Владимир Набоков
Поп, дама, вале (12)

XII

На първо място беше, разбира се, морето, леко, сиво-синьо, с размазан хоризонт, а над него — облачета, плуващи едно след друго, всичките еднакви, всичките в профил. Следваше вгънатият полукръг на плажа с плътна тълпа кошове на ивици, най-нагъсто там, където почваше вълноломът, навлизащ далеч в морето. Случваше се някой от кошовете да се наведе и да изпълзи до друго място, като червено-бял скарабей. Покрай плажа минаваше висока каменна крайбрежна улица със засадени откъм плажа акации, след дъжд по черните им стволове оживяваха налепилите се охлюви и протягаха из кръглата си черупка чувствителни, прозрачно-жълти рогца. По крайбрежната се белееха фасадите на хотели. Стаята на семейство Драйер беше с балкон към морето. Стаята на Франц гледаше към улицата, успоредна на крайбрежната. По-нататък, от другата страна на улицата се точеха второкласни хотели, още по-нататък, на друга успоредна улица — третокласните. Бяха пет-шест такива улици и колкото по-далеч от морето, толкова по-евтини бяха хотелите, — сякаш морето беше сцена, а редиците къщи — редове в театър, кресла, столове, а най в дъното бяха местата за правостоящите. Имената на хотелите се опитваха все някак да намекнат за присъствието на морето. Някои го правеха със самодоволна откровеност. Други предпочитаха метафорите, символите. Срещаха се женски имена. Една вила се наричаше, кой знае защо, „Хелвеция“ — ирония или заблуда. Колкото по-далеч бяха от плажа, толкова имената им ставаха по-поетични.

Всичко това много го развличаше. Оставяше жена си и племенника на терасата на кафенето и обикаляше дюкянчетата, разглеждаше пощенските картички. Бяха все същите. Най-много си патеше човешката пълнота. Рак е ощипал облата грамада в раирано трико, а притежателката на грамадата примира, защото мисли, че е ръката на съседа — мършав франт с гарсонетка. Дебеланко плува по гръб и над водата като купол се издига ален тумбак. Колосан мустакатко зяпа иззад скала хипербола в бански. Същата хипербола в други положения, целувка по залез, отпечатани в пясъка полукълба, „поздрав от морето“… Но най-много го забавляваха и трогваха картичките-снимки. Бяха правени Господ знае колко отдавна. Същият плаж, същите кошове; но дамите носеха бански с подплънки и дълги поли-бутилки, а мъжете бяха като на реклама за бръснарница… Тези издокарани дечица вече са търговци, инженери, чиновници…

Лек морски ветрец обвяваше дюкянчетата. Смес от морски въздух и антикварни боклуци: рамчици от миди и седеф, раковини, барометри и мундщуци, мидички в розови муселинени торбички и картини, картини — творби на местни маринисти, маслен лунен стълб или захарно платно сред прускосиньо. И, кой знае защо, на Драйер му стана тъжно.

На плажа, между крепостните насипи, обкръжаващи всеки кош, си проправяше път, забързан за някъде, навярно, за да докаже с бързането колко е търсена стоката му, крачеше с апарата си беден фотограф и крещеше с все сили: „Ето го, иде художникът, ето го иде художникът по божия милост!“

На прага на дюкянчето, в което се продаваха, кой знае защо, само китайски стоки: коприни, вази, чаши — и кому ли е притрябвало всичко това на морския бряг? — по цял ден стоеше човече без слънчев загар, гледаше разхождащите се и напразно чакаше купувачи.

В кафенето на Марта й донесоха не тази паста, която беше поръчала, и тя се ядоса, дълго вика суетящия се келнер, а пастата (чудесен шоколадов еклер) лежеше на чинията, самотна, ненужна, незаслужено обидена.

