Фредерик Бегбеде
9,99 лв. (32)

6.

СТРОБОСКОПИТЕ РАЗДЕЛЯХА пространството на квадратчета. Една стара садо-мазохистка прекоси подиума за танци с корсет, който правеше обиколката на талията й 10 сантиметра. Тя приличаше на пясъчен часовник от черна кожа.

— Знаеш ли на каква мисъл ме навява тази майчица? В Европа, предприятията уволняват хиляди работници, за да могат да носят повече пари на пенсионерите в Маями. Не е ли така?

— Ами…, като цяло е така. Всички старчоци от Флорида са акционери в пенсионни фондове, които притежават интернационални компании, тоест, схематично си прав.

— Така или иначе сме тук, защо не идем да посетим някой от тези стари собственици на планетата? Ще бъде тъпо от наша страна, ако сме на техен терен и не идем да се обясним с някой от тях, може да го убедим в това да не уволнява никой през следващата година. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си пиян, но ок, да вървим.

И ето че Чарли, Тамара и моята тиква се разхождат по улиците на Miami Vice, издирвайки представител на световното акционерство.

— Динг! Донг! Динг! Донг-Динг-Донг-Динг-Донг-Динг!

В Маями дори звънците на вратите се опитват да те бият по ушите: тази тук свири „Малка Нощна Музика“, вместо да каже „звън“, както правят всички останали. Вече един час се мотаем в жилищния квартал Коръл Гейбълс в издирване на член на пенсионен фонд, на който да изнесем конско. Най-накрая Чарли звънна на една прекрасна мароканска вила.

— Да?

— Добър вечер, госпожо, говорите ли френски?

— Да, да, разбира се, но защо звъните толкова късно?

— Ами защото, Тамара, тук присъстваща (Тамара се усмихва на камерата), твърди, че е ваша внучка, госпожо Уорд.

БЗЗЗ.

Вратата се отваря и пред нас стои една мумия. Всъщност, нещо, което със сигурност е било жена много отдавна в една друга галактика. Нос, уста, скули, чело, изцяло напълнени с колаген. Останалата част от тялото прилича на сбръчкана ябълка — аналогия, която се дължи без съмнение на нощницата, която носи.

— Само кожата й е опъната, казва Чарли с известна доза грубост.

— Какво казвахте, коя внучка, аз…

Прекалено късно. Старицата нямаше време да протестира, Тамара вече я беше проснала на земята (тя има кафяв колан по джудо). Ние навлизаме в къща от масивно злато. Всичко, което не е златно, е от бял мрамор. Пфук. Тамара и Чарли завличат госпожа Уорд на едно канапе с психеделични мотиви, което е било на мода по същото време, когато и неговата собственичка. Без съмнение, някъде през 20-и век.

— И така, понеже разбирате френски, госпожо Нищо, сега ще ни изслушате внимателно. Сама ли живеете?

— Да, искам да кажа, не, полицията всеки момент ще дойде. ПОМОЩ!

— Да й запушим устата. Тамара, дай си шалчето.

— Ето.

Тя навира шалчето в устата й, а Чарли сяда върху старата и мога да ви гарантирам, че той е толкова тежък, колкото и шегите му. Пенсионерката най-сетне ще може да слуша спокойно това, което той има да й казва.

— Виждате ли, госпожо, честта се падна на вас, но можеше да се случи на когото и да е друг, отговорен за съвременното нещастие. Трябва да знаете, че от днес нататък такъв род посещения ще се превърнат в нещо нормално. Време е акционерите на американските пенсионни фондове да разберат, че не може безнаказано да съсипват живота на милиони невинни, достатъчно ясно ли се изразявам?

Чарли е набрал скорост. Винаги така става с мълчаливите: веднъж като я отворят, трудно я затварят.

— Чували ли сте за книгата на Луи-Фердинанд Селин „Пътуване до края на нощта“?

— Мффффффхйхсхд…

— Не. Селин не е марка за обувки. Това е един френски писател. Героят на неговия най-известен роман се казва Бардамю и обикаля света да търси виновника. Той минава през войната, мизерията, болестта, отива в Африка, в Америка, и не успява да намери виновния за нашето отчаяние. Книгата е издадена през 1932 и пет години по-късно, Селин намира изкупителната си жертва: евреите.

