Анри Перюшо
Животът на Сезан (15)

ІІІ.
Освирквания и мълчание

Ние искаме да стигнем до обширни

неочаквани пространства

където разцъфтялата загадка чака оня

който би желал да я откъсне

съществуват там огньове нови цветове

невиждани

хиляди видения неуловими

на които трябва плът да се даде.

Гийом Аполинер

Възрастта никак не смекчава нрава на Луи-Огюст. Властен на младини, седемдесет и шест годишният старец става истински деспот. Непреклонната упоритост, която някога е намирала отдушник в банковите сделки, сега склерозира в дребнава заядливост. Обзет от маниакално скъперничество, старият банкер бди над всичко, тършува навсякъде, не вярва на никого и на нищо. Тридесет и пет годишният му син е все така безпомощен пред него, както в детските си години.

Впрочем Луи-Огюст не може да прости на този син, който не само е измамил надеждите му, но с цапаниците си днес е станал за посмешище на парижките вестникари. Старецът се отнася към него с някакво гневно съжаление, противоречи му във всичко, изпитва особено удоволствие да отхвърля молбите му и на първо място, разбира се, молбата да увеличи месечната му издръжка; непрекъснато умува дали да го пусне да замине пак за Париж или не. Естествено, отваря тайно всичките му писма, така че Сезан не може да получава новини от Ортанз и малкия Пол.

Въпреки тези неприятности Сезан е доволен от престоя си в Екс. Щастлив е, задето е отново при майка си, на която вероятно е доверил, че е станал баща. Не по-малко е възхитен, като гледа отново пейзажите на родната Прованс; те му потвърждават, че баграта е действително «мястото, където си дават среща нашият мозък и вселената». Затова и скоро забравя парижките си огорчения и започва да рисува с ведра душа, сигурен в себе си, сигурен в избрания път. Когато научава от вестниците, че Гийме се е поддал окончателно на академичните съблазни и тази година е получил в Салона медал втора степен, заявява: «Ето това доказва, че когато човек върви по пътя на Добродетелта, винаги бива възнаграден от хората, но не и от живописта.»

Оноре Жибер, който от 1870 г. е заместил баща си като директор на музея и рисувалното училище в Екс, един ден изказва желание да посети ателието на Сезан. Прочел е някои статии за «импресионистите» и иска «сам да види докъде е стигнало падението на живописта». Сезан е в толкова добро настроение, че веднага се съгласява, но иронично предупреждава Жибер, че няма да получи съвсем точна представа «докъде е стигнало злото», ако се задоволи да разгледа само неговите «изделия»; за тази цел би трябвало «да види работите на големите престъпници в Париж». «След това дойде при мен — разказва Сезан на Писаро — и когато му казах например че вместо да моделирате, вие изучавате тоновете, и се опитах да му обясня всичко това с пример, той затвори очи и ми обърна гръб. Каза ми обаче, че е разбрал всичко, и ние се разделихме доволни един от друг… Впрочем той е добър момък и ми каза да постоянствувам, защото търпението било майка на гения и т.и. и т.н.»

Знойно лято — на 9 юли в Париж е 34 градуса на сянка! Сезан работи. Към края на юни Валабрег му донася от Париж писмо от Ортанз. На улица Вожирар всичко е наред и «малкият» е здрав. Успокоен, Сезан работи. Рисува пейзажи. Но разработва тези провансалски пейзажи сякаш са от околностите на Понтоаз или Овер: облачни небеса, сочна зеленина, форми, разляти в неуловимото сияние на омарата, много зелено.

Днес ученикът на Писаро е истински художник—“импресионист". Но за разлика от другарите си Сезан, по естествена наклонност, характерна за латинеца, не може да се задоволи просто да предава „импресии“; той чувствува дълбока потребност да организира платното си, да внесе в него ред, ритъм, единство, да го насити с интелектуалност. От „импресионизма“ той наистина е научил всичко или поне основното, най-вече решаващото значение на баграта, но в „импресионизма“ има известно тежнение към външното, което неясно го смущава, и той се опитва, съзнателно или не, да го превъзмогне. Сезан работи.

* * *

Въпреки затрудненията, които създава баща му, и въпреки че при други обстоятелства навярно охотно би продължил престоя си в Екс, защото тъкмо сега толкова проблеми го занимават пред статива, Сезан се връща при Ортанз още през септември. Няколкото месеца на усамотение и размисъл, прекарани в Екс, са му се отразили много благотворно. Сега бъдещето му се вижда изпълнено с обещания. Какво го интересуват крясъците на няколко глупави палета! Сезан си казва, че неизбежно ще дойде ден, когато ще признаят качествата на неговата живопис.

Толкова е уверен в това, че доверява на майка си неща, за които обикновено мълчи, тъй като засягат изкуството му. „Започвам да се чувствувам по-добър художник от всички около мен, а ти знаеш, че не току-така съм си създал добро мнение за себе си. Предстои ми още много да работя, но не за да стигна до онази завършеност — пояснява Сезан, — от която се възхищават глупците. Защото това, което ценят днес, е занаятчийската работа, а такова произведение не е художествено и е пошло. Трябва да довършвам работите си заради удоволствието да рисувам по-правдиво и по-умело. И повярвай ми, все пак настъпва ден, когато човек се налага, и тогава ще има по-ревностни и по-убедени почитатели от тия, на които се харесва празната показност.“ Сезан говори с надежда дори за материалната страна на успеха, на своя бъдещ успех. „Сега времето за продажби е много лошо, буржоата стискат парите си, но и това ще мине“ — заявява уверено той.

Никога Сезан не е бил толкова сигурен в себе си. Високото чело, открило се още повече поради преждевременна плешивост, дългите до тила коси, гъстата брада, черните, замечтани очи, сега всичко у него издава сила и зрелост. Корабът му стига до пристана. Както пише на майка си, трябва само да продължи да изучава природата по-внимателно, по-добросъвестно и всеотдайно и един ден ще осъществи съкровеното си желание да стане изключителен художник — неговата заветна цел.

В Париж обаче той заварва приятелите си в твърде незавидно положение. Злостните критики, предизвикани от тяхната изложба през пролетта, сега носят плодовете си. Не могат да продадат нищо и ако въобще намерят купувач, дават картините си кажи-речи за хляб, понякога за четиридесет франка и дори за още по-малко. Най-онеправданите живеят в тежка мизерия. Трудностите, последица от обществената изолация, на която „импресионистите“ са станали жертва, сплотяват още повече техните редици. Когато могат, помагат си взаимно; приятелството ги свързва и ги сгрява. Черни времена! В тия безрадостни дни един-единствен светъл лъч: през лятото са се запознали с двадесет и шест годишния Гюстав Кайбот, който се посвещава всецяло на тяхната кауза.

