Анри Перюшо
Животът на Реноар (11)

I.
Отдихът

Когато сте щастливи, съзнавайте го и не се срамувайте да признаете едно тъй достойно за уважение състояние.

Монтерлан, „Безполезна услуга“.

Ревматичната криза, с която тъй лошо е започнала 1889 година, е угнетила Реноар.

Той работи зле. Недоволен е от себе си, ругае. Но вече проличават онези особености, които все по-ярко ще характеризират творчеството му след дългите години на строго въздържание. Противно на това, което той може би предполага или което мислят някои критици и любители, този суров период не е бил безполезен. Художникът винаги печели, когато си налага ограничения. Човек винаги печели, когато се бори със себе си; това е най-сигурното средство да расте и може би да се опознае напълно. Реноар излиза от изпитанието обогатен с познания за формата, които са му необходими, но до които не би достигнал по пътищата на чистия импресионизъм.

Отсега нататък той ще използува именно това познаване на формата, като й вдъхва живот с чувствителността на импресионизма. Светлината и баграта му ще служат да възпява структурите — и преди всичко структурата на женското тяло. Отсега нататък етюдите на голи тела ще се редуват безспирно на статива му. В тези преходни години неговите „къпещи се“ все още запазват известна сухота, но техните бъдещи сестри ще бъдат сочни като плодове със своята лъчезарна плът.

Междувременно платната, които рисува, никак не го задоволяват. През май на Марсово поле, където инженер Айфел е издигнал стоманената кула, носеща неговото име, се открива Световно изложение по случай стогодишнината на революцията от 1789 година. Там се урежда и една ретроспективна изложба „Сто години френско изкуство“. По внушение на Виктор Шоке инспекторът по изящните изкуства Роже Маркс поканва Реноар да участвува в нея. „Ако срещнете г. Шоке — му отговаря художникът, — ще ви бъда признателен да не го слушате, когато Ви говори за мен. Когато имам удоволствието да Ви видя, ще Ви обясня нещо съвсем просто, а именно че считам всичко, което съм нарисувал, за лошо и че ще ми бъде до немай-къде неприятно да го видя изложено.“

Реноар посещава павилионите на Марсово поле заедно с Филип Бюрти. Тук проличава ясно колко чужда му е всякаква екзотика. Бюрти го завежда да види една сбирка от японски гравюри, същите тези японски гравюри, които са оказали такова голямо влияние върху мнозина от неговите приятели импресионисти.

Там имаше много хубави неща, не отричам; но на излизане от залата видях едно кресло Луи XIV, тапицирано с най-простичка тъкан; идеше ми да прегърна това кресло!… Японските гравюри са наистина много интересни като японски гравюри, т.е. при условие, че си останат в Япония; защото ако един народ не иска да върши глупости, не бива да усвоява нещо, което не му е присъщо… Веднъж благодарих на някакъв критик, който беше писал, че аз действително принадлежа към френската школа. „И ако съм щастлив — казах му, — че съм от френската школа, то не е защото бих искал да провъзглася превъзходството на тази школа над другите, а защото като французин трябва да принадлежа на страната си!“

Реноар винаги е предпочитал и ще предпочита френските гравюри от 18 век пред японските щампи. Та не продължава ли той — чрез Енгър — традицията именно на майсторите от 18 век? А и не е ли носил винаги в сърцето си тези майстори? Пред младите художници, с които по навик се среща петък вечер в ресторант „Ра мор“, той не се бои гръмко да възхвалява Буше: „Вие мислите, че Буше рисува току-така, но я опитайте само… Изглежда лесно, да… Лесно беше — за него! Четката му като че милва рамото, задника… Опитайте!“

