Анатолий Алексин
Една много страшна история (1) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

От автора

Съдбата е пожелала да се родя в семейството на инженерно-технически работник в самото начало на втората половина от нашия век. Това беше дружно трудово семейство. Аз бях последното дете в него. Големият ми брат Костя беше първото. Значи бяхме всичко двама. Сега вече Костя трудно може да се нарече дете, защото се бръсне и учи в университета. Нашите родители успяха да дадат на децата си добро образование: Костя, както казах, е студент, а аз съм в шести клас.

Ние с брат ми имахме съвсем различни характери. Те и сега са абсолютно различни, но аз пиша „имахме“, защото предговорите „от автора“ винаги се пишат в минало време като спомените. Брат ми беше запален по техниката, а пък аз обичах детективски повести и романи. После, в по-зряла възраст, из един път почувствах силно влечение към творчество.

Аз нямах стара бавачка, която да ми разказва приказки в детството и така малко по малко да ме приучва да обичам литературата. Мама сама се справяше с домакинството, така че нямахме нито бавачка, нито домашна прислужница. Затова пък върху мен, бъдещия автор на детективски произведения, оказаха огромно влияние моите родители.

Още когато бях във втори или в трети клас, мама избродира на торбичката ми за шушони моето фамилно име „Деткин“.

Това беше най-обикновена торбичка, но тя изигра в живота ми необикновена роля! Съдбата бе пожелала последните три букви да се изтрият, да изчезнат: конците се скъсаха или от старост, или от това, че торбичката ми служеше като вярно оръжие в кратките, но решителни схватки, които избухваха от време на време в съблекалнята. Така или иначе, от моето фамилно име останаха само трите първи букви „Дет…“.

— Шушоните на Детектива! — извика един от по-големите ученици.

И това беше началото: извадиха ми прякор Детектива. Ами ако мама не бе избродирала онези букви на синята ми торбичка?…

Но положителното влияние на родителите не се изразяваше само в това. Мама и татко често ми отнемаха окъсаните приключенски повести и романи. „Не струва да си губиш времето с това!“ — викаха те. А после аз намирах книгата си под възглавницата на мама или случайно я забелязвах в татковата чанта. По такъв начин с тяхна помощ разбрах, че всички нормални хора обичат да четат детективски книги, но мнозина ги обичат тайно. А тайната любов, както знаем, е най-интересната и най-силната!

И тъй аз започнах да творя!… Родителите ми бяха против: „Не струва да си губиш времето с това!“. Тогава си спомних всички случки, които знаех, когато бащи са изгонвали от дома и дори са лишавали от наследство бъдещи велики артисти, композитори и писатели. Тези примери подействаха на татко и на мама.

— Добре — каза татко, — щом не ти е жал за времето, което можеш да използваш за изучаване на чужд език, за четене на полезни книги или, да речем, за спорт, нека бъде както ти искаш! Но позволи ми и аз да се обърна към класическите примери…

Той извади първия том от съчиненията на Лермонтов, прочете на глас две стихотворения и каза:

— Тези стихове са били написани от Михаил Юревич, по-точно от Миша, когато бил на четиринадесет години. Ти си по-малък само с година и половина. Само с година и половина! А ако вземем предвид, че сега децата порастват много по-рано, можем да смятаме, че вие сте на една възраст!

— Е, и какво? — попитах аз.

— Ами това — отвърна татко, — че не бива да изсмукваш повестта от пръстите си. Преди да седнеш да пишеш, трябва да изучиш човешките характери. А сюжета? Трябва да ти го подскаже самият живот!

Започнах да изучавам характерите на моите приятели, съседи, учители. Но животът не искаше да ми подскаже сюжет. И изведнъж се случи такова едно нещо!… Аз по никакъв начин не бих могъл да измисля по-страшна история от тази, която се случи наистина и която аз разплетох от край до край, доказвайки, че ненапразно са ме нарекли Детектив!…