Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя (10)

X.

Арн не се страхуваше от смъртта. Беше свикнал с тази мисъл, а и беше видял прекалено много смърт по Светите места. Със сигурност беше убил повече от хиляда души със собствените си ръце и беше видял края на хиляди други. Някой посредствен или самонадеян водач вдигаше ръка и в следващия миг ескадрон от шестнадесет братя се спускаше срещу по-многобройния враг. Те се устремяваха без сянка на съмнение и изчезваха завинаги. Братята се утешаваха, казвайки си, че ще се срещнат отново в рая. Тамплиерът нямаше защо да се страхува от смъртта, защото можеше да избира само между победата и рая.

Но бавната и воняща смърт в собствената си слуз и изпражнения беше нещо друго. Приятелят му Кнут се беше вкопчил в съществуванието в продължение на три дълги години. Непрестанно слабееше, докато накрая заприлича на скелет. Ибрахим и Юсуф, след като го бяха прегледали, се бяха задоволили само да поклатят глава и да кажат, че туморът в стомаха, който гризеше тялото на краля, щеше единствено да нараства, докато не разкъса всичко живо в него.

Сега той лежеше на леглото си в Ериксберг, домът на неговото детство. Ръцете и краката му бяха тънки като клонки на леска. Под одеялото туморът образуваше топка в средата на корема му и по ужасяващ начин напомняше за бременна жена. Тялото му се беше обезкосмило напълно, включително и веждите, и миглите му, а в устата му се виждаха големите черни дупки, останали след падналите зъби. Цялото помещение вонеше от смрадта му.

Арн беше пристигнал сам в Ериксберг, защото продължаваше да настоява да се придвижва без охрана. За разлика от всички, които бяха идвали да видят краля на смъртния му одър, той можеше да остане в помещението необезпокояван от смрадта или поне без да го издава.

Кралят беше с всичкия си. Туморът разкъсваше тялото, но не и мозъка му. В последните си часове той искаше най-вече да поговори с Арн. В действителност, агонизиращият владетел можеше да му говори за Непостижимото и за Бог, както би го направил с архиепископ Петър. С единствената разлика, че Арн не изглеждаше толкова нетърпелив да види края му. За архиепископа кралят да умре най-после беше истинска благодат, защото това беше прелюдия към новия ред, на който той възлагаше надежди от толкова време. Според това, което Кнут беше научил, Сверкер Карлсон вече се готвеше да се върне в страната и вече нямаше особен смисъл да се бори за живота си.

Кнут беше прекарал по-голямата част от живота си в Нес, в центъра на Ветерн, постоянно заобиколен от каменни стени и стражи, за да не умре по същия начин като толкова други владетели. Сега, когато беше в преддверието на смъртта, вече нямаше въоръжени мъже, които да го пазят. Фермата в Ериксберг беше съвсем обикновена, без крепостна стена и дори без ограда. Колкото до църквата, която някога свети Ерик беше започнал да строи, тя не предоставяше сигурно укритие. Но нямаше и никаква нужда от такова. Кой би дошъл да убие някого, който е с единия крак в гроба?

— Не е честно — каза кралят със слаб глас, поне за втори път през втория ден от посещението на Арн. — Бих могъл да живея още двадесет години и въпреки това трябва да отида при предците си след един не особено славен край. Защо Бог иска да ме накаже така? Нима съм по-лош от останалите? Нека вземем за пример дори само този Карл Сверкершон, който според архиепископа е причината за моите страдания. Ами той? Именно той нареди убийството на свети Ерик, моя баща! Нима убийството на светец не е най-ужасното злодеяние, което може да се извърши?

— Да, това наистина е много тежък грях — каза Арн с почти нагла усмивка. — Но ако се замислиш над това, вярвам, че ще разбереш, че грешиш. От колко време Карл Сверкершон беше крал, когато го убихме? Шест или седем години? Не помня вече точно. Сигурното е, че беше млад и че твоето властване продължи пет пъти по-дълго. Животът ти можеше да бъде далеч по-кратък и жалък. Трябва да приемеш тази мисъл, да се примириш със смъртта и да покажеш благодарност пред Бог за милостта, която ти оказа въпреки всичко.

— Да покажа благодарност пред Бог? Сега? Когато умирам като куче в собствените си изпражнения? Как можеш? Ти, който си единственият ми истински приятел, да, единственият ми истински приятел… Докъде бях стигнал? Как можеш да кажеш, че трябва да покажа благодарност пред Бог?

— Би било по-благоразумно, отколкото да богохулстваш — отговори сухо Арн. — И ако наистина ти трябва отговор, ще ти дам един: ти ще умреш скоро, това е факт. Аз съм ти приятел, това също е факт, и нашето приятелство не е от вчера.

— Но — прекъсна го той, сочейки с пръст толкова кльощав, че приличаше на нокът на граблива птица, — как може ти да си в такова добро здраве? Нима не си също толкова виновен, колкото и аз за смъртта на убиеца на моя баща?

— Възможно е — отговори Арн. — Заминавайки за Божи Гроб, носех със себе си два гряха. Много тежки грехове за толкова млад човек. Бях познал тялом любимата си, без да дочакам тайнството на брака, а преди това бях правил любов с Катарина, сестра й. Бях станал също съучастник в убийството на крал. Изкупих и двата, прекарвайки двадесет години под бялата мантия. Може да сметнеш, че не е честно, но въпреки това нещата стоят така.

— Бих сменил участта си за твоята тогава! — изсъска кралят.

— Малко късно се сещаш за това — отговори Арн, поклащайки глава с усмивка. — Ако замълчиш поне за момент, ще се опитам да ти обясня същността на мисълта си. Грехът, който крал Карл Сверкершон извърши, подстрекавайки към убийството на свети Ерик, той изкупи почти веднага. Да се върнем към теб сега. Ти уби, а след това изкупи това убийство, но не напълно. Ти запази мира в тази страна по-дълго от всеки друг крал и за това ще ти бъде въздадено в царството небесно. Ти създаде четирима синове и една дъщеря, Сесилия Бланка беше не просто твоята приятна съпруга, но и истинска кралица, която направи много за твоята слава. Ти укрепи властта на Църквата в тази страна, дори и понастоящем това да ти носи не само радост. За това също ще ти бъде въздадено. Като се претегли всичко, твоят живот не беше толкова лош и ти не си чак толкова зле възнаграден. Все пак ти остава да изплатиш още един дълг, за да изкупиш напълно греховете си. И по-добре това да стане на земята, отколкото в чистилището. Така че не се оплаквай и умри като мъж, приятелю!

— Какво говориш? — попита Кнут отчаяно.

— Говоря за чистилището. Там греховете ти ще бъдат изтръгнати от душата ти с нажежено желязо и тогава ще страдаш.