Повечето от тия млади художници, като Анкетен, Тампие или Тулуз-Лотрек, който понякога присъствува на събиранията, са бивши ученици на твърде академичния Фернан Кормон. Всички са на възраст между двадесет и пет — тридесет години.^[1] На Реноар като че му прави удоволствие да ги скандализира. Той никога не е обичал да крие или да смекчава мисълта си. Свикнал да живее свободно, заплатил, и то скъпо, свободата си, той се изразява без всякакви заобикалки. Напротив, обича да смъква от нещата благопристойната обвивка, с която хората предпочитат да ги забулват. Илюзиите, претенциите, хилядите хитрини, с които те се мъчат да се залъгват, го карат да настръхва. В неговите очи всичко е нетрайно, относително. Човек е само сянка, лутаща се сред сенките. В своето презрение към вярата в основни истини той лесно стига до цинизъм, та дори по отношение на изкуството, на което е посветил живота си. „Набийте си в главата, че никой не разбира нищо, дори аз. Има само един барометър, който определя стойността на живописта — залата за продажби.“

Впрочем някои от тези млади хора го дразнят с прекаленото си самочувствие. „Вие искате да станете царят на живописта — сопва се той гневно на Анкетен. — Добре де, но царе вече няма!“ Не по-малко го дразни чистосърдечната вяра на Писаро в теориите и системите. „Живопис за двадесет и пет урока!“ — присмива се той. Един ден, когато посещава някаква изложба заедно с младите художници от „Ра мор“, забелязва Писаро, който разисква пред едно платно сред група зрители: „Виждате ли — обяснява Писаро, — тук художникът се е излъгал. Построил е картината си върху погрешна основа. И ето че всичко се разстройва. А защо основата е погрешна?“ Реноар се приближава и пошепва саркастично: „Защото сте стар глупак!“ Писаро се извръща смаян и, познал своя другар, отговаря с усмивка: „Това не е обяснение.“^[2]

През лятото Реноар отново прекарва известно време в Екс-ан-Прованс, по-точно в едно имение в Монбриан, което е наел от зетя на Сезан, Максим Конил. Там избира за сюжет един от любимите мотиви на Сезан — планината Сент Виктоар. Но каква разлика в трактовката! Докато при Сезан планината се извисява със своята скалиста мощ като духовна мечта, у Реноар тя се издига над преден план от бадемови дръвчета нежна и ласкава като земна мечта.

Реноар се вслушва в гласовете на живота, в недоловимото шумолене на соковете, които карат бадемите да цъфтят под слънцето и напират в женската гръд.^[3]

* * *

Някои творби се раждат в пароксизма на младостта, която се чувствува застрашена и понякога сама се стреми към собствената си гибел. Тулуз-Лотрек, джуджето от светлите монмартърски нощи, когото Реноар от време на време среща в „Ра мор“, знае твърде добре, че погубва живота си. А Ван Гог, затворен днес по собствено желание в приюта Сен Пол дьо Мозол, не се ли стреми в някакво яростно просветление към развръзката на своята драма? Шест години по-рано той е писал:

Що се отнася до времето, което ми остава да работя, бих могъл да кажа, че тялото ми ще издържи още известен брой години, да речем, от шест до десет. Нямам намерение да се щадя, да избягвам вълненията и трудностите… Но едно зная много добре — че за няколко години имам да изпълня точно определена задача.^[4]

Творчеството на тези художници, узряло в треска, е ранният цвят на кратка и жестока съдба.

И обратно, има хора, чието творчество се нуждае от цял един живот, за да достигне най-висшата си изява. Ако едното е изтръгнато бурно, трагично от властта на времето, другото му се подчинява и, следвайки неговите закони, върви спокойно към своето осъществяване. Незабележим и все пак неспирен растеж, растеж безмълвен като на тревите и дърветата. Творчеството на Реноар безспорно принадлежи към категорията на бавното и естествено съзряване. То расте, подхранва се ден след ден от всяко усилие на художника, от трудностите, които той една след друга преодолява и от които се раждат новите звучения, онзи все по-дълбок резонанс, който багрите малко по малко добиват под неговата четка — неговата никога непочиваща четка. „Не вярвам да съм прекарал и един ден, без да рисувам, освен в изключителни случаи.“ Така мазка след мазка, с великото търпение на времето, Реноар твори своите вълшебства. Едва сега, след дългия низ изминали години, през които познанията му за живописта са се обогатили с опита, придобит от много търсения и от понякога противоречиви експерименти, неговото изкуство навлиза в зрелия си период. Художникът наближава вече петдесетте, истинската зрелост на творците, които живеят дълго. Неговата скромност, временните обезсърчения, раздразненията не накърняват спокойната му увереност, че най-после е достигнал своята „истина“. „Не знаех дали това, което правя, е хубаво или лошо, но бях стигнал до точката, когато то ми беше съвсем безразлично“ — ще заяви той с непринудена насмешка.

