Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рицарят тамплиер — Арн Магнусон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riket vid vägens slut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2017)
Корекция
plqsak (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Ян Гиу

Заглавие: Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

Преводач: Румен Руменов, Гергана Панкова, Иван Руменов

Година на превод: 2009

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: шведска

Художник: кадри от филма „Рицарят тамплиер“ разпространяван от „Тандем филм“

ISBN: 978-954-9420-72-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2825

История

  1. — Добавяне

IV.

Още на другия ден след като той бе отплавал за замъка Нес, Форшвик вече имаше нов и твърде строг господар. Никой тук не бе очаквал да го види отново толкова скоро.

При завръщането си Арн едва продума на Ерлинг и Елен. Не каза нищо за случилото се в Нес, нито защо се бе върнал така бързо. Захвана се авторитетно с управлението на имението.

Красивият летен покой, който цареше над Западна Готаланд само няколко седмици преди окончателното прибиране на сеното, бързо премина в трескава подготовка за зимата. Дървени трупи набавяха обикновено зиме, когато бе възможно да се превозват с шейни, а дървото бе толкова сухо, че пееше под ударите на брадвите.

Като хапна набързо след ненадейното си завръщане, Арн веднага свали ризницата и красивите сини господарски одежди и отново облече обикновени кожени дрехи. Запази обаче меча, запасан на хълбок, като знак за положението си. Свика всички мъже от имението, които не бяха заети с претоварването на стоките от корабите на речните лодки. Привика и петимата воини от стражата, както и двамата кандидат рицари Суне и Сигфрид.

Всички учудено наблюдаваха как Арн поваля дървета, служейки си вещо с брадвата и как води воловете по-добре от всеки друг. Или как накара не само петимата воини да се трепят като крепостни, а и Суне, и Сигфрид, които освен че бяха доста млади за подобна тежка работа, бяха и Фолкунги, за които се предполагаше, че трябва да усвояват добрите маниери и да въртят меча, а не да се убиват от работа като крепостни селяни.

На следващия ден, след като изненадата от тези необичайни прийоми отмина, някои започнаха да надигат глас. Торбен, най-възрастният от воините на Форшвик, заяви на всеослушание това, което всички си мислеха, а именно, че е срам за един воин да върши тежката работа, подобно на някой крепостен.

Като чу това, Арн се изправи, остави брадвата, с която работеше, изтри с показалец потта от челото си, но дълго време не продума.

— Чудесно — каза накрая. — След по-малко от половин час искам да ви видя въоръжени и по конете в средата на двора. И горко на този, който закъснее!

Изненадани, мъжете оставиха инструментите и ругаейки се отправиха към казармата. Междувременно Арн отсече дървото, разпореди да натоварят двата големи дънера на волската кола и я докара във фермата, като преди това показа на останалите кои дървета да отсекат или обелят.

Суне и Сигфрид трябваше да останат на сечището, но любопитството им надделя над желанието да се подчинят на господаря Арн. Изчакаха да измине половин час, върнаха се скришом в имението и се качиха в една от плевните, откъдето можеха да наблюдават двора през едно кръгло прозорче. Никога нямаше да забравят спектакъла, който им предстоеше да видят.

Яхнали конете си, воините се бяха построили в каре зад Торбен. Бяха намръщени, но и по-изплашени отколкото биха искали да изглеждат. Никой от тях не проронваше и дума.

Господарят Арн излезе от конюшнята върху един от конете си, които бе довел от отвъдморските земи. Обиколи два пъти в галоп двора и огледа строго петимата воини преди да завие и да спре точно пред Торбен. Бе облякъл плетена желязна ризница, но не носеше шлем. В едната си ръка държеше бял щит с червен кръст, при вида на който тръпки побиха двамата млади зрители.

Вместо меч господарят Арн държеше дебел боров клон, с който удари по голия си прасец, сякаш за да изпробва здравината му, без да откъсва поглед от воините.

— Счетохте за недостойно да работите на сечището — каза той. — Предпочитате да играете ролята на стражи, което смятате за по-достойно. Нека бъде по вашему. Този, който ме свали от седлото, ще бъде свободен, а онзи, когото аз сваля, ще трябва да се върне да сече дървата.

Не каза нищо повече. Конят му отскочи встрани и приближавайки една от плевните, промени рязко посоката и тръгна обратно. Направи няколко крачки назад и внезапно се втурна напред. На Суне и Сигфрид, които наблюдаваха как конят на господаря Арн танцува, всичко това им се стори като някакъв магически фокус. Не бяха виждали някой да язди по този начин, но ето че сега това ставаше пред очите им.

Арн така внезапно връхлетя върху воините, че най-близко стоящият дори не намери време да вдигне щита си преди да понесе силния страничен удар, който го накара да се превие от болка. Без да полага повече усилия, Арн само едва го бутна и той падна на земята. В следващия миг Арн се отдръпна, за да избегне удара на Торбен, който се бе появил зад гърба му с насочен меч.

Преди Торбен да успее да се обърне, Арн бе вече зад него и го избута от седлото. После пришпори коня си в галоп и профуча между двама от най-младите воини, които се скриха зад щитовете си. Внезапно смени посоката, подплашвайки конете на воините, които се изправиха на задните си крака и се върнаха в нормалното си положение едва след като Арн застана зад тях. Удари единия воин по шлема, а другия по ръката, с която държеше меча.

Без да им обръща повече внимание, Арн се впусна към петия, последен воин. Вдигна тоягата си сякаш щеше да удари много силно. Противникът му вдигна щита си, за да избегне удара, но атаката дойде от другата страна и той бе изхвърлен с такава сила от седлото, че се просна по гръб на земята, далеч зад коня си.

Суне и Сигфрид забравиха, че се крият. С ококорени очи се надвесиха толкова напред през кръглото прозорче, че за малко да паднат. Всичко стана толкова мигновено, че те не успяха да проследят случилото се.

Шепнешком се опитаха да си обяснят нещата. Господарят Арн си играеше със страховитите воини на Форшвик като с малки котенца. Всеки би стигнал до подобно заключение.

— Ето в това се състои работата, която приляга на един воин — каза Арн на стражите, едни — проснати или седнали на земята, други — все още превити от болка върху седлата. — Ако желаете да бъдете истински воини — продължи той, — хващайте оръжието и скачайте на седлата, за да започнем отново нашата малка игра.

За миг задържа тихомълком погледа си върху тях. Никой не помръдна. Арн поклати глава в знак, че това, което вижда, само потвърждава мислите му.

— Добре тогава, хайде всички да продължим работата си в гората — каза той. — В продължение на два или три дни, до идването на господаря Ескил и моя приятел Харалд, ще сечем борове. Този от вас, от когото остана доволен, ще може да избира дали да остане във Форшвик или да постъпи в гвардията на Арнес. Този, който избере да остане тук, няма да бъде вече така лесно побеждаван, както се случи с вас днес.

Без повече обяснения Арн обърна коня си и го поведе право към конюшнята. Суне и Сигфрид се възползваха от момента, за да се измъкнат незабелязано от наблюдателния си пост и да хукнат към сечището преди да бъдат открити. Запъхтяха се силно, но това не им попречи да коментират видяното. Стори им се, че господарят Арн току-що бе отворил пред тях врата, водеща към света на рицарите. Спектакълът като че ли приближи сбъдването на най-хубавите им мечти. Кой младеж от Фолкунгите не би дал няколко години от живота си, за да постигне и половината от това, на което бяха станали свидетели?

Нито единият, нито другият показа с нещо, че е видял случилото се преди малко, когато Арн и петимата воини се върнаха на сечището, облечени в работни дрехи. И единият, и другият се надпреварваха в усърдието си добре да работят и изобщо не попитаха какво се е случило в двора.

Когато вечерта двамата млади Фолкунги се прибраха в колибата си от клони в короната на един от високите ясени до двора, те дълго не можаха да заспят, въпреки умората и изтощените тела. Продължиха с опитите да си обяснят видяното следобед: кон, движещ се по такъв бърз и непредвидим начин, като птица, подчинявайки се на господаря си, който сякаш го направляваше с мисълта си, а не с краката, юздите и шпорите. Ездачът и конят сякаш бяха едно цяло и приличаха на легендарно животно. Ако господарят Арн държеше меч в ръката си, той би убил и петимата си противници така лесно, както и току-що хваналата се на въдицата риба. Само при мисълта за това може да те побият тръпки, а да не говорим, ако си в кожата на един обикновен воин от стражата!

Чудесно бе обаче да се видиш в сънищата си като бъдещ рицар, на който господарят Арн да е учител. И ако нещо липсваше на Суне и Сигфрид, когато умората надви възбудата, не бяха, разбира се, сънищата.

 

 

През трите дни на тежък труд натрупаха доста внушителен куп дървен материал близо до двора. Не се знаеше за какво може да послужи, а и никой не се осмеляваше да попита господаря Арн, който мълчеше и работеше повече от всички други.

На третия ден Ескил и Харалд, норвежеца, се върнаха от Нес и от този момент петимата воини на Форшвик бяха освободени от тежката работа. Арн им обяви, че който желае да отиде да служи в Източен Арос, трябва да е готов да тръгне още същия ден, а който предпочита да остане тук под негово командване и усилено да се обучава на военно изкуство, да излезе пред другите. Нито един от петимата мъже не шавна при тези думи и никой не избра да остане във Форшвик.

