Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя (3)

III.

Този ден в кралската крепост Нес щеше да бъде запомнен като деня на голямата олелия. Човек рядко можеше да види Биргер Бруса толкова ядосан. Той, който беше познат с това, че дори и в най-напрегнатите разговори винаги говореше с нисък глас, сега вдигаше такава врява, че се чуваше из цялата крепост.

Разбира се, това не започна в момента, в който Арн Магнусон влезе на кон в Нес, придружен от брат си Ескил, кралица Бланка и Сесилия Роса. Отначало имаше прегръдки и прочувствени думи. И ярлът, и кралят приветстваха Арн със сълзи в очите и благодарствени слова към Дева Мария. Бързо беше донесено бяло рейнско вино и всички говореха един през друг. Изглеждаше, че ще бъде истински ден на радостта.

Уви, в един миг всичко се промени, щом Арн си позволи да каже няколко думи за предстоящата си сватба със Сесилия Роса.

В първия момент ярлът реагира така, както хората бяха свикнали да прави. Веднага стана студен и понижи тон и после предложи приятелски, макар и под формата на заповед, кралят да се оттегли в по-малката съвещателна зала, за да обсъдят нещо важно, а с него да дойдат Арн и ковчежникът Ескил.

По-малката съвещателна зала се намираше на предпоследния етаж в източната кула на крепостта. Там стояха само резбованият дървен стол на краля с трите корони, столът на ярла с фолкунгския лъв, столът на архиепископа с кръста и по-малки дървени столове с кожени седалки, както и голяма дъбова маса с печат, восък, пергаменти и принадлежности за писане. Варосаните каменни стени на залата бяха съвсем студени.

Кралят седна спокойно на големия си стол, поставен под една от отворените амбразури, за да пада светлината върху главата му. Ярлът обикаляше разпалено из стаята. Арн и Ескил бяха седнали на по-малките столове. Ярлът беше облечен в чуждестранни дрехи в лъщящо сиво и черно, на краката си носеше обувки с дълъг нос от червена и златиста кожа, а фолкунгската му мантия с кожа от хермелин се развяваше зад него, докато ходеше напред-назад, за да усмири гнева си. Кралят, който като ярла беше пуснал доста голямо коремче, откакто Арн не ги беше виждал от много, много време, седеше видимо спокоен и изчакваше. Съвсем беше оплешивял.

— Любов! — изръмжа внезапно ярлът високо, което показваше, че изобщо не беше успял да се успокои. — Любовта е за безделници и мекушавци, блатни птици и шутове, девици и слуги! Но за мъжете любовта е пратена от дявола, една мечта за глупците, която предизвиква по-голямо нещастие от всяка друга мечта, измамно дъно на морето, дърво, паднало напреко на пътеката в гората, майка на убийства и интриги, баща на предателства и лъжи! И ти, Арн Магнусон, се завръщаш у дома, претендирайки за това след всички тези години! Любов! Когато благоденствието на кралството е заложено на карта. Когато твоят род и твоят крал имат нужда от подкрепата ти, ти ни обръщаш гръб. И подобно безсрамие обясняваш с това, че ти като някакъв шут си се заразил с тази болест за деца и малоумни!

Ярлът млъкна и започна да обикаля стаята, скърцайки със зъби. Арн седеше със скръстени ръце, леко наклонен назад, но с неподвижно лице. Ескил погледна навън през една от амбразурите към светлия, спокоен летен ден, а на крал Кнут изглежда му беше интересно да разглежда ръцете си.

— Няма нужда да ми отговаряш, приятелю! — с подновени сили изрева ярлът към Арн. — Скоро архиепископът ще е тук с цялата си свита епископи. Той е коварен човек и член на рода на Сверкерите, а страхливците около него не смеят и да гъкнат. Той е човек, който би искал да върне рода на Сверкерите на трона, а най-голямото му оръжие са писма както от папата в Рим, така и от интриганта Абсалон от Лунд. Трябва да се справим със ситуацията сега, за да си спестим по-нататъшни неприятности. Ти можеш да ни помогнеш в това, но се инатиш. Защото главата ти се е замаяла от любов! Та това си е подигравка с всички нас. Колко войни и колко мъртви роднини, колко пожари очакват страната ни, само защото главата ти се е замаяла от любов? Сега вече държа да ми отговориш.

В гнева си ярлът дръпна мантията от гърба си и я хвърли на стола си преди да седне. Изглежда се ядосваше още повече от собствените си думи, вероятно и той го осъзна сега и се опита да се върне към нормалното си състояние.

— Положил съм клетва — каза Арн с преднамерено нисък глас, с какъвто си спомняше, че самият Биргер Бруса говори по принцип. — Заклел съм се в честта си и в меча си, който е меч на рицар тамплиер и е посветен на светата Дева, че ще оцелея през периода на изкупление, че ще се върна при Сесилия и че аз и тя ще изпълним това, което вече сме си обещали един на друг. Такава клетва не се разваля колкото и да се гневиш, скъпи мой чичо, или колкото и неподходящо за интригите си да го намираш. Клетвата си е клетва. А светата клетва е още по-силна.

— Една клетва не е никаква клетва! — извика Биргер Бруса, който очевидно светкавично беше завладян от гнева си отново. — Едно дете се заклева да свали луната. Какво е това? Детски приказки, които са неприсъщи на действителния живот. Ти беше едно хлапе, сега си мъж и то воин. Както времето лекува раните, така то ни дарява и с разум и ни прави различни от тези, които сме били като деца, и това си е късмет. Някой от тук присъстващите ще застане ли зад всички неща, които вероятно сме обещавали като неразумни хлапета? Една клетва не е никаква клетва, ако самият живот поставя препятствия на пътя й. А ти стоиш пред голямо препятствие, Бог ми е свидетел!

— Не бях никакво дете, когато дадох тази клетва — отвърна Арн. — И всеки ден по времето на една война, толкова дълга, че вие въобще не можете да си представите, съм повтарял клетвата в молитвите си към Дева Мария. И Тя ги е чула, щом съм тук.

— Но в края на краищата ти носиш фолкунгска мантия! — изкрещя ярлът със зачервено лице. — Една фолкунгска мантия трябва да се носи с чест пред рода! Между другото, като си помисля за това, как е станало? С какво право ти, един покайващ се в продължение на двадесет години, който е загубил честта си и родовата си принадлежност, си наметнал фолкунгска мантия на раменете си!

— Аз го направих — намеси се Ескил малко плахо, когато се видя, че Арн не желае да отвръща на обидата. — На мястото на баща ми аз съм главата на рода в Западна Готаланд. Аз и никой друг смених тамплиерската мантия на Арн с нашата. Аз го приех отново с пълни права в нашия род.

— Стореното-сторено в такъв случай — измърмори Биргер Бруса и като че ли щеше да се върне в нормалното си състояние. Но вместо това рязко се изправи и започна отново ядните си обиколки. Останалите в стаята размениха предпазливи погледи, кралят сви рамене. Той също никога не беше виждал Биргер Бруса да се държи по такъв начин.

— Толкова по-добре, щом сега носиш нашата мантия! — изръмжа изведнъж Биргер Бруса и посочи обвинително Арн. — Толкова по-добре! Защото тази мантия предполага не само закрила от враговете, право да носиш меч където си поискаш и право да яздиш със стражите. Тя носи със себе си дълг, твоя проклет или благословен дълг, както ти си избереш, да правиш това, което е най-добро за нашия род.

— Доколкото то не противоречи на Божията воля или на свещена клетва — отвърна спокойно Арн. — Във всички останали случаи ще направя всичко по силите си, за да нося с достойнство цветовете ни.

