Владимир Набоков
Поп, дама, вале (10)

X

Още през февруари синебузият изобретател създаде първия образец. Беше само груба скица, манекен, въплъщение на голия принцип, скелет на мечтата. В голямата пуста стая, където студената електрическа светлина преливаше в лилаво, както е в ателиета и лаборатории, стана първото зачатъчно представяне. Изобретателят и Драйер стояха в ъгъла на стаята и гледаха безмълвно. А в средата, на осветения под, дебела фигурка, фут и половина висока, беше плътно увита в кафяво сукно; тъй че се виждаха само късите, сякаш направени от червена гума нозе с детски ботушки с копченца, които вървяха напред-назад с механична, но много естествена походка, като се обръщаха с леко скърцане на всеки десет крачки. Сплел ръце на корема, Драйер се усмихваше изпод вежди и я гледаше с мълчаливо умиление, както сантиментален гост гледа дете, с чиито първи стъпки го гощава гордият, но привидно равнодушен баща. Впрочем личеше, че изобретателят е развълнуван: той леко потропваше с подметка в такт с движенията на фигурката. „Боже мой!“ — изведнъж каза с тънък глас Драйер, сякаш готов да се просълзи. Кафявата фигурка, прилична на дете, на което са нахлузили чувал, пристъпваше наистина много трогателно. Сукното беше само за благоприличие. После изобретателят я разглоби и оголи механизъма: гъвкава система от стави и мускули и три малки, но тежки батерии. Най-забележителното в това изобретение (и то проличаваше даже в първия груб образец) бяха не толкова електрическите ганглии и ритмичното предаване на тока, колкото леката, едва стилизирана, но почти човешка походка на механическия младенец. Тайната на такова движение се криеше в гъвкавостта на веществото, с което изобретателят беше заменил живите мускули, живата плът. Краката на първоначалния младенец изглеждаха живи не защото той ги местеше — та нали автоматичният вървеж не е чудо невиждано, — а защото самият материал, оживен от тока, работеше непрекъснато, огъваше се, напрягаше се или се отпускаше, сякаш там наистина имаше и кожа, и мускули. Той ходеше меко, без тласъци — и това беше чудото, особено високо оценено от Драйер, който се отнесе доста равнодушно към техническата тайна, открита му от изобретателя.

Но младенецът трябваше да порасне. Трябваше да се създаде не само подобие на човешки крака, но и подобие на човешко тяло, с разкършени рамене, с гъвкаво туловище, с изразително лице. Но изобретателят не беше нито художник, нито анатом. Затова Драйер му намери двама помощници — скулптор, чиито творби се отличаваха с особена ефирност, нежност и леко фантастично изящество, и професор по анатомия, написал навремето малко сух, но любопитен труд за самосъзнанието на мускулите. Работилницата скоро взе да изглежда така, сякаш в нея току-що внимателно бяха нарязали дузина-две човешки ръце и крака, а в ъгъла, с независим израз на лицата, се бяха събрали няколко глави, на една от които някой беше смачкал фас. Анатомът и скулпторът помагаха усърдно. Единият беше висок, блед, небрежен, с орлов поглед, дълга, отметната назад коса и голяма адамова ябълка; другият — солиден, побелял, с очила и висока колосана яка. Външността им беше за Драйер извор на непрекъсната наслада, защото този с буйната коса беше професорът, а онзи със строгите очила — скулпторът.

Но го забавляваше и друго. Той вече можеше да си представи доста ясно как в рекламни костюми на витрината ще се разхождат насам-натам изкуствените манекени. Видението беше чудесно. Освен това и доходно. Още през май той купи евтино от изобретателя правото на патент и сега решаваше какво е по-добре да направи: да оживи магазина с движещи се фигури или да продаде изобретението на чуждестранен синдикат: първото беше по-весело, второто — по-изгодно.

