Владимир Набоков
Поп, дама, вале (11)

XI

— Много ви моля, госпожо — каза Вили Грюн, — недейте! Вие вече два пъти погледнахте скришом часовника, а после мъжа си… Наистина — не е късно…

— … Вземете още горски ягоди — рече госпожа Грюн, нежна, с тънки вежди, както се казва — „стилна“, — и продълговатите й обеци проблеснаха.

— Ще се наложи да поостанем, душице — обърна се Драйер към жена си: — Още не мога да си спомня.

— Вярвам — каза Вили, който сумтеше и се беше разплул в креслото, — вярвам, че вица си го бива. Но, изглежда, е невъзможно да си го спомни човек.

— … Или ликьор? — предложи госпожа Грюн.

Драйер се удари с юмрук по челото: „Началото е тук, средната част също, но краят, краят!…“

— Зарежете — каза Вили, — защото на жена ви ще й стане още по-скучно. Тя е сурова. Аз се страхувам от нея.

— … Утре по това време ще сме вече на път за Париж — плавно набра скорост госпожа Грюн, но мъжът й я прекъсна:

— Тя ме води в Париж! Не град, а шампанско — но от него винаги получавам киселини. Въпреки това отивам. Ах, да — още не сте благоволили да ми отговорите, къде се каните да идете това лято? Да ви кажа ли, имало е такъв случай: някакъв човек си припомнял виц — и изведнъж се пръснал.

— Не ме е яд, че не мога да си спомня — проточи жалостиво Драйер, — яд ме е, че ще си го спомня веднага щом се разделим… Ние още не сме решили. Нали още не сме решили, мила? Изобщо не сме го обсъждали. Там имаше някаква скрита дяволия в края — ужасно забавна…

— Казвам ви, зарежете — пуфтеше Вили. — Че как така още не сте решили? Вече е краят на юни. Време е.

— Мисля — изрече Драйер и погледна въпросително жена си, — че ще идем на море.

— Вода — кимна Вили. — Вода. Чудесно. То и аз с удоволствие… А се мъкна в Париж. Плувате ли?

— Ами… — проточи мрачно Драйер, — учих и не се научих. Ето и със ските е същото — все някак не се получава — липсват ми размах, лекота. Душице, ние нали наистина ще идем на море? Ще вземем и Франц, и Том. Ще се поплискаме, ще почернеем…

И Марта се усмихна. Тя не разбра веднага откъде лъхна толкова ясна, влажна прохлада. Представи си дългия плаж, който вече познаваха, белия вълнолом, кошовете на ивици, хиляда раирани коша… нататък са по-нарядко, още по-нататък изобщо няма, а след десетина версти е само празната белота на пясъка покрай сияещата сивкавосиня вода.

— Ще идем на море — обърна се тя към Вили.

Тя стана необичайно оживена. Устните й бяха полуотворени, две полукръгли трапчинки се появиха на вече топлите бузи. Тя заразказва развълнувано на госпожа Грюн за летните си рокли и как слънчевият загар сега е много на мода… Драйер я гледаше и се радваше. Тя никога не беше сияла така някъде на гости — особено у семейство Грюн.

На път за вкъщи, в таксито, той я целуна.

— Недей — каза тя. — Трябва сериозно да поговорим. Това наистина е хубава идея. Та ти утре им напиши, запази стаи. В същия хотел. Франц можем да вземем, но кучето ще го оставим — само главоболия. Добре ще е да побързаме — може да не останат стаи…

Но нейната припряност сега беше лека. Наоколо вълни, сияние… гърдите дишат толкова леко… на душата е толкова ясно. Една-единствена дума — „вода“ разреши всичко. В ключа към най-сложна задача ни поразява преди всичко тъкмо неговата простота, неговата хармонична очевидност, до която стигаме само след непохватни, изкуствени опити. Тъкмо по тази простота намери Марта отгадката. Вода. Яснота. Щастие. Изпита огромно желание на минутата да види Франц, да му каже тази едничка, всичко осветляваща дума, телеграфния шифър на техния живот. Но сега беше полунощ, такси, Драйер, стоп, проливен дъжд, вратичката, стоп, антрето, стълбата, спалнята, стоп — беше невъзможно да го види веднага! А утре е неделя. Ами сега! Не го предупреди, че няма да отиде сутринта при него, защото Драйер няма да ходи на тенис — прекалено е влажно. Но дори това отлагане, което иначе би я вбесило, сега й се стори дребна неприятност — толкова спокойно, толкова плавно се движеше уверената й мисъл.

