Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рицарят тамплиер — Арн Магнусон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riket vid vägens slut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2017)
Корекция
plqsak (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Ян Гиу

Заглавие: Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

Преводач: Румен Руменов, Гергана Панкова, Иван Руменов

Година на превод: 2009

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: шведска

Художник: кадри от филма „Рицарят тамплиер“ разпространяван от „Тандем филм“

ISBN: 978-954-9420-72-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2825

История

  1. — Добавяне

VI.

Тежки копита звънтяха по пътя в двете посоки, арбалети блестяха на слънцето, дрънчаха оръжия и отвред се чуваха дрезгави войнишки викове. Някои от конниците носеха кралския герб, но повечето бяха Фолкунги, идващи от съседните ферми и села. Хилядите въоръжени мъже трябваше да бдят за сигурността на булката през целия й път. Откакто цареше мир никой не бе виждал струпана на едно място толкова много войска, сякаш се бяха върнали старите времена, когато кралят свикваше всички запасни войници.

Любопитните прииждаха и от най-отдалечените места, като областта Скара например, и още от сутринта се трупаха по пътя между Хюсабю и църквата на Форшхем. Някои седяха пред чаша бира и парче свинско, други разговаряха с отдавна несрещани съседи, докато децата им играеха около тях. Всички искаха да видят как ще мине булката. Не че до сега не бяха виждали жена да язди, очакваха нещо друго. Появили се бяха обезпокоителни знамения в небето — четири слънца едновременно и тръгнаха слухове за заплахи, тегнещи над нея. Някои твърдяха, че тя ще бъде отвлечена от водния дух, вкаменена от горските привидения, отровена от троловете. Други, вярващи в не толкова свръхестествени неща, говореха за войни и нещастия, които ще се стоварят върху страната, независимо дали булката ще успее да достигне жива до брачното ложе или ще бъде убита. Сред по-възрастните и здравомислещи хора се коментираше прикрито, че тази сватба има нещо много общо с борбата за власт.

Независимо от всичко, сватбеното шествие обещаваше да бъде истински спектакъл и затова си заслужаваше чакането часове наред. А чакането действително се проточи, защото то много закъсня.

В уречения час, когато слънцето бе вече високо, тримата настойници — Поле, Алгот и Стуре, върнал се от Арнес сутринта уморен, но в добро настроение и с много впечатления от един турнир с участието на най-добрите стрелци в страната, дойдоха да изведат Сесилия на двора.

Тримата братя бяха облекли най-хубавите си зелени мантии с герба на семейството, но те все пак леко простееха и изглеждаха поизбелели пред тази на Сесилия. Булката ги очакваше с пет кожени торби, пълни с пръст от всяка от фермите и с тежък сандък, побрал зестрата й. До него бе мантията с цветовете на Фолкунгите, която Сесилия бе приготвила за подарък на Арн.

Конярите държаха здраво конете за юздите, а шестте девойки в бели ризи развиха дългото бяло ленено платно, което Сесилия трябваше да наметне след пристигането на кортежа с тези, които ще дойдат да я искат.

Всички стояха в очакване, но нищо не се случваше.

— Вероятно господарят Ескил е прекалил с хубавата си бира — събра смелост да каже младият Стуре, мислейки, също като другите, че именно той ще дойде да поиска булката, тъй като старият господар Магнус не бе в състояние да го направи.

Стояха така на едно място цял час под лъчите на обедното слънце, защото всяко мръдване би било лошо предзнаменование. В началото Сесилия се страхуваше да не се е случило някое нещастие, после този й страх премина в тих гняв, че Ескил си позволява да я кара да чака. Така хитър при уреждането на собствените си дела, него явно малко го беше грижа за щастието или нещастието на другите.

Скоро обаче тя щеше да разбере, че Ескил нямаше никаква вина.

Оттатък завоя на пътя, близо до потока и моста, изведнъж се чуха виковете на множеството посрещачи и това бяха по-скоро викове на радост, а не на страх и безпокойство.

Сесилия и тримата братя Поле ставаха все по-нетърпеливи и не откъсваха погледи от този далечен завой.

Първото, което видяха, бе един конник, носещ кралския знак. Следваше го внушително шествие и върховете на копията блестяха на слънцето.

— Ако е трябвало толкова дълго да чакаме заради това, значи не сме чакали напразно — каза Поле Йенсон и даде знак на девойките да покрият Сесилия с лененото платно така, че от нея да не се вижда почти нищо.

Тя остана неподвижна, докато кралските конници не влязоха в двора сред силен тропот на копита и не направиха широк кръг с извадени мечове, сочещи навън.

Тогава всички видяха краля и кралицата да навлизат в така оформения кръг и двамата с хермелинови плащове и корони и да спират конете си на десет крачки от братята Поле и Сесилия.

Лицето на последната бе скрито под воала и тя не можа да срещне погледа на приятелката си Бланка. Кимна обаче леко с глава, когато тя й се усмихна. После кралят вдигна ръка, за да поиска тишина.

— Преди много години, ние, Кнут Ериксон, крал на свеите и готите, обещахме, че ще те заведем на сватбата ти със скъпия нам Арн Магнусон. Обещанията се дават, за да бъдат изпълнявани и най-вече тези на един крал. Сега те молим да ни извиниш, че с такова закъснение изпълняваме това наше обещание.

При тези думи кралят слезе от коня си и отиде да поздрави всеки един от братята Поле. И тримата отговориха на поздрава му с дълбок поклон, докосвайки с коляно земята. Рядко би могло да се види настойник да предава по този начин булката, а още по-рядко — дошлият да я иска да е самият суверен.

След това кралят сведе бързо глава към Сесилия, но без да я докосва, тъй като това би могло да донесе нещастие и на двама им.

Мъже от кралската свита бяха повикани, за да натоварят зестрата и подаръка от булката на една колесница, украсена със зелени клони и теглена от два буйни дорести коня. Слугите доведоха коне за булката и близките й и те се метнаха по седлата. Специално за Сесилия бяха донесли и столче без облегало. Тя бе с рокля и булчински воал и нямаше как да откаже дамското седло, което иначе толкова мразеше.

Кортежът напусна фермата Хюсабю начело с краля и кралицата, последвани от булката и братята Поле. Кралските гвардейци яздеха плътно до тях от двете им страни, а други конници препуснаха напред, за да отстранят от пътя любопитните, които се бяха скупчили твърде наблизо.

Непрекъснато отекваха заповеди, а крепостните от Хюсабю подхванаха от своя страна научена наизуст песен, за да изразят пожеланията си за много щастие.

