При завръщането си в Хюсабю Сесилия съвсем скоро усети, че не е добре дошла. Членовете на собственото й семейство, също както Биргер Бруса, предпочитаха да си бе останала в манастира. Не се бе отказала от своята част от наследството и смяташе, че й се падаха най-малко пет от десетте ферми около Хюсабю. Близките й поглеждаха тайно към частта на Катарина подобно на котараци, обикалящи около чиния с гореща каша. Целият въпрос се състоеше в това да се разбере дали Катарина се бе отказала от нея, влизайки в манастира, и дали в такъв случай тя се пада на обителта, на Сесилия или на роднините й от мъжки пол.

Хюсабю бе кралска собственост още от времето на крал Олаф^[1]. Родът Поле му бяха арендатори вече повече от сто години и си правеха в него семейни угощения. Гледаха обаче и винаги да има достатъчно провизии в случай на ненадейно кралско посещение.

За братовчед й Поле Йонсон и за по-малките й братя Алгот и Стуре връщането на Сесилия бе толкова голямо разочарование, че дори не можеха да го прикрият. Никак не й бе трудно да отгатне причината, поради която я посрещнаха неприветливо и я заговаряха само при крайна необходимост, а когато разговаряха помежду си, мигом млъкваха, щом тя се приближеше. Разбираше отлично, че тази сватба щеше да им струва скъпо. В случая законът и обичаите бяха учудващо прости — колкото е по-богат съпругът, толкова зестрата е по-голяма. А пък бе много трудно да си представиш по-богата партия в цяла Западна Готаланд от един син на Арнес. Така поне си мислеше Сесилия, без да има точна представа какво би наследил Арн след смъртта на Магнус.

Самата тя имаше подходяща причина да не засяга въпроса за зестрата си пред зле разположените към нея роднини. Ако трябваше да се стигне до конфликт, по-добре би било той да бъде отложен за деня, в който законният настойник на Арн, без съмнение Ескил, ще дойде да уреди всичко, което ще е необходимо за така важния ден. Затова реши да остави на роднините си грижата за разговорите с Ескил.

Последният бе вече изпратил Суом, старата крепостна, известна като отлична шивачка, да ушие сватбената рокля. Двете със Сесилия бързо се сприятелиха и заедно изживяха хубави моменти при боравенето с иглите, конците и хурките, както и пред тъкачния стан.

Суом знаеше съвсем малко за живота в манастирите. Владееше обаче някои умения, които пък в тях не се практикуват. Двете имаше какво да научат една от друга и това спестяваше на Сесилия мрачната компания на братята Поле.

Ескил пристигна в уречения ден с десетина свои въоръжени стражи. Набързо изпи бирата за добре дошъл, след което заяви, че няма намерение да прекара нощта тук и че трябва да се захванат със сериозните неща, без да губят време в пиене.

Братята Поле не посмяха да му противоречат, но почервеняха от обида при отказа му да погуляят заедно.

Ескил още повече влоши нещата, като подчерта, че Сесилия трябва да присъства на обсъжданията и да изрази мнението си. Това означаваше да се ограничи ролята на Поле Йонсон, законният настойник на булката, а Ескил не можеше да не го знае.

Братята Поле влязоха мълчаливо в голямата зала и седнаха на почетните места. За да посмекчи тягостната атмосфера, Ескил хвана Сесилия за ръка и й каза на ухо да не се притеснява от това, което ще чуе, и да се държи съвсем спокойно. Не му стигна времето да й обясни подробности за сделката, преди да напреднат доста навътре в сумрачната зала, по стените на която все още стояха надписите с древноскандинавски букви и висяха далеч нехристиянски идоли.

Все така мълчаливи, братята Поле седнаха на единия край на масата. Сесилия зае мястото си до тях. Ескил се настани на другия край срещу тях. Безмълвните крепостни, които отново поднесоха бира, изглежда разбираха, че тази среща не е никак по вкуса на господарите им.

— Е, добре, да се уточним най-напред за деня на сватбата — подхвана Ескил, изтривайки бирата от устните си, сякаш в темата нямаше нищо дразнещо.

— Обичаят е да не се коментира деня, преди да се постигне съгласие по всичко останало — изсумтя Поле Йонсон и при мисълта какво ще последва лицето му стана яркочервено, пулсиращите му вени набраздиха челото му и тялото му се обтегна като струна от голямото напрежение.

— Както желаеш. Бихме могли на първо време да обсъдим зестрата — отговори Ескил.

— Половината от наследството на вуйчо ми Алгот се пада на Сесилия и тя ще го даде като зестра — каза Поле Йонсон, видял се принуден да даде отговор.

— Съвсем не! — възрази Ескил. — Като бивш съпруг на Катарина аз най-добре знам, че тя влезе в „Божия дом“ още когато баща й беше жив. Това стана през есента, а чак на Коледа Алгот се напи, сби се и намери смъртта си. На всички ни е известно това тъжно събитие, мир на праха му. Цялото наследство на Аргот, а именно десетте ферми, й се падат. Тях тя ще принесе като зестра.

— В такъв случай, според теб, наследството на Катарина не отива в полза на манастира, така ли? — попита Поле Йонсон, опитвайки се да се измъкне от положението.

— Не — отвърна Ескил. — Дал съм на „Божия дом“ много повече, отколкото би могло да се иска за влизането на Катарина в тази свята общност.

— Ти искаш всички ни да изгониш! — извика Поле Йонсон, стискайки юмруци. — Поставяш доста тежко условие за човек, който иска да се сроди със семейството ни. Не забравяй, че аз съм този, който решава, тъй като съм законният настойник на Сесилия. И ако продължаваш да предявяваш подобни изисквания, аз съм в правото си да реша да сложа край на всичко.

Думите бяха изречени. Тримата братя въздъхнаха с облекчение и по нищо не пролича какво се бяха договорили през изтеклата седмица.

Ескил дори не трепна и запази трудно поносимо мълчание преди отново да заговори благо и приятелски.

— Ако нарушиш обещанието за женитба, колкото и отдавнашно да е то, ставаш причина за отвличане и няма да видиш залеза на слънцето, скъпи родственико — започна той. — Това няма да е добро начало за една такава сватба. Но аз не съм толкова неотстъпчив. Предпочитам да постигнем съгласие без да се пролива кръв и да си останем приятели, както го изисква съюзът между Сесилия Алготсдотер и брат ми. Да кажем, че тя ще даде като зестра петте съседни на Арнес и на Венерн ферми. Вие си запазвате петте останали и оставате арендатори на краля на Хюсабю. Удовлетворява ли ви това предложение?

Нямаше как тримата братя да откажат.

— В замяна на това, че се отказваме от тези пет ферми, ще бъда може би по-взискателен относно парите и ще поискам дванадесет монети чисто злато освен земите — продължи спокойно Ескил сякаш говореше баналности и в същото време поръча да му донесат още бира. При все това поисканото не бе никак малко. Дванадесет монети чисто злато представляваше сума, каквато всички ферми на семейство Поле не биха стигнали, за да бъде събрана. Осигуряването й доста би затруднило дори значително по-богати семейства. Тримата братя смаяно погледнаха Ескил, чудейки се дали той е изгубил разсъдъка си или пък те своя.

— Свърших бирата — каза Ескил с широка усмивка, посочвайки празната си халба точно в момента, в който Поле Йонсон се готвеше свадливо да отговори. Освен че се разсея, трябваше и да изчака Ескил да бъде обслужен. Колкото до Сесилия, тя имаше време да помисли, че това прекъсване може би ще се окаже решаващо за спасението й.

— Почакай! Трябва нещо да ти обясня преди да отговориш, скъпи родственико — задъхано каза Ескил, щом Поле Йонсон отвори уста. — Тези дванадесет златни монети няма вие да ги давате, а Сесилия ще ги плати от джоба си.

Мозъкът на Поле Йонсон отново спря да функционира в критичния момент. Яростта, която едва не го накара да вдигне ръка срещу Ескил или да каже непоправими неща, се смени със смайване и го остави със зяпнала уста.

— Ако Сесилия може да плати такава значителна сума като дванадесет златни монети, то аз вече нищо не мога да разбера — каза той, насилвайки се да говори вежливо. — Не виждам как тя би могла да го направи.

— Какво не разбираш, скъпи родственико? — поиска да разбере Ескил, поставяйки халбата върху коляното си.

— В сравнение с вас, Фолкунгите, нашето семейство е доста по-бедно — отвърна Поле Йонсон. — И ако Сесилия може да плати дванадесет златни монети, което е най-голямата зестра, за която всеки от нас някога е чувал, не разбирам защо на всяка цена ти трябват пет от нашите ферми.

— За нас това е добра сделка, тъй като ще притежаваме земите по брега на Венерн — без да бърза отговори Ескил. — Добра е също и за вас, семейство Поле, ако малко се замислиш. Няма да бъдеш изцяло лишен. След тази сватба ще можеш да носиш меч из цяла Западна Готаланд, понеже в качеството си на законен настойник на Сесилия ще бъдеш и Фолкунг по сватова линия. Ще можеш да разменяш твоя зелен плащ срещу нашия. Този, който посегне на някой от твоите коне или на тези на братята ти, ще си има работа с нас. Този, който вдигне меч срещу теб, няма да види залеза на слънцето. Ще бъдеш свързан с нас чрез кръвта и чрез честта. Никога не го забравяй!

Това, което Ескил каза, бе неоспоримо. Умът на Поле и братята му обаче беше толкова помрачен от тази финансова загуба, че изобщо не можеха да помислят за преимуществата, които би им дал съюзът с Фолкунгите. След сватбената нощ животът им би се променил, но те не отделиха миг дори да помислят върху това.

Слисани, Поле и братята му се огънаха пред исканията на Ескил.

Сесилия получаваше Форшвик като сватбен подарък от съпруга си. Щеше да го притежава до края на дните си с възможността да го завещае на своите наследници. Би могла също да живее там сама или пък заедно с Арн, ако пожелае да го приюти, както отбеляза Ескил, поглеждайки закачливо към нея.

Решиха, че сватбата ще трае три дни. В петъка след Еньовден той в компанията на няколко младежи, а тя — на няколко девойки тържествено ще се сбогуват съответно с ергенския и моминския живот, в съботата ще се извърши поискването на младоженката и отвеждането й до сватбеното ложе и в неделята тя ще се причести по време на литургията в църквата на Форшхем.

Четирима младежи яздеха към мястото на празника. Дори и отдалеч си личеше, че не бяха каквито и да е. Конете им бяха украсени в синьо, трима от тях носеха туники с герба на Фолкунгите върху мрежестите ризници, а последният високо развяваше знамето с трите корони. Бе летен ден в разгара на сенокоса, което обясняваше защо наметалата им бяха навити зад седлата. При по-внимателно взиране би могло да се види, че наметалото на четвъртия конник бе подплатено с хермелинова кожа. И тъй като това явно не беше самият крал, то трябваше да е синът му, ярл Ерик. Боята върху щитовете, закачени отляво на седлата зад тях, беше още съвсем прясна. Златното и синьото около лъва и короните блестяха. Зад тях следваха четирима кралски гвардейци и няколко коня с натоварени самари.