— Нима един тамплиер не може да ми даде опрощение? Нали сте нещо като монаси? — попита кралят, в чиито очи внезапно проблесна надежда.

— Не — отвърна сухо Арн. — За да стане това, ще трябва да се изповядаш за последен път пред архиепископ Петър. Той ще бъде толкова щастлив от смъртта ти, че няма да се учудя много, ако в този случай бъде особено благосклонен.

— Проклетият Петър е просто предател. Ако не умирах, той би искал да бъда убит! — изсъска Кнут, като кашляше и се давеше. — Освен това, щом е в толкова добро настроение край смъртния ми одър, ще ми откаже опрощение, а аз ще бъда безсилен като дете и напълно измамен. Това няма ли да ми струва скъпо в чистилището?

— Не — отвърна спокойно Арн. — Помисли за това, което следва: Бог е по-велик от всичко. Той чува всичко. Той вижда всичко. Той е с нас в този момент. Това, което има значение, е състоянието на духа, в което се намираш. Ако Петър се възползва от ситуацията, той ще трябва да си плати на свой ред. Трябва да се довериш на Бог.

— Искам да дойде свещеник, който да ми даде опрощение. Прочее, нямам никакво доверие на този Петър — измърмори кралят.

— Не се дръж като дете, не подхожда на сана ти. Ако мислиш, че ще можеш да оживееш още два или три дни, ще повикам отец Гийом от Варнхем. Той може да ти даде последно миросване, да те изповяда и да ти даде опрощение. Във всеки случай ти ще се радваш на вечен мир във Варнхем, а това няма да стане без манастирът да получи няколко сребърника с лика на баща ти. Ако го искаш, заминавам веднага да доведа отец Гийом, но трябва да ми обещаеш да не умираш докато се върна.

— Нищо не мога да обещая, нямам сили за това — каза кралят.

— И така, връщаме се към начина да се спаси наистина душата ти: трябва да имаш доверие на Бог. Това е моментът да се обърнеш лично към Бог Отец. Ти си крал на смъртен одър и Той ще те чуе. Нямаш нужда от посредници като светците или Божията майка. Имай доверие в Бог и само в него!

Кралят се умълча за момент, обмисляйки думите на Арн. За негово голямо учудване, те му донесоха утеха. Той затвори очи, долепи длани и опита да се помоли на Бог лично. Дори и да се чувстваше като удавник, който се хваща за сламка, все пак не губеше нищо ако опита.

Отначало успя само да прехвърли собствените си мисли, но след миг сякаш го поглъщаше вълна от надежда, сякаш Бог му отговаряше, облъхвайки го за кратко с дъха на Своя дух. Не беше кой знае какво, но без съмнение той май не заслужаваше повече.

— Прекалено много се самосъжалявам — каза той, отваряйки рязко очи, като се обърна към Арн. — Оставям душата си в ръцете на Бог и това ще е всичко, що се отнася до мен. Сега да се върнем на синовете ми. Заклеваш ли се, че ще си сред тези, които ще направят така, че ярл Ерик да наследи датчанина като крал?

— Да, ще бъда от тях — каза Арн. — Сключихме договор със Сверкер Карлсон, този, когото наричаш датчанина. Той няма синове. Ще го наследи именно Ерик, първородният ти. След Ерик ще бъдат братята му, първо Йон, после Йоар и накрая Кнут. Сверкер ще трябва да се закълне в това, за да получи короната. Не Бог му дава короната, а ние, готите и свеите. Ако той положи тази клетва, ние ще му се закълнем във вярност, докато държи на обещанието си. Ето какво ще стане.

— Това добро или лошо разрешение е? — попита кралят през зъби, защото туморът току-що му беше причинил жестока болка. — Скоро ще умра, а ти си единственият, който ми говори съвсем искрено. Отговори ми, скъпи Арн.

— Ако всеки удържи на думата си, всичко ще бъде наред — отвърна Арн. — Ерик ще бъде крал приблизително в същия момент, в който би станал такъв, ако ти беше живял толкова дълго, колкото баща ми или Биргер Бруса. Това ще ни коства унизителното задължение да се подчиняваме на червените наметала за известно време. Това, което ще спечелим, е да спестим на кралството ужасен конфликт, в който бихме победили единствено с цената на множество жертви и немалко разрушения. Ето защо това е добро разрешение.

— Ще участваш ли в съвета на кралството?

— Не. Нима Биргер Бруса не се закле, че аз никога няма да заседавам там?

— Мислех, че все пак сте се одобрили?

— Така е. Но няма да съм на място в съвет, подвластен на датчаните.

— Как така? Аз лично съжалих, че ти не участваш. Никой не би могъл да има по-добър главнокомандващ от теб в нашата страна.

— Именно това е причината — каза Арн със загадъчна усмивка. — По този въпрос двамата с Биргер Бруса сме съгласни и сме го обсъждали неведнъж. Ако бях член на съвета на крал Сверкер с ранг на главнокомандващ, може би щяха да ни сторя повече злини, отколкото добрини. Затова ние с Биргер Бруса решихме да се преструваме на скарани и останах във Форшвик, където продължих да работя за успеха на лагера на Ерик и Фолкунгите.

Кралят обмисли тези думи и накрая заключи, че именно този вид тактика можеше да се очаква от Биргер Бруса. Той отново усети как го обгръща топла вълна, сякаш Бог си спомняше за него.

— Готов ли си да се закълнеш пред мен и пред Ерик, че ще бъдеш негов главнокомандващ и ничий друг? — попита той след дълъг размисъл.

— Да, но трябва да сме много внимателни — отговори предпазливо Арн. — Не забравяй, че първо ще се закълна във вярност пред датчанина, както и всички останали. Тази клетва ще важи само докато той спазва своята. Ако я наруши, ще има война. А в случай на сблъсък, ще бъда главнокомандващ на Ерик Кнутсон, заклевам ти се и съм готов да го направя и пред него!

Така Арн смяташе, че не е обещал повече, отколкото можеше да изпълни. Тъй като умиращият сякаш преценяваше, че подобна клетва отива твърде далеч, той накара да повикат сина му, взе ръцете на двамата мъже, притисна ги една в друга съвсем отпаднал и поиска взаимно да се врекат във вярност. Ярлът трудно понасяше смрадта, която се излъчваше от баща му, и очите му се навлажниха от отвращение и мъка, докато се заклеваше на Арн. За първи път Арн осъзна, че нещо в Ерик не му се нрави: неспособността му да застане с достойнство до смъртния одър на баща си. Въпреки това той покорно се закле да направи всичко по силите си с меча си, със съветите си, дори с цената на живота си, короната да отиде при Ерик, когато Карл Сверкершон изневереше на клетвата си, дадена пред събранието на готите и свеите и пред съвета на кралството.

