Анатолий Алексин
Една много страшна история (11) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Десета глава

в която се чува вик от мазето

— Тук има ли поща? — попитах Глеб.

— Зад гарата, не е далеч. От другата страна… — бързо и старателно като Миронова обясни Глеб: искаше му се да забравя някак неговото тъмно минало!

— Там има ли телефонна будка? — попитах. — За междуградски разговори.

— Има една…

— Една ни е достатъчна! — извиках аз толкова високо и радостно, че всички изтичаха при нас.

— Знаех, че ще измислиш нещо… Че ще намериш изход! Ти имаш такъв талант! — каза Принц Датски, който продължаваше да цени чуждите таланти.

— Сега ще изтичаме до пощата, за да спасим майката на Наташа и всички други родители. Ще им телефонираме и ще им кажем, че всичко е наред: забавили сме се, но ще се приберем тази вечер късно. Глеб ще ни посочи пътя.

— Велико нещо! — каза Принца и протегна дългите си ръце, за да ме прегърне. — И като всяко велико нещо е толкова просто и ясно. Ще телефонираме, за да ги успокоим. Това е откритие.

Към откритията на другите той се отнасяше също с голямо уважение.

Всички ме погледнаха пак със зле прикрито възхищение: хората помнят последната постъпка.

Изведнъж Принца помръкна.

— Какво има?

— Съвсем забравих: вкъщи нямаме телефон… Но нищо… Моите родители за щастие са здрави.

Все пак аз потънах в размисъл. Но не за дълго! Когато започна да изобретявам нещо, у мен се поражда истинска верижна реакция: една идея води след себе си друга. Така беше и този път. Повдигнах се на пръсти и прегърнах благородния Принц.

— Дай ми твоя адрес! Ще го продиктувам на големия ми брат Костя, а той ще изтича и ще успокои родителите ти.

В това, че Наташа има телефон, не се съмнявах. Просто знаех. Понякога набирах нейния номер и ако се обадеше тя, мълчаливо дишах в слушалката… „Ало, какво само дишате там?“ — каза веднъж тя. Оттогава престанах да дишам.

— Води ни, Сусанин! — тържествено произнесе Покойника, като се обръщаше към Глеб.

Хвърлих на Глеб кратък, но остър поглед: без да подозира, Покойника улучи: сутринта Глеб ни беше водил по погрешни пътища, като Сусанин. Само че Сусанин е постъпил така с враговете, а Глеб с приятелите си. Това беше принципната разлика!

Хукнахме след Глеб. Защо тичахме, трудно можеше да се каже: до следващия влак имаше няколко часа. Просто този ден свикнахме да тичаме, като че ли през цялото време ни преследваше потеря. Само че потеря за съжаление нямаше!

А покрай другото природата живееше своя особен, но прекрасен живот. Тук-там се виждаха локви, в които ние непременно цопвахме. Калта напомняше гъста сива каша, която апетитно мляскаше под краката ни. Дъждът непрекъснато се усилваше, като ни освежаваше приятно по пътя. Дърветата ласкаво ни протягаха своите криви черни ръце…

Глеб тичаше най-отпред. Не само защото не знаехме пътя: той продължаваше да се старае.

— Ей-й я там! — викна, без да се спира, Глеб, като сочеше едноетажна сграда, над която имаше синя табела с бели букви: „Поща. Телеграф. Телефон“.

„Още малко — мечтаех аз — и Наташа ще влезе в будката, от която всичко се чува. И аз ще доловя думите: «Майчице, не се тревожи!». После ще излезе и ще ми хвърли мигновен, но благодарен поглед. След нея ще телефонираме и ние… Пари имаме: нали родителите са ни дали «за всеки случай», а в мазето нямаше за какво да ги харчим!“

Прозорците на сградата ме зовяха и мамеха толкова силно, че изпреварих Глеб. Тези прозорци ми се струваха близки и скъпи до момента, когато видях, че са плътно затворени отвътре с капаци.

Веднага изостанах малко и Глеб стигна до оградата пръв. Но не изтича на входа, а ми даде път. Аз се втурнах и дръпнах бравата, която се оказа студена и мокра. А вратата — затворена.

„Почивен ден — неделя“ — прочетох на олющената табелка.

О, какви печални изненади ни подхвърля животът!

Всички гледаха в мен. В очите им ни помен от неотдавнашния възторг. Аз бях горе на входа, а малко по-долу стояха петимата ми приятели — в празното селище, на мократа земя, под дъжда, пред затворената поща. И отново смятаха, че аз съм виновният: ако не бях сбъркал сутринта, сега щяха да пътуват в отопления вагон към своите майки и татковци. Сбърках… И това отново стана за тях моята последна постъпка. Вече никой не помнеше, че ако не бях аз, всички те щяха да си седят в мазето!

