Анри Перюшо
Животът на Реноар (2)

I.
Лиможки порцелан

Вярно е, че изпитвам толкова силна радост, че съществувам, че понякога се питам дали не съм имал желание да живея, преди още да се родя.

Андре Жид, „Новите храни“

Втората империя съществува едва от две години. Осман, новият префект на Сена, е започнал големите строежи, които ще преобразят Париж. Както сам заявява, той „се е заловил да руши“ в Карузел, където дотогава е стърчала необикновената купчина от съборетини и бордеи, за които преди няколко години починалият междувременно Оноре дьо Балзак е разказал в книгата „Братовчедката Бета“, излязла в 1847 година:

„Този «мъртъв полуквартал», пише той, е опасан откъм улица Ришельо от едно блато, от море неравни павета откъм Тюйлери, с малки градинки и мрачни бараки откъм галериите и с истинска степ от дялани камъни и развалини откъм стария Лувър. Анри III и неговите любимци, които търсят панталоните си, и любовниците на Маргарита, които търсят главите си, сигурно все още танцуват сарабанда на лунна светлина в този пущинак, над който се издига сводът на още несрутил се параклис…“

В грохналите къщи живеят най-различни хора. Привечер оттук излизат леки момичета и тръгват на лов за „клиенти“ по улица Сент Оноре. Вехтошари продават на смешни цени творби от 18. век, от които колекционерите вече не се интересуват.

Този квартал е добре познат на малкия Пиер-Огюст, четвъртото живо дете на отрудения шивач Леонар Реноар, който, дошъл от Лимож към 1844 година, се установил първоначално близо до храма „Оратоар“, на улица Библиотек 16. Удължаването на улица Риволи към улица Сент Антоан принудило шивача да търси друг подслон за семейството си и той се настанил пак близо до Карузел, на улица Аржантьой 23. Но скоро ще трябва отново да се мести, този път на улица Гравилие, до Консерваторията за художествени занаяти.

Навършил тринадесет години на 25 февруари през същата 1854 година, Огюст е бил много малък, когато родителите му напуснали Лимож, за да си спомня града, където се е родил на булевард Сент Катрин 4.^[1] Всичките му спомени от детинство са свързани с квартала Карузел, където се тълпят хора от най-различни съсловия. Спомени и приятни, и тъжни като самия живот, като самата тази смутна епоха, през която за кратко време във Франция се сменят три режима и когато именно започва разривът между социалните класи. Навлизането на машината в производството разстройва този свят, който още не се е нагодил към нея, убива занаятите, но и довършва разслоението на класите. Кървавите дни от 1848 година са поставили началото на този разрив, тогава се е чул първият тътен на онова, което един германец, изгнаник в Лондон, нарича Klassenkampf — „класова борба“.^[2]

Понякога, по времето на Луи-Филип, когато Огюст си играел край двореца Тюйлери, той тичал с други момчета подир кралица Амелия, която им раздавала бонбони. Почти по същото време някакъв готвач на „кралят буржоа“, който живеел заедно с тях на улица Библиотек, често му носел сладкиши (Огюст е голям лакомник). После избухнала революцията от 1848 година и един ден войници от националната гвардия нахлули в къщата и отвели готвача, за да го разстрелят.

Жив, впечатлителен, свръхчувствителен, с деликатна нервна система, Огюст все пак бързо забравя сенчестите страни на живота и вижда предимно светлите. Това естествено се дължи на възрастта, но му е и дълбоко вродено. Той не обича да спира за дълго погледа си върху неприятните страни на живота, инстинктивно се отвръща от тях, и то не поради безгрижие — макар че по нрав е приветлив и непосредствен, той често бива замечтан, замислен, — а поради някаква здрава невинност. Един естествен порив го тласка да взема хубавото по своя път и да отхвърля лошото. И щастието е призвание; различните хора възприемат едни и същи събития по твърде различен, понякога съвсем противоположен начин. Семейството на шивача, което се е увеличило през май 1849 година с още едно, пето дете на име Едмон, живее в бедност и лишения, както повечето бедни занаятчии. Но малко трябва на Огюст, за да бъде доволен. Още от дете за него е достатъчно да рисува с цветните моливи, които е измъкнал от баща си, за да забрави сивото всекидневие. Една синя или червена креда и светът грейва.