Представляваха наистина една прекрасна гледка с тези искрящи цветове и охранени животни. Подобен кортеж обаче не предвещаваше нищо добро за селянина от страната на готите, защото ако тези конници решеха да прекарат нощта у него, то почти нямаше да остане бира в бъчвите му, а хамбарите му доста щяха да се поизпразнят. Ериките и Фолкунгите държаха в действителност властта в кралството и никой не можеше да се противопостави на волята им.

Най-млад от четиримата бе седемнадесетгодишният Торгилс, синът на Ескил Магнусон от Арнес, а най-възрастен — Магнус Монешьолд, синът на Арн Магнусон. Четвъртият, яздещ редом с Ерик, бе Фолке Йонсон, син на Йон, лагман^[2] на Източна Готаланд.

Бяха най-добрите приятели на света. Ходеха винаги заедно на лов, заедно се стараеха да усъвършенстват владеенето на оръжията. Току-що бяха прекарали заедно десет дни в Нес в очакване да станат готови дрехите им за сватбата и щитовете им да бъдат пребоядисани. По няколко часа на ден бяха отделяли за двубоите с копия върху коне, тъй като това, което ги очакваше, изобщо не бе детска игра.

На Магнус Монешьолд щеше да му е много мъчно, ако не беше получил разрешение да тръгне за Форшвик. Когато Биргер Бруса се върна в Биелбо след заседанието на съвета и ядосано изръмжа, че този негодник Арн Магнусон се е върнал, изпита силно желание да се метне на седлото и да отиде при баща си. Почти веднага обаче промени решението си, сещайки се, че не може да се яви пред Арн Магнусон без да е облякъл най-хубавите си дрехи, да е лъснал до блясък оръжията си и да е напълно сигурен в отличното владеене на стрелбата с лък. Още от съвсем малък бе закърмен с легендите, описващи баща му като най-добрият сред стрелците.

Сега, когато приближаваше Форшвик, за да придружи баща си на последната му ергенска вечер, призна пред себе си, че е доста притеснен. Другите пускаха шеги от рода на тези, че той ще да е от малцината, видели баща си да се търкаля пиян под масата в навечерието на сватбения си ден, нещо, което никак не му се понрави, и им даде да разберат, че подобни насмешки не са по вкуса му. Колкото до младоженката, тя не е някаква цивреща глезла, а собствената му майка, една благородна, уважавана от всички жена. Тази сватба щеше да възстанови доброто им име и нямаше да има място за никакви подигравки.

Ерик, вторият след краля, отбеляза, че между приятели и далеч от чужди любопитни уши, човек може да се шегува с всичко. Уважи обаче желанието на Магнус и повече не повдигна темата. Той, разбира се, носеше титлата ярл, но Магнус Монешьолд си оставаше старшият по възраст и най-добрият при боравене с оръжието. Можеше освен това да проявява такава проницателност, сякаш бе истински син на Биргер Бруса.

Всички с нетърпение очакваха срещата с Арн Магнусон, за чиято голяма известност бяха чували, но никой от тях не го бе все още виждал.

Първите хора от Форшвик, които забелязаха, бяха работещите на полето, които косяха и трупаха сеното на копи. Когато блестящият с цветовете си кортеж се приближи, всички те се изправиха, подредиха се в редица и коленичиха в знак на поздрав към втория след краля. Продължиха работата си едва след като той им разпореди.

Необичайна гледка ги изненада в една незасята нива, съседна на Форшвик. Две момчета се упражняваха в езда под надзора на двама чужденци на зряла възраст. Яздеха съвсем близо едно до друго и по високата команда на единия от чужденците с тъмна кожа, със светкавична скорост правеха резки обръщания наляво и надясно, спираха внезапно, изправяха конете на задните им крака, завъртаха се на място, за да поемат в обратната посока, набирайки все по-голяма скорост и променяйки едновременно с това посоката на движение. Спектакълът наистина бе необикновен. Впрочем, и конете също имаха чуждестранен вид. Ерик и хората му скоро бяха забелязани от четиримата конника и единият от чужденците, изваждайки тънък меч със силен вик предупреди другия, който направи същото към момчетата, подканяйки да се прикрият. Последва кратък момент на объркване, през който чужденците като че ли се подготвяха да атакуват, а момчетата напразно протестираха, защото не успяха да накарат някой да ги чуе.

Ярл Ерик, приятелите му и хората от охраната застанаха неподвижни на едно място с ръце върху дръжките на мечовете. Ако трябваше да вярват на очите си, положението наистина бе изключително странно — двама души да се готвят да нападнат осем. Преди да имат време да преценят какво да предприемат, едното от момчетата пришпори коня си от другия край на нивата и се понесе към тях с такава скорост, че им бе трудно да повярват на това, което виждат. За миг то беше вече пред тях, рязко спря коня си и се поклони.

— Простете, ярл Ерик, на нашите чуждестранни наставници, които ви взеха за неприятели — каза задъхано то. — Аз съм Суне Фолкесон, ученик на господаря Арл във Форшвик. Моят брат, когото виждате там, е Сигфрид Ерлингсон.

— Знам кой си. Познавах баща ти още когато бях на твоите години — отговори Ерик. — А сега, след като ни посрещна, ни заведи при учителя си.

Младият Суне живо кимна с глава, накара коня си с един подскок да се обърне и ги поведе в лек галоп, давайки знак на Сигфрид и наставниците им, че няма никаква опасност. Чужденците направиха поклон и се отправиха с конете си към Форшвик.

Когато четиримата младежи минаваха по моста над водопада, следвани от охраната, двете момчета и чужденците, отвред се чуваха удари на чукове и брадви, както и грохотът на една работеща с пълна сила ковачница. Видяха крепостни да превозват с каруци дървен строителен материал, независимо че бе средата на лятото, да трупат накуп тухли и камъни и да носят във всички посоки тежки торби с хоросан. Всички бяха толкова заети, че нямаха време дори да погледнат към новодошлите.

Те прекосиха двора, заобиколен отвсякъде с постройки, без никой да се упъти насреща им и излязоха от другата страна, където се строяха две нови ниски къщи, както и други две, но още по-малки. Хората от Форшвик, които не бяха отишли да косят, изглежда се трудеха на това място. Около предния връх на покрива на най-отдалечената къща бе издигнато скеле и се поставяха последните камъни. Едва след като заобиколиха тази стена, посетителите станаха обект на любопитството, което очакваха да събудят доста по-рано.

Един мъж в кожени и изцапани с хоросан дрехи слезе от скелето с два големи гъвкави скока. Другите му направиха път, докато той попиваше потта от челото си, хвърляйки същевременно далеч от себе си мистрията и внимателно оглеждайки един по един гостите. Щом погледът му се спря на Магнус Монешьолд, той кимна с глава сякаш за да потвърди това, което мислеше. Отправи се право към него и му протегна ръка. Никой не помръдваше, а наоколо се възцари пълна тишина.

Магнус усети как му се зави свят, когато тази ръка на воин, изцапана с хоросан, се протегна към него и с чувство на боязън погледна към покритото с белези лице на този мъж. Приятелите му стояха безмълвни, почти толкова слисани, колкото и той самият.

— Щом баща ти ти протяга ръка, смятам, че трябва да я поемеш — каза Арн широко усмихнат и отново изтри потта от челото си.

Магнус Монешьолд бързо скочи от коня, стисна протегнатата бащина ръка, коленичи и само за миг се поколеба, преди да се хвърли в прегръдката на тези широко отворени изцапани ръце.

Приятелите му също слязоха от конете и предадоха юздите на хората от фермата, които като че ли излязоха от вцепенението си и дотичаха от всички страни. Един след друг младежите любезно поздравиха този господар Арн, който нямаше нищо общо с образа, който си бяха изградили за него.

После всеки се захвана, не без суетене, с това, което трябваше да свърши. Едни отведоха конете, други носеха бира, вино, хляб и сол, докато Арн и гостите му се настаняваха на трапезата в голямата зала, за да се освежат.

— Очаквах ви за утре — обясни Арн, посочвайки весело покритите си с хоросан дрехи. — Получих известие от Нес, с което ме уведомяват, че вие сте четиримата младежи, които ще ме предвождат на празника, и аз горещо ви благодаря за оказаното ми уважение.

— За нас е чест да бъдем редом с Арн Магнусон на последната му ергенска вечер — отговори ярл Ерик с бърз поклон, но и с изражение, което изобщо не прилягаше на това, което току-що бе ще казал, след което последва кратко мълчание.

— Идвате в доста неподходящ за посещение момент — поднови разговора Арл, оглеждайки ги един по един, след като лесно разгада причината за смутеното им мълчание. — Искам да ви уведомя, че ще тръгнем незабавно и че ще спрем в Аскеберя, за да бъдем утре рано в Арнес — допълни той, очаквайки, не без известно лукавство, да види изумлението им.

— Никак не е уместно да тръгваш така прибързано, татко — отговори Магнус, леко ядосан. — Тези робски одежди и този хоросан в косите ти са доста далеч от това, което подобава в подобен случай.

— И аз съм на същото мнение — увери го Арн, давайки си вид, че не е обърнал внимание на укора, отправен му от собствения му син. — Ето защо си помислих, че ще приемете да хапнете набързо от малкото, което днес Форшвик може да предложи, докато аз се преоблека.

И без да дочака отговора на гостите си, той стана, поклони им се и излезе, оставяйки ги объркани, с изписано, сякаш издялано в камък, разочарование по лицата.

Арн реши изобщо да не губи време след като излезе от залата. Знаеше, че колкото по-скоро се метнат на седлата и напуснат Форшвик, толкова по-добре. Събра всичките си хора и набързо, с авторитетен тон им каза какво очаква от тях до завръщането си заедно със своята съпруга след по-малко от седмица. После нареди на Суне и Сигфрид да подготвят коня му Ибн Аназа и да покрият гърба му, както вече това бе направено с конете на гостите. Суне се подвоуми за момент, след което отбеляза, че Форшвик няма покривало с герба на Фолкунгите. Тогава Арн се отправи към една от новите постройки, за да вземе бяло наметало, донесе едно и го даде на момчетата. После заповяда да почерпят с бира хората от охраната на гостите, накара да доведат сарацина, който най-добре си служеше с бръснача и поръча да донесат топла вода в банята.

В голямата зала на Ерик и приятелите му сервираха пушено месо, хляб и бира. Донесоха и вино, но те се въздържаха да пият от него.

Доброто настроение от пътуването бе отлетяло. Почти не говореха, тъй като никой не желаеше да подклажда притесненията на Магнус Монешьолд. В това да намериш баща си със зидарска мистрия в ръка нямаше нищо за завиждане.

