Анри Перюшо
Животът на Реноар (1)

Към читателя

Петимата художници, на които посветих първите томове от моята поредица „Изкуство и съдба“^[1], са били в една или друга степен „прокълнати“ творци. Техният живот е протекъл в тъга, разочарования, понякога и трагедии. При Реноар — въпреки трудностите, които художникът е трябвало да преодолее в началото на творческия си път, въпреки жестоката болест, която постепенно го е сковавала — ние сякаш навлизаме в някакъв оазис.

Наистина Реноар не познава бурната участ на Ван Гог или Гоген, не е обречен като Сезан на продължително непризнание. Но събитията не могат да обяснят всичко или по-скоро са така интимно свързани със съкровената същност на една личност, че добиват истинския си смисъл само във връзка с тази личност. Нашият живот е продукт на недоловимото взаимодействие между това, което сме, и онова, което ни се случва. Ние слагаме собствения си знак на събитията, които преживяваме. При Реноар този знак е радостта от живота. Нищо не може да разклати вярата му в живота, да помрачи неговия химн за красотата на света, защото притежава слънчева душа. Затова и не бива да се учудваме, че той, болнавият, със страдащо тяло, така естествено стана художник на вечното лято, където сред цветята се излягат жени, невинни като земята.

„Тъй хубаво се рисува и в Батиньол!“ — възкликва той, когато Гоген заминава за другия край на света. Тази насмешлива забележка ни разкрива истинския Реноар. Ако историята на Гоген, тласкан към своите странствувания от носталгията по някакъв загубен рай, се е превърнала в легенда, същото, но по съвсем противоположен начин, се отнася и за живота на Реноар. Реноар носи рая в себе си.

Ето кое придава на живота му неговата удивителна пълнота.

И в кое се състои поуката от този живот.

Отбелязано е вече, че е по-лесно да се рисува адът, отколкото раят. Съществува ли в човешкото сърце някакво влечение към нещастието? Във всеки случай достатъчно е човек да се поддаде, да се отпусне, за да се плъзне към тези мрачни селения. Радостта обаче е винаги една победа. Както казва Бергсон, „радостта винаги възвестява, че животът е успял, че е завоювал нови земи, че е удържал победа“. Но на такава победа са способни само чистите сърца.

Реноар никога не изпитва завист, ревност, суета, горчивина, злоба или което и да е от ония чувства, които са най-обикновените, най-посредствените причини за нещастието на хората. Той не познава също така и големите мъки на жадуващите за абсолютното същества, нито терзанията на твърде сложните натури. За него всичко е просто. У него всичко е просто. Той посреща с ведро спокойствие несгодите на живота, но нека не се лъжем, и усмивката е израз на смелост. Над всичко той умее да обича, и то по най-непосредствения, най-безвъзмездния начин. В това се крие голямата му тайна.

Тайната му и неговият урок.

* * *

Както в другите мои биографии, аз се помъчих да обхвана най-отблизо този живот, да възстановя неговия поток в най-точните му подробности. Към данните, които почерпих от посочените в края на книгата източници, прибавих и сведенията, дадени ми от много лица и особено от госпожица Изабел Руо и госпожица Жаклин Брет-Андре, от г.г.Едмон Реноар, Филип Ганя, Шарл Дюран-Рюел, уредника на къщата и музея „Реноар“ в Кан-сюр-Мер Д.-Ж. Клерг, библиотекаря на Библиотеката във Фонтенбло Жул Жое, Александър Ананов, Жак Илере, американския художник Хари Лачман, г. Жулиен Ру и г-ца Ирен Ру, деца на В.-Ж. Ру-Шампион. На всички изказвам повторно своята благодарност. Също така използувах неиздадените писма на Берта Моризо, копие от които ми даде моят приятел професор Анри Мондор, за съжаление вече покойник.