Анри Перюшо
Животът на Сезан (18)

І.
„Самота, ето това е за мен“

Този свят не е създаден за мен, нито аз за него.

Дидро

Сега вече е свършено: Сезан се отказва от всичко. През октомври заминава за Екс, без да мисли за връщане в Париж. Преди да напусне парижката област, прекарва известно време при Зола. Но и това приятелство му се вижда вече празно. Ужасно нещо е успехът! Каква сила обладава той — просто разголва хората! „Мръсен буржоа“ — мисли си Сезан, — ето какво е сега Зола. Веднъж художникът се прибира малко късно в Медан, запъхтян от бързането, натоварен с кутии, чанта, статив, с килната шапка на глава и забелязва, че Зола и една от прислужничките се споглеждат насмешливо; оттогава се зарича да не стъпи повече в Медан. Несполуките са изострили чувствителността му до крайност. Най-малката дреболия го кара да настръхва. По-добре е да се оттегли! Не че чувствата му към Зола са охладнели. Достатъчно е да се замисли, да се пренесе в миналото, за да възкръсне у него все така топло, както някога, това тридесетгодишно приятелство. Но той страда. Страда, като вижда „колко е оглупял“ приятелят му. Страда, когато в салона в Медан госпожа Зола му дава ясно да разбере, че със селяшкото си държане и изцапани дрехи, с начумереното си мълчание и неуместни приказки той не е по-желан гост от онези близки и далечни роднини, които непрекъснато идват да протягат ръка в Медан, привлечени от позлатената слава на писателя. Той вече няма да ходи у приятеля си. По-добре е да се махне оттук, да се усамоти — да изчезне.

Сезан се затваря в „Жа дьо Буфан“. Не се вижда с никого. Когато случайно излезе на улиците на Екс, случва се да срещне познати като Жибер или някой съученик от колежа „Бурбон“, но тези срещи никак не го вълнуват. Мизантропията му се изостря. След като веднъж е разговарял с брата на Бай, Изидор, който е станал адвокат, навъсено отсича, че имал вид на „младо адвокатче-мошеник“. Не е по-дружелюбен и към домашните си. Сега къщата кънти от „ругатните“ му, защото в „Жа дьо Буфан“ е дошла да роди сестра му Роза и се е настанила временно там с мъжа си. Вярно е, че му приглася и Мария, която, останала стара мома, не се е отърсила от властния си нрав и никак не се разбира с младото семейство.

Сезан страда. Като се погледне в огледалото и види оплешивялата си глава, повяхналата кожа, натежалите клепачи, всички тия белези на безкрайните му несполуки, той си казва, че на четиридесет и три години е вече свършен човек. Вижда всичко в краските на настъпващия залез. Мисли си за жизнерадостния другар от колежа, Маргери, първия корнетист от духовото трио, този толкова безгрижен и самодоволен младеж, който миналото лято се е самоубил, като се е хвърлил от първия етаж на съдебната палата (и той бе станал адвокат). Мрачни предчувствия обземат Сезан. Това бягство, това отричане от всичко не е ли вече само по себе си нещо като смърт? През ноември той пише на Зола: „Реших да направя завещанието си…“

Ако умре скоро — мисли си Сезан, — ще го наследят сестрите му, а той иска на всяка цена да избегне това. Иска да остави за наследници майка си и малкия Пол. Не знае как да постъпи, как да формулира съответната клауза в завещанието, та да не бъде уязвима по съдебен път. Тогава решава да се обърне отново към Зола, да поиска от него образец и да го запита дали би приел да съхранява завещанието, защото — добавя той — „тук сигурно ще похитят въпросния документ“.

Нерадостните мисли обаче не му пречат да работи. „Продължавам да работя по малко, макар да не върша нищо друго“ — съобщава той на Зола. Той е художник, работата му е да рисува. Не му обръщат внимание, отричат го, но той ще продължава да рисува! Ще рисува за себе си, заради живописта, защото такова е неговото призвание, защото е роден да търси порядъка на формите и багрите, защото не може да не претворява в живопис онова, което вижда.