Кайбот^[1] произхожда от едрата търговска буржоазия. След преждевременната смърт на баща си преди една година е наследил доста голямо състояние и, освободен от грижи за препитанието си, може сега да се отдава свободно на многобройните си интереси. Млад, неженен мъж, той страстно се увлича например по мореплаването и корабостроителството, но има и други слабости: градинарството, филателията… и живописта. Преди година е издържал успешно приемния изпит за Художествената академия и е постъпил в курса на Бона̀, но скоро се разочаровал от официалното изкуство, което се преподава в академията, и, едва постъпил, престанал да го посещава.

Това лято се е запознал с Моне, Реноар, а после и с цялата група на „импресионистите“. Възхитен от таланта им, той прави каквото може, за да облекчи съществуването им. Слаб, кестеняв, с малко тъжни сиви очи и бледо лице с изящни черти, Кайбот е човек с крайно изискани обноски, съчетани със забележителни морални качества: скромен и услужлив, надарен с честен и открит характер, проницателен ум и чувство за справедливост и мярка. Към новите си приятели се отнася като истински меценат, често им предлага подслон и ги кани на трапезата си, заема им или направо им дава пари и, което е най-важно, доста често купува техни картини.

Особени съображения диктуват тези откупки. За Кайбот те са преди всичко начин да услужи и той изявява предпочитание към онези картини, от които никой не се интересува. „Щом никой не я иска, ще я взема аз“ — обича да казва той. Но щедростта му, разбира се, не може да облекчи всички неволи.

И в дома на Зола Сезан не намира по-спокойна атмосфера. Авторът на „Ругон-Макарови“ тъпче с яростно нетърпение на едно място, очаква успеха. За шестте месеца, откакто през май е излязла книгата му „Превземането на Пласан“, са се продали само хиляда и седемстотин екземпляра и, което е още по-лошо, нито един критик не е благоволил да напише нещо за книгата; нито една рецензия — Зола фучи. Това лято, през най-големите горещини, е започнал петия си роман от серията „Ругон-Макарови“ — „Грешката на абата Муре“. Действието се развива в Параду, тоест в имението Галис близо до Екс, където някога са ходили често на излет със Сезан и Бай. Ще има ли този път повече читатели? Тласкан от неудържимото желание да си завоюва публика, отдаден тялом и духом на творчеството си, упорит, сякаш хипнотизиран от поставената цел, с всяка написана страница той все повече се разпалва и изпълва книгата си с лирични образи, с пищни описания, с трескава еротика, стигаща до пароксизъм. Зола казва, че сега го е обзела напълно „страстта на точния анализ“.^[2] Какво говори! Ако Сезан се е излекувал от своя романтизъм, той, Зола, напротив, въпреки желанието си като че ли затъва още повече в него.

Без да губи време, Сезан се залавя за четките. Изучава старите майстори, заимствува от тях, за да изпише някои платна, които за него са нещо повече от упражнения: чрез тях търси да прозре основните начала на живописта. Вече все по-малко го задоволява мимолетното в „импресионизма“, това гонене на неуловимите игри на светлината, господството на непосредственото и ефимерно зрително възприятие.

Под разнобагреното трептене на светлината той чувствува нужда да изрази непреходната устойчивост на реалния свят. С цялото си същество отказва да приеме сетивните възприятия в суров вид. За него е безусловна повеля да ги анализира, да ги подложи на проверката на разума, за да може, изхождайки от тях, да изгради някакъв ред. Достигнал бавно и по лъкатушен път до най-новото в изкуството на своето време, Сезан усеща смътно как скритите у него сили го влекат към неизвестни брегове. „Импресионизмът“ е бунт и завоевание. Но този бунт, това завоевание ще се изпълнят с истински смисъл — предугажда той — едва когато станат звено в приемствеността на традицията, едва когато, обновявайки тази традиция, й вдъхнат нов живот. Потънал в мълчание, с палитра в ръка, Сезан размишлява.

За него имат значение преди всичко тези търсения. В същност успехът сам по себе си, успехът като самоцел, не го блазни, въпреки че и той като всеки художник съвсем естествено търси признание. Успехът за него не е цел, той може да бъде само следствие. Затова и Сезан се усмихва на вечното недоволство и оплаквания на Зола, затова и твърде малко се интересува от плановете на приятелите си художници.

Тези негови приятели искат да организират през току-що започналата 1875 година нова колективна изложба. Но в желанието си да извлекат някаква материална изгода, решават най-напред да се проведе колективна разпродажба на техни творби в Отел Друо. Сезан не участвува в това начинание и няма основание да съжалява за това. Разпродажбата, която се състои на 24 март, протича сред невероятно безредие. При всяко наддаване развилнялата се тълпа вие от възмущение. В залата се блъскат, разменят се остри реплики, стига се едва ли не до сбиване.

За да може заседанието да продължи, оценителят се вижда принуден да повика полиция. Най-лошото е, че въпреки усилията на някои колекционери като Кайбот и Теодор Дюре, които защищават „импресионистите“ и се мъчат да повдигнат цените, разпродажбата завършва с истинска катастрофа. Седемдесет и трите картини, представени от Реноар, Моне, Сисле и Берта Моризо, достигат смешно ниски цени. Критикът на „Le Figaro“ Албер Волф използува случая да каже на новите художници какво мисли за тях: „Импресионистите правят впечатление на котка, която се разхожда по клавиатурата на пиано, или на маймуна, докопала кутия с бои.“

При тази шумна враждебност на публика и критика, надминала всичките им опасения, другарите на Сезан се обезсърчават и се отказват от замислената изложба. Затова пък разпродажбата в Отел Друо им донася приятелството на един дребен колекционер, възторжен почитател на Дьолакроа, редактор в Главнята дирекция на митниците — Виктор Шоке.

Наистина сред малкото участници в наддаването, имащи смелостта да се опълчат срещу развилнялата се тълпа, те са забелязали един висок мъж на средна възраст, с посребрели коси, слабо, кокалесто лице на аскет, но с пламък в хлътналите, трескави очи, който с вирната брадичка бойко ги е защищавал, без обаче да прекрачва границите на благоприличието.

Кой е този човек? Още на следващия ден Реноар научава това, от едно писмо, с което митническият чиновник му се представя, поздравява го за картините му и го пита дали би приел да нарисува портрета на госпожа Шоке. Миналата пролет пожелал да посети изложбата на булевард Капюсин, но приятели го разубедили. Сега влязъл случайно в Отел Друо и никак не съжалявал за това! Картините на Реноар му напомняли малко за творбите на скъпия му Дьолакроа, от когото притежавал значителна сбирка. Между Реноар и Шоке се поражда веднага взаимна симпатия. Шоке е образец на истинския колекционер, който не се интересува нито от модата, нито от търговската стойност на творбите, а още по-малко от възможностите да се спекулира с тях.