Само от четири дни бяха тук, а Драйер вече на няколко пъти изпитваше нежен прилив на тъга. Наистина беше му се случвало и преди („Чувствителност на егоист — казваше някога Ерика, — ти можеш да не забележиш, че съм тъжна, можеш да обидиш, да унизиш, — но виж, теб те вълнуват глупости…“), но сега това се случваше по някак особен начин. Дали слънцето го беше разнежило така, или може би остаряваше, нещо си отива, той самият прилича по нещо на фотографа, от чиито услуги никой няма нужда…

През нощта на четвърти срещу пети той спа лошо. Предишния ден слънцето, уж нежно, така му изгори гърба, че сигурно няколко дни няма да ходи по бански. Бяха играли на топка до бедра във водата — той, Марта, Франц и още двама младежи, единият — учител по танци, другият — студент, син на кожухар. Учителят по танци свали с топката сините очила на Франц — всички много се смяха, очилата за малко да потънат.

После Франц и Марта отплуваха — много, много надалеч, — той стоеше на плажа и ги гледаше, а до него непозната старица само по бельо кой знае защо ужасно се вълнуваше. Непременно трябва да се научи да плува. Само да му мине гърбът и трябва да се залови сериозно. Яко припича. Не можеш да легнеш удобно.

Той се опита да заспи, но щом затвореше очи, виждаше дупката, която бяха изкопали, за да стои кошът уютно, и напрегнатия космат крак на Франц, който копаеше до него, после невъзможно ярката страница на книгата, която се опитваше да чете, легнал на слънце… Ах, как му гори гърбът! Марта каза: „Утре ще ти мине… непременно… завинаги…“ Да, разбира се — кожата ще заздравее. Утре заран трябва да спечели баса. Глупав бас. Марта тези неща не ги проумява. Разбира се, че ако той мине през гората, ще стигне по-бързо отколкото те с лодка. През гората са към два километра… Лодката трябва да опише полукръг… С една дума, утре това ще бъде доказано.

За да заспи, той си представи тази дълга, дълга букова гора покрай ивицата дълъг пуст плаж — гората се простира надалеч, също и плажът, някъде далеч е останала купчината кошове, къщите са изчезнали зад завоя, гората продължава, продължава и пустинният плаж…

Той въздъхна и се обърна на другата страна. Сега виждаше тъмната глава на Марта, хълмът на нейната завивка. Току-що мислите му бяха толкова интересни — и ето — наплив на тъга. Нали само да протегнеш ръка и ще докоснеш косата й. А не бива. Имаш пари, а не можеш да пътешестваш. Чакат го с такова нетърпение — в Китай, Италия, Америка. Скоро трябва да пристигне американецът. Интересно, ще му харесат ли куклите? Казват, че е доста нехаен господин. Не, утре няма да може да се къпе — ох, гърбът, гърбът… същински пожар. В гората ще е хубаво. Да не подмине мястото, където пътечката завива към плажа — към онази прословута скала. Половин час път — най-много. Само да не завали утре дъжд. Барометърът пада, пада…

Когато той най-сетне захърка, Марта се надигна на лакът, погледна прозореца — не се ли разсъмва. Там, зад прозореца, се чуваше монотонен, лек, непрекъснат шум, сякаш някъде далеч се пълнеше вана. Тя се отпусна пак на възглавницата и, легнала по гръб, се загледа в тавана, очаквайки появата на първата бледа ивица на разсъмването. Помисли си спи ли Франц, може ли да спи тази нощ.

След малко тя взе внимателно часовника от масата и погледна фосфоресциращите стрелки и цифри — скелет на времето. Още е рано…

В определения час Франц се размърда. Беше му казано да стане точно в седем и половина. Беше точно седем и половина. „До обед всичко ще е свършено“ — помисли си машинално — и не можеше да си представи нито обеда, нито идния ден, — както човек не може да си представи вечността.

Скърцайки със зъби, той навлече студения, неизсъхнал през нощта бански. Джобовете на халата бяха пълни с пясък. Той удари няколко пъти длани, затвори тихо вратата и тръгна по дългите бели коридори. В носовете на дочените обувки също имаше пясък; тъпа мекота.