Тези, които щяха да се качат на кораба, за да отпътуват към Арнес и Кинекуле, започнаха трескаво да се приготвят. Ерлинг и Елен, които отиваха в едно по-добро стопанство заедно със синовете си и някои от хората си, направиха последен опит да разговарят със Сигфрид и Суне, за да се убедят, че те наистина искат да напуснат баща и майка на толкова крехка възраст. Ерлинг се намръщи, като разбра, че са били карани да работят като крепостни, но установи с почуда, че подобно оскърбление само бе усилило желанието на момчетата да служат на господаря Арн. Оставаше им все пак още малко време да променят мнението си, защото бе взето решение Сигфрид и Суне да придружат братята си, баща си и майка си при довеждането на коне във Форшвик, задача, която също се понрави на двете момчета, защото предположиха, че не става въпрос за обикновени яздитни животни.

След като бирата за добре дошли бе изпита, Ескил, брат му и норвежеца се усамотиха на брега на езерото, показвайки по този начин, че искат да разговарят насаме. Никой не ги обезпокои, освен когато Ескил нареди да им донесат още за пиене.

Полушеговито Ескил изрази първо съжалението си, че трябва да пие в компанията на един брат, облечен в дрехи на крепостен и който излъчва подобна миризма. Арн отговори, че миризмата на пот не се дължи на безделие, нито на трапезни подвизи, а е следствие на тежък, благословен от Бога труд. Колкото до облеклото му, трябва да се знае, че крепостните, които носят запасан тамплиерски меч, не са никак многобройни. Но тъй като имат по-важни теми за разговор, той само уточни, че ако е работил толкова здраво през последните дни, то е защото се е старал да не мисли за други неща, някои от които не може напълно да разбере.

Това бе самата истина. Не беше лесно да се разбере на каква постановка бе станал сцена замъкът Нес. Единственото, в което почти нямаше съмнение, бе, че кралицата е вътре в играта.

Веднага след вечерята тя бе повикала Арн да дойде при нея, подчертавайки, че е за нещо много важно. Той можеше единствено да се подчини.

Пресрещна я при залез-слънце на крепостната стена между източната и западната кули на Нес. Срещата бе кратка, защото не би трябвало да виждат кралицата сама по крепостните стени в компанията на ерген, а още по-сериозно би било, ако пътищата им се пресекат на някое по-прикрито място. Тя поиска от Арн да тръгне незабавно и да изчака във Форшвик края на съвета. За момента той има многобройни врагове в Нес, без да се взимат предвид злите езици. Трябваше най-вече да се внимава идеята за възможна тайна среща между него и Сесилия да не усъмни никого. Подобна мълва би провалила всичко.

Сватбата ще се състои, го беше уверила кралицата, и то веднага щом изтекат трите седмици, предшестващи Еньовден, през които всякакви женитби са забранени. До тогава Арн и Сесилия не трябваше да се виждат на друго място освен в бащиния й дом в Хюсабю и то в присъствието на свидетели, беше побързала тя да добави към останалите си предупреждения, защото не бяха никак малко тези, които смятаха, че тази сватба ще предизвика нещастия, между които война, и трябва да бъде възпрепятствана с всички средства.

Арн сподели с Ескил и Харалд голямото безпокойство, в което го бяха хвърлили думите на кралицата. Нямаше никакво съмнение, че тя говори сериозно и че съветите й са благоразумни. Въпреки това не му бе никак лесно да си тръгне така бързо.

Бе дори изтъкнал назначаването му за главнокомандващ в кралския съвет като причина да не напуска Нес. Тогава кралицата с кисела усмивка бе отбелязала, че няма защо да го е грижа за това, тъй като Биргер Бруса се бе заклел никога да не бъде редом с Арн Магнусон, когото обвиняваше, че не е удържал на думата си.

Арн счете за необходимо да информира кралицата за сключеното споразумение в залата на съвета. Бе обещал да изчака известно време преди да вземе решение, което пък не съответстваше с това още същата вечер да бъде заедно с годеницата си под един балдахин от горска шума. Бе уверил кралицата, че е мъж, който не отстъпва от думата си, че не е взел никакво участие в случилото се по време на вечерята и че нищо не е разбрал от това. Тя отклони тези му думи, отбелязвайки, че когато дойде моментът, той ще знае защо се връща, но сега това не търпи отлагане. Преди да се отдалечи, тя обеща да обясни всичко на Ескил и с махване на ръка отново отклони отговора на въпросите, които Арн се готвеше да й зададе. Той й се довери както за последното, така и за останалите неща.

Ескил кимна с глава. Той също се бе доверил на думата на кралицата. Тя дойде при него сутринта на втория ден, за да му каже, че брат му вече е напуснал Нес и ще го чака във Форшвик. Когато Ескил възрази относно отсъствието на Арн от съвета, кралицата и на него му отговори, че идеята да му бъде оказана честта на главнокомандващ бе отхвърлена в момента, в който кралският наместник се бе заклел, че това ще стане само през трупа му.

Впрочем заседанието на съвета бе протекло много добре и архиепископът никак не се бе учудил, че не става въпрос за избор на нова игуменка в Рисеберя. Бе направо щастлив да научи от устата на краля, че последният ще дари земи и гори, за да бъде изграден нов манастир в Юлита в Свеаланд.

Ако се свържеха двата края на всички тези сведения, би могло да се заключи, че кралицата е в съучастие с архиепископа. Според Арн това обясняваше защо той знаеше неща, свързани с него и Сесилия, неизвестни за всички други. Единствено кралицата бе скроила тази интрига. Арн не бе в течение на нищо. Никога не би приел да се подиграват така с краля, кралския наместник и брат му.

Ескил не се съмняваше, че и Арн, също като него, не знаеше нищо за това, което се кроеше зад гърба им.

За сметка на това бе трудно да се разбере кое е накарало кралицата да постъпи така против собствените си интереси. Защото ако Сесилия Роса наистина се омъжи за Арн, щеше да отпадне всякаква възможност тя да свидетелства срещу покойната майка Рикиса и никой не би потвърдил под клетва, че Ерик, синът на кралицата, един ден ще наследи короната. Кралят би го счел за предателство.

Арн обаче прецени, че не бива да съди строго двете Сесилии, след като не се знаеше точно с каква цел бяха действали. Не можеше да достигне до никакво заключение от своя страна, въпреки че по време на цялата вечеря бе до своята Сесилия. Доста прекалено любопитни уши дебнеха наоколо, гълчавата бе невъобразима и те разговаряха на съвсем странични теми. Той бе подробно осведомен затова какво върши един иконом, или по-скоро икономка, както самият той вметна като поправка, в един манастир и за сърдечното приятелство, което бе сближило двете жени по време на голямото им изпитание в „Божия дом“. Но относно интригите, които те може би крояха, не успя нищо да разбере.

— Може би е нещо съвсем просто и невинно — отбеляза Харалд, който от дълго време не бе взимал думата. — Мъжете винаги са склонни да подозират заговори и двойни игри, когато се случи нещо неочаквано. По тази причина са възникнали и съмненията за лукави действия от страна на кралицата и архиепископа. Последният не бе ли се включил открито в играта, прокарвайки пътя към сватбата на Сесилия? Кой би могъл да твърди, че не го е направил от приятелски чувства? Ако тези две жени са се познавали и заедно са страдали в продължение на толкова години, странно ли е, че са толкова близки? Не би ли направил същото и за Арн? А Арн не би ли направил подобна жертва за своя приятел? Какво ли не би направил човек, разбирайки, че щастието на приятел е застрашено?

Ескил се съгласи, че тези разсъждения са много мъдри, но важат единствено за мъжете. От двете жени не би могло да се очаква подобно поведение.

Макар че не владееше така добре северния говор като събеседниците си, Арн отбеляза, че думата „мъдър“ изобщо не подхожда в случая, освен ако се подразбира като „хитър“, тъй като поведението на двете Сесилии бе действително особено хитро. В течение само на един ден, те с лекота се бяха подиграли с всички мъже — с краля, с кралския наместник, с Ескил и със самия него. Въпросът е друг. Могат ли жените да бъдат верни в приятелството както мъжете и да пренебрегнат егоизма си?

Харалд Ойстенсон изрази мнение, че е възможно и то най-вече когато две жени така много са страдали заедно. Другите двама не бяха толкова категорични по този въпрос. Рано или късно разковничето в тази история щеше да стане ясно и за момента е безполезно да се губят в догадки.

Един много по-важен въпрос тормозеше Ескил. Отговорността по организиране празненството на сватбата в Арнес, тъй като никъде другаде не би могло да се състои, щеше да падне върху него. Но ако го направи, ще си докара неприятел в лицето на Биргер Бруса, а ако откаже, ще обиди собствения си брат.

И когато Ескил представи кратко и ясно дилемата, настъпи кратко мълчание.

— Много добре разбирам трудността на положението. Никога няма да бъдеш мой враг, независимо от решението ти — каза накрая Арн. — Ясно е, че пътуването на Сесилия от Хюсабю до Форшвик ще бъде по-дълго, но бихме могли да направим необходимите приготовления.

— Не! — дрезгаво извика Ескил. — Никога не би избрал Ингрид Улве за съпруга, дори и такова да е желанието на чичо ни. Нищо не ще може да ти попречи да се събереш със Сесилия. Не ме интересува вече да разбера защо, стига ми да знам, че е така. Нищо няма да бъде направено скришом, сякаш е нещо срамно. Сватбата ще се състои в Арнес както подобава — с музика и с много поканени гости и роднини до трето коляно!

След като тази трудност бе отстранена, разговорът стана по-приятен и те с жар разискваха какво предстои да се направи през следващите седмици. Харалд бе получил документ с печата на краля и с този на кралския наместник, с който му се нареждаше да се яви пред краля на Норвегия Свере. Трябваше да снабди с необходимото кораба, който го чакаше в Льодьосе, и да осигури екипаж, защото скоро трябваше да предприеме първото си пътуване за набавяне на сушена риба преди есенните бури да направят мисията опасна. Щеше да се облагодетелства, и той също, от печалбата на двете летни обиколки, които предвиждаше да осъществи.

