Анатолий Алексин
Една много страшна история (9) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Осма глава

в която аз най-после… впрочем сами ще разберете

Прегърнах здраво скелета. И го помъкнах в гъстия непрогледен мрак към слабата колеблива светлина на крушката.

Разстоянието не беше голямо. Но дългият път понякога може да изглежда кратък и лек, а късият — обратно: дълъг и тежък. Всичко зависи от товара. Ако не носим нищо освен весели и радостни мисли, тогава е лесно, но ако си понесъл скелет…

О, колко неочаквани и дълбоки мисли ме споходиха в този ден! Някои от тях смятам, че бяха достойни дори за тетрадката на Наташа Кулагина. Някога нейната обща тетрадка може наистина да стане обща (наша!) — мечтаех си аз. — И ние един след друг ще записваме там своите дълбоки мисли. А после ще ги четем… Не на глас, а всеки поотделно, на себе си. И ще знаем всичко един за друг! Макар че не е необходимо да се знае съвсем всичко, но най-заветните думи, които се отнасят… до какво се отнасят? До „движенията на душата“! Последните думи прочетох неотдавна в една книга. Много ми харесаха: „движения на душата“! Излиза, че душата може да се движи. Такова нещо не беше ми минавало през ума.

О, ако можех да знам в каква посока се движи нейната душа, аз на всяка цена бих обърнал и моята в същата посока. И нашите души биха се сблъскали… По-точно биха се срещнали. Или докоснали! — така си мечтаех аз, като се притисках към скелета. Той ме бодеше с нещо по ръката. А с какво, не можех да разбера в тъмнината.

„Някога това е било човек! — мислех аз. — Той е ходел облечен в костюм, разсъждавал е, бягал е от час, държал е изпити… Може би дори е обичал. Като мен! Нима някога и…“

Внезапно пред мен израсна нещо голямо и тъмно.

Наведох се и погледнах през ребрата като през дъски на ограда.

— Кой е? — попитах аз едва чуто: езикът ми служеше зле.

Отговори ми Принц Датски:

— Алик, колко е хубаво! Страхувах се, че ще се загубиш. Нали си сам…

— Двама сме… със скелета! — Добрият глас на Принца ми възвърна моя дар слово. — Тук нещо боде… Помогни ми! Но внимателно: да не му счупим ребрата.

След минута аз вече обяснявах на Наташа Кулагина, макар че не гледах нея, а си давах вид, че говоря на всички други:

— Това не е Дачника! Логическият анализ ме убеди, че скелетът, както и мазето, както и цялата тази мистерия, са били необходими на писателя Гл. Бородаев за вдъхновение. Той най-напред е внушавал страх на себе си, а после на читателите. По такъв начин няма основания да се мисли, че нас са ни затворили тук, за да… За да стигнем до това състояние!

Посочих скелета.

— Откъде тая увереност? — попита Покойника.

Опитното око можеше почти безпогрешно да определи, че Покойника много се страхуваше от смъртта. Не, той не искаше да ме унижи. Той искаше да го убедя, да го успокоя. Когато се надяват на теб, когато чакат от теб защита и успокоение, е много приятно. Но и трудно!

Колко неочаквани наблюдения и изводи направих в това мазе!

— Защо си толкова уверен, че не е Дачника? — отново ме попита Покойника.

И всички чакаха да отговоря на въпроса му.

— Откъде е тая увереност ли? Е, първо, логическият анализ. А второ…

В този момент видях това, което ми бодеше ръката в тъмното.

— Гледайте! Гледайте всички! Виждате ли? Тук има номер! Ето върху металната пластинка. Има и нещо написано… — приближих тенекийката до очите си и прочетох на глас: — „На любимия ни писател с благодарност за беседата. От кабинета по биология при подшефното училище“. Това е подарък — извиках аз. — Той е бил шеф, изнасял е беседа и са му го подарили. Може би в биологическия кабинет е имало два скелета. И са си ги поделили с писателя. Нали на него това му е било нужно за вдъхновение. Сега убедихте ли се? Дачника не е могъл да живее с пластинка в организма си! Пък и с телта, с която е завързана!