Както става в живота на много търговци, същата пролет той взе да усеща, че работите му придобиват всъщност някакъв самостоятелен живот, че неговите пари, които са в непрекъснато, плодотворно обръщение, се движат по инерция и се движат бързо, а той сякаш губи власт над тях и не може по желание да спре това златно, огромно колело. Голямото състояние, което беше натрупал в година на своенравни успехи — тъкмо по време, когато случайно бяха необходими лекота, щастие, въображение — сега бе вече прекалено живо, прекалено подвижно. Винаги в бодро настроение, той се надяваше, че е само временна загуба на власт — не допускаше нито за миг, че този кръговрат може да се превърне постепенно в златен призрак, а спре ли го, ще види, че то е изчезнало. Но Марта, която сега повече отпреди мразеше капризната лекота на мъжа си (въпреки че той дължеше тъкмо на нея случайното си богатство), ужасно се боеше той да не доприпка до катастрофата, преди тя да го е отстранила завинаги и да е спряла кръговрата.

Магазинът работеше добре, но печалбата не се задържаше. Съвсем неочаквано във въздушното течение на борсата му отлетяха близо осемдесет хиляди. Той ги изпрати с усмивка; оставаха още немалко хилядарчици. Но Марта долови в това съдбоносно предупреждение. Щеше да е готова да му даде отсрочка за изгодна сделка, но сама си признаваше, че въпреки всичко в някои случаи „вярва на неговия нюх“; само че трябваше да се действа незабавно, защото всеки нов месец можеше да означава ново намаляване на богатството.

В този слънчев, мъчителен ден, веднага щом двамата с Франц се върнаха от тениса сред синкавата прохлада на къщата, тя веднага го заведе в кабинета, за да му покаже револвера. От прага му посочи с бърз поглед и едва доловимо движение на рамото бюрото в дъното. Там, в чекмеджето, лежеше оръжието на тяхното щастие. „Ти ей сега ще го видиш“ — прошепна Марта и тръгна към бюрото. Но в това време с широка и лека походка в стаята влезе Том. „Махни кучето — каза Франц. — Нищо не мога да правя, докато кучето е тук.“ Марта извика рязко: „Махай се, Том… Чиба!“ Том присви уши, протегна нежна сива муцуна и се скри зад креслото. „Махни го“ — повтори през зъби Франц и целият изтръпна. Марта плесна с ръце. Том се плъзна под креслото и се подаде от другата страна. Тя замахна с ръка. Том навреме отскочи, облиза се обидено и пое в тръс към вратата. На прага се обърна, вдигнал предна лапа, но Марта вървеше срещу него. Той се покори на неизбежното. Марта затръшна вратата. Услужливото течение веднага блъсна прозореца. „Е, сега хайде по-бързичко, — каза тя сърдито. — Какво си се свил в ъгъла? Ела тук.“

Тя извади бързо чекмеджето. Рижата чанта. Повдигна чантата. На дъното лежеше черен предмет. Франц протегна машинално ръка, взе го, повъртя го.

— Това е броунинг — каза той вяло. — Без барабан. Броунинг.

Той вдигна глава. Марта изведнъж сухо се усмихна и се дръпна.

— Върни го — каза тя, загледана през прозореца. Всичко стана толкова ясно: Вили се смееше, той нали се смееше, докато другият му го показваше.

— Върни го, ти казвам. Нали много добре виждаш, че това е запалка за пури.

— Във вид на броунинг — каза Франц и колкото можа по тихо затвори чекмеджето.