Той не е човек с големи доходи. Търпи лишения, пести от храната и облеклото си, за да купува картини. Няма дори зимно палто, но притежава във висша мяра нещо, което парите не могат да дадат: вкус. Купува само каквото му харесва, онова, което му подсказва чувството, купува заради удоволствието, което изпитва, от вътрешна потребност. За него изкуството е необходимост, същност на живота му.

Шоке е имал възможност да се издигне в служебната йерархия, но отказал да се самозаточи в някой граничен департамент. Предпочел да остане в Париж, за да може да се рови на воля из вехтошарските магазини, по антикварите и търговците на щампи, в сандъците на букинистите. С верния си усет за изкуството, с безпогрешната сигурност на своите преценки, с неуморното си търпение, а и благодарение на глупостта на една епоха, пренебрегнала дори един Дьолакроа, той е успял да натрупа съкровища в жилището си на улица Риволи срещу градината на Тюйлери. Реноар остава изумен, когато открива в дома му истински музей: двадесет платна и безброй акварели и рисунки от Дьолакроа, картини от Курбе, Мане и една очарователна от Коро, мебели от 16. век, в стил Луи XIII, от епохата на Регентството, в стил Луи XV, Луи XVI, цяла колекция старинни часовници, неверски и лотарингски фаянс, порцелан от Севър, от Индийската компания, от Турне, от Шантий, от Сен Клу…

Още при първата си среща с Шоке Реноар помисля братски за Сезан: ако някой може по достойнство да оцени творчеството на Сезан, това е Шоке. Един ден той го завежда на улица Клозел в магазина на Танги да види картините на художника от Екс. Реноар не се е излъгал. Шоке мигновено реагира, избира една картина Къпещи се жени и я купува веднага.

— Колко добре ще стои между Дьолакроа и Курбе! — възкликва той.

Очарован от придобивката си, Шоке се връща с Реноар на улица Риволи, но на прага на жилището внезапно го пронизва тревожна мисъл: ще одобри ли жена му покупката?

— Слушайте, Реноар, направете ми една услуга. Кажете на жена ми, че тази картина е ваша, а като си тръгвате, ще забравите да я вземете. Така Мария ще има време да свикне с нея и тогава аз ще й призная, че е моя.

Признанието не закъснява, тъй като Шоке горещо желае да се запознае лично със Сезан. Изповядал веднъж греха си, той моли Реноар да покани художника на Къпещи се жени у дома му. Срещат се двама влюбени в живописта.

— Реноар ми каза, че сте обичали Дьолакроа — се провиква Сезан още от вратата.

— Боготворя го — отговаря Шоке. — Сега ще разгледаме всичко, което имам от него.

И без да се бавят, колекционерът и живописецът тръгват да разглеждат една по една картините в апартамента, вадят акварели и рисунки от чекмеджета и кутии. Навред се разпиляват произведения на Дьолакроа — по мебелите, върху розовата коприна на креслата Луи XVI, по килимите. Коленичили, Шоке и Сезан се взират в творбите на майстора, възхищават се, възклицават. И изведнъж, под напора на толкова вълнения, не издържат и се разплакват. Начало на едно голямо приятелство.

Отсега-нататък Сезан ще намира у Шоке „морална опора“. Шоке прекрасно разбира насоките на неговите търсения в изкуството. За него Сезан е големият майстор на съвременността. Заговорят ли в негово присъствие за живопис, той бърза да вмъкне в разговора двете думички, които изразяват голямата му страст:

— А Сезан?

Сезан става „неговият художник“. Много често, понякога заедно с Реноар, Сезан вечеря у Шоке. Новите приятели са постоянно заедно, приятелството им се подхранва от една обща, почти религиозна страст: Дьолакроа. Впрочем Шоке е толкова скромен, толкова любезен, толкова дискретен и отзивчив в отношението си към Сезан, че когато е с него, художникът забравя страха си да не му „стъпят на врата“. От само себе си се разбира, че той ще нарисува портрета на Шоке. Не рисува ли под негово влияние и Апотеоз на Дьолакроа? Така или иначе, в тази си картина той поставя Шоке до Писаро, Моне и самия себе си.

От януари насам, откакто е напуснал улица Вожирар, Сезан живее на остров Сен Луи, където се е настанил и Гийомен в бившето ателие на Добини на Ке д’Анжу 13. Сезан работи заедно с него по кейовете на Сена, но най-често излиза да рисува сам.

От кого би могъл да получи днес някаква помощ? Тъй като невинаги разполага с модели, често кара жена си да му позира, а се рисува и неуморно сам. В тези автопортрети няма и следа от егоцентризъм. Те не са изповед, в тях Сезан не се домогва да разкрие собствената си тайна; той е твърде безразличен към правдата на собствения си образ. Рисува себе си, както рисува чиния със сладкиши или ваза с цветя, за да изясни известни технически възможности и да ги провери. Същото е и с разните етюди на Къпещи се жени и Къпещи се мъже, в които се преборва с трудните проблеми на композицията (не идват ли тези сюжети от спомените му за някогашните излети по бреговете на Арк?).

Тези платна са за Сезан етюди, прости етюди, упражнения с оглед на творбата-идеал. Друга стойност за него те нямат. Малкият Пол, който е на три години и половина, има неограничено право да пробива и да къса колкото си ще от тях. На това опустошение Сезан отвръща само с очарована усмивка. „Синът отвори прозорците и комините, разбира малкият дявол, че това е къща!“ — възкликва той. И все пак в игрите си детето унищожава много по-малко платна, отколкото художникът в гнева си.

Погълнат изцяло от поставената задача, която с всеки изминат ден става все по-сложна и повдига непрестанно все нови и нови въпроси, Сезан живее като отшелник. Единствените му разходки са към улица Клозел, където отива от време на време да навести Танги, да си набави бои и да остави за продажба няколко картини, които смята за не съвсем лоши. Понякога, ако срещне там някой другар, отива с него в кафене „Нова Атина“ на площад Пигал, където сега се събират старите клиенти на „Гербоа“. И там не се задържа дълго.

