Анатолий Алексин
Една много страшна история (7) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Шеста глава

от която става ясно, че на мене нищо не ми е ясно

Неволно ме обхвана страх. Но само за миг! В следващата секунда вече го бях отхвърлил. По-точно бях се отърсил от него.

Още повече че Наташа направи крачка към мен. Съвсем незабележима стъпчица, но аз я усетих. По-точно я почувствах. И тъй, щом има същество, което ти харесва, наблюдаваш само него и говориш заради него, макар да си даваш вид, че го правиш заради всички. И наблюдаваш как реагира то на всяко нещо. И броиш колко пъти това същество е погледнало към теб. Който е обичал, лесно ще ме разбере.

„В тази опасна минута тя иска да бъде до мен! — реших аз. — Иска аз да я запазя, да я защитя с тялото си!“

О, колко често ние вземаме желаното за действително!…

— Трябва да си отида с влака точно в седемнадесет — каза Наташа.

„Трябва да си отида…“ Дори не каза: „Ние трябва“. „Тревожи се за майка си“ — помислих аз. И ето ти чудо: в този момент завидях на майка й, макар че тя имаше много болно сърце, а моето беше абсолютно здраво и ако се разсъждава както трябва, би трябвало майка й да завижда на мен. Но аз не се подчинявах на разума!

— Племенника Григорий се шегува — казах на Наташа. — Нима не виждаш, че се шегува?…

— Тогава нека отвори — рече Наташа.

За мен нейното желание беше закон! Но не и за Племенника.

— Отворете, моля ви — обадих се аз.

— Ти ли си, лапе? — чухме отвъд вратата. — Пак ли искаш да знаеш най-много? Всички си седят тихо, сякаш никакви ги няма… Само ти се пениш!

Той се засмя ниско и противно.

— Отворете веднага! — заповядах му аз и погледнах Наташа. Тя стоеше с наведена глава. Лицето й не виждах, защото слабата крушка, която запали Племенника, беше някъде далеч, в дъното на подземието.

— Нали искаше да знаеш къде се е дянал Дачника? — попита Племенника. — Ето сега ще узнаеш!

— Какво иска да каже? — бутнах Глеб по рамото.

— Не знам — отговори Глеб.

Изведнъж чухме стъпки зад вратата: Племенника се качваше горе. Отиваше си, като ни оставяше в подземието…

Страшната история започваше!

— Чакайте — извика умолително Покойника.

Вместо отговор се чуваха тежките стъпки на Племенника.

Отново хванах Глеб за рамото:

— Върни го! Задръж го!…

— Как ще го задържиш?

— Викай! — казах на Глеб шепнешком, за да не издам тревогата си. — Крещи, да се чува из цялата вила!

— Няма да чуе… Той вече е горе… Там нито дума… Нали вратата е желязна… И да викаш, и да не викаш…

— А ти нямаш ли ключ?

— Никой няма… Загубен е… Английска брава: вратата хлопва — и край… Отваря се отвън… Нали той и с мандалото…

— Погребани ли сме? — тихо попита Покойника. — Живи?…

Спомних си за Аида и Радамес, които били зазидани живи. И отново погледнах Наташа. Как ми се искаше и тя в мислите си да сравнява нашата съдба с тяхната! Но тя мислеше само за влака. Това ми беше ясно. Пък и можеше ли да се прави сравнение? Нали Аида и Радамес са били зазидани само двамата, а ние бяхме тъкмо шест души.

— О, не тъгувай! — казах на Наташа. — Аз ще ви изведа оттук. Вие отново ще видите слънцето!

Тя ме погледна малко уплашено. Тогава добавих:

— Всичко ще бъде наред!

Толкова ми се искаше опасността да ни сближи.

Но Наташа никак не се сближаваше: тя мислеше за влака.

— Трябва да си бъда у дома най-късно в шест часа.

— И ще бъдеш!