— Баща ти е толкова пъргав, колкото и всеки от нас. Видяхте ли го как само с два скока слезе от онова скеле? — каза Торгилс Ескилсон в опит да сложи балсам в раните му.

— Този, който носи толкова белези по лицето и ръцете си, той сигурно е водил много тежки битки — допълни Фолке Йонсон.

Магнус Монешьолд не отговори нищо и само сведе, въздъхвайки, очи над бирата си, сякаш не смееше да срещне погледите на приятелите си. После почти шепнешком отбеляза, че може би не е толкова странно тези, които бяха загубили Светите земи, да носят подобни белези. Разочарованието му обаче се оказа заразително и твърде скоро останалите го споделиха.

— Въпреки всичко именно той е предизвикал някога на двубой Емунд Улвбане по време на събранието на готите. Пощадил е живота на този берсерк^[3], но е отрязал ръката му — се опита да напомни Торгилс.

— Бил е млад колкото нас сега и не е държал в ръка мистрия — измърмори Магнус.

След това приятелите му не споменаха повече Арн Магнусон. Все по-притеснени, заговориха за добрите вкусови качества на пушеното месо, за подходящото за пътуване време, но скоро и този разговор замря.

Не измина и час, когато един съвсем друг Арн Магнусон отново прекрачи прага на голямата зала. Очевидно идваше направо от банята. Лицето му бе розово, а русите му коси, които преди малко представляваха една сплъстена маса от хоросан и земя, сега бяха чисти, добре сресани и грациозно падаха на раменете му. Бе гладко избръснат, а белезите му сега изглеждаха по-бели, отколкото когато го видяха за първи път.

Не това обаче го бе най-много променило. Плетената му ризница не бе тукашна и блестеше като сребро. Прилягаше така добре към тялото му сякаш бе от плат. Бе обут в метални обувки, каквито никой от четиримата приятели бе виждал досега, а на токовете им блестяха златни шпори. Върху ризницата носеше туника с герба на Фолкунгите. На хълбока му висеше дълъг и тънък меч в черна ножница с гравиран върху нея златен кръст. През лявото си рамо бе преметнал верижка с висящ на нея бляскав шлем.

— Конете ни очакват на двора — уведоми ги кратко, давайки им знак с ръка да станат и да го последват.

Роби държаха пет коня за юздите, а воините от охраната бяха вече по седлата недалеч от тях. Арн не се обърна, за да провери дали четиримата младежи го следват, а директно се отправи към един черен кон със сребриста грива. Метна се с един скок на седлото, докато животното правеше полукръг и поемаше в лек тръс.

Щом излезе от двора, той накара коня си да се обърне назад с танцова стъпка, извади дългия си меч, който проблесна на слънцето и извика на някакъв непознат език нещо, което бе посрещнато с бурен и весел смях от многобройните чужденци.

— Който прибързано решава, рискува скоро сам да се опровергае — каза Торгилс на Магнус със сведущ вид, докато бързаха да яхнат конете, за да догонят Арн.

Сега Магнус имаше точно толкова слисан вид след току-що видяното, колкото и когато за първи път видя баща си. Мъжът, който в момента препускаше с коня си в кръг пред него, нямаше нищо общо с онзи, който го бе посрещнал с мистрия в ръка.

Четиримата младежи пришпориха конете си и се подредиха редом до Арн, точно както трябва да яздят рождени братя. Тогава забелязаха, че конят му не е покрит само с бяло наметало. От двете страни на тъмночерната му задница блестеше по един голям червен кръст, същият като на щита. И въпреки че никога през живота се не бяха виждали тамплиер, веднага решиха, че Арн е точно такъв.

Дълго време яздиха в неловко мълчание, а и Арн не показваше желание да поведе някакъв разговор, за да ги извади от това тягостно положение. Той добре бе разбрал причината за физиономиите, които бяха направили, заварвайки го да се трепе като роб, както те биха се изразили на своя говор. Самият той бе отишъл в „Школата на живота“ на твърде крехка възраст, че бе далеч от каквото и да е високомерие. Затова сега му беше трудно да приеме мисълта, че не би се различавал от тези млади мъже, ако бе израснал извън стените на манастира заедно с Ескил.

Имаше без съмнение и хора на Църквата, позволяващи си високомерно поведение, подобно на това на франките в двора на Йерусалим и на богаташите в Дамаск, Триполи или Александрия. Навсякъде задоволените се отнасят с презрение към труда, благодарение на който обаче светът съществува. Не можеше да си обясни поради каква причина Господ е създал хората такива, каквито са, но нещата стояха точно така и той знаеше, че не е в състояние да промени каквото и да било. Лично той не правеше никаква разлика между мистрията и меча, защото в очите на Господ това без съмнение бе едно и също.

В това време Магнус се приближи до него и, стараейки се да прозвучи изискано, му зададе въпрос относно този дълъг и блестящ меч, който всички видяха, когато се сбогува с хората от Форшвик.

— Подай ми меча си, вземи моя и ще ти обясня — каза Арн, изтегляйки с рязък жест оръжието си, вследствие на което то ярко проблесна, и му го подаде, като го държеше за острието в ръката с желязната ръкавица. — Внимавай да не се порежеш, остър е — добави той.

Когато синът му му даде в замяна своя изработен в Севера меч, Арн замахна няколко пъти с него във въздуха и кимна, усмихвайки се, с глава.

— Изковавате, както винаги, желязото с наслагване на слоевете — каза той с въздишка, преди да обясни основното. Призна, че мечът на Магнус е много хубав и лесно се държи в ръка, но е твърде къс, ако трябва да се използва от седлото, и онагледи казаното с кос удар надолу. Освен това, първо, желязото е доста меко, за да пробие новите плетени ризници и, второ, мечът лесно може да остане забучен в щита на противника. Острието няма необходимите режещи качества и само след няколко удара по оръжието или щита на сражаващия се отсреща няма да става за нищо. Добави с чувство за хумор, че с подобен меч трябва много бързо да се прибереш вкъщи и добре да го наточиш.

Магнус също замахна няколко пъти във въздуха с меча на баща си, а после много внимателно прокара пръст по острието му. Въпреки това се поряза. Като понечи да върне оръжието, погледът му бе привлечен от дълъг надпис с непознати златни букви и попита за значението му — дали е само за украса или за подобряване на бойните качества.

— И двете — отговори Арн. — Това е едновременно поздрав от един приятел и благословия. Някой ден ще ти кажа какво означава.

Слънцето наближаваше зенита си и Арн изненада младите си придружители, като протегна ръка зад седлото, развърза наметалото си и го метна на раменете си. На учудените им погледи отвърна, че ако искат да се предпазят от жегата, трябва да направят като него. След кратко колебание всичко го направиха освен Ерик, чието наметало бе с хермелинова подплата. Именно той бе целият плувнал в пот, когато пристигнаха в Аскеберя през късния следобед.

В деня на последната моминска нощ в Хюсабю кралската ферма се превърна в истински укрепен лагер. Такова поне бе впечатлението на Сесилия. Непрестанният тропот на конски копита, острият звън на оръжията и силните мъжки гласове навсякъде наоколо силно я потискаха. От Арнес бяха дошли дузина воини, а още толкова въоръжени мъже пристигнаха от подчинените му села. Около Хюсабю направиха кръг от палатки, групи конници претърсиха дъбовите гори наоколо, изпратиха разузнавачи във всички посоки. Нищо не биваше да се случи на младоженката, преди тя да се озове в сватбеното ложе.

Последните седмици преди Еньовден, когато Сесилия бе един вид гостенка на самата себе си, тя прекарваше дните в тъкачната работилница заедно със старата Суом. Породилото се помежду им приятелство бе нещо необичайно за отношенията между господарска дъщеря и крепостна. Суом правеше чудеса на своя тъкачен стан. Образите на слънцето и луната, на тържествуващата младоженка и на църквите оживяваха под пръстите й. Сесилия бе донесла от боите, които правеше в Рисеберя, както и ленени и вълнени конци. Суом заяви, че никога не е виждала по-красиви цветове и че онова, което бе вече изтъкала, щеше да е много по-хубаво, ако е разполагала с такива бои от самото начало. Сесилия й показа как се получават разноцветни багри при варенето на смес от растения. От своя страна Суом я научи как да вмества фигури в тъканта. И понеже имаха да си показват много прекрасни неща, те доста късно се захванаха с основното — сватбената рокля на Сесилия. В сватбения кортеж младоженката трябваше задължително да бъде облечена в цветовете на семейството си, преди да избере други. Сесилия бе сигурна, че станала един път съпруга на Арн, ще носи мантия с цветовете на Фолкунгите. В съзнанието й трайно се бе запечатал споменът от синия цвят поради прекараните дълги години в „Божия дом“. Двете с кралица Бланка се противопоставяха на неприятелките си, връзвайки сини панделки на ръцете си. А в деня, в който кралят и неговият наместник дойдоха за Бланка, за да я направят кралица, последният направи жест, който все още топлеше душата й.

Бяха я довели в приюта на манастира и там злата Рикиса бе разкъсала синята й панделка. Тя едва не избухна в плач от обида и безсилие. Тогава наместникът положи на раменете й собственото си наметало на Фолкунг, давайки й по този защитата, с която всеки трябва да се съобразява. От този ден нататък тя винаги се обличаше в синьо, а не в зелено, какъвто беше цветът на рода Поле.

Суом изслуша емоционалния разказ без да прояви голям интерес. Заяви припряно, че никога не я е привличал както манастирски живот, така и белият Исус Христос, защото вярата й е друга. Сесилия остана вцепенена, като научи, че тази възрастна жена не беше християнка. Не можеше да го възприеме и попита дали трябва да я съжали или прокълне. Суом вдигна рамене и отговори, че по принцип вярата на крепостните е различна от тази на вишестоящите, но това не пречи никому, щом всеки е доволен от своята. Има, разбира се, и покръстили се крепостни, но то е, за да се понравят на господарите си. Тайно обаче остават верни на вярванията си.

Сесилия веднага си каза, че е длъжна да спаси Суом, която много ценеше, от ноктите на езичеството. Скоро обаче се отказа, виждайки, че тя не иска нито да бъде окайвана, нито покръстена в друга вяра.

По мълчаливо съгласие двете промениха темата и се захванаха с удвоени усилия да шият сватбената дреха. На гърба й Суом приши черния щит със сребърен кант — герба на рода Поле. Направи го много изкусно и изобщо не личеше, че не е втъкан в самата материя. От своя страна Сесилия успя да получи чудесен зелен цвят, който хареса и на двете. В крайна сметка дрехата бе готова навреме.