Тук, в Прованс, в единствения край, в който може да познае себе си, с който се чувствува истински и неразривно свързан, Сезан ще продължи в усамотение да разгадава тайните на живописта, на своята живопис. Тук и само тук той е Пол Сезан. Ако трябва един ден да намери себе си, да се „осъществи“, това ще стане тук, пред планината Сент Виктоар, пред планинската верига Етоал, чиито обеми се открояват в сухия въздух с отчетливите си планове. Толкова пъти е прекосявал надлъж и нашир тази земя, че за него пейзажът не се влияе вече от капризите на времето и на сезона. Отвъд случайното, отвъд игрите на светлината Сезан вижда непреходното, вижда неизменната истина на тази земя в нейната материалност, вижда вековечната й история. Тя го приканва, тласка го към все по-пълно задоволяване на потребността да гради, да организира хаотичното богатство на нещата в почти геометрична строгост на формите, очистени от всичко мимолетно и случайно. Откъснат вече от парижките среди на изкуството, Сезан долавя в безмълвния диалог с родния си край, че именно с такива изисквания трябва да подхранва изкуството си. Той не е живописец на Севера, нито на парижките околности, той е художник на тази земя, на тази твърда земя с ясно изразен геологичен строеж. Класицизмът е постижение на латинския дух. Само тук, в Юга, може да се пресъздаде Пусен от натура.

Както художникът пише на Зола, в „Жа дьо Буфан“ не е „много весело“. Сестра му Роза и зет му още не са си заминали, бебето врещи. Баща му продължава да го следи, а сестра му Мария, която става все по-набожна, постоянно му натяква, задето още не е уредил семейното си положение. „Ожени се за нея, сключете брак!“ — настоява Мария, когато стане дума за Ортанз. Сезан кълне, излиза, не се прибира по цели дни. Впрочем той никъде не се чувствува добре. Няма по-спокойни, по-строго изградени и по-уравновесени картини от неговите, но няма и по-неустойчив човек от техния създател.

Сезан често ходи в Марсилия. Минава зад протестантската църква по стръмната улица Дьовилие^[1], спира се пред една стара къща, изкачва стълбите, бутва вратата и като прекосява мансардата, в която цари неописуемо безредие, някакво полужилище-полуателие, прегръща художника, който е застанал пред статива и работи. Този художник е Адолф Монтичели. Към него, също така презрян и обруган, Сезан се е привързал силно като брат по нещастие. Монтичели е петнадесет години по-възрастен от него, наближава шестдесетте^[2] и макар да е понапълнял, е все така представителен: висок, но с къси крака, с бистър поглед, величествено чело, як врат и красива рижа брада. Бавните му движения не са лишени от достойнство и внушителност. До 1870 г. е живял в Париж, после се е върнал в Марсилия и оттогава не е напуснал родния си град. Било е време, когато се е носел като елегантен денди: с бели маншети и бяла яка, кадифено сако, гълъбовосини ръкавици, бастун със златна топка — истинска „Тицианова фигура, слязла от рамката“.^[3] Сега той презира тези евтини ефекти и не обръща внимание на външността си, но все още мечтае да удивлява хората, изтъква вродената си склонност към странностите и обича да се държи не като всички, да изказва загадъчни мисли, „обмислени безсмислици“.^[4] И сега е това, което винаги е бил: велможа, влюбен в насладите, охолството и блясъка. Доходите му са нищожни, затова пък въображението му е богато. И то му стига! Този бедняк е превърнал живота си във вълшебен сън. Под четката му възкръсват венецианските празници, галантните сцени на Вато. Негови са най-красивите жени, той ги поваля върху платното си в изпълнени с тайнствен мрак паркове, гизди ги с бисери, злато, пера и сърма. Монтичели обича операта и циганските оркестри и когато някоя вечер отиде да послуша музика, въображението му се разпалва до такава степен, че бърза като обезумял да се прибере в мансардата, „запалва всички свещи, които може да събере“ и рисува „докато държат силите му“.^[5]

С ярки и пищни багри Монтичели омагьосва своите пейзажи, букети, портрети, карнавални сцени. „Позволявам си лукса — казва той — да рисувам с хубави тонове: наситеното жълто и кадифеното черно ми доставят върховна радост.“ За да се препитава, той продава картините си, но за нищо на света не би се унизил да се пазари. Успехът никак не го интересува. За разлика от Сезан неразбирането и подигравките не го засягат. Или поне се показва безразличен към тях, като се затваря в непристъпното си достойнство. „Рисувам за след петдесет години“ — казва гордо той. Един ден го посъветвали да изпрати картини в Салона.