— Ако Харалд има нужда от хора — каза Арн, — в Арнес ще се намерят петима норвежци, които ще се съгласят да пътуват с него, още повече, че има и разрешително от краля. А във Форшвик има петима воини, които нямат никакво намерение да останат на служба и са в състояние да заместят норвежците.

Впрочем, Арн също имаше нужда от крепостни от Арнес за строежа си и се помъчи да си спомни имената на двамата най-добри зидари от своята младост. Ескил дълго мисли и каза, че единият от тях вече без съмнение е покойник, а другият, чието име е Гур, е още жив, но много стар, за да работи, дори и да са му осигурени безплатна храна и подслон. Синът му обаче, Гуре, се справя добре, също като него някога, със строежите от камък или от дърво. Има, между другото, още няколко крепостни, натоварени със зидарска работа, но не си спомня имената им.

Арн обяви, че половината от чужденците в Арнес ще заминат за Форшвик, понеже не са добри каменоделци и там биха били по-полезни.

Когато всички бе решено, Ескил зададе на Арн един по-деликатен въпрос относно единствения си син Торгилс.

Ескил би искал той да стане богат и благоразумен делови човек като самия него. Добре разбираше обаче, че няма да е така. На седемнадесет години Торгилс бе вече член на кралската гвардия, а най-голямото му желание бе да може да си служи с лъка и меча като чичо си. Срещу това никой нищо не можеше да направи.

Бащата се тревожеше, защото който тръгне по този път, го очаква по-скорошна смърт за разлика от предпочелия търговията и сметките. През много неспокойни нощи Ескил бе виждал насън любимия си син стъпкан от коне, насечен от мечове, прободен от копия. Младите обаче трудно разбираха този вид родителски притеснения.

— Какво искаш да ме питаш по този повод? — запита Арн.

— Въпросът ми е лесен за формулиране, но труден за произнасяне — каза Ескил. — Торгилс все още не знае, че си се върнал. Знае всички съчинени за теб саги и има моменти, когато виждам, че обръща повече внимание на легендите, които се носят за теб, отколкото на собствения си баща.

— Сигурно не е точно така — отговори Арн. — Младите често мечтаят повече за меча отколкото за сметките и ние не бива да ги лишаваме от подобна възможност, но пък за сметка на това, можем да ги ориентираме в правилната посока. Но да се върнем на въпроса.

— Понастоящем Торгилс е в Биелбо заедно с Ерик, големия син на краля, и с Магнус — каза тихо Ескил. — Там са, за да гуляят и да се надстрелват един друг с лъкове. Ето защо никой от тях не беше в Нес.

— Знам — прекъсна го Арн. — Вече говорих за това със Сесилия. Но какъв е въпросът ти?

— Ще приемеш ли да вземеш Торгилс за ученик? — бързо изрече Ескил. — Понеже си казах, че му трябва най-добрият учител.

— Да! — отново го прекъсна Арн. — Искаше ми се дори аз да те попитам, но се опасявах, че няма да ти се понрави. Кажи на Торгилс да дойде тук и аз ще го направя такъв, какъвто не би могъл да стане в кралската гвардия. Нали и Сигфрид Ерлингсон, и Суне Фолкесон са под моята опека?

Ескил наведе с облекчение глава, погледна към отдавна празната си халба, но промени намерението си, сещайки се изведнъж за друго нещо.

— Ти имаш намерение да създадеш фолкунгска конница! — възкликна той с озарено от широка усмивка лице.

— Настина така смятам — съгласи се Арн, поглеждайки Харалд с крайчеца на окото. — И ще ти кажа нещо, което никой не бива да чува, но ако не с моя приятел Харалд, с кого другиго бих могъл да бъда наистина откровен? Ако успея да намеря мъже, достатъчно млади, за да учат, бих могъл да създам тук, във Форшвик, конница, способна да се противопостави с гордо чело на тази и на франките, и на сарацините. Но имам предвид единствено Фолкунги, тъй като не желая тази сила да излезе извън рода ни. Торгилс е особено необходим, защото той ще е бъдещият господар на Арнес. Именно той един ден ще отправи надолу поглед от високите си укрепени стени към армията на Сверкерите. И в този ден той трябва да знае как да спечели победата. Не забравяй, Ескил, единствено Фолкунги!

— А хората на Ерик? — попита предпазливо Ескил. — Нали и те са наши братя?

— За момента са, а и самият аз се заклех във вярност на крал Кнут — каза сериозно Арн. — Но да не предрешаваме бъдещето. Хората на Ерик и Сверкерите биха могли лесно да се съюзят срещу нас по причини, които днес не можем да предположим. Едно е сигурно. Ако направим от Арнес един наистина укрепен град и ако Господ и нашият труд ни позволят да разполагаме със собствена конница, никой ни би могъл да ни устои. А щом никой не може да ни устои, ще избегнем войната или пък тя ще бъде съвсем кратка и властта ще бъде в ръцете ни. Ето сега моят приятел Харалд чу това, което може да знае само истински другар. Попитай го и той ще ти каже, че имам право!

— Вярно е това, което казва Арн — отговори Харалд на въпросителния поглед на Ескил. — Той направи от мене воин, въпреки че може би бях попрехвърлил възрастта, когато постъпих на служба при него. Той научи нашите ескадрони, тази дума, означаваща група от конници може би не ти е известна, да водят битката както отпред, когато са в атака, така и отзад, когато отстъпват. Пак Арн и мъже като него обучаваха последователно стрелците, сапьорите и пехотинците, леката и тежка конница, учителите по фехтовка и оръжейните майстори. Ако дори само един род от северните страни придобие знанието на тези тамплиери, то той ще държи и властта независимо дали ще са Биркебени, Фолкунги, Ерики или Сверкери. Повярвай ми, Ескил, защото съм го видял с очите си. Всичко, което ти казах, е самата истина. Имаш думата на сина на краля на Норвегия.

* * *

Кралица Бланка не остави миг покой на съпруга си преди да постигне своето. Кралят отбеляза с въздишка, че мирът, който цареше навсякъде в Нес, бе изгубил много от стойността си след тридневните събрания на съвета. Но каквито и да бяха възраженията му, тя намери най-малко два аргумента, които да му противопостави.

Най-напред той заяви, че е голяма чест за неомъжена жена като Сесилия да разполага с ескорт от повече от дузина кралски гвардейци. Кралицата отговори на това с довода, че нищо не й пречи да предложи личната си охрана, тъй като всички знаеха, че Сесилия Роса е най-скъпата й приятелка. Кой би могъл да възрази срещу това?

Кралят упорито настояваше, че е прекалено сама жена да бъде придружавана от толкова въоръжени мъже. С това щяха само да покажат опасенията си от някакво злощастие.

Кралицата възрази, че никой ескорт не е достатъчно силен, когато става дума за безопасността й. Нищо по-лошо не би могло да сполети страната, ако на Сесилия се случи нещастие по време на опасното пътуване, което бе принудена да предприеме. Кралят, отново с въздишка, отбеляза, че смъртта на Сесилия не би причинила повече зло отколкото решението й да се омъжи.

Веднага обаче съжали за думите си, тъй като кралицата със строг глас изреди всички нещастия, които ще се стоварят върху кралството, ако Сесилия бъде убита или ранена. За начало Фолкунгите ще се разделят на два лагера с Ескил и Арн Магнусон от едната страна и Биргер Бруса и клонът на Биелбо от другата. А каква ли позиция би заел Магнус Монешьолд, който е син на Арн, но е осиновен от Биргер Бруса? И ако Фолкунгите престанат да подкрепят короната, какво ще стане с властта в тази страна?

Кралят се съгласи, говорейки ласкаво, а не с обикновено сухия тон между съпрузи, че идеята за конфликт между Фолкунгите е истински кошмар. Семейството му и той ще бъдат въвлечени в борба, която не само би направила несигурно възкачването на сина му на трона, но би разклатила короната на собствената му глава. И понеже не му бе никак трудно да го прави, когато бяха сами, той прие, че тя има право. Впрочем дали този конфликт вече не съществуваше? Биргер Бруса си бе тръгнал наистина бесен за Биелбо, изричайки доста тежки думи по отношение на Арн и Ескил.

Кралицата отбеляза, че времето лекува всички рани. Важното е Сесилия Роса да може да пристигне жива и здрава, за да стане съпруга на Арн. Щом Божията воля се прояви ясно и никой няма да може нещо да промени, всички тези безпокойства ще отшумят. Но ако не стане така или, още по-зле, ако нещо се случи на Сесилия Роса преди венчавката, те ще се сдобият с един безмилостен враг в лицето на Арн.

На краля не му бе трудно да приеме, че това би била най-голямата злочестина. В един свят, в който много неща се уреждат с острието на меча, добре е да имаш на своя страна мъже като Арн Магнусон. Наистина трябва да се съжалява, че в изблик на ярост, което не му приляга, Биргер Бруса се закле да се откаже от длъжността на кралски наместник, ако Арн поеме поста на главнокомандващ кралските войски. Както и да се погледне на този въпрос, болката остава, също като при болен зъб.

— Единственото спасение е да се извади болния зъб и то колкото се може по-скоро — заключи кралицата с тон, който подсказваше, че не очаква той да продължи.

 

 

Сесилия Роса изживя следващите седмици с чувството, че е лишена не само от свободата си, но и от волята си, сякаш бе обрулен лист, понесен от водите на буен поток. Не й се позволяваше дори да отива сама, когато й се прииска и както го бе правила много пъти преди това, от Нес до манастира Рисеберя.