Сега повече от всякога Сезан се ужасява от пивниците, от разните събирания, от празните приказки, които се говорят там. С редки изключения предпочита да общува с обикновени, скромни хора, отколкото с художници, понеже те не говорят за живопис и затова не им се случва да изтърсят авторитетно някоя глупост за нея. Самомнителността го отвращава. Впрочем ако в „Нова Атина“ някои художници и критици са в течение на неговите търсения и разбират тяхното значение, други, като например жлъчният Дюранти, никак не крият насмешката и съжалението, които буди у тях неприветливият художник с изцапани от боя дрехи. „Щом като слага толкова много зелена боя в картините си — язвително шепне Дюранти, — сигурно си въобразява, че един килограм зелена боя е по-зелена, отколкото един грам.“^[3]

Тъй като постоянно страни от хората, Сезан постепенно губи допир с действителността. Щом остави палитрата, го обзема тревога, защото навлиза в един чужд на терзаещите го проблеми свят. Тогава сигурно прави впечатление на смахнат човек. Става все по-стеснителен и по-плах. А колкото повече се бори с непохватността си, толкова по-ярко проличава тя.

Най-малкото затруднение го хвърля в безкрайни колебания. Всичко го сковава. Един ден получава покана за вечеря от Нина дьо Вилар, млада, хубава жена, отлична пианистка и истинска „царица на бохемите“^[4], която търси обществото на художници и артисти. При нея всичко е непринудено — никакви церемонии. Вечеря се без протокол. Гостите сядат кой където обича, за закъснелите притоплят гозбите. Мнозина от посетителите на кафене „Нова Атина“ посещават този гостоприемен дом. Вероятно някой от тях е дал адреса на Сезан.

Поканата обърква до немай-къде художника. Най-сетне, след хиляди колебания, той се решава да отиде в определения ден в дома на Нина дьо Вилар на улица Моан в Батиньол. Пристига пред вратата. Позвънява. Никой не отваря. Звъни отново. Пак никой не идва да му отвори. Озадачен, не знае какво да предприеме, когато изведнъж вратата се открехва и една млада прислужничка, още неглиже, с незакопчан корсаж, с прелестни, падащи до коленете руси коси, го запитва какво желае. Сезан е дошъл много рано. Забъркан, смутен от вида на прислужничката, той промърморва някакви неясни извинения, после побягва, като се ругае: „Не мога да се оправя, никога не съм умеел да се оправям. Ужасно нещо е животът!“

Така или иначе, Сезан започва да посещава дома на Нина дьо Вилар. И него, както много други хора на изкуството, го привлича задушевната атмосфера на това място, където среща много познати лица. Там често сяда до Пол Алекси или до доктор Гаше, а още по-често до младия музикант Кабанер, който от пръв поглед се е увлякъл по неговата живопис.

Този Кабанер, подобно на Шоке, Гаше и Танги, става един от най-пламенните защитници на Сезан. За съжаление мъдрите глави не гледат много сериозно на мнението му, защото Кабанер е известен не толкова като музикант, колкото с остроумните си реплики, които повечето хора вземат за наивни, без да долавят съзнателния хумор в тях. Чуден човек е Кабанер! Прави му чест наистина, че се възхищава от Сезан; но колкото за себе си, той никак не се самозаблуждава, че не е постигнал нищо в попрището на изкуството.

Надарен с богато въображение и самобитен талант, Кабанер, за разлика от Сезан, не е съумял да развие вродените си заложби, оказал се е неспособен да се впрегне смело в работа, неспособен за малките, безкрайно малки всекидневни усилия, на които в крайна сметка се дължат големите постижения. Чуден човек без съмнение! Каталанец от Перпинян, нисък, слаб, с болезнено бледо личице, с особен недостатък в говора (произнася „з“ вместо „ж“), този шегаджия неуморно иронизира другите, а навярно още повече себе си. Когато хвалят качествата му като музикант, отговаря:

— Мен ще ме запомнят преди всичко като философ.

Понякога заявява:

— Баща ми беше човек от типа на Наполеон, но не толкова глупав.

За този мистификатор, който лесно успява да се представи за такъв, какъвто не е, приятелството е нещо цяло и неделимо. Сезан може да бъде сигурен, че ще намери в негово лице здрава „морална опора“.

1876 година. Изминали са петнадесет месеца, откакто Сезан е напуснал Екс. Време е вече да помисли да се прибере за няколко месеца при домашните си, за да приспи подозренията на своя баща. Какво би станало с него, ако банкерът го лишеше от издръжка? Мине ли тази мисъл през главата му, тя го смразява. Впрочем той знае, че не може да осигури по какъвто и да било начин препитанието си. Не е способен за нищо друго, за никаква работа, освен да рисува тия жалки, все още тъй несъвършени картини, станали за посмешище на глупците. Ще бъде като кораб без кормило, ако Луи-Огюст в момент на раздразнение реши да прекъсне издръжката му.

Тази година приятелите на Сезан ще се опитат с нова изложба да събудят интереса на публиката. Сезан няма да участвува. Защо? При това той продължава да поддържа добри връзки с другарите си. В началото на годината представя Моне на Шоке, като по този начин прави на Моне същата услуга, за която е задължен на Реноар. Както и на миналогодишния Салон, така и сега изпраща една своя картина, която журито, разбира се, отхвърля. Но защо Сезан не участвува в колективната изложба? Причините не са известни. Факт е, че при откриването на изложбата през април той е вече в Прованс.

* * *

Мрачно време в Прованс. Влажна пролет. Непрекъснато вали, понякога е мразовито. В „Жа дьо Буфан“ реколтата на плодовете е напълно компрометирана. Лозята са попарени. Настроението на Луи-Огюст трябва да е доста мрачно, защото за него крушата е круша, ябълката е ябълка. „Виждате ли предимствата на изкуството? Картината остава“ — мисли си подигравателно Сезан.

Благодарение на каталозите и вестниците, които му праща Шоке, Сезан може да следи какво се пише в Париж за изложбата на приятелите му (тя е открита на улица Льо Пелтие в помещенията на Дюран-Рюел). Отзивите в печата са отвратителни. Сезан сигурно много внимава статиите да не попаднат в ръцете на баща му, особено „дългата и злостна критика на господин Волф“ в „Le Figaro“:

„На улица Льо Пелтие не й върви — пише с присъщия си сарказъм влиятелният критик. — След пожара в Операта^[5] сега ново бедствие сполетя квартала… Там са си дали среща петима-шестима умопобъркани, за да излагат произведенията си. Група нещастници, между които и една жена, всички поразени от безумието на амбицията. Някои избухват в смях пред такива неща, но на мен ми се свива сърцето… Ужасно зрелище на човешката суета, стигаща до лудост.“ И Волф продължава в цяла колона със същия тон, като обвинява „членовете на този кръжец на висшата суетна и шумна посредственост“, че са „издигнали в принцип отрицанието на всичко онова, което съставлява изкуството. Забучили са стара четка на дръжка за метла и са си направили знаме… Познавам някои от тези тягостни импресионисти: те са очарователни, дълбоко убедени в себе си млади хора, които сериозно си въобразяват, че са намерили своя път. Зрелището е печално“.