— В Салона ли? Кой Салон?

— Как, нима не знаете, че на този голям празник на изкуството Париж кани всяка година художниците от цял свят?

И тогава Монтичели отвърнал замислено:

— Значи, излагат картини! Виж ти, много интересно! Знаех, че има скотовъдни конкурси. Виждал съм на такива изложби прекрасни угоени говеда. Ха, ха, ха… — и смехът на Монтичели раздрусал рижата му брада. Велможа!

Сезан оставя чантата и другите си пособия и сяда на един от двата стола в мизерната мансарда. През червеното перде на единствения прозорец се процежда пурпурна светлина.

— Е! — казва Монтичели и посочва картината на статива. Още една brouscalade^[6], от която ще излезе обядът утре! А вие къде отивате, Сезан?

Сезан му разказва за намеренията си. Често двамата художници тръгват заедно да работят над някой мотив. Веднъж дори се скитат цял месец с раници на гърба по възвишенията между Марсилия и Екс. Докато Монтичели прави някаква скица, Сезан, изпаднал в лирично настроение, рецитира на висок глас стихове от Апулей и Вергилий.^[7] Той е убеден, че Монтичели, този алхимик на багрите, който със смайваща лекота рисува картина след картина, творби, които поразяват с пищната си материалност, с почти скулптурната си релефност и искрят с блясъка на емайла, притежава някаква „своя тайна за смесване на боите“.^[8] Затова и неуморно го наблюдава, когато работи.

Монтичели — какъв „теммперраммент“! — е приемник на Дьолакроа, романтик, бароков художник, който се опиянява до забрава от буйното си въображение. В негово лице Сезан вижда себе си, защото по природа двамата си приличат. Сезан наистина е успял да овладее и да подчини тази природа на законите на едно изкуство, което смята да изгради като класическо, но тя още кипи и бушува у него, а понякога проблясва в търпеливо работените му платна и внася неочаквана нотка в тях. Това са моменти на увлечение във въздържанието, изблици на „несръчност“, които го измъчват, които са все още дълбоката драма на творческия му живот. „Виждам как плановете се застъпват един друг и понякога ми се струва, че правите линии се свличат.“ Борбата между разума и инстинкта никога не е безболезнена. Сезан се възхищава от лекотата, с която работи Монтичели, облажава го за щастливия му нрав да се задоволява с това, което е, облажава го, че не желае невъзможното.

* * *

През март Роза и съпругът й напускат „Жа дьо Буфан“. „Надявам се, че ругатните ми ще ги накарат да не идват това лято в «Жа»… за радост и на майка ми!“ — пише Сезан на Зола.

Малко по-късно той сам отива в Естак при Ортанз. Наема „малка къща с градина… току над гората“ в така наречения квартал на Замъка. Въпросният замък Бови е доста чудновата сграда, развита на дължина и опасана с дървен пруст; собствениците му там дават квартири под наем. Сезан живее „в подножието на хълма“. Зад къщата скалите се издигат отвесно нагоре сред гора от борове. Отпред се открива огромният залив, осеян с островчета и затворен от планинската верига Марсейвер.

През май Сезан научава за смъртта на петдесет и една годишния Мане, настъпила след злополучна ампутация на левия крак. „Катастрофата с Мане“ навярно засилва собствените му страхове. Придружен от майка си, той отива при един нотариус в Марсилия и по негови указания съставя собственоръчно завещанието си, което изпраща на Зола, а майка му получава втория екземпляр. След като урежда следсмъртните си грижи, се залавя отново за работа.

„Продължавам да се занимавам с живопис — уведомява той Зола. — Тук има хубави изгледи, но невинаги от тях излиза мотив. Все пак при залез-слънце от височините се открива красива панорама с Марсилия и островите в дъното; вечер всичко изглежда много декоративно.“ Доколкото му е възможно, Сезан избягва да измисля каквото и да било, старае се след търпеливи и внимателни проучвания да застане на такова място, откъдето избраният пейзаж представлява вече сам по себе си картина. Природата около Естак го привлича властно и той много би искал да може да предаде красотата й. Сега тази мисъл не му дава покой. Колебае се, опипва, започва картини, които не го удовлетворяват и затова скоро ги изоставя.