Марта и Драйер вече седяха на своя балкон, пиеха кафе. Денят беше без слънце, с белезникаво небе, сиво море, вълнички, нерадостен лек вятър. Марта наля на Франц кафе. И тя беше по халат над банския. По мъхестата синева на халата се виеха оранжеви шарки. Тя придържаше със свободната си ръка широкия ръкав, докато подаваше на Франц чашката.

Драйер четеше списъка на курортистите и гласно произнасяше от време на време някое смешно презиме. Носеше синьо сако и сив фланелен панталон. Беше сложил светла, нежна, почти бяла вратовръзка, единствен екземпляр — но Марта каза, че сигурно ще завали и вратовръзката ще се развали, затова той я смени с друга, по-обикновена, по-тъмна. За такива дреболии Марта обикновено имаше право.

Драйер изпи две чашки кафе, изяде кифличка с мед. Марта изпи три чашки и нищо не яде. Франц изпи половин чашка и също нищо не яде. По балкона се разхождаше вятър.

— По-ро-хов-штши-коф — прочете на глас Драйер и се разсмя.

— Ако си свършил, да вървим — каза Марта, загърна се с халата и се помъчи зъбите й да не тракат. — Че току-виж ливнал дъжд.

— Рано е, душице — проточи той и погледна изкосо чинията с кифличките.

— Да вървим — повтори Марта и стана. И Франц стана.

Драйер погледна часовника си.

— Аз все едно ще съм пръв — каза той и вдигна лукаво една вежда. — Вие двамата избързайте напред. Давам ви четвърт час. Не ми се свиди.

— Добре — каза Марта.

— Ще видим кой ще победи — рече Драйер.

— Ще видим — повтори Марта.

— … Вашите весла или моите крачета — допълни Драйер.

— Пусни ме, не мога да изляза! — възкликна тя рязко, блъсна с коляно и продължи да се загръща.

Драйер отмести стола си. Тя мина.

— Освен това Франц го боли корема — каза Драйер.

Без да го гледа, Франц поклати глава. С очила, с пъстрия халат, той някак приличаше на японец.

— Ех ти, японецо — каза Драйер и започна втората кифла.

Стъклената врата се хлопна. Тишина. Както дъвчеше и смучеше изцапания си с мед пръст, той погледна бледото огромно море. От балкона се виждаше част от плажа, неспретнатите, поразкривени кошове. Лодките се наемат някъде встрани — по-вдясно… не се вижда оттук. Беше студено, неинтересно без слънце. Но това не можеше да намали приятното чувство, което изпитваше при мисълта, че жена му се съгласи да си поиграе с него и не се отказа в последната минута заради лошото време, както тайничко се страхуваше.

Той пак погледна часовника си. Вчера и завчера тъкмо по това време му се обадиха от кантората. Днес сигурно пак ще се обадят. Много важно. Не си струва да чака.

Избърса добре устни, изтърси трохите от коленете си и влезе в стаята. Пред огледалото спря, извади сребърната четчица, прокара я надясно и наляво по мустаците. Кожата на носа му се беше обелила. Грозно. Почукване на вратата.

Кантората успя все пак да го хване. Драйер избърза до телефона. Поприказва и пак се разбърза. Току-виж те с лодчицата си доплуват първи до скалата.

На крайбрежната улица още беше доста пусто. Двама-трима енергични плувци като жена му и племенника бързаха към плажа. Но той нямаше желание да се къпе… В никакъв случай… Студено е, облачно, морето е като на люспи. Мимоходом забеляза в далечината лодка. Напрегна зрение и му се стори, че различава халатите на Марта и Франц. Той ускори крачка, като поглеждаше от време на време към беличката, сякаш неподвижна лодка. После сви в пряката, водеща към гората.

Франц гребеше и ту навеждаше навъсено лице, ту в пристъп на отчаяние поглеждаше към небето. Марта седеше на кормилото. Преди да наемат лодката, тя влезе за миг във водата да се стопли. Грешка. Мокрият бански прилепна към гърдите, бедрата, гърба, краката й мръзнеха, но Марта беше прекалено развълнувана и щастлива, за да обръща внимание на такива глупости. Населената с кошове част на плажа бавно се отдалечаваше. Лодката почна да заобикаля широката извивка на брега. Ключовете скърцаха тежко.