Въпреки че лошото време продължава, Сезан е започнал да излиза из околностите на Екс. Още веднъж съпоставя наученото досега с тези пейзажи, в които от година на година вниква все по-дълбоко. Колко различни са те от местата, по които работят приятелите му — малките селца в Ил-дьо-Франс, бреговете на реките, тучните ливади, заоблените хълмове, където всичко е покой, лениви води, отражения, светлинен прах! Тук, в Прованс, земята е сурова, тук е царството на минерала: строго очертаните форми се вплитат една в друга в логичен ред. Тук всичко е мощ, точност, неизменност. За да се предаде конкретната материалност на тази земя, „импресията“ положително не е достатъчна. Трябва да се открие непреходното. Художникът трябва да строи и престроява, да не се задоволява с мимолетната видимост. Сезан поставя все по-строги изисквания пред изкуството си.

В началото на юни той отива в Естак. Жителите на селцето го гледат с неприязън. „Ако можеха да убиват с поглед, отдавна да съм свършен“ — говори не без ирония той. Но какво го е грижа? Той е тук сред самотата на хълмовете и морето, радва се на пълен душевен покой и има колкото си иска време да размишлява над проблемите на живописта.

„То е нещо като карта за игра — обяснява той на Писаро. — Червени покриви на фона на синьо море… Слънцето е толкова силно, щото ми се струва, че предметите се открояват не само като бели и черни силуети, но и сини, червени, кафяви, виолетови. Може да се лъжа, но ми се струва, че това е пълна противоположност на моделирането.“ Шоке, на когото в Париж Сезан е нарисувал портрета с богата и плътна фактура, му е поръчал два малки „мотива“. Сега той работи с увлечение над тях, почти съжалява, че скоро, към края на юли, ще трябва да се върне в Париж. Тъй като борът, маслината, кипарисът, лавровото дърво запазват зеленината си, провансалската природа почти не мени облика си и създава условия за онези продължителни усилия и проучвания, от които Сезан чувствува все по-голяма нужда. „Има мотиви, които изискват три-четири месеца работа“ — твърди той. Ето защо се зарича, когато има възможност, да се върне за по-дълго време в Естак. Никога не е разбирал по-ясно колко жизнено необходима е Прованс за изкуството му, толкова самобитно и вече толкова различно от изкуството на неговите приятели.

Съзнава ли Сезан, че се отдалечава безвъзвратно от другарите си импресионисти? Би било доста странно, ако не си даваше сметка за това. Но той храни към колегите си твърде голяма признателност, за да може да ги отрече и да се раздели с тях. Без тях, без Писаро, той нямаше да стане художникът, който е днес. Той си остава техен брат в борбата, ще продължава да излага с тях. Но за разлика от тях той все още смята, че Салонът е обетованата земя. Сезан няма да се откаже от надеждата да влезе в официалната изложба. Нима може вечно да му препречват достъпа до нея? Нима може да не дойде ден, когато и в Салона най-после ще оценят достойнствата на картините му? Минали са години, безвъзвратно е минало времето на яростните нападки и предизвикателства към Салона. Сега художникът премисля нещата и решава да представя в бъдеще на журито — както сам казва — „най-неутрални“ картини.

* * *

В Париж, където Сезан пристига през август, се говори само за един човек, само за една книга. Човекът е Зола, книгата е „Вертеп“. Достатъчни са били три месеца, за да блесне името на Зола. През март писателят е публикувал шестия том от цикъла „Ругон-Макарови“ — „Негово превъзходителство Йожен Ругон“, но книгата е имала слаб успех подобно на предишните романи. На 13 април в. „Le Bien public“ започва да печата като подлистник седмия роман „Вертеп“. Още от самото начало това произведение става предмет на екзалтирани спорове. Потресаващата картина на нравите в романа се окачествява като скандал. Възмущение, заплахи, невъобразим шум! Масови откази от абонамента на „Le Bien public“. Стига се дотам, че на 6 юни вестникът се вижда принуден да преустанови печатането на романа. На 9 юли „La République des Lettres“ на Катюл Мандес отново почва да печата „Вертеп“. По вестниците карикатуристите се забавляват до насита с новия „човек на деня“: с огромна глава върху дребничко тяло, с пенсне и войнствено развята брада Зола поздравява Балзак! Зола е завоювал славата!

През времето, докато Сезан е бил в Прованс, не е настъпила никаква промяна в обществената оценка за импресионистите. Та кой вярва в тяхното бъдеще, с изключение на неколцина чудаци? Обвиняват Зола, че се наслаждавал на порока, обвиняват го в безнравственост, в порнография. И така да е! Не могат обаче да отрекат таланта му, макар и да го упрекват, че злоупотребявал с него. В същия ден — и това е знаменателно, — в който нарича импресионистите „умопобъркани“, Албер Волф заявява, че „Негово превъзходителство Йожен Ругон“ е „творба на писател от величина“. „Съгласен съм, че на автора му липсва такт — добавя той, — но произведението му представлява много голям интерес и стойността му е неоспорима.“ А на импресионистите не признават никакъв талант. Дори тези, от които би следвало да очакват най-голямо разбиране, са твърде сдържани в положителните си оценки. Дюранти, редовният посетител на кафене „Нова Атина“, който следи внимателно тяхното развитие, е издал напоследък малка брошура, озаглавена „Новата живопис“. Ето какво представлява за него групата: „Оригинали и наивници, мечтатели наред с проницателни наблюдатели, простодушни невежи наред с учени, които искат да се върнат към простодушието на невежите; истинско живописно сладострастие за тези, които познават и обичат живописта, наред със злополучни опити, които късат нервите; в мозъка на един никнат идеи, а от четката на друг блика почти несъзнателно дързостта. Ето това е групата“ — заключава Дюранти. В края на краищата Албер Волф има на кого да се позове!