Крал Кнут Ериксон, син на Ерик, покровител за вечни времена на новоизграждащото се кралство, почина от естествена смърт в Ериксберг, дом на предците му, в лето господне 1196-о. Той бе погребан в манастира Варнхем с дължимите на първия от рода Ерик почести. Кортежът, който го съпроводи до последния му дом, не беше особено голям, защото той беше загубил по-голямата част от кралската си власт преди смъртта си. Но гробът му в близост до този на майка Сигрид, основателка на обителта и майка на Арн и Ескил, беше внушителен.

Бяха изречени много молитви за упокой на Кнут, защото неговите дарове за манастира бяха големи и беше обещано тази църква да бъде оттук насетне гробница за рода Ерик и Фолкунгите. Биргер Бруса се беше заклел, че съюзът между трите корони и лъвът ще бъде вечен на това място.

Така по-късно двамата приятели Кнут Ериксон и Арн Магнусон щяха да почиват един до друг.

В пристанищата на Форшвик — както това за големите кораби на Ветерн, така и в онова за лодките от другата страна на брега на Викен — беше вече толкова оживено, че беше трудно да се залавят натрапниците. Много от тях идваха във Форшвик, момчета, избягали от къщи с торба на рамо и куп мечти в главата. Привличаше ги мълвата за чудесата, които очакваха там младежите. Слуховете се бяха разпространили до най-отдалечените ферми и горки колиби. Но малцина бяха избраните.

По правило, когато ги заловяха, ги пращаха там, откъдето бяха дошли с първия кораб. Гуре, който служеше при надзирателя, дори често пъхваше монета в ръката на водача, като му благодареше за услугите.

Когато пристигнаха във Форшвик в момента на погребението на крал Кнут във Варнхем, Сиге и Орм бяха на дванадесет и тринадесет години. Макар и да знаеха, че почти от една година той е на път да умре, те бяха в неведение, че това вече се е случило. Господарят и господарката на мястото отсъстваха заради погребението.

Каквото и да бяха мечтали да открият във Форшвик близо до господаря Арн, това, което видяха, бързо ги отрезви. Може би очакваха да попаднат в голяма къща, с покрив, украсен с драконови глави, а господарят Арн — яхнал кон на двора, с блестящ на слънцето меч и обграден от млади мъже и момчета, стараещи се да му подражават. Но това, което завариха, беше укрепление от четири улици, тълпа от хора, които тичаха във всички посоки и говореха на неразбираеми езици, дразнещи слуха им.

Все пак се поуспокоиха, като видяха и немалко момчета на тяхната възраст, облечени като тях в сиви vadmal (вид вълнена връхна дреха). Те огледаха също младежите, от които някои изобщо не бяха по-големи от тях, облечени в богати дрехи, с ризници и сини туники, сякаш това беше най-обичайното нещо на света. На главната улица те се спряха първо до голяма постройка без стени, под чийто покрив поне две дузини млади момчета се упражняваха с меч и щит под надзора на възрастни.

Малко по-натам, в края на улицата, имаше широка оградена арена, където се чуваше тропот на сабо. Сиге и Орм веднага се настаниха на оградата, за да гледат как младежите се придвижваха мълниеносно във всички посоки по заповед на по-възрастни мъже. А рицарите носеха доспехи, сякаш заминаваха на война или отиваха на празник. Значи беше вярно: във Форшвик човек можеше да стане рицар.

Като всички млади натрапници те останаха твърде дълго на място. След няколко часа рицарите приключиха упражненията, образуваха дълга колона и се отдалечиха в крачка. Сиге и Орм веднага бяха разкрити и един младеж слезе от коня, хвана ги за вратовете и ги повлече грубо към пристанището.

Малкият Сиге се вбеси и без да се стъписва, заяви, че той и брат му нямат намерение веднага да се качат отново на кораба. Господарят Арн им е дал дума, че могат да дойдат във Форшвик.

При тези странни думи пазачът им избухна в смях, но Сиге не се предаде, оказа ожесточена съпротива, забивайки пети в земята и изкрещя, че той и брат му могат да се закълнат в Бог и всички светци, че лично господарят Арн им бе дал дума. Мъжът се поколеба, защото обикновено, веднъж заловени, натрапниците се изнизваха тихо и по-скоро започваха да се оплакват безкрайно, отколкото да нахалстват. Той се качи отново на коня, заповяда им да не мърдат и се върна в галоп до колона от рицари, където спря при мъж с наметало на Фолкунгите. Той беше един от тези, които ръководеха маневрите на арената.

Последният незабавно се върна при тях, следван от този, който ги беше хванал. Той скочи от коня, подаде юздите на другия рицар и хвана момчетата за вратовете. Те отново бяха в железен юмрук, в прекия смисъл на думата, защото мъжът носеше такива ръкавици.

— Форшвик е само за Фолкунги, а не за избягали млади крепостни! — каза той строго, като ги гледаше с твърдост. — Как се казвате и откъде идвате?

— Казвам се Сиге, син съм на Гурмунд от Аскеберя, а това е брат ми Орм — изви глас Сиге заради желязната хватка на мъжа, но с тон, в който нямаше и намек за подчинение. — А ти самият как се казваш?

Стъписан, мъжът изведнъж отпусна хватката. Подобно на подчинения си и той не очакваше такова нахалство.

— Аз съм Бенгт Елинсон и съм един от главните тук след господаря Арн — отговори той малко по-меко, като оглеждаше натрапниците замислено. — Познавам Гурмунд, често сме спирали при него между Форшвик и Арнес. Той е освободен крепостен, нали?

— Баща ни е свободен и ние сме родени свободни, и двамата — отвърна Сиге.

— Е добре, това ще ни спести усилието да ви връщаме у дома с вързани ръце и крака. Избягали сте от там без разрешение, нали?

Така беше. Гурмунд беше отказал да отстъпи пред молбите им и тъй като те бяха упорствали да заминат за Форшвик, той ги беше наказал толкова жестоко, че те бяха избягали колкото заради лошото отношение, толкова и за да осъществят рицарската си мечта. Сиге не можа да отвърне нищо и само поклати глава, без да вдига очи.

— Баща ви е набил и това не му прави чест — каза Бенгт Елинсон с тон, в който нямаше вече и сянка от строгост. — Отлично зная как се чувства човек на вашите години и няма защо да се боите от мен. Но вие не сте Фолкунги и за вас тук, във Форшвик, няма място, поне такова на каквото вие ще се надявате. Трябва да се приберете у дома. Ще съобщя на Гурмунд, че вече не трябва да ви посяга, ако не иска да си има работа лично с Бенгт Елинсон.