Учителите му в началното училище често го упрекват, че пълни тетрадките си с човечета. Все пак един от тях насърчава родителите му да не се противопоставят на неговите наклонности. Енорийският капелмайстор пък дава съвсем друг съвет и увещава шивача да насочи сина си към музикална кариера. Този капелмайстор, някогашен носител на наградата на Рим, се е проявил наскоро пред публиката с операта „Сафо“ и се нарича Шарл Гуно. Той е бъдещият автор на „Фауст“.^[3] Възхитен от гласа на Огюст, още от деня на първото му причастие той го взема в хора при църквата „Св. Рок“ и дори понякога му поверява изпълнение на солови партии.

Не се вслушват обаче в съвета на Гуно. Музиката и пеенето не допадат много на бащата. Напротив, за шивача от Лимож дарбата на Огюст да рисува, изглежда, има определено приложение: да можеше синът му да стане някой ден декоратор на порцелан!

Леонар Реноар винаги е живял в бедност. Собственият му баща, неграмотен майстор на дървени обуща в Лимож, починал преди няколко години, имал девет деца от жена си Ана Рение, която е все още жива. Реноаровци обичат да разказват, че дядото на Огюст произхождал от изтребено по времето на Терора аристократично семейство и че бил осиновен от някой си Реноар или Ренуар, майстор на дървени обувки, който му дал името и занаята си. Това са само измислици. В действителност дядото бил подхвърлено в някакъв приют дете, и то доста време преди Терора, защото бил кръстен в главната болница на Лимож на 8 януари 1773 г. Леонар, роден в края на Директорията, на 18 месидор, година VII (7 юли 1779 г.), потърсил на младини щастие вън от Лимож. В Сент се оженил за дъщерята на някакъв шивач, Маргьорит Мерле, също шивачка. Съпрузите се установили в Лимож. Там с мъка преживели петнадесетина години. И когато в края на краищата решили да отидат в Париж, направили го с надеждата, че там съдбата ще бъде по-благосклонна към тях и преди всичко — шивачът е вече на петдесет и пет години, — че ще могат да осигурят по-добро бъдеще на своите деца, а най-вече на най-големия си син, Пиер-Анри. Той станал гравьор на гербове и златар, а по-малкият Леонар-Виктор взел бащиния си занаят. Все пак няма съмнение, че за шивача рисуването върху порцелан е най-хубавият занаят. Ако можеше синът му да стане „художник“, каква мечта!

И така през 1854 година, когато идва време Огюст да започне работа като чирак, Леонар го настанява във фабриката за порцелан на братя Леви на улица Фосе дьо Тампл 76.^[4]

Огюст е очарован от занаята си. Благодарение на него той открива у себе си една още малко позната страна: вкусове, които до сега в същност не са имали възможност да се изявяват. Още от самото начало той се е почувствувал добре в работилницата, като в среда, която отговаря на природата му; той изпитва от работата задоволство, което в никакъв случай не е измамно. От своя страна собственикът на фабриката и работниците скоро го обикват. Ценят го за сериозността, за усърдието, за желанието му да работи хубаво, за будния му ум, за приветливостта му, за явната му склонност към този тънък занаят.

Чиракуването не трае дълго. Скоро му възлагат да рисува малки рози върху чинии и чаши, после и едри цветя върху по-големи съдове. Ръката му е толкова сръчна, че той скоро започва да работи с лекота. Ловко борави с четката, без колебание полага размитите и чисти бои върху белия фон на порцелана, а когато изваждат от пещта декорираните предмети, изпада във възторг от същите тия багри, остъклени и станали по-блестящи при изпичането.