На другата сутрин тя се събуди късно и първото й чувство беше: вчера се случи нещо прекрасно. На терасата Драйер си беше изпил кафето и четеше вестник. Когато тя се появи — сияеща, с бледозелена жоржетена рокля, той стана и целуна прохладната й ръка, както правеше винаги при неделната утринна среща. Сребърната захарница блестеше ослепително на слънцето. После бавно угасна. Пак пламна.

— Нима кортовете още не са изсъхнали? — каза Марта.

— Три дни валя като из ведро — отговори той и продължи да движи очи по редовете на вестника. — И днес времето е несигурно. В Египет са намерили в гробница играчки и рози — те са на три хиляди години…

— Ти писа ли за стаите? — Той закима, без да вдига очи, и продължи да кима по инерция, все по-слабо.

Кимай… кимай… сега това няма значение. Франц чудесно плува — това не ти е тенисът. Той е роден край голяма река. И тя е родена край голяма река — може да се държи с часове над водата… легне си по гръб, водата я люлее, хубаво е, прохладно… И мислите й се плъзгаха с някаква изящна плавност, без тласъци, без усилие. Нямаше нужда да измисля, а само да изразява вече набелязаното.

Той остави шумно вестника и рече:

— Да идем да се поразходим… А? Какво мислиш?

— Иди сам — отговори тя. — Трябва да напиша няколко писма.

Той си каза: ами ако я помоля, ако нежно я помоля? Днес имам свободна сутрин. На толкова време веднъж…

Но стана някак така, че той не продума. След минута Марта го видя от терасата как отваря, метнал шлифера през ръка, вратичката, пуска пред себе си Том, сякаш е дама, отдалечава се и пътьом пали цигара.

Известно време тя седя съвсем неподвижно. Захарницата припламваше и гаснеше. Изведнъж на покривката се появи сиво-синьо петънце, разля се, до него друго, трето; на ръката й падна капка; тя стана, погледна нагоре. Слугинята заприбира бързо съдовете, покривката и също поглеждаше към небето. Марта влезе вътре. Някъде издрънча прозорец. Слугинята, вече цялата мокра, прегърнала покривката, се втурна, като се смееше и мърмореше, от терасата към кухнята. Марта стоеше насред притъмнялата гостна, приглаждаше косата на слепоочията си и се усмихваше. Почака още няколко минути. Всичко наоколо бълбукаше, шумолеше, дишаше. Помисли си дали да не предупреди първо по телефона — но нетърпението й беше толкова силно, че да се занимава с телефона, й се видя излишна загуба на време. Тя отиде бързо в антрето, облече с шумолене мушамата, грабна чадъра. Фрида й донесе от спалнята шапката и чантата. „Да бяхте почакали — каза Фрида, — много силно вали.“ Тя се разсмя, каза, че отива до пощата. Дъждът забарабани по изпънатата коприна на чадъра. Вратичката се тръшна, изпръска й ръката. Тя тръгна енергично по огледалния тротоар, забързана към стоянката на такситата. И изведнъж нещо се случи. Слънцето шибна със замах дългите струи на дъжда, скоси ги и те станаха изведнъж тънки, златни, беззвучни. Слънцето замахваше отново и отново — разбитият дъжд вече летеше на отделни огнени капки, асфалтът преливаше с лилава синева — внезапно стана толкова светло и горещо, че Драйер свали пътьом шлифера, а Том, малко потъмнял от дъжда, веднага се оживи, вирна високо опашка и се устреми в поход подир една рижа дакелка. И Том, и дакелката имаха желание да си помиришат взаимно под опашките и доста дълго се въртяха на място, докато Драйер не свирна. Той вървеше бавно и се оглеждаше встрани, защото се беше озовал на твърде интересно място, където идваше рядко, въпреки че беше близо до дома му. Тук-таме се строяха вили или се извисяваше нова огромна сграда, направена сякаш от онези хубави розови кубчета, от които строят къщи децата. А наоколо на мокрото слънце блестяха зелени участъци, спретнати зеленчукови градинки, в които се закръгляше тук-таме тиква с телесен цвят. Последва пак парче от града — по-старо и по-сиво — и изведнъж от някаква кръчма, бършейки уста с длан, излезе Франц.