— Ти всичко ли запомни, мили?

Загребвайки с веслата, наведен напред, Франц кимна — и пак взе се заотпуска по гръб, отблъсквайки силно водата.

— … Когато аз кажа, чак когато аз кажа, — нали помниш?

И пак навъсено навеждане.

— Ти ще седиш на носа — помниш ли?

Ключовете изскърцаха, вълна вдигна лодката, Франц се поклони. Той се мъчеше да не я гледа — но дали гледаше кафявото дъно на лодката, на което лежеше вторият чифт весла, или отмяташе назад лице — все едно, усещаше Марта с цялото си същество — виждаше и без да я гледа, синята й гумена банска шапчица, голямото голо лице, широкия халат. И знаеше точно как ще стане всичко — как Марта ще каже паролата, как двамата гребци ще станат… лодката се олюлява… да се разминат е трудничко… внимателно… още крачка… близост… неустойчивост.

— … Нали помниш: с цяло тяло, изведнъж… — рече Марта и той бавно се наведе.

Вятърът пронизваше със сурова влага. Кожата по голите крака на Марта ситно се накокошини. Тя гледаше втренчено брега, безкрайната бледа ивица на плажа и търсеше мястото — до островръхата скала, където трябваше да спрат… Видя го. Опъна лявото въже на кормилото.

Франц, който се оттласкваше с беззвучен стон назад, чу изведнъж как Марта дрезгаво се засмя, изчисти си гърлото и пак се засмя. Вълна надигна лодката, веслата пръснаха вода, той се прегъна, напрегна се, въпреки морския студ по слепоочията му се стичаха капки пот. Марта се вдигаше и спускаше по волята на вълната — трепереща и с големи очи, — а косъмчетата по голите й крака бяха настръхнали.

Тя гледаше мъничката тъмна фигурка, която се появи изведнъж на пустинната ивица на плажа.

— Побързай — рече; трепереше и дърпаше от гърдите и бедрата студеното прилепнало трико. — Побързай. Той чака.

Франц захвърли веслата, свали бавно очилата, избърса бавно стъклата с пеша на халата.

— Казвам ти, побързай! — извика тя. — Франц! Чу ли?

С очилата в ръка той погледна през тях към небето, бавно ги сложи и се хвана пак за веслата.

Тъмната фигурка стана по-ясна, появи й се лице, колкото царевично зрънце. Марта движеше тяло назад и напред — може би повтаряше движенията на Франц, или подбутваше лодката.

Сега вече ясно можеше да се различат синьото сако, сивият панталон. Той стоеше разкрачен, с ръце на хълбоците.

— Да не забравиш нещо — вече шепнешком добави Марта. — Само когато дам знак… помни…

Тя мачкаше в ръце въжетата на кормилото. Брегът се приближаваше. Драйер ги гледаше и се усмихваше. На дланта си държеше плосък златен часовник. Беше дошъл дванайсет минути преди тях. Цели дванайсет минути.

— Добре дошли — каза той и пъхна часовника обратно в джоба.

— Ти сигурно из целия път си тичал — изрече Марта, тя дишаше тежко и се озърташе.

— Как ли пък не. Вървях си мързеливичко. Даже си почивах по пътя.

Тя продължаваше да се озърта. Пясък, после покрит с гора пясъчен склон. Наоколо нямаше жива душа.

— Качи се в лодката — каза тя. Лодката леко потреперваше от прииждащите малки вълни. Франц се занимаваше отегчено с веслата.

Драйер се усмихна:

— Ще се върна по същия път. В гората е чудесно. Ще се срещнем до нашия кош.

— Качвай се — повтори тя рязко. — Ще погребеш малко. Затлъстял си.

— Честна дума, не ми се ще, душице… — проточи той, както я гледаше отстрани.