Реноар дори не си казва, че е голям художник. Гордостта и суетата не са му потребни. Нима не се радва той на най-ценното и най-рядкото благо — на съкровеното и абсолютното удовлетворение на човека, комуто собствената индивидуалност, самобитната дарба и нейното развитие са донесли чувството за пълнота, познато на толкова малко хора. Какъв вътрешен покой! Онези, които изпитват неговата благодат, са истинските избраници на този свят.

Реноар знае цената, значението на това спокойно щастие. Но той живее твърде естествено, твърде свободно и инстинктивно, отдаден на силите, които движат света, и затова ясно предугажда бъдещото развитие на нещата. Той знае, че и неговото щастие е застрашено. Ревматичната криза, от която е страдал месеци наред, е била тревожен сигнал. „Когато аз сам пред себе си се почувствувам узрял за моята живопис, ще бъде вече късно“ — пророкува той.

Въпреки че тази песимистична мисъл го гнети понякога, той не се спира на нея, не брои ударите на сърцето си, което отмерва с натрапчив ритъм своя смъртен ход. Рисува, участвува в изложби: през януари 1890 г. в изложбата на Двадесетте в Брюксел, през март в уредената от Дюран-Рюел изложба на няколко художници, а през май представя в Салона, където цели седем години се е въздържал да предложи каквото и да е, портрета на дъщерите на Катюл Мандес пред пианото, творба, датираща от 1888 г. и все още обременена с някои прийоми от изминалия период. Впрочем тя минава почти незабелязана по простата причина, че организаторите й отреждат едно от най-лошите места — под тавана. Реноар вече никога няма да се представи в Салона.

Може би смътното безпокойство за бъдещето го кара през тази пролет да узакони семейното си положение. В понеделник на 14 април той сключва брак с Алина в кметството на IX парижки район.

Три дни по-късно, на 17 април, вечеря у Берта Моризо. Отива сам, както обикновено.

Този четвъртък Берта Моризо дава прощална вечеря. Семейство Мане напускат Париж, където ще се върнат едва през есента. Принудени са да вземат това решение поради все по-влошаващото се здраве на Йожен. Намирането на извънградска къща, при това не много далеч от Париж, не е било съвсем лесно. Най-после са открили една удобна за тях вила в Мези дьо Мьолан близо до Сена.

Реноар храни все по-силно чувство на симпатия към Берта Моризо. Чувствува се добре у нея, в кръга на нейните близки и особено в компанията на Маларме. През февруари присъствува заедно с Моне, Дега, Анри дьо Рение, Визева, Едуар Дюжарден на една твърде изискана лекция на Маларме за Вилие дьо л’Ил Адам. „Нищо не разбирам, нищо!“ — възкликва Дега на излизане от салона, където е свещенодействувал поетът.