Тамара се разхожда из къщата, отваря хладилника и си взима бира, дава и на нас по една. Аз записвам речта на Чарли, който продължава да се надува, възседнал мумията върху нейното отвратително канапе.

— На нас ни е известно, че Селин е кривнал от правия път, като е станал един безобразен антисемит, упс, извинете за тавтологията. И все пак, и ние, както Бардамю, търсим отговорник. Тук присъстващата млада жена, Тамара, се чуди защо е принудена да продава задника си, за да праща пари на детето си. Кретенът от лявата ми страна непрекъснато си задава въпроси, което сама може да прецените по изражението на лицето му, приличащо на туберкулозен чучур. Кой е виновен за изгниването на света? Кои са лошите? Сърбите? Руската мафия? Ислямските фундаменталисти? Колумбийските картели? Турците? Еврейско-масонския заговор през 30-те? Досещате ли се накъде бия, госпожо Нищо? Нашата изкупителна жертва — това сте вие. Например, ако купувам продукти Monsanto, аз поддържам генетично преработените организми и приватизацията на земеделските семена. Вие сте поверила вашите спестявания на една финансова организация, която ви носи достатъчно лихви, за да си позволите да купите тази отвратителна вила в красив жилищен квартал на Маями. Възможно е да не сте се замисляла върху последствията на това на пръв поглед невинно решение, но то е определящо за нас. Разбирате ме, нали? Защото това решение ви прави ГОСПОДАРКА НА СВЕТА.

Чарли я пляска по бузата, тя отваря широко насълзените си очи. Старицата издава жалостни писукания, приглушени от шала.

— Знаете ли, като малък обожавах филмите на Джеймс Бонд, в тях винаги лошият искаше да стане Господар на Света и заедно с тайната си армия, скрита в подземията на някой замък, той заплашваше да взриви планетата с ядрени ракети, купени от Узбекистан. Спомняте ли си тези филми, госпожо Дюкесмекошава? И така, съвсем наскоро открих, както и Celine е разбрал по-късно, че, вместо да си изпиша веждите, аз съм си вадел окото. Господарят на Света въобще не прилича на тези образи от филмите, смешно, нали? Господарят на Света носи жалък халат и синя перука, живее в грозна къща, и има шал, заврян в устата, и на всичкото отгоре не знае, че е Господар на Света! Това сте вие, госпожо Ward-muche! А знаете ли кои сме ние? 007! Та-та-та-тан!

Чарли започва да свири мелодията на Джон Бари. Той добре пее, но това не пречи на Господарката на Света да циври патетично, със заровена глава във възглавницата си от ярки цветове, стил Версаче (който не е мъртъв, тъй като произведенията му още живеят).

— Не се опитвайте да ме разнежите, госпожо Ward-кура-ми. Питам се, дали вие сте се разнежили, когато цели региони са били разбити от мащабно разграбване, от интензивни реструктурирания, от измамливи социални планове, приети само заради вашите красиви очи? И така, без да се лъжем, ако обичате. Малко повече достойнство и всичко ще мине добре. My name is Bond. James Bond. Ние дойдохме при вас, само за да ви помолим да кажете на вашия пенсионен фонд Templeton, който управлява 200 милиарда евро, че отсега нататък не може да изисква от своите предприятия същият добив, защото все повече и повече хора като нас ще идват на посещения при хора като вас, разбрахме ли се?

В този момент, Тамара го прекъсна.

— Чакай, Чарли, мисля си, че се опитва да ти покаже нещо.

И наистина, старицата показваше със сбръчканите си пръсти, черно-бяла снимка в рамка върху масичката. На нея беше изобразен красив засмян американски войник с кепе на главата.

— Мффффффххххскфцццццц, крещеше тя, сочейки портрета.