Сега трябваше задължително да бъде придружена от дузина конни стражи с цялото им снаряжение и пътуването отне цели два дни повече отколкото обикновено. Ако би могла сама да вземе решение, тя би се качила на кораб до Амеберг на север и оттам би продължила през езерото Амеленген и през останалите, чак до Йостансьо, след което щеше да й достатъчен само още един ден езда, за да стигне в Рисеберя.

С подобен ескорт обаче бе невъзможно това да стане и трябваше да продължат по суша още от Амеберг.

При нормално положение, тя би поискала да я придружават един или двама мъже, които би могла да командва. Сега като че ли някакво опиянение бе обхванало мъжете от кралската гвардия, които без смущение говореха за нея, въпреки че бе неотлъчно близо до тях. Наричаха я наивна женичка, питаха се един друг кое ще е най-добро за сигурността й, доколко би могла да понесе несгодите, чия компания би избрала, когато настъпи нощта. Пътуването се проточваше и поради това, че командирът заповядваше да се изпращат напред разузнавачи, които да огледат тази или онази част на гората или отсрещния бряг на някой брод, преди да го прекосят. Така пътуването до Рисеберя отне повече от четири дни.

Отначало Сесилия Роса се бе опитала да запушва ушите си, да търси убежище в мечтите си за щастие или в благодарствените молитви, които отравяше към светата Дева. Още на втория ден обаче разбра, че я третират като стока, макар и ценна. Затова отиде при Адалвард, командира на отряда. Обясни му, че безброй пъти вече е минавала по този път и само веднъж се е натъкнала на бандити, които я бяха пуснали да мине, без да й сторят никакво зло, след като им бе казала, че идва от един манастир и носи единствено документи и сребърни монети, които принадлежат на Църквата. Младите разбойници изобщо не били въоръжени и въобще не я били уплашили. Защо в такъв случай една кралска гвардия, гордо развяла знамето с трите корони, всяващо ужас у повечето бандити, тръпне от страх при всеки завой на пътя?

Адалвард й отговори сухо, че една монахиня сигурно знае неща, които не са му известни, но за момента целта е да излязат живи от горите около Тиведен и отговорността е негова.

Тъй като отговорът не я задоволи, Сесилия Роса се опита да зададе въпроса си по различни начини, но не получи друг отговор. Адалвард все повтаряше, че най-важното е да се бди над сигурността й. Вторият ден от пътуването бе към края си, когато кортежът достигна до една ферма, достатъчно голяма, за да се подслонят една жена, дузината гвардейци и конете им.

Обитателите на фермата бяха изгонени, оръжията събрани и прибрани в пекарната, бе освободена и кухнята, където Сесилия Роса се настани сама. Уплашени крепостни, охранявани от гвардейците, дойдоха да й донесат вечерята и малко бира, а през нощта двама мъже стояха на пост пред вратата й.

Тези двама часови обаче като че ли повече пречеха, защото никой не й донесе нощно гърне. Когато излезе, за да задоволи естествената нужда, която не можеше повече да сдържа, двамата мъже така се уплашиха от възможността да я изгубят от поглед, че без никакво притеснение тръгнаха да я придружат дори до мястото, където една жена трябва да е скрита от мъжки погледи. А тъй като тя бе чакала последния момент, за да излезе навън, не й остана време за дълги преговори. Задоволи се само да ги помоли да се обърнат, когато потрябва.

На следващия ден, след като бяха изминали известно разстояние, тя отново дойде при Адалвард и се оплака, че е третирана като крепостна, която водят към бесилото. Тези й думи направиха по-силно впечатление от предишните й въпроси. Той се извини, отбелязвайки, че отговарят за нея с живота си.

В първия момент тя не взе на сериозно думите му и ги отдаде на мъжкото му самохвалство. Огледа скришом лицето на мъжа. То носеше отпечатъка на всички сезони и бе набраздено от белезите на стари рани от стрели или мечове. Изражението му бе крайно сериозно, без и най-малката следа от тщеславие или суетност.

— Наистина ли носите такава отговорност за мен? Да не би да съм товар сребро? — попита тя след кратко мълчание.

— По-лошо — отговори той сухо. — Ще бъда опозорен, ако не опазя товар сребро и ще загубя службата си при краля. А във вашия случай става въпрос за живота ни. Кралят ни го каза лично.

Тя усети тръпки по цялото си тяло, въпреки лятната горещина. Отражението на слънцето във водата на езерото, покрай което минаваха, й подейства като заплаха, шумоленето на буковите листа й нашепваше за тайните сили на злото, които се спотайват в горските дебри, боровете й се сториха тролове, готови всеки миг да протегнат към нея сякаш не клони, а ръце. Мъжете, които яздеха до нея намръщени и зорки, не забелязваха красотата на този летен ден, не чуваха радостните трели на птичките. В ушите им звучеше смъртната присъда и виждаха брадвата на палача.

Измина доста време преди Сесилия Роса да се осмели отново да заговори Адалвард. Най-напред се помъчи да помисли върху това, което ставаше и напълно й се изплъзваше. Отиваше да отпразнува венчавката си с Арн, защото светата Дева бе чула молитвата й и бе отстъпила. Такава бе самата истина и разумът нищо не можеше да промени.

От каква друга защита имаше нужда, за да отиде в Рисеберя, след като светата Дева простираше над нея добрите си ръце-закрилници?

Сесилия добре разбираше, че подобен религиозен аргумент никак не би впечатлил мъж като Адалвард. Той се подчиняваше преди всичко на заповедите на краля и чак след това, евентуално, на Божията воля, докато други правеха всичко възможно да задоволят тази воля, когато я отгатваха. Ето защо Сесилия се оставяше на течението да я носи като обрулен лист. В какъв щастлив свят биха живели хората, ако всеки винаги постъпва по този начин!

Но като че ли не бе и точно така. Само добротата на човешкото същество и желанието му да следва пътя, начертан от Господ, не обясняваха защо в момента е заобиколена от дванадесет въоръжени мъже. Съществуваше сигурно някаква опасност, за която тя не знаеше, но която на тези страхуващи се за живота й мъже несъмнено бе известна. Напусна мястото си в центъра на кортежа и отново се приближи до Адалвард. Не се притесни от суматохата, която предизвика сред мъжете от ескорта й, които трябваше да я пазят от всички страни. Искаше всичко да узнае и бе решена да принуди предводителя им да й разкрие тайните си.

— Много мислих върху това, което ми каза, Адалвард. Сигурно отговаряте за мен с живота си. Несъмнено аз би трябвало да проявя повече благодарност и да бъда по-малко опърничава. Моля те да ме извиниш.

— Няма какво да се извинявате, госпожо. Заклели сме се да изпълняваме до последния си дъх заповедите на краля и за момента изобщо не сме за оплакване — отговори Адалвард.

— За мен в това пътуване нямаше нищо необикновено, докато ти не ми сподели важността на мисията ви. Държа да знаеш, че за мен е голяма чест да бъда заобиколена от толкова храбри мъже като вас, ако възникне някаква опасност — продължи Сесилия.

— Всички ние сме членове на кралската гвардия — отвърна Адалвард. — Вярно е, че някои са от гвардията на кралицата, това е не по-малко достойно — добави той с лека усмивка, първата от началото на пътуването.

— Виждаш, че яздя като мъж, обкрачила коня — допълни Сесилия. — Това не те ли учудва?

— Да — отговори Адалвард. — Наистина не разбирам как го постигате, госпожо, тъй като въпреки това запазвате женската стойка на седлото. А не съм и се сетил да ви погледна по-отблизо, когато яхвате коня.

— Често трябва да пътувам на кон за нуждите на моя манастир, може би дори повече от един кралски гвардеец — продължи Сесилия сякаш разговорът бе съвсем невинен. — Уших си рокля от две части, за всеки крак по една. Освен това нося и престилка. Така стойката ми е на жена, но яздя като мъж. Трябва да знаеш, че ако опасността, за която говориш, ни връхлети, аз ще съумея да избягам много по-бързо, отколкото биха го направили повечето от защитниците ми със своите тежки коне. Ако искате да ме защитите от някоя атака, не бива да стоим на едно място, а да побегнем в галоп.

Сесилия като че ли най-накрая каза нещо, което накара Адалвард да погледне на нея като на мислещо същество, а не като на купчина сребърни монети. Оттегли се, след като вежливо я помоли да го извини, и отиде при хората си. Обясни им разпалено нещо, размахвайки силно ръце. Тези, на които бе говорил, се отправиха назад към края на кортежа, за да съобщят новината.

Когато се върна при Сесилия, той изглеждаше доволен и склонен да говори, за разлика от началото на пътуването. Сесилия усети, че почвата е подготвена за това, което искаше да попита.

— Кажи ми, Адалвард, верни мой пазителю, ти, който си човек от кралския двор и знае много повече от една бедна манастирска послушница, защо аз, която съм член на скромния род Поле, съм прицелна точка за хора с лоши намерения?

— Бедна ли?! — възкликна Адалвард, поглеждайки я изпитателно, за да разбере шегува ли се или не. — Това може би е вярно за момента, но когато станете съпруга на един Фолкунг, ще ви принадлежи една трета от богатството му. Скоро ще бъдете богата, госпожо. Ако някой успее да ви отвлече, ще може лесно да получи голям откуп. Подобно нещо вече се е случвало, въпреки че аз лично не познавам някой, останал жив след подобен пазарлък. Сигурното е, че такива неща са се случвали.

— Фактът, че ме ескортират мъже като вас, наистина ми вдъхва дълбоко чувство за сигурност — отговори Сесилия, въпреки че остана наполовина удовлетворена от чутото. — Има обаче и друго, нали? Подобна силна охрана не е необходима за защита от почти невъоръжени бандити. Достатъчно би било те да видят цвета на знамето ни и трите корони.