Марта се шибаше с кормилното въже по коляното. Той вдигна очи към небето, въздъхна и тромаво, предпазливо взе да се качва в лодката. Лодката се казваше „Морска приказка“.

Франц намести в ключовете втория чифт весла.

Драйер свали сакото. Лодката потегли.

Вълнението на Марта веднага се уталожи. Тя изпита блажено спокойствие. Изпълни се. Той е в тяхна власт. Безлюден плаж, безлюдно море, мъгла. За всеки случай трябва да се отдалечат повече от брега. В гърдите, в главата си усещаше прохладна празнота, сякаш влажният вятър я беше продухал цялата, беше я изчистил отвътре и не беше останал боклук. Звънтящ студ. А през лекия звън тя чуваше безгрижен глас:

— Франц, непрекъснато ми се навираш във веслата — недей така. Да, разбирам, че с мислите си си някъде далече… И все пак трябва да си по-внимателен. Не мога непрекъснато да се обръщам. Ето, пак! Ритмично, ритмично греби… Тя не те е забравила. Оставил си й, надявам се, адреса си? Едно, едно… Сигурен съм, че днес ще получиш писмо. Ритъма, спазвай ритъма.

Франц виждаше якия му тил, жълтите кичури коса, леко разпилени от вятъра, изопващата се на гърба бяла риза… Но ги виждаше като насън…

— Ах, деца, колко хубаво беше в гората! — казваше гласът. — Букове, тъмнина, кукувича прежда. На пътечката такива едни голи охлюви с надлъжен зигзаг през цялото гръбче. Същински автоматични писалки. Много интересни. Спазвай ритъма!

Притворила очи, Марта гледаше раздвиженото му лице, което виждаше за последен път. До нея лежеше сакото му, в него бяха часовникът, четчицата за мустаците, специалната четка за зъби, портфейлът. Беше й приятно, че часовникът и портфейлът няма да се загубят. В този миг някак не помисли, че ще се наложи, разбира се, да хвърли и сакото във водата. Този доста сложен въпрос възникна едва по-късно, когато главното вече беше извършено. Сега мислите й течаха бавно, почти отпуснато. Сега предчувствието за щастие беше прекрасно.

— Да си призная, страхувах се, че от гребането ще ме заболи гърбът — говореше гласът. — Ти нали обеща, душице, че днес ще ми мине — и наистина, по-добре съм. И мога да греба. Почесването на ризата е приятно.

Вече бяха достатъчно далеч от брега. Ръмеше. На хоризонта като пухкава опашчица се виеше слаб дим. Край лодката бълбукаха леки вълни, разливаха се и се пенеха.

— На мен всъщност днес ми е последният ден — каза Драйер.

Франц изслуша това съвсем равнодушно: вече нищо на този свят не можеше да го потресе. Но Марта погледна мъжа си с любопитство.

— Трябва утре по-ранко да замина за града — обясни той. — Преди малко ми се обадиха. За два-три дни.

Дъждът се засилваше. Марта погледна към брега, после погледна Франц. Можеха да започнат.

— Слушай, Курт — каза тя тихо, — искам да греба. Мини на мястото на Франц, а Франц да седне на кормилото.

— А не, почакай, душице — възрази Драйер и се опита да направи като Франц — да плъзне по водата плоската страна на веслата, сякаш са ластовички. — Тъкмо съм се засилил. С Франц вече се сработихме. Прощавай, душице, аз май те опръсках.

— Студено ми е — рече Марта. — Моля те, стани и ме пусни.

— Още пет минути — каза Драйер и пак се опита да плъзне веслата — и пак не успя.

Марта сви рамене. Усещането за власт беше приятно; тя беше готова да проточи това усещане.

— Още двайсет и пет удара — заяви тя с усмивка. — Ще броя.

— Недей, не ми пречи… След малко ще ти отстъпя. Нали утре заминавам…

Изведнъж му докривя, че тя не любопитства защо му се налага да замине. Сигурно си мисли, че просто така — заради обичайните проблеми в кантората.