— Неочаквана случайност — възкликна Драйер, хванал племенника за едно от копчетата. — Тъй, тъй… Виж ти какво било. Случайност. Ти какво правиш тук? Пиянстваш?

Франц вяло се ухили. Тръгнаха един до друг. Локвите сияеха дълбоко.

Почти никога не им се беше случвало да са само двамата, да разговарят на четири очи. Сега Драйер почувства, че просто нямат за какво да говорят. Беше странно чувство. Той се опита да си го изясни. Да, наистина — виждаше винаги Франц в дома си, на вечеря, в присъствието на Марта, — и Франц подхождаше най-естествено към обичайната обстановка, заемаше отдавна отреденото му място — а Драйер разговаряше с него само шеговито-небрежно, — без да мисли какво говори, приемайки Франц сякаш на вяра сред другите близки предмети и хора. Драйер познаваше много добре скритата си свенливост, неумението си да говори с хората откровено, просто и сериозно. Сега едновременно го плашеше и разсмиваше мълчанието, което настъпи между него и Франц. Изобщо нямаше представа как да прекъсне това мълчание. Той се изкашля и погледна изкосо Франц. Франц вървеше и гледаше в краката си. Трябва да беше пийнал.

— Живея тук наблизо — рече Франц и направи неопределено движение с ръка. Драйер го гледаше. „Да гледа — мислеше си Франц. — В живота всичко е безсмислено, и тази разходка също е безсмислена. И все пак по-добре е да се говори нещо, — все едно какво…“.

— Тъй, тъй — каза Драйер. — Ами тъкмо ще ми покажеш своята обител. Много интересно.

Франц кимна. Мълчание. След малко той посочи с ръка вдясно и двамата неволно ускориха крачка, за да стигнат до завоя, да направят поне едно не съвсем безцелно движение — да свият вдясно. Том също мълчеше. Той не обичаше твърде Франц.

„И все пак — усмихна се мислено Драйер, — що за глупост! Трябва да му разкажа нещо.“

Помисли си дали да не му разкаже за електрическите манекени; темата беше наистина занимателна. Изобретателят го беше молил цяла седмица да не идва в работилницата — искал да го изненада, — а наскоро със скромна гордост го извика. Скулпторът, който приличаше на учен, и художникът, който приличаше на професор, също изглеждаха много доволни от себе си. И нищо чудно. Изобретателят дръпна шнура и разтвори черната завеса; от страничната врата вляво излезе блед мъж в смокинг и мина с онази особено мека бавност, с която се отличава походката на лунатиците или движението на хора на забавена кинолента, и изчезна през страничната врата вдясно. След него минаха: бронзов юноша в бяло с ракета в ръка и представителен господин в прекрасно ушит сив костюм и с чанта под мишница. Едва-що последният успя да изчезне през вратата вдясно и отляво отново излезе бледият мъж в смокинг, после пак — тенисистът, деловият човек с чантата, и пак смокингът и тъй нататък, без край. Ах, как чудесно се движеха!… Толкова бавно и все пак свободно, гъвкаво и все пак леко стилизирано… лицата бяха изработени великолепно — меки, с жива игра на багри по бузите. После изобретателят направи нещо и фигурите почнаха да минават другояче — една срещу друга, като всеки втори път мъжът в смокинг спираше на средата, правеше внимателно движение с крака, сякаш показваше танцова стъпка, а после окръгляше бавно ръка, сякаш водеше невидима дама, обръщаше се и бавно излизаше.

