Анатолий Алексин
Една много страшна история (3) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Втора глава

в която неумолимо се приближаваме към страшната история, макар че това може и да не се забелязва

О, какви лекомислени, какви прибързани изводи правим понякога!

Винаги съм мислил, че почетният участник в нещо е такъв участник, който за разлика от обикновените участници може да не участва абсолютно в нищо. Но това е било жестоко заблуждение! Тъкмо на Глеб възложиха да организира в класната ни стая „Кът на Бородаев“.

— На мен някак… На самия… Може би не е много… — започна да се дърпа Глеб, като не довършваше изреченията докрай.

— Това е заблуда! — извика Светослав Николаевич. — Неправилно разбиране… Децата и внуците на бележитите личности винаги пишат мемоари, спомени, откриват и закриват изложби. С една дума, почитат паметта! Че кой ще я почита, ако не те?

Острата наблюдателност ми подсказа, че Глеб не се канеше да пише мемоари и въобще му беше някак неловко.

Но на другия ден той все пак донесе една снимка, на която дядо му беше фотографиран в цял ръст.

Шестдесет-седемдесетгодишен мъж. Острата наблюдателност отдавна ми е подсказала, че като млади хората се променят всяка година, а възрастта на старите се определя трудно. Той не беше висок, нито широкоплещест.

— Почти всички крупни личности изглеждат слаби и дребни — обясни Светослав Николаевич. — Природата съсредоточава вниманието си или върху мускулите, или върху мозъчните гънки. За двете едновременно силите не стигат.

Бородаев нямаше брада. Имаше мустаци.

— Изхождайки от фамилното си име, писателят би могъл да пусне брада — каза Светослав Николаевич, — но той не е тръгнал по пътя на най-слабото съпротивление! Оттук правим извода, че той не е придавал значение на външните фактори, а само на вътрешните, тоест вглеждал се е в същността, в дълбочината, в корена на събитията.

„Кътът на Бородаев“ бе уреден между черната дъска и вратата. Здравенякът Принц Датски сам домъкна огромната шперплатова витрина.

В центъра поставиха снимката на писателя, под която беше посочена годината на раждането и подир чертичка — годината на смъртта му. Чертичката беше къса, а животът на Глеб Бородаев — дълъг: той бе починал на 83-ата година от живота си.

Във витрината подредиха любимите книги на покойния писател, които Глеб също беше донесъл от дома. На всяка корица имаше лилав печат: „От личната библиотека на Гл. Бородаев“.

Оказа се, че писателят е обичал детективските романи. И не се е срамувал от тази си любов. Аз отведнъж разбрах, че в неговата гръд е туптяло честно, благородно сърце.

Тук бяха и книгите, написани от Гл. Бородаев. Върху тях също имаше лилави печати. Опитното око би могло безпогрешно да определи, че от писателя най-често са вземали за прочит повестта му под заглавие, което ме накара да потреперя „Тайната на старата вила“. Тя беше най-изпокъсана.

— Детективска ли е? — шепнешком попитах Глеб.

Той поклати глава утвърдително.

— Дай да я прочета…

— Но нали е експонат! — намеси се стоящият до нас Покойник. И лениво кимна към окачения от Миронова надпис: „Не пипай!“.

— Това не е твоя работа! — отвърнах на Покойника със зле прикрито раздразнение. И отново се обърнах към Глеб: — Само за една нощ!

— Добре, вземи я — каза Глеб високо и ясно, както не беше говорил почти никога дотогава.

Стори ми се, че му беше приятно, дето може да разрешава, а и да забранява. Но после си помислих: „Не, той изглежда горд само защото искам да прочета книгата на дядо му. АЗ също бих се гордял. Това е съвсем естествено!“.

Повестта ми направи силно впечатление! В предговора пишеше, че „тя се отнася към късния период от творческата дейност на Гл. Бородаев“. Значи на стари години той изведнъж е проявил слабост към криминалната литература. А моите родители ме уверяваха, че увлечението по криминални книги било „детинщина“. О, какви лекомислени, какви прибързани изводи правим понякога!…

Да, „Тайната на старата вила“ ме потресе. Там имаше всичко, което ценях в художествената литература: убийство, следствие… През зимата във вилата е изчезнал човек. Изчезнал, изпарил се, като че ли никога не е съществувал! Това се случило през нощта. В самото навечерие на Нова година! Всички прозорци и врати били затворени отвътре. На сутринта по снега не намерили никакви следи. На цели триста двадесет и три и половина страници изчезналият се търси от следователи, кучета и роднини. Но напразно… От всички криминални повести, които съм чел, единствено в тази престъпниците оставаха незаловени…

В послеслова се казваше: „И тъй престъпниците не бяха разкрити… Но затова пък тук е разкрита творческата индивидуалност на автора! Той не е тръгнал по утъпкания път. В повестта не се срещат «чужди следи», каквито нямаше около старата вила след тайнственото изчезване… «Тайната на старата вила» си остава тайна. Затова пък читателят има над какво да се замисли!“.