В работилницата на шега и най-вече защото са приятно изненадани от дарбата му, го наричат „господин Рубенс“. Това го огорчава, защото той е още дете, чувствително дете, и се засяга повече от присмеха, вложен в прозвището, отколкото от похвалата, която то съдържа. Но работи с още по-голямо усърдие. През обедната почивка хапва набързо в някоя лавка, после тича в Лувър, за да рисува в залите за антично изкуство, където, влязъл случайно още в ранните си години, много често се заседява до късно, потънал в неясни мечти сред света на статуите, сред тези Венери с мраморни тела. Почти никога не стига до залите за живопис. Колкото и странно да изглежда, живописта го привлича много по-малко от скулптурата; за него тя е като някакъв друг свят, достъпът до който е труден, едва ли не забранен. Големите, тъй изкусно построени композиции го смущават, дори го отегчават.

Един ден по обед, търсейки да си купи порция говеждо с пържени картофи в квартала на Халите, той се стъписва смаян пред един фонтан, който не е виждал дотогава: „Фонтана на Невинните“. При вида на барелефите на Жан Гужон, на гъвкавите линии на тия нимфи го обзема такъв възторг, че се отказва от обеда си и се задоволява с няколко резенчета наденица, които изяжда, като съзерцава до насита леките форми, изваяни в камъка на фонтана. „Каква чистота, каква невинност, какво изящество и същевременно каква плътност на материята!“ — ще възкликне половин век по-късно Огюст Реноар при спомена за тази никога незабравена среща с нимфите на Жан Гужон.

След работния ден, ако не скита край сергиите по булевард Тампл или около глашатаите на мелодраматичните театри по „булеварда на престъпленията“, чието оживление, весела и народна атмосфера безкрайно му допадат, той бърза с картон под мишница за вечерния курс по рисуване на улица Пти Каро. За кратко време постига в работилницата такъв напредък при рисуването на женски образи — профила на Мария-Антоанета, — които изписва със същата лекота, както някога цветчетата, че го обзема една амбиция, голяма и може би безумна амбиция: да се опита да влезе в Севърската порцеланова манифактура.

Огюст работи неуморно. При родителите си спи в една мансарда на шестия етаж заедно с брат си Едмон, който е осем години по-малък от него. Лампата му свети до късно през нощта. Чете всички книги, които му попаднат. Впрочем кръгът на интересите му непрестанно расте. В Лувър той вече е изкачил стъпалата, които водят към залите за живопис. Вратата към затворения свят се открехва. Едно още неясно влечение като че ли ръководи стъпките на юношата. Не са ли тези родени от морето антични Венери, не са ли нимфите от „Фонтана на Невинните“, които довеждат Огюст до женските образи на Буше и Ланкре? Така или иначе тъкмо те го посрещат в света на живописта. Първия си трепет пред една картина той изпитва, когато вижда „Диана в банята“ на Буше.

Именно по времето, когато копира тази „Диана в банята“, чиракът за първи път изработва във фабриката пълен сервиз. Той се справя така блестящо с това решително изпитание, че собственикът му подарява за спомен една от чиниите, които е декорирал.

Като че ли събитията в нашия живот се залавят едно за друго с някаква тайнствена последователност. „Господин Рубенс“, на когото някакъв скулптор, доставчик на модели за фабриката, сочи за пример на голямо изкуство не творбите на Вато, а таблата на твърде академичния автор на „Жирондинци“ и на „Убийството на херцог дьо Гиз“, художника на исторически картини Пол Дьоларош, спечелва симпатиите на един майстор от предприятието. Увлечен от живописта, сам художник през свободните си часове, старият занаятчия взема под свое покровителство младия си приятел. Прави го свой ученик, дава му платна и бои и му помага да нахвърли няколко ескиза.

Резултатите му се струват крайно насърчителни и той скоро поканва младежа да нарисува сам едно платно. Когато го завърши, майсторът ще дойде на улица Гравилие да го прегледа.

Може би в отговор на същия скрит зов Огюст си избира за сюжет Ева — Ева преди грехопадението, а зад нея змията на изкушението.

