Луаншия Греер
Добра надежда (12)

12.

Този ден, някъде на хиляда и триста километра от Добра Надежда, силен глас раздра предутринната тишина. Тънките черни стрелки на стъкления часовник показваха четири и половина. Беше утрото на 23 юли 1843 г.

— Ще потеглите с коня в шест лъча на 60 градуса от изходната ви точка. Ще се движите в нормален ход в продължение на половин час във всяка една посока.

Тис спокойно седеше на коня си обгърнат от топлия мрак.

— Когато стрелката на часовника ми стигне до и половина, ще дам изстрел и ще отбележите мястото, където се намирате с кол.

Щом изстрелът отекна, конят на Тис се изправи на задните си крака.

Ландростът^[1] свали пушката си и се облегна на нея. Опита се да проникне с поглед през мрака, после се обърна към Джери в очакване да чуе нещо, или да получи одобрение от него, но той само разклащаше кафеника над огъня. Лицето на ландроста, което изглеждаше червено от огнените отблясъци, изразяваше притеснение. Той отново отправи поглед към непрогледната стена, която нощта издигаше пред него.

— Щом чуете изстрела — подхвана отново гласът на английски, — ще се върнете в изходната си точка, преди да тръгнете в другата посока.

Лицето на ландроста се сгърчи в израз на крайно изтощение, после останаха само естествените бръчки.

— Сигурен ли сте, че ме чува? — попита той.

— Тис! Чу ли какво каза ландростът?

Гласът на Джери потъна в още тъмното пространство, което го разделяше от Тис.

— Да — долетя далечният глас на Тис.

— Чува ви — каза Джери и погледна на изток.

Опитните му очи бяха доловили първата светлина на зората, която бе пробила дебелата черна мантия. Денят скоро щеше да вдигне нощта на раменете си.

— След малко слънцето ще изгрее и ще стане горещо — каза Джери, за да подсети ландроста, че трябва бързо да свърши с напътствията си.

— Ще отбележите с колове шестте точки, до които ще стигнете, а окръжността, която ще се получи, като съедините тези жалони, ще представлява границата на земята ви — заключи англичанинът.

Той се обърна към млад знаменосец, който спеше седнал под едно дърво, със спусната до очите шапка.

— Риан! Събудете се! — извика той, преди да разположи удобно огромното си тяло до Джери. — Разбирате ли правилата? — попита го той, сякаш освен него всички други бяха глупаци.

— Мисля, че да — каза Джери, който си позволи да остави леко съмнение, макар че тази практика беше официална. — Конят на Тис трябва да се движи в нормален ход в шест посоки, а земята ни ще бъде ограничена до шестте точки, до които ще достигне. Така ли е? — усмихна се той.

— Да.

Лицето на ландроста изразяваше изненада от това, че Джери е разбрал.

— Но конят му трябва да се движи с нормална бързина — подчерта той.

— Да — съгласи се Джери и в очите му блесна искра. — Хубаво е и е топло — каза той, като посочи кафето. — Искате ли?

— Това ще убие времето.

Ландростът постави часовника пред себе си на земята. Махна една песъчинка от чашата и погледна знаменосеца, който все още спеше под дървото.

— Риан? — извика той.

Знаменосецът се стресна, защото му се стори, че гласът идва отвсякъде.

— Пушката! Вземете я!

— Да, сър.

Слабичкият младеж стана, издърпа си панталона, който се беше свлякъл под кръста му, и се отправи към огъня.

— На кафе ли ми мирише? — попита той Джери на африкаанс.

— Да, на силно и гъсто кафе — отговори Джери също на африкаанс, но щом забеляза в очите на ландроста раздразнение, продължи на английски: — А за после си имам хубаво питие от Добра Надежда — каза той, за да го изкуши.

Джери посочи с пръст малко буренце с ракия от праскови, което запали в очите на ландроста искрица силно желание.

— Отбран алкохол — каза ландростът, чието внимание беше привлечено от малкото, но пълно с обещания буренце — въпреки че мога да го оценя едва след първата глътка, след като премине паренето.

Той подаде пушката си на полузаспалия знаменосец.

— И не забравяйте да поглеждате към часовника.

— Да, сър — отговори знаменосецът.

— Искате ли кафе? — попита Джери с невинна усмивка, подаде чашата на ландроста и кимна с глава към изток: — Скоро ще стане време.