Този ден Марта разбра някои неща. Досега й се струваше, че постъпва толкова обмислено, толкова разумно, както беше постъпвала през целия си живот. Не практична пресметливост, а фантазия. Фантазията, която винаги толкова беше мразила. Чиста загуба на време. Дявол знае какво. Да, оригиналничене. Самоувереност на новак. Веднъж вече се бе случвало нещо подобно. С онзи кандидат със смрадливата катеричка в ръце, когото тя, понеже беше толкова млада, мислеше да превърне в обикновен, солиден, послушен съпруг. Месец по-късно, в безкрайно скучното норвежко градче, тя се убеди, че нищо няма да излезе. Седем години студена борба. Трябваше й кротък мъж. Трябваше й притихнал мъж. След седем години тя разбра, че просто й трябва мъртъв мъж. Но не бива да се захваща толкова глупаво. Ако нямаш опит, необходима е поне известна трезвост, предпазливост. А вместо това…

Имаше няколко дни, през които тя цялата сякаш се сви, закоравя, като човек, който е усетил, че неволно е грешал, а сега се оттегля в пустинята, за да събере сили, да се очисти, да си заякчи душата — и да се върне отново към започнатото, но вече да не греши както досега. Тя разбра, че спасението й е в простота, строгост, обичайност; търсеният начин трябва да е съвсем естествен и чист. Посредниците са замолени да не се тревожат. Отровата е сводница, пистолетът е търговски посредник. И двамата могат да подведат. Те са върколаци на случайността.

Франц кимаше мълчаливо. Стаята беше пълна със слънце. Той седеше на перваза. Прозорците бяха разтворени и подпрени с парчета дърво. Разкошни бели облаци плуваха изкосо, бързо и мощно, с гърдите напред, през вече тъмната като лете синева. Слънцето облепяше с правилни искри люспите на зеления керемиден покрив отсреща. Някъде гъсто боботеше камион.

Стана му горещо на гърба. Той се плъзна от перваза. Скръстила плътно крака, Марта седеше странишком до масата. Осветеното й от слънцето гладко лице изглеждаше по-широко, защото беше забила юмрук в брадичката. Крайчетата на влажните й устни бяха отпуснати, очите гледаха нагоре. В съзнанието на Франц някакъв съвсем страничен наблюдател отбеляза мимоходом, че сега тя прилича на жаба. Но тя раздвижи глава — всичко стана пак задушно, тъмно и неотразимо.

… — Да го удушим, — измърмори тя. — Ако можехме просто да го удушим… С голи ръце.

Понякога й се струваше, че сърцето й ще се пръсне, неиздържало чувството на омраза, което й внушаваше всяко движение, всеки звук на Драйер. Случваше се, когато той нощем галеше голата й ръка и неуверено се смееше, да й се доще до гадене, до припадък да се вкопчи във врата му и да стиска, да стиска с все сила. Тя разбираше колко й е трудно да мисли логично, да гради прости и плавни планове, когато всичко в нея крещи и бушува. Но нещо трябваше да се направи, — пред нея Драйер се разрастваше чудовищно, като пожар. Но се оказа, че да гасиш човешки живот като пожар е опасно и трудно. А след като съвсем наскоро реши, че трябва да действа просто, да отхвърли измамни играчки като отровата, която експертизата ще открие, като револвера, годен само да запали пура, тя скоро се засуети още повече, подобно на човек, видял, че гори перде, още малко и ще се запали цялата стая, ще пламне леглото — и стълбата вече е цялата в дим, стъпалата изчезват и тя няма да може да се измъкне…

Едър, почернял от тениса, с яркожълта пижама, с голи гърди, на които се къдреха гъсти златисти косми, лъхащ на топлина и здраве, издаващ онези разнообразни крякащи, боботещи звуци, които издава мъжът, ако е станал от леглото по-рано от обикновено — Драйер изпълваше цялата спалня, цялата къща, целия свят.

От тържествуващото му присъствие тя все по-често се спасяваше при Франц, идваше дори в часове, когато той още беше на работа, и докато кърпеше, събрала сурово вежди, някой чорап, тя го чакаше да си дойде с уверена и законна нежност. Вече не можеше да живее повече от ден без неговите покорни устни и късогледи докосвания. Онзи миг в срещите им, когато нежна мълния потреперваше изведнъж в най-дълбоката дълбина на нейното същество, беше станал безусловна необходимост. Когато тя, все още в плен на отдалечаващите се пламъци, омекнала, въздишаща, отваряше очи, беше й странно, че Драйер е още жив. Само след малко тя се опитваше да прелъсти отново сънения Франц, а когато го постигаше, пак си въобразяваше, че с приближаването на блаженството Драйер загива и всеки бърз удар го ранява още по-дълбоко и той най-сетне отслабва, пада, разтваря се в ослепителния блясък на нейното щастие.