Размишлявах няколко дни.

Глеб каза, че дядо му е описал вилата, в която прекарал последните години от живота си.

— Детективския период ли? — попитах аз.

— Не, той само тази книга… Други такива не е… Тази беше последна…

— Лебедова песен! — извика Покойника, който се оказа до нас. Той обичаше да се намесва в чужди разговори.

— Ех, да можехме да отидем в тази вила! — казах аз.

— Само един час… С влака — отвърна Глеб.

— Екскурзия до мястото на събитията? — усмихна се Покойника. Той не се вълнуваше от убийства: свикнал бе с мисълта за смъртта.

Светослав Николаевич каза, че „Кътът на Бородаев“ трябва да се допълни със семейни снимки.

На другия ден Глеб донесе стар портрет, на който мустаците на Гл. Бородаев бяха почти побелели, а лицето пожълтяло. Той беше седнал в центъра, а около него стояха някакви хора. Светослав Николаевич попита Глеб те какви се падат на писателя. Глеб не знаеше.

— Ето че нашият кръжок ще се занимае и с издирване, с литературно изследване! — извика Светослав Николаевич. — Научи от близките си: кои хора е увековечил фотографът на тази семейна реликва!

След три дни, когато снимката бе окачена във витрината, под нея имаше надпис: „Писателят Гл. Бородаев между свои близки. От ляво надясно: съседът на писателя, съседката (жената на съседа), братът на жената на писателя, жената на брата на жената на писателя, приятел от детството, жената на приятеля от детство (втора жена), дъщерята на приятеля от детство, синът на приятеля от детство, синът на сина на приятеля от детство…“. Това бяха резултатите от изследването, което беше извършил Глеб.

— Ами ти къде си? — обърна се към Глеб Миронова, на която бе възложено да напише текстовете под семенните реликви. Тя имаше най-ясен и красив почерк.

— С дядо аз никога… Бил съм още малък… — отговори Глеб.

— Ей, какво гово-ориш? — натъжено забеляза Миронова. — Ка-ак така!

На другия ден Глеб донесе снимка, на която той седеше в люлката си, а до него се бе изправил някакъв мъж. Опитното око би могло да забележи приликата между мъжа и Глеб.

— Това е татко — обясни Глеб. — А ето това аз…

Под снимката написаха: „От ляво надясно: синът на писателя, синът на сина на писателя“.

След това Глеб донесе още три семейни реликви: той с чичо си и леля си, със сестра си и брат си, с братовчед си и братовчедка си. Всички го познаваха на снимките отведнъж:

— Ето го! Ами да… Ето го тук, приклекнал! Почти не се е изменил.

Миронова се интересуваше точно какви се падат на Гл. Бородаев роднините, които се виждаха на снимките, и правеше надписите.

При нас често започнаха да се отбиват деца от другите класове.

— Кой тук е внукът на писателя? — питаха те.

Ние посочвахме Глеб. Отначало той се навеждаше ниско на чина, сякаш искаше да го пробие и да потъне в него от смущение. Но после полека-лека започна да се оправя — вече не се криеше, а подаваше ръка и казваше:

— Много ми е приятно. Да се запознаем!…

Веднъж на някаква конференция големите ученици избраха Глеб в президиума. И обявиха от кой клас е. Законна гордост изпълни нашите сърца! Сега, ако някой кажеше, че не познава Гл. Бородаев, че не е чел книгите му, ние се възмущавахме: „Позор! Всеки културен човек знае, че…“.

На различни училищни събрания започнаха да ни дават за пример на другите:

— В този клас умеят да почитат паметта на знатния земляк! В този клас обичат литературата!…

— Всеки клас, както и всеки човек, трябва да си има свое лице, своя индивидуалност — обясни Светослав Николаевич. — По-рано ние нямахме такава индивидуалност. Сега имаме!

— Ти забеляза ли, че Глеб започна да говори не по-лошо от нас двамата? — попита ме Наташа Кулагина.