Така мислех, докато не забелязах в очите на Наташа нещо друго. Видях очакване и надежда. Каквито днес виждах не за първи път. Тя още разчиташе на мен!

И пак започна верижната реакция: идеите една след друга нахлуваха в главата ми.

— А да тичаме до съседната гара? Далече ли е?

— Половин час тичане — отвърна Глеб. — Но районната поща е тук… Там няма кабина…

— Неделята за всички е неделя! — мрачно изрече Покойника. — Или ти мислиш, че там вече е понеделник?

— Но защо така? — неочаквано го прекъсна Принца. — Защо да говорим каквото ни падне?

— Ами ако той разсъждава по този начин, родителите ни ще загинат!

— Слушай, Покойник, не закачай Алик! — каза Принц Датски така заплашително, както по-рано казваше на мен „Не закачай Покойника!“.

В неговите гърди туптеше честно, благородно сърце!

Получената подкрепа ме вдъхнови:

— Глеб, а ти вчера къде звъня по междуградски? За да предупредиш Племенника… За това де… за което си знаеш. Къде звъня?

— Във вилата.

— Значи там има телефон?

— Да. Дядо… Той изнесъл беседа в телефонната станция и му… Дори с надпис… На апарата… „На Гл. Бородаев от благодарните читатели“…

— Точно по този телефон ще позвъниш, Наташа! — обявих от входа като от трибуна. — А после, ако остане време, и ние ще звъним.

— Не… — каза Глеб. — Ти не познаваш Григорий. Той няма да разреши… След като го…

Глеб още не знаеше най-важното — не беше чел моя надпис на масичката: „Племеннико, предай много здраве на леля си!“. А ако Племенника за разлика от Глеб вече е прочел тези думи? Тогава съвсем няма да ни пусне до телефона! Дори ще ни напъха пак в мазето… Опасно е да се срещаме с него!

Така си мислех. А казах:

— Какво ще чакаме Племенника! Шестима…

— Едного не чакат! — подсказа Миронова. И за пръв път в живота си не улучи в подсказването.

— От едного не се боят! — поправих я аз. И повторих: — Шестима от едного не бива да се боят!

— Ти не познаваш Григорий — рече пак Глеб. — Ами той е бил в затвора… А ние не сме… Няма да се справим…

— Ще видим! — отрязах аз. Но продължавах да стоя на входа. Някак не ми се искаше много да бързам за „старата вила“.

Дойде ми на помощ верижната реакция: сред рано спусналия се здрач в главата ми силно блесна нова идея!

— И с пръст няма да ни бутне!

— С пръст, разбира се, не — сви се сърцето на Покойника. — Но ти видя ли какъв юмрук има?

— Не видях! И никой от нас няма да види — казах аз уверено. — И самия Племенник няма да видите!

— Това възможно ли е? — продължаваше да се съмнява Покойника.

— Възможно е!

— Племенника да не е изчезнал? Или да не се е изпарил? — От страх Покойника пак започна да изяснява мислите си с въпроси.

— Когато влезете във вилата, тя ще бъде празна — казах. — Вярвате ли ми?

— Вярваме ти — рече Наташа.

— Да тичаме! — викнах.

И всички затичахме отново.

Ако някой е наблюдавал отстрани нашите придвижвания в този ден, той би си помислил, че става нещо много странно и подозрително. Най-напред препускахме от вилата към гарата. Спряхме, поразмахахме ръце около Покойника и отново запрепускахме нататък. После стигнахме на перона, пак поразмахахме ръце, посъвещавахме се и хукнахме към пощата, като изпод краката ни на всички страни хвърчаха кални пръски и ни засипваха целите. Пак се спряхме, пак поразмахахме ръце, посъвещавахме се и с пълна пара се понесохме обратно към вилата… Сега обаче аз през цялото време тичах най-отпред, като водач, какъвто има винаги във всяко птиче ято или каквото и да било стадо. Сега не ми беше необходима помощта на Глеб: сам знаех пътя.

Като тичахме към вилата, няколко пъти спирахме да почиваме. Всеки посвоему. Покойника веднага се стоварваше на някой пън или пейка и дишаше с всички части на тялото си: с носа, с устата, с корема и с раменете. Принц Датски се движеше със спортна походка, като изхвърляше високо крака, повдигаше и отпускаше ръце, дишаше дълбоко и равномерно. Глеб тръгваше да се разхожда по-далеч от мен: избягваше очите и въпросите ми. Като че искаше да забравя за неговото съществование. И за следствието, което още не беше приключено: аз нямах време! Той внезапно обръщаше глава, сякаш между дърветата и храстите го настигаха моите мъчителни съмнения: „Защо направи това, Глеб? Защо? Защо?“.