— Любопитна комбинация — каза той небрежно и погледна изпод вежди жена си.

Тя мърдаше внимателно устни.

— Утре — той продължи — ще спечеля с един замах към сто хиляди.

Марта, която броеше ударите на веслата, вдигна глава.

— Продавам изобретение. Виждаш ли ни какви неща правим!

Франц изведнъж пусна веслата и почна да си бърше очилата.

Кой знае защо, му се струваше, че Драйер разговаря с него и докато си бършеше очилата, той кимаше и вяло се хилеше. Но той не беше чул думите. Освен това Драйер седеше с гръб към него.

— Не ме мислеше за толкова умен, нали? — говореше Драйер и гледаше, присвил лукаво очи, жена си. — С един замах — само си помисли!

— Ти сигурно просто се шегуваш — каза тя навъсено.

— Честна дума — проточи той жално. — Наистина нещо изключително. Същинска сензация. Продавам я на американците.

— Какво е — копчета за ръкавели или жартиери?…

— Тайна — отвърна той. — А от твоя страна е глупаво да не вярваш.

Тя се извърна, хапейки пресъхнали устни и дълго гледа хоризонта, където от тясна светла ивица се провесваха сивите ресни на дъжда.

— Казваш — сто хиляди? Сигурни ли са?

Той кимна и натисна веслата, усетил, че гребецът зад него отново е заработил.

— Ами я кажи — попита тя, продължавайки да гледа встрани, — това няма ли да се проточи? И тези сто хиляди ще са твои след три дни — не по-късно, така ли?

Той се разсмя, не разбираше, защо тя изведнъж не му вярва.

— Ще станат, ако продам — отговори, — а съм сигурен, че ще купят. Гарантирам ти. Трябва да знаеш как да очароваш и да смаеш. А ние го можем.

Дъждът ту спираше, ту пак почваше — сякаш се прицелваше. Драйер видя колко са се отдалечили и взе да обръща лодката с дясното весло; Франц машинално гребеше назад с лявото. Марта седеше замислена и ту опипваше с езика си задна пломба, ту го прокарваше по ръба на предните зъби. След малко Драйер й предложи да гребе. Тя поклати мълчаливо глава и почна да чегърта с подметката на синята плажна обувка по мокрото дъно на лодката. Дъждът заваля като из ведро, Драйер усещаше през копринената риза приятния му хлад. Беше му хубаво, весело, той с всяко замахване гребеше все по-добре, брегът се приближаваше, а ей там, зад завоя, беше градчето от кошове на плажа.

— Та значи ще се върнеш на девети? Сигурен ли си? — попита Марта и студено погледна мократа му риза — тя залепваше ту за една, ту за друга част от тялото му, която прозираше през нея като петно с телесен цвят.

— Не по-късно от девети — каза той, като се отмяташе с удоволствие назад и замахваше отново с веслата.

Плющеше порой. Халатът на Марта натежа. Обгръщаше я плътен студ. Тя не мислеше за това. Мислеше: правилно ли постъпва? Правилно. Нищо по-лесно от това да повторят такова пътуване. От време на време поглеждаше покрай мъжа си към Франц. Той сигурно е учуден. Но не го показва. Уморен е. Бедничкият ми. Сега ще пристигнем, ще си починеш, ще изпиеш нещо горещо…

Предадоха лодката на първия срещнат кей и по лепкавия пясък, а после по тесните дъски, се качиха на крайбрежната улица, навели глави под плющящия дъжд. Уморена, но без много да бърза, тя смъкна от раменете си набъбналия от вода, потъмнял халат, хвърли облепените с пясък обувки, а после се заизмъква с хлъзгаво шумолене от лепкавия бански.