Вероятно Реноар също не е разбрал много нещо. Но той не би се издал за нищо на света, защото твърде много обича писателя. Заминаването на Берта Моризо ще разреди срещите между двамата творци, така различни по дух или, по-точно казано, по интелект, ала тъй близки по сърце. Може би на тази прощална вечеря Реноар с лукаво удоволствие слуша как Маларме предава един диалог между Теофил Готие и Емил Бержера, който е очаровал поета. Това се случило през 1872 г. Бержера отишъл да иска от Готие ръката на по-малката му дъщеря Естел. „Вие знаете, че аз съм извънбрачно дете“ — казал Бержера. „Всички сме извънбрачни деца“ — отговорил добрият Тео. „Трябва да ви призная също, че майка ми живее с един свещеник.“ — „Че с кого по-достоен бихте искали да живее тя?“ Сякаш за да скрепи приятелството си с Маларме, Реноар гравира на мек лак един офорт, който ще послужи за фронтиспис към стихосбирката на поета „Страници“; томчето излиза следващата година в Брюксел.^[5]

През лятото художникът посещава Берта Моризо. Мези много му харесва и той остава „няколко седмици“ там. „Задържа ме хубавото време“ — пише той на 17 септември на доктор Гаше, който го е потърсил в новото му жилище в Монмартър.

От три години, от април 1887 г., Реноар се преместил в един апартамент на булевард Клиши 11. Но още веднъж сменя жилището си, като наема ателие близо до авеню Клиши, във Вила де’з Ар на улица Елен, където до 1882 г. е преподавал прочутият Бона^[6], и един апартамент на върха на Монмартърския хълм в „Шато де Бруйар“ (Замъкът на мъглите) на улица Жирардон 13.

Странен замък наистина! Старата, покрита с плочи вила от 18. век е построена от Льофран дьо Помпинян, противника на Волтер, и все още е запазила централния си фронтон, но й са разрушени пристройките. На тяхно място са изградени павилиони, които гледат към обградена с жив плет градина. Около замъка се простира „Шумакът“, нещо като ничия земя, някаква „зона“ между „Мулен дьо ла Галет“ и улица Коленкур, където сред бурени, трънаци и захвърлени вещи стърчат безредно всякакви къщурки, обитавани от вехтошари, млади художници, бохеми и няколко занаятчии.^[7] Обитателите на „Шато де Бруйар“ не са толкова необикновени, при все че понякога и там намират подслон анархисти и фалшификатори. Заедно с Реноар там живеят един флейтист от операта, някакво семейство на професионални модели и писателят Пол Алекси — най-близкият му съсед. Портиерката на „Замъка“ е съпруга на истински маркиз, който изкарва хляба си като разносвач в една мебелна фабрика.

Въпреки мизерията, която се среща тук-там, това живописно кътче на Хълма пленява Реноар със своята поезия, със селската си атмосфера, с козите, които се промъкват между шипките на „Шумака“, с акациите и люляците, с кестените и розите си. Макар че живее в Париж, тук той се чувствува като на село. На една ливада, недалеч от „Шато де Бруйар“, пасат крави…

А ето и самият Реноар, оттеглил се на върха на Монмартърския хълм, както ни го описва точно по това време критикът Андре Мелерио:

„Мършаво неспокойно, достойно за длето лице. Остри скули, хлътнали бузи, оголено чело с изпъкнали вени. Редките му коси падат назад, а понякога щръкват, разбъркани с рязък замах на ръката. Прошарена, малко остра брада. Тялото много слабо, пръстите дълги. Реноар по природа е нервен. Чуйте го да говори: той или съжалява за забравената техника на старите майстори, или сравнява славната съдба на покровителствувания от папата Рафаел с жалкото, мъчително поприще на съвременния художник. Станал прав, с леко треперещи ръце, той се горещи, ниският му глас става по-остър. Накрая завършва с категоричен аргумент, обръща се на пети, тръгва с отривиста крачка към другия край на стаята, поклащайки глава, като че ли довършва спора в себе си…“

Статията, от която са тези редове, излиза на 31 януари 1891 г. в седмичника „L’Art dans les deux Mondes“, който Дюран-Рюел основава през ноември 1890 г. Още в броя от 6 декември там може да се прочете една твърде хвалебствена студия за Реноар от Теодор дьо Визева.