Конят на Тис нервно тъпчеше около забития в земята кол, сякаш разбираше, че денят, за който толкова отдавна се подготвяха, беше започнал. Тис притвори очи и погали главата на коня.

Ландростът гледаше към хоризонта. Като гъста течност лекият жълт отблясък преминаваше в оранжево. Джери не изпускаше из очи ландроста. Загорялото му лице бе озарено от изгряващото слънце. Знаменосецът стоеше изправен, с пушка, вдигната към все още тъмното небе. При дадения сигнал Джери натисна спусъка.

Щом чу изстрела, известяващ раждането на деня, Тис пришпори коня и той се впусна устремено напред.

— Играете ли на карти? — попита Джери ландроста, гледайки Тис и коня, които се открояваха срещу слънцето. — Това ще убие времето — добави той, като извади от джоба си пакет изтъркани карти.

— Обичам да играя от време на време — каза ландростът и се обърна към знаменосеца, след като се беше уверил, че конят на Тис не бърза. — Не го изпускайте от очи, Риан!

— Да, сър.

Знаменосецът се приближи до него и погледна часовника, сякаш за да се увери дали всяка секунда е добре отчетена.

— Хубаво е кафето — каза ландростът, след като отпи една глътка. После погледна настойчиво към буренцето с ракия от праскови. — Но може би една глътка ракия ще го подслади.

Джери се удари по главата, като че ли беше забравил нещо важно.

— Разбира се — каза той.

Взе парещата чаша, която му подаде ландростът, отиде до буренцето и хвърли поглед към Тис, който се отдалечаваше. След това подаде на ландроста чашата кафе, подсладена и силно спиртосана.

— Вашето кафе сладко ли е? — попита той младия знаменосец на африкаанс.

— Много е млад, за да пие.

Сред многото неразбираеми думи ландростът долови движението на Джери, който с глава посочи буренцето с ракия от праскови.

— Не, той има работа.

— Но това е само сладка водица. Ще му помогне по-зорко да гледа часовника.

— Тогава съвсем малко.

Знаменосецът набързо изпи кафето си, за да освободи чашата за ракията.

— Напълнете я — каза той на африкаанс и подаде чашата си на Джери.

— Движете се в нормален ход! — изрева ландростът, като видя Тис да пришпорва коня си. — Да не мислите, че съм сляп?

— Конят му не може да се движи бавно — каза спокойно Джери, усмихна се на ландроста и подаде щедро напълнената чаша на знаменосеца.

— Месеци наред — продължи той — се опитва да дресира коня си да се движи не толкова бързо, но… — и той поклати глава и повдигна рамене в знак на отчаяние. — Ухапала го е кралската муха. По тези краища конете не стояли мирни. Искате ли още? Харесва ли ви? — попита той, като забеляза, че ландростът изпразва чашата си до последна капка.

— Защо не, но момчето не трябва да прекалява.

— Разбира се — обеща му Джери, като се обърна към буренцето.

Колкото повече се движеше напред по тази твърда и кафява земя, Тис ставаше по-уверен. Искаше едно късче от този свят за Джери и себе си и в този момент очертаваше границите на тяхното царство. Щеше да направи така, че тези граници да са колкото е възможно по-разширени.

От месеци наред Тис се подготвяше заедно с коня си за това събитие. Бяха изминали години в търсене на земя, която да бъде най-подходяща за техния добитък. Но в Африка времето нямаше стойност, единствено значение имаха сезоните. С Джери търпеливо бяха изчакали смяната на всеки сезон. Бяха наблюдавали прииждането на реката след дъжд. Тази река сега беше пресъхнала и ландростът не вярваше на очите си. Върху съсухрената земя се забелязваше само една дълга вдлъбнатина, която с нищо не подсказваше за застоялата влага под песъчливото легло на реката.

— Мислите ли, че тази земя ще изхрани добитъка ви? — попита ландростът, в чието съзнание изплува споменът за полегатите зеленеещи хълмове на Англия с угоените и породисти крави.

Облиза устните си, за да не изгуби и капка от ракията, налята в чашата за кафе.

— Хубаво ви е стадото — отбеляза той, като посочи обора за добитъка, направен от грубо дърво, който Бурите наричат краал. — Надявам се, че ще преживеят през сухия сезон.

— Ще се оправим — каза Джери, стараейки се да не показва с интонацията на гласа си, че знае за съкровището, което тази земя крие на няколко сантиметра от повърхността си. — Ще раздавате ли?