Всички ме гледаха с благодарност. Така ми се струваше… Може би дори с обожание. В полумрака трудно можеше да се определи точно.

Аз също се радвах като дете! До скоро мечтаех да разкрия „Тайната на старата вила“, а сега бях щастлив, че съм я разкрил неправилно, че съм се излъгал, че скелетът съвсем не е на Дачника, а е от биологическия кабинет на подшефното училище. О, колко често животът променя нашите планове и настроения!

— Ето какво значи да имаш талант! — тихо, но възторжено каза Принц Датски. — Човек се ражда с него!

Той уважаваше чуждите таланти.

— А ето аз… — Принца протегна напред ръцете си, сякаш ги упрекваше, че макар и такива дълги, днес с нищо не му помогнаха.

— Нищо, нищо… Тепърва ще ти потрябват! — Повдигнах се на пръсти и потупах Принц Датски по рамото.

— Но ти как се сети? Още преди да видиш пластинките ли? — попита Покойника.

— Когато Глеб обърна масата…

Аз отидох до нея и също я обърнах. Не довърших изречението си, защото забелязах на долната страна… Не казах нищо на никого. Но помислих, че в този момент се прибави още един важен факт. Много важен! И че се приближавам към развръзката…

— Не ни дръж в неведение — помоли Покойника с ободрен глас. — Защо толкова те заинтересува нищо незначещото изречение в „етюда“ на Миронова? Помниш ли, ти говореше за нишка, която си уловил. А в това изречение нямаше абсолютно нищо, за което да се хване човек!

— Зависи! — казах аз. — При разследването понякога именно най-маловажните факти значат много! А тези, които наглед са значителни, не значат нищо.

Миронова вдигна ръка:

— Може ли да кажа нещо?

— Моля!

— Аз съм подчертала това изречение — съобщи тя.

— Да, твоето изречение ни осветли пътя…

— Към какво? — възгордяна прошепна Миронова.

— Към спасението! — отвърнах.

Всички затаиха дъх… Но аз не обясних повече нищо.

— Дайте ми време — казах. — Необходимо ми е да разуча фактите, да преценя обстановката! Да обмисля, да претегля… И да обобщя!

Всички насядаха тихо по сандъците. Всички ми се подчиняваха, надяваха се на мен. Отдавна мечтаех Наташа да бъде наблизо в някакъв благоприятен за мен момент. Но за такъв момент дори не съм мечтал. Не можех и да го сънувам!

О, колко мъдра се оказва поговорката: „Не би имало щастие, ако не помогне нещастието“! Моите способности можеха да блеснат толкова силно само в мрачното мазе. Въобще светлината смайва главно, когато се появи внезапно сред мрака. Добре би било Наташа да запише тази мисъл в тетрадката си!

— Дайте ми време — още веднъж помолих аз.

— Но време няма — каза Наташа.

— В какъв смисъл?

— До влака остава само час и половина.

— Ще действам по ускорен метод. Разследването започва! Трябва да остана малко насаме!…

Миронова вдигна ръка:

— С кого?

— С мислите, с фактите.

Седнах на сандъка, който стоеше настрана от другите, и потънах в размисъл.

Знаех, че всеки истински детектив или следовател трябва да има за помощник някой благороден и наивен човек, който да му говори разни глупости, с когото следователят да спори, за да намери по-лесно следа. Аз нямах намерение да подражавам на никого. Но, разбира се, бих искал такъв помощник да ми бъде Наташа, за да наблюдава как мисля логически. Само че не можех да я накарам да говори нарочно глупости. Пък и от това нищо не би излязло, дори и да го поисках!…

И тъй, започнах да анализирам нещата сам…

Знаех, че като разкриват едно престъпление, прочутите детективи и следователи най-напред искат да изяснят: кой би имал изгода от него!

Така, така, така… Аз няма да тръгна по обикновения път! Ще действам по свой метод — реших. — Ще тръгна по обратен път, както понякога доказват теореми. Да, ще направя обратното: ще премисля отначало — за кого би било неизгодно ние да седим заключени в мазето?