— Тогава ще ни се подчиняваш, иначе можеш спокойно отново да си сложиш бялата мантия!

— Аз, разбира се, съм запазил правото си да нося мантията на рицар тамплиер — каза Арн и направи кратка пауза, както Биргер Бруса, когото си спомняше, би направил, преди да продължи. — Но не е за препоръчване. Като рицар тамплиер аз не се подчинявам на никой ярл или крал на света, на никой епископ или патриарх, а само на самия Бог Отец.

Биргер Бруса се закова по средата на гневната си обиколката, погледна изпитателно Арн все едно, че търсеше присмех или презрение в думите му, после продължи, седна и си пое дълбоко дъх няколко пъти.

— Започваме отначало — каза той тихо, сякаш най-накрая беше обуздал гнева си. — Започваме отначало и нека сега спокойно да разгледаме положението. Дъщерята на Суне Сик Ингрид Улве вече е достатъчно голяма да се омъжи. Говорил съм със Суне и той също като мен смята, че е разумно Ингрид Улве да стане още една брънка от веригата, която ковем, за да държим войната омотана в нея. Ти, Арн, си вторият по възраст син на главата на рода и освен това мъж, за когото се пеят песни и се разказват саги. Ти си добър кандидат за женене. По два начина ще попречим на Сверкерите и групата епископи да намерят причина за нова война. Единият е Сесилия Алготсдотер, която ни е голяма длъжница, Бог ми е свидетел, да приеме възвишеното призвание и да стане игуменка в моя манастир Рисеберя. Тя знае как стоят нещата с изповедта и завещанието на лукавата майка Рикиса за това, че кралица Бланка била дала обет по време на тежкото си пребиваване в „Божия дом“. Сесилия твърди, че е готова да се закълне в това и всички ние й вярваме. Нали разбираш всичко това?

— Да, всичко разбирам — отговори Арн. — Но имам възражения, които ще запазя, докато чуя другия начин.

— Другият? — изненада се Биргер Бруса, който не беше свикнал някой така спокойно да казва, че има възражения срещу него, когато той се е изказал по най-добрия начин.

— Да — каза Арн. — Нали по два начина щяхме да оплетем Сверкерите в мрежата на мира с нашите хитри капани. Единият беше да направим Сесилия игуменка, което обаче е по-скоро работа на църквата, а не наша. А другият?

— Някой с високо положение в рода да се ожени за Ингрид Улве! — отговори Биргер Бруса и пролича, че отново му е станало трудно да сдържа гнева си.

— Тогава ще кажа какво мисля — рече Арн. — Вие правите Сесилия игуменка на Рисеберя, въпреки че по право това е дело на църквата и цистерианците. Мислите си също, че действително ще успеете с това и вие ще се окажете умните. Майка Сесилия, току-що призната игуменка, се заклева пред архиепископа, тъй като според правилата трябва да го направи пред него. Архиепископът е поставен пред сложен въпрос за разрешаване. Може да го направи по два начина. Може да поиска доказателство от Сесилия, като я накара да носи нагорещено желязо с голи ръце или да върви боса по него — Божие свидетелство, че думите й са истина, щом нажеженото до червено желязо не я наранява. Или може да опише случая в Рим. Ако е лукавият интригант, за когото го представяте, ще избере второто, защото с нагорещеното желязо човек никога не може да е сигурен какво ще стане. А ако уведоми Рим за случая, той ще постави нещата така, че да изглежда, че новата игуменка се е клела лъжливо. С това той няма да има никакъв проблем. Папата веднага ще отлъчи Сесилия. Следователно няма да сте спечелили нищо, а ще сте загубили много.

— Не можеш да знаеш дали събитията ще протекат толкова лошо — възрази Биргер Бруса с обичайния си, спокоен тон.

— Не — съгласи се Арн. — Никой не може да знае. Просто смятам, че познавам пътищата към папата по-добре от теб, братко, и затова предположението ми е по-вярно от твоето. Но не мога да знам със сигурност, нито пък ти.

— Не, никой от двама ни не може да знае. И ако не изпробваме тази хитрост, също никога няма да узнаем. Стрелата никога няма да попадне в целта, ако не посмееш да опънеш тетивата.

— Така е. Но има очевидна голяма опасност да навредим. Що се отнася до Ингрид Улве, пожелавам ви успех с вашите брачни планове. Но аз съм дал думата си, че ще се оженя за Сесилия Алготсдотер.

— Вземи Ингрид Улве за своя съпруга и си се лигави колкото си искаш с тази твоя Сесилия! — изрева Биргер Бруса. — Всички правим така. Този, с когото трябва да живееш под един покрив, е едно, този, от когото трябва да имаш деца, е същото. Но какво правиш отделно си е за забавление, това, което ти с глупава упоритост наричаш любов, и то си е друго нещо. Да не мислиш, че аз и Бригида се обичахме, когато беше сключен договор за годежа ни! Бригида беше по-възрастна от мен и страшно грозна, помислих си аз тогава. Тя не беше новооткъснат цвят на шипка, а вдовица на крал Магнус. Въпреки това живяхме добре и отгледахме много синове, а това, което наричаш любов, идва с времето. Трябва да направиш като всички нас! Може и да си велик воин и да се пеят песни за теб, макар и да си само един от тези, които загубиха Светите земи! Но сега си у дома при нас и тук трябва да се подчиняваш на правилата и да се държиш като хората! Още повече, че трябва да станеш истински Фолкунг!

— Това значи, че в такъв случай ще трябва да се примиря със съвета на чичо ми да съгреша с една игуменка — отвърна Арн с леко възмущение. — Веднъж вече аз и Сесилия бяхме наказани за плътско прегрешение и смятам, че един неизкупим грях като този да правя любов в храстите с игуменка е особено лош съвет.

В този момент Биргер Бруса осъзна, че гневът му му е изиграл лоша шега и за първи път от времето на младостта си е говорил като глупак. Съветът Арн да държи игуменка за любовница наистина беше най-неразумното нещо, което беше казвал в преговори, които беше свикнал винаги да печели.

— Ами ти, Кнут, кралю мой и приятел от детството? — продължи Арн, за да освободи Биргер Бруса от собствения му капан. — Какво е твоето мнение? Спомням си, че веднъж ми обеща Сесилия, само и само да те придружа по пътя, който завърши със смъртта на крал Карл Сверкершон. Виждам, че все още носиш на врата си кръста, който взе от убития. Е, какво смяташ ти?

— Не смятам, че е работа на краля да изказва мнението си за или против — отговори несигурно Кнут. — Това, за което си говорите с Биргер така разпалено, е в рамките на вашия род и би било неправилно кралят да се намесва в неща, засягащи бракове в други родове.

— Но ти ми даде думата си — настоя студено Арн.

— Така ли? Не мога да си спомня — каза кралят изненадано.

— Не си ли спомняш онзи път, когато ти ме убеждаваше да те придружа до Нес, когато щяхме да прекараме малкия черен кораб през лед и вода в нощта?

— Да, а ти ми беше приятел. Застана на моя страна, когато се появи опасността, никога няма да го забравя.

— Тогава си спомняш също, че първо щяхме да стреляме с лък и ако те победях, получавах Сесилия. И аз те победих. Имам думата на крал.

Крал Кнут въздъхна и подръпна рядката си посивяла брада, докато размишляваше.

— Беше отдавна и ми е трудно да си спомня какви точно са били думите ми — започна той колебливо. — Но тъй като тогава, а и много години след това, не бях крал, естествено не може да си имал думата на крал…

— Въпреки всичко имам думата на кралския син Кнут Ериксон, думата на моя приятел — възрази Арн.