Той подаде на ландроста тестето с карти, закоравели от мръсотия, и взе празната му чаша, за да я напълни с ракия от праскови.

— Добитъкът ни е свикнал с недостатъчната паша — продължи той, като му подаде могъщата жълтеникава течност. — Виждам, че днес е моят ден.

Докато ландростът беше погълнат от картите, които криеше в свитата си ръка, Джери направи знак на знаменосеца да си налее още от ракията. А той не се остави да му повтарят и побърза да изпълни подканата, без да бъде видян от ландроста.

Тис дърпаше юздите, поглеждаше през рамото си и забеляза в далечината очертанията на ландроста и Джери. Видя също и движението на знаменосеца, който се върна под дървото с още една чаша ракия. Тис леко пришпори коня си. Всяка негова диря върху песъчливата равнина означаваше малко повече земя.

— Движете се в нормален ход! — извика ландростът на Тис.

Тис пусна юздите и конят послушно забави ход. Като извинение той повдигна шапката си, а лицето му грейна от радост при мисълта за тази открадната земя, която оставяше зад себе си и за която можеха официално да претендират.

— Ха, ха! — тържествуваше Джери при вида на новата си карта, поклати глава, промърмори нещо от удоволствие и протегна ръка, за да вземе втората си карта.

— Може ли още една? — попита ландростът.

Джери отвори широко очи и посочи с глава чашата.

— Още една за вас? Защо не? — и без да дочака отговор, взе чашата му.

— Защо не? — съгласи се ландростът.

Намерил успокоение в ракията, която проникваше в цялото му тяло, знаменосецът отново нахлупи шапката над очите си. Ландростът изчака Джери да се обърне с гръб, за да надзърне в картите на противника си, докато раздаваше. Въздъхна дълбоко, върна картите на място и погледна с ужас своите.

— Ето — Джери му подаде ракия с широка усмивка, седна отново и събра картите си.

— Ха! — извика той, като откри новата си карта.

— Колко е часът? — попита ландростът, търсейки отчаяно часовника си, макар че той стоеше точно пред него.

— Има време — каза Джери.

— Риан! — извика ландростът. — Колко е часът?

— Остават десет минути — обяви Джери, като взе часовника.

— Десет минути ли?

— Да — потвърди Джери. — Ето, вижте.

Той се наведе към него с часовника. Ландростът доближи картите до гърдите си и попита недоверчиво:

— Каква е вашата миза?

— Пет минути повече.

Джери остави часовника на пясъка до себе си.

— Риан! — извика ландростът, без да се обърне. — Пригответе се да стреляте. Моята миза е пет минути по-малко.

— Дадено! — каза Джери и хвърли поглед към заспалия до дървото.

— Е, да видим! Покажете си картите!

Джери нареди картите пред себе си.

— Сигурен ли сте, че не сте изхитрували?

— Вижте сам.

Ландростът се свлече до Джери. Коремът му се издуваше над кожения колан, впит в розовата плът. Ризата му беше разпасана.

— Имате ли още от тази ракия от праскови? — попита той. — Много е хубава.

— Разбира се — отговори Джери като погледна отново към заспалия знаменосец. Изсмя се тихичко, докато пълнеше чашата с опустошителния алкохол, който беше приготвил с толкова старание.

— Давай, Тис! — извика той изведнъж на африкаанс при вида на огромната територия, която в момента си присвояваха. — Давай, момчето ми, и вземай всичко!

— Какво казахте? — попита ландростът, който се изправи, за да вземе новата си дажба ракия.

— Казах му да забави ход — Джери вдигна часовника. — Искате ли да гледам часа вместо вас? — предложи той с хитра усмивка.

— Това си е работа на Риан.

Ландростът хвърли поглед към картите, които бяха наредени пред тях.

— Предполагам, че искате да изиграем още една игра — каза той, след като най-после успя да различи Джери през мъглата, замрежила погледа му.

— Разбира се — каза Джери и седна до него. — Този път за десет минути — добави той с усмивка. — Не се безпокойте. Ще гледам дали Тис се движи в нормален ход — с уверен жест той сложи часовника пред себе си. — И ще гледам часа — добави той.

Джери погледна към знаменосеца, който дълбоко спеше под дървото и се усмихна, като размеси картите, преди да ги раздаде.

— Заемем се с всичко — каза той в заключение.