Отношенията на художника с Дюран-Рюел си остават непомрачени. Ако не са се влошили по време на изпитанията, как биха могли да се променят сега, когато и художникът, и търговецът са пред прага на успеха — на големия успех.

През зимата Реноар работи в дома на Дюран-Рюел; рисува пана на врати. Прекъсва работата си през първите седмици на 1891 г., защото е решил да отиде с Алина за известно време на юг. Визева го придружава.

В Тамари-сюр-Мер Реноар наема една вила — „Вилата на розите“. „Много съм доволен — пише той на Дюран-Рюел — и съм уверен, че работата ще върви. Тук на спокойствие и с по-малко усилия ще направя повече и по-интересни работи, отколкото в Париж.“ Живее с мисълта за една самостоятелна изложба, която може би окончателно ще го утвърди в очите на колекционерите и публиката.

Средиземноморското слънце радва сърцето му. Той инстинктивно чувствува, че слънцето трябва да бъде великият му помощник. Точно него е дошъл да търси тук заедно с отдиха и спокойствието, което предразполага към размисъл и което не може да му даде трескавият живот в Париж. „Този път искам да сложа край на всичките си прекомерни колебания и да се завърна с много картини… Преди четири дни навърших петдесет години, а да търсиш още на тая възраст е малко късно.“ В следващите писма повторно изразява задоволството си: „Засега съм много доволен и смятам, че така ще бъде и занапред.“

Към средата на март Визева се завръща сам в Париж, а той продължава престоя си. „Ще се върна само когато съм напълно доволен от себе си.“ Ала времето се променя. Вали, духат ветрове. Но макар че му пречи да завърши започнатите пейзажи, лошото време не понижава самочувствието на Реноар: „За три месеца напреднах повече, отколкото за цяла година в ателието.“

В началото на април се премества в Лаванду, в „Отел де-з-Етранже“. „Случих продължително хубаво време, което, надявам се, ще ми позволи да довърша етюдите си“ — пише той на 15-и. В Лаванду Реноар остава близо един месец, после, доволен от своята работа, стяга багажа си и заминава за Париж.

През последните седмици артистичният свят в Париж е бил обхванат от вълнение. Приветствуван като майстор на символизма в живописта, Гоген е заминал на 1 април за Таити… Правнукът на дон Мариано де Тристан Москосо тръгва да търси своето Елдорадо.

„Тъй хубаво се рисува и в Батиньол!“ — заявява иронично Реноар, който винаги е ненавиждал Гоген — и художника, и човека.

Наистина трудно могат да се срещнат по-противоположни съдби — неговата и на бившия борсов посредник. Но като оставим настрана събитията, случайностите в техния живот, не се ли стремят и двамата към една и съща цел? Една и съща съкровена цел не ръководи ли с присъщите им творчески средства и наклонности и вечно странствуващия художник, който, понесен от своя блян, ще стигне до края на света, и художника, който един ден ще бъде обречен на пълна неподвижност?… Да, и Реноар, освободил се от суровите изисквания, които сам си бе наложил, ще отплува към своето Елдорадо, към един рай, населен със съблазнителни и невинни същества, красиви като слънчеви плодове. На него му стига да се вгледа дълбоко в себе си, за да намери този рай. „Тъй хубаво се рисува и в Батиньол!…“

* * *

„Тъпча се със слънце и все нещичко ще ми остане в очите“ — е писал Реноар на Дюран-Рюел от Тамари.

В картините си и особено в пейзажите той разгръща изразните средства на едно все по-пищно изкуство. Тюркоазеносините, розовите, оранжевите, шафрановожълтите и червените тонове се сливат в лирични съзвучия, в които се излива пеещата душа на живописеца. Казват, че силата на големите писатели се състои донякъде и в умението им да вдъхват живот на изтъркани от употреба думи, като ги поставят в неочаквани и нови съчетания, като изтръгват от свързаните по вълшебен начин срички нечувана дотогава музика. От съвсем същия порядък е изкуството на такъв голям колорист като Реноар. Под неговата четка прозрачните, трептящи багри се възпламеняват една друга чрез съчетанията, съпоставянията, контрастите, чрез цялата омайваща и тънка игра на взаимодействията между тях…

Тази изкусна живописна фактура изглежда проста, тя сякаш се ражда от само себе си — „Опитайте само!“ — толкова близка изглежда до живота. Но тъкмо тук е измамата, не, правдата на едно изкуство, което със своята пъстрота, отражения и багрени преходи ни дава претворен образ на действителността — фрагменти от някакъв поетичен свят.