— Бях много млад също като теб — продължи кралят с по-уверен тон. — Затова можем да кажем като нашия ярл, че е било все едно момче да обещае да свали луната. Но не това е определящото. Както казах, кралят трябва да внимава да не се намесва в делата на друг род. Това е ваш проблем, на Фолкунгите. Но трябва да знаеш още нещо. Сега съм твой крал, тогава не бях. Сега не трябва да питаш какво кралят може да направи за теб, а по-скоро какво ти можеш да направиш за краля.

— Какво мога да направя за краля? — попита мигновено Арн.

— Ожени се за Ингрид Улве и освободи Сесилия Алготсдотер от клетвата и обещанията, за да може да стане наша игуменка в Рисеберя — отговори също толкова бързо кралят.

— Това е невъзможно. Дали сме клетва пред светата Дева. Какво друго мога да направя?

Кралят се поколеба и погледна Биргер Бруса, но той само вдигна поглед нагоре в знак, че кръгът отново се е затворил и са се върнали там, откъдето са започнали.

— Можеш ли да ми се закълнеш във вярност? — попита кралят, сякаш беше сменил темата.

— Вече го направих, когато и двамата бяхме млади. Аз държа на думите си, дори и ти да не го правиш — отвърна Арн.

След този отговор кралят се усмихна за първи път през целия спор и кимна, все едно смяташе, че стрелата на Арн е попаднала в целта.

— Когато още не бях крал, нямаше как да ми се закълнеш във вярност като на крал и там е разликата. Сега съм крал — каза той подчертано бавно.

— Чичо ми и брат ми заклели ли са се? — попита Арн и останалите трима в стаята кимнаха утвърдително.

Арн се изправи без повече приказки, извади меча си и коленичи пред крал Кнут. Постави меча с острие, забито в каменния под пред себе си, и го хвана с двете си ръце, след като се прекръсти.

— Аз, Арн Магнусон, се заклевам, докато си крал мой и на всички Фолкунги, да бъда верен на теб, Кнут Ериксон, в… auxilium et consilium — каза той без да се колебае, докато не стигна до последните думи на латински. После се изправи, прибра меча в ножницата и се върна на мястото си.

— Какво означаваха последните думи на чужд език? — попита кралят.

— Нещо, в което един рицар се заклева, не мога да го кажа на нашия език, но има същата стойност на църковния език — отвърна Арн и сви леко рамене. — Auxilium е едното, в което ти се заклех, означава помощ… или подкрепа… или моя меч, сигурно и така може да се каже.

— Точно сега кралят няма нужда от твоя меч, а от слабините ти — измърмори Биргер Бруса. — При условие, че не разсъждаваш с тях! — добави той по-злобно.

Арн се престори, че не го е чул, и видя в очите на краля, своя приятел от детството, че в момента беше точно така.

— Consilium е другото нещо, което един рицар обещава на своя крал — продължи Арн. — Означава, че съм се заклел винаги да ти помагам с правдиви съвети доколкото мога.

— Добре — рече крал Кнут. — Дай ми тогава един съвет веднага. Архиепископ Петър ми натяква, че трябва да изкупя греха си за убийството на Карл Сверкершон. Не знам доколко думите му са породени от истинска вяра и доколко просто от желание да създава неприятности. Сега иска като знак на помирение да изпратя кръстоносен поход до Светите земи. По този въпрос трябва да имаш мнение, нали си водил войни там повече от двадесет години?

— Да, наистина водих — каза Арн. — Построй манастир, дари злато и гори, издигни църква, купи реликви от Рим за катедралата на архиепископа. Което и да е от тези неща или в краен случай всичко, е по-добро от кръстоносен поход. Ако изпратиш членове на рода на Фолкунгите и този на Ерик в Светите земи, всички ще бъдат заклани като добичета и няма да има никакъв смисъл от това, а само много скръб.

— И твърдиш, че го знаеш със сигурност? — чудеше се кралят. — Смелостта в сърцата ни няма ли да е достатъчна, вярата ни няма ли да е достатъчно силна, а мечовете ни достатъчно остри?

— Не! — отсече Арн.

Отчаяно мълчание се спусна над залата за съвещания.

 

 

Докато от залата за съвещания в източната кула се чуваше най-голяма врява, кралица Бланка и Сесилия Роса се качиха високо горе в западната кула, за да се отърват от всичките въпросителни погледи. Тъй като през амбразурите се чуваше тътенът от гласа на Биргер Бруса, на всички в Нес им стана ясно, че довечера ги чакат повече спорове и враждебност, отколкото весело настроение, въпреки че малцина разбираха за какво всъщност е цялата разправия.

На двете Сесилии пък въобще не им беше трудно да се досетят. Рядко проявяваната ярост от страна на Биргер Бруса се дължеше на факта, че Арн Магнусон му се противопоставяше. Така Арн даваше да се разбере, че ще държи на клетвата си, а Биргер Бруса настояваше той да се откаже от нея, за да може Сесилия Роса да влезе в манастира Рисеберя, да бъде ръкоположена в игуменка и след това да се отплати, както беше длъжна, за направените й услуги.

Така стояха нещата вътре в залата за съвещания, беше ясно като бял ден.

Двете се опитаха да слушат разговора, но чуваха ясно само когато Биргер Бруса вземеше думата и когато периодично изревеше нещо презрително относно любовта.

Сесилия Роса беше като парализирана, не можеше да мисли. Това, което през всички тези години й се струваше като невъзможна мечта, се беше превърнало в реалност, беше толкова истинско, колкото това, че тя живееше и дишаше. Но в замяна тази действителност се превърна в мечта. Арн се намираше там, на разстояние по-малко от полет на стрела. Беше реално, но в същото време невероятно. Мислите й се въртяха в кръг след кръг, който тя не можеше да разчупи.

Кралица Бланка разсъждаваше съвсем трезво. Тя знаеше, че беше крайно време да се вземе решение.

— Ела! — каза тя на Сесилия Роса и я хвана за ръка. — Ела да слезем по стълбите, да пийнем бяло вино и да решим какво ще правим. Няма смисъл да стоим тук и да слушаме препирните на мъжете.

— Виж! — възкликна Сесилия Роса и посочи през отвора като в полусън. — Архиепископът и свитата му идват.

В горния край на пътя от северното пристанище насам проблясваше кръстът на архиепископа със своите допълнителни сребърни лъчи, носен от ездач начело на процесията. Зад този ездач се виждаха множеството цветове по мантиите на епископите, но и на всички стражи, с които те яздеха, повечето бяха с червени мантии, което означаваше, че архиепископът беше от рода на Сверкерите.

— Дааа! — каза Сесилия Бланка. — Видях, че идват, и в миг ми хрумна как ще наредим нещата, преди мъжете да са разбрали какво е станало. Ела с мен!

Тя завлече Сесилия Бланка един етаж по-надолу, извика да донесат вино и решително бутна приятелката си в една купчина чуждестранни възглавници и пухени завивки върху едно от леглата. Те се настаниха удобно без да казват нищо, Сесилия Роса все още изглеждаше по-скоро заспала, отколкото будна.

— Сега трябва да се стегнеш, моя приятелко, и двете трябва да го направим — каза кралицата твърдо. — Трябва да помислим, да вземем решение и преди всичко да направим нещо.

— Как може ярлът да се изправя срещу волята на Дева Мария? Чисто и просто не го разбирам — отвърна тихо Сесилия Роса, сякаш изобщо не беше чула думите на скъпата си приятелка за разумни мисли и бързи решения.