Ако приятелите на Сезан не бяха попаднали на предания Кайбот, който не жали ни средства, ни труд за тяхното дело, повече от вероятно е, че не биха имали скоро възможност да покажат картините си на публиката. Наистина Кайбот настоява на всяка цена да се организира изложба през следващите две години, най-късно през 1878-а. Интересен човек е той! Едва двадесет и осем годишен, а вече мисли за смъртта. „В нашия род умират млади“ — често казва той. До такава степен е обзет от тази мисъл, толкова е уверен в близкия си край, че през есента написва дори завещанието си. Тъй като не иска след неговата смърт приятелите му да бъдат лишени от помощта, която им е осигурявал досега, разпорежда от наследството му да се отдели необходимата сума — тридесет или четиридесет хиляди франка, ако е нужно и повече, — за да се обезпечи „при възможно най-добри условия“ провеждането на изложбата през 1878 година. За него няма никакво съмнение: мястото на импресионистите е в Лувър. Откакто ги познава, той е купил много техни картини, на които също иска да осигури достойна съдба. Тях завещава на държавата. „Само че — уточнява той, — тъй като държа това дарение да бъде прието, и то по начин, щото картините да не отидат нито на някой таван, нито в провинциален музей, а в Люксембург и по-късно в Лувър, необходимо е, преди да се изпълни настоящата клауза, да мине известно време, докато публиката, не искам да кажа — разбере, но приеме тази живопис. Този период може да бъде най-много двадесет години. Дотогава картините ще се съхраняват от брат ми Марсиал, а в негово отсъствие — от някой друг от моите наследници.“

Мислите за смъртта не пречат на Кайбот да се посвети с най-голяма енергия на подготовката на замислената изложба. Есента и зимата минават в напрегната работа. „Изложбата ще се състои, трябва да се състои“ — пише през януари той на Писаро. Оказва се обаче много трудно да се намери подходящо помещение, тъй като Дюран-Рюел е отдал под наем галерията си за цялата година. С рядко упорство Кайбот успява да преодолее всички трудности и влага в цялата работа толкова жар и настойчивост, че изложбата ще може да се открие не следващата година, не след шест месеца, а още тази пролет.

Ще могат ли този път публиката и критиката да оценят значението на новата живопис? Би трябвало да се очаква, че с броя на изложените картини и с тяхното качество изложбата ще обезоръжи много от хората, настроени враждебно към групата. Впрочем сега групата се явява по-еднородна. Този път ще излагат не „кооперирани“, а „импресионисти“. Това име се е наложило по такъв безспорен начин, че по внушение на Реноар приятелите на Сезан решават да нарекат изложбата си ясно и недвусмислено „Изложба на импресионистите“, като възприемат официално прозвището, дадено им преди три години от Луи Льороа. Ясно и недвусмислено, защото това означава според Реноар да се каже на публиката: „Тук ще намерите онзи вид живопис, който не ви харесва. Ако влезете, толкова по зле за вас, няма да ви се върнат петдесетте сантима вход.“

Изпълнени с вяра, всички се готвят да изпратят в изложбата най-хубавите си творби. Що се отнася до Сезан, той ще представи петнадесетина платна измежду тия, които преценява като най-сполучливи: натюрморти, етюди на цветя, портрета на Шоке, една женска фигура, етюд на къпещи се, акварели. Така публиката ще има възможност да си състави цялостна представа за неговите търсения, да съди за умението му и за средствата на неговото изкуство.

Сега той е на тридесет и осем години и несъмнено е крайно време да престанат да го смятат за смешен бояджия, крайно време е да разберат, че в негово лице се ражда един необикновен художник. Щастлив е Зола! Той поне осъществи своите въжделения. Жадуваше за слава, мечтаеше за богатство, искаше да раздвижи широката публика, да разтърси масите. Всичко постигна отведнъж. Успехът на неговия „Вертеп“, излязъл като отделна книга през февруари, е огромен. Целият печат се занимава с този роман. Изданията следват едно подир друго. Когато на 4 април в просторния апартамент на втория етаж на улица Льо Пелтие 16 се открива третата изложба на импресионистите, Зола се чете навсякъде и от всички, Зола е писателят, за когото се говори най-много във Франция.

Какъв ослепителен блясък на улица Льо Пелтие! В редицата обширни зали с високи тавани е подредена чудна сбирка от картини с ярки багри, хубави, слънчеви, младежки творби. Пролет на живописта! В първата зала картини от Моне и Реноар посрещат посетителя. Тук са изгледите от гарата „Сен Лазар“ на Моне, малко по-нататък — неговата „Бели пуяци“, тук е „Люлката“ на Реноар, а в големия салон — композицията му „Бал в Мулен дьо ла Галет“. Големият салон — най-хубавото, почетното помещение — е отреден за Сезан и за Берта Моризо. Тук има картини от Гийомен, пейзажи от Сисле — „Мостът при Аржантьой“ и „Наводнение в Марли“, там — изгледи от Понтоаз и Овер на Писаро, картини на Кайбот и Моне. Дега заема една от галериите. Около двеста и четиридесет творби, подбрани с вкус и умение, дават представа за най-новото и най-автентичното в импресионизма, който, желан или не, съществува.

И наистина първите посетители — напливът е голям и публиката е, общо взето, много изискана — проявяват по-голяма въздържаност, отколкото при миналите изложби. „Дори тези, които бяха дошли с намерение да критикуват всичко, се спираха пред не една картина и трябваше да признаят възхищението си“ — пише критикът на „Le Siècle“. Някои отиват дотам да твърдят, че импресионистите, обръщайки се по този начин към публиката, проявяват „известна дързост“, но че поведението им „е доказателство за искреност и добра воля“. С една дума, всичко като че ли върви на добре и, както пише „Courrier de France“, „човек би могъл да помисли, че враждебността в миналото е била само несръчен, малко грубоват израз на дълбоко изумление“.

Уви! Импресионистите биха много избързали, ако почнеха да ликуват, защото въпреки няколкото умерени статии печатът скоро се развихря срещу тях. За да направи малко реклама на изложбата, по съвета на Реноар младият Жорж Ривиер пуска за времето, докато ще бъде открита тя, малък вестник, наречен „L’Impressionniste“.

Още в първия брой на „L’Impressionniste“ от 6 април Ривиер отправя отворено писмо до „Le Figaro“, в което отбелязва със съжаление, че с редки изключения вестниците са „единодушни в своето отрицание“. От този момент настъпва рязък обрат в настроението на публиката. Насърчавани, насъсквани от барабанния огън на жлъчните критики в пресата, и сега, както в миналото, враждебни тълпи нахлуват и се блъскат с викове и подигравки в помещенията на улица Льо Пелтие. „Невъзможно е да застане човек за повече от десет минути пред някоя от най-нашумелите картини в тази галерия, без да усети, че му се повдига… Може би затова някои любители казваха: Не може да се отрече, че има «доста приповдигнати работи» — пише в «Sportsman» някой си Барбуйот.