Но той оживяваше, сякаш нищо не било, минаваше шумно през всички стаи и, весел, гладен, седеше на вечеря срещу нея, нагъваше, пробождаше с вилицата пласт шунка и дъвчеше, въртейки жълти мустаци.

— Хайде, помогни ми, Франц, помогни ми — мърмореше тя понякога и хващаше ръцете му, плъзгаше пръсти по гърдите му, разтърсваше го за раменете.

Очите му зад стъклата на очилата бяха съвсем покорни. Но той не можеше нищо да измисли. Неговото въображение й беше подвластно, беше готово да работи за нея, но тласъка трябваше да даде тя. През тези последни месеци той външно много се промени, отслабна, пребледня; душата му пресипна; някаква слабост се долавяше във всичките му движения — сякаш той съществуваше само защото е прието да се съществува, но го прави без желание и би се радвал да се върне всеки миг в сънено вцепенение. Денят му преминаваше машинално. Сутрешният тласък на будилника беше като монета, падаща в автомат. Той ставаше, вяло се измиваше; отиваше до станцията на подземната железница; качваше се във вагон за непушачи; четеше все същото рекламно стихче на стената, с ритъма на този груб хорей стигаше до необходимата спирка; качваше се по каменните стъпала; присвиваше очи от слънцето, от пъстротата на теменужките на огромната леха; пресичаше улицата; в магазина вършеше всичко, което трябваше да върши продавач. Когато се връщаше по същия път вкъщи, обикновено сварваше Марта и пак правеше всичко, което се изискваше от него. Половин час след като тя си беше отишла, четеше вестник — защото е прието да се четат вестници. После отиваше у Драйер да вечеря. По време на вечерята понякога разказваше какво е прочел във вестника, повтаряше някои изречения дума по дума и странно бъркайки фактите. Към единайсет си тръгваше. Отиваше си пеш все по едни и същи тротоари. След четвърт час вече се събличаше. Светлината гаснеше. Автоматът спираше, за да се задейства отново след осем часа.

Мислите му бяха също толкова еднообразни, както и движенията, а редът им съответстваше на реда на неговия ден. „Тъпото ножче; порязах се. Днес е девети, не, десети, не, единайсети юни. Влакът закъсня с две минути. Има глупаци, които отстъпват място на дамите. Чисти си зъбите с нашата паста и ще се усмихваш често. Чисти си зъбите. Предпоследната спирка. Ще се усмихваш често. Ще се усмихваш често. Ще се усмихваш. Пристигнахме…“

И, както зад думите, изписани на стъклото, така и зад тези еднообразни мисли, имаше черен мрак, мрак, в който не биваше да вниква. Но имаше странни пролуки. Веднъж му се стори, че седналият до него чиновник от полицията с чанта под мишницата, го гледа подозрително. В писмата на майка му сякаш се таяха намеци: тя твърдеше например, че в писмата си до нея той пропуска букви, не дописва думи, бърка. Или още — в магазина жълтото тюленоподобно лице на гумения човек, предназначен да развлича къпещите се, му заприлича на лицето на Драйер и той се зарадва, когато го отнесоха. Щом усетеше аромата на цъфнала липа, си спомняше изведнъж със странна тъга училището в родното градче. Веднъж му се привидя, че в младото момиче с червена рокля и подскачащи гърди, което притича през улицата с връзка ключове в ръка, е познал дъщерята на портиера, която беше привлякла вниманието му някога, преди много векове. Това бяха само мимолетни припламвания на съзнанието; той веднага се връщаше към машиналното си полубитие.