 

 

Тис пришпори плувналия в пот кон. Макар и още ниско на хоризонта, слънцето беше палещо. И той също беше изпотен, кожата му лъщеше, очите му блестяха. Застанал прав до заспалия знаменосец, Джери ревеше от ентусиазъм. С пушка в ръка, той погледна към часовника, който беше навил около цевта. Когато голямата стрелка стигна до и половина, Джери натисна спусъка. Ландростът и знаменосецът не се и помръднаха. Хъркането им пронизваше тишината, която последва след изстрела. Джери едва сдържа смеха си. Погледна Тис, който се връщаше в галоп, след като беше забил и последния от шестте кола. Джери се приближи до ландроста и го ритна с ботуша в рамото — леко, но решително.

— Готово е, сър.

— Какво? Какво е готово?

— Времето изтече — Джери тикна часовника под носа му. — Ето, виждате ли? Времето изтече.

— Какво? Риан! Събудете се, гаден мързеливецо!

— Да, сър.

Момчето бързо стана и нахлу панталона си. Знаейки, че трябва да стреля нещо, той се огледа объркано и затърси пушката си.

— Ето я — каза Джери и му я подаде. И ние имаме вече наша земя — каза гордо той.

— Дайте ми този часовник!

Ландростът сграбчи часовника и започна да го гледа подозрително. После се обърна слисано към Джери:

— Не сте откраднали време! А конят? В нормален ход ли се движеше? — попита той Тис, който идваше в галоп. — С нормална скорост ли се движеше?

— Направи всичко възможно за това — отвърна Джери с усмивка. — Но колкото слънцето се изкачва по-високо, толкова кралските мухи стават по-лоши. А конят сигурно не е вървял през цялото време, но ако ви хапеха по задника, вие щяхте да направите като него. Още малко ракия? — попита сияещият Джери. — Или може би нещо за хапване, за да отпразнуваме?

— Не сте ни измамили, нали? — попита ландростът, все така объркан.

— Усещате ли? — попита Джери, като избягна въпроса. Приближи се до огъня, където се печеше голям мравояд, обърна шиша, на който беше промушен, и мазнината започна да пръска.

Тис спря коня, скочи усмихнат на земята и изтри лицето си с шапката.

— Добра работа свърши, Тис — каза Джери, като му намигна с очи. Приближи се до ландроста. — Искате ли да похапнем, преди да измерите земята, която ни отстъпвате?

— Защо не? — каза ландростът, който се нуждаеше от време и храна, за да изтрезнее, преди да измери отстъпената земя. — Да — добави той, като обходи с уморен поглед километрите песъчлива равнина, които трябваше да обикаля. — Първо ще похапнем.

Джери и Тис, с пълни стомаси и сгрети от ракията, се изтегнаха на сянка под дървото, което знаменосецът беше изоставил, за да обикаля с ландроста. Дори и конете изглеждаха отмалели под тежестта си, когато най-накрая се спряха под дървото. Слънцето ослепително залязваше на хоризонта, а щурците започнаха своя скърцащ концерт.

— Най-малко четири хиляди.

Ландростът се свлече от коня и се стовари на земята между двамата. Той си помогна с крака, за да свали ботушите си. Тис се усмихна на Джери.

— Вие сам установихте часа — напомни му Джери.

Ландростът подаде на Джери лист хартия. Една линия, начертана с молив, свързваше шестте точки, образуващи странна продълговата форма. Джери го предаде на Тис.

— А сега — добави ландростът — кажете ми как искате да се нарича?

— Сър! — чу се тихият глас на знаменосеца, който едва се държеше на коня.

— Слезте, глупако! — извика ландростът и после дръпна листа от ръцете на Тис. — Съгласен ли сте?

— Да — каза Тис.

Като помисли, че знаменосецът можеше да падне отгоре му. Тис леко се отдръпна, миг след което го видя да се свлича и приземява до него. Джери им се усмихна и стана.

— Искате ли още малко от ракията?

Светлината, която запали в очите им това предложение, го развесели.

— Още малко? — повтори той и се запъти към буренцето.

— Как ще се нарича? — попита отново ландростът.

— Доорнфонтейн — повтори ландростът, изпи ракията си и се приготви да пише. — Какво означава това? — попита той, като присви очи, за да види нещо въпреки слабата светлина.

— Извор сред тръни — преведе авторитетно знаменосецът.

Последната чашка му беше възвърнала порива и той забрави, че ландростът не обича някой да разбира африкаанс.

— Знам, че говорите неправилно този холандски език, глупако, и видях бодлите — ландростът се изсмя на собствената си шега. Ракията от праскови беше оказала своето въздействие.