Драйер, съвсем гол, жълт, червен, огромен, трополеше бурно из стаята, подскачаше, подвикваше, мощно разтриваше пламналото си тяло с голям мъхнат пешкир. Тя се мъчеше да не вижда ужасните червени шарки на плешките му, да не вдишва неговия вятър, наметна пеньоара, с отвращение си изми краката, обу неприятно пращящите чорапи — и изведнъж така се измори, че седна на кушетката, каза си, че ще почака той да се облече и да излезе — тогава ще се движи по-свободно. Той излезе, но тя продължаваше да седи, неподвижна и странно сънлива, замислена дали е свалила нещото, което носеше на главата — не шапка, а такава една шапчица за къпане, само че нямаше сили да вдигне ръце към слепоочията. На душата й беше странно хубаво — толкова спокойно. Беше постъпила правилно. Другото щеше да е неразумно, без сметка. После забеляза, че цялата трепери, насила стана и с почивки от странна отпадналост почна да се облича.

А дъждът не спираше. Стъкленото сандъче (на крайбрежната пред казиното), в което стрелката отбелязваше на рулото хартия с виолетова крива атмосферното налягане, беше придобило почти свещено значение. Към него се приближаваха почти като към пророчески кристал. Но то не можеше да се умилостиви нито с молитва, нито с почукване на нетърпелив пръст. На плажа някой беше забравил кофичка и тя вече беше пълна с дъждовна вода. Фотографът се оклюма, ресторантьорът се радваше. Все същите лица можеха да се срещнат ту в едно, ту в друго кафене. Привечер дъждът стана по-ситен. Затаил дъх, Драйер правеше карамболи. Разнесе се новина, че стрелката се е вдигнала с един милиметър. „Утре ще е слънчево“ — каза някой и с чувство удари дланта си с юмрук. Въпреки дъждовната прохлада, мнозина вечеряха на балконите. Пристигна вечерната поща — цяло събитие. Дъждът нерешително спря. Под разплуващите се от влагата фенери на крайбрежната улица започна вечерното тътрузене на множество крака. В казиното имаше танци.

През деня тя полегна — реши, че ще се стопли, ще живне, — но треската не си отиваше. На вечеря изяде половин краставица, две варени вишни — и нищо друго. Сега, в тази студена оглушителна зала, се чувстваше някак странно — сякаш балната рокля не й седи както трябва, всеки миг ще се разнищи. Усещаше изопнатата, нетоплеща коприна на чорапа, ивицата на жартиера по бедрото. Все й се струваше, че отзад за голия й гръб са се залепили конфети — но въпреки това и краката, и гърбът бяха някак чужди. Музиката не я завладяваше, както обикновено, а чертаеше по повърхността на съзнанието ъгловата линия, кривата на треската. При всяко движение на главата от слепоочие до слепоочие като топка за кегли се отърколваше плътна болка. Вдясно от нея седеше младият учител по танци, летял през цялото лято като черна пеперуда от курорт на курорт, вляво — тъмноокият студент, син на безкрайно почтен кожухар, по-нататък Франц, Драйер. Тя чу как Марта Драйер нещо пита, на нещо отговаря. Вкусът на леденото шампанско все оставаше някак встрани, — съскащите звездички, които само бодяха чуждия език, не утоляваха жаждата й. Тя незабелязано хвана лявата китка на Марта Драйер, напипа пулса. Но пулсът не беше там, а някъде зад ухото, а после на шията, а после в главата. Наоколо, израствайки от ръцете на танцуващите, на дълги конци се олюляваха сини, червени, лъскави кълба и във всяко беше цялата зала, и полилеят, и масичките, и тя самата. Тя забеляза, че Марта също танцува, също държи кълбо. Нейният кавалер, студентът с индуски очи, отривисто и тихо й се обясняваше в любов. През някакъв неподвижен промеждутък, по време на който бодливите звезди на шампанското пълзяха нагоре, а кълбата се залюляха отново и нейният кавалер, летящият учител по танци все се опитваше, усмихнат, да докосне с буза слепоочието й и в същото време опипваше голия й гръб. Треската се събра на едно място, стана петпръстна. Когато музиката замря, той свали ръка. Треската пак се разля по цялото й тяло.