— Напълно вярно, госпожо — отвърна Адалвард, без този път да продължи по темата. — Аз съм част от семейството на краля и от това на баща му, свети Ерик. По-големите ми братя поеха грижата за фермите ни, а аз имах възможността да вляза в кралската гвардия. Не мога от нищо да се оплача. Когато човек е от рода Ерик знае много добре какво е борбата за властта. Вашият живот, госпожо, е част от това.

— Не разбирам много от мъжките работи — смирено отговори Сесилия. — Ето защо съм още по-щастлива да бъда съпровождана от човек, който би могъл да ми обясни това, което на нас, живеещите в манастир, убягва. Защо моят живот или моята смърт би имала нещо общо с борбата за властта?

Моля те да ми го обясниш, Адалвард!

— Не мога да ви кажа нещо различно от това, което вие рано или късно ще научите — отвърна Адалвард, поласкан, че от него се очаква да каже истината. — Ако бяхте станала, както трябваше, игуменка, аз никога не бих могъл така свободно да разговарям с вас. Ако бяхте приела, вашето свидетелстване би позволило на най-големия кралски син да наследи короната. Това вие вече го знаете, нали?

— Да. Защо обаче Сверкерите ще ми желаят злото, ако не свидетелствам?

— Ако бъдем избити — вие, госпожо, аз самият и моите хора, всички ще обвинят Сверкерите за извършители, дори и да не е така — добави Адалвард, притеснен от неочаквания обрат на разговора и от мисълта, че се е оставил да бъде въвлечен в нежелана посока.

— Не биха ли поискали, в такъв случай, да бъде убит например Арн Магнусон? — попита Сесилия, без гласът й да трепне.

— Да, разбира се. На всички е известно, че ние, Ериките, само ще спечелим от неговата смърт. Тогава вие ще станете игуменка, веднага щом мъката и самотата ви подтикнат да влезете в манастира. Заклевам се обаче, че това не влиза в намеренията ни, защото би означавало да нарушим съюза между Ерики и Фолкунги, скрепен с множество тържествени клетви. Ако нашите два рода се скарат, ние съвсем скоро ще изгубим властта в полза на Сверкерите.

— Така че Сверкерите имат интерес Арн Магнусон да бъде убит и да направят така, че убийството да бъде приписано на Ериките — невъзмутимо допълни мисълта му Сесилия.

— Без съмнение — каза Адалвард усмихвайки се. — Те биха спечелили много от смъртта на Арн Магнусон, приписвайки на нас убийството му. Кого обаче биха могли да изпратят в Арнес или във Форшвик да изпълни подобна задача? Один, единственият способен да стане невидим? Или Тор, чийто чук кара целия свят да трепери? Не, никой не би се осмелил предумишлено да убие Арн Магнусон, госпожо, можете да бъдете сигурна.

Адалвард се развесели от думите си относно Один и Тор. На Сесилия шегата й се стори доста нечестива, но пък й достави душевно облекчение.

Спокойствието на пътуването бе нарушено един-единствен път. След Йостансьо излязоха от гората, за да прекосят една по-открита местност с разпръснати тук-там ферми. В един момент се натъкнаха на стадо овце, спускащо се бегом от едно възвишение. След него тичаха четирима овчари с развети кафяви пелерини и с криваци в ръце, опитвайки се да съберат подплашените животни.

Адалвард веднага изпрати четирима от хората си с извадени мечове към тях и овчарите мигом се хвърлиха по лице на земята с разтворени ръце и крака, като същевременно се опитваха да видят с крайчеца на очите си накъде отиват животните им.

Докато четиримата гвардейци преследваха овчарите, останалите осем стесниха кръга около Сесилия с извадени мечове. Колкото до Адалвард, той застана начело, обяснявайки кратко на Сесилия, че човек не може да бъде сигурен в нищо и че смъртта може да дебне навсякъде. Но овчарите се оказаха наистина такива и не се наложи да ги убиват без нужда. Струваше им доста усилия да съберат отново стадото, но това бе всичко.

Когато най-после пристигна в Рисеберя, Сесилия веднага се затвори в стаята си и дълго остана там, с ръка върху едно от сметалата, вдишвайки миризмата на пергамент и мастило. Сметките, сред които толкова дълго бе живяла, бяха обсебили живота й. Те представляваха реалния свят, докато Арн Магнусон бе част от света на мечтите.

Сбогуването бе мъчително и обляно в сълзи. Двете млади жени от рода на Сверкерите, които бяха дошли да потърсят убежище в Рисеберя и го бяха получили въпреки несъгласието на Биргер Бруса, плакаха много повече от другите. Бяха много близки със Сесилия, която ги бе учила на шивачество, градинарство и счетоводство. Сега оставаха без покровителството на икономката, а мечтата им тя да стане игуменка нямаше да се осъществи.

Сесилия ги успокои, доколкото можа, и ги увери, че няма да престане да се интересува от това какво се случва в Рисеберя. Обеща даже лично да ги посещава от време на време, което ще е и най-доброто, за да се увери с очите си.

Тези й думи обаче не постигнаха желания ефект. Двете девойки изразиха съмнение, че светската власт ще може да упражнява волята си в Рисеберя. Наложи й се да остане един ден допълнително в манастира и често да вика при себе си Хелена и Рикиса, както се наричаха двете девойки.

Показа им многократно и съвсем точно какво трябва да правят, в коя преградка да съхраняват сметките за плащане, къде да слагат сборните писма до епископите и до управителите, отговарящи за данъка и арендата. Междувременно им разказа с повече подробности за живота си в манастира, където почти всички девойки, които се обучаваха, бяха от неприятелски семейства. Описа тежките несгоди, които двете с кралица Бланка бяха изтърпели в очакване на по-добри дни. Не пропусна да спомене за благородната и мъдра възрастна жена от старо кралско потекло, която накара тези послушнички да разберат, че не бива да избират неприятелите си толкова рано в живота.

Сесилия усети дълбоко в себе си чувството, че прилича на мъдрата Хелена Стенкилсдотер, защото бе способна сега да изпитва огромна нежност към девойки от рода на Сверкерите, които на всичкото отгоре носят омразните имена Хелена и Рикиса. Предупреди ги да не се изкушат да дават обет преди наистина да почувстват призванието и ги призова никога да не губят надежда. Увери ги, че дори бедните момичета, принудени да потърсят убежище в някой неприятелски манастир, може да бъдат призовани в светския живот по-бързо, отколкото са си представяли, и че те винаги ще присъстват в мислите й.

Останала сама след дългото съвещание, Сесилия можа най-после да си вземе сбогом със света, в който бе живяла до сега. Взе със себе си сметалото, което сама бе направила и с което смяташе най-добре. Разполагаше също така и с кон, седло, зимно наметало, подплатено с кучешка кожа и топли кожени ботуши, както и дрехите, с които бе в момента. А в Нес може би я очакваха и няколко празнични тоалета.

Като по-млади Бланка и Сесилия имаха еднакви фигури, но след седемте бременности на кралицата и вследствие изобилието на кралската трапеза, сега само Роса можеше да облече някогашните дрехи. Пазеше няколко рокли, които най-добрата й приятелка не можеше повече да носи. Бе скътала и сребро, спечелено след наложеното й наказание, за времето когато бе икономка на Рисеберя. Извади парите, претегли ги на ръка и вписа в сметната книга сумата, която й се полагаше.

В този момент си даде сметка колко малко знае за това какво притежава. Открай време бе убедена, че рано или късно ще положи обет, бе свикнала с мисълта, че е бедна. Ето защо знаеше много повече за финансовото състояние на манастира отколкото за своето собствено.

След смъртта си баща й Алгот остави само две момичета — Сесилия и Катарина, които да го наследят. На Сесилия се даваше едната половина от фамилните ферми около Хюсабю и Кинекуле, другата — на Катарина. Последната, която сега изкупваше греховете си в „Божия дом“, се бе отказала от земните блага. Кому в такъв случай се падаше нейната част от наследството? На Сесилия или на „Божия дом“? Господарка на колко ферми около Хюсабю би била тя в единия или в другия случай?

Сумата в сребро, която държеше в ръката си, би стигнала за покупката на хубава пелерина. Имаше една такава, дори още по-хубава, с цветовете на Фолкунгите, върху която тя работеше вече в продължение на три години. Бе подплатена с кожа от куница, лъвът бе избродиран със златни и сребърни нишки от Любек, а устата му и езика — с червена прежда. Нямаше наметало в кралството с толкова великолепни цветове. Това бе най-красивото нещо, което бе сътворила през годините, прекарани в манастира, но така и не успя да скрие мечтата, която хранеше по този повод — да положи един ден това наметало на раменете на Арн Магнусон.

Тя чудесно знаеше, че подобна дреха струва колкото една ферма заедно с крепостните и добитъка. Наметалото обаче принадлежеше на манастира Рисеберя, въпреки че го бе избродирала със собствените си ръце. Дълго време остана замислена с перото в ръка, преди да преодолее колебанието си. След това написа разписка за дълг от петнадесет сребърни монети, размаха листа, докато изсъхне мастилото и я сложи на мястото й в преградката.

Накрая отиде в студената стая, взе наметалото, допря го до бузата си, вдъхна острата миризма, способна повече да прогони молците, отколкото да събуди нежни мечти, сгъна го и го отнесе със себе си.

По време на прощалната литургия получи причастие.