— Изворите ще бъдат там малко по-късно — каза Джери.

— Така ли? — усмихна се ландростът, като с това искаше да сложи край на разговора. — Не се съмнявам.

— Имате късмет — каза знаменосецът на африкаанс, като обходи с поглед местността. — Чичо ми загуби земята си на изток.

— Как? — попита Джери, като стана, за да се облекчи. — Как стана това?

— Английското правителство му каза, че трябва всичко да забрави и да започне другаде. Загуби много добитък, но му казаха, че трябва да започне отново.

— За какво говори? — попита подозрително ландростът Джери.

— Каза, че вашето английско правителство е откраднало земята на чичо му.

— А! Може да не харесва нашето правителство, но англичанките много му харесват. Особено тази, която го спаси от смъртта — каза ландростът.

— Тя беше различна и не приличаше на никоя друга англичанка — отговори знаменосецът. — Ако всички англичани бяха като нея, нещата щяха да бъдат съвсем различни. Тя беше истински ангел. Ръцете й бяха толкова нежни, а косите й — позлатени като слънцето.

Джери забеляза как Тис леко потрепна и се наведе към знаменосеца.

— Това беше просто една медицинска сестра от мисията край границата — заяви ландростът — и няма нищо общо с ангелите.

— Не само това — отвърна знаменосецът.

— Как се наричаше тя? — попита спокойно Тис.

Макар че се стараеше да прикрие любопитството си, то не беше убегнало на Джери. През тези шест години, откакто го познаваше, той се бе научил да отгатва и най-обикновените му мисли.

— Сюзан.

Джери не откъсваше очите си от Тис до момента, в който това име сякаш го удари с камшик.

— Сюзан? — повтори Тис и въздъхна. Цялото му тяло се издаде напред. — Медицинска сестра? Медицинска сестра ли казваш?

— Прав е. Не беше като другите. В нея имаше нещо особено — съгласи се ландростът, след което стана и се приближи към буренцето с чаша в ръка.

— Може ли? — попита той и се обърна към Джери.

— Разбира се — отвърна Джери, без да отделя погледа си от Тис.

— Те не знаеха откъде е дошла — продължи знаменосецът, без да му мине през ум, че думите му бяха причинили толкова вълнение и тревога. — Наистина беше особена. Може би е била ангел. Да, в нея нямаше нищо реално.

 

 

Сюзан едва удържаше тялото на войника, който правеше отчаяни опити да се освободи. Тя гледаше настрани. Беше се научила да се грижи за умиращите и за другите болни, но все още не можеше да свикне с ужаса на ампутацията на строшените от карабините крайници, които тук безмилостно отрязваха с трион. Тя не можеше да приеме това. Опитваше се да не чува шума на триона, който проникваше в костта, нито виковете на младежа, когото тя държеше, за да не мърда. Макар самата тя да се чувстваше разкъсана, трябваше да му помогне.

Войните на границата с всяка измината година ставаха все по-смъртоносни. Непрекъснато от Добра Надежда пристигаха войници, за да бъдат избивани. Британската армия беше поискала помощ от мисията.

Сюзан, която се занимаваше и с децата, оставени от убийците на тези войници, не разбираше какъв смисъл има всичко това. Не виждаше дори лъч надежда, единствено я ограждаха сенките на смъртта.

— Опитайте се да го държите, Сюзан — гласът на преподобния Филип прекъсна мислите й.

— Да — прошепна тя.

Отвори очи и с всичка сила натисна раменете на момчето. То крещеше, опитваше се да се изскубне, но тя го държеше здраво. Ала когато видя блясъка на триона, който разряза кожата и стигна до костта, се обърна встрани. Искаше й се да повърне. За да се успокои, тя се загледа в големия триъгълник светлина, който представляваше входът на палатката. Струваше й се, че земята ще се разтвори под нея. Видя Тис.

— Сюзан! — извика доктор Стивънс строго. — Дръжте го!

Беше й невъзможно да се помръдне. Тис стоеше там, на един метър от нея, пред палатката.

— Да умре ли искате? — изрева отново доктор Стивънс. — Дръжте го, преди да се е разкъсал повече. Ще направи кръвоизлив.

— Да, съжалявам — каза Сюзан и откъсна поглед от отвора на палатката, вглеждайки се отново в болния.