Миронова, която с мъка си поемаше дъх, все пак вдигаше ръка и питаше: „Трябва ли да почиваме?“, като даваше да се разбере, че ако се наложи, ако се даде разпореждане, тя моментално, без всякакво колебание, ще се понесе нататък.

Но и, общо взето, всички бяхме потни и рошави. Дори и аз с едва забележим жест бършех по челото си капчиците умора.

Единствено на Наташа умората й отиваше. Само по леката, едва избила руменина и по блясъка на големите сиви очи, които ме заслепяваха, човек можеше да се досети, че е малко уморена. Сигурен бях, че в живота няма положение, което би заварило Наташа неподготвена и би развалило вида й. Всичко й седеше добре и от този факт на мен ми ставаше страшно…

Когато „старата вила“, която съвсем не беше стара, се показа, приятелите ми решиха пак да си починат. Бояха се да се приближат. Да, острата наблюдателност ми подсказа, че се плашеха.

Глеб винаги беше леко наведен, като че обичаше да изучава почвата под краката си. По-рано правеше това от скромност, а този ден, както вече казах, той се боеше да ме погледне в очите; мене, дето много неща бях разбрал, много неща бях научил за него и само някои работи още не бях установил.

Но при последната почивка Глеб се приближи и ми каза:

— Ти не познаваш Григорий… Тук всички се… Като от огън! Нали е бил в затвора… За побой… В затвора!…

— И пак ще отиде! — казах.

— Къде?

— Не там, дето е бил, но на друго място. Засега е тайна.

Другите мълчаливо тъпчеха на място, като се опитваха да ме спрат с поглед, да ме задържат. „Който има ум, няма да отиде във вилата, който има ум, ще заобиколи вилата!“ — говореха погледите на моите приятели. И макар че този ден се бях убедил в народната мъдрост, в случая тя не ме задоволяваше. Влязох в конфликт с нея!

Най-после Принц Датски не издържа и извика:

— Алик, ти си смел! Ти си най-смелият от нас!

Той уважаваше чуждата храброст.

— Знам, че моите стихове не носят на никого особена радост — каза той, — но не мога да отвикна…

— От какво?

— Да изразявам чувствата си в стихове.

— Защо говориш сега за това?

— Защото ми дойдоха наум някои стихчета. Докато тичахме. Да отидем малко настрана. Ще ти ги кажа. Само на теб!

Разбрах, че Принца не можеше да измисли за мен нищо лошо. Затова ми се прииска и Наташа да чуе стиховете, които бяха хрумнали на Принца, нали е приятно да те хвалят в присъствието на любимата!

Изпълнявайки молбата на Принца, аз отидох настрана. Само че на тази страна, дето стоеше Наташа. И рекох:

— Казвай! Но не само на мене. И не непременно тихо. Защо да се задушава самоинициативата?

И ето какво издекламира той:

За да влезеш в паметта човешка,

трябват не единствено слова.

Деткин, ти доказа днес без грешка,

че дела са нужни при това!

Смелостта голяма за да славим,

ти върни се цял и с крепко здраве!

Но Принц Датски също не беше страхливец.

Той предложи:

— Ако искаш, ще дойда с теб.

— И аз идвам — каза Наташа.

Тя изрече само три думи. Две от тях с по една-две букви. Само с по една-две! Но тези думи ме изгориха (в положителния смисъл!).

Аз не се канех да разправям като Покойника, че мечтая да загина. Напротив, след трите думи на Наташа ми се прииска да продължа своето съществование повече от всякога! Но и повече от всякога бях готов да рискувам живота си в името на голямата цел: спасението на майка й. И на всички наши майки! Мисля, че татковците по-малко се нуждаят от спасение.

В тази последна почивка ми стана ясно, че любовта е способна да вдъхнови човека за много неща!

— Разбирам желанието ви да споделите с мен трудностите — рекох аз. — Повярвайте ми: никак не искам да задушавам самоинициативата ви. И народната мъдрост гласи: „Сам на бойното поле воинът не е воин!“.

В този момент ми мина през ума, че за някакви си пет минути вече втори път влизам в конфликт със старата народна мъдрост. „Сигурно нито една мъдрост не е валидна за всички случаи в живота!“ — реших аз. Този ден мислите и обобщенията буквално ме затрупваха.