 

 

За младия Суне Фолкесон, както и за доведения му брат Сигфрид, препускането с кон от Арнес до Форшвик означаваше сбъдването на най-лудите им мечти. Всеки яздеше по един от отвъдморските коне. Конят на Суне бе мишосив, а този на Сигфрид — светлодорест. Господарят Арн старателно бе подбрал двата жребеца преди да ги даде на момчетата. Обясни им кратко и със сериозен тон, че и двете животни са млади също както новите си собственици и че важното е да остареят заедно. Сега се полага началото на едно приятелство, което трябва да продължи завинаги. Единствено смъртта може да е причина за раздяла с един отвъдморски кон. За разлика от възрастните в Западна Готаланд, двамата младежи сами бяха разбрали, че тези животни са бленувани създания.

Подобно на повечето момчета на тяхната възраст от семейства с герб върху щита, двамата яздеха откакто се бяха научили да ходят. За тях ездата бе нещо толкова обикновено като например дишането или пиенето на вода.

Сега обаче трябваше да започнат от самото начало. Щом боднеха с шпорите тези бързи бегачи, както правеха със северните коне, те се втурваха напред с така скорост, че брулещият насрещен вятър караше очите им да сълзят и развяваше далеч зад тях дългите им младежки коси. Докато северният кон направи три стъпки встрани, отвъдморският вихрогон вече е направил десет. Това даваше на ездача усещането, че се плъзга по водна повърхност. Той не чувстваше движението, а само констатираше, че вече не се намира на същото място. Конят от страната на готите поемаше право напред, а тези жребци се носеха странично или косо, сякаш напредваха играейки си. Също както когато си в лодка по средата на бързея и тук най-малкото грешно движение би могло да има непредвидими последици. Откриваха се хиляди нови възможности и двете момчета трябваше да свикнат с тях, ако искат един ден да си съперничат с господаря Арн.

От време на време Суне и Сигфрид хвърляха поглед към чужденците. Говореха на език, който те изобщо не разбираха. Някои от тях, с много тъмни очи, бяха толкова добри ездачи колкото и самият господар Арн. Напредваха сигурни в себе си през гъстия лес, осеян с повалени от бурята в началото на лятото дървета. Други обаче, също като Суне и Сигфрид, трябваше да се концентрират и много да внимават върху седлото.

Бяха общо тринадесет ездачи. В Арнес господарят Ескил подари на всеки поизбеляло синьо наметало от тези, които бяха носили с брат му на млади години и които вече не обличаха. Трима мъже развяваха високо цветовете на Фолкунгите, с господаря Арн начело.

Колкото до чужденците, те бяха увили около телата си няколко слоя различни тъкани, а на главите си носеха големи тюрбани или странни островърхи шапки, опасани в долния край с ивици от плат. Тези с шапките бяха най-добрите ездачи. Бяха въоръжени с чудновато извити мечове, лъкове и колчани. Бяха се разгърнали в широк кръг, в който водеха и конете без ездачи. Не стана ясно как, но след един час се видя как тези свободни коне следваха и най-малките промени в посоката, указана от господаря Арн.

Конвоят се бе упътил през гората към Форшвик. Цяло чудо бе как господарят Арн се ориентираше при липсата на какъвто и да е път. Достатъчно му бе да поглежда от време на време към слънцето. В края на деня се озоваха при брода Утервадет на река Тидан, точно над мястото, където се провеждаше събранието на Аскеберя. Когато буковата гора се поразреди, те видяха пред себе си реката, която се виеше под яркото слънце. Приближаха я точно до мястото, където конете можеха лесно да я прекосят.

Вечерта, наближавайки Аскеберя, те минаха в близост до множество лодки, идващи от Арнес, в които пътуваха някои от чужденците, непожелали да изминат пътя на кон. Товарът, който носеха, изглежда бе толкова ценен, че отказваха да се отделят от него. Седяха нащрек върху сандъци, обвити във влакнести кожи. Суне помисли, че в тях има злато или сребро, но Сигфрид не бе убеден в това. Според него толкова ценни неща би трябвало да се съхраняват на сигурно място в Арнес. И двамата се съгласиха, че в края на краищата ще разберат какво е съдържанието им след като конвоят пристигне във Форшвик.

В Аскеберя свалиха товара от конете, наметнаха ги с чулове и ги напоиха. Господарят Арн дойде при Суне и Сигфрид, за да им покаже какви грижи да полагат отсега нататък за конете си. Трябва да почистят опашките и гривите от сламки, да ги огледат и да ги погалят по цялото тяло, внимателно да прегледат копитата, за да се убедят, че по тях няма вклинили се камъчета или части от корени. Едновременно с това е нужно да говорят на другаря си, тъй като колкото по-силно бъде това приятелство, толкова по-добре ще могат да работят заедно. Приятелството има първенство пред заповедите, които могат да се дават с краката или с ръцете. Остава им да научат още много неща, но след това вече ще бъдат не само много по-бързи в надбягванията от който и да е ездач от северните страни, но и ще могат да се движат назад и встрани, което пък никой от роднините или от приятелите им може да прави. Необходимо е обаче да се въоръжат с голямо търпение.

Лодките не спряха да пристигат през цялата вечер и до късно през нощта и Гурмунд, съдържателят на странноприемницата, се потруди доста, докато осигури на всички напитки и постеля.

Час преди да започне молитвата, Арн взе лъка си, опъна тетивата му, препаса колчан стрели и тръгна да се упражнява. Не спазваше вече начина на живот, който повеляваше строгия правилник и на който се бе подчинявал години наред, та едва си спомняше как е било преди това. Вече не беше тамплиер и скоро щеше да сключи благословения от Бога съюз между мъжа и жената. Но правилникът не допускаше леността, нито високомерието. Тренировките по владеене на оръжието бяха задължителни, за да бъде винаги готов да се яви в служба на Бога, щом възникне опасност. Не трябваше да позволява на мисълта, че е най-добър в боя, да го накара да си ги спести.

Намери сламения сноп, който Харалд и той бяха използвали за мишена по време на предходното им минаване през Аскеберя и се спусна надолу към реката в търсене на подходящо спокойно място. Забеляза Суне и Сигфрид да се прокрадват зад гърба му с наивната надежда, че един тамплиер няма да ги усети. В първия момент реши да се направи, че не ги е видял, както в деня, когато го наблюдаваха как дава суров урок на стражите от Форшвик. Промени обаче намерението си, ускори крачка, скри се зад един голям дъб и хвана двете момчета за тила в момента, в който минаваха покрай него по следите му.

Строго ги предупреди повече да не шпионират тайно рицар като него. Както сигурно вече са дочули, брат му Ескил би предпочел с тях да има още дванадесет въоръжени мъже. Говори се също, че повече от един властник на драго сърце би изпратил убийци с цел да се попречи на сватбата му със Сесилия. Ето защо не биха могли да изберат по-неподходящ момент да следват скришом когото и да е. Засрамени, момчетата наведоха глави и помолиха за извинение. Скоро обаче възвърнаха ентусиазма си и предложиха на учителя си да му помогнат като събират стрелите след всеки изстрел.

Арн се опита да си придаде строг вид, но трудно му се отдаде да остане сериозен. Посочи им един сух дънер и им поръча да закрепят мишената на него. Те се учудиха от голямото разстояние, но веднага се подчиниха.

Щом се върнаха, седнаха на една покрита с мъх скала, целите в очакване. Арн нагласи първата стрела на тетивата на лъка си, прицели се към мишената и ги уведоми, че от подобно разстояние ги е усетил как го следват. След това пусна една след друга пет стрели и им поръча да отидат да ги донесат обратно.

Стрелите бяха забити толкова близо една до друга, че Сигфрид, който първи пристигна до мишената, успя да ги изтръгне с една ръка. После коленичи, вперил невярващ поглед в петте стрели. Суне срещна погледа му и само поклати глава. Нямаше нужда от никакви приказки.

Арн стреля пет пъти, а Суне и Сигфрид изтичваха за стрелите, изтръгвайки ги, с едно изключение, с една ръка. Радостната възбуда на двете момчета бавно премина в обезсърчено мълчание. И двамата си помислиха, че ако ще трябва по този начин да боравят с лъка и стрелите, за да станат рицари, то нито единият, нито другият би осъществил мечтата си. Арн забеляза промяната в настроението им и веднага се досети за причината.

— Няма да ви карам да стреляте с моя лък — каза им той с равнодушен тон, когато му донесоха за пети път стрелите. — Той е изработен лично за мен, а не за вас. Когато се върнем във Форшвик, ще накарам да ви направят ваши собствени, както и мечове, и щитове. Колкото до конете, вече имате такива, но трябва да разберете, че сте в началото на дълго обучение.

— Много дълго — поправи го Суне тихо и с наведена глава. — Никой никога няма да успее да стреля като теб, господарю Арн.

— Никой в тази страна не е способен на това — добави Сигфрид.

— И двамата се лъжете — каза Арн. — Харалд, моят норвежки приятел, стреля също както мен, а скоро ще се запознаете и с един монах, който го прави може би още по-добре или, при всички случаи, го правеше някога. Не съществува пределна точка, когато искаш да научиш нещо, освен ако сам не си я поставиш. Гледайки ме как стрелям, вие чисто и просто отдалечихте тази точка малко повече от там, от където сте смятали, че се намира. Обратното впрочем би било жалко, защото аз съм този, който трябва да ви обучи на това изкуство.

След тези последни думи, свързани с ролята му на учител на тези две момчета, Арн избухна в смях, а по лицата на двамата се появи нещо като лека усмивка.

— Който по-усърдно се упражнява, той и най-добре ще стреля, това е толкова просто — продължи той. — Аз самият започнах като по-малък от вас и ако ми се е случвало да пропусна някой и друг ден, то е защото съм бил на война, където впрочем пак съм тренирал, но по различен начин. Никой не се е родил рицар. Можеш да станеш такъв само след много труд, което намирам за съвсем справедливо. Вие двамата готови ли сте все още да се трудите толкова усилено колкото е необходимо?