От времето, когато Кнут Ериксон бе дошъл в „Божия дом“, за да вземе бъдещата си съпруга, никой не бе виждал такова прекрасно шествие като това, което сега напускаше Хюсабю на път към Форшхем под чудесното лятно слънце. Дори граждани от Скара бяха нарочно дошли да го видят. Те лесно се разпознаваха, тъй като носеха изтънчени дрехи и пера на шапките и говореха носово.

От всички страни се чуваха пожелания за щастие и благословии към булката, обсипвана с брезови клонки. На моменти те препълваха скута й и тя, доста нечестиво впрочем, си помисли как съвсем скоро ще бъде покрита с много повече зелени листа отколкото самия горски дух.

С приближаването към църквата на Форшхем всички забавиха ход. Конници се понесоха напред в галоп, вдигайки облаци прах, за да осигурят едновременното пристигане на двата кортежа.

Сесилия отдалеч забеляза, че сред тълпата около църквата червените облекла бяха доста повече от сините. Но тъй като нито кралят, нито кралицата изглеждаха разтревожени от това, тя само се прекръсти, решавайки, че няма никаква опасност.

Щом приближиха, тя разбра причината за преобладаващото червено. Пред църквата в очакване бе застанал архиепископът с гвардията си, състояща се почти изпяло от Сверкери.

Кортежът на младоженеца пристигаше откъм Арнес. Начело яздеше най-отдавнашният командир на гвардията на Фолкунгите, дошъл от далечната Алгаря, за да има честта да носи семейния герб. Следваха го един до друг Ескил и Арн, и двамата във военна униформа, която отиваше повече на по-младия брат, отколкото на по-големия. Арн и конят му бяха покрити с кленови клонки, тъй като той също стана обект на множество пожелания за щастие. Подир него яздеха шаферите му, а между тях и един монах от ордена на цистерианците, облечен в бяла роба и с качулка на главата.

Всичко се разви както повеляваше обичаят. Стигнала до църквата, булката слезе от коня с помощта на настойниците си. Членовете на кралската гвардия, на тази на Фолкунгите и на тази на архиепископа, оформиха с щитовете и мечовете си кръг в преддверието, където стоеше прелатът, облечен в свещеническите си дрехи и с белия омофор на гърдите и гърба. От двете му страни стояха двама капелани в черно.

Булката се поклони пред архиепископа, внимавайки да не го докосне. Тримата й настойника паднаха на колене пред него и целунаха пръстена му.

След като изгледаха този ритуал от разстояние, Арн и хората му се приближиха, за да поздравят прелата. Арн целуна пръстена му.

Последва тържественият момент, в който Арн и Сесилия застанаха един срещу друг пред архиепископа и тя бавно повдигна ленения воал, за да открие лицето си. Тя вече бе видяла Арн през тъканта, но той не можеше да види лицето й, точно както изискваше обичаят.

Настъпи моментът за раздаването на подаръците. Ярл Ерик пристъпи към Арн и, правейки дълбок поклон — неочаквана чест, която даде повод за доста мърморения, му подаде тежък и скъп колан от златни халки, всяка обкована с по един зелен камък. Арн завърза колана около талията на Сесилия с известна несръчност, предизвикала тук-там смях, а тя се завъртя с вдигнати високо ръце с цел всички присъстващи да видят как златото блести около кръста й и пада надолу отпред по тялото й.

След това Поле Йенсон донесе Сесилиния подарък, който съвсем очевидно бе сгънато синьо наметало. Ескил реагира веднага и отиде да свали от раменете на брат си наметалото, което той носеше. Бавно и тържествено Сесилия разгъна подаръка си. Виковете на силно вълнение и голямо възхищение откъм тълпата не закъсняха и всички се блъскаха зад гърбовете на гвардейците, протягайки врат. Никой никога не бе виждал по-красива мантия. На гърба й блестеше лъвът, целият златен и с кървавочервен език, а трите потока присвяткваха като разтопено сребро. Ескил и Сесилия я положиха на раменете на Арн. Той, също като нея, се завъртя, разпервайки с ръце чудесната дреха, за да могат всички да я видят. Нови викове на възхита отекнаха сред тълпата.

Архиепископът вдигна жезъла си и леко се подразни от факта, че поисканата тишина не настъпи мигновено. Присъстващите не замълчаха не защото бяха неблагочестиви, а защото викаха един през друг от възхита пред скъпите сватбени подаръци.

— В името на Отца и Сина и светата Дева — провикна се епископът в настъпилата най-накрая тишина — аз ви благославям, тебе, Арн Магнусон и тебе, Сесилия Алготсдотер, които се свързвате чрез венчилото, постановено от Господа. Нека щастието, покоят и благоденствието бъдат с вас, докато смъртта ви раздели и нека този съюз, постановен от Господа, спомогне за мира и разбирателството в кралството ни. Амин.

След това той гребна с една сребърна купа, която му подаде един от капеланите, от светената вода и поръси с няколко капки челото, раменете и сърцето на Сесилия. Същото направи и с Арн.

Според архиепископа сега Арн и Сесилия би трябвало да се прегърнат, за да покажат, че бракът им от този момент нататък вече е скрепен. Нито единият, нито другият обаче пожела да направи подобно изпълнение. Пред роднините и приятелите си, както и пред закона, те окончателно щяха да станат съпруг и съпруга едва в брачното ложе. И тъй като от тях явно се очакваше да изберат между архиепископа, който искаше да възтържествува гледната точка на Църквата, и близките си, които пък държаха да се продължи традицията, те прецениха, че сега не е моментът и само един поглед им бе достатъчен, за да се разберат.

Ядосан и на двамата, че се направиха на несхванали намека в благословията му, архиепископът рязко се завъртя на токовете си и влезе в църквата, за да отслужи литургията. Последваха го кралят и кралицата, Арн и Сесилия, шаферите им, както и онези от роднините и приятелите им, които успяха да си намерят място в малката църква.

Тъй като бе наясно, че присъстващите бързат повече да започнат банкета, отколкото да отдадат дължимото на своя Господ, архиепископът бе предвидил по-кратка литургия. По време на песнопенията той получи обаче неочаквана помощ от младоженците и от монаха от ордена на цистерианците, който бе в свитата на Арн. В момента, в който реши да приключи, те подеха продължението, пеейки на три гласа с все по-голяма жар, като Сесилия държеше сопрановата партия, а монахът — басовата, докато накрая очите на двамата съпрузи не плувнаха в сълзи.

Архиепископът огледа приятно изненаданите хора в църквата, които явно бяха забравили намерението си скоро да напуснат дома Божи и да се отдадат на по-осезаеми удоволствия. Погледът му падна върху Арн Магнусон, който за разлика от другите мъже, не бе свалил меча от кръста си. В първия момент той се уплаши при мисълта за някакъв капан, но не долови никакви лоши намерения в очите на този мъж, пеещ с истинско усърдие. Изведнъж си припомни, че въпреки синия си плащ, младоженецът беше тамплиер. Бързо се прекръсти, молейки се в душата си да бъде простен за тази глупава грешна мисъл.