Навярно на всички ни е неизгодно. Но най-много? На Наташа. Тя има тежко болна майка. И непременно трябва да тръгне с влака точно в седемнадесет часа. Така, така, така… Сега трябва да се изясни: кой има изгода от това, което на Наташа е неизгодно. Натъквам се на чужд метод… Но какво да се прави! Кой може да отмъщава на Наташа?

И за какво? Ще разберем! Най-вероятно някой е отблъснат от нея — и ето че е решил… Любовта често тласка хората към престъпления! За това се говори в пиеси, във филми… Но кой ще й отмъщава? Племенника Григорий ли? Той може да бъде само оръдие на отмъщението! Така, така… Това е ясно. Той не подхожда по възраст, пък и… Освен това едва ли е способен на дълбоко чувство. Но кой го използва за свое оръдие? Кой? Покойника ли? Той обича измислени образи. И изобщо умира от страх. И все пак, преди да изляза с окончателно решение, трябва да подложа на съмнение всичко. А ако Покойника се преструва? Ако всъщност не се бои от нищо? Не може да бъде! Достатъчно е да го погледнеш… Принц Датски ли? Той е благороден. У него физическата сила е съчетана с детска стеснителност. Но аз трябва да се съмнявам във всичко! Ами ако се преструва на добър?

Някак противно е да подозираш всички! Но все пак… Длъжен съм да извърша най-подробно разследване! Значи трябва да проверя всички. Освен Наташа… Може да е Миронова? Да допуснем, че тя завижда на Наташа. Не, глупости! Изключено е. Тя завижда само на тези, които учителите ценят повече от нея. А те не ценят никого повече от нея! Значи методът на изключването, който понякога се прилага при разследване… Пак ще тръгна по стар път. Казват, че „старият приятел струва колкото двама нови“. Това може би се отнася не само за приятелите? Колко мъдри са народните поговорки!

И така стигнах до Глеб… Той отново се запъва на всяка втора дума. А повечето мълчи. Но не е там работата. Не затова буди у мен най-големи подозрения. Така, така, така… А защо? Първо, той единствен от нас познаваше Племенника по-рано. Улика номер едно! А второ и трето… Моите наблюдения, за които никой не знае! Онези две предположения… В тях е ключът! Уверен съм… Но във всичко трябва да се съмнявам. Така, така, така… Всичко трябва да докажа! Да докажа! Да докажа!

Обърнах се. Всички седяха тихо на сандъците. И чакаха… А Миронова беше задрямала. Тя имаше железен характер! Обгърнах с поглед всички и се спрях на Глеб.

Дойде време за разпит! Ще го поведа внимателно, така че предполагаемият виновник нищо да не се сети. И да не го обидя с преждевременното си подозрение. Най-напред опазване на законността! За това често се пише. Не трябва да я нарушавам. Трябва във всичко да се съмнявам, докато се докаже… И никакво насилие! Никаква грубост! Така, така, така…

— Глеб, не искаш ли да дойдеш малко към мен? Ако не искаш, не идвай. Не те принуждавам. Мога аз да се приближа. Но ако искаш…

— Моля ти се, защо… — веднага се отзова Глеб. — Разбира се, аз…

Той не довършваше изреченията. Само че това не беше улика: той и по-рано не ги изкарваше до края. Да, това и преди беше негова индивидуална особеност.

Острата наблюдателност обаче ми подсказа, че се отзова твърде бързо, сякаш е очаквал да се обърна към него. И твърде бързо изтича, сякаш се страхуваше, че ще го запитам нещо с висок глас и ще чуят всички други.

— Какво?… А?… — каза той съвсем шепнешком, сякаш ми предлагаше и аз да водя разговора така, че да знаем за него само двамата. Моята остра наблюдателност стана още по-остра, сякаш изведнъж някой я беше наточил.

— Искаш ли да знаеш как се сетих за скелета? Много просто. Когато ти обърна „мемориалната дъска“ и прочете, че точно тук е била написана цялата повест от начало до край, изведнъж ме озари догадка: не само мазето, но и скелетът е бил необходим на дядо ти за вдъхновение! За да си внушава страх… Навлязох в тъмнината, за да проверя догадката си. Пластинката с номера я потвърди. Но това не е всичко…

— А какво още?…

— Глеб, ако не те затруднява, обърни отново масичката и прочети, моля ти се, още веднъж какво пише там — казах аз със зле прикрита учтивост.

