Анри Перюшо
Животът на Сезан (14)

ІІ.
Публиката

Успехът е всичко, монсеньор, и все пак какво доказва той? Нищо… Той зависи от мястото, от времето, от обстоятелствата.

Елемир Бурж: „Птиците отлитат и цветята умират“.

В очакване на изложбата, замислена от приятелите му, Сезан се връща в Париж и се настанява в една малка двуетажна къща на улица Вожирар 120.

Скоро ще трябва да замине за Екс, където родителите му отдавна го очакват. Сега, през пролетта на 1874 г., стават вече три години, откакто е напуснал Прованс и дългото му отсъствие от Екс не може в края на краищата да не породи съмнения у стария банкер. „Писах ви вече — опитва се Сезан да обясни на родителите си, — че ми е много приятно да съм при вас, много повече, отколкото можете да си представите, но прибера ли се в Екс, вече не се чувствувам свободен, защото когато пожелая да се върна в Париж, винаги трябва да водя борба; и макар да не възразявате категорично против заминаването ми, твърде болезнено преживявам нежеланието ви. Много бих искал да не се накърнява свободата ми на действие и ако бях уверен в това, с още по-голяма радост бих побързал да се върна при вас.“

Колкото и истина да има в тези уверения, Сезан, разбира се, премълчава главната причина, която го задържа далеч от Екс. Никак не му се иска да остави сами в Париж Ортанз и малкия Пол, към когото изпитва най-топли бащински чувства. От друга страна, би било твърде рисковано да ги заведе в Прованс. Затова непрекъснато отлага заминаването си, страхувайки се, че в Екс ще се помъчат да го задържат прекалено дълго. Оттук и оплакванията му, и каузата, която пледира: ще отиде в Екс, но щом пожелае, ще го оставят да замине.

Засега много би искал баща му да поразвърже кесията си, да увеличи месечната му издръжка поне на двеста франка, защото едва успява да посреща нуждите на семейството си и своите лични разходи. „Така ще мога да оползотворя напълно престоя си в Екс — продължава той писмено, като го увърта малко несръчно. — Тогава ще ми бъде още по-приятно да работя в Прованс, чиято природа ми предлага толкова материал за моята живопис. Повярвайте ми — настоява той, — че моля татко да удовлетвори молбата ми и тогава, уверен съм, ще мога да продължа при вас етюдите, които толкова желая да направя.“

Много от приятелите на Сезан са още по-бедни от него. Без помощта на състоятелния Дега и на Анри Руар, инженер, увлякъл се по живописта, изложбата сигурно не би могла да се състои. Трудно е наистина да се искат големи вноски от участниците. А и на колко спорове е предмет тази изложба! Преди всичко водачът на групата, Мане, който признава само официалния път през Салона, решително отказва да участвува. „Никога няма да се изложа да участвувам заедно с господин Сезан!“ — казва той като последен аргумент. За него Сезан е „зидар, който маже с мистрията си“.

Мане не е по-благосклонен и към Реноар, когото смята за „порядъчен човек, залутал се в живописта“.^[1] Писаро едва успява да издействува допущането на Сезан, който за останалите си колеги е художник с твърде дързък — или твърде посредствен — талант. Действително някои от членовете на групата, най-вече Дега, се опасяват, че публиката ще бъде силно раздразнена от представените произведения.

Между тях и останалите участници няма пълно съгласие и за да се ограничи влиянието на последните, предлагат да се поканят колкото е възможно повече изложители и най-вече утвърдени художници, излагащи в Салона. Тъй като по този начин се намалява значително вноската на всеки участник, успяват най-после да привлекат на своя страна и останалите си другари.