Бе решил да се отнася добре с Арн и се надяваше той да сподели как смята да помогне на това кралство, в което властваха такива простаци като Кнут Ериксон и Биргер Бруса. Добре би било да го спечели на своя страна в борбата между Църквата и преходната власт, която се очертаваше. Човек като този тамплиер задължително трябваше да е много по-наясно с тези въпроси отколкото жадните му за власт родственици.

Мислите на архиепископа, които първоначално се бяха породили под знака на злото и подозрението, сега станаха по-леки и оптимистични, особено след като чу тримата да пеят така майсторски хвалебните песни.

Тълпата любопитни се бе поразредила след сватбената благословия и литургията и затова кортежът успя да пристигне в Арнес за по-малко от час, охраняван през целия кратък път от църквата до имението от въоръжените мъже.

Начело на шествието, веднага след двамата конника, носещи кралския герб и този на Фолкунгите, един до друг яздеха Арн и Сесилия. Обичаят не бе точно такъв, но този ден много неща излизаха извън приетия ред. Никой не бе чувал крал да дойде на крака да поиска някоя булка. Необичаен бе и фактът, че съпрузите пяха много по-добре от хората на архиепископа, както и този, че един гост не бива никога да предхожда домакина си. Но ако пък този гост е самият крал с кралицата до себе си? Тази сватба в действителност обърна с главата надолу доста обичаи.

Стените на Арнес бяха обкичени с толкова ярки цветове, че чак бодяха очите. Около палатките, в които сервираха бира, се смесваха яркото червено на наметките на Сверкерите и блестящото синьо-зелено на тези на Ериките и Фолкунгите. Можеха да се видят и множество разноцветни чуждестранни одежди, носени от поканени, желаещи да се различават или от няколкото франки, дошли с Арн Магнусон, които смятаха, че е под достойнството им да пият бира, и чийто език бе напълно неразбираем. Навсякъде думкаха барабани и свиреха флейти, жонгльорите мятаха във въздуха горящи факли и ловко ги хващаха преди да паднат на земята, певци с лютни, покачени върху скелетата, рецитираха франкски легенди. Архиепископът, който влезе носен на стол от няколко носачи, вдигаше от време на време ръка с добродушен вид и благославяше тълпата ту отдясно, ту отляво.

Арн и Сесилия отново се разделиха. Тя трябваше да се качи на един подиум, обграден със зелени клони, а той, заедно с шаферите на друг. Така бе решил Ескил, за да може всеки да вижда булката и младоженеца, защото в голяма зала можеше да се побере едва половината от гостите, а другите, останали за пиршеството на двора, щяха да се почувстват обидени от отреденото им място, откъдето нямаше да виждат новобрачната двойка. Подобни подиуми бяха изградени за краля, архиепископа и господаря на дома.

Брат Гилберт пъргаво се качи на подиума и седна до Арн, провиквайки се към свирачите и трубадурите да повторят току-що изпятата песен. Окуражени от това, че сред присъстващите има хора, които разбират текста, те веднага го направиха. Още при първите думи на песента Арн и брат Гилберт си кимнаха един на друг, като вторият даже понечи да подхване някои от строфите, въпреки че дори слушането на подобни светски песни не му беше позволено.

Трябва да се отбележи, че в песента се разказваше за рицаря Ролан, който в момента на смъртта си искал да счупи меча си Дюрандал, за да не попадне в ръцете на врага. В дръжката на този меч били скрити ценни реликви като зъб на свети Петър и нишки от една от полите, които е носела Божията майка. Въпреки усилията му обаче, мечът отказвал да се счупи и накрая изпратените от Господ ангели се смилили над героя, отнасяйки меча към небето. Тогава Ролан легнал под сянката на един бор, положил до себе си рога, с който свирел, и обърнал глава по посока на страната на неверниците, та Карл Велики да не намери своя воин със страхливо обърнато в противоположна посока лице. После се изповядал и протегнал желязната си ръкавица към Всевишния. Архангел Гавраил се спуснал от небето, взел ръкавицата и отнесъл душата на Ролан към Бога.

Песента много развълнува Арн и брат Гилберт. В нея откриха част от това, което те самите бяха преживели. Често бяха слушали разкази за храбри рицари от Светата земя, които чупели мечовете си и лягали на земята в очакване на смъртта, предавайки душите си на Господ.

Щом провансалските трубадури видяха, че това, което пеят, много е развълнувало двама от слушателите им, те се приближиха, доколкото можаха, до Арн и брат Гилберт и продължиха безкрайната си балада.

Арн, на когото най-накрая му дотегна, не се досети да им даде няколко сребърни монети, за да се отърве от тях, а им викна на езика на франките, че им е много признателен, но не желае повече да ги слуша. Те веднага престанаха и леко слисани тръгнаха да потърсят другаде по-щедра публика.

— Мисля, че трябваше да им дадеш някоя пара — му каза брат Гилберт.

— Да, но също като теб нямам нито една — отговори Арн и допълни:

— Ще се постарая да не забравя следващия път. В мен все още живее монахът. Никак не е лесно да се отърсиш от тези навици.

— Крайно време е да го направиш, защото наближава първата ти брачна нощ — пошегува се брат Гилберт и веднага съжали за казаното, като видя как Арн силно пребледня при това невинно напомняне.

Звук на рог оповести началото на същинското тържество и половината от гостите се отправиха към входа на голямата зала. Останалите навън се питаха как да постъпят, за да прикрият обидата си, че не са сред стотината избрани. Единствените, които открито изразиха недоволството, си бяха Сверкерите, които се скупчиха в средата на двора като голямо кърваво петно. Съвсем малко бяха червените наметала, отправили се към голямата зала и всички бяха носени от жени.

Най-красивото от тях лежеше на раменете на Улвхилде Емундсдотер, скъпата приятелка на двете Сесилии от мрачните времена в „Божия дом“. Дружбата, която ги свързваше, бе учудващо силна, ако се има предвид кръвнината, която стоеше между тях. Някога Арн бе отсякъл ръката на Емунд, бащата на Улвхилде. А Кнут го бе убил, устройвайки му капан.

Трите жени влязоха първи в залата. Кралица Бланка вече знаеше кой къде трябва да се настани и те трябваше да седнат на пейката на булката пред шестте шаферки.