Огледах се…

Мъждукащата крушка мрачно изтръгваше от тъмнината отделни предмети. Тя изтръгна тайнствена кръгла маса, която някога, в дните на своята младост, мисля, че се е наричала градинска и е стояла някъде в беседка. Масата беше останала с три крака и тъжно се беше наклонила на страната, дето някога е бил четвъртият. Крушката изтръгна от тъмнината и един тайнствен стол, който също имаше само три крака, за да не се чувства масата съвсем неловко. Непозната жестока сила сърдито беше разхвърлила по земята чудновати сандъци… На едната страна загадъчно се беше подпряло парче шперплат, от което ни гледаха заплашително зловещите думи: „Опасно! Не се приближавай!“. А под тях на шперплатовия лист свирепо се чернееха череп и кости.

Като минаваше покрай шперплата, Наташа случайно го докосна и на палтото й остана черна следа от боята, която в тази гробовна влага изглежда никога не изсъхваше.

— Внимателно! Не се приближавайте! — извика Глеб.

Всички потрепериха и потиснати млъкнаха. Дори и не много опитното око можеше безпогрешно да определи, че настроението на всички беше ужасно.

Дадох вид, че си шепна нещо с Глеб, като с весел и висок глас съобщих:

— Ето Глеб казва, че Племенника Григорий често се шегува така: отначало заключи хората, пък после ги отключи.

— А след колко време ги отключва? — попита Покойника.

— След час. Най-много след два! — бодро заявих аз. — А дотогава хайде да огледаме обстановката! Да се запознаем със забележителностите на това подземие, та когато излезем горе, да има какво да разкажем.

— Но ще излезем ли? — попита Покойника.

— Разбира се. И когато видим близките си, те ще ни запитат…

— Дали ще ги видим?

Крушката през цялото време изтръгваше от тъмнината лицето на Наташа Кулагина. По-точно е да се каже, че аз непрекъснато поглеждах към Наташа.

— Ти кого обичаш най-много? — неочаквано ме запита тя.

„Тебе!“ — исках да отговоря аз. Но тя не би ми повярвала, защото това не беше истина. Най-много все пак обичах мама и татко. После Костя… А после нея. Но това не можех да й кажа!

— Ти кого обичаш най-много? — повтори тя.

— Изобщо… или от класа?

— Остава да кажеш още от звеното!

— А ти кого?

— Мама.

— Аз също мама и татко.

— Не, аз не мама и татко, а именно мама. За нея мога да умра. А ти можеш ли да умреш за някого?

„Мога! За теб!“ — понечи да изтърси езикът ми. Но нещо му пречеше.

— Можеш ли? За майка си?…

— Аз като че ли не съм мислил…

— Правилно си постъпвал: най-страшното за майката е да преживее децата си…

— Тази мисъл трябва да си запишеш!

— Каква мисъл? Това е истина. Това е… Ето защо трябва да си отида с влака точно в седемнадесет. Разбра ли?

— Така и ще стане! Обещавам ти!…

Но как ще я изведа от мазето — не беше лесно. „О, ако измисля нещо! — мечтаех си аз. — Тя ще ме смята за избавител, герой, спасител на своята майка, за която е готова да даде и живота си!“

— Това, което беше само преди час, сега изглежда толкова хубаво. Дори прекрасно — каза Наташа. — Хубавото ние ценим истински на фона на лошото. Забелязал ли си?

— Да! Разбира се… И още как! Колко пъти. Тази мисъл ти си длъжна да запишеш!…

Наташа почти шепнеше. Но аз улавях всяка дума, защото когато тя се обръщаше към мен, слухът ми ставаше някак особен. В такива моменти, ако до мен нещо избухнеше или бумнеше, аз не бих го чул, бих чул само нейния глас.