Малко преди началото на моминската вечер дойде моментът Сесилия и Суом да се разделят. Суом бе изпълнила задачата си. Събра иглите, конците и платовете, които бе донесла, и се приготви да се върне в Арнес сама в лятната нощ. Сесилия не искаше да я пусне да си тръгне така изведнъж, помоли я да й разкаже за живота си в Арнес и я попита задоволява ли я той, би ли могъл да бъде и по-добър, оценяват ли се по достойнство прекрасните неща, които изработва. Против желанието си Суом й отговори, че преди, в младостта й, когато господарката Сигрид, майката на Арн и Ескил бе още жива, е било по-добре. Двете са прекарвали много време в тъкачната работилница на Арнес, всички стени на която са били по онова време покрити с изработените от госпожата гоблени. След идването на съпругата на Ескил обаче са ги махнали и сега сигурно се въргалят на някой таван. Суом се въздържа, доколкото можа, да каже лоша дума за съпругата на Ескил, защото добре знаеше, че е сестра на Сесилия. Последната обаче бе наясно с всичко. Внезапно й дойде идеята да попита Суом не иска ли да дойде във Форшвик, за да продължат заедно да се занимават с шивачество и тъкачество. Възрастната жена избухна в звънък смях, отбелязвайки, че няма дори правото да реши дали да бъде продадена или не.

Сесилия разбра, че въпросът й бе неуместен, засрами се и бузите й порозовяха. Бе напълно забравила, че Суом е крепостна. Не знаеше дали няма само да усложни положението, ако попита собственика й, бил той Ескил, Арн или баща им възможно ли е да я купи.

Въпреки всичко двете нежно се сбогуваха, а Сесилия има все пак благоразумието да не пожелае на Суом да се радва на Божията милост по пътя към Арнес.

След заминаването на Суом Сесилия остана сама в работилницата, размишлявайки върху това да бъде ли Суом свободна или да си остане крепостна. Бе прекарала почти целия си живот в манастира и не разбираше от тези неща за разлика от роднините си в Хюсабю, които третираха крепостните си като животни, без това да ги прави лоши. Неоспорим факт е, че всеки, бидейки крепостен, може да бъде продаден или купен, както и всеки, който притежава крепостен, може да му даде свободата. Ето защо първото нещо, което ще трябва да направи, е да купи Суом, колкото и това да я отвращава. А не би ли могла, например, да я поиска като сватбен подарък, после да я отведе във Форшвик и там да й даде свободата? В такъв случай Суом ще бъде възнаградена за работата си, тъй като това, което излиза изпод сръчните й ръце, е наистина ценно.

Колкото и добра да беше идеята, Сесилия изпита отвращение при мисълта, че ще трябва да поиска като подарък едно човешко същество сякаш е някаква дреха или накит.

Казвайки си това, тя прибра червеникавите си коси, които до момента свободно падаха на раменете й, с помощта на една диадема, както го правеха неомъжените жени. Трудно й бе да си се представи със задължителната шапчица на домакиня, каквато скоро щеше да бъде. За нея нямаше голямо значение, а и не мислеше, че бъдещият й съпруг строго ще следи за съблюдаването на това правило, което за нея бе същото като винаги да си слагаш нощна шапчица.

Тя бавно се изправи, загърна се в прекрасното зелено наметало и се отправи към голямата зала, където близките й се бяха събрали за кратката вечерна почерпка, отбелязваща началото на празненствата. При нейното появяване, лицата на братята й светнаха. Видът на наметалото й ги направи наистина щастливи. Възхитиха му се, поискаха да докоснат тъканта и да видят как блести на светлината. Изпитаха облекчение от това, че в навечерието на сватбата си тя не е пренебрегнала семейните цветове заради синьото на Фолкунгите.

Поле Йонсон лично й подаде чаша бира и се чукна с нея. След това тя направи същото с Алгот, по-малкия си брат. Най-младият, Стуре, който още не бе женен, в момента яздеше към Арнес, за да се включи, като единствен представител на семейство Поле, в ергенската вечер. Всички вдигнаха чаши за негово здраве, тъй като, както отбеляза Поле, няма да е лесно да се защити семейната чест сред всички онези Фолкунги и Ерики.

След това започна същинската подготовка на вечерта. Шест девойки от семейство Поле влязоха в голяма зала и дойдоха да поздравят Сесилия. Тя не познаваше нито една от тях, защото бяха много млади. Свещеникът от църквата на Хюсабю ги благослови и седемте. После крепостни им донесоха по една бяла риза и по едно венче, сплетено от клонки на боровинка.

Сесилия имаше само смътна представа за подобен род тържества и не знаеше как да се държи. Когато непознатите девойки се построиха в редица, държейки в ръце белите ризи с венчетата върху тях, тя си рече, че ще е най-добре да ги следва във всичко каквото правят и тръгна заедно с тях към вратите на залата, отворени към лятната нощ.

Навън ги очакваха построени в редица стражи, всеки трети от които държеше в ръка запалена факла с цел да бъдат прогонени злите сили и духове при излизането им, тъй като това бе най-благоприятният момент за силите на мрака.

Сесилия вървеше най-отзад в групата, която с бавни крачки се оправи към дъбовата гора и близкия поток, до който бе напалена банята.

Когато излязоха от двора и навлязоха в гората, девойките запяха песен, непозната за Сесилия. Някои от думите в песента вече дори не се употребяваха. Подразбра само, че възхваляваха някаква езическа богиня. В гората се прокрадваха заплашителни сенки. Сесилия, която не вярваше нито във феи, нито в таласъми, реши, че това са охраняващи наоколо въоръжени мъже.

Традицията изискваше да дойдат до банята в най-тъмната част на нощта. По Еньовден обаче тя е твърде кратка.

Заслепи ги ярката светлина на факлите и огньовете около колибата, пред която имаше две големи пейки. Една по една девойките съблякоха всичките си дрехи, смеейки се приглушено, и ги поставиха върху пейките. Махнаха дори диадемите от косите си и ги разпуснаха по раменете и гърдите си.

Сесилия се притесни и почервеня. Никога не се бе събличала пред когото и да било и сега се подвоуми какво да прави. Другите се престориха, че треперят от студ и я замолиха да побърза, за да могат да влязат на топло. Често казано, имаше един, пред когото Сесилия се бе съблякла гола преди много време, и това бе Арн Магнусон. И щом го е направила пред мъж, бил той и любимият, тя реши, че пред жени щеше да е по-лесно. Срамежливо и несръчно свали дрехите си и ги подреди върху дървената пейка.

В индийска нишка и с ръце, кръстосани над гърдите, те обиколиха седем пъти банята, пеейки друга езическа песен, също неизвестна на Сесилия. После тази, която вървеше най-отпред, отвори вратата на банята и всички се втурнаха вътре, смеейки се високо и надавайки кратки пискливи викове. Там ги очакваха големите корита със студена и топла вода и кофите, с които да загребват. След като опитаха с крак температурата на водата, решиха, че трябва да долеят студена вода в коритото с топла, толкова голямо, че да побере цели два заклани вола. Някои заляха със студена вода останалите и това отново предизвика гръмки викове и смях. После една от девойките събра кураж, влезе в коритото, потопи се във водата и даде знак на другите да направят същото. Хванати за ръце, те отново запяха песни, някои от които толкова нечестиви, че Сесилия почервеня още повече. По най-директния начин в тях се изброяваха забранените преди първата сватбена нощ неща, които пък след това ставаха напълно позволени, а в някои от строфите дори се твърдеше, че да откъснеш забранения плод е най-приятното нещо.

Сесилия си каза, че с нищо не може да се противопостави на това и няма защо да се държи като някаква глезла. Тази мисъл я успокои и скоро усети да я обхваща странна веселост, придружена със силно вълнение, сякаш магията на песните завладяваше и нея самата.

Останаха потопени във водата, докато тя поизстина и навън започна да се зазорява, а огньовете един по един да гаснат. Трябваше да направят още нещо, преди да получат правото да пийнат. Притичаха до потока и се хвърлиха с оглушителни викове в ледените му води. После отново се върнаха в топлата колиба, запалиха нови факли и взаимно измиха телата си, включително и най-интимните им части. Накрая бързо се изтриха с големи ленени кърпи, облякоха белите ризи, поставиха венчетата на челата си и вчесаха още мокрите си коси. Иззад колибата извадиха едно току-що отворено буре бира и чаши, наляха си и се чукнаха, като същевременно подигравателно имитираха смешната мъжка походка — шумна и разкрачена. На Сесилия дори й се прииска да повтори смешките на Бланка, която се осмеляваше да се оригва и пърди като мъж.

Трябваше да изпият до дъно бурето, преди да се приберат, защото в противен случай това ще донесе нещастие на младоженката, както обясни на Сесилия една от младите й родственички на име Улрика. Нямаше обаче защо да се притесняват, тъй като през тази нощ девойките имаха правото на воля да пият силни напитки.

Бирата бе хладка, подсладена с мед и галеше небцето на жените. Скоро вече всички надигаха чашите, разговаряйки на все по-висок глас.

Свенливостта, която в началото Сесилия и младите й родственички изпитваха една от друга, въпреки че не го показваха, също изчезна. Една от девойките я увери, че изобщо няма да повдигат въпроса защо е чакала да стане на толкова години, за да отпие едва сега от бирата на последната моминска вечер, а друга допълни, че който умее дълго да чака нещо добро, търпението му не отива напразно.

Вместо да я окуражат, каквато сигурно бе целта им, тези думи набързо върнаха Сесилия към първоначалната й свенливост. Всички момичета бяха много красиви, а гърдите и ханшовете им — стегнати и прекрасно оформени. За сметка на това, след като тази вечер бе опипала тялото си с доста по-малко резерви от който и да е друг път, тя знаеше, че гърдите й са поувиснали, а тялото й — слабо и ъгловато.

Другите веднага доловиха безпокойството в очите на Сесилия и една от девойките, Катарина, събра смелост, за да изрази на висок глас мислите на всички останали. За тях този ден е наистина паметен, защото Сесилия е доказала, че една жена е способна да вземе решение за много неща, включително и да се противопостави на желанието на близките си да влезе в манастир, за да се омъжи за любимия си. Друга пък рязко възрази, че няма никакво значение за кого се омъжваш, стига да пазиш честта на семейството си. Последва кратка, но бурна разправия, в края на която Катарина и една на име Бригада се хванаха за косите, заливайки се същевременно с бира. Това предизвика силен смях, който сложи край на караницата и всички отново напълниха чашите си. Катарина подхвърли идеята да си поискат още едно буре преди да се присъединят към останалите в голямата зала. Въпреки това, щом първото буре свърши, те сложиха наметалата си върху белите ризи, взеха другите си дрехи и обувките си и отидоха в залата. Бе вече почти съмнало, птичките пееха и предвещаваха един чудесен сватбен ден. За голямо удоволствие на Сесилия, девойките запяха Kyrie eleison и гласът й за първи път се извиси над техните, ясен и силен. Те можеше и да имат по-хубави гърди и ханшове, но никоя не умееше да пее като нея.