— Но ние имаме думата на господаря Арн — настоя Сиге.

— А той винаги спазва обещанията си. — Да, имаш право — отвърна Бенгт Елинсон, опитвайки се без особен успех да прикрие усмивката си с длан. — Къде и кога господарят Арн ви е дал такова, синове на освободен крепостен?

— Преди пет години — отговори Сиге, без да се смущава. — Той говори с нас в двора и ни показа меч, който беше толкова остър, че само като го докоснах си порязах пръста. Каза ни да дойдем да го намерим след пет години. Те вече изтекоха.

— Какъв беше този меч? — попита Бенгт, като изведнъж стана сериозен. — Можете ли да ми опишете господаря Арн?

— Той беше по-дълъг от другите и пъхнат в черна ножница със златен кръст. Беше напълно гладък и имаше магически златни руни — отговори Сиге, сякаш го беше видял вчера. — А господарят Арн имаше благи очи и много белези по лицето.

— Господарят Арн замина за погребението и няма да се върне до няколко дни, дори седмица — отвърна този път откровено приятелски Бенгт Елинсон. — През това време вие ще сте наши гости тук. Последвайте ме!

Със Сиге и Орм никога досега не се бяха отнасяли като с гости и те не разбраха какво накара този влиятелен Фолкунг толкова внезапно да промени мнението си. Затова останаха на място, без да могат да направят и крачка. Без съмнение бяха придобили глупаво изражение, защото Бенгт Елинсон реши, че е добре да сложи ръце на крехките им рамене и да ги помъкне към пристанището.

Там той ги предаде на русокос висок мъж на име Гуре, който работеше на строежа на една къща. Той пък на свой ред ги съпроводи към един ред сгради, където се чуваше шум на чукове и триони.

В една от тях четири момчета на тяхната възраст и един възрастен седяха до дълга маса и правеха стрели. На масата сред купи с катран и патешки пера имаше огромна купчина върхове от всякакъв вид. Гуре им обясни, че млади гости като тях не трябва само да ядат даром хляба на Форшвик, но могат и да го заслужат с работа. Част от нея беше много лесна и те можеха да се справят. Преди това двама от младите работници щяха да ги разведат из помещенията, за да могат да свикнат да се ориентират и да видят къде ще се хранят и ще спят. След това той посочи две от момчетата, които веднага станаха и му се поклониха в знак на послушание. После той се оттегли без да каже друго.

Придружителите се казваха Луке и Токе. Косите им бяха късо подстригани, като на Сиге, както го изискваше обичаят за младите крепостни, за да се избегнат въшките. Преценявайки, че не са свободни, Сиге се отнесе с тях високомерно. Заповяда им да престанат да го зяпат с такова учудване и да направят това, което им бе казано. По-големият и по-едър от двамата веднага му отвърна грубо, че трябва да замълчи и да не забравя, че като новак във Форшвик няма защо да си придава важност.

В началото на обиколката разговорът между четирите момчета вървеше трудно. Започнаха от ковачниците. Посъветваха ги да не се мотаят в краката на работещите, ако искат да избегнат злополука. След това минаха през стъкларницата, където на етажерки бяха наредени в целия си блясък малки сини и светлочервени чаши. С майсторите стъклари работеха четири-пет чирака. С помощта на дълга тръба те вземаха парчета от нещо като тесто, което се намираше в една изключително шумна пещ. После въртяха тръбите в ръцете си, докато ги пренасяха към предварително навлажнени дървени форми. След това духаха в тях без да спират да ги въртят. Тази видимо крайно трудна работа не беше съвсем невъзможна, все пак съдейки по количеството стъклария на етажерките. Жегата в помещението ги накара да преминат бързо към сарачницата, където хората се трудеха над седла и конски амуниции, както и над други предмети от кожа. После посетиха тъкачниците, където имаше жени от всички възрасти, работилницата за бъчви и две други места, които приличаха на фабриката за стрели и където сглобяваха арбалети под ръководството на двама майстори-чужденци, чийто език Сиге и Орм не можаха да разберат.

Когато излязоха от работилниците, минаха по един мост и се озоваха сред много по-големи постройки, чийто под, за техен голям ужас, беше разположен над шумен водопад. Токе повдигна един капак и под него те видяха разпенената вода на бързото течение. Впечатляващо беше как две големи мелничарски колела се въртяха бавно и тежко. Чуваше се скърцането и тракането на воденичните камъни, които мелеха варовик и жито. Трионите издаваха режещ звук, впивайки зъби в дебели пънове, а някакви мъже точеха мечове, върхове на копия и други предмети, чиято употреба беше неясна за Сиге и Орм. Докарваха бъчви с жито, като ги търкаляха, а други, пълни с брашно, затваряха с капаци, преди да ги откарат отново търкаляйки ги към едното или другото пристанище.

Слисването на Сиге и Орм накара другите двама постепенно да смекчат отношението си и на връщане от работилниците, разположени до канала, минавайки отново по моста, който водеше до конюшните и залите за упражнение, те бяха малко по-разговорливи. Впрочем, Луке им разказа, че двамата с брат му са родени крепостни, но след това били освободени, като всички тук във Форшвик. Те добавиха, че тук се обработва земя само за да се произвежда фураж за конете и добитъка. Затова в живота им, освен това че са освободени, настъпили немалко промени. Ако беше останало както преди, повечето от тях щяха да бъдат длъжни просто да обработват земята. Но всички младежи можеха да станат чираци в работилниците, а това беше нещо като рай, в сравнение с това да се трепеш цял живот на полето.

Сиге и Орм не можеха да разберат как в една толкова голяма ферма не се обработва земя. Луке и Токе им се присмяха, като им припомниха бъчвите с жито, които бяха видели в мелниците. Те пристигаха всеки ден във Форшвик по реката или през езерото и ежедневно почти същият брой бъчви, пълни с брашно, пътуваха на обратно. Оставяха една от осем и това беше предостатъчно, както за хората, така и за конете, на които през зимата даваха овес, а не само сено. Защо да се потят и да се трепят в полето на четири крака, когато можеха да имат повече хляб, без да обработват земята?

Все пак Сиге и Орм не успяваха да разберат това разсъждение. Да кажеш, че имаш повече хляб, без вече да обработваш земята, за тях си беше проява на някаква магия.

Двете конюшни бяха почти празни, защото по-голямата част от конете бяха навън, докато още можеха да пасат. Дълги поредици седла и оръжия бяха закачени на стените. Те принадлежаха на бъдещите рицари и никой от чираците нямаше право да ги докосва.

