеше пред нея, но това не беше вече нейният син, а сякаш чужд човек. Лицето му беше каменно. Държеше малък вързоп. Погледна Сюзан, като че ли я виждаше за първи път.

— Баща ми умря — каза той и хвърли пакета в краката й. — Няма защо да се връщаш там. Той ти върна свободата. Аз също. Баща ми ти даде цялата си любов, а ти го обрече на смърт. Не си ми майка — извика Питър и избяга.

Сюзан искаше да се впусне след него, но преподобният Филип я задържа.

— Пуснете ме! — викаше тя.

— Оставете го, Сюзан.

— Питър! — но синът й не се обърна назад.

Сюзан остана на прага вкопчила ръце в рамката на вратата. Объркан, преподобният Филип погледна настрани и забеляза хвърления пакет. Едно листче падна на пода. Той се наведе да го вземе, но гласът на Сюзан го спря:

— Това Божие дело ли е? — В гласа й прозираше отчаянието, но той успя да прочете двете думи, написани на листчето: „Бъди свободна“. — Това ли е любовта на вашия Бог? Той уби Тис, уби Йохан и настрои сина ми срещу мене. — Викът й стана истеричен: — Това ли е Богът, когото обожавате, преподобни Филип?

— Да — каза тихо той и се приближи до нея.

— Не! Не ме докосвайте!

— И аз не разбирам, Сюзан — каза той и я хвана за раменете.

— Мразя вашия Господ!

Преподобният Филип не я пусна и усещаше как трепери в ръцете му. Над тях беше надвиснал Божият двуостър меч.

— Тис не е мъртъв, Сюзан.

Тялото й се вдърви, а той здраво я хвана, като се опитваше да предотврати кризата.

— Тис е жив!

Тя сякаш излезе от един кошмар, за да потъне в друг. Чувстваше се изгубена.

— Тис не е мъртъв? Не! — изрева тя заради двадесетте пропилени години. — Вие лъжете!

Сгърчена като ранено животно, Сюзан се свлече в краката на преподобния. Той знаеше: засега само едното острие я беше докоснало. Затвори очи и повтори думите на Исая: „Оставих те за малко и с колко труд ще те върна“.