Извадих шалчето от устата й за да разберем по-добре какво точно искаше да каже с това Мффффффьььььссффцк. Тя започна да крещи като един пор:

— WE SAVED YOUR ASS IN ’44! MY HUSBAND DIED IN NOR-FUCKING-MANDY!^[1] Погледни снимката, глупако, това е МОЯТ СЪПРУГ, умрял във ВАШАТА СТРАНА на D DAY^[2]!!

Лично аз отбелязвам точка за нея. Но това вбеси Чарли. Аз не бях в течение на семейното му минало. Уверявам ви, и за мен беше новина.

— Слушай, Мис-ке. Няма да се замерваме с мъртъвци цяла нощ. Вие се намесихте в тая война, за да можете да внасяте COCA-COLA. IT’S COCA-COLA WHO KILLED YOUR HUSBAND!^[3] Моят баща се самоуби, защото го изхвърлиха на улицата от фирмата, която трябваше да увеличи печалбите си. Намерих го да виси обесен, чаткаш ли, мръсницо? ТИ УБИ БАЩА МИ!

Той я цапардоса доста силно. Старата кървеше от носа. Кълна се, че се опитах да го спра, но алкохолът умножаваше силата му.

— ТИ ЗАСТРЕЛЯ БАЩА МИ, СТАРА ПАЧАВРА, СЕГА ЩЕ СИ ПЛАТИШ!

Той сипеше юмруци върху нея, целеше се в очите й, ченето й изхвръкна, счупи шишето с бирата си в носа й, после го завря в путката й, както и да е, може да се каже, че реши да сложи край на едно мъчително, почти привършило съществуване. И все пак ми се струва, че може да наречем това превъртане. Накратко, след пет минути (което е адски дълго време, един боксьорски мач трае по-малко), госпожа Уорд не дишаше и миризма на лайна изпълни стаята. Облицовката Версаче на канапето беше готова за химическо чистене.

Явно свикнала с превъртането, Тамара не се панира. След като премери пулса й и констатира настъпилата смърт, тя методично и доста светкавично се зае да подрежда пораженията. Тя ни заповяда да оставим трупа върху гръко-римското стълбище. После се измъкнахме на пръсти от тази отвратителна вила, без да забравим да строшим с камъни камерата в градината.

— Мислиш ли, че видеокамерата записва?

— Не, това е само един домофон.

— И без това, дори да имаше някаква следа, тук никой не ни познава.

Това последно изказване доста разсмя гардовете, които разглеждаха различните монитори на охранителната система, (между тях имаше един от Хаити, който прекрасно говореше френски); те започнаха да се забавляват по-малко, когато забелязаха, че госпожа Уорд е починала вследствие на нападението и че трябва да се направи рапорт до Маямската полиция.

От този момент нататък престанах да мисля. Кварталът беше пуст. Чарли си беше възвърнал разума. Той се съгласи с Тамара;

— Канапето й наистина беше отврат.

Завършихме вечерта в клуб Madonna, където перфектно обновени стриптийзьорки по прашки (може да се вкара нова дума за тези кибер-жени: „усъвършенствани“) идват да вземат с уста десетдоларови банкноти от ципа на панталоните ви. Ние аплодирахме невероятните, неистински цици.

— Винаги става така с жените, каза Чарли, или ни фрустрират, или ни отвращават.

Убодена право в професионалната си гордост, Тамара ни подари едно невероятно шоу, стъпила на бара, смучейки гърлото на шишето с Corona, втвърдявайки циците си с ледчета от моята водка, докато не ни изхвърлиха от заведението заради нелоялна конкуренция. После тримата заспахме пред телевизора, гледайки платения канал, по който течеше невероятно порно с двойна анална пенетрация, нещо, което до този ден не знаех, че е технически възможно и ще си призная, че от писъците на актрисата свърших в панталона си.

На другия ден, когато взимахме самолета, за да се приберем в Париж (пак бизнескласа, за по 5 евро хилядарки на място и меню от „спагети върху гнездо от елда, гарнирани с хайвер от сашими, подправен с пресен доматен сос“), Чарли заяви, че приема поста Творчески Директор. Молих се да се разбие самолета, но, както винаги, той не го направи. И ето как в един и същи ден станах шеф на рекламна агенция и съучастник в убийство.