Десет каци мед, тринадесет осолени свине и двадесет и шест живи, двадесет и четири пушени глигански бута и още толкова плешки, десет осолени овни и двадесет и четири живи, шестнадесет живи вола и четири осолени, четиринадесет бъчви масло, четиристотин и двадесет пилета, сто и осемдесет гъски, четири качета черен пипер и кимион, пет качета сол, осем качета солена херинга, двеста сьомги и сто и петдесет сушени риби от Норвегия, както и овес, пшеница, ръж, житено брашно, ечемик за бира и хвойнова ракия в достатъчно количество.

Ескил тъкмо се чудеше как да се справи с непрекъснатия поток от пристигащи в Арнес стоки, когато брат му и младите му придружители пристигнаха ден по-рано от очакванията му. А на следващия ден тук щяха да се стълпят повече от двеста поканени гости. Само за ергенската вечер сигурно щяха да бъдат повече от стотина, привлечени от традиционните игри, които този път обещаваха да бъдат изключителни заради прочутите участници.

За момента още никой от гостите не бе пристигнал и дворът бе пуст. Единствено хората от прислугата тичаха насам-натам. Къщите бяха освободени от обитателите си и почистени до най-скритите кътчета заради поканените от най-високо потекло, за които палатките бяха съвсем неподходящи. В полето отвъд дълбокия ров на запад изградиха колиби от кленови клони, в които подредиха маси и пейки. Изтъркаляха през двора бъчви с бира, докараха и разтовариха пълни коли с брезови и кленови клони и украсиха стените на голяма зала.

Арн и придружаващите го нямаха грижа за всичко това и след като повериха конете си на момчетата от конюшнята, ярл Ерик обяви, че има намерение малко да поспи, за да събере сили преди предстоящите вечерта тежки изпитания. Фолке Йонсон счете решението му за съвсем правилно, още повече че дошлите първи можеха да си изберат най-удобните места за спане.

Арн смяташе, че биха могли да свършат и нещо по-добро, но се въздържа да го сподели с останалите. Вместо това прегърна Торгилс и Магнус през раменете и ги поведе към голямата кула. И двамата се сепнаха, когато той им каза, че ще видят стария господар Магнус, тъй като мислеха, че той вече не е с разсъдъка си. Ето защо доста се изненадаха, когато намериха Магнус на крепостната стена. Той решително крачеше насам-натам. Мърмореше си нещо и се подпираше на една дебела тояга, негова единствена опора. Придружаваше го само един от чужденците. Виждайки новодошлите, той широко се усмихна, разпери ръце и благодари на висок глас със съвсем разбираеми думи на Господа за оказаната му милост.

Магнус хвана възрастния мъж за ръката и го поздрави с бърз поклон, докосвайки земята с коляно. Торгилс го последва, а Арн остана трети по ред.

— Възвърна силите си много по-скоро отколкото очаквах, татко — каза Арн.

— Да. Доволен съм, но и малко сърдит да ви видя тримата, въпреки че дълго време не съм ви виждал, внуци мои, нито тебе Магнус, нито тебе Торгилс.

— Нямахме наистина никакво намерение да те сърдим, скъпи дядо — каза тихо Магнус.

— Не ме разбирай погрешно! Исках чисто и просто да кажа, че исках да ви изненадам по време на сватбеното угощение. Всички смятат, че се валям, скрит на някое тайно място, в собствените си изпражненията, а вместо това аз пръв ще вдигна чаша в чест на младоженката, защото отдавна не съм имал възможността да изпитам подобно удоволствие. Моля ви да не споменавате нищо пред никого, за да успея в моята изненада.

Говореше ясно и разбрано, но като че ли малко по-бавно от преди. Магнус и Торгилс, които не го бяха виждали от две години и то не по радостен повод, а за да си вземат сбогом, сега бяха обзети от чувството, че присъстват на някакво чудо. Господарят Магнус с лекота прочете мислите им.

— Изобщо не е това, което си мислите — каза им той и направи няколко крачки по крепостната стена, за да им покаже, че може да ходи както и преди. — Успях да победя болестта с помощта на този лекар тук и на нашия Господ Бог, разбира се.

Междувременно Арн можа да проведе кратък разговор с чужденеца на тих глас и на непознат език и очевидно получи добри новини.

— Не се преуморявай днес, татко — помоли той. — Това би могло да има нежелани последствия, а утрешната нощ ще бъде дълга. И тримата обещаваме да не казваме никому нищо, нали? — попита, обръщайки се към внуците, които тържествено кимнаха с глави. — Сега трябва да си починеш два часа, татко. После ще се поупражняваш и пак ще отдъхнеш два часа. Ние няма да те безпокоим повече.

Тримата се поклониха, отстъпиха три крачки назад, преди да се обърнат и отдалечат по крепостната стена с Арн начело, който имаше намерение да им покаже строежа.

Магнус и Торгилс обаче бяха малко смутени от присъствието му и изразиха желание да отидат, също като Ерик, да си починат преди състезанията, определени за вечерта.

Разочарован от липсата на интерес от тяхна страна и разтревожен, че това може да се дължи на някаква причина, която той не разбира, Арн продължи пътя си по посока на езерото, откъдето се чуваха ударите на каменоделците и скърцането на макарите на корабните въжета. Остана наистина изненадат от бързината, с която напредваха строителните работи. Отправи многословни похвали към зидарите сарацини, преди да им съобщи, че предстоят три дена празненства по случай сватбено тържество, на което всички да се чувстват поканени да дойдат, но подходящо облечени. Не спомена обаче нищо относно необходимостта от хубаво измиване, тъй като това би било обида за верните на Пророка.

Пошегува се все пак кратко с обляния в пот брат Гилберт, който някога също е бил цели дванадесет години тамплиер в Светите земи, и му напомни за забраната в правилника по отношение на всяко ненужно миене. Думите му силно разсмяха брат Гилберт, който отговори, че от всички правила това, което изисква да смърдиш като свиня, е може би най-трудно разбираемото. Постановявайки го, свети Бернар сигурно е смятал с бездънната си мъдрост, че сарацините силно ще се уплашат от един смърдящ противник.

Брат Гилберт отиде да се измие и да облече бялата си риза, а Арн тръгна да потърси Ескил. Намери го да разговаря на няколко езика едновременно с група жонгльори и свирачи на флейта и барабани, пристигнали от Скара с четири волски коли. Изглежда обаче трудно се разбираха помежду си, а ставаше въпрос за паричното възнаграждение и заплащането в натура на тези хора. Когато стана ясно, че водачът на групата е родом от Прованс, Арн дойде на помощ на брат си и се разбраха както за броя на сребърните монети, така и за количеството бира и месо, които ще им бъдат дадени. Спогодиха се също да изградят лагера си малко по-встрани. След като и двете страни останаха доволни, жонгльорите веднага откараха колите си на договореното място.

После Ескил отведе брат си в брачната стая, разположена отделно, в западната част над голямата зала. Показа му, че в нея се влиза по две стълбища — едното от едната страна за младоженеца, другото, отсреща, за младоженката. Показа му и дрехите, които трябва да облича по време на различните фази от сватбената церемония, тъй като военните си одежди може да носи единствено когато отиват да искат невестата. Обясни му, че сватбената му премяна е в син и сребрист цвят, изработена от плат, какъвто обикновено носят жените. За ергенската вечер са му приготвили широка бяла пелерина с ръкави до лактите, а за отдолу — синя туника от сърнешка кожа, панталони до коленете от необработена кожа и меки кожени обувки с калцуни. При всички случаи обаче задължително ще бъде и с неразделния си меч.

След всички тези обяснения относно облеклото Ескил въздъхна така, сякаш нещо много спешно му бе дошло на ума за стотен път през този ден. Бяха само шестима за ергенската вечер — ярл Ерик, Стуре Йонсон от рода Поле и четиримата Фолкунги — Арн, Магнус Монешьолд, Фолке Йонсон и Торгилс. Трябваше обаче да са седем. Необходимо бе да се намери още един ерген, който да не е от Фолкунгите.

Арн изрази съжаление, че не може да помогне в случая, тъй като има съвсем бегла представа за подобен род вечери с изключение на очакването да бъде изпито, съвсем не по християнски, огромно количество бира. Ескил с трудно удържано търпение му обясни, че това е един вид начин за сбогуване с волния ергенски живот, една последна нощ в компанията на неженени млади мъже, преди да се обърне страницата на младостта.

За да обезоръжи ироничната усмивка, която видя да пробягва по устните на Арн, той добави, че младежите вече съвсем не са деца и че младоженецът е на достойна възраст и има син и племенник между тези, които ще отпразнуват събитието заедно с него. Никога по-рано не се е представял такъв случай и понеже някои от младежите, особено Ерик и Магнус Монешьолд, са доста ловки и много добре владеят оръжията, тази вечер сигурно няма да е лишена от любопитни случки.

Тогава Арн с въздишка предложи седмият да бъде брат Гилберт, който е най-добрият му приятел след Ескил. Никой не може да го заподозре, че е Фолкунг, най-вероятно е девствен, повече поне от тези млади петлета.

Ескил изсумтя, изтъквайки, че един бивш монах рискува да предизвика много повече смях отколкото възхищение по време на игрите, с които трябва да се отбележи вечерта.

Неодобрявайки отговора и намирайки го толкова неприятен колкото и мисълта да се огъне пред нравите и обичаите, Арн невинно попита с какво младите петлета са по-добри от брат Гилберт.

Ескил уклончиво отговори, че ще има седем игри, три от които на кон с различни оръжия и онзи, който победи останалите, ще се покрие с вечна слава. Ще бъде жалко, ако някой и най-вече толкова близък приятел като брат Гилберт вместо възхваляван да бъде жестоко осмян.

Арн седна за момент върху брачното ложе, но не поради причината, която Ескил предположи. Нямаше никакво намерение да участва в подобни игри заедно с тези нерешителни сополанковци, а още по-малко да ги нарани. С неприязън си спомни за деня, в който крал Ричард Лъвското сърце бе насърчил един от младоците си да предизвика с копие в ръка един тамплиер. Подобни изхвърляния обикновено приключват твърде зле. Момчетата трябва да бъдат възпитавани и обучавани на много други неща, а не да бъдат карани да участват като противникова страна в рицарски турнири. Примири се обаче с мисълта, че брат му трудно ще разбере тези му доводи.

— С какви оръжия ще трябва да защищаваме честта си — попита той накрая.

— Казах ти вече, че ще има седем различни турнира — отговори припряно Ескил. — Три на кон и четири пеша, като последните ще са с брадва, копие, лък и боздуган, върху дъска.

— Три на кон и един с боздуган? — попита Арн внезапно развеселен. — Сигурно ще бъде много по-смешно, отколкото предполагаш, и не се притеснявай за монаха, гарантирам ти, че той чудесно ще справи за голямо удоволствие на публиката. Но трябва първо да говоря с него, а после да отида в кулата да потърся лъкове, подходящи за ръста ни, и да накарам да оседлаят кобилата ми по прилягащ за един монах начин.

Тогава Ескил разпери ръце и заяви, че сваля от себе си всякаква отговорност. После си спомни за нещо, което трябва още да свърши, и се втурна надолу по стълбището, определено за младоженеца.