— В дадения случай — казах — е наложително воинът да бъде сам на бойното поле. Но вие през цялото време ще бъдете близо до мен! — Погледнах Наташа. — А ако не се върна…

— Върни се цял и невредим! — цитира себе си Принца.

— Ще се старая — отвърнах.

— Отиваш ли? — тъжно продума Миронова: тя се страхуваше да не остане без ръководство. Все пак аз бях командир.

— Какво си намислил? — попита Наташа. — Няма ли да ни кажеш? Какво си намислил?…

— Ще ви пробия път към телефона! Ще отстраня Племенника!

— Ще го отстраниш ли? В какъв смисъл? Физически ли? — изплашено прошепна Покойника. — В какъв смисъл?…

— В какъвто трябва!

— Ще го отстраниш ли? — смутено рече Глеб. — Но нали… знаеш… Тук всички… като от огън!

„Ти да беше мълчал малко!“ — исках да отвърна на Глеб. Но се сдържах: следствието не беше приключено и аз нямах право да го обвинявам пред всички, да му чета присъдата.

— Значи отиваш сам? Решил си окончателно? — запита Принца.

Чувствах, че приятелите ми искат да отлагат тягостния момент. Те ме гледаха така, като че ли се прощаваха с мен завинаги. Това вече не можех да понеса. И направих решителна крачка: свалих си палтото.

— Ще настинеш — каза Наташа.

— Какво да правя? Трябва!

Тя протегна ръце и взе палтото ми. „Ако се случи… нека ти бъде спомен от мен“ — исках да кажа. Но не казах.

— При нужда… викай — помоли Принца. Той ми предложи това с най-добри намерения. Но аз го погледнах учуден:

— Да викам ли? За нищо на света!

— А ние какво да правим? Да стоим със скръстени ръце ли?

— Крийте се зад дърветата и чакайте моя сигнал! Когато се подам на прозореца и незабелязано ви махна с ръка, да знаете, че съм свършил с Племенника!

— Окончателно ли? — попита Покойника.

— Окончателно или не — какво значение има? Важното е, че пътят до телефона е свободен! Ще ви махна незабелязано…

— Защо незабелязано? Махай по-забележимо! Защото може да не забележим — каза Принца.

— Бъди предпазлив… — тихо помоли Глеб.

„Да беше мислил по-рано!“ — рекох си аз. И със смела, решителна стъпка се запътих към вилата, право срещу риска, подвига и неизвестността!

А покрай другото природата продължаваше да живее своя особен, но прекрасен живот. Дъждът се усили. Знаех, че приятелите ми, като наблюдават всяко мое движение, виждат как вятърът развява дрехите ми и как фигурата ми постепенно сякаш се стопява в гъстата пелена на дъжда…

Влязох във вилата. Сърцето ми тупаше толкова силно, че го притисках с ръка. И започнах да се изкачвам по „сърдито скърцащото“ стълбище, което не скърцаше. Всяка крачка ме приближаваше или към победата, или… Но за това се мъчех да не мисля.

Отгоре пак се чу бърборене:

— А, още ли шавате? Тогава ще ви довършим! Ах, така ли?… Тогава ето ви едно бам по кратуната!

Стори ми се, че тези думи се отнасяха за мен. И се спрях. Но само за миг. А после, за да не ми остане време за колебания, бързо изтичах по стълбата. На прага на бившата стая на Дачника отново се спрях за миг: разкопчах куртката си, разпрах старата си риза на местата, дето беше закърпена, а после се разгърдих, та да се вижда тялото ми. И блъснах вратата. Племенника, както и преди, си играеше сам на карти.

Бях толкова мокър и дрипав, че Племенника, изглежда, в първия момент не ме позна. Но после се загледа в мен и надигна огромното си туловище иззад масата:

— А, ти ли си… лапе?

— Аз… — отвърнах, дишайки така, като че ли се задушавам.

— През стената ли се промъкна?

— Не… през вратата. През оная врата, дето се е изметнала и не се затваря добре. Хвърлих палтото си и се проврях. Виждате ли, ризата си изпокъсах. Но се проврях. Другите не успяха и си останаха там. А аз право тук!

— А защо не офейка?

— Трябва да ви кажа… Да ви съобщя!

— Смел си ти, както виждам, лапе! А ако те пъхна пак там, като риба в сардела?

— Пъхнете ме! Моля!… Аз и сам ще се пъхна, щом поискам. Но най-напред ме изслушайте. Трябва да ви съобщя…

Неговото дребно лице и сега не изразяваше нищо друго освен една подигравателна усмивка.