Искаше ми се Наташа да види как умно и тънко водя работата, как моята наблюдателност се изостря с всяка измината минута. Но не трябваше да направя така, че Наташа да чуе нашия разговор, а останалите да не го чуят. А ако го чуеха всички, у тях преждевременно щяха да възникнат подозрения против Глеб. „Ами ако не е виновен? — разсъждавах аз. — Ако моите предположения са само предположения? Не, преди всичко законността!“ И продължих да водя следствието шепнешком:

— Не бива да обръщаш масичката там, пред очите на всички. Донеси я тук, ако не те затруднява. Тук я обърни и тихо ми прочети какво пише. Че нещо не виждам добре. Сигурно от мрака наоколо. Помогни ми, Глеб, ако можеш.

— Разбира се… ще я обърна. Не ми е трудно.

Той примъкна масата към сандъка, на който седях и анализирах събитията. Обърна дъската и прочете: „Тук в продължение на една година, три месеца и седем дни бе написана повестта «Тайната на старата вила».“

„Така, така, така… — казах си аз. — Той прочете текста също както първия път. Значи това вече не е случайност.“

— Глеб, но защо пропусна една дума? — прошепнах аз. — Обясни ми, моля ти се, ако не те затруднява. Помисли добре, не бързай.

— Аз!… Дума?… Каква дума?

— Само една. Но много съществена! Важна!

Взех „мемориалната дъска“ в ръцете си.

— Написано е така: „Тук в продължение на една година, три месеца и седем дни беше съчинена и написана повестта «Тайната на старата вила».“ А ти пропусна думата „съчинена“. Защо? Събери си мислите. Не бързай.

— Не съм забелязал… Не съм обърнал…

— И двата пъти? Една и съща дума? Съгласи се, скъпи, съвпадението е странно!

— Не съм обърнал…

— Двата пъти?

— Два…

— А може би три?

— Не. Само два…

— Извинявай, драги, паметта ти изневерява. Първия път ти не забеляза тази дума още там, в града. Когато разправяше, че всичко се е случило в действителност: цялата история с Дачника. А излиза, че Гл. Бородаев я е съчинил. Ти защо ми каза, че Дачника наистина е живял тук и е изчезнал в новогодишната нощ? Не онзи, измисленият от твоя дядо, а някой истински, тъй да се каже, жив човек? Взел, че изчезнал… Защо ми каза това? И Племенника си подучил да каже същото. Помисли добре, не бързай.

Глеб не бързаше. Мълчеше.

— Така, така, така… — казах аз вече със зле прикрита заплаха в гласа.

— Добре… Ще ти… Цялата истина…

— Тъкмо това: истината и само истината! Нищо друго освен истината!

— Иначе нямаше… А така ти изведнъж прие… И другите тръгнаха…

— Да направим една равносметка — казах. — Значи ти много искаше да дойдем тук. И за да ни заинтересуваш, каза, че уж всичко е станало тук, в тази вила, станало е наистина, а не е било съчинено от дядо ти.

— Е, да…

— А защо толкова много искаше да дойдем?

В това време се приближи Наташа Кулагина и тихо каза:

— Алик, остава съвсем малко време.

— Смятай, че вече пътуваш към майка си — извиках аз. — Скоро тя ще те прегърне…

Покойника чу думите ми. И хем с надежда, хем със съмнение рече:

— Ще рухнат затвори, пред входа ще ви огрей живот свободен.

Значи страхът още не му е отнел разсъдъка: той помнеше стиховете на Пушкин. Не съвсем точно, но ги помнеше.

— Да, ще ни посрещне! — потвърдих аз. — Още няколко минути и ще ви изведа от тук.

— Като Данко ли? — попита Покойника.

Острата наблюдателност ми подсказа, че той се съмнява. Дощя ми се по-скоро да смая всички с моите находки и открития.

— Помниш ли изречението от „етюда“ на Миронова? — попитах Глеб.