За сметка на това нощем, насън, нещо в него се отприщваше. Двамата с Марта отрязваха с трион главата на Пифке, въпреки че, първо, той беше целият сбръчкан, и второ, на езика на сънищата се наричаше Драйер. В тези сънища ужасът, безсилието, отвращението се съчетаваха с някакво отвъдно чувство, познато може би само на онези, които току-що са умрели, или които са полудели, защото са разгадали смисъла на съществуващото. Така в един от сънищата Драйер навиваше бавно грамофона и Франц знаеше, че ей сега грамофонът ще изкрещи дума, която ще обясни всичко и след което е невъзможно да се живее. А грамофонът тананикаше позната песничка за някакъв негър и любовта на негъра, но по лицето на Драйер Франц изведнъж забелязваше, че това е измама, че хитро го лъжат, че в песничката е скрита именно думата, която не бива да бъде чута — и той се събуждаше с вик и дълго не можеше да разбере какъв е този блед квадрат в далечината и едва когато бледият квадрат се превръщаше просто в прозореца в неговата тъмна стая, сърцебиенето минаваше и той отпускаше с въздишка глава на възглавницата. И внезапно Марта с ужасно лице, бледо, блестящо, с широки скули, със старчески отпуснати гънки край треперещите устни, се втурваше при него, сграбчваше го за китката, замъкваше го на някакъв балкон, увиснал високо над улицата, а там, на паважа, стоеше полицай и държеше нещо пред себе си и бавно растеше и дорасна до балкона и с вестник в ръка прочете с висок глас на Франц смъртна присъда.

Той купи в аптеката капки срещу нервност и една нощ наистина спа непробудно, но после всичко почна отначало, по-зле отпреди.

Неговият колега по отдел, русият атлет, отбеляза веднъж колко е блед и го посъветва да се къпе в неделен ден в езерото, да се пече на слънце. Но над Франц тегнеше леден мързел и освен това свободен час означаваше час с Марта. А тя тълкуваше неговата бледност като онзи остър недъг, от който боледуваше и тя, като треска от натрапчива мисъл. Тя се радваше когато, понякога, в присъствието на Драйер, срещнал погледа й, Франц почваше да свива и отваря юмруци, да чупи кибритени клечки, да пипа нещо по масата. Тогава й се струваше, че нейните лъчи го пронизват целия и ако прободе с остър лъч онази напрегнато свита частица от неговата душа, в която се таи сдържаният образ на убийството, тази частица ще експлодира, пружината ще се развие и той на мига ще се втурне. Но се ядосваше, когато Франц биваше потресен не от нея, не от неин поглед и дума. Тя слушаше мърморенето му и свиваше рамене:

— Но разбери, той е луд — повтаряше Франц. — Знам, че е луд.

— Глупости. Не е луд, а просто чудак. За нас е даже изгодно. Престани, моля те, да се гърчиш.

— Но това е ужасно — настояваше Франц, — ужасно е да живееш в апартамент, в който хазяинът е душевноболен. Ето, и пощаджията го потвърждава. Аз не мога…

— Я престани. Той е съвсем кротък. Има болна жена…

Франц клатеше глава.

— … Тя никога не се показва… това не ми харесва. Ах, всичко е толкова неприятно…

— Глупавичкият ми! За нас е добре. Никой не ни следи, не души. Мисля, че в това отношение много ни провървя.

— Един Господ знае какво става в стаята им — въздъхна Франц. — Понякога се чува толкова странен шум, нещо като смях, нещо като… Не знам… като кудкудякане…

— Хайде, стига — каза тихо Марта.

Той млъкна, отпуснал едното рамо по-ниско от другото.