— Такива са мъжете! — изсумтя кралицата. — Ако плановете на Господ и Неговите светци съвпадат с техните, всичко е наред. Ако ли идеите им за власт се отклоняват, сигурно си мислят, че Господ трябва бавно да ги следва. Такива са си. Но сега времето ни е малко, трябва да се съвземеш и двете да поразсъждаваме трезво!

— Ще се опитам — промълви Сесилия Роса, пое дълбоко въздух и затвори очи. — Наистина ще се опитам, обещавам ти. Но разбери, че не е толкова лесно. Точно в мига, в който след всички тези години за първи път бях обзета от съмнение, Дева Мария доведе Арн при мен. Какво цели с това? Не е ли странно?

— О, да, повече от странно — бързо се съгласи Сесилия Бланка. — Когато седяхме край долината с лилиите, ти преживяваше твоето нещастие, а аз моето щастие. Ти щеше да се откажеш от мечтата си заради мен, в името на нашето приятелство. Бях тъжна, но не и изненадана, че ти се примиряваше с нещастието заради нашето приятелство.

— Ти би направила същото за мен — каза Сесилия Роса отнесено.

— Събуди се, скъпа приятелко! — настоя кралицата. — Та това е сега, случва се точно сега. Сега аз трябва, точно както Дева Мария ни показа, да направя същото за теб. Няма да ходиш при монашеската роба и кръста, ще отидеш в брачното ложе с Арн Магнусон и колкото по-скоро, толкова по-добре!

— Но какво можем да направим, когато мъжете така се карат за това? — чудеше се Сесилия Роса отчаяно.

— Спри да се колебаеш, не ти прилича! Бъди себе си, скъпа Сесилия — каза кралицата нетърпеливо. — Сега ще помислим, ще действаме, но повече няма да мечтаем. Спомняш ли си онзи път в „Божия дом“, когато използвахме изповедта като оръжие?

— Дааа… — отговори бавно Сесилия Роса. — Ами да! Когато вложихме послание в нашата изповед и горчиво се разкаяхме за лошите си помисли, свързани с неподобаващо за християни отмъщение, и как сме щели да насъскаме Фолкунгите, ярлът и кралят, ако не се отнасят с нас по-добре. Тези стрели попаднаха в целта по-точно, отколкото въобще бяхме очаквали!

— Точно така! — съгласи се кралицата, окуражена от това да види как Сесилия Роса изглежда внезапно се беше пробудила. — Днес ще направим същото. Архиепископът скоро ще бъде в палатката си и ще се прави на равен с хората преди срещата на съвета. Нали се преструва, че показва любовта си и към най-дребното Божие създание. И който и да е може да отиде при него, да целуне епископския му пръстен и да се изповяда. Това важи също и за една кралица и една икономка в Рисеберя…

— Какво послание ще вложим в изповедта си този път? — запита развълнувано Сесилия Роса със светнали очи и порозовели бузи.

— Аз ще разкажа как се измъчвам пред избора да изпратя най-скъпата си приятелка в манастир само за собствена изгода, за правото децата ми да наследят короната. То си е истина освен това. Дали ти би станала в такъв случай игуменка по други причини освен в името на възвишеното признание? Пред този въпрос се измъчвам и с удоволствие ще го изповядам. И после идва твой ред и ти…

— Не, не казвай нищо! Остави ме първо сама да помисля. Разбира се! Ще се изповядам как съм станала свидетел на чудото, че Дева Мария слушаше моите молитви и тези на Арн в продължение на двадесет години и го върна невредим. И как свещената му клетва е на път да бъде изпълнена… как с това Дева Мария ни показва колко силна може да бъде любовта, как надеждата никога не трябва да се губи… и как се чувствам раздвоена, защото ме молят да изпълня земните си дългове, като отида в манастир вместо да приема дара на Дева Мария. Всичко това също е истина, нали, и аз като теб ще оскверня съвсем малко изповедта, като го кажа. Тези думи достатъчни ли ще са, как мислиш?

— Напълно — увери я кралицата. — Мисля, че нашият високоуважаван архиепископ бързо ще си припомни Божиите слова за чудото на любовта. Той ще стане силен защитник на любовта между теб и Арн, която ти ни най-малко няма да оскверниш, защото…

— Иначе всички ще станем участници в един голям грях, като отхвърлим волята на Дева Мария, която тя така ясно и недвусмислено ни показа! — засмя се Сесилия Роса.

И двете бяха много възбудени и говореха една през друга. Заедно с това Сесилия Бланка измисли нови планове как да направят вечерята по такъв начин, че повече да няма приказки за пращане в манастир. Сесилия Роса се изуми и изчерви, когато чу за тези хитрини. Но в следващия момент се сетиха, че нямат време за губене, хванаха се за ръце и се затичаха като млади момичета надолу по витите стълби на кулата към съвсем честната изповед, която щеше да направи на пух и прах плановете на всички мъже. Когато излязоха навън на двора обаче, си наложиха моментално да спрат, да наведат глави и да тръгнат скромно и сериозно към палатката на архиепископа пред стените на крепостта.

* * *

Голямата караница в залата за съвещания в източната кула беше престанала и беше преминала в дълъг разговор вследствие на тежките думи на Арн за невъзможността да се изпрати кръстоносен поход от двете Готаланд и Свеаланд. Както кралят, така и ярлът бяха засегнати от лаконичния му начин да отговори с „не“ на въпроса за способностите на скандинавските мъже. Накараха Арн да изясни нещата и всички слушаха хем с внимание, хем с боязън това, което той им разказа.

Арн започна с това, че за да си възвърнат Светите земи от ръцете на сарацините сега след падането на Йерусалим, е нужна армия от не по-малко от шест хиляди души. А такава голяма армия трябва да се снабдява с храна и вода, следователно през цялото време трябва да е в движение, за да плячкосва нужното по пътя си. При това положение хората не биха оцелели без силна конница, което вече правеше участието на скандинавски воини невъзможно. А шест хиляди души е такъв огромен брой, той би обхванал всеки способен да се бие мъж както в двете Готаланд, така и в Свеаланд.

Ами ако човек просто направеше каквото повелява църквата, ако изпълнеше своя дълг към Бога и съдействаше доколкото може, ако съберяха с труд възможно най-голям брой мъже, какво би означавало това?

Десет хиляди пехотинци, заяви Арн. А ако крал Кнут след много увещания и заплахи успееше да убеди всеки един от увещаваните, че Господ наистина иска всеки скандинавец, който може да си служи с меч или поне с вила за сено, да отпътува за Йерусалим в името на спасението, ако успееше да убеди цялото население, как щяха да пътуват тогава?

Щяха да пътуват с кораби, естествено. По пътя нагоре към Англия точно преди бреговете на Дания корабът на Арн се беше натъкнал на датска кръстоносна армия от около петдесет кораба и три или четири хиляди мъже на борда, но без коне. Арн и Харалд бяха единодушни, че всички тези мъже бяха тръгнали на заколение и че щяха да предизвикат още повече смут, отколкото да помогнат с нещо, ако изобщо стигнеха в добро състояние.

Но нека да помислим, продължи Арн, когато видя, че останалите са се заслушали все едно, че все още очакват повече аргументи как крал Кнут би могъл да отплава с приблизително същата военна сила. А тогава какво би станало при пристигането им в Светите земи? Хмм, единственото място, където нови кръстоносци биха могли да отидат, беше градът Сен Жан д’Акр, последната християнска крепост в кралство Йерусалим, в която сега имаше голямо стълпотворение. Щяха ли да бъдат приети с благодарност няколко хиляди скандинавци без конница? Не, това би означавало само още гърла за хранене. И как биха могли да помогнат в християнската армия? Вероятно като тичат до конницата и пазят с щитовете си конете на рицарите. Но скандинавците не биха могли да бъдат значима войскова част, защото са прекалено малко на брой, за да сформират собствена армия. А и не разбираха езика на франките, за да бъдат от съществена полза в християнската армия.