Тази мярка обаче не успокоява достатъчно някои живописци, които отклоняват поканата, като например Гийме, който започва да се отрича от старите си увлечения като от младежки грехове и проявява все по-голямо предпочитание към почестите и печалбите пред смелостта и свободата: в Салона през 1872 г. послушанието му е било възнаградено с похвална грамота. Търканията показват ясно, че групата не е еднородна. Опасяват се да не ги обвинят, че искат да основат нова школа, а Реноар стига дотам, че отхвърля безличното име „Капюсин“, с което Дега предлага да назоват групата. Изложителите просто ще се представят пред публиката под твърде безобидното наименование „Анонимно кооперативно сдружение на живописци, скулптори, графици и др.“

Най-после нещата постепенно се избистрят. Дега се е сетил за името „Капюсин“ поради това, че фотографът Надар се е съгласил да преотстъпи на художниците просторните си помещения на булевард Капюсин 35, на ъгъла с улица Дону. Тук изложбата на „Кооперативното сдружение“ ще се открие две седмици преди Салона, на 15 април, и ще продължи един месец. Ще бъде отворена за публиката от десет часа сутринта до шест часа след обед и от осем до десет часа вечерта. Определят вход един франк.

Писаро, отколешен поборник за равенство, предлага да се впише в устава следната клауза: „След като картините се наредят по величина, мястото им на изложбата се определя по жребий.“ Експонатите, общо сто шестдесет и пет на брой, носят подписите на двадесет и девет художника. Към групата, състояща се от Сезан (той излага Къщата на обесения, един пейзаж от Овер и Модерната Олимпия), Моне, Реноар, Сисле, Гийомен, Дега и Берта Моризо, се присъединяват художници, които в очите на публиката не се отклоняват много от официалните норми, повечето поканени от Дега.

Вероятно Дега има известно право да се опасява от начина, по който ще бъде приета и оценена тази проява. Такава инициатива е вече сама по себе си нещо изключително. Тя говори за независимост по отношение на журито на Салона, единственият признат авторитет по въпросите на изобразителното изкуство. Тя утвърждава волята да се скъса с традицията и следователно представлява предизвикателство: подобна мисъл може да се роди само в главите на заблудени и заслепени хора, от които с право може да се очаква всичко — братя по дух на онези, които са избивали заложници и са палели по време на Комуната.

И наистина, веднага след откриването изложбата отприщва буря от враждебни нападки, истинска експлозия от подигравки и саркастични подмятания. Тълпата нахлува в помещенията на Надар, блъска се пред окачените табла, заплашва или се киска. Противно на очакванията на Дега, публиката никак не се интересува от картините, изпълнени в обичайния маниер, и се застоява само пред работите на „непримиримите“.

Тях, „непримиримите“, и само тях искат да видят. Боже мой колко е „ужасно“, колко е „глупаво“, колко е „мръсно“! „Това не може да се нарече живопис“.^[2] На всички тия самозвани художници „им хлопа дъската“.^[3] Това са все хора с болни очи, каквито се срещат сред истериците в болницата Салпетриер. Този вижда всичко във виолетово, онзи открива „бръснарско синьо в цялата природа“.^[4] Не са ли за оплакване! Смехове и кикотене. Искате ли да знаете как рисуват тези художници? Чисто и просто напълват пистолета с боя и стрелят от упор срещу платното; после им остава само да си сложат подписа! Шарлатани!

Разбира се, сериозните критици се въздържат да пишат за този панаир на бездарни картини, отличен материал за сатиричните вестничета. Малкото съдници, които благоволяват да отворят уста за изложбата, си служат с резки и жлъчни изрази. Има и такива, които правят похвални усилия да проявят известно разбиране и понякога дори откриват известни достойнства в произведенията било на Реноар или Моне, било на Писаро или Дега. Но по-далеч не могат да отидат. За Сезан не става и дума. Както пише художественият критик на „Rappel“ Жан Прувер, няма жури на света, което „някога, дори насън, да е смятало за възможно“ да приеме негова картина. Сезан ли? О не, моля ви, да не говорим за Сезан! Ставайки изразител на общото мнение, Марк дьо Монтифо пише без заобикалки в „L’Artiste“: Сезан е „нещо като луд, който се тресе в делириум тременс, когато рисува“.

Този скандален успех привлича вниманието на „Charivari“. Един от редакторите на списанието, Луи Льороа, открива в залите на булевард Капюсин тема за забавна статия, която публикува под заглавието „Изложбата на Импресионистите“, като по този начин посвоему кръщава „непримиримите“.