— Мили, мили — заговори тя унило и бурно. — Нима всичко това има значение? Нима не чувстваш, че дните си минават, а ние все се суетим, не знаем какво да предприемем. Нали ще се докараме дотам, че някой прекрасен ден просто ще се нахвърлим, ще го разкъсаме, ще го стъпчем… не бива толкова да протакаме. Трябва да измислим нещо. И знаеш ли… — Тя понижи глас почти до шепот. — … Знаеш ли, той напоследък е толкова жив, невъзможно жив…

Тя имаше право. Животът направо искреше в Драйер. Така му действаха ароматът на цъфтящите липи, слънцето, играта на тенис, сложният кръговрат на предприетото. Освен това той имаше увлечение. Беше решил да скрие за известно време това увлечение от жена си, макар всъщност на два-три пъти да беше намекнал за нещо особено, необикновено. Но от друга страна, как би й обяснил по какво се е увлякъл? Невъзможно. Щеше да реши, че е празна прищявка. Възрастен Пигмалион и дузина електрически Галатеи. Те вече оживяваха, оживяваха… Жена му щеше да заяви: „Занимаваш се с глупости.“ Да, но какви чудесни глупости… Той се усмихна, като си каза, че тя сигурно си има свои приумици. Преди да си легне например, розова вода с лед. И не само грижи за лицето, но и разни упражнения, уроци по ритмична гимнастика — кажи-речи всеки ден. Усмихна се пак и почука с бастуна по ограда от колове. Вървеше по слънчевата страна на улицата. Спътникът му — чернокосият изобретател, все намекваше, че няма да е зле да минат на сенчестия тротоар. Но Драйер не го слушаше. Щом на него му е приятно слънцето, то трябва да е приятно и на другите. „Още е доста далеч — въздъхна спътникът му, — непременно ли искате пеша?“ — „С ваше разрешение“ — разсеяно се поклони Драйер и поускори крачка. Сега си мислеше колко весело е да се живее, колко любопитно е всичко в живота. Ето, сега например го водят да гледа нещо твърде забавно. Ако спре някой минувач и го попита: „Я отгатни, драги, какво отивам да гледам и защо трябва да отида“ — минувачът в никакъв случай не би му отговорил. Нещо повече: всички тези хора на улицата, които сноват покрай него, чакат по трамвайните спирки — какво събрание от тайни, невероятни, поразителни професии, спомени. Ей този например, с меката шапка и монокъла — той може да помни някоя фантастична нощ, спортна хладина, завладян от англичаните окоп, където по завоите на преходите още стоят смешни надписи: Пикадили, Бонд Стрийт, Кингс Крос. Или може би ябълковата миризма на задушливия газ, жвакащата кал и грохотът в небето. Но защо да дарява чужд човек със собствения си спомен? Нали може да се предположи и какво ли не друго, — че този минувач заминава утре за Китай, или че е известен детектив, или акробат, или майстор на ски скокове, или е написал чудесна книга. Нищо не се знае и всичко е възможно.

— Надясно — каза задъхано неговият спътник. — Онази къща — със статуите.