„Чудна работа — в главата ми напираха мисли, — повече обичам мама, но не мисля по цял ден за това, че я обичам. А Наташа обичам по-малко, но мисля за това през цялото време. О, колко необясними неща има в живота ни!“

Острата наблюдателност ми подсказа, че Наташа разговаряше само с мен. И това ми върна силите, които мъничко бяха започнали да ме напускат. Аз отново бях готов да живея, да се боря и да търся изход от положението. По-точно от мазето!

Крушката изтръгна от тъмнината лицето на Покойника. Но по-добре да не беше го изтръгвала: бледите му устни трепереха.

Реших да го върна към живота.

— Организираме спасителна експедиция — съобщих аз.

— Сами ли ще се спасяваме? — смотолеви Покойника.

— Да! И ти ще тръгнеш напред заедно с мен! Тук някъде трябва да има изход. В краен случай ще се промъкваме през стената. Като в „Граф Монте Кристо“. Помниш ли, Покойник? Едмон Дантес и абат Фариа прокопали проход един към друг. При това то е станало не във вила, а в замъка Ив: там стените са по-здрави.

— Но тях са ги хранили. А ние ще умрем от глад.

Принц Датски сложи ръка на рамото на Покойника. Глеб сякаш изучаваше пръстения под, който не се виждаше.

— Но нали Алик каза, че Племенника Григорий ще се шегува един час или най-много два — изясни Миронова.

Струваше ми се, че само тя единствена пазеше абсолютно спокойствие. Сега тя виждаше командир в моето лице, а аз не бях давал команда да се вълнуват и тя не се вълнуваше.

— Разбира се. Племенника ще отвори вратата. Ти си права — казах аз на Миронова. — Но ние не сме длъжни да чакаме неговата помощ. Да се освободим със собствените си сили — ето нашата задача.

Наташа се усмихна — едва-едва, съвсем-съвсем малко, пък и беше почти тъмно, но аз забелязах усмивката й. Е, разбира се, говорех като на трибуна. Но нали трябваше да ободря хората, да повдигна духа им!

— А може би е по-добре да викаме? — предложи Покойника. — Все някой ще чуе…

— Но във вилата… А пък и в селището… — каза Глеб. — Той изведнъж пак беше престанал да изговаря изреченията докрай.

— Да вървим! Напред! — казах аз. Хванах Покойника за ръка и тръгнахме. Искаше ми се да взема за ръка и Наташа, но не се реших.

Ние вървяхме из подземието. Отгоре падаха ледени капки. Краката ни непрекъснато хлътваха в коварни вдлъбнатини. Непрогледна тъмнина ни обсаждаше като заговорница. Несигурната светлина на мъждукащата крушка остана в неясната, мрачна далечина… Отровният мирис на влага вече не ме радваше и не ми се искаше да дишам с пълни гърди.

„Да четеш детективски истории — това съвсем не е същото, като да участваш в тях — разсъждавах аз. — Исках да играя на нещо страшно, а тук ни сполетя истински кошмар. Само че не трябва да издавам, че и аз се тревожа… Ще дойде ли Племенника Григорий? Ще отвори ли вратата? И защо я затвори? Защо?! Какво значат думите му: «Нали искаш да знаеш къде се е дянал Дачника! Ето сега ще узнаеш!».“

— Мъртвец! — изпищя Покойника.

Той целият трепереше. „Сигурно се е побъркал — помислих си. — Нервите му не са издържали.“

— Дай ръка… Изведнъж… Като мен… — горните му зъби не можеха да улучат долните. И той като Глеб не изкарваше изреченията докрай.

Протегнах ръка и напипах… скелет! Той стоеше в тъмнината. Ребра и череп… Не нарисувани, а съвсем истински…

— Назад! — извиках аз.

Спуснахме се обратно, към несигурната светлина на мъждукащата слаба крушка. Но сега тя ни се струваше като слънце.

Внезапно ме озари догадка: „Значи ето как е загинал този Дачник! Ето къде е изчезнал!…“.

Нима и нас ни очакваше същата горчива участ?