— Кое?…

— В него нямаше нищо особено. Но то ми напомни някои неща и спомогна да ми хрумне едно предположение! Запомних го дори наизуст. Там се говореше за Нинел: „В навечерието, тоест в събота, тя се е местила в нова квартира и се е простудила…“.

— Дежурната в училище ми… А после тя самата… По телефона…

— А в току-що построените сгради има ли телефони? Нали ги поставят после, по-късно. Почти винаги е така. Тогава тя откъде е звъняла? И ни е разрешила да дойдем тук без нея? Или с температура тридесет и осем и половина е отишла в телефонна кабина?

— Аз всичко ще ви… Аз сега…

— Няма време! Мотивите на престъплението ще обясниш после. Във влака. А сега ме гледай в очите! Говори истината, само истината и нищо друго освен истината: къде е изходът оттук? Или заповядай на Племенника. Нали ти си го подучил?

— Аз сега… Ще ви… не се тревожете…

„Аз стигнах до истината, а освободител да излезе той?“ — жегна ме неприятна мисъл.

Глеб вече искаше да хукне в тъмното. Но съдбата бе пожелала да ме озари като мълния ново предположение. С бързо движение на ръката го спрях.

— Наташа! — извиках аз. — Покажи си ръкава!

— На следствието са необходими веществени доказателства — отбеляза ехидно Покойника, чието лице бе добило изражение на покойник. Той още не вярваше, че ще се измъкнем от мазето.

Докоснах с пръсти Наташиния ръкав. Сърцето ми заби толкова силно, че го чуха всички и се обърнаха към мен. А може би просто им беше интересно какво съм открил на ръкава й. Тази мисъл ми дойде по-късно. Ала в онзи момент нямах изобщо никакви мисли: аз държах ръката й в своята…

— Алик, няма време — каза тя.

Не исках да бързам. Но нейните думи ме върнаха на земята. Минутите бяха решаващи. До влака оставаше съвсем малко време. Съвсем малко! А Наташа я очакваше вкъщи болната й майка…

Мисълта ми отново заработи: щом тази боя е изцапала ръкава й, значи думите „Опасно! Не се приближавай!“ са написани от някого малко преди нашето пристигане. Нямало е време боята да изсъхне. Така, така… Спомням си, че и Глеб тогава викна: „Не се приближавай!…“. Значи трябва веднага да се приближа!

Изтичах до шперплатовата дъска и я отместих. По-точно махнах… Зад нея имаше врата. Блъснах я и тя лениво изскърца. Стара, изметната, явно не се затваряше — тук се криеше нашето щастие: Племенника не е могъл да я заключи. Вратата едва се открехна и ни откри път към свободата!

— Моля! Излизайте! — извиках аз. И погледнах Наташа.

Тя ми отговори с поглед, пълен с благодарност, дори и с… Но това може би ми се е сторило.

Покойника хукна към изхода… Спрях го с едва забележимо движение на ръката.

— Нека излязат първи жените!

„И децата“ — едва не добавих по инерция.

Светлината плахо проникна в мазето. И ми се стори, че това е светлината на нашето пълно освобождение.

Но колко често животът поставя на пътя ни неочаквани прегради!

Мазето не можеше да ни освободи от своите силни и влажни обятия. Старата врата, обкована с ръждясало желязо, не се затваряше, но и не се отваряше. Като се пооткрехна едва-едва със скърцане, тя сякаш се вкопа в каменната стълба и повече не помръдна. Ивицата светлина между стената и вратата беше много тясна.

— Трябва да се провираме! — казах аз. — Първи ще излязат момичетата…

И посочих Наташа.

Тя не започна да спори, да отстъпва реда си на други, за да покаже колко е добра и благородна. Не, тя никога нищо не правеше за показ!

Тънка и стройна, тя не се „провираше“, не се „промъкваше“ между вратата и тухлената стена, а някак се освободи, избави се от тяхното пленничество и се намери на улицата. Направи го изящно, без да се напряга и смущава.

— Сега Миронова! — казах аз.