Всичките тези младежи бяха Фолкунги и трябваше да учат бойния занаят в течение на пет години. Всяка годна идваха нови, млади и съвсем неуверени. Някои от тях след това се връщаха у дома, придобили страшни умения в боравенето с копие или меч. Те имаха също така собствена сграда във Форшвик. Обикновените хора нямаха право да влизат там, но Токе знаеше, че вътре има повече от шестдесет легла.

До тази постройка се намираше сградата на чужденците, където също не беше препоръчително да се влиза. А отзад беше домът на господаря Арн и госпожа Сесилия, пред който растеше горичка от червени и бели рози. На склона, който слизаше към Ботенсьо, имаше редове ябълкови дървета, чиито плодове скоро щяха да узреят, и лехи с различни зеленчуци и подправки.

В средата на двора, над дома на господаря Арн се издигаше просторната сграда без стени, където бъдещите рицари се упражняваха с меч и щит, а от другата страна имаше малки къщички, в които живееха някои от най-знатните чужденци.

След това те се върнаха към работилниците и стигнаха до някогашния главен корпус на Форшвик, където са живеели тези, които са били стопани на мястото преди господаря Арн и госпожа Сесилия. Именно там сега живееха повечето освободени, там и се хранеха, на смени с бъдещите рицари, защото не всички се побираха едновременно. Щяха да чакат още няколко часа, защото тези, чиято работа беше най-лесна, се хранеха последни.

Зад тази сграда се намираха тухлени постройки, в които съхраняваха на хладно месото както през зимата, така и през лятото. Там беше тъмно и студено. На земята бяха поставени големи топящи се късове лед, а водата се стичаше навън през една вада. Сиге и Орм се запитаха откъде можеше да има толкова лед, след като есента едва беше започнала. Веднага ги заведоха до друга постройка съвсем наблизо. Там те видяха огромни късове лед, обвити в талаш и складирани още след отрязването им от езерото миналата зима. Всяка година пълнеха този склад от пода до тавана и изглежда това беше достатъчно за целия топъл период през годината.

Зад тези складове се намираше редът от жилища на бившите крепостни, където сега живееха свободни мъже и жени. Някои от освободените бяха напуснали Форшвик и се бяха настанили в доста далечни земи, но по-голямата част бяха избрали да останат. Впрочем, според Луке и Токе, това беше най-доброто, което можеха да направят, защото тук никой не умираше нито от глад, нито от студ през зимата.

Обиколката завърши във фабриката за стрели, там, където беше започнала, а Сиге и Орм трябваше да се заловят за работа. Очевидно беше, че не знаят как да се справят с това, което беше в ръцете им. Същевременно, бяха им избрали съвсем лесна задача. С помощта на инструменти, които те не бяха виждали досега, трябваше да направят прорез в бъдещата стрела там, където щеше да бъде закрепен върхът. Правеха ги в два размера: едните с обикновена дължина, а другите по-дълги с една трета. Имаше и много видове върхове. По-дългите стрели имаха много дълъг и заострен връх, способен да пробие кожата. Късите стрели имаха два вида върхове — един, при който зъбците имаха обичайната форма, и друг, чийто зъбци, напротив, бяха доста широки, почти като мънички крила.

С вид на познавач Луке им обясни, че дългите стрели с източен връх и без зъбци са предназначени за далекобойни лъкове. Върховете им бяха така направени, че да пробиват ризници. Стрелите с широки върхове служеха да повалят коне и от тях вече бяха направени повече от хиляда, от които повечето бяха изпратени в Арнес в бъчви. Във Форшвик всеки ден се правеха поне тридесет стрели.

Появата на тези чираци малко промени организацията на работата в ателието. Така Сиге и Орм бяха определени да пробиват прореза, в който се вмъкваше върхът. Ако той не беше достатъчно широк или дълбок, им връщаха ствола със забележки. След това Луке и Токе слагаха върха на място и го закрепваха с ленен конец, намазан с катран, преди да предадат стрелата на двамата чужденци, натоварени с най-фината работа — поставянето на перата.

Не точно за такъв нов живот във Форшвик при господаря Арн бяха мечтали Сиге и Орм. Чувстваха, че няма смисъл да казват на Луке и Токе, че искаха да учат бойния занаят редом с бъдещите рицари.

На вечеря, когато Орм изпусна няколко думи за мечтите си, всички на масата започнаха да му се подиграват. Мястото на освободените беше в работилниците и само Фолкунгите можеха да искат да изучават бойния занаят.

Сиге стисна зъби. Той имаше думата на господаря Арн и смяташе да му го припомни при удобен случай.

 

 

След погребението на краля за първи път в живота му Арн беше ескортиран до Арнес. Охраната от шестнадесет човека, сред които бяха Суне, Сигфрид и Торгилс Ескилсон, беше придружила Сесилия до Варнхем, заобикаляйки езерото Ветерн.

Щом се озоваха там, тези младежи от Форшвик привлякоха любопитни погледи. Конете им не бяха оседлани и екипирани като тези на другите, а носеха цветовете на Фолкунгите. Някои, които изглежда се интересуваха от здравите черни кожени ремъци, които опъваха тъканта, се приближиха да ги докоснат. Установиха, че тънкият плат с герба на Фолкунгите беше дебело подплатен с ризница, която защитаваше конете от стрели. Това, че само трима от тези гвардейци бяха достигнали зряла възраст, също изглеждаше странно. Както и да е, изключително младите спътници на Арн Магнусон носеха с лекота оръжието си и яздеха както малцина го можеха в Западна Готаланд.

Тази показност беше породила вълна от слухове за това, което ставаше във Форшвик. Арн го разбираше много добре. Въпреки това му беше трудно да доведе Сесилия на погребението на краля, без да осигури подобаващата за ранга й охрана.

Те яздиха дял ден от Варнхем до Арнес, без да има нужда да пришпорват конете си. Както обикновено Сесилия ползваше нормално седло и яздеше Ум Аназа по мъжки. С такава кобила не й беше никак трудно да бъде наравно с кортежа си от млади изкусни ездачи.

Не спряха в Скара, защото не разполагаха с необходимия впряг за това, което евентуално биха купили от там. Багажът им беше в чанти, пренасяни от товарни животни. Беше пазарен ден и близо до Скара те се разминаха с множество селски каруци, които отиваха към града или излизаха от там. Синият кортеж предизвика възхищение и учудване. Конниците излъчваха сила, която можеше да внуши страх. Всички можеха да се досетят, че мощта на Фолкунгите растеше. Но никой не можеше да каже дали тя ще послужи на мира или на войната.

Минаха през кариерата в Кинекуле, за да посетят каменоделеца Марселий, който сега работеше над украсата на новата църква във Форшхем. Някои от скулптурите бяха наскоро довършени. Една от тях предизвика всеобщо възхищение, докато друга накара Арн да се изчерви и заеква, така както никой не би повярвал.