Луи Льороа разказва в статията си как разглеждал изложбата заедно с измисления от него Жозеф Венсан, награден пейзажист, ученик на Бертен.

Неблагоразумният (Жозеф Венсан) дойде без лоша помисъл. Очакваше да види живопис като живопис, добра или лоша, по-скоро лоша, отколкото добра, но не и такава, която представлява покушение над добрите нрави в изкуството, над култа към формата и почитта към старите майстори. Форма ли! Стари майстори ли! О, защо ни е всичко това, бедни ми приятелю! Ние всичко премахнахме.

Първия удар Жозеф Венсан получи в първата зала от „Танцьорка“ на г. Реноар.

— Колко жалко — каза той, — че този художник, който има известен усет за колорит, не рисува по-добре: направил краката на балерината мъхести като коприната на полите.

— Намирам, че сте много строг — възразих аз. — Напротив, рисунъкът с много стегнат.

Ученикът на Бертен помисли, че иронизирам, и само повдигна рамене, без да си даде труд да ми отговори.

Направих възможно най-наивна физиономия и го заведох неусетно пред „Разорана нива“ на г. Писаро.

Като видя този страхотен пейзаж, добрият Венсан помисли, че пенснето му се е замътило. Изтри го внимателно и го сложи отново на носа си.

— За бога! — провикна се той. — Какво е пък това?

— Както виждате… слана покрива дълбоки бразди.

— Това са бразди, а? А това слана? Чисто и просто е изстъргал палитрата си и е разхвърлил равномерно стърготините върху мръсно платно. Съвсем объркана работа, няма ни начало, ни край!

— Може би…, но в нея има импресия.

— И таз добра! Хубава импресия! А това какво е?

— „Овощна градина“ от г. Сисле. Обърнете внимание на малкото дръвче вдясно. Колко е весело и свежо! Забележете импресията…

— Стига с тая ваша импресия! И това ако е картина…

Обиколката на изложбата продължава в същия дух. Пред „Булевард Капюсин“ на Моне Жозеф Венсан започва да се киска:

— Охо! И тоя си го бива… Ето това се казва импресия или аз нищо не разбирам… Само че благоволете да ми обясните какво представляват безбройните черни петънца в долната част на картината?

— Пешеходци — отговорих аз.

— Значи и аз приличам на такова петно, като се разхождам по булевард Капюсин?… Гръм и мълния! Вие май се подигравате с мен, а?

— Уверявам ви, господин Венсан…

— Но тези петна са получени по същия начин, по който боядисват камъните около чешмата: паф, паф, паф! Както му дойде! Нечувана работа, ужасно нещо! Слушайте, ще получа удар.

Под въздействието на тази живопис Жозеф Венсан скоро започва да бълнува, сам става „импресионист“. Когато стига пред един морски пейзаж от Моне, наречен „Импресия, изгрев-слънце“, ученикът на Бертен се провиква:

— Охо, ето го! Знам си го аз, на дядо симпатията! Разбира се, „Импресия“! Казах си, тъй като и аз вече чувствувам импресията, не може да няма импресия и в картината… Каква свобода, каква лекота на изпълнението! Но дявол да го вземе, и най-лошите тапети са по-докарани от този пейзаж!

Модерната Олимпия на Сезан е последният удар, който го довършва:

Класическият мозък на добрия Венсан, атакуван едновременно от толкова много страни, не можа да издържи и той съвсем се побърка. Спря се пред полицая, който бди над всички тези съкровища, и вземайки го за портрет, го подложи на най-строга критика:

— Как ви се струва? Не е май много сполучлив — започна той, като повдигна рамене. — Отпред две очи, нос, уста… Виж, импресионистите нямаше да си губят времето с такива подробности. Ако беше Моне, щеше да направи най-малко двадесет парижки полицаи с материала, който художникът е прахосал по това лице!

— Я, вие, не се спирайте! — му каза „портретът“.

— Чувате ли! Дарил го дори със слово! Сигурно дълго е работил, докато го изкалъпи!