Дори и в този случай тя постъпваше като отличничка: обмислено, сериозно, без да бърза. Най-напред с внимателен поглед измери тесния отвор между стената и вратата. После огледа фигурата си. Нещо премери, пресметна наум… А после вдигна ръка:

— Може ли да си сваля палтото?

Свали го и се напъха… Миронова и тук изпълняваше заповед: точно и старателно се справяше с препятствията и ми рапортува като на началник:

— Остана ми само половината гръб… Остана ми рамото! Остана ми ръката… Всичко е наред: нищо не остана!

Пръв се заклещи Покойника. Той се оказа най-дебел от всички или, както сам се изрази, „най-набит“.

— Много ядеш — казах, — а пък си поет!

— Аз имам неправилна обмяна. Това е болест! — обясни Покойника.

— Тогава хвърли палтото.

Той го хвърли. Но и без палто пак се заклещи.

— Чакай, ще ти помогна — предложи Принц Датски. И внимателно започна да бута Покойника.

— Нещо се счупи! — извика Покойника. — Май че няма да мога…

— Тогава ще натисна вратата — каза Принца.

Той силно наблегна с рамо ръждивото мокро желязо. Вратата мръдна от мъртвата точка, но едва-едва. Макар че детската стеснителност в Принца се съчетаваше с голяма физическа сила, той не успя да направи нищо.

— Сваляй сакото, ризата, панталоните! — заповядах аз на Покойника.

— Но може ли така? — промълви той.

— Няма време за разсъждения!

— Може ли да се съблича човек посред есента?

От вълнение той заговори по своя любим маниер: с въпроси.

— Ще настине — каза грижовният Принц.

— По-добре да се спаси настинал, отколкото да загине здрав! — извиках аз.

Покойника се съблече. Момичетата се обърнаха.

Съблеченият Покойник (тоест почти съблеченият, защото беше останал по гащета) се провря през тесния отвор.

— Разгрей се малко! — посъветва го от мазето Принц Датски. — Потичай!

Покойника започна да тича.

— Най-напред се облечи и сетне… — каза добрият Принц.

От студ Покойника трепереше и не можеше да разсъждава. Наташа и Миронова започнаха да му навличат ризата, сакото, палтото. Панталоните си обу сам.

— Сега Глеб! — казах аз.

— Аз после… Нали заради мен… — тихо рече Глеб. — Нали всичко това…

— Следствието ще приключи по-късно — шепнешком го прекъснах аз (макар че много ми се искаше да го попитам направо очи в очи: „Защо направи всичко това?“). — Сега не е време за обяснения, защото всяка минута е скъпа!

Глеб също свали палтото и се провря.

Принц Датски посочи ивицата светлина:

— Сега вече си ти, Алик!

— Аз ще напусна мазето последен! — казах като същински капитан на потъващ кораб: капитаните винаги напускат кораба последни.

Принц Датски смутено разтвори огромните си ръце:

— Ще се наложи и аз… като Покойника…

Момичетата се обърнаха.

— И вие — каза Принца на мен, на Глеб и на Покойника.

Голямата физическа сила продължаваше да се съчетава в него с детска стеснителност.

Принца не беше пълен, но мускулите му изпъкваха на ръцете, на гърдите, дори на корема — и той като нищо можеше да закъса в тесния процеп.

Бързо по спортсменски той прехвърли дрехите си навън, премина препятствието, облече се и каза:

— Можете да гледате.

И започна да тича по спортсменски, с високо повдигане на краката из празната мокра градина. След него се заклати Покойника. Загряваха се. А аз?…

Аз останах самичък отсам вратата, в мазето. С приятели винаги е по-приятно, по-спокойно, още повече като си в мазе! „Какво ли ще бъде, ако сега от другата врата се появи Племенника Григорий?“ Тази мисъл ме накара да се разбързам, хвърлих палтото. И в същия момент се сетих за друго нещо: „Как ще се провирам през теснината пред очите на Наташа Кулагина?…“.