Нямаше просто да отидат на сигурна смърт, щяха да отидат на ненужна, безславна смърт. Този, който загинеше, нямаше да умре блажено с твърдото убеждение, че смъртта в Светите земи води до опрощение на греховете и към рая.

Биргер Бруса се опита да възрази няколко пъти, но от предишната му ярост не беше останала и следа. Той отново говореше тихо и често се усмихваше, като с лекота балансираше халбата си с бира на едно от разтворените си колена.

— Кнут и аз не сме свикнали да мислим за себе си като за агнета, тръгнали на заколение — каза той. — В началото на борбата за кралската корона, годините след твоето заминаване, победихме Сверкерите във всички боеве с изключение на един. Последното сражение беше пред стените на Биелбо и победата ни беше голяма, независимо че враговете бяха двойно повече от нас. Оттогава в кралството цари мир. Ние бяхме повече от три хиляди Фолкунги и хора от рода на Ерик рамо до рамо с роднините ни, фланг до фланг. Това е огромна сила. А ти въпреки това смяташ, че сме били като агнета. Трудно ми е да си го представя. Какво би станало, ако тази сила, която участваше в сражението пред Биелбо край кървавите долини, стъпи на брега на Светите земи?

— Сигурно там и ще си остане — отвърна Арн. — Противникът ще е на кон, следователно не можем да отидем да се бием с него, не можем да избираме време и място на битката. Слънцето през лятото взима жертви също както стрелите, дъждът и гъстата, червеникава кал през зимата ни потапят в море от безнадеждност и болести. Врагът се появява внезапно изотзад, яхнал бързи коне, стотици мъже умират, а също толкова са ранени, и след това врагът си е отишъл. А ние си стоим там. На следващия ден ще е същото. Никой от нас няма да може да нанесе и един удар с меча, преди всички да загинем.

— Но щом идват на кон — размишляваше Биргер Бруса, — тогава ние пък ще ги нападнем със стрели и копия. Човек на кон има да внимава за двойно повече неща, падне ли, ще бъде посечен, продължи ли към копията, ще бъде пронизан.

Арн пое дълбоко дъх, стана и тръгна право към тежката дъбова маса в средата на стаята, премести принадлежностите за писане, печата и пергаментите и зарисува с показалец в праха.

Ако войската се намираше на равно поле с добра видимост във всички посоки, врагът ще извършва само малки нападения, защото слънцето и жаждата ще свършат останалото. Ако войската не се движи, ще загине. Ако се движи, трябва да го прави проточена по дължина и тогава идва бързата атака срещу фронта или тила. Сарацинските рицари яздят съвсем близо, пускат две-три стрели, от които почти всички попадат в целта, и изчезват. След всяка такава атака остават мъртви и ранени, за които другите трябва да се погрижат.

Освен това и сарацините имат силна конница, въоръжена с дълги копия, точно като християните. Един неопитен скандинавец със сигурност би изкушил сарацините да използват и това оръжие.

Арн описа как небето изведнъж притъмнява от голям облак прах, как хората скоро чуват, че земята се тресе, и не различават нищо през целия този прахоляк, преди конницата да ги е връхлетяла с пълна сила, право сред пехотинците, да е пробила своя път без съпротива през войската, която е разсечена на две, да се е обърнала, да се е сформирала наново и пак да е нападнала. Арн завърши с това, че три хиляди души пехотинци в Светите земи биха загинали за по-кратко време от това, през което те спорят и разговарят в тази стая, и се върна обратно на мястото си.

— Мисля си за няколко неща, като те слушам да разказваш това, приятелю — рече Биргер Бруса. — Проявяваш голяма честност, признавам. Приемам разказа ти за истина. При това ти ни предпазваш от огромно безразсъдство.

— Надявам се, че е така — каза Арн. — Заклех се на нашия крал в auxilium и това не е нещо, с което се отнасям несериозно.

— Неее — отвърна Биргер Бруса с насмешлива усмивка, която всички разпознаха като част от истинската му природа, — ти не се отнасяш несериозно към думите си. От това ние не само се чувстваме неудобно, но и точно сега имаме полза. Затова утре на съвета ще зарадваме нашия архиепископ и надеждата му за нов манастир в… уф, ти къде смяташ да е, Кнут?

— В Юлита — отговори кралят. — Трябва да е в Свеаланд, където Божият глас се чува най-слабо, и така групата на епископите би била най-доволна.

— Значи ще е Юлита, сигурно в такъв случай ще можем да си отдъхнем малко от приказките за кръстоносен поход — заключи Биргер Бруса. — Засега това е решението. За в бъдеще остава един друг по-сложен въпрос. Ако сарацините биха могли така лесно да ни победят, могат ли и франките да го направят? А англичаните? А саксите?

— И датчаните — добави Арн. — Ако се сблъскаме с някои от тях на тяхна територия. Но нашата страна се намира далеч в края на света, не е толкова просто да се стигне с голям военен кораб чак дотук. Сарацините никога няма да дойдат, нито пък франките или англичаните, или нормандците. Но за саксонците и датчаните не е толкова сигурно.

— Трябва да помислим пак — каза Биргер Бруса и погледна изпитателно към крал Кнут, който кимна замислено в знак на съгласие. — Времената се менят по света и ние се поучихме от това що се отнася до търговията и имахме голяма полза от тези знания. Но ако искаме да оцелеем и да процъфтяваме като кралство в новото време…

— Имаме да научим много нови неща! — довърши кралят мислите на Биргер Бруса точно както се очакваше, когато вторият се спря в края на думите си.

— Арн! Приятелю мой от детството, ти, който навремето ми помогна за короната — продължи разпалено кралят. — Искаш ли да заемеш място в нашия съвет, искаш ли да станеш наш главнокомандващ?

Арн стана и се поклони на царя и после на ярла в знак, че веднага приема волята на краля, както се е заклел да прави. Тогава Биргер Бруса отиде при него, прегърна го и го потупа здраво по гърба.

— Божия благословия е, че отново си сред нас, Арн, мой скъпи племеннико. Аз съм мъж, който рядко се обяснява или се извинява. Точно затова никак не ми е лесно. Но думите ми към теб днес в определена част от разговора ни ме карат да съжалявам за тях.

— Да — отвърна Арн. — Изненада ме. Не такъв си спомнях най-мъдрия от всички мъже в нашия род, този, от когото всички се опитвахме да се учим.

— Добре, че имаше малко свидетели днес — усмихна се Биргер Бруса, — и че това бяха най-близките ми роднини, почти мои собствени синове и кралят, моя приятел. Иначе щеше да навреди на репутацията ми. Що се отнася до Сесилия Алготсдотер…

Той се усмихна и забави думите си, за да накара Арн да възрази, но Арн го изчака вместо да изказва възраженията си.

— Що се отнася до Сесилия, хрумна ми нещо по-умно от това, което казах по-рано — продължи той. — Срещни се с нея, говори с нея, съгреши с нея, ако си си го наумил. Но остави да мине малко време, изпитай любовта си и позволи и на нея да стори същото. След това отново ще обсъдим въпроса, но не след прекалено дълго време. Приемаш ли предложението ми?

Арн наново се поклони на чичо си и на краля, а лицето му не издаваше нито болка, нито нетърпение.