Тя пак седеше до масичката, раздвижваше рамене, говореше надясно, говореше наляво, в главата й се търкаляше кръгла болка. Стори й се, че в очилата на Франц плуват червени и сини петна и реши, че в тях по някакъв начин се отразяват кълбата, които се олюляват над масата. Драйер непоносимо се смееше, пляскаше с длан по масата и силно се отмяташе назад. Тя протегна крак под масата, натисна. Франц трепна и стана, поклони се. Тя сложи ръка на рамото му. Музиката за миг си проби път през мъглата, стигна до нея, обкръжи я. Стори й се, че всичко отново е наред, защото нали това е той, Франц, неговите ръце, неговите крака, неговите мили движения.

— Близо, още по-близо — измърмори тя, — за да ми стане топло…

— Уморен съм — каза той тихо. — Уморен съм до смърт. Моля те… не бива така…

Музиката се изправи на задни крака и се разпиля. Тя тръгна към масичката. Наоколо ръкопляскаха. Музиката възкръсна. Покрай нея се плъзна учителят по танци с яркожълта госпожица. Индуските очи на студента се мярнаха край лицето й, той се покланяше, той канеше. Тя видя как Марта Драйер се притисна нежно към него, закрачи, закръжи.

Драйер и Франц останаха да седят сами. Драйер отмерваше с пръст такта, гледаше танцуващите и слушаше силния глас на певицата, наета от дирекцията. Певицата, нисичка, набита, невесела, крещеше с все сили и танцуваше: „Монтевидео, Монтевидео, ах нека не отива там милият ми Лео…“, танцуващите я блъскаха, тя повтаряше до безкрай отчаяния припев, дебелакът в смокинг, нейният съжител, й съскаше да избере нещо друго, защото никой не се смее, а Драйер си спомняше с тъга, че това „Монтевидео“ го беше слушал и вчера, и завчера, пак го обзе странна тъга и той се смути, когато певицата изведнъж се запъна и се усмихна. Франц седеше до него, облегнат на масата, и също гледаше танцуващите. Беше малко пиян, раменете го боляха от гребането тази сутрин, беше горещо, яката му беше омекнала. Мъчеше го огромна, оглушителна тъга. Искаше му се да сложи чело на масичката и да остане така навеки. Той чувстваше, че го измъчват — изтънчено и безобразно, обръщат го наопаки, — и няма, няма край… Такава мъка човек не може да издържи, нещо трябва да се спука, костите най-сетне ще изпращят.

Той сякаш току-що беше дошъл на себе си, като болен — на операционната маса, и усети, че го режат. Огледа се, задърпа въженцето на кълбото, вързано за бутилката, и видя отражението в огледалото — тила на Драйер, кимащ в такт с музиката.

Той отмести очи, заплете поглед в краката на танцуващите и жадно се вкопчи в сияещата синя рокля. Чужденка със синя рокля и загорял на слънцето мъж със старомоден смокинг. Отдавна беше забелязал тази двойка — те се мяркаха като повторен образ насън, като лек лайтмотив, — ту на плажа, ту в кафенето, ту на крайбрежната улица. Но той едва сега осъзна този образ, разбра какво значи. Дамата в синьо беше с нежно начервени устни, нежни, сякаш късогледи очи, а нейният годеник или съпруг, с високо чело, с плешивини на слепоочията й се усмихваше и в сравнение с тъмния тен зъбите му изглеждаха особено бели. Франц така завидя на тази двойка, че мъката му веднага стана още по-голяма. Музиката спря. Те минаха покрай него. Говореха високо. Говореха на съвсем непознат език.

И отново — вълна на хлороформ, безпощадната близост на Марта.

— Вашата леля танцува като богиня! — каза му студентът и седна до него.

— Ужасно съм уморен — отговори той ни в клин, ни в ръкав. — Днес дълго гребах. Гребният спорт е много полезен.

В това време Драйер казваше със смях:

— А аз мога ли да те поканя на един танц? Само веднъж. Обещавам да не те настъпвам.

— Да се прибираме — рече тихо Марта. — Нещо не ми е добре…