Тази, на която всички скоро щяха да се любуват, щеше да бъде поставена над входната врата и изобразяваше Христос, който дава на Петър ключовете от небесното царство, а на Павел — книгата на християнската вяра. Над главата на Спасителя имаше кръст с надпис на латински, който гласеше:

„Тази църква е посветена на Нашия Спасител Исус Христос и на Неговия Гроб Господен.“

Композицията беше впечатляваща. Изглеждаше сякаш човек присъства на сцената, макар и тя никога да не се бе състояла. Но за бог времето и пространството не съществуваха. Той бе времето и всички места в едно и затова тази композиция беше толкова красива, колкото и вярна. Арн почти изпита страх при мисълта за милостта, която му беше оказана да изгради тази църква в чест на Гроба Господен. Въпреки че далеч не беше още довършена, този шедьовър му даваше възможност да си представи бъдещата църква.

В противовес, скулптурата, която предизвика у него толкова гняв и неудобство, изобразяваше Спасителя Христос, който получава ключовете от църквата от ръцете на рицар и я благославя, докато един каменоделец работи, приведен над длетото си.

Трудно беше да не се разпознае образа на дарителя и на скулптора. Той не беше нито погрешен, нито богохулен, но суетен.

Марселий гледаше на произведението си много по-хладнокръвно. След хиляда години тези, които щяха да наблюдават скулптурата, щяха да видят как Арн Магнусон дарява тази църква. Това беше просто един утвърждаващ образ. Вместо да тръгнат към Светите земи в търсене на Гроба Господен с война и смърт, истинските вярващи щяха да могат да го потърсят в собственото си сърце. Тя изобразяваше идеално това, за което се бяха договорили в деня, когато се срещнаха за първи път в Скара.

Арн не помнеше да е поръчвал това, но все пак призна, че подобна идея никак не беше далеч от собствената му. Все пак да застане така на показ близо до Спасителя Христос за него беше тежък грях.

Марселий вдигна рамене, като каза, че това не е по-лошо, отколкото да се изобрази как Бог изгонва Адам и Ева от рая, както възнамеряваше той да направи в църквата. Бог и хората спокойно можеха да бъдат изобразени заедно. Не само добрите и светците можеха да бъдат представяни. Понякога можеха да бъдат видени Варава или римският войник, който забива копието си в разпнатия Спасител. Да се каже, че Арн Магнусон беше изградил тази църква и я беше посветил на Гроба Господен не беше проява на суета. Това просто беше чистата истина.

Сесилия се намеси: скулптурата беше едновременно правдива и хубава и само можеше да се хареса на Спасителя, защото изразяваше единствено смирение пред него.

Разбраха се да не решават нищо прибързано и да продължат разсъжденията си относно това изобразяване на Бог и строителите на църквата. Нямаше нужда да се бърза, храмът беше далеч от завършването и освещаването си.

В единствения ден, който прекараха в Арнес, Арн обходи още веднъж крепостната стена и я огледа до най-малката подробност. Тъй като мястото беше вече довършено отвън, вече можеха да бъдат наети толкова хора, колкото беше необходимо за довършителните работи вътре. Триетажната къща беше почти завършена и беше възможно войските да прекарват зимата там. Оставаше да се построят складовете за жито, за сушена риба, за фураж… Всичко необходимо за продължителна обсада. Останалото бяха обикновени дейности, за които не бяха нужни най-добрите строители на света. Важното беше да бъдат довършени стената, кулите, вратите и подвижните мостове. Във Форшвик вече бяха изковани големите вериги за подвижните мостове и входните решетки.

Старата главна кула беше преобразувана в склад за оръжие и ценности. В най-горното помещение бяха наредени много бъчви с десет хиляди стрели, готови за изстрелване. Помещението отдолу преливаше от арбалети, мечове и стрели. Арнес вече беше в състояние да издържи обсадата на могъщ враг. Засега не се задаваше никаква война и затова имаха цялото необходимо време, за да довършат подготовката такава, каквато я бяха замислили в началото.

Скоро Арнес щеше да бъде място, където стотици Фолкунги можеха да се укрият, независимо от заплахата, надвиснала над него.

Тъй като не се беше прибирал от Коледа, Торгилс реши да остане няколко дни при Ескил, а Арн и другите продължиха към Форшвик. Тръгнаха рано сутринта, за да изминат пътя наведнъж, без да прекарват нощта в Аскеберя.

Вечерта при пристигането си чуха голямата камбана да известява тревога и само за няколко минути бъдещите рицари и конярите се втурнаха към конете си. Когато Арн и Сесилия влязоха, преминаха пред три отряда конници, строени по протежение на главната улица на укреплението. Бенгт Елинсон, единственият знатен воин, останал във Форшвик, беше застанал с коня си на три крачки пред останалите. Той пръв изтегли меча си, а останалите направиха същото, за да поздравят господаря Арн и госпожа Сесилия със завръщането им.

Арн се приближи до Бенгт, благодари му, прие командването и заповяда на младежите да продължат това, с което се занимаваха преди да забие камбаната.

 

 

Следващите дни бяха тежки заради горчиво-сладката тъга на раздялата. Беше дошъл краят на петте години, за които Арн беше наел своите бойци сарацини. Тези, които искаха да се върнат у дома, щяха да имат възможност да го направят скоро, защото в Льодьосе чакаха големия кораб със сушена риба от лофотенските острови. Можеха да се качат на него до Бьоргвин, големия град на западните брегове на Норвегия. Оттам непрекъснато заминаваха кораби за Лисабон, където почти щяха да са стигнали до страната на последователите на Пророка.

Ибрахим и Юсуф, които бяха сигурни, че ще бъдат по-полезни с уменията си на лекари в Андалусия, в кралството на Алмохадите, искаха да се върнат. Англичаните Джон и Атълстън също желаеха да се приберат. За тях беше по-лесно — между Льодьосе и Англия, където Ескил беше започнал търговия, пътуваха кораби.

Половината от наетите на строежа в Арнес искаха да последват Ибрахим и Юсуф, смятайки, че е трудно да се следва истинската вяра в страна, забравена от Бога. Част от тези, които искаха да останат, вече имаха жена и деца.

Айбар и Бюлент, които произвеждаха филц, нямаха желание да заминават. Без съмнение, нямаше да им е трудно да стигнат до Лисабон. Но след това имаше още дълъг път до Анатолия. А и родните им села отдавна бяха изгорени и изравнени със земята от християните и мюсюлманите. Така че те нямаха къде да отидат.

Колкото до братята Вахтиян, те започваха да се чувстват северняци и отдавна говореха съвсем разбираемо местния език.