Въпреки ясната лятна привечер в залата горяха факли. На стената зад почетните места висеше закачен син гоблен с лъва на Фолкунгите. Бе леко поизбелял, тъй като поколения наред го бяха ползвали. От двете му страни хората от прислугата бяха окачили с очевидно двусмислен претекст всички мишени от предната вечер. И първото нещо, което можеше да се види на трепкащата светлина на факлите, бяха два черни дракона на Сверкерите, пронизани от стрели. На снопчето стрели, забити в единия от тях, бе окачена златна корона — доказателството за това, което вече мълвата бе разпространила, а именно, че младоженецът беше забил от петдесет крачки разстояние десет стрели толкова близо една до друга, че можеше да бъдат обхванати от една корона.

Първа си даде сметка за това Улвхилде. Сядайки до двете Сесилии, тя отбеляза с чувство за хумор, че за щастие не е била поканена предната вечер, когато ще е трябвало много да внимава гърбът й да не бъде надупчен от стрели. Поводът за тези й думи бе очевиден, тъй като на гърба на червеното й наметало, точно по средата, с копринени конци бе избродирана черна драконова глава.

Сесилия Бланка заяви, че всяка обида има стойността, която обиденият й придава. За да отвърне със същото, Улвхилде ще трябва само да направи така, че при следващото състезание по стрелба с лък при нея в Улфсхем мишената да бъде с формата на лъвска глава.

Пейката на младоженеца бе недалеч от тук, от другата страна на първата голяма маса, по средата на която бяха почетните места. На тях седнаха Ескил и Ерика Йоаршдотер, а между тях бе архиепископът. Кралят реши да седне до жениха, както кралицата — до булката. На нито една новобрачна двойка в кралството на Ериките и Фолкунгите досега не бе оказвана подобна чест.

Всички бяха заели вече местата си, когато Ерика Йоаршдотер изведнъж напусна своето и застана близо до входа. В залата се надигна глъчка, тъй като на гостите това се стори доста необичайно. Изненадата, която последва, не бе никак по-малка. На входа се появи старият господар Магнус и, хванал подръка Ерика, мина достолепно между масите, за да заеме почетното си място до архиепископа, а Ерика се настани до тях.

Слугите донесоха старинния рог със сребърен обков, от който и дедите са пили вино, поднесоха го на господаря Магнус, който се изправи стабилно, стъпил на двата си крака, и го вдигна за тост. Безкрайно учудени и любопитни, всички притихнаха в трепетно очакване. Досега бяха живели с убеждението, че господарят Магнус от дълги години е инвалид и се надява единствено на черната освободителка.

— На малцина е дадено да познаят такава радост, каквато аз изпитвам в този ден — започна господарят Магнус с ясен и силен глас. — Пия сега с вас, роднини и приятели, за сина, върнал се от Светите земи и довел ми дъщеря. Пия за дадената ми милост да възвърна здравето си и за радостта да ви видя вас, роднини и приятели, събрани в дома ми в мир и разбирателство. Нито един от дедите ми не е имал подобен повод да вдигне този рог!

При тези думи господарят Магнус го изпи до дъно, без да разлее и капка, въпреки че към края леко потръпна от положеното усилие.

След като господарят Магнус седна на мястото си и подаде рога на сина си Ескил, настъпи кратка тишина, последвана от бурни овации, бързо преминали в неописуем шум, когато стоте гости започнаха да удрят с юмруци по масите. Не след дълго, облечени в бяло крепостни започнаха да поднасят храната под звука на флейти и барабани. Пред тях жонгльори, правейки чудновати мимики, показваха най-различни номера.

— Месото, бирата и тези музиканти ще отклонят вниманието от нас, което никак няма да е лошо — каза кралица Бланка, вдигайки чашата си по посока на Сесилия и Улвхилде. — Тези хора наистина имат много по-интересни неща за гледане при този спектакъл в зелено, червено и синьо, който им предлагаме.

Улвхилде и Сесилия се развеселиха от фриволния начин, по който Бланка пропъди засиления интерес, на който от известно време бяха обект, и трите започнаха да пият без задръжки.

— И все пак не виждаме много червени наметала в залата — каза Улвхилде, оставяйки чашата си и преструвайки се на засегната.

— Не се прави на толкова важна, скъпа приятелко — отговори й кралица Бланка. — Няма защо да се оплакваш от отношението към теб, защото си на една маса с кралицата и булката и имаш късмета да седиш върху пустия му черен петел.

— В такъв случай ти седиш върху три корони! — прихна Улвхилде.

Шумът в залата ставаше все по-силен и те бяха уверени, че никой друг освен тях не чува какво си говорят. Кралицата прецени, че е дошъл моментът да хвърли светлина върху някои неща, докато все още бяха трезви. Започна с това, че трябва да си обяснят кратко и ясно какво се крие зад цялата тази комедия тук. Вярно е, че и трите има защо да бъдат радостни. Не са си се представяли така дори и в най-смелите си мечти по времето на затворничеството в „Божия дом“ — две вече щастливо омъжени, а третата на път да го направи. Но имат целия живот пред себе си, за да разговарят за тази неописуема радост и тази необяснима милост. В момента обаче имат да говорят за друго и привлече вниманието на приятелките си към факта, че почти всички мъже имащи власт в страната, се намират в тази зала, с изключение на Биргер Бруса и някои епископи. Редом до Арн са сегашният и бъдещият крал, до булката е тя, кралицата, а на почетния трон седи архиепископът. Призна, че е трябвало да се бори, за да бъде така, защото съпругът й, кралят, бе категорично заявил, че за нищо на света няма да обиди Биргер Бруса. При все това, последният в момента неприветливо посреща други гости в Биелбо, до Бригида. Това, разбира се, не е най-доброто, но важното е да се покаже, че в кралството цари разбирателство, че Ерики и Фолкунги са винаги едни до други. Повече от това няма как да се направи.

— Скъпа приятелко, ти самата преди малко отбеляза, че за нас е голямо щастие да бъдем тук и трите заедно. Да не би сега да искаш да кажеш, че не си дошла от приятелски чувства, а поради причини, свързани с властта? — прекъсна я с огорчен вид Сесилия.

— Очевидно! — отговори кралицата. — Трябва обаче да си наясно с нещата. Не става въпрос за приятелството ни. Никой не би могъл да твърди, че кралят е действал задкулисно, за да попречи на тази сватба, както и че скърбим, задето не отиде в Рисеберя да дадеш обет. Ако кралят бе наложил волята си, всички щяха да помислят, че сме сърдити и единствено ярл Ерик щеше да дойде заедно с архиепископа и с едва половината от сега присъстващите. В такъв случай в тази зала щяха да преобладават червените мантии на Сверкерите, а не цветовете на Ериките и Фолкунгите. Нямаше да закъснеят и слуховете за разцепление. Кралят и Арн щяха да започнат да се гледат накриво, а това щеше да налее вода във воденицата на Биргер Бруса, което би било напълно глупаво, разбира се. Но по принцип мъжете не изглупяват ли понякога?