Винаги съм се страхувал да не се покажа пред нея в неблагоприятна светлина, в някакъв смешен вид. Веднъж бръснарят рече на мама: „Главата на сина ви отзад е красива. Благородна!“. И аз се стараех по-често да обръщам към Наташа тила си… А сега тя ще види как ще се зачервявам и пъшкам, докато се провирам. Тази мисъл ме смрази. Смятам дори, че усетих по-голям студ и от Покойника, когато беше по гащета, защото се смразих вътрешно!

Освен това се оказа, че трябва да съблека не само палтото, но и куртката: стана ясно, че и аз съм доста набит. А под куртката си бях облякъл старата риза, която мама беше закърпила на най-видните места. Тя ми топлеше и затова я бях облякъл. Не ми се щеше Наташа да види тази риза. „И всичкото заради Глеб! Защо му беше всичко това? Защо?!“ За първи път го погледнах като че ли със злоба. И заради Племенника! Как да отмъстя на тоя Племенник. Поне малко! Поне с нещо…

Този миг ме озари една идея!

Напипах в джоба си молив и се спуснах обратно в тъмнината: поиска ми се да оставя на Племенника нещо за спомен, няколко думички, които да го ядосат.

— Къде отиваш?! — викна Покойника така, като че ли се прощаваше с мен завинаги. Страхуваше се да не остане без мен. Това ми беше приятно!

— Не бой се: ще се върна! — успокоих го аз. Изтичах до старата градинска масичка и изведнъж…

Откъм вратата, която беше затворена с мандало, с ужас дочух стъпки. Слизаше Племенника Григорий. Навярно искаше да поиздевателства над нас: да пита как се чувстваме, не ни ли е доскучало или нещо подобно. „Ако не му отговори никой — помислих си аз, — той веднага ще разбере, че сме избягали, и ще хукне да ни гони. Ще излезе навън и отново ще хване всички!“

Събитията следваха едно подир друго с главозамайваща бързина!

Сърцето ми замря в гърдите, а може и съвсем да е спряло. Всяка крачка зад вратата, по стълбището отекваше у мен трагично, сякаш от ужас там беше се образувала някаква празнина.

Точно така.

— Ей, гавроши! Какво мълчите там, като че ви няма никакви на тоя свят? Заспахте ли? — викна Племенника.

— Тъй вярно. Всички спят! — отговорих високо аз.

— А, ти ли си, лапе?

— Аз съм.

— Пак ли бързаш пред всички?

Той не знаеше, че са избързали тъкмо другите, а аз съм останал.

— Къде да бързам, като заключихте вратата?

— Постойте там още малко! Трябва да се калявате. Ти как смяташ, лапе: трябва ли да се калявате?

— И още как!

— Нали искаше да се запознаеш с Дачника?

— И още как!

— Сега запозна ли се?

— Разбира се!

— Е, виждаш ли? Може и за теб да напишат някога книжка.

— Ако стигна до неговото положение!

— Аха!…

Той се разсмя с един такъв ситен, натрошен, прекъсващ се смях, като че ли разсипа монети по стълбището.

„Защо му е необходимо да седим в мазето? — разсъждавах аз. — Ами за нищо! Той просто изпълнява чужда поръка.“ Знаех чия именно! Но я изпълняваше с удоволствие, приятно му беше да мъчи хората. Допадаше му на характера.

Племенника се прозина продължително, сякаш виеше:

— Айде д’ида и аз да дремна…

„А дали няма да му текне да се поразходи, преди да легне? Да излезе навън?…“ — помислих си аз. И сърцето ми отново замря в гърдите.

Все пак не се разбързах, а извадих от джоба молив и с едри букви написах върху дъската на градинската масичка: „Племеннико, предай много здраве на леля си!“. И се подписах: „Алик Детектив“.

А после хукнах обратно — към тясната ивица светлина.

„Но как да направя така, че Наташа да не види закърпената ми риза? — мислех си. — Може като Принца и Покойника да се съблека и да помоля всички да се обърнат на другата страна!…“

— Какво правеше там? Къде изчезна? — нахвърлиха се върху мен всички, когато подадох глава от мазето.

Било им е мъчно! Стана ми приятно.

— Обърнете се! — изкомандвах аз.

Беше студено, от покрива капеше… Цял треперещ от студ, аз се промъквах към свободата.