Последната мазка е положена върху картината и на улица Гравилие се готвят за посещението на човека на изкуството, определено за един неделен следобед. Това е велик момент. Както повечето хора Реноаровци са разочаровани от жребия си. Тази неудовлетвореност би била непоносима за хората, ако те не й се противопоставяха с перчене, с празна суетност, ала и с това последно упование — детето, на което възлагат собствените си пропаднали надежди. Пред неизвестността на един едва начеващ живот човек е готов да повярва в невероятното чудо. Платното на Огюст е поставено на възможно най-подходящото място в жилището. Всички са облекли най-хубавите си дрехи. Заръчали са на малкия Едмон да се държи прилично. Най-после старият занаятчия почуква на вратата.

След поздравите всички се отправят към картината. Едмон подава стол на госта, той сяда и потъва в мълчаливо, внимателно изучаване на Ева. Минават десет минути, четвърт час… Най-после старият занаятчия става, приближава се до шивача и жена му и им изказва задоволството си от работата на своя любимец.

— Трябва да го оставите да работи живопис — казва той. — Какво би могъл да печели с нашия занаят? Най-много дванадесет-петнадесет франка на ден. А в изкуството му предричам блестящо бъдеще. Помислете какво можете да направите за него.

Невероятното чудо се е сбъднало. Лицата на Реноаровци светят от радост.

Ала след първото въодушевление радостта бързо угасва. „Блестящото бъдеще“, обещано на детето им, може да бъде само относително, нещо, което може да се извоюва след множество спънки, трудна борба и — кой знае? — след дълги, безконечни години мизерия. За да го постигне, Огюст ще трябва да изостави своя несъмнено скромен, но сигурен занаят и да се хвърли в едно от най-рискованите поприща. Да поеме такъв риск, значи да се изложи на ужасни разочарования. Не стават чудеса на този свят. Който си мисли, че това е толкова просто, тъй удивително лесно, се мами. Животът винаги се оказва много по-сложен и по-труден. Със здравия си разум Реноаровци преценяват угнетени това обстоятелство.

Рядко те са сядали на вечеря по-мрачни, отколкото в този неделен ден, когато един стар човек им е предрекъл, че техният син ще стане един ден Огюст Реноар.

* * *

Въпреки всичко Огюст продължава да рисува в свободното си време.

Макар и амбициозен, той е готов да се примири със съдбата. В същност той е амбициозен посвоему. Понятията пари, известност, слава не го блазнят. Общественото преуспяване само по себе си го интересува по-малко, отколкото вътрешното удовлетворение, което вече е вкусил — да държи четка в ръка. Това е без съмнение наивно. Но сърцето му е искрено. Огюст храни почти безгранична вяра в живота. Оставя се на живота да го води, приема спокойно събитията, не се мъчи да им влияе. Повече чувствителна, отколкото умозрителна натура, той не е от хората, които обичат да си задават въпроси.

Събитията по това време са доста печални. Траур помрачава рода на Реноаровци. През април 1857 г. умира баба Ана. Шестнадесетгодишният Огюст е нарисувал портрета й, запечатал е върху платното изящния й образ с живи очи и добродушно насмешлива усмивка; с дантеленото й боне човек би я взел за знатна дама от 18. век.

От друга страна, положението във фабриката за порцелан не само че не е цветущо, но и се влошава от ден на ден. Техниката на механичното щамповане се разпространява и конкурира ръчната работа. Бъдещето на Огюст вече изглежда несигурно. Фабриката все повече запада. Скоро младият човек е принуден със собствени сили да се справя с живота.

Той ходи от врата на врата, опитва се да продава на търговците чаши и чинии, украсени от него. Най-често се натъква на груб отказ: „А, ръчна работа! Нашите клиенти предпочитат машинната, тя е по-чиста и по-гладка.“

Месеци наред Огюст се мъчи да намери друго приложение на таланта си. Прави репродукции на гербове за брат си, гравьора; рисува ветрила, върху които копира „Заминаване за Китера“; един ден късметът му проработва, защото му възлагат да декорира стените на едно кафене на улица Дофин.^[5] Всички тези работи му носят съвсем оскъден доход. А за бъдещето да не говорим. И сигурността е илюзия. По-добре е да се отдадеш на собствените си наклонности и удоволствия. Удоволствието поне не е измама. Огюст не мечтае вече за Севърската манифактура; той мечтае за Художествената академия и за истинската живопис.