— Ти си единствената от нас, която трябваше да стане кралица — въздъхна Улвхилде. — Здравомислеща си и си напълно наясно с боричканията за властта. Аз обаче не успях да разбера как успяваш да получиш от Кнут това, което искаш. На мен самата в Улфсхем ми е по-лесно, защото фермата е моя. Но ти как го постигаш?

— Част от тайната е търпението — отговори кралицата с хитра усмивка, изпи останалото в чашата й вино, подаде я на един крепостен да й сипе още и продължи: — Другата е мъжкото тщеславие. Мъжете понякога проявяват съвсем необосновано самодоволство, сякаш чавка им е изпила ума. С това обаче лесно може да се пребориш. По-трудно е да овладееш умението да бъдеш търпелив. Когато казах на моя скъп Кнут, че той е този, който може да осигури щастливото и мирно протичане на тази сватба, за която се наговориха толкова лоши думи, когато го уверих, че ще затвърди доброто си име на великодушен крал, попречил на злите сили да вършат пъклените си дела, веднага пролича, че той на драго сърце ще изслуша съображенията ми. Именно тогава изтъкнах, че тъй като е невъзможно да се попречи на тази сватба, няма и никакъв смисъл да се правим на сърдити и да я лишим от присъствието си. Много по-добре би било кралят да протегне над всички своята ръка-закрилница с присъщата му сила и без капка егоизъм. Точно така трябва да постъпва един мъж, верен в приятелството, така трябва да постъпва и един добър крал. И той го разбра.

— И все пак в началото си е мислел за един абсолютно противопоставящ се Биргер Бруса и за две Сесилии, отказващи да се подчинят на волята му — каза, смеейки се, Улвхилде.

— Важното е да повтаряш всеки път едно и също нещо, но с различни думи. И така, ние сме тук не само за собствено удоволствие, а и за доброто на кралството — подчерта кралицата и радостно запляска с ръце над дървения поднос с тлъстия добре изпечен петел сред украсата от червени и черни пера. Още с пристигането си бе пошушнала на Ерика, че не желае да й сервират свинско месо и че двете й приятелки от времето на живота им в манастира сигурно ще пожелаят същото.

В този момент всички вдигнаха първата чаша в чест на булката. Сесилия се изправи, изчервявайки се, и изпи до дъно пълната си с вино чаша. Ръката й трепна от вълнение и последните капки паднаха върху булчинския воал.

— Трябва да накараме да ни донесат вода, защото това явно няма да е последният тост в чест на булката тази вечер — тихо каза Улвхилде.

Кралицата кимна решително в знак на съгласие и направи знак на един от крепостните, който имаше заповед да не я изпуска от очи.

Кралят беше седнал на пейката на младоженеца, в другата страна на залата, до Арн, а от другата му страна седяха Магнус Монешьолд и ярл Ерик. Самият той бе поискал да бъде така, след като бе разбрал, че именно Магнус се е представил най-добре на турнира след двамата тамплиери, които, в чест на истината, бяха на собствен терен. Прегърнал Арн през рамо, кралят му споделяше колко много съжалява, че той не е бил до него през кървавите години, предшестващи деня, в който короната здраво се бе закрепила на главата му, че той е най-добрият му приятел, защото Биргер Бруса му е повече като баща, даващ му добри съвети, и можеше сега да го признае, защото в момента друг никой не ги чуваше. Освен това изобщо не се е подвоумил дали да дойде на сватбата на приятеля си с всичките знамена и конници, с които разполага, а и никога не се съмнявал, че този съюз става по Божията воля и е награда от светата Дева за верността им и надеждата, която винаги са хранили той и Сесилия. Та кой е той, бедният грешник, за да се противопостави на волята на Всевишния? А като се има предвид топлото приятелство между Сесилия Роса и кралицата, то щастието ще е още по-голямо, ако двете семейства живеят наблизо. Най-близката църква за хората от Форшвик е тази в Нес. И тъй като той самият няма нищо против да посещава дома на Арн, то очаква от цялото си сърце Арн и Сесилия да се отбиват да го виждат не само когато отиват на литургия.

Кралят дълго време обсипва Арн с тези хубави думи в началото на вечерта. Отначало Арн се почувства щастлив и облекчен. Дълго бе живял в свят, в който лъжата и лицемерието не съществуваха и приемаше за чиста монета всичко, което му кажеха. Малко по-късно обаче си спомни разказите на сарацините за онзи несведущ франкски лекар, на когото му било дошло на ума да маже раните с мед. Тъй като е известно, че соленото е обратно на сладкото и че солта действа зле на раните, мнозина вярваха в това лечение с мед, дебело намазан върху зейналата рана. Не след дълго обаче медът увеличаваше болката, а раната загниваше.

Групата на зидарите сарацини бе настанена на другата голяма маса, недалеч от мястото на младоженеца. Арн бе настоявал да бъдат в залата, за да се знае, че са оценени заради работата си. Бе поръчал на Ерика Йоаршдотер да се погрижи на масата им винаги да има прясна вода и слугите да не им предлагат свинско месо. А за да бъдат избегнати всякакъв род инциденти, бе поискал, освен всичко друго, работниците му да бъдат настанени близо до него. Опасенията му изглежда се оправдаха, защото там сега като че ли назряваше някакъв конфликт, въпреки че трудно би могло от разстояние да се каже какъв точно. Давайки знак на краля, че отива по малка нужда, Арн стана от мястото си и се оправи към вратата, спирайки се междувременно при сарацините с цел те да го поздравят. Те точно това и направиха, когато той застана до тях и разправията се успокои от само себе си.

Арн изпитваше известна неловкост в тези скъпи франкски одежди, които шумоляха под наметалото му при всяко движение. Стори му се дори, че долови сянка на подигравателна усмивка по лицата на приятелите си, която те с големи усилия се мъчеха да прикрият. Тогава ги попита направо, по северен, а не по арабски маниер, за какво е караницата. Получи само уклончиви отговори, че е заради някакво блюдо, което се сторило на някои нечисто. Почувства се задължен да сложи точка на тази разпра, докато слухът не се е разпространил сред тези франки, които не ядяха свинско месо. Имаше само един начин да се получи уважението и подчинението на сарацините. И тъй като можеше да каже наизуст която и да е чуждестранна поема, им каза усмихнат на собствения им език:

— В името на добрия и милостив Аллах! — извика той първо и веднага на масата се възцари пълна тишина. — Чуйте първия куплет от главата на Корана за масата. „О, вярващи! Бъдете верни на вашите задължения! Позволено ви е да се храните с месото на животните от стадата ви“. Или ето ви думите на самия Аллах в главата от Корана за добитъка: „Яжте от всяка храна, върху която е произнесено името Господно, ако вярвате в наставленията Му. И защо да не ядете от храната, върху която е произнесено името Господно, щом Той вече ви е изброил това, което ви е забранил, с изключение на случаите, когато сте принудени от нуждата? Повечето хора заблуждават другите от незнание. Но Аллах познава виновните“.