— Аз щях да ви пусна. Малко по-късно. — Той се разхихика. — Но щом сами вирите опашка, внимавайте, гавроши! Там нали е написано: „Не се приближавай!“. А ти, лапе, си се приближил? Кихнал си значи върху написаното? Ще те напъхам пак. И ще седиш там тихо, сякаш никога не си се раждал на тоя свят!

— Напъхайте ме! Моля! Но най-напред ме изслушайте!

— Какво да слушам?… — Той махна с ръка пред мен, като че бях комар.

— Там открихме… изключително интересен надпис! Върху дъската на масата. Върху самата дъска! Вие не сте го забелязали, защото е написан с молив и се е поизтрил. Но е много важен! И е адресиран лично до вас!

— До мене ли?

— Лично до вас! Представяте ли си?

— Лично до мене?

— До вас! Не вярвате ли? Можете да видите!

— На масата?

— Направо на кръглата дъска. Щом музеят ви е изказал благодарност за някакви си хартийки, то за масата с надписа… Навярно ще окачат портрета ви в музея. И ще разказват за вас на всички посетители!…

— А може и парички да капнат!

— Ще ви заплатят! — уверено казах аз. — Най-напред за масата: това е предмет, непосредствено свързан с живота на писателя. И с неговото творчество! После тя е само с три крака… А в музея знаете ли как плащат? Колкото по-стар е предметът, колкото по-счупен е, толкова повече го денят. Чували ли сте да казват „музейна рядкост“? Това значи нещо счупено или скъсано. И освен това там има надпис с обръщение до вас! Ще приковат табелка: „Из личния архив…“. Чел съм такива. Ще окачат и портрета ви… Вашият портрет!

— Я не умувай! — Племенника пак махна с ръка пред мен. — Тая работа не е за твоята глава, лапе. Айде, води ме. Ако казваш истината, ще пусна всички. А ако си ме излъгал, ще пусна… душата ти на оня свят. Разбра ли?

Доволен от себе си, той се изкиска с надробения си отвратителен смях. И тръгна надолу, прескачайки през две, през три стъпала. Аз едва го настигах.

„Само да не се развали работата! — мислех си. — Пък ако се развали… Ще си загина в мазето. И не като Аида и Радамес, които все пак са били двама. Не, аз ще завърша своя житейски път в мрачна влажна самота! Всичко ще се реши само след няколко секунди. Ето сега! Ето сега…“ Изтрих от челото си капките на страха. Дори и не много опитното око би могло безпогрешно да определи, че ме тресеше треска. Колко хубаво, че Наташа беше далеч оттук!

Спряхме се пред вратата, която водеше право в мазето.

Племенника хвана резето. С ръждив стон желязото се плъзна по другото желязо. После той обърна топчето на английския катинар.

— Айде мини де, лапе…

— Не, минете вие по-напред. Нали сте по-голям. Не мога да си позволя…

— Ти си учтиво лапе! Не обичам учтивите.

Той прекрачи във влажния мрак на мазето.

И тозчас вратата, която аз смело и решително ритнах с крак, се захлопна след него. Бравата, от която никой нямаше ключ, щракна… За всеки случай веднага натиснах резето и с мъка го преместих.

— Лапе, ти какво правиш там? — чу се глас зад вратата.

— Не искам да ви преча — отвърнах аз със зле прикрито злорадство.

— Отвори вратата! От-во-ри!

— А вие отворихте ли ни?

— Ей, ла-пее-е! Ей, ще ми паднеш…

— Но засега не аз на вас, а вие на мен… Стойте си в мазето.

— Чакай, ще си изпатят твоите приятелчета!… Всичките! Сякаш никога не са се раждали на тоя свят!… Ще ги…

— Най-напред ги намерете!

— Ще ги намеря!

— Постойте двамата със скелета!

Той започна да рита вратата с крака. Но тя беше здраво обкована с ръждиво желязо.

— Опитайте да се проврете през другата врата — посъветвах го аз, като знаех, че през нея може да се провре само малката главичка на Племенника. Или крака му.

— Из-з-мами ме ти! Ти мене ли из-з-мами?

— Не, казах истината. Идете до масата и ще се уверите!

Чу се тропотът на неговите крачища.

„Ето сега се спря пред масата… — мислех си аз. — А ето сега чете: «Племеннико! Предай много здраве на леля си!»“

— От-во-ри! — от дъното на подземието се разнесе вик, който напомняше рева на затворен в пещера циклоп.

Изпълваше ме чувство на законна гордост! Пътят до телефона беше свободен. Майката на Наташа беше спасена!