Една майка довежда при Реноар петнадесетгодишния си син, който желае да стане художник и според нея „възприемал искрено“ природата; Реноар сопнато й отговаря: „Толкова млад и вече искрен към природата! Ами че, госпожо, той е загубен!“^[8]

През юли в малките зали на галерията Дюран-Рюел се открива изложба на най-новите му творби. Но той продължава да работи без миг почивка, за да може идната година неговият търговец да уреди голямата изложба, за която мечтае и която ще обхване над двадесет години от творческия му път.

Реноар прекъсва работата си само за да навести в началото на лятото Берта Моризо в Мези, този път с Алина, която семейство Мане още не познават. Светската дама Берта Моризо дълбоко се изненадва, като вижда Алина, която е напълняла, не обръща много внимание на тоалетите и елегантността си и все повече заприличва на селянка, свикнала с тежка работа. „Никога не бих могла да Ви опиша учудването си — пише Берта на Маларме — при вида на тази натежала жена, която, не знам защо, си въобразявах, че прилича на картините на своя мъж. Ще Ви я покажа през зимата.“ Към тази изненада се прибавя — поне в първите мигове — и известно объркване, понеже Реноар, който по навик е тръгнал за Мези, без да предупреди своите домакини, не представя Алина при пристигането си, било защото, потънал в мислите си, просто е забравил, или по-скоро поради непохватност, същата непохватност, която някога личеше в писмата му до Шарпантие.

„Не е ли парадоксален и смущаващ случаят с този художник, истински чист като дете и при това толкова комплициран?…“ — отбелязва критикът Албер Орие в една статия, публикувана през август в „Mercure de France“. Орие разкрива „този донякъде лековерен скептик, човек на инстинкта, който макар и интуитивно убеден в безсмислието на живота, в суетата на жената, в илюзорността на света, вместо да изпадне в мрачен песимизъм, се радва на тези неща, слави тяхната безсмисленост, суета, илюзорност и, щастлив до сълзи, ги провъзгласява за прекрасни, скъпоценни, красиви играчки, необходими за детинските развлечения на неговата душа…“

Не е толкова зле доловено. Като изключим това, че Орие не може да проумее към какъв друг свят отвъд нашия — свят, трептящ от светлината на небето и телата, от блажена жизненост — се отправя Реноар, воден от своя „идеализъм“, от своя дар на вълшебник. Ако блянът направлява ръката на Гоген, той направлява и ръката на художника на Къпещи се.

Статията на Орие е по-ценна поради самия факт на своята поява, отколкото поради изразената в нея оценка. Тя показва, че хората все по-ясно долавят изключителното своеобразие на творчеството на Реноар, долавят и същественото в него: стойността на великите творби се състои в това, че те са единствени — неповторими. Впрочем това се долавя толкова ясно, че Морис Жойан, приемникът на Тео ван Гог в галерията Гупил на булевард Монмартър, замисля зад гърба на Дюран-Рюел да устрои „цялостна изложба“ на Реноар, когото, както уверява той, иска „да извади на бял свят“. Напразни надежди! „Цялостна изложба“ на Реноар ще се състои, както е предвидено, при Дюран-Рюел идната пролет, през май 1892 година.