Не бе нужно Арн да казва нищо повече, нито пък да обяснява смисъла на тези думи. Кимна приятелски с глава сякаш току-що чисто и просто е изрецитирал някоя светска поема, само за да разсее приятелите си строители, дошли от Светите земи. После седна спокоен на мястото си. През цялата вечер на масата на сарацините не се чуха повече никакви взаимни обвинения.

Кралят, изпаднал вече под въздействието на изпитото вино, не говореше така благо както в началото и изведнъж се впусна да обяснява това, което най-много тежеше на сърцето му. Заяви, че за него е много важно Арн да се сдобри с вуйчо си Биргер Бруса. Позова се на следващата сватба, която, според него, би трябвало да се отпразнува у Фолкунгите, тази на Магнус Монешьолд с девойката Ингрид Улве от рода на Сверкерите. Арн едва не се задави, отпивайки от виното си.

— Сесилия и аз още не сме легнали в брачното ложе, а ти вече мислиш за следващата сватба. Какви задни мисли имаш? — попита Арн, щом престана да кашля.

— Този коварен архиепископ иска следващия път да сложи един Сверкер, и по-точно Сверкер Карлсон, на трона — отговори Кнут, снижавайки глас, въпреки че никой не би могъл да го чуе сред всеобщата глъчка.

— Първо, сега на власт сме ние, Фолкунгите, и вие, Ериките. И второ, не виждам с какво бихме повлияли на епископа, като оженим сина ми за дъщеря на Сверкерите — отбеляза Арн.

— Намерението ми изобщо не е такова — каза кралят. — Желанието ни е да избегнем колкото се може по-дълго войната. Познаваме вече нейните злини и не искаме да ги преживеем отново. И не архиепископа и датските му приятели трябва да придумваме със сладки приказки, а Сверкерите. Колкото по-многобройни са брачните връзки, толкова по-голям шанс ще имаме да избегнем войната.

— Така мисли Биргер Бруса — каза Арн, поклащайки със сведущ вид глава.

— Да. И през последните двадесет години не се е лъгал. Суне Сверкенсон Сик е брат на крал Карл. За да тръгнат на война срещу нас, архиепископът и неговите датски приятели трябва да спечелят на своя страна Суне Сик. Няма да са достатъчни само Сверкерите, които те угояват там, край Рошкилд. Суне Сик обаче добре ще си помисли, преди да извади меч срещу Магнус Монешьолд, ако последният е негов зет. Такова е нашето кралско желание!

— Нали ние убихме Карл на Висинг. Сверкер, синът му, намери убежище в Дания. А сега ще трябва да го наказваме и със сватба. И няма значение дали аз, както първоначално го бяхте замислили Биргер Бруса и ти, или синът ми Магнус ще вземе за жена тази Ингрид Улве!

— Да, така смятаме да постъпим!

— Питал ли си Магнус какво мисли той за бъдещата си женитба? — попита Арн без капка припряност.

Вместо отговор кралят само се изсмя и поръча на слугите да му донесат осолено волско месо и бира.

Магнус Монешьолд седеше до баща си и разпалено разговаряше за лов и мятане на копие с ярл Ерик, така че нямаше пречка току-що зададеният от Арн въпрос да получи бърз отговор. Така поне си помисли той, навеждайки се към сина си.

Магнус веднага прекъсна разговора си и се обърна към него.

— Искам да ти задам един въпрос, сине, чийто отговор сигурно ще е по-труден, отколкото самото му изричане — каза Арн. — Готов ли си да се ожениш за Ингрид Улве, дъщерята на Суне Сик?

В първия момент Магнус Монешьолд остана като втрещен, но бързо дойде на себе си.

— Ако такова е желанието ти, татко, както и това на краля, можеш да бъдеш сигурен, че ще се подчиня — отговори той, скланяйки леко глава.

— Това не е заповед. Бих искал да разбера ти какво искаш — каза Арн, смръщвайки вежди.

— Искам да задоволя твоите желания, татко, както и тези на краля, според възможностите си. Бихте могли да поискате от мен нещо много по-неприятно от това да се оженя — отговори бързо Магнус, сякаш казваше молитва.

— Харесва ли ти подобна перспектива или не? — настоя Арн, недоволен от страната покорност на сина си.

— Не мога да кажа, че не ми се нрави, татко — отговори Магнус. — Виждал съм Ингрид Улве само два пъти. Тя е красива девойка с тънка снага и с черни коси като на повечето жени от рода Сверкер и като на твоята майка, както съм чувал. Зестрата й не е за пренебрегване и е с кралска кръв. Какво повече мога да искам?

— Много неща, ако много обичаш една жена и се молиш всяка вечер за нея, а сутрин се събуждаш с огромното желание да я видиш — прошепна Арн с наведени очи.

— Аз не съм като теб, татко — отговори тихичко Магнус повече с любов и съчувствие, отколкото с присмех, стараейки се да запази вежливия тон. — Това, което се говори за любовта, която ви свързва с мама, е много хубаво. Нея я възпяват както по панаирите, така и в конюшните. Днес не е денят, който ще помрачи тази прекрасна сага от вяра, надежда и любов и аз искрено се радвам на това. Когато дойде часът на моята сватба, ще направя това, което честта, семейството ми, баща ми и моят крал ще поискат от мен. Никога няма да престъпя думата си.

Арн кимна мълчаливо с глава и се обърна към краля. На езика му бе да каже, че сватбата с Ингрид Улве може да се отпразнува веднага след като се получи съгласието на Суне Сик, но се въздържа. Изведнъж се сети, че именно той ще трябва да иде да иска булката и да отведе до олтара дъщерята на мъжа, за чието убийството и той бе помогнал. Това налагаше първо да помисли и да се помоли, а не да прибързва.

С настъпването на нощта дойде и часът на танците. Предхождани от музикантите, шестте облечени в бяло шаферки станаха от местата си, хванаха се за ръце и минаха с големи гъвкави крачки между масите, в такт с музиката. Това бе сбогуването с младостта на тази, която щеше да се отдели от сестрите си. Танцът рядко бе изпълняван при съпровод от чуждестранни музиканти, но този път бе за добро.