Но как да разкаже на Франц за това? Ако ще е на смях — няма да е интересно, ако ще е сериозно, май няма да повярва, честичко го е мамил с такива приказки. Изведнъж му хрумна спасителна мисъл: нали Франц още не знае, че ще го водят на море, трябва да го зарадва. В същия миг се сети за края на вица, играта на думи, която просто не можа да си спомни снощи. Все пак разказа му най-напред за морето, запазвайки вица за накрая. Франц измърмори, че е много благодарен. Драйер му обясни какво да си купи за пътуването. Франц пак благодари. Беше му, общо взето, все едно да отиде или да не отиде. Всичко е безсмислено, страшно и тъмно. Приближаваха къщата. Драйер реши, че ще разкаже вица вече в стаята на Франц. Гибелна отсрочка: не го разказа никога. Приближаваха се все повече към къщата. „Ето“ — каза Франц и посочи с пръст един от горните прозорци. „Да влезем, да влезем“ — рече Драйер и пусна Том да мине пред него. Заизкачваха се по стълбата, където килимът, като растителност в планината, изчезваше на известна височина. Качваха се дълго. През това време Марта успя да замрежи последната дупка на един от белите чорапи на Франц. Тя седеше на вехтата кушетка и се беше навела, издула устни, над закърпеното. Чакаше Франц от поне четвърт час. Хазяинът каза, че той веднага ще се върне, въпреки че старчето даже не знаеше вкъщи ли си е Франц, или го няма. Марта стана, за да сложи чорапите в чекмеджето. Вече беше обула червените пантофки, които навремето й беше подарил Франц. Изведнъж се вслуша, затаила дъх. „Дойде си“ — помисли си тя и блажено въздъхна. В коридора по линолеума изведнъж притичаха ситни, не човешки стъпчици и се превърнаха в отривист лай. „По-тихо, Том — изрече познат, весел глас, — не си си у дома.“ — „Направо — и втората врата вдясно“ — прозвуча гласът на Франц. Марта се втурна към вратата, за да завърти ключа в ключалката. Ключът беше от другата страна. „Тук ли?“ — попита Драйер с оглушително близък глас. Тогава тя подпря с цяло тяло вратата и хвана дръжката в ръка. Дръжката трудно се раздвижи. Тя се притисна по-силно. Вратата трепна. Отдолу Том пръхтеше в процепа. Вратата пак трепна. Марта се подхлъзна и едната й пета излезе от червената пантофка. Тя отново подпря. „Какво става? — каза гласът на Драйер. — Вратата ти не се отваря.“ Дръжката се вдигна. После пак, макар и трудно, се отпусна, въпреки усилията на Марта. Изглежда, Франц се мъчеше да отвори. Том изведнъж радостно залая. „Глупак“ — помисли студено Марта и пак се заплъзга. Червената пантофка се смъкна от крака и отскочи. Вратата се отвори на един-два сантиметра. Тя налегна с рамо, натисна. Франц мърмореше: „Нищо не разбирам… Да не би хазяинът ми да се шегува…“ Том пръхтеше и лаеше. Драйер се подсмиваше и съветваше да извикат полиция. Марта усети, че няма да издържи по-дълго вратата. Изведнъж — мълчание и тънък, дрезгав гласец: „Там, струва ми се — е вашата приятелка…“

Драйер се обърна. Рошаво старче с надвиснали вежди стоеше с чайник в ръка в края на коридора. Марта чу изблик на смях, смехът взе да се отдалечава. „Чудесно, чудесно — стенеше Драйер, вече в антрето. — Виж ни, значи, какви сме… направо чудесно…“ Той смигна, ръгна Франц в корема и излезе. Том се понесе презглава надолу по стълбата. Франц се върна, залитайки и с вдървено лице, по коридора, отвори вече олекналата врата. Марта, розова, леко разрошена, стоеше задъхана, без една пантофка, като след сбиване, опряна в гърба на креслото.

Тя прегърна бурно Франц; като сияеше и се смееше почна да го целува по устните, по носа, по стъклата на очилата, сложи го да седне на леглото до нея, даде му, кой знае защо, вода, а когато той най-сетне се олюля вяло, свлече се и отпусна глава на коленете й, тя почна да го гали по косата и тихо, бавно да му обяснява единствената, сияеща разгадка.

Прибра се вкъщи преди мъжа си, а после, като гледаше подигравателно с присвити очи кучето, му се оплака, че се е измокрила на път за пощата и е развалила новите си обувки.

— Ама че история — каза той и присви хитро очи, — ами нашият Франц… представи си само… — Той дълго се смя, поклащайки глава, преди да й разкаже какво беше станало. Представата за неговия длъгнест, доста мрачен племенник, прегръщащ миловидна, примираща продавачка, беше невероятно смешна. Кой знае защо, си спомни Франц по лилави долни гащи, как подскача на един крак — и му стана още по-весело.