— Добре! — рече кралят. — В такъв случай утре на срещата на съвета няма да споменаваме нищо по въпроса за игуменка на Рисеберя, все едно съвсем сме забравили за него. Вместо това ще наврем в очите на епископите новия манастир Юлита и така ще го успокоим. Радвам се, че бурята отмина, Арн. Радвам се и да те видя в съвета като нашия нов главнокомандващ. И така! Остави ме да поговоря малко насаме с моя ярл, който трябва да бъде постегнат от своя крал. Без свидетели.

Арн и Ескил се изправиха, поклониха се на краля и на ярла и излязоха на тъмното стълбище. Долу на двора вече бяха сложени маси и издигнати палатки, в които се поднасяше бира и вино. Ескил хвана Арн под ръка и с решителни крачки се отправи към едно от местата за сервиране, докато Арн въздишаше и мърмореше за това постоянно плискане с бира, само че недоволството му очевидно беше престорено и това накара Ескил да се усмихне.

— Добре е все пак, че си в състояние да се шегуваш след такава буря — каза той. — А що се отнася до бирата може би ще промениш мнението си, защото тук в Нес поднасят бира от Любек.

Щом се приближиха до една палатка за бира, всички хора се отдръпнаха настрана, шепнещи и сочещи с пръст, за да им направят път като вълна, надигаща се пред лодка. Ескил изглежда не забеляза това.

Когато Арн опита от саксонската бира, моментално се съгласи, че това е съвсем различна напитка от тези, които досега с по-големи или по-малки мъки се беше насилвал да пие. Тази беше по-тъмна, пенлива и с много по-силен вкус на хмел отколкото на хвойна. Ескил го предупреди, че освен това тази бира по-бързо замайва главата и той трябва да внимава да не стане неконтролируем и да започне да се перчи и да вади меч. Отначало се засмяха съвсем малко на тази шега, но после започнаха да се смеят все повече и се прегърнаха с облекчение, че бурята, както изглеждаше, наистина беше отминала.

След това Ескил поразмишлява върху начина, по който Биргер Бруса беше говорил в началото на срещата им в залата за съвещания. Двамата братя си блъскаха главите какво може да се крие зад такава неочаквана липса на самоконтрол. Ескил смяташе, че са се появили множество противоречиви чувства наведнъж, повече отколкото дори мъж като Биргер Бруса би могъл да понесе. Та ярлът сигурно е бил истински щастлив да види Арн жив у дома. Но в същото време той толкова много години е премислял въпроса как Сесилия Роса — Ескил направи отклонение, за да обясни как Сесилия се е сдобила с този прякор — би могла да стане противовес на лъжите на лукавата майка Рикиса относно обета на кралицата. Според Ескил радост и разочарование едновременно не бяха добра комбинация, а по-скоро като да смесиш бяло вино и бира в една и съща чаша.

Арн каза, че компромисът е много по-добър от поражението, но тъй като Ескил не разбра думата, двамата стигнаха до това, че половина спечелено е по-добре от пълна загуба. Щеше да бъде трудно да се удължи чакането и жадуването за Сесилия. Непоносимо пък щеше да бъде без половинчатата победа както за Арн, така и за Биргер Бруса. Братята бяха прекъснати от един от свещениците на архиепископа, който си пробиваше път към тях през всичките празнично облечени, оживено бъбрещи и пиещи мъже и жени.

Свещеникът изглеждаше надут и беше вирнал нос във въздуха така, че Ескил и Арн не се сдържаха да си разменят гримаси. Като малко и съвсем несполучливо отмъщение, свещеникът произнесе съобщението си на латински. Негово високопреосвещенство архиепископът искал да говори с Арнус Магнусонус веднага.

Арн се усмихна на забавното изкривяване на името му и веднага отговори на същия език, че щом негово преосвещенство го вика, то той незабавно ще се появи, но по неизбежни причини трябва да мине по обиколен път през дисагите си. На Ескил прошепна, че му мирише на гнило, и Ескил кимна в знак на съгласие, но потупа Арн леко по гърба за кураж и му смигна.

— В края на краищата нали вече си се борил със свещеници преди, скъпи братко — прошепна той.

Арн кимна и му намигна обратно, хвана тържествено свещеника под ръка и тръгна към кралските конюшни.

Когато Арн си взе писмото за освобождаване от главата на Ордена на рицарите тамплиери, за което подозираше, че машинациите на архиепископа можеха да се отнасят, той изрече на глас едно свое предположение за какво ли може да става въпрос. Но свещеникът не разбра какво имаше предвид, защото въпреки всичко не владееше така добре църковния език във всекидневната реч, колкото се преструваше с нос, вирнат във въздуха до палатката за бира.

Арн трябваше да почака пред палатката, докато тези вътре свършеха със своите дела, и когато един навъсен мъж с мантия на Сверкер излезе, друг свещеник бързо повика Арн да влезе.

Вътре архиепископ Петър беше седнал на стол с висока облегалка и изсечен кръст, а пред него на земята лежеше архиепископският кръст от злато със своите сребърни лъчи. До архиепископа седеше още един свещеник. Арн мигом се приближи, застана на едно коляно и целуна пръстена на архиепископа, изчака благословията и след нея се изправи. На другия свещеник се поклони.

Архиепископът се наведе усмихнат към своя по-нисшестоящ събрат и каза високо на латински, както винаги убеден, че само църковните служители разбират своя език, че това може да се окаже също както забавен, така и облагородяващ разговор.

— Любовта е удивителна — пошегува се другият свещеник. — Особено, когато върви ръка за ръка с благородното поръчение на светата Дева!

С това и двамата високопоставени много се забавляваха. Не обръщаха внимание на Арн, все едно още не го бяха видели.

Арн беше виждал този начин на поведение твърде често у властимащите мъже, за да се остави да бъде засегнат. Затова пък се тревожеше, че тези двамата, които говореха на пълен с грешки латински с особен скандинавски акцент, приемаха за дадено, че той не разбира какво казват. Трябваше бързо да реши как да се отнесе към това — с хитрост или с достойнство. Ако чуеше прекалено много, щеше да е твърде късно. Той се прекръсти, замисли се и когато архиепископът с усмивка като че беше чул нова шега се наведе към по-нисшия по сан духовник, Арн се прокашля и каза няколко думи, предназначени за предупреждение.

— Ваши превъзходителства, моля да ме извините, ако прекъсвам по средата несъмнено много интересната ви дискусия — каза той и веднага прикова вниманието им, смесено с изумление. — Но наистина е като балсам за сетивата ми да чуя отново език, който владея, и в който всяка дума носи ясен смисъл.

— Ти говориш църковния език като свещеник! — възкликна архиепископът с разширени от изненада очи и презрението му, че това е още един невеж посетител, се изпари.

— Да, защото аз съм църковен възпитаник, ваши превъзходителства — отвърна Арн с поклон и подаде писмото, защото предполагаше, че повикването при архиепископа беше заради него, заради въпроса дали беше дезертьор или не, дали беше човек на църквата, или на светската власт.

Двамата епископи наведоха заедно глави и затърсиха из текстовете, докато намерят латинския превод от френски и арабски, който бавно и някак тържествено прочетоха със запъвания, след което с нещо като благоговение попипаха печата на главата на Ордена на рицарите тамплиери, който изобразяваше двама братя на един кон. Когато архиепископът накрая вдигна поглед към Арн и внезапно осъзна, че той все още стои прав пред него, повика бързо да му донесат стол и един свещеник с учудено изражение го направи.

— Наистина се радвам да те видя отново в нашата страна, господарю Арн Готски — каза архиепископът приятелски, като че ли разговаряше с някой равен на него.