Арн коленичи, вдъхна нежния аромат на брачното ложе и на билките в него и след това отправи молба към светата Дева да простре ръката си закрилница над обичната му Сесилия, а него да предпази от суетата, която евентуално би го подтикнала да нарани някое от момчетата или дори собствения си син.

Привечер в Арнес вече се бяха стекли повече от стотина от поканените, за да присъстват на угощението и най-вече на турнирите. Дворът бе почти изцяло зает от палатки за пиене на бира и високи скелета, от които публиката да наблюдава акробатите и фокусниците. Гърмяха тъпани и флейти, дечурлига се кривяха в най-невъобразими пози. Всички очакваха голямото събитие на вечерта — турнирът, какъвто човек не помни и в който щяха да вземат участие един ярл на кралството и един рицар тамплиер от Светите земи.

Спектакълът започна с идването на облечените в бяло момчета, които излязоха в индианска нишка от конюшните и обиколиха в кръг двора. Начело яздеше ярл Ерик, а най-отзад един монах в бяла роба, посрещнат със смехове и викове на учудване. Всеки бе яхнал по един чудесен северен жребец с изключение на Арн и монаха, чиито дребни мършави коне изглеждаха подплашени от възбудената тълпа.

Ерик застана начело на строя, който премина през вратите и се отправи към поляната, на която се издигаше беседка, покрита със зеленина. Слуги хванаха конете за юздите и те слязоха от тях. Поканените от Арнес заеха места на най-високата част на западната стена, откъдето гледката бе толкова обширна, че никой нямаше да изпусне и най-малкото събитие на състезателната площадка.

Долу седемте младежи, защото точно така трябва да бъдат наричани, въпреки че най-малко четирима от тях бяха на зряла възраст, избраха Ерик за съдия в случай, че се получат възражения. Никой все пак не мислеше в действителност, че тези мъже ще се карат като хлапета. Всички бяха убедени, че ще се държат напълно достойно.

Състезанието започна с хвърляне на брадва и резултатът от него щеше да определи следващата надпревара, тъй като победителят щеше да има право да избира и да реши как да протече.

За мишена служеше издълбан в дънера на голям дъб кръг, центърът на който бе боядисан в червено. Всеки имаше право на три опита от десет крачки разстояние с двуостра брадва.

Арн и брат Гилберт, които стояха един до друг, се пошегуваха, че по време на битка подобна брадва трябва да се стиска колкото се може по-дълго в ръка. Хвърлиш ли я, веднага се излагаш на многобройни рискове. Поради тази причина не го бяха правили никога, а и никога не се бяха упражнявали да го правят.

Ярл Ерик започна пръв. Брадвата му разсече въздуха и се заби с глух звук в червеното кръгче. От зрителските редици се понесоха одобрителни възгласи, защото и четирима Фолкунги едва ли щяха да успеят срещу единствения представител на рода Ерик.

Втората хвърлена от него брадва се заби почти на същото място, а третата — малко извън кръга.

Последва го Магнус Монешьолд. И той заби две от брадвите си в кръга, а третата — извън него. Приеха обаче, че Ерик се е представил по-добре и се въздържаха от всякакви прояви на яд или тържествуване.

Младият Торгилс успя да забие в червения център само една от брадвите, а останалите попаднаха в големия кръг. Фолке Йонсон се представи още по-зле от Торгилс. Когато дойде редът на Стуре Йенсон, над трибуните се понесоха глъч и смях. Трудно можеше да бъдат избегнати шегите по повод на това какво би се случило ако единственият член на рода Поле победи представителя на Ериките и тези на Фолкунгите.

Именно това обаче се случи, поне временно. И трите брадви се забиха вътре в червения кръг, съвсем близо една до друга. Аплодираха го, макар и малко против волята си.

След това напред пристъпи монаха. Посрещнаха го хихикания и подигравки. Чуха се приказки, че той може и да е девствен, но освен това не притежава кой знае колко други качества, за да се докаже в едно такова състезание. Както се и очакваше, само една от брадвите му улучи мишената и то извън кръга.

Когато Арн Магнусон пристъпи последен с трите си брадви в ръка, всички млъкнаха и настъпи пълна тишина. Още по-пълно обаче беше последвалото разочарование и всички полугласно коментираха постижението му, след като две от брадвите едва докоснаха мишената, без да останат забити в нея, а третата се заби само за миг и също падна на земята. Не това очакваха хората от един възпят в толкова легенди воин.

Тогава донесоха седем кошници, в които състезателите, съобразно резултата, трябваше да сложат миналогодишни полуизгнили гулии. Арн получи седем в своята кошница, а Стуре Йенсон само една. Който в края на турнира се окажеше с най-малко гулии в кошницата си, той щеше да е и победителят.

При хвърлянето на копие Стуре Йенсон трябваше да избере с кого първи да премери сили. Започваха сериозните неща. Отсега нататък силата и ловкостта нямаше да са достатъчни. Трябваше и точно да се прецени кое ще е най-разумното действие. Ако Стуре мислеше за победата, в негов интерес беше първо да премери сили с най-добрите си противници с цел те да получат най-голям брой гулии като първите победени. Обратно, ако не смяташе да се изявява в това състезание, най-добре щеше да е започне двубой с монаха или Арн, които се бяха показали като посредствени хвъргачи.

Изпълнен с вяра в себе си и сякаш уверен в победата, той посочи с копието си като първи ярл Ерик.

Скоро обаче съжали, защото след като всеки направи трите си опита към мишената — един вол от слама, именно Стуре Йенсон трябваше да получи седем гулии в кошницата си.

Никой не се усъмни, че Ерик се целеше в победата, след като посочи с копието точно Магнус Монешьолд. Последният наистина можеше да се окаже най-сериозният му съперник и трябваше да направи така, че той да получи колкото е възможно повече гулии в кошницата си.

Борбата между тези двама отлични хвъргачи протече доста разгорещено. Многократно от зрителските трибуни се понасяха викове на възхищение. И двамата забиха и трите си копия толкова близо едно до друго, че се оказа невъзможно да се даде решаващ глас и бе решено да се направят по още три хвърляния.

След като ги направиха, Ерик призна Магнус Монешьолд за победител. Тогава последният посочи монаха и го победи съвсем лесно, както всички очакваха. После, без никакво притеснение, посочи баща си.

Арн Магнусон бе победен със същата лекота като монаха. Магнус Монешьолд излезе победител от това второ изпитание и много от зрителите бяха вече сигурни, че той ще бъде носителят на златната корона.

Последва изпитанието с боздуган. Състоеше се в двубой върху дълга дъска, поставена над дълбокия, пълен с вода, ров. Целта бе да се принуди противника да загуби равновесие с помощта на боздуган, обвит от двете страни с кожа. По традиция преди това състезание участниците трябваше да съблекат част от дрехите си, тъй като накрая всички освен един щяха да получат по една принудителна баня.

Сигурен в победата си, Магнус Монешьолд не направи дори и опит да свали бялата си ленена риза, преди да посочи с боздугана си монаха.

От своя страна монахът не биваше да остава без риза. Когато той взе в ръка боздугана си и замахна няколко пъти във въздуха за загрявка, сред присъстващите избухна злобен смях. Някои от тях може би забелязаха, че измежду състезателите Арн Магнусон имаше най-весел вид, когато отиде да потупа окуражително по гърба своя приятел и пусна дебелашка шега по отношение хигиенните навици на монасите.

Именно тогава нещата взеха колкото неочакван, толкова и незабравим за стотината зрители обрат.

Монахът се качи усмихнат и с вдигната глава върху дъската, където го очакваше Магнус Монешьолд с отпуснат надолу боздуган, за да покаже, че изобщо не се страхува от един стар монах, неспособен да мята нито копие, нито брадва.

Магнус Монешьолд обаче цопна във водата още преди някой да може да си даде сметка за каквото и да било. По-голямата част от присъстващите помислиха, че монахът е бил облагодетелстван от късмета си.

Брат Гилберт остави боздугана, за да навие робата около белите си прасци, а после посочи към ярл Ерик. Последният прояви повече благоразумие от приятеля си и свали бялата си риза преди да се качи върху дъската. Това обаче изобщо не промени резултата. Ерик се намери във водата почти толкова скоро, колкото и Магнус.

Този път от стените наблюдаваха по-внимателно какво се случва. Монахът първо се прицели в главата на Ерик, но по средата на замаха прехвърли боздугана само в едната си ръка и подкоси през краката своя съперник.

С подобна лекота той се справи и с останалите трима младежи, които предварително сваляха все повече дрехи от себе си предвид банята, която ги очакваше. Накрая остана единствено Арн Магнусон.

Преди да тръгне към брат Гилберт, той съблече не само ленената си риза, но и синята туника. Последва диалог, от който малко зрители разбраха нещо, независимо че всички наостриха уши, тъй като протече на езика на франките.

— Ти вече не си толкова бърз в движенията си както някога, скъпи учителю — каза Арн.

— Не забравяй, че никога не си ме побеждавал в такъв дуел, младо-зелено — отговори брат Гилберт през смях, като вдигна заплашително боздугана си с вид на човек, който се кани да нанесе страховит удар. Арн не му обърна никакво внимание и преди да започнат същинското стълкновение, рече:

— За твое голямо съжаление, вече не съм толкова млад и зелен.

След това ударите започнаха да валят с невъобразима бързина ту към единия, ту към другия, като всеки ги отбиваше също толкова бързо. На всички още от самото начало стана ясно, че тези двамата многократно превъзхождат другите участници в това състезание.

Накрая като че ли умората у монаха надви и Арн увеличи бързината на ударите си, докато успя да подкоси крака на противника си. В момента, в който той залитна, Арн протегна към него боздугана си, монахът го хвана, вече падайки, успя да възстанови отчасти равновесието си, което пък му позволи да падне в рова там, където водата бе най-плитка и да намокри само долния край на ризата си.

От този момент нататък никой от младежите не посмя да претендира за победата. Това стана още по-очевидно след като започнаха двубоите на кон.

При първия участниците, двама по двама, трябваше да галопират един срещу друг, въоръжени с по една тежка торба с пясък, като всеки се старае пръв да избута с нея противника си от седлото. Като победител в предходното изпитание, Арн избра реда, по който останалите да се явяват пред него, и се справи с младежите с лекотата, с която монахът го бе направил върху дъската. Отново останаха само той и монахът. Последва дълга демонстрация на високоскоростна езда, подправена с трудноразбираеми похвати. И този път Арн спечели, но пак по начин, който да остави впечатлението, че отново умората е причина за поражението на монаха.

Следващото изпитание изискваше от всеки от участниците да препусне към забитите в земята колове със забучени на тях гулии, които да разполови с меча си. Нито един от младежите не успя да разсече и половината от своята редица гулии, преди да дойде реда на Арн. Той дори не си даде труда да замахва към всяка гулия, а просто профуча покрай коловете, протегнал като крило дългия си тънък меч и толкова бързо разполовяваше всяка гулия, че отсечената половина още летеше към земята, докато той разсичаше следващата. Монахът, който бе и последният му противник, се опита да направи същото, но мечът му внезапно се заклещи в третата гулия и за него това бе краят на състезанието.