Освен това Яков ги беше изненадал със завръщането си от Любек, където беше отишъл от името на Ескил и Арн, водейки със себе си жена, за която твърдеше, че се е венчал пред Бог. Тя се казваше Гретел и се говореше, че била изоставена от бъдещия си съпруг в деня на сватбата. За щастие, бързо беше намерила утеха в прегръдките на този арменски търговец. Не всичко в разказа му беше съвсем ясно. Но никой не възрази. Така че за Яков не можеше и да става дума вече да си тръгне. Неговата Гретел категорично отказваше да се върне в страната си, а още по-малко желаеше да живее в Армения. Освен това чакаше дете.

Марк нямаше никакво желание да заминава сам. Той нямаше жена, но животът във Форшвик не беше лош. За него дори беше удоволствие да измисля непрестанно как да се използва хидравличната енергия, как да се създават нови оръжия и непознати инструменти. Разбира се, щеше да е още по-добре, ако си имаше съпруга.

Арн реши да придружи заминаващите до Льодьосе, така че последното им пътуване през земите на неверниците да премине спокойно. Всъщност, той смяташе, че последователите на Пророка ще са в безопасност, щом се качат на кораба, който заминава за Бьоргвин. Що се отнася до англичаните, идеята да ги остави сами за известно време в Льодьосе не го безпокоеше.

Сбогуването беше трудно. Очите на тези, които бяха работили заедно в продължение на пет години, се насълзиха, когато пътниците се качиха на лодките, с които щяха да отидат до Венерн, за да вземат по-големи кораби до Гьота. Все пак за всички беше облекчение, когато моментът свърши и лодките изчезнаха след първата извивка на реката, която водеше към езерото. Арн и Сесилия се зарадваха, че много от чуждоземните въпреки всичко бяха решили да останат. Познанията и уменията им бяха безценни, а още бяха далеч от това свободните да се научат да вършат работа, която изискваше години чиракуване, за да свършена задоволително.

Седмица по-късно Арн се върна от Льодьосе с доста натежало сърце. Най-тежко беше да се сбогува със стария Ибрахим, с Юсуф и туркополите Али и Мансур. Изкуството на тези лекари беше незаменимо, а обучаващите се рицари имаха да направят още много, преди да се изравнят със сирийски ездачи като Али и Мансур, чието препитание бяха оръжието и ездата.

Но уговорките трябваше да се спазват. Трябваше да се радва, че половината от сарацините бяха избрали да останат, и да не забравя всичко, което беше направено, за да се запази мирът.

Все пак Арн не беше в много добро настроение, когато Гуре го потърси, съпроводен от двама чираци, които той не познаваше. Първоначално не повярва на ушите си, слушайки това, което те пелтечеха изчервени, а именно, че им беше обещал да ги приеме във Форшвик. Веднага се виждаше, че не са Фолкунги. Попита ги строго какво им беше внушило такива измислици и знаеха ли какъв тежък грях извършват, давайки тази лъжлива клетва. Но когато те му припомниха, че по време на първото си посещение в Аскеберя беше разговарял с тях в двора на хана, той бързо се досети за случката. Помисли малко, преди да вземе решение. Сиге и Орм изгаряха от нетърпение. Колкото до Гуре, повече от всичко друго, той беше изненадан.

— Заведи тези момчета при Сигфрид Ерлингсон — нареди той накрая. — Кажи му да ги сложи в групата на най-младите новопостъпили и да проследи да им дадат подходящи дрехи и оръжие.

— Но тези момчета не са Фолкунги, господарю — възрази смаяно Гуре.

— Отлично знам това. Те са синове на освободен. Аз съм дал дума, а думата на Фолкунг трябва да се спазва.

Гуре сви рамене и отведе момчетата, които изглеждаха готови да подскочат от радост и едва успяваха да се сдържат.

Арн дълго стоя пред наполовина празната си чиния. Всъщност току-що си беше задал въпрос, който никога не бе докосвал съзнанието му. Питаше се дали човек може да е Фолкунг само по рождение и дали не можеше да стане такъв впоследствие. Не всички Фолкунги бяха най-добрите сред хората, а от останалите не всичките бяха най-лошите.

Според правилата на тамплиерите, единствено този, чийто баща имаше герб на щита си, можеше да бъде приет в ордена като брат. Другите трябваше да се задоволят със сержантско звание. При все това неведнъж той беше виждал сержантите да се държат като братя, а братята да не заслужават тази титла.

Защо тогава да не можеше да бъдат обучени хора, така че да се превърнат във Фолкунги така, както беше възможно да се влее свежа кръв, за да се подобри дадена животинска порода? Кръстосвайки северни и арабски коне, бяха на път да създадат нова порода коне, от която да се състави тежката конница, която беше следващата му задача. Можеха да се свържат готски и арабски качества така, както се използваха различни видове желязо и стомана за направата на мечовете на Форшвик. Защо да не се постъпи така и с Фолкунгите?

Първо трябваше тези момчета да приемат кръщението, ако още не го бяха направили, защото никой воин от Форшвик не би носил името Сиге или Орм.

 

 

Сверкер Карлсон пристигна в Нес начело на внушителен кортеж от сто воини с намерението да лагерува. Беше изчакал разгара на зимата, за да стане ледът достатъчно дебел, та да преминат през Ветерн.

След Нова година той събра всички благородници на Фолкунгите, на рода Ерик и на Свеите, за да пристъпи към възкачването си на трона, след като положи клетва. След това щеше да има тридневни празници.

В Нес никога не бяха виждали толкова червени плащове, дори по времето на Карл Сверкершон. Цветът не беше просто този на Сверкерите, но и най-разпространеният сред датчаните. Ярл Ерик, който присъстваше на пристигането на бъдещия крал, прошепна в ухото на Арн, не без нотка на отвращение, че гледката наподобява течаща през леда кървава река.

Биргер Бруса, брат му Фолке и ярл Ерик бяха единствените миряни сред членовете на новия съвет на кралството, които не бяха датчани или Сверкери. Ескил се беше принудил да се раздели с поста си, тъй като бъдещият крал бе заявил, че толкова важни неща като търговията в кралството трябва да се поверят на по-способни от него датчани. За главнокомандващ избра приятеля си Еббе Сунесон, който беше свързан с Фолкунгите от Арнес чрез роднината си Конрад, съпруг на полусестрата на Арн и Ескил — Кристина. Сверкер смяташе, че тази роднинска връзка беше мост между датчаните и Фолкунгите.

Архиепископ Петър сияеше и непрестанно хвалеше Бога за това, че в безкрайната Си милост и справедливост най-сетне бе направил така, че короната на готите и свеите да се върне при сина на покойния крал Карл. Той беше сигурен, че това е проява на Божията воля.