Това беше музеят по криминология, изложение на беззаконията към сградата на централния съд. У един почтен бюргер, разкъсал най-неочаквано детето на съседа, сред другите тайни куриози намерили и изкуствена жена. Тази жена била сега в музея. Подтикнат от професионална тревога, изобретателят пожела да я види. Но жената се оказа направена грубовато, а тайнственият материал, за който говореха вестниците, излезе просто гутаперча. Наистина, тя можеше да затваря стъклените си очи, нагряваше се отвътре, косата беше истинска — но общо взето глупост, нищо ново — вулгарна кукла. Изобретателят веднага си тръгна, но Драйер, който винаги се страхуваше да не изтърве нещо любопитно, реши да обиколи всички зали на музея. Той огледа лицата на безброй престъпници, увеличени снимки на уши, длани, нечистоплътни отпечатъци, кухненски ножове, въжета, някакви избелели дрипи, прашни шишенца — хиляди малки, незаслужено обидени всекидневни предмети — и пак редици снимки, лица на немити, зле облечени убийци — подпухналите лица на техните жертви, заприличали след смъртта си на тях, — и всичко беше толкова мизерно, толкова скучно, толкова глупаво, че Драйер изведнъж се усмихна. Мислеше си колко ли отегчителен, бездарен, обзет от натрапчива идея тъп човек или истеричен глупак трябва да си, за да се озовеш в тази колекция. Мъртвешката сивота на експонатите, белег от минало престъпление върху предмет от еснафска обстановка, напразно обидена масичка, на която са намерили отпечатък от мръсен пръст — буркан от сладко, и той някак замесен, ръждясали гайки, копчета, тенекиен леген — в представата на Драйер всичко това изразяваше самата същност на престъплението. Колко много пропускат тези глупци! Пропускат не само всички чудеса на ежедневния живот, обикновеното удоволствие да съществуваш, но дори мигове като този, способността да проявиш любопитство към нещо само по себе си скучно. И обикновено всичко свършва със съд, каторга, екзекуция. На разсъмване в автомобил пътуват сънени, бледи хора с цилиндри — представители на града, помощници на кмета. Студено е, мъгливо, пет часът сутринта. Какво ли магаре се чувстваш — с цилиндър в пет сутринта! Като магаре стоиш в тъмничния двор. И довеждат осъдения. Помощниците на палача тихо го придумват: „Не викай… не викай…“ После показват на публиката отсечената глава. Какво трябва да прави човекът с цилиндър, когато гледа тази глава — съчувствено да й кимне или укоризнено да се навъси, или ободряващо да се усмихне: тъй де, нали видя колко просто и бързо стана всичко… Драйер се улови за мисълта, че би било любопитно все пак да се събуди в ранни зори и след грижливо избърсване и обилна закуска да излезе в раирана затворническа пижама в студения двор, да потупа якия палач по корема, да помаха приветливо за сбогом на всички събрали се, да позяпа пребледнелите лица на магистратите… Да, неприятни лица. Ето например някакъв нехранимайко посякъл баща си и майка си: с големи уши, мърляв. Ето небръснат господин, оставил на гарата сандък с трупа на годеницата си. И още някакви с тъпи муцуни. И още. А ето и с помощта на какво секат главите — дъска, дървен нашийник — всичко както си му е редът. А до тях американски стол. Зъболекар с маска. И за пациента — маска на лицето с дупки за очите. Разрязват крачола на пищяла, за да допрат жицата. Пускат тока. Подскачаш, хоп-хоп, като през трапове. Жилите на китките се пукат, от устата, от ушите кълба пара. Какви глупаци! Колекция от глупашки физиономии и измъчени вещи.

Навън беше слънчево, духаше пищен вятър, подметките на минувачите оставяха на асфалта сребърни следи. Прекрасен, лазурен и уханен е градът в горещо лято. Не е зле и в гората или на море. Облаците са сияещи, отпускарски. Работници мързеливо оправят тротоара… Хубаво е! И изведнъж му се стори забавно да търси върху лицата на тези работници, на тези минувачи чертите, които току-що беше видял на безброй снимки. И колко чудно: във всеки срещнат той откриваше престъпник, бивш, настоящ или бъдещ — и скоро така се увлече от тази игра, че почна да измисля за всекиго отделно престъпление. Той дълго наблюдава един попрегърбен човек с подозрителен куфар и най-сетне се приближи към него, извади цигара и помоли за огънче. Човекът изтърси пепелта, даде му да запали. Драйер забеляза, че тази ръка трепери и съжали, че ето на, не може да отгърне лекичко ревера на сакото и да покаже значка на полицай. Лице след лице се плъзгаха покрай него, мяркаха се лъжливи очи и във всеки поглед имаше възможност за убийство. Той вървеше така, въртеше бастуна като пропелер, безкрайно се развличаше, усмихваше се неволно на чужди хора и с удоволствие отбелязваше мимолетното им смущение. Но после играта му омръзна, усети глад и ускори крачка. Докато отиваше към вратичката, забеляза в градината жена си и племенника. Те седяха неподвижно край масата под платнения чадър и го гледаха как се приближава. А той изпита приятно облекчение, като видя най-сетне две съвсем човешки, съвсем познати лица.