Самотна къща сред скалистата, слънчева пустош на хълма, изгледи от селото, някъде долу, в подножието, скали, надвесили се над морето, привличат четката му. В същност това, което би искал, е да съчетае в една-единствена чудна картина различните елементи, откриващи се пред погледа му: наситеното синьо на морето, хармоничния и ритмично раздвижен масив на Марсейвер, близките къщи с червени керемидени покриви, зеленината, дъгата от борове. Седмици и месеци наред Сезан се опитва, в платно след платно, да обедини тези елементи в съзвучие, да прецени относителната стойност на всеки един от тях, да ги слее в органично цяло, в онази жива реалност, каквато трябва да бъде съвършената картина. Колко далеч е вече той от импресионизма! Строг ред, простота, флуидна музика на обеми, оцветени форми и планове, които отстъпват в дълбочина. Сезан освобождава нещата от зависимостта на времето, за да ги върне към вечността. Светът престава да се движи. Не се долавя дъх. Водата и листата сякаш спят минерален сън. И никаква човешка фигура. Мълчание. Неизразимото.

— Винаги са ме привличали небето, безкрайното в природата — казва Сезан.

Дните текат неусетно. 1883 година отминава като сън. През лятото художникът прекарва няколко седмици в „Жа дьо Буфан“. През ноември се настанява за зимата в Естак, където по-късно идва и майка му. Нищо не смущава недоловимия ток на времето. Понякога Сезан се среща с Монтичели, но марсилският художник изведнъж е загубил много от полета и жизнерадостта си: умряла е майка му и той е покрусен; здравето му е разклатено. Край на безгрижните скитания! Към края на декември на път за Париж, след кратка обиколка по италианското крайбрежие, Моне и Реноар посещават Сезан.

Малко по-късно, през февруари, Валабрег отива да навести Сезан в Екс. „Обиколихме града — разказва Сезан — и си спомнихме за някои от общите ни познати, но колко различно чувствуваме сега нещата!“ — възкликва той. Сезан е сам. Някогашните приятелства чезнат в миналото. Вилвией се ужасява от неговата живопис и го гледа отвисоко. Има някои, разбира се, които си остават дружелюбни, но в погледа им Сезан долавя съжаление, което го вбесява. Пък и какво ли би могъл да им каже днес той? За какво например да говори с един Виктор Леде, който от три години е депутат на Екс и се занимава само с политика? Единственият, с когото би могъл да поддържа някаква връзка, е Нюма Кост, но сега Нюма Кост почти не се интересува от него. Откакто е получил неочаквано наследство от свой приятел, завещал му сто хиляди франка „за спомен и в знак на уважение“, Нюма Кост се е уволнил от войската, върнал се е в Екс и си е купил малка вила на пътя за Ламбек и хубава къща срещу катедралата „Сен Совьор“. Времето си прекарва в научни занимания, пише политически и научни статии в местните вестници, но продължава и да рисува. Картините му влизат в Салона. Ревностен почитател на Зола, Нюма Кост поддържа с писателя редовна кореспонденция, пише отзиви за всяка негова книга, снабдява го с чист зехтин, рови се по негово поръчение в антикварните и вехтошарските магазини.^[9] А Сезан!…

Сезан е сам. Книгите на Зола са единствената вест от външния свят. „Много ти благодаря за пратката — пише той един ден на Зола — и за това, че не ме забравяш в уединението ми.“ Самотата му тежи. Рисува като в пустиня. Край него няма никой. Никой, на когото да се довери, с когото да сподели съмненията си в моменти на униние. Нито баща му, нито майка му, нито сестрите му, нито Ортанз разбират живописта му, тази упорита, нелепа мания, която го заставя да продължава едно отречено от всички творчество. Сам е. Понякога въздиша, като си помисля за Гоя и за херцогиня Алба. От всичко е лишен, лишен дори от такава любов, която с нежното си съучастие внася разтуха в нерадостната съдба, смекчава болката от несполуките, възвисява победите, която крепи и увлича, неуморно поддържа духа и вдъхва вяра в утрешния ден.