— За мен е благословия да бъда у дома — отвърна Арн. — По същия начин изпитвам чувство на облекчение да говоря на църковния език и да си върна свободния поток на мисли, асоциации, които се носят като птици из въздуха вместо да лазят по земята като костенурки. Щом се опитам да говоря на майчиния си език, усещам, че сякаш имам парче дърво вместо език в устата си. Радостта ми става още по-голяма от това, че съм повикан за тази аудиенция, макар че с удоволствие бих се възползвал и от привилегията да бъда представен и на двама ви.

Архиепископът го представи веднага на епископ Стенар от Вексьо, при което Арн отиде и целуна и неговия пръстен, преди отново да седне на стола си.

— Какво означава това, че си Божи рицар тамплиер, но в същото време носиш фолкунгска мантия с лъв? — попита архиепископът заинтригувано. Изглежда сега разговорът беше тръгнал в съвсем различна посока от тази, която двамата епископа планираха отначало.

— Това е сложен въпрос, поне на пръв поглед, ваше преосвещенство — започна Арн. — Както става ясно от документа, който ви представих, аз оставам завинаги брат в нашия орден, макар че службата ми във войсковите части да беше ограничена във времето в периода на тези двадесет години, които бяха свързани с изкуплението на греховете ми. Но аз си запазвам също така правото да слагам мантията си, когато пожелая, което също е пояснено писмено от главата на ордена.

— Като рицар тамплиер… човек не дава ли някакъв монашески обет? — почуди се архиепископът с рязко, озадачено смръщване на челото.

— Естествено, всички рицари тамплиери дават обет за бедност, подчинение и целомъдрие — отговори Арн. — Но както става ясно от изменение ред четвърти до ред пети в документа, аз се освобождавам от този обет, в момента, в който ограничената ми във времето служба приключи.

Двамата епископи отново завряха нос в пергамента, потърсиха мястото, което Арн посочи, отново го прочетоха със запъвания, оживиха се и кимнаха утвърдително. Те изглеждаха и много облекчени, което на Арн му се стори необяснимо.

— Значи ти сега си свободен както да имаш собственост, така и да сключиш брак — констатира архиепископът с доволна въздишка, нави внимателно пергамента и го връчи обратно на Арн, който го прие с поклон и го прибра в овалния кожен калъф.

— Кажи ми само, ако си сложиш твоята бяла мантия, право, което безспорно притежаваш, на кого ще се подчиняваш тогава? — попита архиепископът. — Чувал съм да казват, че рицарите тамплиери не се подчиняват на никого, наистина ли е така?

— Не, но има зрънце истина във вашето предположение, ваше преосвещенство — отговори Арн с устни, наслаждаващи се на този език, който следваше и най-малкото загатване на мисълта. — Като рицар тамплиер се подчинявам, тъй като съм със статут на господар, на главата на църквата в Йерусалим и главата на нашия орден и както всички останали на папата в Рим. Но в отсъствие на най-високопоставените братя и това на папата, не се подчинявам на никого, следователно е вярно това, което ваше преосвещенство предположи. С фолкунгската мантия, която нося сега, се подчинявам, разбира се, на краля на свеите и готите, както и на рода ми, както повелява традицията у нас.

— В момента, в който наметнеш бялата си мантия отново, ти би станал не достижим за заповедите на всички нас тук на север — обобщи архиепископът. — Това е особено специфично положение.

— Прекрасна мисъл, ваше преосвещенство. Но за мен като истински християнин би било напълно несвойствено обратно в родината си да избягам от вашата юрисдикция, като наметна бели одежди, както се казва в гръцките митове.

— Ти си верен първо на Божието царство и после на рода си, така ли? — запита архиепископът благо, но с лукаво изражение.

— Подобен дуализъм е съвсем грешно схващане на разликата между духовното и светското, нищо не може да бъде по-важно от законите на нашия Небесен отец — отговори Арн уклончиво, леко притеснен от глупавия въпрос.

— Изказваш се със завидно красноречие, Арн Готски — похвали го архиепископът, но в същото време слушаше към какво Стенар от Вексьо шепнешком искаше да насочи вниманието му и кимна утвърдително.

— Този разговор се проточи както поради приятния му тон, така и поради неочакваното съдържание — продължи архиепископът. — Но времето изтича, навън стоят и чакат други души, затова да се върнем на главния въпрос. Период на изкупление ти беше наложен, тъй като ти си прелюбодействал с годеницата си Сесилия Алготсдотер. Нали така?

— Така е — отговори Арн. — И аз отслужих този период с чест и достойнство до последния ден в Божията армия в Светите земи. Това, което искам да кажа с тези думи, разбира се, по никакъв начин не носи внушението, че съм бил мъж без грехове, а само, че съм се пречистил от греха, който доведе до наказанието ми.

— Ние също смятаме така — рече архиепископът някак припряно. — Но любовта ти към тази Сесилия е останала жива и силна през цялото това време, както и нейната любов към теб сега гори със същия ярък пламък, нали?

— Във всекидневните ми молитви към светата Дева беше така, ваше превъзходителство — отговори Арн предпазливо и се разтревожи, че най-съкровените му тайни бяха познати на този прост и груб архиепископ.

— И всеки ден си се молил на светата Дева да закриля теб, любовта на живота ти Сесилия и вашето дете, което се е родило навремето вследствие на греховната ви връзка? — продължи архиепископът.

— Така е — отвърна Арн. — Доколкото разбирам със скромния си ум, светата Дева е слушала молитвите ми, оставила се е да я склоня, върнала ме е невредим от бойното поле при моята любима точно както аз се бях заклел да опитам да направя, ако не ми бъде писано да умра блажено като рицар тамплиер.

— Точно това трябва да се разгледа в определена дълбочина — каза архиепископът. — В продължение на двадесет години, всеки ден ти си можел да загинеш, за да влезеш в рая, което е изключително право на рицарите тамплиери. Но въпреки това ти се завръщаш невредим в родната си страна. Не би ли трябвало това да е Божие доказателство за голямата милост, която се дава на теб и на Сесилия Алготсдотер? — попита архиепископът бавно и приятелски.

— Земната любов между мъж и жена със сигурност има своето място в земния живот на човека, както Светото писание многократно посочва, и не е задължително да бъде в конфликт с любовта ни към Господ — отговори Арн уклончиво, защото не разбираше целта на новата насока, която разговорът пое.

— Несъмнено така смятам и аз — призна доволно архиепископът. — В тази донякъде варварска част на Божието царство на земята, в този далечен край, хората имат склонността да не зачитат това ясно посочено им от Господа чудо. Тук свещеният и благословен от Бога брак се сключва по съвсем различни причини от любовта, нали така?

— Безспорно имаме такава традиция — съгласи се Арн. — Впрочем убеден съм и вярвам, че Сесилия Алготсдотер и аз самият бяхме удостоени с милостта на чудото на любовта. Сигурен съм също така, че светата Дева, която по този начин позволи светлината на лицето й да ни огрее, иска да ни каже нещо с това.

— Вяра, надежда, любов — промърмори архиепископът замислено. — Този, който никога не изменя на вярата си, този, който никога не губи надеждата си в милостта на светата Дева, ще бъде възнаграден. Според мен това Тя иска да покаже на всички нас. Не смяташ ли така и ти, Арн Готски?

— Далеч съм от мисълта да разбирам чудото, което се случи на двама ни, по начин различен от този на ваше преосвещенство — призна Арн, сега още по-разтревожен от тайнствените знания на архиепископа и добронамереността, която излъчваше.