Двете момчета леко кимнаха, но погледите им останаха вперени в земята.

— Отлично — каза Арн. — Мога да ви гарантирам, че работа съвсем няма да ви липсва. На първо време, във Форшвик, тя ще се състои в упражняване на строителния занаят, а не на бойните умения. Но след като всичко бъде готово, вие ще трябва всеки ден да посвещавате доста часове на меча, копието, щита, ездата и ковачницата. Вечер, по време на молитвата, ще бъдете капнали от умора, но за сметка на това ще спите непробудно.

Отправи им окуражителна усмивка, за да компенсира до известна степен сериозността на думите си, напълно обективни впрочем, относно дългия път към рицарството. По-кратък изобщо не съществуваше. Изпитваше някакво особено благоразположение към двамата младежи, сякаш виждаше в тях образа на момчето преминало някога през трудната школа на брат Гилберт.

— Към кого рицарят отправя молитвите си вечер и към кого да отправяме ние нашите? — попита Сигфрид.

— Въпросът ти е особено прозорлив, Сигфрид, — отговори Арн колебливо. — Кой светия може да чуе молитвите и на двама ви и да им посвети най-много време? Колкото до мен, аз отправям молитвите си към светата Дева. Служа й и нося герба й вече повече от двадесет години. Вие споменахте свети Георги. Той е покровителят на светските рицари и е най-подходящ във вашия случай. По-лесно ми е обаче да ви кажа какво да искате в молитвите си, а то е fortitude и sapientia. Те са в основата на рицарската добродетел. Fortitude означава сила и смелост едновременно, а sapientia — мъдрост и смирение. Нито едното, нито другото няма да ви бъде дадено без усилия от ваша страна. Щом ги поискате в молитвите си в края на един изпълнен с усилена работа ден, ще си припомните онова, за което сте си дали толкова труд. А сега бягайте в леглата си и се помолете на свети Георги.

Младежите веднага се подчиниха. Арн ги проследи замислено с поглед да се отдалечават безшумно в здрача. В края на пътя се намира едно ново кралство, помисли си той, могъщо кралство, в което цари толкова сигурен мир, че никой няма да има интерес да воюва срещу него. И тези две момчета ще са може би първите мъже на това ново кралство.

Събра стрелите си, прибра ги в колчана и го метна през рамо. Остави тетивата опънати на лъка и се отправи надолу към реката, към онова красиво и благодатно за молитви място, което бе открил при предишното си идване в Аскеберя.

Не взимаше насериозно слуховете, носещи се в Арнес, според които враговете с хитрост искаха да се доберат до властта, плащайки на наемни убийци. Подобни разсъждения не бяха впрочем съвсем лишени от смисъл, си каза той, улавяйки се, че прибягва до говора на франките, когато иска да мисли с по-голяма яснота. Ако в дъното на всичко е Биргер Бруса, то наистина наемникът би спечелил много пари. Една братоубийствена война между Фолкунги само би подпомогнала Сверкерите в усилията им да си възвърнат короната. Подобна идея обаче би могла да се роди в главите на стратезите от кръчмата, опиянени от бира и вино. Едно е да правиш проекти, друго е да ги доведеш до добър край. Да предположим, че в този момент, на здрачаване, към Аскеберя приближава убиец. Къде би потърсил най-напред? Да предположим и че същият този убиец успее да го открие тук, на това място, при падането на нощта. Би ли успял обаче да се промъкне толкова близо до него, че да го прободе с меч или нож? И ако все пак успее да го направи под прикритието на нощта, би ли могъл да разчита, че ще намери един невъоръжен спящ тамплиер?

Божията майка го е закриляла във всичко досега и не би позволила да бъде подло убит точно сега в Западна Готаланд. Дала му е най-големите дарове на земното съществуване, но не безусловно, защото в същото време му е отредила най-великото от делата, което би могла да повери на някой от своите рицари. И не става дума само за църквата, обречена на Бог, която той ще трябва да изгради, за да докаже, че Той е тук и няма защо да бъде търсен с кървави войни в далечни страни. Поставила му е още по-благородната задача да осигури мира.

Откри мястото, където можеше да си почине и да се помоли. Вече се бе спуснал краткият летен здрач. Няколко седмици по-късно, на Еньовден, здрачаването ще продължава едва половин час. Нямаше вятър и във въздуха бавно се настаняваха ароматите на нощта. Един славей се гушеше в близкия гъсталак и песента му изпълни за момент цялата му душа. Никога досега не бе изпитвал подобен покой. Изглежда светата Дева искаше по този начин да му покаже, че небесното щастие може да господства и при земното съществуване. В момента бе способен да усети нейната воля и нейната безкрайна благодат във всяко събитие, голямо или малко. Баща му бе на път да възстанови жизнените си сили и скоро щеше отново да може да ходи.

Ибрахим и Юсуф бяха преместили господаря Магнус в голямата стая на кулата веднага след като бе добре почистена и с помощта на няколко крепостни изградиха нещо като мост с перила от двете страни, по който болният да може да се придвижва, опирайки се на ръцете си. С всеки изминал ден ставаше все по-очевидно, че той скоро ще може да се движи без чужда помощ. Бе възвърнал и част от доброто си настроение и бе заявил, че ще проходи отново по случай сватбата на сина си. Със старческа походка може би, но при всички случаи на собствените си крака. До празника Еньовден щеше да държи в тайна оздравяването си, за да могат всички присъстващи на сватбата да се уверят с очите си в благотворното влияние на медицината. Говорът му също много се бе подобрил след ежедневните упражнения и бе оставил зад себе си отчаянието, което в началото бе негов постоянен спътник. Преди категорично отказваше да подхвърля от едната в другата си ръка малкото обло камъче, а сега го правеше толкова усърдно, че се налагаше от време на време Ибрахим и Юсуф да го възпират, за да не прекали.

Бе споделил с Арн чувството си, че животът се възвръща и в тялото, и в душата му. Знаеше, че и дума не може да става за някакво чудо, каквото и да разправяха хората. Това бе негово лично дело, плод на силната му воля и, би могло да се каже, на молитвите му, без да се изключват уменията на двамата чужденци. Те бяха обикновени хора, а не светци или магьосници, въпреки странното им облекло и неразбираемия език, на който говореха. Тогава Арн бе разкрил пред баща си, че тези двама мъже, чиито имена бяха Ибрахим и Юсуф, в действителност са сарацини. След като чу това, господарят Магнус бе потънал в дълго мълчание и Арн бе съжалил, че му е казал истината. Накрая баща му бе казал, че знанието прави живота по-добър, независимо дали идва от близо или от далеч. Бе го изпитал с тялото си. Злословенето от страна на хората на Църквата по отношение на тези сарацини нямаше никаква тежест срещу думите на собствения му син за тях. Кой друг впрочем би могъл да се произнесе по въпроса с по-твърдо убеждение? Този, който е бил свещеник във Форшвик или епископ в Източен Арос? Или този, който е водил война със сарацините в продължение на двадесет години?

Арн се бе възползвал от случая, за да добави, че във всички места на Ордена на тамплиерите има вещи в медицината сарацини, защото са най-добри в тази област и че това, което е добро за святата Божия армия, трябва да е същото и за хората от Западна Готаланд. След тези му думи баща му бе изпаднал в добро настроение и бе веднага помолил Арн да го придружи до най-високото място на крепостната стена, за да може да види строителната площадка. Арн бе изпитал опасение да не би това излизане на баща му да се окаже преждевременно. А освен това не би желал той да оцени строителните работи като ненужни и да им се противопостави след като вече разсъждаваше трезво. При вида на голямата и красива стена, която вече бе придобила форма около външните части на крепостта от страната на езерото с перспективата да обгради изцяло Арнес, той бе занемял от радост и гордост. Самият той бе направил известни подобрения на тези укрепления в младостта си и често след това бе съжалявал, че не е могъл да ги направи още по-добри. Арн подробно му бе обяснил как ще изглежда всичко, след като работите приключат, и го бе уверил, че никой враг няма да може повече да заплашва Фолкунгите. Баща му горещо бе одобрил всичко това.

Единственото нещо, което не се бе харесало на Арн по време на това кратко посещение, бе настроението на Ерика. След като бе научил за съдбата на своя непознат брат, той бе разговарял за това с Ерика с цялата печал, която подобаваше. Тя обаче много го бе наскърбила, мислейки повече за отмъщението, отколкото за мъката. Бе заявила, и това бе най-лошото, голямата си благодарност към светата Дева, че е довела в Арнес един воин на Господа като него, за да се считат дните на този презрян Еббе Сунесон вече преброени. Защото законът е недвусмислен. Ако Арн поиска двубой, за да измие честта на семейството, Еббе не би могъл да откаже. Ерика бе изпаднала в толкова възбудено състояние, че се смееше и плачеше едновременно, говорейки за това какво ще почувства Еббе Сунесон, когато се види принуден да извади меч срещу по-големия брат на жертвата си и усети приближаването на собствената си смърт. Арн не бе успял да я успокои и й бе предложил да се помоли за душата на Кнут. Тя бе приела, без обаче да се успокои напълно.

Тази греховна склонност у Ерика го натъжи и през цялата дълга нощ на брега на реката той се моли преди всичко тя да се разкае и да й бъде простено.

 

 

Пътуваха сякаш към дълбините на мрака. Братята Вахтиян напредваха по реката с чувството, че напускат света на хората и се приближават до неназовимото. Редките обиталища, близо до които минаваха, ставаха все по-примитивни, а по бреговете на реката заедно тичаха добитък и деца, до такава степен подивели, че трудно се различаваха едни от други.