Все пак Сверкер не можеше да постави короната на главата си, преди да положи клетва пред съвета на кралството и събранието на всички сановници, че с Божията помощ ще направи така, че да господства справедливостта и да се прилага законът. Трябваше също да се закълне, че близките му се отказват от всякакви претенции към короната и че негов наследник ще бъде Ерик. След него редът на унаследяване предвиждаше по-малките братя на Ерик — Йон, Йоар и Кнут — които от този момент нататък щяха да имат всички права на кралски синове.

При полагането на тази клетва архиепископът беше прескочил някои пасажи, но свеите и готите веднага го бяха поправили строго. Едва след като всичко протече нормално, събранието на цялото кралство се закле във вярност на крал Сверкер, докато е жив и докато държи на думата си.

През трите празнични дни датчаните показаха как се празнуват значимите събития по широкия свят. Организираха двубои между воини, които се втурваха един срещу друг, въоръжени с копие и щит. Единствено датчаните участваха в тези игри, защото новите господари на кралството смятаха, че нито в изостаналата провинция Западна Готаланд, нито в Свеаланд някой беше способен да се бие на кон. И съдейки по множеството изумени погледи, пълни с възхищение, които видя сред новите си поданици, крал Сверкер заключи, че тези отдавна познати в Дания геройства бяха новост за по-северните страни.

С непроницаемо изражение Арн наблюдаваше внимателно това, което правеха датските рицари. Само известна част от показаното изискваше умения, които не бяха за пренебрегване. Останалото беше лесно и никак не го впечатли. Никой от тези мъже не би бил в състояние да е сержант при тамплиерите. Но трудно щяха да бъдат победени на полето на северна битка. На Форшвик му трябваха още няколко години подготовка, за да се справи с тези датчани на открито поле. Това беше цялото им предимство.

През тези дни кралят и неговия главнокомандващ не напуснаха голямата зала, където бяха в обкръжението на датски придворни. Те викаха един по един най-влиятелните хора в страната, за да разговарят с тях. Биргер Бруса беше натоварен да ги представя. Кралят много се постара да се покаже изключително приятелски настроен и да се отнесе с Фолкунгите и представителите на рода Ерик като с роднини.

Беше ред на Ескил и Арн да се представят пред суверена и датското му обкръжение. Биргер Бруса представи Ескил като търговец, участвал някога в съвета на крал Кнут и бъдещ господар на Арнес. За Арн спомена само, че е прекарал дълги години сред монасите, именно в Дания, и че сега е господар на Форшвик.

Арн хвърли към чичо си кратък въпросителен поглед. Единственият отговор на Биргер Бруса беше бързо и дискретно намигване.

Кралят беше щастлив да разговаря с някого, който без труд разбираше датски, за разлика от много от свеите, които не бяха много съобразителни. За Арн не беше трудно да разговаря на езика, който дълго беше употребявал на младини. Като го слушаше, човек винаги можеше да реши, че е по-скоро датчанин, отколкото гот.

Като начало разговорът започна с незначителни теми като красотата на Лимфьорд, близо до манастира Витскьол, или неуспешния опит там да се отглеждат миди. Той покани Арн и Ескил да отидат в Дания с пропуск, подписан от него, за да се срещнат със сестра си Кристина. След като по реакцията на двамата братя разбра, че това пътуване не беше от първостепенно значение за тях, той смени тактиката и вместо това предложи да покани Кристина и съпруга й Конрад Педерсон в Нес през идното лято. Накратко, той направи всичко, за да покаже, че старата вражда между техните родове вече беше само лош спомен.

Затова им се стори доста неуместно, че главнокомандващият Еббе Сунесон внезапно припомни, че някога е имал разправии с някои членове на рода им в Арнес, но сега всичко това е мъртво и погребано.

Беше го казал меко, с крива усмивка в крайчеца на устните. Биргер Бруса поклати глава, гледайки Арн, за да го предупреди, а той едва се овладя, преди да отговори, че този, който беше починал в онзи ден, бе техният брат Кнут, а те все още се молеха за покоя на душата му. Въпреки това те нямаха никакво намерение да отмъщават.

Трябваше Еббе Сунесон да си замълчи. Може би беше пил малко повече по време на празника, а може би се беше самозабравил заради победата си в турнира. Или пък подобно на приятелите си беше убеден, че сега вече те са господарите на население, което не заслужава никакво уважение.

И Биргер Бруса, и кралят пребледняха, макар и по различни причини, след това, което той каза в този момент.

В действителност, с откровено ироничен тон той заяви, че Арн и Ескил няма защо да показват такава сдържаност. Ако наистина имаха чувството, че не са получили справедливост след смъртта на брат си, той беше готов да кръстоса меч с тях във всеки един момент. Впрочем, защо не веднага? Очевидно всичко зависеше от това дали са им останали достатъчно чест и смелост.

Арн сведе поглед, наложи му се да направи голямо усилие, за да потисне надигащото се желание да поиска единоборство. Без съмнение така остави впечатлението, че го е срам от това, че не посреща току-що отправеното му предизвикателство, което сякаш го бе зашлевило.

Когато тишината стана непоносима, той вдигна отново глава и каза, че не му се струва никак разумно новият крал и хората му да прекарат първите си дни в страната на свеите и готите, проливайки кръв. Каквото и да стане, независимо дали Еббе ще предизвика смъртта на един Фолкунг от Арнес или пък той ще убие главнокомандващия, този двубой не би послужил на каузата на новия владетел, нито на тази на мира, към който всички се стремят.

Тогава кралят сложи ръка върху тази на Еббе Сунесон, за да му попречи да отговори, след което каза, че за него е голяма чест сред хората, които му се бяха заклели във вярност, да има мъже като Ескил и Арн Магнусон, способни да поставят мира в кралството пред собствените си чувства.

Нито единият, нито другият отговориха. Задоволиха се само с това да се поклонят и да излязат безмълвно. Наложи се Арн, който кипеше отвътре от гняв и унижение да излезе навън, за да се охлади. Ескил го последва бързо, за да му каже, че би било нещастие един Фолкунг да убие главнокомандващия на кралството още през първата седмица на новия крал. Без съмнение тези оскърбителни думи биха могли да бъдат избегнати, ако Биргер Бруса беше по-точен в думите си по отношение живота, който беше водил Арн, дори и в манастира. Така, както изглеждаше, този надут главнокомандващ дори и не подозираше до каква степен беше застрашил живота си.

— Все пак не разбирам защо Бог постави в обсега на меча ми убиеца на брат ни — процеди Арн през стиснати зъби.

— Ако Бог иска да се изправите един срещу друг с меч в ръка, Той ще направи така, че това да стане. Засега е очевидно, че той не го желае — отговори объркан Ескил.