Когато девойките направиха пълна обиколка около масите, музикантите засвириха в по-бърз ритъм, за да направят втората, а за третата и последна го увеличиха до такава степен, че някои от тях с усилие пазеха равновесие. Традицията повеляваше те да танцуват в кръг, хванати за ръце, за да се подкрепят при най-бързата част, но хората в залата бяха толкова много, че им бе трудно да я спазят.

След третата обиколка те спряха, задъхани и със зачервени лица, пред пейката на булката и подканиха Сесилия, Бланка и Улвхилде Емундсдотер да се хванат с тях. Дамското шествие, начело с кралицата, следвана от Улвхилде и булката, отново обиколи залата, но този път с бавни стъпки и всички участнички в него излязоха през вратата. След като тя се затвори зад тях, в залата от всички страни се надигнаха викове за още бира. Шумът стана толкова силен, че дори седящите един до друг не се чуваха, ако не крещяха. Едва успяха да изпият по още една халба, когато старият господар Магнус се изправи и, опирайки се на Ерик, се отправи към пейката на младоженеца. С ръка подкани сина си да излезе от мястото си, после краля, ярл Ерик, Магнус Монешьолд и накрая монаха.

Приветстван от радостни възгласи с пожелания за щастие, някои от които доста дръзки вследствие здравото пиене, Арн бавно и величествено прекоси залата в края на колоната, водена от краля.

Гостите, които бяха в двора, се покатериха върху масите и пейките, за да проследят пътя на шествието към брачната стая, очертан от факлоносци. Той не бе никак дълъг, защото свършваше в края на голямата сграда, откъдето пък започваха стълбите, водещи към стаята.

Старият господар Магнус изпита затруднения при изкачването на стълбата на младоженеца и поиска, леко раздразнен, някой да му помогне.

В преддверието на стаята се събра цяла тълпа, защото всички се натъпкаха в него и започнаха да събличат Арн, въпреки усилията му да се противопостави. Баща му се пошегува, че вече е малко късно да се отказва.

Свалиха чуждоземните му дрехи и му облякоха дълга до петите бяла ленена риза доста изрязана около врата. После отвориха вратата към стаята.

Вътре, на голямото легло, облечена в бяла роба, с разпуснати коси и с ръце до тялото лежеше Сесилия. Водейки го за ръка, кралят и господарят Магнус отведоха Арн до леглото и го помолиха да легне до Сесилия. Той го направи, изчервен като любимата си, а тези, които го бяха довели, се присъединиха към кралицата, Улвхилде и шестте шаферки, застанали в края на леглото.

Всички мълчаха. Арн, който нямаше ни най-малка представа какво се очаква от него, както и от Сесилия, я погледна разтревожен и й зададе тих въпрос, на който тя не отговори. Изглежда всички тези роднини и приятели очакваха нещо, но нито той, нито тя знаеха какво.

Очакването им се стори дълго и тягостно, преди да разберат причината за него. Очакваха архиепископа. Той мъчително изкачи стълбите и влезе с нерешителна стъпка в стаята, подкрепян от един от капеланите си.

Моментът бе дошъл. Архиепископът вдигна ръка и задъхвайки се, изрече благословията си. След това кралицата хвана единия край на дебелата завивка, кралят хвана другия й край и бавно покриха с нея Арн и Сесилия.

Така събирането на двамата младоженци в брачното ложе стана в присъствието на дузина свидетели. От този момент нататък Арн Магнусон и Сесилия Роса бяха законни съпруг и съпруга. Според законите на Църквата, те ще бъдат в такъв съюз, докато смъртта ги раздели. Според тези на Западна Готаланд и на дедите, ще бъдат съпрузи, докато не възникнат причини да се разделят.

Един след друг приятелите им ги поздравиха с лек поклон и ги оставиха сами за първата им нощ заедно.

Факли и свещи осветяваха стаята. Отначало Арн и Сесилия лежаха, без да помръдват с очи вперени в тавана. Дълго време не продумаха.

Пътят, довел ги до това ложе, беше извънредно дълъг. Сега лежаха в него, защото Господ бе поискал така, защото светата Дева им го беше обещала и защото и двамата се бяха молили за това повече от двадесет години. Трябваше да бъдат заедно и за да има мир и разбирателство в кралството, и за да се подчинят на волята на близките си. Кралят и кралицата бяха положили върху им брачната завивка като знак на одобрение на брачния им съюз.

Сесилия си казваше, че това дълго изпитание, започнало в момента, когато го видя да пристига на коня си в Нес, въпреки всичко отмина така бързо, като лястовичка в полет. А полетът на времето замая главата й и тя се помъчи да го спре, затваряйки очи, за да си припомни момента, в който видя любимия да идва към нея на сребърногривестия си кон. Щом обаче затвори очи, леглото започна да се върти като мелнично колело и тя се принуди отново да ги отвори.

Арн си казваше, че силната обич, която бе изпитвал в продължение на толкова години и за която бе дал клетва, че никога няма да предаде, неусетно бе отстъпила място на нещо, което няма много общо с любовта. Само преди малко Кнут и той бяха говорили за женитбата като начин за избягване на войната. Същото становище по темата бе изразил и синът им, неговият и на Сесилия, когато го бе попитал за евентуален брак с Ингрид Улве. Изглежда тази непрекъсната борба за власт бе повлякла любовта му в калта и я бе свела до съвсем малко нещо.

Колкото до плътската страна на въпроса, той се бе научил да я пропъжда от мислите си чрез молитви, студена вода и нощни разходки на кон. Сега обаче щеше да бъде благословен от самата света Дева за това, което му предстоеше в това отношение. Участниците в празненството очакваха той да се свърже плътски със Сесилия, защото утре младоженката ще бъде отведена в църквата на Форшхем, за да бъде пречистена по време на литургията. Опита се да си спомни удоволствието, което бе изпитал, когато се бяха отдали един на друг, но сякаш вратите на този спомен бяха затворени и заключени от многото молитви и мъчителните нощи в малката манастирска килия или в голямото спално помещение с братята по оръжие. Усети, че започва да се поти и внимателно отметна завивката, която кралят и кралицата бяха положили върху тях, покривайки ги чак до носовете.

— Благодаря ти, любими — каза тя.

Това бе всичко. И все пак колко приятно бе усещането да чуе гласа й и тези думи, които с пълно право можеха да изричат сега.

— Ето че вече можем да си казваме така, любима моя — отговори той дрезгаво. — И след като в този момент сме тук, не трябва ли преди всичко да благодарим на светата Дева за закрилата й през цялото това време?

Сесилия понечи веднага да слезе от леглото, за да коленичи до него, но той протегна ръка, за да я спре.

— Хвани ръката ми, любима — каза той, поглеждайки я за пръв път в очите, когато тя се обърна към него. — Този път съм сигурен, че светата Дева иска да чуе благодарността ни от мястото, където сме.