Още първия път, когато Франц дойде за вечеря, той почна изтънко да го подиграва. Франц отдавна беше претръпнал и само въртеше насам-натам лице, сякаш получаваше по бузите невидими удари. Марта гледаше втренчено мъжа си.

— Скъпи ми Франц — говореше с проникновен глас Драйер. — Може би сега нямаш желание да напускаш града? Кажи си направо. Нали съм ти приятел, всичко ще разбера и ще простя…

Или се обръщаше към жена си и небрежно разказваше: „Да ти кажа ли, наех детектив. Той трябва да внимава моите продавачи да водят аскетичен живот и най-важното… — Той притискаше изведнъж длан към устата си, като човек, който се е изтървал, поглеждаше изкосо Франц, кашляше и продължаваше с подчертано успокояващ глас: — Пошегувах се, разбира се. Разбираш ме, нали Франц, по-ше-гу-вах се…“

До заминаването оставаха само няколко дни. Марта беше толкова щастлива, толкова спокойна, че вече нищо не можеше да я развълнува. Изтънчените подигравки на Драйер трябваше скоро да свършат — както и всичко останало — неговият поглед, походка, гореща миризма. Само едно — това, че дирекцията на хотела се възползва от ваканционния наплив и поиска за двете стаи огромна, безсрамно висока сума — само това още можеше да я ядоса. Тя съжали, че отстраняването на Драйер ще излезе толкова скъпо — особено сега, когато трябваше да пестят всеки грош: той току-виж успее за тези няколко дни да съсипе цялото си състояние. Тя имаше известни основания да се опасява. Огромната сграда, която Драйер бе купил, за да премести там магазина, изведнъж му се виждаше неподходяща — налагаше се много неща да се преустроят, да се усъвършенстват — и вече му се отщя да разширява магазина; и така си е добре, само излишни грижи. Неизгодно купената сграда стърчеше в представата на Драйер като нещо едро, засрамено и съвсем излишно. Някои от акциите му нервничеха. Банкерската кантора, която му принадлежеше, втора година работеше доста добре, но той вече й нямаше доверие. Марта не можеше да измъкне от него подробности, но усещаше, че нещо не е наред, но в същото време някак странно я доволстваше, че тъкмо сега, когато му предстоеше да изчезне, Драйер сякаш беше загубил онова живо въображение на търговец, онази дръзка предприемчивост, благодарение на които беше забогатял.

Тя не знаеше, че в тези дни Драйер се е захванал полека-лека с нещо твърде любопитно — изкуствените манекени. Изобретението можеше да се продаде за добри пари — стига да се очарова купувачът. Скоро трябваше да пристигне някакъв американец. „Да ги продам — и баста — мислеше си Драйер. — Добре ще е да продам и целия магазин…“

Той тайничко си признаваше, че е случаен търговец, а не истински, че в търговията търси все същото — онова летящо, примамливо, пъстроцветно нещо, което би могъл да намери във всеки отрасъл на живота. Често си представяше живот, изпълнен с приключения и пътешествия, яхта, сгъваема палатка, корков шлем, Китай, Египет, експрес, гълтащ хиляди километри, без да спира, вила на Ривиерата за Марта, а за него музеи, развалини, приятелство с известни пътешественици, лов в тропическия гъсталак. Какво е видял досега? Толкова малко — Лондон, Норвегия, няколко средноевропейски курорта… Има толкова книги, които той не може даже да си представи. Покойният му баща, скромен шивач, също се размечтаваше — но баща му беше беден. Странно е, че ето на, има пари, а мечтата си остава мечта. Понякога Драйер си мислеше, че ако възприема с такова вълнение всяка дреболия в живота, който живее сега, какво ли щеше да е там, сред сиянието на преувеличеното слънце, сред баснословната природа?… Ето дори това обичайно лятно заминаване леко го вълнува, въпреки че вече е бил на този пъстричък плаж.