Щеше да е почти невъзможно за победителя от изпитанието с гулиите да спечели и следващото, защото предстоеше скоростното надпрепускане. Ако успееше да вземе победа над един противник, после над втори, над трети дори, то по-нататък щеше да му става все по-трудно да накара вече поуморения си кон да препуска толкова бързо колкото и напълно отпочиналите.

Арн Магнусон знаеше това много добре. Реши при първите надбягвания да използва по-умерена скорост, колкото само едва да изпревари съперника си. Отначало му се искаше първо да се надпреварват с монаха, който яздеше един от отвъдморските вихрогони. Предпочете обаче да го запази за края.

Двамата мъже се понесоха с пълна скорост, също както при състезанията с торбите с пясък и с гулиите. Но добре отпочиналата кобила на монаха надбяга с лекота жребеца на Арн.

Остана единствено най-благородническото състезание — стрелбата с лък. Досега не се бе чувало монах да стреля с лък. Но и никой не си бе представял, че монах може така да язди или да върти меча и боздугана като този тук.

Арн и монахът може би предварително бяха решили помежду си как да приключи турнира, защото краят му бе наистина завладяващ. Още в момента, в който монахът опъна пробно тетивата на лъка, който Арн му подаде, си пролича добре, че не за първи път държи в ръка подобно оръжие.

Правилата за това последно състезание бяха следните: всеки от двамата противници трябваше поред да изстрелва по една стрела към мишена от сноп слама със забита отгоре глава на черен дракон от петдесет крачки разстояние. Когато донесоха мишените, откъм зрителите се чуха приглушени хихикания и мърморения, защото наистина бе доста дръзко да избереш за мишена герба на Сверкерите. Не бе никак достойно да се подиграеш по този начин с един победен неприятел.

Без да му се налага да полага големи усилия, монахът победи подред Стуре Йенсон, Торгилс и Фолке Йонсон. Трябваше повече да се постарае, за да се справи с Ерик, а когато дойде редът на Магнус Монешьолд си пролича, че е принуден да даде най-доброто от себе си, защото единият стреляше почти толкова добре, колкото и другият.

И двамата улучваха драконовата глава до деветата поредна стрела. На деветия път стрелата на Магнус прелетя малко встрани от мишената, а тази на монаха се заби в самия й център. Магнус отново улучи целта с десетия изстрел. Всичко вече зависеше от десетия опит на монаха.

Преди това брат Гилберт се обърна и каза нещо на Арл Магнусон, който отговори с поклащане на глава. После монахът заби стрелата си в центъра на мишената, побеждавайки по този начин с една точка повече най-добрия стрелец с лък в цяла Източна Готаланд, тъй като в Западна Готаланд имаше поне още един друг такъв, не по-малко добър.

При стрелбата с лък тактиката бе обратна на тази при надбягването с коне. Тук не бе изгодно да стоиш до последния момент без нищо да правиш. Напротив, можеше да се добие предимство, ако времето бъде използвано за тренировки с по-слабите противници преди решителния двубой. На брат Гилберт му бе достатъчен само един поглед към младежите, за да си извади заключение, по известен само нему начин, кои от тях са добри стрелци и кои не толкова, след което определи най-удобния за него ред на двубоите с тях.

— Този път, млади ученико мой, няма да можеш да спечелиш срещу стария си учител благодарение на силата на белите си дробове или на здравината на краката си — каза хитро усмихнат брат Гилберт, като същевременно предизвикателно опъна на няколко пъти тетивата на лъка си, докато Арн заемаше мястото си.

— Точно така — отговори Арн. — Бих предпочел да проведем двубой насаме, за да разбера наистина дали учителят е все така по-добър от ученика. А при условия като тези тук кой от нас иска победата?

— Магнус, синът ти, бе много разочарован от загубата, забелязах го, въпреки че я понесе рицарски — каза брат Гилберт. — Кое ще е по-добре? Да види баща си надвит от един монах? Или да види как той, баща му, взима победата, въпреки че винаги досега непрекъснато се е усъвършенствал в стрелбата с единствената цел да те победи, теб или твоята сянка? Той наистина стреля много добре.

— Да, видях го — съгласи се Арн. — Наистина много добре. Докъде ли би стигнал, ако ти му беше учител? И все пак не мога да преценя кой от нас двамата трябва да спечели, та Магнус да не изстрада победата му.

— Аз също — каза брат Гилберт, като се прекръсти, за да покаже, че оставя това деликатно решение на висшите сили.

Арн изрази мнението си с кимване, на свой ред се прекръсти и постави първата стрела върху тетивата на лъка си. Уцели долната част на драконовата глава. В това обаче нямаше нищо изненадващо, защото това бе първият му изстрел и трябваше да се цели или по-високо, или по-ниско, за да прецени качествата на лъка.

После брат Гилберт поведе в състезанието до седмия изстрел. До този момент и двамата улучваха точно средата на мишената и стрелите им се забиваха почти една върху друга. При седмия опит стрелата на брат Гилберт попадна в горната част на мишената, но все пак не толкова високо, колкото първата стрела на Арн — ниско, в долния край.

Горе, на стените, цареше пълна тишина, а младите участници несъзнателно се бяха приближили, за да виждат по-добре, и се бяха подредили в полукръг точно зад гърбовете на стрелците.

При осмия опит стрелите и на двамата се забиха в центъра на мишената. При деветия се получи същото.

Арн изстреля десетата си стрела. Въпреки че премина през украсата от разноцветни пера на други две, тя отново се заби в центъра на мишената. Сега вече всичко зависеше от последния опит на монаха.

Той дълго се цели и през всичкото това време се чуваше единствено шумът от крилата на прелитащите лястовички.

Брат Гилберт промени намерението си, отпусна лъка и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. После го вдигна отново и опъна тетивата към бузата си. И пак дълго се цели.

Стрелата се заби твърде високо, защото много силно бе опънал тетивата. Арн стана победител в турнира, който никой от присъстващите нямаше да забрави. Пък и не само те, а и онези, които от толкова чути разкази за него само след няколко години си повярваха, че са видели всичко със собствените си очи.

Ескил веднага дойде при състезателите, придружен от Ерика Йоаршдотер, която носеше в ръце две прекрасни корони — едната златна, другата сребърна. Двамата застанаха един до друг, а младежите са подредиха в редица пред тях покрай защитния ров, за да могат всички присъстващи да видят и да чуят какво ще последва.

— Тази вечер започна много добре — каза Ескил високо. — Гордея се с вас. Никога не бяхме виждали такъв турнир, а няма и занапред да видим. Короната за победителя е от злато, защото и самата победа е толкова ценна. Много съм щастлив, разбира се, че я спечели моят брат. Всеки друг резултат щеше да е оскърбителен за честта и славата му. А и златото си остава вкъщи! Приближи се, господарю Арн!

Арн се поколеба и Магнус Монешьолд и младият Торгилс трябваше да го подбутнат напред. Той се поклони пред брат си и получи златната корона от ръцете на Ерика Йоаршдотер. Остана така, без да знае какво повече да направи, докато Магнус не го издърпа, хващайки го за ризата, което силно развесели публиката горе по крепостните стени.

След това Ерика Йоаршдотер вдигна сребърната корона над главата на брат Гилберт, тъй като нямаше никаква необходимост да броят гулиите в кошницата му, за да определят следващия след победителя.

Брат Гилберт запротестира и не даде тя да я сложи на главата му, което се стори на всички като една фалшива монашеска скромност, докато той не обясни, че обетът, който е дал, не му позволява да притежава каквото и да е и че все едно дават това сребро на „Школата на живота“.

Ескил смръщи вежди и обяви, че няма защо да се дава подобен подарък на манастир, на който той вече е дал достатъчно. Последва момент на объркване, през който Ерика отпусна вдигнатите си с короната ръце и погледна към Ескил, който само вдигна рамене.

Брат Гилберт бе този, който намери начин да се излезе от неловкото положение. Той взе внимателно короната от ръцете на Ерика и отиде да преброи гулиите в кошниците на Ерик и Магнус Монешьолд. На връщане се отправи към Магнус.

— Магнус, ти си най-добрият стрелец с лък, който познавам в тази страна, след баща ти, разбира се — каза той тържествено, допълвайки: — И след мен, но аз не влизам в сметките, защото правилата, пожелани от Господ, го забраняват. Следващият си ти. Затова наведи глава, млади момко!

Магнус се подчини, изчервявайки се, но в същото време горд от себе си и доволен от окуражителните възгласи на приятелите си. И така, тази вечер баща и син отидоха да пият от празничната бира — първият със златна, а вторият със сребърна корона на главите си.

Обичаят изискваше ергените да прекарат заедно вечерта в беседка с покрив от зелени клони. Ескил и Ерика Йоаршдотер се прибраха при гостите си, а младежите се отправиха към мястото си за забавления на открито. Конярите поеха грижите за конете им, а крепостните дотичаха да им донесат наметалата и сухи дрехи, месо и бира.

Вече сами, седмината започнаха едновременно да разговарят, толкова много неща имаха за казване. Най-трудно им бе да разберат как един стар монах успя да победи тях, младите северни воини, и то в двубои с оръжията, които най-добре владееха.

Арн им обясни, че брат Гилберт не е някакъв най-обикновен монах, а е бил тамплиер като него и би било голям срам за тях двамата, ако не бяха сложили наперени млади северни петлета като тях на мястото им.

Още преди да започнат да отпиват от бирата си, всичките бяха в добро настроение и доста шумни. Всеки имаше основателна причина да бъде доволен.

Магнус Монешьолд се радваше, въпреки че беше дошъл с твърдото намерение да спечели. Бе все пак победен единствено от двама тамплиери на Всевишния и този ден всички можаха да се убедят със собствените си очи, че онова, което се говори за тези свети воини на Господа, е вярно. Но пък победи приятелите си.

Ярл Ерик също бе доволен. Знаеше, че без да има много голям късмет, няма да може да победи Магнус, но пък и никой от останалите му другари не се оказа по-добър.

Торгилс, от своя страна, бе доволен, защото успя да избегне последното място, дори и да бе най-млад от всички, а Стуре Йенсон, макар и последен, а и без да е тамплиер, се радваше, че бе спечелил състезанието по хвърляне на брадва.

Арн бе доволен от победата си, дори и да не си го признаваше. Трябваше да се бори, за да спечели отново уважението на сина си и тази вечер бе направил голяма стъпка напред в това отношение.

Брат Гилберт като че ли бе най-доволен от всички. Доказа, въпреки възрастта си, че все още е способен да удържи сравнението с един брат по оръжие. Впрочем, Господ позволи състезанието по стрелба с лък да завърши по най-добрия начин и така спести неудобството Арн и той да решават кой да е победител.