„… Нас двамата“ — каза тя. Сърцето ми се разтуптя. Гледах я със зле прикрита нежност.

— Сега той изказва всички изречения докрай. Забеляза ли?

Когато Наташа ми говореше нещо, винаги исках да й отвърна умно. Но в такива моменти в главата ми не идваше нищо умно. И казвах: „О, колко си права! И аз мисля така!…“.

— О, колко си права! — рекох и този път. — Глеб започна да говори чудесно, като нас двамата. Аз също забелязах.

— Излиза, че славата лекува човека от свенливост, от плахост — каза Наташа.

А аз си рекох: „Тази мисъл тя непременно ще запише в тетрадката си! Тя се радва, че Глеб се е излекувал: нали болестта е лошо нещо, а излекуването — винаги хубаво!“.

— Той храни ли кучета както по-рано? — попита Наташа.

— Не съм обръщал внимание… Но ще разбера! Кълна се: ще изясня този въпрос заради тебе! — извиках аз със зле прикрито вълнение, защото отдавна мечтаех да направя нещо за нея, да изпълня нейна поръчка или молба.

— Не е нужно да изясняваш — каза Наташа. — Сега той може би няма време?

— О, разбира се! Нали вече го канят дори на общоучилищни конференции!… — възторгнах се аз.

И веднага съжалих, че съм се възторгнал. „Защо тя толкова се интересува от Глеб? Жените обичат знаменитостите. Чел съм някъде за това. Може би и тя!…“ Тази мисъл ме смрази. Но само за миг. „Не, тя не е такава!… — казах си. — Тя е просто патриотка и държи за нашия клас. А Глеб донесе на класа ни слава — затова се интересува от него.“ Ревността, която беше готова да се разрази в гърдите ми със страшна сила, отстъпи място на доверието.

Веднъж в час по литература, когато оставаха петнадесетина минути до звънеца, Светослав Николаевич каза:

— Днес по моя молба Глеб е приготвил за всички ни малка изненада: ще прочете няколко писма на дядо си. Те са адресирани до роднини и близки на писателя. Тези материали от семейния архив представляват голяма ценност: ние ще си изясним от какво се е интересувал писателят, ще надникнем в света на неговите любими неща, на неговите увлечения.

Глеб, който по-рано умираше от смущение, когато го вдигаха на дъската, този път мина между чиновете с твърда, уверена походка и седна на учителската маса. Светослав Николаевич му отстъпи мястото си.

За всяко писмо Светослав Николаевич казваше, че е „много показателно“. Ако беше дълго, той се възхищаваше:

— Колко е показателно това! Въпреки своята заетост писателят е намирал време да вниква в най-дребните проблеми на ежедневието. Оттук можем да разберем, че той никога не се е откъсвал от действителността, която е подхранвала неговото творчество.

Ако пък писмото беше късо, по-скоро някаква бележка, Светослав Николаевич се възхищаваше:

— Колко е показателно! Лаконичност, нито една излишна дума. Оттук можем да разберем колко зает е бил писателят и как е умеел да скъпи всяка минутка!

Друг път в края на часа по литература Светослав Николаевич каза:

— Хайде да помолим Глеб Бородаев да си припомни някои случки от живота на дядо си.

Глеб пак мина между чиновете със своята нова твърда походка, пак седна на учителската маса. Но нищо не можеше да си спомни. През целия час се страхувах, че Светослав Николаевич ще ме вдигне на дъската, и затова се развиках:

— Помисли си, Глеб! Спомни си нещо!… Толкова е интересно. Толкова е важно!

— Спомни си-и! — започнаха да го молят и другите, които също се страхуваха, че ще ги изпитат.

— Ето виждаш какъв интерес към биографията на дядо ти, значи и към литературата — каза Светослав Николаевич.

Глеб си припомни, че веднъж е ходил с дядо си на покупки.

До края на часа оставаха още десет минути.

— А какво купувахте? — викнах аз. — Това е толкова показателно.

Глеб продължаваше спомените си…

В следващия час по литература ние всички сами започнахме да молим:

— Нека Глеб си припомни още нещо. Нека ни разкаже?…

— Поражда се истинско общуване с образа на писателя — каза Светослав Николаевич.

Глеб си припомняше случка след случка. В неговите гърди продължаваше да тупти честно, благородно сърце, готово да се притече на помощ на другарите си.

Цената на творчеството на Гл. Бородаев растеше в нашите очи с всеки изминат час!…