Тя го натисна и затвори очи, а страните й се обляха от сълзи. Цялата трепереше. Сюзан зарови лице в гърдите на войника.

— Тис! — прошепна тя.

Когато отвори отново очи, погледна бързо натам, но вече нямаше никой.

— Сюзан!

Въпреки вълнението си тя се овладя. Срамуваше се.

— Така вече е по-добре, Сюзан — каза доктор Стивънс, възвърнал отново спокойния си тон. — Той е в безсъзнание.

Сюзан погледна войника.

— Свърши вече, Сюзан — каза преподобният Филип, като постави ръцете си на раменете й и я изтръгна от войника, в когото се беше вкопчила. — Къде бяхте? Пак ли в тайния ви свят?

Сюзан го гледаше объркана. Големите й сини очи бяха пълни със смущение.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

— Не — отвърна преподобният Филип. — Нещо не е ли наред? — попита той и я изгледа с любопитство.

— Извинете ме — каза Сюзан и се обърна, за да си тръгне. Спря се в светлината на отвора, там, където беше видяла Тис.

— Къде отивате? — извика преподобният Филип и се приближи до нея.

— Имате ли още нужда от мене? — попита тя, без да го погледне, от страх да не прочете мислите й.

— Мисля, че трябва да си починете, Сюзан.

— Да — каза бързо тя, преди да се вмъкне в големия светъл триъгълник.

Ъгловатите палатки са приютили десетки ранени и умиращи войници. Колибите, направени от кал и глина, като рояци бяха пръснати във всяко кътче на мисията, скрита в долината, между отвесните скали. Те бяха пълни с чернокожи сираци.

Сюзан машинално тръгна към своята колиба. Вървеше с наведена глава от страх да не погледне наоколо. Повтаряше си, че сигурно е сънувала. Изведнъж се спря пред един кон, който стоеше сам на площадчето. На едното си коляно имаше спонци. Дъхът й секна. Сюзан се приближи до него и го погледна. Той не можеше да мърда, защото предният му крак беше стегнат с юздата, свързана с околовратника. Досега бе виждала само Тис да връзва коня си по този начин.

Отиде близо до него и помилва главата и ноздрите. Наведе се, сякаш търсеше отговор, когато чу познатия птичи вик и в миг се обърна.

Тис стоеше прав на другия край на мисията. Те дълго се гледаха. Всичко беше замряло около тях. Сюзан чуваше само биенето на сърцето си. Не виждаше лицето на Тис, но го чувстваше. Тя долавяше дразнението, което предизвикваше винаги присъствието му. Сюзан тръгна към него, а той вървеше към нея. Когато се срещнаха, застинаха неподвижни. Погледите им потънаха един в друг.

— Сюзан! — прошепна Тис.

От него се стичаше пот, изтощен от непрекъснатото яздене в продължение на два дни и две нощи. Лицето му беше решително и загоряло от слънцето. През леко отворените му устни се виждаха искрящо белите му зъби. Косите падаха над челото му на златистокафяви вълни. Къдриците галеха врата и се завиваха около кожената яка на якето му.

— Тис! — каза Сюзан, като видя неговата силна и здрава ръка да се приближава до лицето й.

— Ти си — прошепна тя.

Тис едва дишаше. Лицето на Сюзан се беше променило, но тя изглеждаше все така млада. Косите й бяха прибрани под малка бяла шапчица. Няколко златни кичура се спускаха в шията й. От слънцето носът и скулите й бяха леко загорели. Тъмносините й очи го гледаха жадно.

Преподобният Филип спря доктор Стивънс и го пипна по ръката — беше забелязал Сюзан. На Тис виждаше само гърба му, но знаеше кой е той.

— Тис — каза преподобният Филип, погледна доктор Стивънс и очите му засияха.

— Молитвите винаги се чуват. Елате — каза той, хвана доктора и го задърпа към палатката.

— Но откъде сте сигурен, че е Тис? — попита доктор Стивънс, като погледна към тях. — Може да е всеки друг. Ние все още не знаем коя е тя.

— Не — отвърна преподобният Филип с усмивка. — Тис е.

 

 

Всички от мисията се бяха събрали още рано сутринта. От два дни приготовленията за сватбата не спираха. Празникът щеше да бъде изключителен. Тъмнокожите дечица бяха подготвили своите песни и танци, както и войниците, за които Сюзан се грижеше, а преподобният Филип — най-голямата служба в своя живот.