Подобна вечер между ергени в толкова добро настроение обещаваше да струва доста бира на Ескил и да причини силно главоболие на някои от тях на заранта, тъй като нощта им принадлежеше.

Имаха на разположение такива количества ядене и пиене, че Арн и брат Гилберт дори се поуплашиха. А освен всичко това Арн бе наредил да дотъркалят и малката бъчва с вино, която бе донесъл от Ливан, както и две чаши за единствените двама, предпочитащи виното пред бирата от Любек.

През първия час, преди още главите им да се замаят, те си припомняха различни епизоди от току-що приключилия турнир, а един от тях дори има смелостта да се подиграе с онези тамплиери, които не знаеха как се хвърля нито брадва, нито копие.

Без да позволи доброто настроение да го напусне, брат Гилберт обясни, че умението да хвърля копие не е първото задължение на един тамплиер. Колкото до хвърлянето на брадва, готов е да се изправи срещу когото и да е от присъстващите тук младежи, но на кон. И без да трябва да мятат брадвата. При последните думи той си придаде особено строг и жесток вид, който накара момчетата да потръпнат, после избухна в звънък смях и продължи с разсъждения относно изпитанието с боздугана върху дъската. При него трябваше да се приложат всички основни положения на бойното изкуство като бързина, подвижност и равновесие, без да се забравя, че отбраната е също толкова важна, колкото и атаката. Това е било и първото нещо, на което е научил Арн, когато е бил млад.

Последният вдигна чашата си и потвърди с тежка въздишка и наведена глава, че точно така е било след пристигането му във Варнхем и че цели дванадесет години е понасял ударите и е бил смазван от бой от брат Гилберт, което предизвика всеобща радост.

Консумацията на бира доведе до някои неотложни нужди и младите час по час изтичваха нанякъде, докато Арн и брат Гилберт оставаха спокойни на местата си. Щом се освободеше място до тях, веднага биваше заето от друг младеж, вече достатъчно разговорлив, така че брат Гилберт и Арн имаха възможност да поговорят с всеки от тях.

Магнус Монешьолд закъсня много повече с настаняването си до Арн, отколкото той предполагаше. Изглежда трябваше по-голямо количество бира и вино, за да се разсее притеснението помежду им.

Магнус започна с извинение за това, че на два пъти зле е отсъдил по отношение на баща си, но пък и доста се е поучил от грешките си. Арн си даде вид, че не разбира за какво става дума и го помоли да обясни. Тогава Магнус спомена за разочарованието, което е изпитал, виждайки го да размахва мистрията, но бързо е променил мнението си, след като го е видял да язди при напускането на Форшвик. Отново обаче наивно се бе оставил на разочарованието да надделее, когато бе пропуснал мишената при хвърлянето на брадва. Бил е достатъчно справедливо наказан и за това, а сега трябваше да признае, че легендите не лъжат и че няма по-добри стрелци с лък от монаха и от него, баща му.

Арн се опита да промени темата, като обеща усилено да тренира хвърлянето на различните оръжия. Шегата не мина пред Магнус, който запази сериозния си вид и продължи по същество, задавайки въпрос с уговорката, че току-що му е дошъл на ума.

— Когато пристигнахме във Форшвик и заобиколихме строящата се къща, на чийто покрив ти се трудеше с мистрията, татко, когато слезе само с един скок от скелето и ни погледна, как позна, че именно аз съм твоят син?

Арн избухна в неудържим смях, въпреки желанието си да остане сериозен.

— Ами как! — възкликна той, разчорляйки буйните му рижави коси. — Кой друг освен майка ти има подобна коса, сине? Освен това, дори и да носеше шлем, достатъчно щеше да бъде да погледна щитовете ви. Само един бе с изобразена нова луна до лъва на Фолкунгите, нали? А и ако това не бе достатъчно, щях да погледна очите ти. Ти имаш хубавите кафяви очи на майка си.

— Утре вече действително ще стана твой син — каза Магнус, едва сдържайки сълзите си.

— Винаги си бил мой син — отговори Арн. — Може би сме съгрешили, като те заченахме малко рано, майка ти и аз. Сватбата ни позакъсня, защото на моя приятел Кнут му трябваше много повече време да стане крал, отколкото е предполагал в началото, а беше обещал да почете женитбата ни с присъствието си. Майка ти и аз силно се обичахме, а и влечението, което изпитвахме един към друг бе толкова голямо, че извършихме грях, за който бяхме наказани и който изкупихме с доста страдания, за да бъдем сега пречистени. Утре ще отпразнуваме сватбата, която трябваше да се състои преди повече от двадесет години. Но не това събитие ще те направи мой син, както и Сесилия моя съпруга. Аз винаги съм бил неин и ти винаги си бил мой, сине, всеки ден в молитвите ми през цялото време на една дълга война.

Магнус остана дълго време замислен над тези думи, чудейки се как да продължи разговора, тъй като искаше да каже много неща едновременно.

— Мислиш ли, че кралят ще дойде на сватбата, както е обещал? — попита той, надявайки се въпросът му да спомогне за избягването на по-горещи теми.

— Не, няма да дойде — отговори Арн. — Знаем, че Биргер Бруса не иска да дойде, а смятам, че кралят не би желал да обиди своя наместник. Освен това вече разбрах, че кралските обещания не на всяка цена се спазват, особено когато са дадени преди качването на престола. Но тъй като синът му е тук, можем да кажем, че сме почетени с кралско присъствие и с това на рода Ерик.

— Той дойде защото ми е приятел — възрази Магнус, без да се замисля над това, което казва.

— Аз съм щастлив, че той е сред нас и че е твой приятел — каза Арн. — Но той преди всичко е ярл на кралството и наш бъдещ крал. Това ще извади моя приятел Кнут от затрудненото положение. Той присъства чрез сина си, както бе обещал, и в същото време тялом не е тук, както без съмнение пък е обещал на Биргер Бруса. Точна така трябва да постъпва един далновиден приятел, който на всичкото отгоре е и крал.

— Очаква ли ни скоро война? — запита Магнус, като че ли изведнъж осенен от внезапно вдъхновение или защото езикът му се ръководеше от изпитата вече бира, а не от добрите маниери.

— Не и преди да мине доста време — отговори Арн. — Но за това ще говорим друг път, когато няма да трябва да пием толкова много.

Като че ли думите на Арн относно пиенето напомниха на Магнус за една естествена нужда. Той помоли баща си да го извини и излезе с колеблива походка в сумрака, за да се облекчи, крепостните донесоха факли и още печено на скара месо.

За момент Арн и брат Гилберт останаха сами, всеки пред своята чаша вино. От всички страни ехтяха гръмки викове и песни.

Арн подкачи брат Гилберт по повод последната изстреляна от него стрела, отбелязвайки, че дългото умуване преди изстрела неминуемо води до пропускането на целта. В старанието си да постигнеш най-доброто, почти винаги пресилваш нещата. Брат Гилберт би трябвало да знае това по-добре от всеки друг.

Последният призна, че може и така да се каже, но и че наистина е имал за цел да спечели или най-малкото да даде всичко от себе си, за да не би някой да си помисли, че подарява победата на Арн. Затова висшите сили именно така бяха насочили стрелата му.

— Господ пожела! — възкликна Арн с нотка на ирония, като едновременно с това протегна свит юмрук по тамплиерски към събеседника си.

Брат Гилберт се призна за победен след тази шега и чукна юмрук в юмрука на Арн.

— Може би един ден отново ще имаме възможност да си премерим силите, но този път на кон и по подвижни мишени — каза Арн.

— А, не! — възрази сухо брат Гилберт. — Ще се възползваш от случая, за да поставиш стария си учител на мястото му. Предпочитам отново да те натупам с боздугана!

Двамата избухнаха в чистосърдечен смях. Момчетата не им обръщаха повече внимание, може би защото нищо не разбираха от разговора. Верни на навика си, Арн и брат Гилберт си говореха на езика на франките.

— Едно нещо ми кажи, братко — продължи Арн замислено. — Колко тамплиери биха били нужни за овладяване на положението в страната на готите и в Свеаланд?

— Триста — отговори брат Гилберт след кратък размисъл. — Точно толкова бяха достатъчни за продължително удържане на Светите земи. Това кралство тук, разбира се, е по-голямо, но не разполага с конница. С триста рицари и три укрепени места ние бихме могли да умиротворим цялата област. Аха! Досещам се какво си казваш: аз точно сега изграждам една от тези крепости с помощта на нашите скъпи приятели, сарацините. Божествена ирония, нали? А не се ли опасяваш в действителност, че тези приятели, сарацините, ще ти създадат неприятности? Искам да кажа, че рано или късно северните варвари ще разберат кои са тези чужденци, които се молят по пет пъти на ден и то съвсем открито, за да се изразя тактично.

— Поставяш ми едновременно много въпроси — въздъхна Арн. — Да, наистина мисля, че ако вдигна на крак една добре тренирана, като нас тамплиерите, сила, в тази страна ще се възцари мир. Да, ще е нужно повече от една крепост. Колкото до сарацините, струва ми се, че те първо ще трябва да докажат способностите си. След това нашите хора ще трябва да избират между тези способности и собствената си предубеденост към сарацините.

— Именно тази последна точка ме притеснява — отговори замислен брат Гилберт. — Ти и аз знаем истината за сарацините по очевидни причини. Не мислиш ли, че който и да е от тези невежи и глупави наши епископи би рискувал да се гътне мъртъв, задушен от голямото количество изядено свинско месо, когато научи истината за тези строители? А колкото до осигуряването на мира чрез една принудителна сила, идеята е колкото добра, толкова и лоша.

— Знам защо е добра, но защо е лоша? — попита веднага Арн.

— Лоша е, защото хората от Севера не разбират значението на конницата и нейната непобедимост. Ако успееш да създадеш подобна сила, ще трябва на първо място да докажеш последното, за да постигнеш мир, което пък във всеки случай означава война.

— Много пъти съм се питал за това — призна Арн. — И имам един-единствен отговор: този урок да бъде колкото е възможно по-безболезнен. Вярвам, че не си забравил златното правило, нашето, на тамплиерите?

— Щом извадиш меча, не мисли за този, когото ще убиеш. Мисли за онзи, на когото ще спасиш живота — отговори брат Гилберт на латински.

— Именно. Точно така. И слава Богу! — съгласи се Арн.

Бележки

[1] Първият крал християнин (980–1022), който, според легендата е бил покръстен в извора на Хюсабю от английския епископ Зигфрид през 1008 г. — Б.пр. ↑

[2] Lagman — Законотворец, лице, натоварено да бъде изразител на правото и да интерпретира закона. — Б.‍пр.‍ ↑

[3] Според древните северни предания, берсерките са били свирепи воини, които при определени обстоятелства изпадали в транс и вършели чудеса от храброст, бидейки същевременно неуязвими. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ян Гиу Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя (5)

Метаданни

Данни

Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

V.

Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя (5)