Ортанз роптае, задето я карат да живее в Прованс, и позира само за да се избегнат семейните сцени. Никак не й е приятно да стои с часове като закована, още повече че Сезан й забранява категорично да мърда и да прави най-малкото движение. Та каква е ползата от всички тия мъки? Трябвало да стои „като ябълка“! „Я виж, ябълката мърда ли?“ — крещи Сезан.

Потискаща самота! Сезан прави нов опит да разчупи обръча й. Още веднъж се обръща към Гийме, за да се застъпи за един портрет, който е представил на журито. За беда вече е отменена привилегията на „милостите“, от която се бе възползувал преди две години, и Гийме не може да стори нищо. Журито отхвърля картината на Сезан.

Колкото и да се е затворил в себе си, Сезан продължава упорито да работи. Пейзажи от Естак, къпещи се жени, портрети на Ортанз и малкия Пол, автопортрети, натюрморти. Може би е на грешен път. Може би никога няма да може „да защити теоретически резултата от (своите) опити“. Може би творчеството му е обречено на забрава. Кой знае… Може би животът му, посветен без остатък на живописта, ще завърши с ужасен провал… „Венецът и любимата, които бог е предопределил за нашите двадесет години“ — казваше някога Зола. Сезан не е получил нищо от всичко това. Нищо! Всичко е проиграл. Е добре, въпреки това той ще продължава да рисува, защото трябва да рисува, за да стигне до крайния предел на тази одисея — до пределите на живописта.

Сезан подрежда дълго, търпеливо и с любов различните предмети, които трябва да влязат в неговите натюрморти. За него натюрмортите са упражнения, експерименти. С добросъвестността на учен разполага в равновесие плодове, кани, ножове, кърпи, чаши за вино, канчета, бутилки, съгласува или противопоставя тоновете, степенува светлините и сенките, подпъхва една по една монети под прасковите и ябълките, докато всичко на масата най-после образува „мотив“ и се съчетае в ред, задоволяващ окото и разума. „Съгласуването на цветовете, всичко е в съгласуването на цветовете — си казва Сезан. — Така изгражда композициите си Веронезе.“

А да не би всичко да е самозаблуда, да не би това разположение на предметите да очарова само неговите очи, да не би да му се привиждат призраци, халюцинации като на безумец? Да не би да е полудял като Френхофер от „Неизвестният шедьовър“?

Сезан е чел и препрочитал тази малка повест на Балзак: от десет години гениалният живописец Френхофер работи над едно платно — неговият шедьовър, наречен „Хубавата лешникоберачка“, който той грижливо крие от очите на хората. Но в деня, когато най-после, опиянен от успеха, се съгласява да покаже картината си, всички виждат в нея само безразборно нахвърляни бои, безброй чудновати черти, сред които като по чудо се подава великолепен гол крак, „спасил се от едно невероятно, бавно и неумолимо разрушение“.

Сезан гледа собствените си платна. Сполучливи ли са те?… Действително негови ли са, на Сезан, или като „Хубавата лешникоберачка“ на Френхофер са „безформена мъгла“ — илюзии?

Странно наистина, че тъкмо сега си спомня за измисления от Балзак Френхофер! С какво необикновено прозрение авторът на „Човешката комедия“ е поставил в устата на своя герой мисли, които днес Сезан би могъл да повтори, без да промени нито дума!^[10]

„Френхофер — казва един негов приятел — е човек, отдал се всецяло на нашето изкуство, който вижда по-нависоко и по-надалеч от другите художници. Дълбоко е размишлявал върху багрите, върху абсолютната истина на линията, но от много търсения е стигнал дотам, че сам е започнал да се съмнява в предмета на своите търсения.“

Френхофер!

„Да, аз съм Френхофер!“ — мълви Сезан.

Той дори физически прилича на Френхофер. Като него е „повехнал от годините, но най-вече от мислите, които подкопават и душата, и тялото“. Сезан е на четиридесет и шест години, но изглежда десет години по-стар. Страда от остра невралгия, от силни болки, които понякога — казва той — замъгляват съзнанието му.

„Да, аз съм Френхофер!“ — мълви Сезан. Той страда, съмнява се, измъчва се, върви като слепец по самотния си път, пита се с тревога в душата дали работи над миражи или над вечни творби, дали не е отдал напразно живота си на живописта, на тази „мръсница живописта“.