И за да придаде известна тежест на естетическите си разбирания, добрият Венсан започна да играе пред слисания полицай индианския танц на скалпа и да крещи колкото му глас държи:

— Иху, ху, ху!… Аз съм импресията, която крачи с ножа за кръвно отмъщение в ръка, аз съм „Булевард Капюсин“ на Моне, „Къщата на обесения“ и „Модерната Олимпия“ на Сезан! Ху, ху, ху!…

Сезан е по-добре възнаграден за своите усилия от другарите си. Сега за пръв път парижката публика може да види негови творби: приемът безспорно е много окуражителен! Но Сезан като че ли не се вълнува много от този прием и от подигравките, които се сипят всеки ден върху трите му платна. Или пък си дава такъв вид. Впрочем той е измежду малцината изложители, които успяват да продадат картина.

Един ден в изложбата на тези художници, които, откакто е излязла статията на Льороа, наричат на присмех „импресионисти“^[5], влиза петдесетгодишен човек с представителна външност и открит поглед. Пред Къщата на обесения той започва малко озадачен да клати глава. Картината очевидно не му харесва, дори го шокира. Пред сина си, който го придружава, той се опитва да обоснове впечатлението си. Но докато говори и разглежда картината в подробности, тя постепенно го завладява. Завладяна го с архитектониката си, с колорита, с експресивната си сила. „Ние решително нищо не разбираме — възкликва внезапно той. — Има нещо от най-висок порядък в това платно. Трябва да купя нещо от този художник.“ И граф Арман Дориа, големият колекционер, който двадесет години преди това е защищавал Коро, побързва да купи Къщата на обесения.

Има един човек, който би могъл да отговори на нападките срещу «импресионистите»: Зола. Но Зола не се интересува вече от живописта, нито от тези, за които някога се е борил. Наистина той отива от време на време на изложбата на булевард Капюсин, но само за да си вземе бележки, които един ден ще му послужат като материал за романа с главен герой Сезан, само за да наблюдава тъпата, хилеща се тълпа, чиито реакции писателят веднага си отбелязва. «Бутаха се с лакти, превиваха се от смях… Всяка картина жънеше успех посвоему, викаха се отдалеч, за да си покажат някоя още по-смешна, непрекъснато се носеха остроумия от уста на уста… Лицата почервеняваха от топлината, лица с глупаво зяпнали уста на невежи, дошли тук да съдят живописта; по тях бяха изписани невежеството, нелепите размишления, цялата тъпота и злоба, които буржоазното тъпоумие може да роди пред една оригинална творба.»^[6] Зола мисли само за «Ругон-Макарови». Издадените досега четири тома, от които последният, «Превземането на Пласан», току-що е излязъл от печат, нямат успех. Никой не ги купува.

Има ли Зола намерение да поговори със Сезан за картините му? Малко е вероятно. Що се отнася до творчеството на художника, Зола ще пази отсега нататък благоразумно мълчание. Въпреки това основно разногласие двамата остават верни на старата си дружба. Тази година Зола е възкресил тази дружба в «Нови разкази за Нинон» и е разказал някои и други спомени от Екс. Малко по малко обаче животът ги разделя, както вече ги е разделил от Бай (но какво собствено става с Батистен Бай?). Днес Сезан се среща само с художници, Зола — само с литератори. Художникът рядко ходи на четвъртъците у писателя. Още повече че госпожа Зола като че ли не изпитва особена симпатия към него, нещастния, несполучил живописец, който е тъй немарлив към облеклото си и не знае мярка на езика си. А някогашната цветарка от площад Клиши сигурно е още по-малко разположена към Ортанз… Неподходящи връзки!

Най-после Сезан решава да се върне в Екс, щом се закрие изложбата. Обещава на Писаро да отиде да се сбогува с него в Понтоаз. Може обаче да се предположи, че Сезан не посреща подигравките толкова спокойно, колкото си дава вид. Вероятно не му е до разговори с когото и да било, та дори с най-близък човек. Един ден в края на май той напуща Париж, без да се обади на никого.