Когато видя Сюзан да пристъпва уловила под ръка доктор Стивънс сред затихналата, но развълнувана тълпа, преподобният Филип почувства, че гърлото му се свива. Беше бракосъчетал толкова хора в живота си — в големите английски каменни църкви или на открито, сред зелените поля, под мрачно небе, но никога досега това не беше се случвало под сините африкански небеса, още повече че съдбата се бе противопоставила на този съюз. Погледна Тис, който стоеше изправен до него и очакваше Сюзан. Тис срещна погледа му и се усмихна. Красноречива усмивка. Преподобният Филип знаеше, че присъства на втората част от Господния план за Сюзан. План, в който и той е изиграл своята роля, когато в онази нощ тя се беше появила, за да влезе в живота му.

— Сюзан Бовилие, искате ли да вземете за законен съпруг Матеус Стефанус Ботма?

— Да.

Преподобният Филип забеляза как Сюзан докосна леко с пръсти Тис. Като се обърна към него, той му кимна с главна. Тис извади малка златна халка от джоба на якето си. Това беше брачният пръстен на майката на преподобния Филип, който той беше запазил след смъртта й, когато бе още малко момче.

— И нека никой никога не разделя тези, които Бог е свързал чрез светия брачен съюз.

Думите на преподобния Филип бяха посрещнати от африкански песни, издигащи се към небесата. Ясни и радостни гласове в хармония се сливаха като един. Гласчетата на децата се извисяваха с острите си нотки над топлите тоналности на мъжките гласове. Всичко беше в идеално съзвучие с тази африканска земя.

 

 

Когато най-сетне Тис и Сюзан останаха сами в малката си глинеста колиба, навън класовете все още се извисяваха, но сега — акомпанирани от барабани, хармоники и флейти.

Тис разгърна бялата памучна рокля, която носеше Сюзан и разголи раменете й. Погледът му се плъзна по шията и се спря на изящната извивка на гърдите й. Тя почувства, че я пронизва тръпка. Той докосна рамото й и през нея премина искра, както ставаше всеки път, щом се докоснеха. Сюзан забеляза как под загорялата кожа на ръката му една вена пулсира. Тис погали страната й, после прекара пръсти през косите. Златистите кичури, навити около ръката му, проникнаха между пръстите му и покриха опакото на ръката му с вълнообразния блясък на коприната си.

Тис доближи устните си до нейните, хвана тила й, притегляйки я към себе си, докато устните им се сляха.

Езиците им се търсеха. Изведнъж в нея нахлу вълна от желание, вкопчи се в раменете му и се притисна до него. Той почувства допира на бедрата й, извивката на корема й, заоблеността на гърдите й. Обсипа шията й с целувки.

— Сюзан! — въздъхна той. — Сюзан!

Тя отметна глава назад и устните на Тис се спуснаха по шията и стигнаха до гърдите й. Той зарови лице в мекия бял памук, впи устни в зърното и го погали нежно с език, докато го усети, че настръхва…

— Тис! — прошепна Сюзан с прекършен от вълнение глас.

Той се любуваше на тялото й, после вдигна белия памучен плат, залепнал на бюста й, а сърцето му заби, когато заоблените й гърди се подадоха под дрехата.

— Сюзан!

Той докосна с устни меките извивки, смъкна се надолу по белите памучни гънки, преди да се скрие между бедрата й. Спускайки ръката си по гърба й, той докосна твърдия й ханш. Сюзан го притегли към себе си и усети как хладна влага бликва от тялото й. Той вдигна към нея блестящите си от възбуда очи. Сюзан беше неспособна да каже и една дума, отпусна се в ръцете му, дръпна роклята си и коленичи гола пред него.

— Тис… — умоляваше го тя.

Сюзан усети тежестта му върху себе си. Когато той нежно проникна в нея, от дълбините й се изтръгна стон на ненаситност. Вкопчи се здраво в гърба му, впи нокти в плътта му, привлече го към себе си по-близо, още по-близо, изпитвайки едно-единствено желание — да се слеят, да изчезне в него. Усещаше топлия му дъх в шията си. Когато той повдигна глава и доближи устните си до нейните, тя извърна леко лице, отвори уста и пое дълбоко дъх. Слети в едно, останаха дълго време неподвижни.

— Сюзан!

Когато тя отвори очи, те бяха влажни, огрени от непозната досега светлина. Ъгълчетата на устните й се извиха в ослепителна усмивка.

— Тис! — прошепна тя.

 

 

— Той може да ви построи църквата.