Той взе ръката на Сесилия в своята и подхвана на езика на Църквата дълга благодарствена молитва, а тя повтаряше тихо след него.

След края на молитвата свенливостта като че ли ги обхвана отново. Арн продължително се загледа в ръката на Сесилия, която държеше в своята. Тя бе същата като някога, само дето вените й сега изпъкваха повече, пръстите — понадебелели, а ноктите тук-там изпочупени от работата, която тя бе вършила в манастира.

Сесилия видя погледа му и се досети за какво мисли. Тя на свой ред погледна ръката му и си каза, че това е някогашната ръка, но укрепнала от работата му с чука в ковачницата или с меча на бойното поле, а кожата й е закоравяла от страданията и лишенията през дългото му наказание.

— Ти си моят Арн и аз твоята Сесилия — каза тя накрая, след като видя, че той не може да събере кураж да заговори отново. — Но дали ти си същият Арн, а аз същата Сесилия като онези, които се разделиха с толкова мъка в онзи паметен ден пред вратите на манастира?

— Да, същите сме — отговори той. — Душите ни са същите. Телата ни вече не са толкова млади, но те са само обвивката на душата. Ти си Сесилия, която помня и която съм си представял в мечтите и в молитвите, когато съм искал да видя лицето ти. Не си ли правила и ти така?

— Опитах се. През цялото това време съм си те представяла такъв, какъвто изглеждаше през онова лято, когато си бе пуснал дълги коси и те се вееха зад гърба ти при бързото галопиране. Никога не можах да си те представя по друг начин. Винаги се връщаше във въображението ми със същите тези черти, макар и по-стар всеки следващ път.

— Дълго време си спомнях лицето ти такова, каквото беше — косите ти, очите ти и всяка рижава луничка по носа ти. През годините съм се опитвал да си те представя различна — същата Сесилия, но по-възрастна. Не ми се отдаваше лесно и образът постепенно избледняваше. Когато те видях близо до Нес, разбрах, че си много по-красива, отколкото съм си те представял и в най-дръзките си мечти. Бръчките ти, тези твои бръчици около очите ти, те правят още по-хубава. Ах, как бих желал да ти кажа всичко това на франкски език! Прости ми, ако говоря недодялано на нашия език и думите ми трополят като груби дървени налъми.

— Думите са ти прекрасни и ги разбрах, въпреки че никога не съм чувала за думи, които да са като налъми — увери го тя и се засмя. Този смях дойде като облекчение и за двамата и ги накара да се засмеят вече едновременно.

Сесилия предпазливо се приближи до Арн в голямото легло.

— А моето лице? — попита Арн с въздишка на облекчение. — Понякога се опасявах, че заради тези рани и белези моята любима няма да може да ме разпознае, когато дойде моментът. Но не е така, нали?

— Познах те от хвърлей на стрела, още преди да съм видяла лицето ти — отговори бързо тя. — Достатъчно бе да те зърна само веднъж на коня, за да разбера, че идваш именно ти и никой друг. Не мога да намеря думи да опиша мига, в който те видях и познах, любими мой. Ах, колко е сладко, че мога да те наричам така!

— А уплаши ли се като видя лицето ми отблизо? — настоя да разбере Арн с широка усмивка, която прикриваше и известно безпокойство.

С другата си ръка, която досега криеше зад гърба си, тя погали мълчаливо големите бели белези.

— Ти каза, че душите ни са същите — напомни тя със сериозен тон. — Казват също, че очите са огледало на душата, а твоите са все така сини и нежни, както в спомените ми. Сарацините са те ранили, знаеш, че го виждам. Какво са моите бръчки около очите в сравнение с белезите от тези рани? С каква тиха сила грее лицето ти, любими! Какво ли не ми разказват раните ти за тази вечна борба със злото и за белезите, които носят единствено най-добрите, тези, чиято вяра е неуязвима? Ще вървя редом с теб с винаги гордо вдигната глава, защото няма по-красив мъж в цялото кралство.

Арн изглеждаше толкова трогнат от думите й, че тя усети, че няма да може отговори каквото и да е. Уплаши се да не би мълчанието отново да се настани между тях, наведе се към него, целуна го с изпръхнали от тази внезапна тревога устни първо по челото, после по бузата и накрая, затваряйки очи, потърси устата му.

Той отвърна на целувките й, представяйки си, че са на осемнадесет години, и всичко вече стана по-лесно. Но пък и не толкова непосредствено както някога. Обхванат от странно чувство на отчаяние, той задържа устните си върху тези на Сесилия, внимателно полагайки мазолестата си ръка на една от гърдите й.

Сесилия си наложи да не се напряга, нито да изглежда уплашена. Но от известно време стискаше толкова силно очи, че главата й силно се завъртя от изпития алкохол. Изведнъж се видя принудена да се изтръгне от прегръдката му, да побегне надолу по стълбите и шумно да повърне.

Арн първо остана да лежи, сякаш парализиран от срам. Скоро обаче си даде сметка, че не може да остане така бездеен, докато любимата му страда. Скочи от леглото, отиде при Сесилия и я прегърна успокоително през рамо. После отвори външната врата и извика да донесат прясна вода.

Малко по-късно, двамата отново легнаха в леглото, освежени от студената вода, всеки с по една голяма стомна в ръка.

Сесилия дълго време не можа да се отърси от срама и избягваше погледа на любимия си. Той я утеши с ласки, после прихна да се смее и смехът му бе споделен.

— Имаме целия остатък от живота си да се научим да се любим както някога — каза той, галейки влажното й чело. — В манастира желанието за това бързо се изгубва. Също както и сред тамплиерите, защото водим монашески живот. Няма защо да бързаме да научим отново това, което някога правехме с голяма лекота.

— И без преди това да сме изпили бъчва вино и изяли цял вол — каза Сесилия.

— Вместо това да опитаме студената вода — отговори Арн и се засмя при спомена на една далечна мисъл, преминала през замъгления му от виното мозък.

Дори и да не разбра какво толкова смешно намира Арн в това да заменят виното с вода, Сесилия също прихна. И прегърнати, двамата известно време чистосърдечно продължиха да се смеят.

Късно на другата сутрин дванадесетте свидетели, със зачервени очи и несигурна крачка, дойдоха в стаята, точно според обичая. След като Арн стана от леглото, му връчиха едно копие, за да го метне навън през отвореното кръгло прозорче. Някой се пошегува с дрезгав глас, че разстоянието е толкова малко, че дори и Арн Магнусон не би пропуснал целта.

И той не я пропусна. Подаръкът от младоженеца за булката бе вече придобит и от този момент нататък Форшвик щеше завинаги да принадлежи на Сесилия и на наследниците й.