Сред нестихващите нападки, сред тълпата, която неспирно пълни залите на улица Льо Пелтие, нараненият в най-съкровените си чувства Шоке се опитва да се бори. Той е неотлъчно тук всеки ден, от сутрин до вечер. С цялото си красноречие, неуморим, вежлив, любезен, понякога с ирония, понякога с жар, но винаги настойчив, се мъчи да убеждава присмехулниците и негодуващите, подигравачите и разгорещените и да им доказва пред самите картини колко грешат, като се нахвърлят така върху тези майсторски творби. Усилията му обаче в повечето случаи остават напразни: смятат го за безобиден маниак.

По улица Льо Пелтие, по булевард де-з-Италиен вестникопродавци разнасят «L’Impressionniste», но никой не го купува. В него виждат само още едно предизвикателство, само шум на хора, жадни за реклама, които искат на всяка цена да примамят клиенти.

Изложбата е отворена от пет часа след обед и от време на време привечер, след като тълпата се е разотишла, Сезан се отбива на улица Льо Пелтие. Там заварва обикновено някой от приятелите си, Шоке, Реноар, Кайбот, Писаро или Ривиер. Сяда мълчаливо до тях, слуша с наведена глава и зареян поглед. Възбуден от споровете през деня, Шоке се опитва да го убеди, че това неразбиране на публиката скоро ще престане, че очите на хората непременно ще се отворят, но Сезан стои замислен и само поклаща глава.

Тази година приятелите му са пожелали да изразят уважението си към него и са му запазили почетното място в изложбата — най-добре осветената стена в големия салон. Но Сезан е на почетно място и в хулите, които най-упорито сипе върху него ликуващата или възмутена тълпа, както това бе станало преди три години. Картините му, особено портретът на Шоке, са «гвоздеят» на изложбата. Щом само ги видят, и смеховете и подигравките избухват от само себе си. Сезан е луд, «чудовище», комунар, размирник. Дори тези, които Шоке с много приказки е успял да разколебае, проявяват пълна невъзприемчивост пред картините на провансалеца, гледат ги и мълчат. Дори критиците, които се стараят да степенуват донякъде преценките си и издават що-годе снизходителни присъди над Моне, Реноар или Писаро, са безмилостни спрямо художника от Екс.

Сезан? Непримирим, до немай-къде вироглав, фанатик — пише «Le Petit Parisien». Като гледаме неговите Къпещи се, женската фигура, мъжкия портрет, трябва да признаем, че нашето впечатление от природата е съвсем различно от неговото.“ А прословутият Льороа от „Charivari“ пише: „Ако посетите изложбата с жена в по-особено положение, минете набързо покрай Портрет на мъж от господин Сезан. Тази необикновена глава с цвят на хастар за ботуши може да й направи толкова силно впечатление, че да предизвика жълта треска у плода й, преди да е видял бял свят.“ Роже Балю от „La Chronique des Arts et de la Curiosité“ отсича: „Когато децата се забавляват с хартия и бои, рисуват по-добре.“

Сезан мълчи — дълбоко наранен. Какво получава за упорития труд, с който е овладял изразните си средства? Какво получава за това, че с цената на страшна борба със себе си се е домогвал до все по-голямо и по-съзнателно майсторство, че е впрегнал цялата си воля и се е изкачвал бавно, търпеливо, целенасочено, стъпало по стъпало към върховете? Само оскърбления, подигравки и огорчения!

За да отговори на жестоките нападки срещу Сезан, Жорж Ривиер публикува в „L’Impressionniste“ следната гореща защита на художника:

От петнадесет години насам господин Сезан е най-нападаният и най-оскърбяваният художник от страна на печата и публиката. Няма обиден епитет, който да не е бил лепван към името му, а произведенията му са станали повод за безумен смях, който не спира. Един вестник нарече изложения тази година Портрет на мъж „Шоколаденият Билоар“.^[6] Този смях и тези крясъци са плод на зложелателство, което не се опитват дори да прикрият. Застават пред картините на г. Сезан само за да се кикотят. Що се отнася до мен, аз не познавам живопис, която да дава по-малко повод за смях от неговата… Господин Сезан е художник, и то голям художник. Хора, които никога не са хващали четка или молив, говорят, че не знаел да рисува, и го упрекват в недостатъци, които в същност са изтънчено майсторство, постигнато с цената на огромни знания… Има нещо внушително в правдата на красивите и толкова изискани в тонално отношение натюрморти. Художникът вълнува с картините си, защото самият той изпитва пред лицето на природата силно вълнение, което с умение предава върху платното.

По-нататък Ривиер цитира следното мнение на свой приятел:

Художникът на Къпещи се мъже принадлежи към расата на гигантите. Тъй като не се поддава на никакво сравнение, намират за по-удобно да го отричат, но историята на изкуството познава много уважавани майстори като него и ако нашето време не му отдаде заслуженото, бъдещето ще го постави редом с равните нему, редом с полубоговете на изкуството.

Сезан повдига рамене. Когато тръгва за дома и се отправя към далечния квартал Плезанс, където живее сега, стъпките му отекват тежко в нощната тишина.

„Ужасно нещо е животът!“

* * *

Сезан не е бойка натура. Той е от хората, които, щом ги нападнат, отстъпват и бързат да изчезнат. Шумът, предизвикан от картините му, го натъжава дълбоко, но заедно с това поражда у него непреодолим копнеж по тишината. Стига! Стига! Да го оставят най-после на мира! Да не се занимават повече с него!

В същност начинът, по който са го приели, не се е отразил на самочувствието му. Той продължава да отдава голямо значение на своите търсения, но постигнатото досега му се струва все още толкова далеч от бленувания идеал, че се пита дали въпреки всичко няма поне известна истина в злостните критики и дали постигнатите резултати не са все още твърде недостатъчни, каквото и да мислят приятелите му. За Сезан изкуството е нещо толкова сериозно, че към него трябва да се пристъпва с пълно смирение. Не е ли сгрешил, като се е показал толкова самонадеян? Погнусен до дъното на душата си от циничните крясъци, които е предизвикал, мрачен, огорчен, Сезан си казва, че трябва да изчезне и да работи в усамотение, докато най-после дойде денят, когато ще може да заяви: „Аз съм Сезан!“

Натюрморти, автопортрети, портрети: Сезан неспирно се връща към обичайните си теми. Неспирно рисува Ортанз, седнала в голямо червено кресло, веднъж като шие, друг път с отпуснати ръце, на фона на маслиненожълтите тапети на сини цветя в жилището им в Плезанс.