Тази 1892 г. започва за жалост твърде тъжно за приятелите на семейство Мане. През януари здравето на Йожен им създава големи грижи. „Времето е ужасно и Йожен е толкова слаб, че не може да седи на масата — пише на 11 януари Берта Моризо на Маларме. — Затова се смилявам над Вас и Ви връщам свободата за четвъртък, 14-и. Бихте ли отложили за четвъртък, 21-и?“ Минало е, уви, времето на приятелските вечери. След кратко затишие болестта, която подкопава жизнените сили на Йожен, се проявява отново и го разтърсва тежко. Берта се мъчи да се владее, но въпреки моралната подкрепа от приятелите си изпада понякога в отчаяние. Мълчаливата и смущаваща жена от улица Вилжюст обръща поглед към миналото и, покрусена, нахвърля върху хартията тези вопли, в които се разголва страдащата й душа:

„Обичам да изпивам мъката до дъно, защото ми се струва, че след това човек трябва да се изправи наново; но ето вече три нощи как плача: «Милост! Милост!» Споменът е истински нетленен живот; всичко, което е потънало, което се е заличило, не си е струвало да бъде изживяно, значи не е съществувало. Сладките, ужасните часове остават неизменни и нима имаме нужда от материални вещи, за да гледаме след това на тях като на реликви? Та това е много грубо. По-добре е да изгорим любовното писмо… Бих желала да изживея отново живота си, да го запиша, да кажа слабостите си, но е безполезно; аз греших, страдах, изкупих; бих могла да напиша само един лош роман, разказвайки онова, което е разказвано хиляди пъти.“

В началото на април състоянието на Йожен се влошава. „Болестта променя симптомите си. Засегнато е сърцето и краката се подуват“ — пише Берта на 8-и. На 13 април всичко е свършено.

Печалните събития, сполетели Берта, помрачават тази многообещаваща за Реноар пролет, която ще стане свидетел на неговия триумф.

Действително две седмици след смъртта на Йожен Мане, в началото на май, при Дюран-Рюел се открива голямата му изложба. Сто и десетте картини, събрани от търговеца, някои от които са дадени от Кайбот, Дюре, Берар, Де Белио, датират от всички периоди на художника, а някои — дори отпреди войната от 1870 г. Ложата, Бал в Мулен дьо ла Галет са окачени до Закуска на гребците и Големите къпещи се. Критикът Арсен Александър представя с топли думи внушителната сбирка в каталога.

Сред творбите има и такива, които някога, на изложбите на импресионистите, са предизвиквали смях и дюдюкания. Но минали са години. Появило се в свят съвсем неподготвен да го приеме, новаторството на импресионистите е шокирало, защото е смущавало визуалните и мисловните привички. Необходим е бил навик, за да бъде то прието. Те са могли да се наложат само като на свой ред и в своя полза са създали такъв навик. Пръв Моне на изложбата на Жорж Пти през 1889 г. е извоювал признанието на тълпата. Сега е ред на Реноар да получи дължимото възхищение. Успехът на изложбата му е бляскав; той „се превръща в апотеоз“.^[9]

При това една държавна поръчка придава нещо като официален характер на това утвърждаване. Маларме успява да убеди директора на Изящните изкуства Анри Ружон в необходимостта от такава поръчка. Ружон се колебае. В краен случай той би купил от художника — ето още едно доказателство, че е необходим навик — някоя от старите му творби. Но Маларме настоява, обяснява му с ласкавото си и убедително красноречие, че „имаш право да купиш от един художник само последната му, още незавършена на статива картина“. Ружон отстъпва и откупува едно недовършено платно — Млади момичета на пианото, — което художникът неспокоен дали то ще се хареса, на няколко пъти е започвал отначало, преди да се реши да го предаде на Управлението на изящните изкуства, твърде несигурен в постигнатия резултат.

През ноември окачват Млади момичета на пианото^[10] в музея Люксембург. Реноар е на петдесет и една година. „Смятам — казва той, — че заслужих този малък успех, защото много работих.“ Но по улиците той вече не спира момичетата, които би желал да му позират. Те със смях го отблъскват, смятайки, че това са „задявки на стар мераклия“.