Ужасното място, където трябваше да прекарат нощта, гъмжеше от мръсни космати мъже, крещящи на някакъв напевен неразбираем език и пиещи като животни, преди да се сбият помежду си или да се свлекат и заспят на пода. Всички онези, които идваха отвъд морето, си построиха лагер, за да не спят в къщата и с отвращение отказаха донесената от крепостните храна. С настъпването на нощта верните на Пророка, също като християните, помолиха небето да се смили над тях.

На сутринта измина много време преди да тръгнат на път, защото капитаните бяха принудени да издирват хората от екипажа в най-неочаквани места, където ги бе съборил сънят. Гневни, със зачервени очи, смърдящи на урина и повръщано, те най-накрая заеха местата си на греблата, спешени до тях като добитък. Слънцето бе вече високо. Господарят Арн и конниците с него имаха сигурно няколко часа преднина.

Късно същата вечер лодката им акостира до понтоните на Форшвик. Разтоварването започна на часа и братята Вахтиян бяха напълно погълнати от грижата да опазят нещата си, та не можаха още на момента да съзерцават нещастието си.

Съгласиха се обаче, че би могло и да е по-лошо, когато Арн ги събра в двора сред дървените къщи с покриви от трева. Всички наоколо бяха трезви и почти чисти. Най-малкото не смърдяха като гребците.

— В името на добрия и милостив Господ, който е Господ на всички ни дори и да Му се молим по различен начин, ви поздравявам с добре дошли в дома ми — каза им Арн на арабски, както винаги го бе правил, и продължи. — Вие достигнахте целта на пътуването си. Нека преди всичко да благодарим на Господ, че ни доведе до тук живи и здрави.

Арн сведе глава и всички го последваха. Изчака ги да вдигнат глави в знак, че молитвата е свършила.

— Зная, че това, което виждате, никак не ви впечатлява — заговори отново той. — Пред нас са четири години работа преди уговорения завършек и можете да бъдете сигурни, че никой няма да познае това място в края на този период. Няма да строим укрепен град, а ще направим един кервансарай, едно средище на оживена търговия. Няма да издигаме стени като в Арнес, а ще градим ковачници, пещи за тухли и стъкло, работилници за седла, филц, керамика и тъкани. Не може всичко да се направи наведнъж. Първо трябва да си построим покрив и да осигурим същата чистота като отвъд морето. После ще се захванем едно по едно с другите неща по ред, който счетем за най-добър. В северните страни зимите са съвсем различни от това, което сте виждали до сега. Когато дойде студът и първият сняг, аз съм сигурен, че никой от вас няма да ме проклина, дори и тайно, за това, че съм ви карал през първите седмици да се претрепвате от работа като роби. Верните на Пророка, мир на душата му, ще бъдат възнаградени за усиления си труд след по-малко от шест месеца с идването на първия сняг.

Както обикновено, Арн повтори думите си и на езика на франките преди да се отправи към двамата производители на филц Айбар и Бюлент и да ги отведе в малката постройка на брега.

— Някои ще имат късмета да не се потят по строежите — измърмори Яков Вахтиян. — Какво да направим, за да се откачим и ние?

— Ще успеем, не се тормози — отговори невъзмутимо Марк, повеждайки брат си за ръка, за да разгледат по-отблизо мястото, на което щяха да работят през следващите няколко години.

Тъй като проявяваха интерес към всичко, което можеше да бъде построено или произведено, те обиколиха цял Форшвик и скоро намериха доста теми за разговор. Съдейки по количеството наскоро подготвен дървен строителен материал, струпан на различни места, както и по този, който все още пристигаше от близката гора, те заключиха, че става въпрос за няколко сгради. А когато видяха купищата камъни, както и буретата с вар и пясък, разбраха, че те ще бъдат различни от вече съществуващите. Ще изглеждат сигурно като голямата дървена постройка в Арнес, на която единият преден връх на покрива е от камък, а в дъното й има огромно огнище от същия материал. Запалвайки в него буен огън, би могло спокойно да се посрещне суровата зима, както прецени Марк. Тук, за разлика от отвъд морето, дърва никога няма да липсват.

Предположенията им прекъсна господарят Арн, който се приближи към тях с широки стъпки, прегърна ги през раменете и им каза, че съвсем скоро ще се захванат с това, на което са най-способни, а именно в измислянето и направата на сечива и инструменти. Но преди това държеше да ги запознае с проектите си. Имаше доволен и уверен вид сякаш това изгубено на край света място бе вече прекрасен и процъфтяващ кервансарай.

Отведе ги първо до двата водопада и им обясни, че може да се осигури толкова енергия, колкото душа ти иска, защото водата, за разлика от вятъра, никога не секва.

Близо до по-малкия водопад се въртяха две водни колела. Арн покани двамата мъже в мелницата и им показа как тази въртяща се сила може да се предаде на мелничните камъни.

— И това е само началото — рече той. — Можем, ако пожелаем, да построим десет подобни колела, а дори и по-големи. Те, разбира се, ще се въртят по-бавно, но чрез създадената от тях сила ще може например да мелим варовик и да правим вар и хоросан. Бихме могли да използваме и колела с по-малки размери, които съответно ще имат и по-малка мощ, но за сметка на това ще се въртят по-бързо. Ето върху какво искам да започнете да мислите.

Тръгна пред тях, за да ги изведе от мелницата и с все същия ентусиазъм им показа мястото до големия водопад, където смяташе да изгради тухлен склад за храни, през който по специална вада да тече студена вода, преди да се влее в реката. По протежение на същата тази река предвиждаше да бъде прокопан канал, покрай който да се подредят работилниците и който да поема и неизразходвана енергия. Хидравличната енергия ще задвижва и ковашкия мех, и ковашкия чук. За да се избегне пренасянето на гориво във всички посоки, най-добре ще да е работилницата на двамата братя да се разположи в близост до ковачницата и фабриката за стъкло. Когато Марк му възрази, че трудно би могъл да си представи нови машини сред грохота на ковашките мехове и чукове, господарят Арн се съгласи с усмивка, че не е взел предвид подобно вредно влияние, но пък през зимата сигурно добре ще им идва топлината от тези дейности.

И те двамата обаче, също като Ибрахим, лекаря, ще трябва да започнат с нещо съвсем различно. През дъждовната есен и още повече през зимата ще е трудно да се поддържа чистотата и на местата, и на хората, ако още отсега не се започне с производството на сапун. Виждайки обидените физиономии на двамата арменци, Арн се извини и обясни с усмивка, че в северните страни е непознато дори името на този продукт и който държи да е чист през зимата, използва дървесна пепел, смесена с лой. Друга възможност е да се извлича маслото от северните борове, както правят в Ливан с кедрите, и той вече е дал разпореждания да бъде събран обилният сок от няколкото растящи наблизо дървета.

Арн прекрати веселите си обяснения, след като видя смръщените лица на двамата братя. Би могло, разбира се, тежката и мръсна работа по събирането на дървесния сок да бъде свършена от някои от неговите хора, но след като течността бъде в тенджерата, важните господа арменци би трябвало вече да склонят сами да свършат работата.

Впрочем, като начало, Марк и Яков биха могли да изпълнят по-добре от всеки и една друга задача — да тръгнат по брега на езерото и да съберат водните растения, чиято пепел след изгарянето им може да се използва при производството на стъклена каша, твърде необходима с оглед предстоящата зима.

Научавайки за какви дейности, достойни за изпълнение единствено от роби, смяташе да ги използва, братята Вахтиян като че ли онемяха от изумление. Поради това Арн се впусна в дълги обяснения, които в същото време бяха и начин да се извини:

— Едно толкова просто нещо като филца например, е непознато в страните от Севера. Затова единствено Айбар и Бюлент, двамата турци, които произвеждат тази материя, се захванаха с работата, за която са тук. И въпреки че основното количество от готовия филц ще бъде отделено за евентуално военно приложение, останалото ще е добро дошло през зимата. Трябва добре да се разбере, че всичко онова, което е очевидно в отвъдморските страни, тука не е. Същото се отнася и за сапуна, ценен не само от верните на Пророка, мир на душата му, а и от тамошните християни. Във всяко начинание има начало и всеки трябва да приема дори и най-недостойните задачи. Едва след това ще дойде редът на истинската работа, достойна да бъде наречена така, а именно изработването на арбалети, остренето на стрели за големите бойни лъкове, изковаването на мечове и шлемове, изтеглянето на железни жици и изпичането на грънчарски и стъклени изделия. Впрочем — добави той усмихнато, — който няма да участва в изпълнението на тези скромни задачи, ще трябва да се включи в строителните работи.

Тази последна забележка бързо убеди двамата братя. Единият от тях обаче помоли за позволението всеки път, когато имат време и желание, да мислят по въпроса за хидравличната енергия и нейното приложение.

Това бе добро предзнаменование. Арн се отдели от тях и се забърза към останалите, за да сподели и с тях препоръките си. Двамата братя се възползваха от това, за да слязат до мелницата с цел да огледат колелата и осите, на които те се въртяха, мислейки едновременно с това на глас. Защо не дъскорезница, се запитаха. В тези страни от Севера сечта и дялането на дърветата се правеше с брадва. Защо пък това да не се прави с трион? Енергия за целта не липсваше, както бе отбелязал господарят Арн. По какъв начин обаче енергията да достигне до трионите? Сложна задача, но съвсем по вкуса на двамата братя. Веднага се отправиха да потърсят пергамент и мастило. Идеите им придобиваха по-голяма яснота когато ги видеха черно на бяло.