Изправена до Тис, облегнала глава на рамото му, Сюзан отправи към преподобния Филип сияеща усмивка.

— Винаги сте казвали — продължи тя, — че някой ден ще построите тук истинска църква и Тис би могъл да ви помогне за това.

— Наистина ли? — попита преподобният Филип.

Тис прегърна Сюзан и я притегли към себе си.

— Въпреки че самият Бог би казал, че една болница ще бъде по-полезна за момента от църквата — добави преподобният.

— Ще построя и двете — каза Тис, прегръщайки още по-силно Сюзан. — Ще построя всичко, което желаете.

— А после? — попита преподобният Филип.

— Ще отидем във фермата, която Тис и Джери имат на север — отговори радостно Сюзан.

Но преподобният усети, че нещо я възпираше.

— В подходящия момент — добави Сюзан.

— Какво искате да кажете? Ще бъда много доволен, ако Тис ми помогне. Но защо не заминете сега за фермата? Защо още сега не започнете съвместния си живот далеч от горчивините на тези войни?

Въпреки че Тис и Сюзан бяха разказали всичко, което се е случило, всичко онова, което ги бе довело до неговата мисия, преподобният Филип инстинктивно усещаше, че има още нещо. Нещо друго се изправяше между тях.

— Първо имам други планове — каза Тис с наведени очи.

Преподобният погледна Сюзан, която също беше свела поглед.

— Какво ви липсва, за да се свържете като мъж и жена?

Преподобният Филип очакваше отговор, който не последва. Той проницателно ги гледаше ту нея, ту него.

— Ако има нещо, може би трябва да ми го кажете — посъветва ги той.

— Майка ми — каза Тис и го погледна право в очите.

— Тис има нужда от майчината си благословия — поясни Сюзан. — Тя никога не ме е приемала. Господин Ботма беше обесен от англичаните.

— Е, добре, трябва да получите благословията й — каза само преподобният Филип. — Трябва, и тя ще ви я даде.

— Да — въздъхна Тис.

— Има ли друг проблем? Не знаете къде е тя ли? — попита преподобният.

— Казаха ми къде се намира.

— Тогава идете.

— Не — отвърна Тис.

— Но сам казахте, че трябва да отидете, Тис — възрази внимателно преподобният Филип. — Никой не може да живее без благословията на майка си. Никой брак няма да устои без нея.

— Да — съгласи се Тис.

Преподобният Филип погледна Сюзан. Тя наблюдаваше Тис, изяждаше го с очи, но сякаш нещо я плашеше.

— Ще намерите майка си в подходящ момент — каза в заключение преподобният Филип, преди да си тръгне.

Не беше сега време да се взема прибързано решение. Той се спря и се обърна.

— Но докато чакате, Тис — добави сърдечно той, — ще ми бъде приятно да помогнете за строежа, както и да направите други, може би още по-полезни неща.

Сюзан погледна въпросително преподобния.

— Често там има ранени — каза преподобният Филип, като отправи поглед към стръмните скали, обградени с гъсти черни храсти. — Те умират, защото не можем навреме да стигнем до тях.

— Това е опасно — прошепна Сюзан. — Не!

— Да, Сюзан, опасно е — каза преподобният, като я погледна дръзко, — но трябва да го направим.

Той се отдалечи, а Тис обърна Сюзан към себе си и я погледна в очите:

— Той е прав, Сюзан — каза й нежно Тис.

— Да, а ти трябва да отидеш и да намериш майка си — отвърна тя, като се надяваше той да откаже.

Но Тис я притисна и обсипа шията й с целувки.

— Ще ида да намеря майка си, Сюзан. Някой ден…

Тя се усмихна, когато устните му докоснаха нейните.

— Майка ми ще прибави благословията си към тази, която вече имаме.

— Зная — прошепна тя и го целуна.

Изненадани от смехове, те изведнъж се обърнаха. Група от дребни черни дечица подскачаше около тях, надавайки радостни викове. Вдигна се облак от червеникав прах.

— Намират ни за своенравни — каза Сюзан през смях.

— Мислиш ли? — Тис взе лицето й в ръцете си. — Да — каза той. — И Джери ще е на това мнение. Когато те види, ще разбере, че не ракията от праскови е накарала знаменосеца да каже, че си ангел.

Преподобният Филип ги гледаше как преминават през мисията. Той знаеше, че много време ще е нужно на Тис, преди да се реши да напусне отново Сюзан.