— Тогава според нас… — каза архиепископът проточено, погледна епископ Стенар, който сериозно се беше замислил и му кимна за потвърждение, — според нас би било тежък грях да се противопоставим на Божията воля, която Божията Майка и сам Господ ни показаха в този случай. Ела, синко, нека те благословя!

Арн отново стана и падна на колене пред архиепископа, който повика един от свещениците си да донесе сребърния съд със светена вода.

— В името на Отца и Сина и света Богородица благославям теб, Арн Готски, който бе удостоен с Божията милост, който съзря едно чудо на любовта за назидание на всички нас на земята. Нека Божието лице те огрява със светлината си, нека отсега нататък Дева Мария винаги да те подкрепя и нека ти и твоята любима Сесилия скоро да получите Божията награда, за която и двамата, изпълнени с пламенна вяра, жадувате толкова отдавна. Амин!

По време на благославянето архиепископът докосна челото, раменете и сърцето на Арн със светената вода. Зашеметен и объркан, Арн излезе на дневна светлина, която силно го заслепи, защото слънцето се намираше ниско на запад.

По пътя обратно към двора на крепостта, където той се почувства по-сигурен, като видя брат си все още да стои до палатката за бира, Арн размишляваше толкова съсредоточено, колкото му беше възможно, какво му се беше случило.

Той не виждаше милостивата ръка на Дева Мария зад случилото се, макар че то определено беше според волята й. Вместо това той виждаше човешка воля и намерения, но не разбираше как са съчетани, също както не разбираше как един обикновен скандинавски епископ може да знае толкова много за съкровените му тайни, тези на Сесилия и Дева Мария.

Той не срещна Сесилия преди голямото празненство по случай съвета в залата на крепостта, където точно след залез-слънце се събраха стотици гости. Празненствата по случай събиранията на съвета бяха най-хубавите в кралската крепост след коледните.

По заповед на кралица Бланка до напречния край на голямата кралска маса беше издигната колиба от клони, което накара жените, които влизаха в залата, да сочат натам, да си шепнат и весело да се кикотят.

Залата се пълнеше по определен ред, според който гостите с по-ниско положение влизаха първи и заемаха всички места на масите, които се намираха в далечния край на кралската маса. Този начин на подреждане можеше да предизвика много мърморене, но придворните на краля старателно поддържаха реда така, че никой да не заема по-предно място от това, което му се полага.

След това идваха гостите с място на кралската маса, които винаги носеха най-пъстроцветните одежди и всички вече седнали протягаха шии, за да видят тяхната пищност. Или за да мрънкат, че някой съсед или неприятел е бил удостоен с незаслужената чест да бъде гост на кралската маса.

Арн беше сред тези гости, както и Харалд, който се оплака на приятеля си, че още не е получил аудиенция нито при ярла, нито при краля, все едно норвежките приятели не са достатъчно достойни. Арн прошепна, че за това си има причини, които нямат нищо общо с достойнството на Харалд, но това е спорен и сложен въпрос, който би отнел много време.

Последни влязоха кралската двойка със златни корони и ярлът, който също носеше корона. Кралят и кралицата бяха облечени с най-прекрасните чуждестранни дрехи, които искряха в цветовете на дъгата, и всички те носеха сини мантии с кожи от хермелин, дори и тримата млади сина на краля, които вървяха, разговаряйки помежду си, като на обикновено събиране на гости.

Когато кралската двойка се настани, дойде свитата на архиепископа, чиито дрехи не отстъпваха на кралските по пищност. Архиепископът първо благослови кралското семейство и после седна на масата заедно с всички останали епископи.

Арн съзря Сесилия в далечината и се опита да привлече погледа й, но тя сякаш се беше скрила сред придворните дами, до които седеше, и не смееше да погледне в негова посока.

Когато всички места се заеха, с изключение на двете до напречната част на кралската маса, които бяха отрупани с клонки като за камуфлаж, кралицата внезапно се изправи и вдигна две клонки високо над главата си, едната от бреза, другата от офика. В залата веднага настана оживено, изпълнено с очакване мърморене и кралицата тръгна с двете клонки, които тя с престорена шеговитост или с престорена сериозност подаваше ту на един, ту на друг, само за да дръпне ръката си в мига, в който някой протегне своята. Всички се забавляваха на това представление и започнаха бурни предположения как ще завърши този спектакъл.

Когато кралицата се спря при Сесилия Роса, която изчервена сведе поглед към масата, залата разбра поне половината истина и весели викове и пожелания за благополучие заваляха към Сесилия, която пое с наведена глава брезовото клонче и последва кралицата към украсените с клонки места.

Отново се надигна пълно с очакване буботене, когато кралицата вдигна клонката от офика високо над главата си и бавно тръгна към кралската маса. В момента, в който тя се спря до мястото на Арн, същия този Арн, когото всички знаеха заради славата му, макар че малцина бяха успели да се здрависат с него, бурни ръкопляскания проехтяха между каменните стени, украсени единствено със знамена на рода на Ерик със златисти корони на син фон.

Арн се двоумеше как да постъпи. Но кралица Бланка му изсъска бързо да вземе клонката и да я последва, преди да е станало прекалено късно. Той стана и я последва.

Кралица Бланка заведе Арн при неговата любима Сесилия и тогава в залата настана такава радостна врява, че нито викът на краля, нито този на ярла можеха да бъдат чути.

Когато Арн с несигурна усмивка и разтуптяно като пред битка сърце седна до Сесилия, гостите в залата удариха с ръце по масите и се вдигна такъв голям шум, че мигът, в който кралят или ярлът трябваше да направят нещо, дойде и отлетя с бързината на птица, след което шумът бавно заглъхна и гостите зашушукаха в очакване по-скоро на вечерята, отколкото на изненадата, на която току-що бяха станали свидетели.

Ярлът седеше със стиснати юмруци и изглеждаше все едно възнамерява да стане от мястото си, но беше изпреварен от архиепископа, който протегна двете си ръце, за да въдвори тишина, постигна го и извади белия си палиум — свещения знак на висшето му достойнство, закрепи го на гърба и гърдите си и тръгна към долния край на масата, където седяха Арн и Сесилия.

Той се спря при тях и положи дясната си ръка върху рамото на Сесилия, а лявата — върху рамото на Арн.

— Погледнете Божието чудо на любовта! — извика той високо и тогава в залата се възцари пълна тишина, защото това, което се случваше тук, беше нещо съвсем ново. — Тези влюбени наистина са били удостоени с милостта на светата Дева, тези влюбени са създадени един за друг, защото светата Дева ни го показа съвсем ясно. Годежът им се състоя преди много години, така че това, което ще стане тази вечер, е само негово потвърждение. Но когато дойде време за сватбата, обещавам ви, че този, който ще благослови двама ви в църквата, няма да е с по-нисък сан от архиепископ.

Амин!

Архиепископът се върна с достойнство, бавно и доволно, на мястото си. По пътя размени съзаклятническа усмивка с кралицата, избегна да поглежда краля или ярла в очите, свали палиума си, седна и веднага започна да говори за нещо с епископа, който седеше най-близо до него. Държеше се сякаш всичко беше решено.

Така си беше. Никоя жена, която архиепископът вече е благословил в признатия от Бога съюз между мъж и жена, не можеше да стане игуменка. Каквото Бог е съчетал, човек не може да разделя. Ярлът седеше побелял от яд под мантията си с фолкунгския лъв, единственият знак, който можеше да се появява в залата на крепостта освен трите корони.

Изведнъж той се изправи разгневено, преобърна бирата, която беше поставена пред него, и излезе с големи крачки от залата.