Марта се подготвяше за заминаването плавно, строго и блажено. Докато притискаше към себе си Франц, тя шепнеше, че малко им остава да чакат и той не бива да се измъчва. Тя се погрижи той да има всичко за морския курорт — черен бански, обувки за плажа, халат на райета, сини очила, два чифта фланелени панталони, достатъчно кърпи за нос, чорапи, пешкири. Драйер купи огромна гумена топка и мехури за плуване. Марта напазарува какви ли не леки, светли неща — впрочем без особено усърдие, защото знаеше, че скоро ще й се наложи да носи траур. В навечерието на заминаването тя огледа с вълнение всички стаи в къщата, мебелите, съдовете, картините — като си казваше, че ето, след съвсем кратко време тя ще се върне тук свободна и щастлива. Този ден Франц й показа писмото, което беше получил току-що от майка си. Майка му пишеше, че Еми ще се омъжи след година. „След година — усмихна се Марта, — след година, мили мой, ще има и друга сватба. Хайде, по-бодро, не гледай в една точка. Всичко е наред.“

Те се срещаха за последен път в тази мизерна стаичка, която вече изглеждаше някак настръхнала, неестествена, както става винаги, когато стая, най-вече ако е малка, се разделя завинаги със своя обитател. Вече доста поовехтелите червени пантофки Марта занесе вкъщи и скри в един сандък. Покривчиците и възглавниците нямаше къде да дене и тя с нежелание го посъветва да ги подари на хазяина. Изразът на стаичката ставаше все по-напрегнат, сякаш тя усещаше, че говорят за нея. Голата жена на хромолитографията обуваше за последен път копринения си чорап, рисунките на тапетите, зелкоподобните рози, се редуваха правилно и стигаха от три страни до вратата, но по-нататък нямаше накъде да растат, не можеха и да се махнат от стаята, както не могат да се изтръгнат от своя тесен кръг прекрасно съгласувани, но обречени на пленничество смътни мисли. В ъгъла се появиха два куфара, единият по-хубав, съвсем нов, другият по-долнокачествен, не идваше от столицата, но и той беше свежичък. Всичко живо, лично, човешко, което имаше в стаята, беше отишло в тези два куфара, които утре рано ще заминат не се знае закъде.

Вечерта Франц не отиде да вечеря. Заключи куфарите, отвори прозореца и седна, вдигнал крака на перваза. Трябваше да преживее някак тази вечер, тази нощ. По-добре да не се движи, да се помъчи да не мисли за нищо, да слуша далечните клаксони на автомобилите, да гледа избеляващата синева на небето, далечния балкон, където под червен абажур свети лампа и, наведени над осветената маса, двамина играят шах. Какво ще стане утре, вдругиден, след три, четири, пет дни — Франц не можеше да си представи. Студен блясък и нищо повече. Той знаеше, че на този блясък не може да се противопостави. Ще стане така, както тя каза. Панически трепет премина като далечна светкавица през мислите му. Може би още не е късно — да пише на майка си да дойде, да го вземе… Какво стана в неделя? Ах да — съдбата за малко да не ги спаси… Да й пише, или внезапно да се разболее — или ето, да се понаведе напред, да загуби равновесие и да се хвърли към алчно подскочилия тротоар. Но светкавицата угасна. Ще стане така, както тя каза.

Целият присвит, без сако, с потъмнели очила, той седеше, прегърнал колене, на перваза, без да се движи, без да обръща глава, без да променя положението на бедрата, въпреки че ръбовете на перваза се впиваха болезнено в тях, а около главата му унило обикаляше бръмчащ комар. В стаята беше вече съвсем тъмно, но той не палеше лампата. Там, на балкона, партията шах отдавна беше свършила. Прозорците угаснаха. После му стана студено и той се премести бавно на леглото. В единайсет старчето хазяин мина беззвучно по коридора. То се вслуша, взря се във вратата на Франц, после се върна в стаята си. Много добре знаеше, че зад вратата няма никакъв Франц, че е създал Франц с лек замах на въображението, но трябваше все пак да довърши шегата си — да провери спи ли случайната му измислица, не хаби ли по нощите ток. Тази длъгнеста измислица с очила с рамка от костенурка вече страшно му беше омръзнала, време е да я премахне, да я замени с нова. И той го направи с един замах на мисълта. Нека тази бъде последната нощ на измисления квартирант. За тази цел той реши, че утре е първо число и вече му се стори, че всичко е съвсем естествено: квартирантът уж сам е пожелал да се премести, вече всичко е платил, всичко е както си му е редът. Така, изобретил необходимия край, менетекелфаресът досъчини към него всичко, което е трябвало в миналото да доведе до този край. Защото той много добре знаеше, че целият свят е негов фокус и всички тези хора — Франц, приятелката на Франц, шумният господин с кучето и даже неговата, на фарес, съпруга, кротка старица с боне (а за посветените мъж, негов възрастен съжител, починал преди седем години учител по математика), — всичко е само игра на неговото въображение, сила на внушението, пъргавост на ръцете. Пък и той самият може всеки миг да се превърне в стоножка, в туркиня, в кушетка… Да, такъв превъзходен фокусник беше той — менетекелфарес…