„Търси се работник за транспаранти“ — тази обява пред някаква работилница на улица Бак 63 спира Огюст. Предприятието, окачило обявата, от много години разработва следния патент. То продава на мисионерите произведените от него транспаранти, които са изписани с религиозни сцени и имитират стъклописи; разгънати и опънати върху рамки около импровизирани олтари, те заместват църквите в далечните страни, където мисионерите проповядат Евангелието.

Огюст няма понятие как се рисуват транспаранти, но за всеки случай влиза и предлага услугите си на собственика г. Жилбер. „Къде сте работили?“ — „В Бордо!“ — отговаря Огюст, страхувайки се да не би да поискат сведения за практиката му в това толкова особено изкуство. „Е, добре, донесете ми мостра от вашата работа.“

Огюст си определя среща за следващата неделя с един от работниците от предприятието, който в същност е племенник на шефа, и разбира, че рисуването на транспаранти не е по-трудно от всяко друго. Под ръководството на племенника той нахвърля една Богородица, после се залавя с един Свети Венсан дьо Пол. Опитите му са повече от убедителни и го приемат на работа.

И така Огюст има нов занаят. Тук той постига същия блестящ успех, както по-рано в „порцелана“.

Заемах мястото на един стар работник, славата на ателието, който се беше разболял и нямаше изгледи да оздравее скоро. „Вие вървите по неговия път! — ми казваше шефът. — Сигурно ще го настигнете някой ден.“ Само едно обстоятелство измъчваше добрия човек. Той бе възхитен от работата ми и дори признаваше, че никога не е виждал по-сръчна ръка; но тъй като знаеше цената на парите, беше покрусен при мисълта, че ще забогатея така лесно. Предшественикът ми, когото винаги сочеха за пример на новодошлите, не започвал никога да рисува без дълги приготовления и без да разчертае грижливо рисунката на квадрати. Когато шефът ме виждаше да нанасям фигурата с един замах, се задъхваше: „Каква беда, че искате да печелите толкова много пари! Ще видите, че накрая ще си осакатите ръката!“ Когато най-после се убеди, че трябва да се откаже от любимите си квадрати, поиска му се да намали цената, но племенникът му ме посъветва: „Дръжте се здраво — ми каза той, — те не могат без вас!“

Все пак подобен занаят, колкото и добре платен, не е още крайната цел на Огюст. Родителите му, които неговото желание да влезе в Художествената академия много тревожи, са твърде бедни и той трябва да разчита само на себе си. Огюст знае това, не очаква нищо от никого и благоразумно спестява (плащат му по тридесет франка на транспарант, а понякога успява да нарисува три за един ден), за да си осигури издръжката поне за една година. „Ходех по средата на улицата, по пръстта, за да не хабя подметките си по камъните на тротоара.“

Това благоразумие и спокойната смелост, с която то се съчетава, са му в природата. Те му са така дълбоко присъщи, че той не би ги нарекъл нито благоразумие, нито смелост; те идват от само себе си. Надутите фрази, позите са му чужди. Както винаги, той върви по течението на живота. Наистина не бърза да напусне фабриката, но и не се страхува да се сблъска със съдбата, която му готвят неговите съкровени влечения и удоволствия. И ако един от неговите стари приятели от улица Пти Каро, Емил Лапорт, който посещава частния курс на професора от академията Шарл Глер, не го бе накарал да се запише при него, той сигурно би останал още известно време при търговеца на транспаранти за мисионери, очаквайки животът да му отправи друг зов…

В началото на 1862 г., вече двадесет и една годишен, Реноар решава да се яви на приемния изпит в Художествената академия, който издържа с успех. На първи април постъпва в академията и се записва в ателието на Глер.