Семейството живее на улица Уест зад гарата Монпарнас. Там Сезан води твърде уединен живот. Приятелите му са се решили на нова разпродажба в „Отел Друо“, но той е отказал да участвува. Достатъчно е станал за смях на улица Льо Пелтие! Пък и вместо да им помогне, сигурно би им попречил с присъствието си. При това и той като всички има голяма нужда от пари. Синът му расте, сега е вече на пет години и грижите на бащата растат съответно. Наистина Ортанз понякога шие, за да увеличи доходите на семейството, но въпреки това вкъщи често са без пари.

В такъв момент на притеснение Сезан взема голямата картина Къпещи се мъже си почиват, от която е що-годе доволен и тръгва да търси купувач. По пътя среща случайно Кабанер. Музикантът пожелава да види картината и Сезан безцеремонно я опира на една стена насред улицата.

— Доста сполучлив етюд, нали? — казва художникът.

Кабанер възкликва възхитен: и за него, както за Реноар, картината е „бисер“. Трогнат до сълзи, Сезан забравя паричните грижи и намерението си да продаде платното, и го подарява на приятеля си. „Много е щастлив“, казва той, че картината му ще отиде „у човек, който я харесва“.

Сезан работи често в Понтоаз при Писаро или пък ходи да рисува заедно с Гийомен в парка „Иси-ле-Мулино“. Но каква разлика сега между неговите картини и платната на приятелите му импресионисти!

Месеците и годините минават, а импресионистите все повече се задоволяват само с това, да предават вълшебството на светлината. Върху платната им предметите се разлагат и се превръщат в багрени видения, в които па̀ри, дим, отражения играят някакъв танц на преливащи се цветове. На светлината те постепенно са пожертвували всичко. Пренебрегнали са повече или по-малко пространството — основен проблем на цялата живопис от Ренесанса насам, чиито характерни средства са перспективата и изкуството на светлосянката; почти са се отказали също така да предават обемността на предметите и дори реалността на материята! А това Сезан не може да допусне. Не може да допусне да се пренебрегват едни или други елементи на природата за сметка само на един.

Впрочем селският атавизъм у него му вдъхва инстинктивно недоверие към привидността и блясъка. Като всички селяни и той притежава дълбоко вкоренен усет за действителността. Именно тази действителност иска той, живописецът, да предаде, и то в нейната цялост, без да я лишава от каквото и да било. Той наистина е научил много от импресионистичния анализ на светлината, но сега се стреми към синтез, в който да се претопят всички разнообразни елементи на действителността, който да държи сметка както за капризите на светлината, така и за редуването на плановете в пространството, за формата на вещите и за тяхната материалност.

Освен това интелектът също трябва да си каже думата. С насладата на поети импресионистите се задоволяват да отразят спонтанно, с цялата им свежест непосредствените си възприятия от природата. И тук Сезан не може да допусне просто да вземе без всякакво усилие онова, което му поднасят сетивата. „Художникът — заявява той — не записва чувствата си, както пее птичката; той композира.“ Единството, към което се стреми Сезан, се постига само със строга дисциплина и воля, само с духовно себеотрицание. Усещанията трябва да се обработят и да се превърнат в стил. Целта на картината не може да бъде само да отрази света с неговите преходни и видими особености; тя трябва да отрази и неговия вътрешен строеж, да изтръгне от привидния хаос на нещата скрития в тях ред.

Сезан наистина рисува същите сюжети като Писаро, например пътеката в Равин или хълма Бьоф в Понтоаз, или пък блатото Сьор в Они, близо до Понтоаз, но творбите, които създава, приличат на тези на приятелите му само по яркостта на колорита. За другите цветът е цел, за Сезан сега е само отправна точка — елемент, който ще му помогне да открие целокупната и неделима истина на живописта.

Сезан знае, че само в Прованс може да открие тази истина. Ето защо е решил да замине за Прованс още през зимата и да остане там по-дълго време — но този път, колкото и рисковано да е това, ще вземе със себе си Ортанз и сина си.

Зола, когото успехите са освободили от материалните неволи (напоследък издателят му е броил осемнадесет хиляди и петстотин франка за тридесет и петте първи издания на „Вертеп“), прекарва това лято в Естак, почива си, яде „без мярка“ буйабес^[7], миди, подлютени ястия, „всевъзможни прекрасни боклуци“… и пише новия си роман „Любовна страница“.

Сезан го натоварва да предупреди майка му за неговите намерения, без обаче банкерът да узнае нещо. „Помоли я — пише той на Зола — щом дойде декември, да ми намери съвсем малко двустайно жилище в Марсилия, разбира се, с евтин наем, но в някой квартал, където няма много убийци. Нека пренесе там едно легло и необходимото бельо, два стола…“ Сезан обаче скоро се отказва от първоначалните си намерения, защото „цялата комбинация“ му се струва „доста трудна за изпълнение.“

Художникът се отдава всецяло на търсенията си. Живее в Париж, но сякаш въобще не е там. Седмици наред не се среща с никого. В кафене „Нова Атина“, където съвсем е престанал да ходи, някои от редовните посетители въобще не са го виждали. Около името му вече се създава легенда. Разправят се разни анекдоти, чийто смехотворен герой е той — смахнат и вманиачен художник. Една вечер Сезан излиза в града и неусетно се озовава на площад Пигал. Влиза в „Нова Атина“. Синята му работна престилка, платненото сако, цялото изцапано с боя, мазната, продънена шапка предизвикват истинска сензация. „Постигна успех!“ — пише с насмешка Дюранти в едно писмо до Зола.

Но ако Сезан прави такова впечатление в „Нова Атина“, не така мисли за него един млад борсов агент, с когото го запознава Писаро. Този двадесет и девет годишен посредник работи в банка Бертен на улица Лафит, живее доста нашироко, но е в плен на живописта. Учил е в академията Колароси и миналата година е представил една картина в Салона, която дори била приета. Академичното изкуство обаче не го задоволявало и той се увлякъл по новата живопис. Запознал се с Писаро, който го посвещава в теориите на импресионизма. Писаро го свързва със Сезан.

В същност Сезан не допада особено на новия си познат, който се дразни от небрежния му вид, от грубостите му, от недоволството му от себе си, криещо твърде голяма гордост. Но какъв голям майстор е този охулен живописец! Младият борсов посредник също не е по вкуса на Сезан, облича се твърде елегантно (Сезан не може да понася добре облечените хора). Той купува от време на време картини от Писаро, от Сезан и от техните приятели. В техните очи това навярно е най-голямото достойнство на този колекционер, който рисува в свободното си време и се казва… Пол Гоген.

* * *

О, Прованс! Колко хубаво би било да узрее там, далеч от шума на Париж, в усамотение и покой, мечтаното дело!

В началото на март Сезан заминава за Прованс с Ортанз и малкия Пол.