Гръмна будилникът. Като бранеше с ръце главата си, Франц скочи с вик от леглото, втурна се към вратата и там спря разтреперан, заозърта се с късогледи очи, но вече разбираше, че нищо особено не се е случило, а просто е седем сутринта, опушено, тръпнещо утро, врабча глъчка, влакът тръгва след половин час…

Беше, кой знае защо, по дневно бельо, по чорапи, и отвратително се беше изпотил през нощта. Чистото бельо е в куфара — пък и не си струва, не си струва да се преоблича. На умивалника се търкаляше тънко, вече прозрачно парченце теменужен сапун. Той дълго чегърта с нокът залепилия се за него косъм, косъмът променяше извивка, но не искаше да се махне. Под нокътя му се наби сапун. Почна да си мие лицето. Косъмът се залепи за бузата му, после за шията, после изведнъж му загъделичка устната. Миналата вечер той бе сглупил и бе прибрал пешкира. Помисли и се избърса с края на чаршафа. Няма смисъл да се бръсне — може и като пристигнат. Проблеснал ужас премина като тръпка по гърба му. И пак стана задушно, глухо. Четката е прибрана, но има джобно гребенче. От пърхота косата му капе. Почна да закопчава копченцата на смачканата риза. Голяма работа — може и така. Но бельото залепваше за тялото, подлудяваше го с подмилкващите се докосвания. Като се мъчеше нищо да не усеща, той бързо закачи омекналата якичка, която веднага обгърна шията, подобно на студен компрес. Нащърбен, зле изпилен нокът се закачи за коприната на вратовръзката. Франц изтръпна и дълго си смука пръста. През нощта панталонът му ужасно се беше смачкал и се търкаляше на пода до леглото. Четката за дрехи е в куфара — много важно. Няма значение. Последната катастрофа се случи, докато си обуваше обувките: връзката се скъса. Наложи се да я издърпа и се получиха се две къси парчета, от които беше трудно да се направи възел. Странно: вещите не обичаха Франц. Той най-сетне беше готов, погледна будилника — да, време е да тръгва за гарата. Повдигаше му се. Защо днес не му дадоха кафе? Той огледа с апатична тъга и глухо отвращение стените; плю в кофата и не улучи. Наложи се да отвори един от куфарите и да пъхне в него будилника, увит в парче вестник. Сложи шлифера, шапката, потрепери, като се видя в огледалото, вдигна куфарите, залитна леко, удари се в рамката на вратата като непохватен пътник в бърз влак и излезе в коридора. В стаята остана само малко мръсна вода на дъното на легена.

В коридора той спря, поразен от неприятна мисъл: трябваше да се сбогува с хазяина. Пусна на пода куфарите и забързано почука. Никакъв отговор. Бутна вратата и влезе. Насред стаята, с гръб към него, на обичайното си място седеше старицата, чието лице никога не беше виждал. „Аз заминавам, исках да се сбогувам“ — каза той и се приближи към креслото. Изведнъж замря и пребледня като смърт. Нямаше никаква старица, просто — малка бяла перука, надяната на пръчка, плетен шал. Той събори разтреперан цялата тази грамада на пода. Запърха сив прах. Иззад паравана излезе старчето-хазяин. Той беше съвсем гол и държеше в ръка хартиено ветрило. „Вие вече не съществувате“ — изрече той сухо и посочи с ветрилото вратата. Франц мълчаливо излезе. На стълбата му се зави свят и той постоя известно време, оставил куфарите на стъпалото, вкопчен в перилата. Най-сетне къщата се разтвори, пусна го да излезе и пак се затвори.